Прегърни нощта

Глава десета

Този следобед регистрирах членовете на едно събиране, които бяха наречени от персонала на хотела сбирщина. Докато се нижеха пред мен няколкостотинте играещи роли ентусиасти, пристигнали с чанти и куфари, а в няколко случая с мечове и брони, улових, че Приткин ме гледа. Той беше от другата страна на лоби бара, облегнат на един от фалшивите сталагмити, които се показваха от пода, с наболата си брада и разчорлената си коса и силното му, жилесто тяло. Тялото му изглеждаше отпуснато, но върху лицето му бе изписано онова хищническо изражение, което бях видяла за последен път, когато той стоеше надвесен над обезглавеното тяло на Салех.

Намръщих се и подадох табелата с името на един тип, облечен в дълга роба и с конска опашка. Той прехвърли багажа в едната си ръка, за да може с другата да си закачи баджа. Не мислех обаче, че ще му помогне особено; той беше 17-ят Гандалф, който виждах от сутринта.

— Все още не разбирам защо не можем да се нанесем още сега — изхленчи този, който стоеше до мен. Гласът му беше заглушен от маската, която носеше, но за съжаление не толкова, че да не мога да го разбера. Отне ми минута, за да идентифицирам маската, тъй като бяха добавени пластмасови зъби, което го караше да изглежда доста странно отпред. Явно не бе успял да намери достатъчно страховита маска, затова я бе превърнал в Чубака.

— Казах ви, правим последни приготовления — обясних аз за пети път.

— Те не чистят цялата стая наведнъж! Можем да работим около тях.

— Това не е моя заповед — казах рязко, наблюдавайки група елфи, които сочеха към огромните същества, които се извисяваха близо до кавернозния таван на фоайето. Всяко от тях беше високо по 6 стъпки, сиво-черни на цвят, с огромни влечугоподобни крила, които завършваха с остри, деликатни нокти. Те изглеждаха като кръстоска между прилеп и птеродактил и повечето хора ги възприемаха като част от декорацията. Но „елфите“ явно бяха решили да ги използват за мишена за упражнения: и тримата държаха лъкове, а един от тях слагаше стрела, докато ги наблюдавах.

Преди да успея да си пробия път през тълпата, едно от съществата се покачи грациозно на върха на един сталагмит. Неговото ново положение заблещука от светлината, идваща отдолу, толкова блестяща, колкото тъмни бяха очите на съществото, докато то оглеждаше туристите с хищническо очакване. То забеляза прицелващия се актьор и нададе смразяващ писък, който проехтя из цялото лоби, привличайки погледите на всички.

— Хей, успокой се! — каза този със стрелата. — Иртак!

— Това не може да е Иртак! — каза другият. — Има очи.

Студена тръпка пролази надолу по гръбнака ми. Преди много време в казиното бяха нахлули специалните сили и бяха объркали случайните наблюдатели с опасни нарушители и се бяха отнесли с тях като с такива. В този случай аз и Приткин бяхме в центъра на събитията и едва не умряхме. Някак си не вярвах, че случайните туристи можеха да се справят толкова добре.

Промъкнах се между двама хобити и сграбчих лъка от ръката на актьора. Хвърлих го на един охранител, който се приближаваше от другата страна. Любовта на Казанова към печалбата щеше да убие всички ни.

— Не беше времето тези същества да са тук сред нормалните — изсъсках аз.

Бодигардът просто сви рамене, държейки лъка високо, далеч от обсега на побеснелия актьор.

— Никакви стрелкови оръжия вътре в казиното! — изрева той.

Младият мъж се намръщи.

— Нулева харизма, окей?

Обърнах се да намеря Чубака, който продължаваше да се пени.

— Вижте, госпожице, тук има амбулантни търговци, които няма къде да оставят нещата си! Какво се очаква от мен да им кажа?

Дори и Казанова да ми плащаше, то парите нямаше да са достатъчно, за да изтърпя всичко това. Прегърнах го през косматите му рамена.

— Виждаш ли онзи тип там? — попитах аз и посочих към Приткин. — Обикновено той се занимава с подобни проблеми. Само че той не обича много, много да се мотае наоколо, така че ще трябва да бъдеш малко по-настоятелен.

Високият, тъмният и мъхнатият посочиха към Приткин и изкрещяха нещо към половин дузината амбулантни търговци, които се мотаеха из вестибюла. Те се втурнаха към мага, а аз се върнах към работата си. Пет минути по-късно усетих една топла ръка върху рамото си.

— Това не беше много мило!

Кожата ми настръхна, сякаш някой бе духнал срещу нея.

— И откога ти пука? — просъсках аз. „Мило“ дори не беше в речника на Приткин.

— Това не е една от обикновените ми потребности — съгласи се той, като изглеждаше озадачен.

Аз не отговорих, а се съсредоточих върху тези, които сега се опитваха да свалят „иртака“ от местото му, като му подхвърляха сандвичи. Но повече се тревожех за това, че той още не се бе върнал на обичайното си место. Още по-притеснителен беше фактът, че очите му бяха фиксирани не върху подхвърляната храна, а върху югулариса на най-близкия човек.

— Можеш да контролираш тези неща, нали? — попитах нервно стоящия наблизо бодигард.

Той не отговори, но се премести няколко ярда по-близо до „елфите“, а лицето му бе толкова щастливо, колкото и моето. Да оставим някой да бъде изяден, не беше особено добре за имиджа ни. Той извади радиото си, като изглеждаше разтревожен.

— Може би имаме проблем — каза той на някого.

— Видях, че ме гледаш. — Думите бяха казани директно в ухото ми.

— Браво! — казах аз, когато сбирщината от елфи, тролове и магьосници започна да се трупа на мястото на представлението. По дяволите. Наистина се надявах скоро да се махна оттук.

Приткин стоеше толкова близо, че топлината от кожата му предизвика стичането на поточета от пот по гръбнака ми.

— Въпреки че разговорът ни ме забавлява — казах му саркастично — имам работа за вършене. Защо не отидеш да насочиш пистолета си към нещо?

Той не отговори, защото може би бе прекалено зает да оставя надолу по врата ми бавна, влажна следа. За един застинал миг просто не можех да помръдна. Винаги си бях мислила, че Приткин има някакъв вид алергия към контактите с хора. Той много рядко докосваше човек, освен ако не ме мъкнеше насам-натам като манекен, и никога не докосваше по този начин. Особено по този… очевиден начин.

Завъртях се и видях как усмивката му се разширява, а очите му станаха наситено зелени. Изражението върху лицето му беше странно — почти животинска сексуалност. А дрехите му бяха почти черни. Всичко това породи у мен лошо усещане и това беше преди той да се протегне и да ме придърпа към себе си.

Каквото и да исках да кажа, то бе заглушено от устните, които нежно покриха моите. Не бях подготвена, че той ще ме целуне, а още по-малко по този начин. Устата му бе гореща и изненадващо сладка, а лекото драскане на наболата му брада не би трябвало да бъде ни най-малко еротично, както беше. Езикът му леко засмука горната ми устна по начин, който си беше направо неприличен. Отблъснах го, като бях изключително объркана.

— Какво…?

— Не — каза той, накланяйки главата ми и целувайки ме.

Топлина изригна от ръката му, която почиваше върху врата ми, а палецът му леко галеше гърлото ми. Внезапен изблик на желание ме накара да забравя, че трябва да си държа устата затворена и езикът му заигра с моя. Приткин не бързаше, вкусвайки и изучавайки ме. Ръката му, която бе върху кръста ми на неутрална позиция, всъщност гореше.

Отдръпнах се назад, ядосана и объркана.

— Луд ли си?

Една от особеностите на заклинанието бе, че то ми причиняваше болка, ако се доближах до някой друг, освен Мирча. То бе особено злобно що се отнасяше до Приткин, превръщайки предупреждението, което обикновено ми отправяше в нещо толкова непоносимо, че сълзи потичаха от очите ми. Той не каза нищо, просто някак си ме върна на рецепцията, без да ме докосне. Нещо ставаше в казиното: можех да чуя викове и проблясъците на фотоапарат, както и група охранители, които се спуснаха натам с мрежа в ръка.

— Знам, че си говорила със Салех — прошепна той. — Какво ти каза?

Друг нечовешки писък прониза въздуха, този път идваше отгоре. Второто същество изглежда не хареса факта, че охраната се опитваше да плени неговия спътник. То откъсна върха на един от сталактитите, които бяха по пътя му, докато се отправяше към схватката, а върху нас отвсякъде се посипа дъжд от фалшиви скали. Но аз едва забелязах това, тъй като бях много по-загрижена относно тялото, което притискаше моето.

— Отговори ми.

Дръжката на меча се бе забила в ребрата ми осъзнах аз бегло и нещо… имаше нещо грешно в това. Къде беше ножницата на бедрото му? Или овехтелият кожен колан, който държеше всичките му оръжия и еликсири? И откога Приткин носеше одеколон?

Внезапно се паникьосах. Нищо от това нямаше смисъл. Беше абсурдно да стоя по средата на фоайето с Приткин, докато наоколо се изсипваше ада. Опитах се да го отблъсна с не по-голям успех, отколкото да поместя скала.

— Пусни ме!

Сила изпълни въздуха, карайки косъмчетата на ръката ми да настръхнат и тръпки пробягаха по кожата ми.

— Пусни ме! — казах аз, внезапно потъвайки в чифт кристално ясни очи. Устата му отново покри моята, яростна и обсебваща, без да се притеснява от това, че някой може да ни гледа, и нещо в нея накара света да се превърне в порив за чист глад. Ароматът му беше подлудяващ — нещо елегантно и скъпо и изцяло неочаквано, кожата му имаше аромат на мускус и необходимост измежду всичко това.

Той се отдръпна и аз се вгледах в лицето на непознат, върху което бе изписано хищническо изражение.

— Отговори ми.

Командата премина през мен с неустоима сила. Отворих уста, за да изрека някакъв необмислен отговор, когато ново количество пластмаса от тавана се стовари точно върху нас.

Задавих се от праха в устата ми, а Приткин въздъхна раздразнено.

— За място, изпълнено с инкубуси — каза той сухо — да се опиташ да прелъстиш някой тук е изненадващо трудно.

Аз се запрепъвах към друга група охранители, които нахлуха и докато се организираме, Приткин беше изчезнал.

— Знаеш, че не прощавам лесно, нали? — казах, докато се взирах във феята. Като че ли нямах достатъчно проблеми с това, че Приткин се бе побъркал, а сега и феята откачаше.

Франсоаз все още ровеше из оръжията, които Казанова беше натрупал в склада, който се намираше на най-долния етаж в Данте. Като имах предвид колко хора ме искаха мъртва, може би, се бях укрила на най-подходящото място. А и докато Радела продължаваше да крои заговори срещу нея, вероятно тук Франсоаз щеше да открие някои нещица, които да са й от полза.

Тя вдигна някакъв предмет и попита на френски:

— Какво е това?

— Това е Тейзър. Използва се за зашеметяване.

— Какво?

— Подобно на мълнията.

Обясних й с жестове и прозрението се появи в очите й.

Тя погледна към феята, която се рееше малко под тавана извън обсега й, и се усмихна.

— Зашемети ме и ще ти изтръгна сърцето — обеща Радела.

Франсоаз не каза нищо, но пъхна устройството в маслиненозеления, боен колан, който беше открила в едно чекмедже. Той не подхождаше особено на облеклото й. Тя все още носеше роклята от модното шоу, въпреки че паяците бяха започнали да изглеждат някак си мътни. Два от тях бяха спрели да се движат, а този на рамото й плетеше все същата паяжина през последните 20 минути. Изглежда заклинанието действаше само 1 ден.

С изключение на облеклото, с което беше избягала от Феерия, това беше единствената друга рокля, с която я бях виждала облечена. Внезапно ми хрумна, че може би нямаше друго какво да облече. Отбелязах си наум, че трябва да й купя нещо.

— На какво се дължи забавянето? — попитах Радела, докато разглеждах един 9-милиметров. Не изглеждаше по-различен от моя, затова го оставих.

— Не съм разбрала все още. — Тя долетя до върха на кабинета за оръжия и седна, подпряла брадичка. Нейните крила с цветовете на дъгата клюмнаха на раменете й отчаяно. — Търсих навсякъде!

— Тогава потърси пак!

— Ако порталът беше тук, щях да разбера!

— Явно не — изтъкнах аз. — Тъй като той е тук.

— Тогава би трябвало да е лесно да го локализирам — промърмори тя. — Производството на енергия само по себе си…

— Я пак?

Тя ме погледна с презрение.

— Порталите не работят с батерии! Срещат се рядко, не само защото изключително добре се контролират, но защото и малко хора имат достатъчно сила, за да създадат такъв.

— За какъв вид сила говорим?

— За много голяма. Обикновено е необходима лей линия, въпреки че има талисмани, с които може да се отвори портал за кратко. Но те се срещат рядко. Съмнявам се, че вампирите имат такъв.

— Лей какво?

— Място, където се пресичат две линии и умножават енергиите си — каза Радела нетърпеливо. Аз премигнах. — Лей. Линии — каза тя много бавно и отчетливо. — Знаеш какво е това, нали?

Бях чувала за тях, но спомените ми бяха смътни. Въртеше ми се нещо за древни монументи, които бяха построени на паралелни линии.

— Предполагам, че не знам нищо — казах й.

Тя се подсмихна.

— Винаги съм си знаела.

Франсоаз каза нещо на език, който не разбирах, и Радела се изчерви. Тя плесна с ръце и целия кабинет се разтресе.

— Тихо, робе! Помни на кого говориш!

— Винаги помня — каза сладко Франсоаз.

— Дами! — Огледах ги внимателно, но никоя от тях не бе посегнала към оръжие, което правеше разговорът им направо приятелски.

— Ще го обясня много, много просто — каза Радела ледено, а очите й още бяха впити във Франсоаз — лей линиите са граници между световете: твоя, моя, този на демоните и т.н. Когато тези линии се сблъскат, се получава земетресение, подобно на сблъсъка на две тектонски плочи. А ударът създава енергия.

— Подобно на магически дефектни линии.

— Точно това казвам! — изсъска Радела. — Само че в този случай не се изместват земни маси, само се завихря магическа енергия. В този случай вместо земетресения и цунами се получава енергия, която може да се използва за различни неща от тези, които знаят как да боравят с нея.

— Като например за портали.

— При определени обстоятелства. Ако се пресекат две особено силни лей линии, те могат да генерират такъв вид енергия, но не се случва често.

— Тогава всичко, за което трябва да се оглеждаме, е за нещо подобно — казах възбудено. — Ако се получи такъв вид енергия, то тогава тя лесно ще бъде открита.

Радела въздъхна и промърмори нещо, което се радвах, че не успях да разбера.

— Има лей линии из целия Вегас — каза тя накрая. — Но не се пресичат някъде наблизо. Най-близката зона е МАГИЯ, поради което сградата е построена там.

— Тогава какво използваше Тони? — попитах нетърпеливо.

— Да предположа ли? — Радела стисна устни. Това й придаде вид на професор Барби. — Мъртва магия. Бърза, мощна и лесно добиваща се.

— Докато имаш ’томах, за да ’деш — промърмори мрачно Франсоаз.

— Почакайте! — наистина се надявах да не съм чула добре. — Казвате ми, че дори и да намеря портала на Тони, ще трябва да убия някой, за да го използвам?

Радела сви рамене.

— Нали знаеш, не е нужно да е някой, който харесваш.

— Няма да стана убиец!

— Мисля, че мога да поддържам портала — каза Франсоаз — за известно време с малко помощ.

Тя ме погледна, но аз поклатих глава.

— Никога не съм била обучавана. Тони се страхуваше в обкръжението му да има могъща вещица.

— Но… ти не знаеш нищо? — Тя изглеждаше ужасена.

— Може и така да се каже.

— Но ти отиваш тук и там — тя махна с ръка — и непрекъснато правиш разни неща!

— А какво да правя? Да чакам някой да дойде да ме убие ли?

— Но ако тъмните магове те хванат, те ще пресушат твоята сила! И това ще е ужасно!

Усмихнах се криво.

— Да. Само че те ще трябва да ме хванат някъде във времевата линия.

— Какво?

— Нищо. — Погледнах феята. — Ще се тревожим как да захраним проклетото нещо, когато го намерим. Някакви идеи за това?

Тя изглеждаше замислена.

— Трябва да е скрит портал. Само това има смисъл.

— Ние знаем, че е скрит! — казах изнервена.

— Не, скрит, скрит. Сякаш не е в този свят, докато не бъде изваден.

— Чу ли ме, когато казах, че не знам нищо за магията?

Радела се намръщи.

— Мисли за него като за врата. Врата, която използва енергия, когато бъде отворена. Така че тя стои затворена, докато няма нужда от нея.

— И тогава трябва да я отвориш с жертвоприношение.

— Точно. Но ако работи така порталът, то тогава има и специално заклинание, което да го отвори.

— Нека да позная. Не знаеш заклинанието. — Беше очевидно.

— То е различно за всеки портал, парола, която се знае само от тези, които го използват.

— Които сега всички са във Феерия — напомних й аз. — И как се предполага да премина през него?

Хитро изражение се появи на нейното малко, подобно на кукла лице.

— Вероятно ще мога да измисля нещо за подходящата цена.

Присвих очи и погледнах към малкото хитро нещо.

— Сега какво?

Тя се размърда, опитвайки се да изглежда равнодушна. Помислих си, че тя се пазареше толкова добре, колкото малка беше; с това лукаво малко личице можеше да измами всеки за отрицателно време.

— Искам за секунда руната — каза тя накрая. — В случай че първата не помогне да се сдобия с дете.

Бях заета за момент да проверявам друг пистолет. Бях останала с убеждението, че вече се бяхме споразумели, че щях да й дам руната. Може би това нещо бе по-ценно, отколкото си мислех.

— Добре — казах бавно, опитвайки се да звуча облекчено.

— Без ограничения! Дори и да се сдобия с дете от първия път, пак ще имам няколко секунди!

— Съгласна.

Радела преглътна.

— От каква помощ имаш нужда?

— Каквато е нужна. — Нямаше да й позволя да поставя условия.

— Знаех си, че ще ме навиеш на тази лудост — просъска тя, но сърцето й говореше друго.

— Имаме ли сделка?

— О, по дяволите, знаеш, че е така!

Аз се усмихнах, а тя изгримасничи в отговор.

— Не бъди толкова самодоволна, човеко! Все още не си чула идеята ми!

Главният вход на Данте приличаше на нещо, което сякаш бе излязло от средновековен кошмар, с изкривени базалтови статуи, дърворезби, изразяващи сцени на мъчения и истински ров. Дръжките на входната врата представляваха агонизиращи лица, които стенеха и пъшкаха и повтаряха любимата фраза на всички, които влизаха: „И всяка надежда тук оставете!“ — заедно с портфейлите им. Но влудяващият декор е скъп, което обясняваше защо отзад интериорът приличаше по-скоро на модерен магазин с товарни рампи, купища боклук и проста верижна ограда, ограждаща претъпкания паркинг на персонала.

Франсоаз, Радела, Били Джо и аз се озовахме на паркинга на Данте две седмици назад във времето. Все още оставаха няколко часа до изгрева или поне така изглеждаше.

Великата идея на Радела бе да се върнем назад във времето, преди който и да е, да се бе усетил, че порталът трябва да изчезне и да откраднем заклинанието. Бях взела мерки да избегна всякакви боеве, използване на ножове или подобни неща, които можеха да се отразят на времевата линия. Франсоаз бе подпомогнала целта ми, като каза, че може да изтрие краткотрайната памет на всеки, с изключение на могъщ маг. Така че направихме план — просто се нуждаехме от правилния човек. А предшественикът на Казанова, един мазен човечец, познат като Джими Плъхът, беше най-подходящият човек за това.

— Je suis desolee — каза Франсоаз, очевидно говорейки на дъното на оградата.

Размених погледи с феята, която леко сви рамене. Аз се наведох, за да погледна по-добре и се оказах прикована с белезници за стълба на оградата.

— Какво по дяволите?

Франсоаз стоеше, кръстосала ръце, хвърляйки ми поглед, който напомняше този на Приткин, когато беше в някое от неговите си настроения.

— Ние ще продължим. Прекалено е опасно за теб.

— Моля?

— Ти нямаш умения в магията, нали така?

— Какво искаш да кажеш?

— Ти трябваше да ни доведеш тук и затова нямахме избор. Но няма нужда сега да рискуваш себе си. Ние ще говорим с тези гангстери, а ти ще останеш там, където е безопасно.

— Мога да се справя с Джими!

Франсоаз не отговори, но придоби такова изражение на лицето си, сякаш щеше да бъде безкрайно щастлива, ако останехме цяла нощ на паркинга, за да дискутираме това. Започнах да дърпам белезниците, но явно тя ги беше взела от стаята на Казанова, защото бяха от превъзходна стомана. Всичките ми опити само доведоха до потракване на оградата и накрая ми писна.

— Добре — казах накрая. — Вие отивате, аз оставам. Забавлявайте се.

— Не говориш сериозно — каза Били изумено.

— Ще останеш точно тук? — Франсоаз изглежда се съмняваше в това. Може би тя очакваше, че ще споря доста по-упорито.

Раздрънчах веригата, за да подсиля ефекта.

— Имам ли избор?

— Не й вярвам — каза феята, гледайки ме с присвити очи. — Трябва да я затворим в килера.

— Имам пистолет — изтъкнах аз.

Радела се намръщи.

— Права е. Може да простреля ключалката.

— Мислех си за нещо по-малко впечатляващо — казах й, без да съм сигурна дали се шегувах изцяло.

— Това е за твое собствено добро — каза Франсоаз, хапейки устната си. Внезапно тя не изглеждаше сигурна.

Радела щракна с пръсти.

— Ще я зашеметим. След което ще я затворим в някой наистина малък килер — добави тя злобно.

Франсоаз дори не си направи труда да я погледне.

— Ще се върнем бързо — обеща тя, след което се обърна и се отдалечи.

— Да, а аз просто ще чакам тук като някой шофьор на такси — извиках след нея. Рамената й леко потръпнаха, но не знаех дали това е от срам или от факта, че не знаеше какво е такси.

— Добре, това наистина е… — започна Били.

Вдигнах свободната си ръка. Франсоаз спря при задната врата и погледна в моя посока. Вероятно се чудеше защо ръката ми се рее във въздуха. Аз им махнах и скоро след това тя и Радела изчезнаха през входа. Веднага щом вратата се затвори, аз се пренесох две крачки назад. До мен сега празните белезници се люлееха на оградата.

— Забравих, че сега можеш да правиш това — каза Били.

— Това правя поне половината от времето.

Разтрих китката си и се огледах наоколо. Не се виждаше никой. Тогава ми хрумна, че първо трябваше да се огледам, преди да направя моя номер на Худини.

— Защо не им показа, че просто си губят времето? — попита Били.

— Мислех си, че това ще доведе до бунт в нашите взаимоотношения, ако го бях направила по-рано. — Освен това смятах, че Радела никак не се шегува за килера. — Хайде да намерим Джими, преди да ги е продал на Бруклинския мост или нещо подобно…

— Говорейки за дявола — каза Били, когато от задната врата изхвърча някой, който ужасно приличаше на Джими.

Хукнах напред след миг на изненадано вцепенение, като едва вярвах на късмета си. Ако можех да го стигна преди той да достигне колата си, можехме да поговорим, без да въвличаме някой друг или пък да бъдем подслушвани. Но след това вратата се отвори и една блондинка изхвърча, оглеждайки се диво наоколо.

— Почакай, с него има бимбо (жена, която е с голяма сексуалност и много атрактивна) — предупреди Били. Блондинката забеляза Джими и се втурна след него, размахвайки своето яке. Били подсвирна одобрително. — Тя ще падне, ако…

Внезапно спря, присвивайки очи и аз направих същото, смътно усещане за тревога пропълзя по гръбнака ми. Халогенните светлини не помагаха особено за видимостта, но от това, което видях, стомахът ми се преобърна.

— Мисля, че имаме проблем — казах аз сковано.

— Хей — каза Били с ококорени очи. — Мисля, че тази бимбо си ти! Мога да кажа това по формата на твоите…

— Осъзнаваш ли какво значи това? — Опитах се да извикам, шепнейки. Досега не бях разбрала, че съм ни върнала в нощта, когато за пръв път видях Данте — а това определено не беше момент, който исках да преживявам отново.

— Да — каза той и ме погледна. — От всеки момент назад във времето, в който можехме да се върнем, защо точно този, по дяволите.

— Не съм го направила нарочно — изсъсках аз. — Казанова ми каза, че последната пратка с роби е заминала за Феерия тази нощ. Ако не притиснем Джими да говори, мисля, че ще можем да подслушаме заклинанието, което използват!

— Ако сме на точното място в точното време, да. Но това не е.

— Мислиш ли?

Първото ми посещение в Данте не бе преминало особено добре. Всъщност беше направо ужасяващо. Имаше прекалено много грешки и пропуски, прекалено много пъти, в които аз и много други хора можехме да умрем и всичко това беше направило обстоятелствата малко трудни. Трябваше да намеря останалите и да се махнем бързо преди някой от нас да промени нещо.

Джими и другото ми аз изчезнаха сред редиците коли, а задната врата отново се отвори с трясък. Появиха се Приткин и една дузина вампири и аз замръзнах. Моите очи можеха и да пропуснат нещо, но техните със сигурност нямаше да го направят. А ако те погледнеха насам и ме видеха, това щеше да ги разсее. Което освен другите неща, щеше да им попречи да спасят другото ми аз.

Не мърдах, не дишах, дори не мигах! Черните ми дрехи бяха подходящи за нощни приключения и ме правеха трудно забележима. Но те можеха да ме помиришат от тази дистанция, дори и когато паркингът бе изпълнен с миризми на газове и боклук. Един от вампирите спря, повдигна леко глава, сякаш душеше въздуха и аз преглътнах трудно. Това беше Томас, моят бивш съквартирант, който бе имал 6 месеца на разположение да опознае аромата ми. Ако ме подушеше…

Но не успя. Тримата мъже се изгубиха сред колите и след няколко мига целия ад се изсипа, с изстрели, писъци и нещо, което подпали няколко коли. Втурнах се към задната врата със смъртоносна скорост. Замръзнах няколко мига по-късно, когато пред мен се появи последната личност, която исках да видя.

Опитах се да спра, преди да се блъсна в него, но бях прекалено близо. Тревожно се отдръпнах назад, само за да бъда на сигурно.

— Ти не трябва да си тук! — казах укорително.

Една перфектна вежда оформи прекрасна дъга.

— Тогава имаме нещо общо, dulcea?