Прегърни нощта

Глава единадесета

Погледнах Мирча шокирано.

— Ти трябваше да си в центъра на града!

Моята версия, която преследваше Джими из паркинга, бе избягала от МАГИЯ малко по-рано през нощта. И въпреки че заклинанията на сградата бяха позволили да ме проследят в града, никой не беше сигурен точно къде се намирах. Докато Томас, Приткин и вампир на име Луис-Цезар бяха дошли тук, Рейф и Мирча бяха отишли в главния офис на Тони. Или поне така си мислех.

— Бях. Оставих Рафаел там, в случай че се появиш — каза Мирча, а очите му леко се присвиха. — Може ли да попитам откъде знаеш това?

— Вероятно не можеше и да бъде по-добре — казах аз, мечтаейки си да изпадна в истерия.

Мирча просто стоеше там, изглеждайки ужасяващо красив с разрошената му коса и леко усмихната уста, неговият катранено черен костюм перфектно подхождаше на атрактивното му тяло. Не знаех, дали бе умишлено, но неговите дрехи винаги загатваха бицепсите и бедрата му, привличайки вниманието ми на тези места. Без да споменавам, че Мирча в черно бе като същински грях. Единствената милост бе, че поне дрехите не бяха кожени — и защо изобщо отидох там?

Той вдигна ръка. Това беше тиха покана, но накара стомахът ми да затрепти. Коремът ми беше идиот.

Отскочих назад, като едва не паднах.

— Не ме докосвай!

Последният път, когато бях срещнала Мирча в миналото, проклятието бе прескочило от мен върху него, започвайки цялата тази бъркотия с удвояването му. Щях ли да го утроя, ако той се приближеше достатъчно близо до мен? Защото си мислех, че никой от двама ни нямаше да преживее това.

Някъде наблизо хора крещяха, а Приткин кълнеше и няколко ужасени плъхолаци профучаха покрай нас, оставяйки следи от кръв по асфалта.

— Трябва да тръгваме, dulceata! — каза Мирча меко.

Фактът, че той все още използваше умалителното име, което ми бе дал преди много години и което означаваше „скъпа“, вероятно бе добър знак, но аз наистина не исках да се пренасям точно пред очите му — това щеше да му каже много повече, отколкото исках да знае. Но не можех и да избягам от него, а със сигурност нямаше да му позволя да се приближи повече до мен.

— Каси! — Мирча ме погледна изпитателно, когато продължих да игнорирам протегнатата му ръка.

Връщайки се назад, установих, че всъщност издънката с проклятието се получи във времето, като то още не бе създадено. Тъй като Мирча не го притежаваше, то прескочи от мен върху него, за да се завърши самичко. Но този Мирча го притежаваше, следователно би трябвало да е имунизиран. Нали?

— Касандра!

— Опитвам се да мисля! — казах му аз, когато той се втренчи в мен.

— Можеш да мислиш в МАГИЯ, където е безопасно.

— Знаеш ли — казах му свирепо — имайки предвид колко често чувам тази дума, е учудващо колко много пъти ми се случва да бъда на ръба на смъртта!

— Това няма да се случи тази вечер — каза той твърдо и ме хвана за ръка. Погледнах го ужасено, очаквайки електрическото пукане, което щеше да ми каже, че ще убия и двама ни. Но освен лек гъдел, който се пораждаше винаги от проклятието, нищо друго не се случи.

Нищо, освен сладък, наситен аромат, подобно на цветя, които започваха да гният. Къде бях усещала този аромат и преди? Това, което Мирча каза, предположих, че бе някоя много лоша дума на румънски и внезапно ме дръпна зад себе си.

— Кас, нали си спомняш, че последният път, когато бяхме тук, се появиха няколко тъмни мага? — попита Били, а гласът му леко потреперваше.

— Защо, какво общо има — Погледнах иззад палтото на Мирча и видях как няколко тъмни фигури се промъкваха на светлината от лампите. — Ох.

— Мислех си, че ще пропуснем някои моменти — каза Били, като звучеше ужасено.

Преброих ги набързо.

— Няколко? — извиках аз. — Осем не са няколко.

В далечината над паркинга започна да се разстила син облак. Спомних си това — Приткин бе използвал някакъв вид сълзотворен газ в битката, който почти ни беше задушил до смърт. Не бе особено забавно, тъй като дробовете ми горяха часове след това.

— Ясновидката идва с нас, вампире — каза един от маговете.

Очаквах, че Мирча ще се опита да ги забаламоса, да използва прословутия си чар, който бе принудил Консула да го направи главен преговарящ. Явно маговете си бяха помислили същото, защото те бяха истински изненадани, когато говорителят им внезапно полетя във въздуха.

Той се приземи върху електрическите кабели, скъсвайки един от големите и омотавайки се в другите. Електричество се завихри диво за момент около тялото му, след което той падна на земята и отново бе издигнат от кабелите, които се бяха омотали около единия му крак. Той се залюля няколко пъти, преди да започне да се рее бавно в пространството, клатейки се на глезена си подобно на Обесения човек в тестето ми карти таро.

— Това не беше мъдро — каза спокойно най-близкият маг, точно преди в нас да се разбие стена от изгарящ въздух. Тя ме накара да загубя равновесие и захвърли и двама ни върху оградата. Пропуснах колчето, но се почувствах така, сякаш някои от звената на веригата станаха част от моята анатомия.

Мирча за секунда се изправи на крака и двама от маговете спонтанно изстреляха огън. Всичко стана толкова бързо, но въпреки това се оказах заобиколена от метална мрежа, в отговор на която маговете изстреляха топка от електрическо бяло и червено. Тя свали Мирча на коляно, но въпреки това той я хвана, ръцете му зацвъртяха оглушително, след което я хвърли срещу собственика й. Щитовете на маговете я отразиха в силови линии, а между тех запулсира електричество подобно на син огън. Уличните лампи започнаха да примигват и около висящия маг изригна енергия, изпращайки го към земята, а силовите линии съскаха и се увиваха около него.

Електроекзекутираният маг потрепна няколко пъти на земята, сякаш все още бе жив. След което добре огледах лицето му, което бе със зяпнала уста, отворени, стъклени очи и почернял език и аз реших, че вероятно не бе жив. Един от колегите му очевидно стигна до същото заключение, но вместо да скърби, реши да го използва. Той съживи тялото с един жест, издигайки го вертикално, докато то започна да прилича на плашило в зимна буря с подскачащи крайници и гърчещи се, треперещи крака, които се рееха точно над земята.

Прехвърлих погледа си от реещия се труп към разширяващия се син облак, но там се виждаха достатъчно проблясъци и се чуваха тътени и глухи пистолетни изстрели, че нямаше защо да се притеснявам някой да чуе битката, която се развиваше тук. Това бе единственото нещо, за което се чувствах сигурна, особено след като над главите ни полетя една метална кофа за боклук. Тя спря на сантиметър пред носа ми, след което обърна курса и се разпадна, а острите метални отломъци се врязаха в редицата на маговете подобно на шрапнели.

Ръждивият Пинто, който полетя към маговете секунда по-късно, не успя да премине щитовете им, тъй като те обединиха усилията си, за да го отхвърлят. Той отлетя някъде настрани в нощта, завъртя се три пъти и се блъсна в най-близката кола, където експлодира. Повечето от маговете бяха добре, но бяха и сериозно вбесени. Един от тях обаче, който беше или по-млад, или недостатъчно добре обучен, бе загубил за секунда концентрация и заедно с това щита си. А секундата бе повече от достатъчна.

На господаря вампир не му беше необходимо да докосва човек, за да го пресуши и Мирча веднага се възползва от възможността да подкрепи този факт с действие. Мисля, че той се опитваше да сплаши останалите и те да побегнат, защото убийството определено не можеше да се нарече „чисто“. Той протегна ръка и мъжът се хвана за гърлото, кървави сълзи потекоха от очите му. Но вместо да потекат надолу по бузите му, те полетяха навън, прелетявайки разстоянието между нас до дланта на Мирча, където малките капки моментално бяха погълнати.

А след това не само очите му кървяха; изглеждаше така, сякаш всяка пора на лицето му се бе разкъсала и във въздуха потекоха кървави потоци подобно на дълга червена панделка. За няколко секунди мъжът се сбръчка, лицето му сега бе снежнобяло, а безкръвните му устни бяха оформили едно беззвучно ох. Той бе мъртъв, преди да докосне асфалта.

Ако целта бе сплашването, то то не проработи. Маговете се разпръснаха и предприеха атака поотделно. Те вероятно мислеха, че Мирча не може да следи едновременно и шестимата и докато той се справяше с един, другите щяха да го убият. Аз отчаяно се страхувах, че можеше и да са прави. Оживялото тяло се приближи и облак от стъклени фрагменти от избухналата кола се надигнаха от земята зад него, блещукащи на светлината подобно на смъртоносни диаманти. И сякаш това не бе достатъчно, а и група от горящи гуми се завъртя върху асфалта, наподобявайки ескадрон от НЛО срещу мрака.

След това не разбрах точно какво се случва, тъй като всичко стана едновременно — и повечето неща се случиха прекалено бързо, за да бъдат видени. Премигнах и следващият път, когато погледнах, един сегмент от оградата бе изскочил пред нас и служеше като щит срещу различните летящи предмети. Осъзнах защо тялото продължаваше да се движи дори и след смъртта, когато то се блъсна в преградата и цялото нещо се запали, изпускайки искри. Около неговия крак все още се огъваше жицата подобно на черна змия, съскаща и пращяща, разпръсквайки огън, смъртоносен както за вампирите, така и за хората. Но той не ни докосна и се отдалечи, танцувайки из паркинга подобно на полудяла кукла. Мирча изпрати сегмента срещу най-близкия маг и той удари щита му с лавина от искри. Те удържаха, уверявайки се, че горещият метал няма да докосне кожата му, но не успяха да предотвратят увиването на оградата около него подобно на одеяло. Брънките почти моментално започнаха да светят с нова, по-интензивна светлина, разтопявайки се в неговия щит подобно на начина, по който горещата вода потъваше в леда.

Другите магове бяха спрели поради някаква причина и аз не исках да чакам, за да разбера защо. Протегнах се за Мирча, като имах намерение да ни пренеса преди те да са подновили атаката си, дори и това да развалеше прикритието ми. Но протегнатата ми ръка срещна солидна стена от енергия, прогаряйки следа в тялото ми, която усетих като тежко слънчево изгаряне.

— Махай се оттук, Каси — каза Мирча, когато отдръпнах ръката си.

— Крайно време е — каза Били. — Пренеси и двамата далеч оттук.

— Нали трябва да го докосна, за да го направя — казах му подигравателно.

— Какво те спира?

Явно той не можеше да види бариерата по-добре, отколкото аз. Но тя бе там. Мирча нямаше щитове — той не бе маг, а вампирската магия не работеше по този начин. Бариерата беше чиста форма на енергия, обграждаща както него, така и маговете около него с енергийно поле, което ги бе затворило като в клетка. Но той също бе в капан. Не можеше да вдигне бариерата, без да ги освободи, а аз не можех да се приближа, докато той я поддържаше.

— Мирча ме спира! — просъсках аз.

— Касандра! Не мога да ги задържам цяла вечност! Една капка пот се стече надолу по бузата на Мирча.

— Трябва да тръгваш!

Преди да успея да отговоря, един от маговете се освободи, млад мъж с акне и разноцветни очи, едно зелено и едно синьо. Той се отдалечи от останалите, дрехите му пушеха, а кафявата му коса гореше. Но няколко прошепнати думи угасиха пламъците и когато се обърна, лицето му бе яростно и държеше нещо в ръка. Нещо горещо и бледо розово, с цвета на коноп между пръстите му.

Малката топка изглеждаше безобидно в ръката му, но аз бях била достатъчно дълго сред магове, за да знам истината. А Мирча не можеше да помръдне, не можеше да се защити, без да освободи и останалите и да причини още щети. Страх, силен и ужасяващ, пробяга надолу по гръбнака ми, а сърцето ми започна да бие в ушите ми, което нямаше смисъл, защото можех да усетя как кожата ми пращеше, когато кръвта се оцеждаше от лицето ми.

Малката топка падна на земята и се затъркаля, за да спре по средата на тревата, която беше поникнала в бетона. Магът падна на колене, гледайки ме с изненада. След това падна на една страна, все още стискайки уголемяващото се петно на гърдите му.

— Ти го застреля. — Били беше толкова изненадан, колкото и аз.

— Помислих си, че може да е забравил да вдигне отново щитовете си — казах глуповато.

Исках да седна. Вътрешностите ми трептяха, а ръката ми трепереше, тъй като бях стискала толкова силно пистолета. Но след това маговете направиха нещо, което изпрати Мирча в оградата, в резултат на което той за миг загуби концентрация. И в момента, в който това се случи, оживялото тяло прелетя през паркинга и се блъсна в него. Изпищях, защото знаех какво причинява огъня на незащитения вампир. След което започнах да стрелям напосоки, усещах болката, растяща в гърдите ми, подобно на нож. Но останалите магове бяха вдигнали щитовете си. Моите куршуми иззвъняваха, когато се удряха в щитовете, след което биваха погълнати. Те бяха убили Мирча, а аз дори не можех да ги нараня.

— Каси!

Обърнах се при гласа на Били и го видях как се рее пред Мирча, замъглен и неясен, подобно на двоен негатив.

Погледнах невярващо, когато Мирча повдигна глава. След това зяпнах буквално, тъй като той висеше по средата на оградата, ударен от синьо — бяла енергия и просто нямаше начин той да оцелее след това. Просто нямаше начин.

— Махни го оттук или той е пътник!

— Какво? — попитах глупаво и след това някой ме сграбчи изотзад. Пистолетът излетя от ръката ми, а една длан ме сграбчи за лицето, извивайки назад главата ми, от което ушите ми зазвъняха. Опитах се отчаяно да се пренеса, но аз бях разсеяна, а болката бе отчайващо силна и нищо не се получи.

— Хванах я! — извика един мъжки глас в ухото ми и с крайчеца на окото си забелязах как друга тъмна сянка се приближава към нас.

Но ръката около кръста ми не се разхлабваше независимо колко усилено се борех. Някой изпищя наблизо, ужасяващ, безнадежден звук, който допълнително ме разконцентрира.

Изритах с крак, колкото се може по-силно, и той срещна нещо меко. Някой изпсува и блед, сух мъж със сиви очи се появи пред мен. Той извади нож от палтото си и го размаха пред очите ми, докато не успях да го фокусирам. В момента, в който го направих, той го заби в китката ми.

Можех да усетя как се чупят малките кости, след което той го завъртя и ножът разкъса сухожилията, кръв се стече надолу по ръката ми, когато го измъкна и отново го размаха пред очите ми.

— Все още ли искаш да се биеш с нас?

За момент дори не можех да изкрещя — в дробовете ми нямаше достатъчно въздух. След това около китката ми се стегна нещо твърдо и хлъзгаво, точно над раната. И аз изпищях, което не звучеше много добре, не звучеше като мен, но болката изведнъж ме завладя изцяло и след това просто не можех да спра да крещя.

— Накарай я да млъкне! — каза някой и една ръка ме хвана за гърлото, прекъсвайки всички звуци, както и достъпа на въздух до дробовете ми. Отчаяно се опитах отново да се пренеса и за секунда си помислих, че ще успея. Точно както в пещерите можех да усетя времето като подобна на сироп, еластична маса, само че тя не успяваше да ме обгърне, както трябва.

Внезапно се ударих в земята, притихнала и с изцъклени очи и когато никой не ме сграбчи отново, се опитах да пропълзя настрани. Но ръцете ми бяха вързани със здрава пластмасова връзка, а аз не можех да понеса никаква тежест на счупената ми китка. Накрая свърших, търкаляйки се из нещо топло и лепкаво.

Погледнах надолу и видях диамантена пътека, прогорена в асфалта. Наоколо бяха разпръснати парчета от плат, които едва разпознах като остатъци от сини джинси и памучна блуза. Имаше бели парченца тук и там, които осейваха пътеката и нещо, което наподобяваше коса. Най-накрая разбрах какво гледам. Оградата. Мирча я беше увил около мага и тя бе прогорила щитовете му и после…

Изправих се на крака и се отдалечих, жлъчен сок се изливаше в гърлото ми, дъхът ми излизаше трудно и бързо и само нараняваше дробовете ми. Главата ми се въртеше и когато се опитах да се успокоя, светът около мен се завъртя. Аз щях да се отправя директно към оградата, ако Били не ми бе извикал.

— Обувките ти! Те са каучукови!

За момент не осъзнах за какво говори, но след това пред очите ми изригна синьо-бял огън и схванах. Силовата жица, която се бе освободила от човешкото си устройство, се бе прикрепила директно към оградата, плъзгайки се напред-назад по асфалта подобно на огромна електрическа змиорка. Главата ми продължаваше да се носи и се опитваше да ми причернее, а пръстите ми явно отказваха да направят това, което им заповядвах, дори и на ръката, която не усещах сякаш бе обхваната от огън. Да сваля гуменките си беше истински кошмар и дори задържането им беше цяло предизвикателство — как се предполагаше, че ще ги използвам за каквото и да е било? И защо изобщо никой не се опитваше да ме спре? Не исках да рискувам да докосна директно жицата, с или без каучукова подметка. Опитах се да хвърля гуменката, но целенето ми бе дори и по-лошо от обикновено и вместо това я ритнах. Отне ми четири опита, но успях да ударя жицата достатъчно пъти, докато тя загуби контакт с оградата.

В момента, в който това се случи, смътно видях как Мирча скочи и атакува останалите магове. Чух нещо, което прозвуча като чупене на врат и как тяло удари асфалта наблизо, но не можех да се концентрирам върху нищо. Единственото, което можех да правя, бе да се боря срещу необходимостта да се отпусна и да потъна в очакваната тъмнина, която се люлееше в ъгъла на полезрението ми.

Отстъпих няколко крачки назад и токът ми удари нещо, което изхрущя под лекото налягане. Когато погледнах надолу, видях две тела на земята. По-близкото бе на жена, толкова възрастна, че кожата й бе мъртвешка, подобна на хартия, осеяна със старчески петна, косата й бе къдрава и бяла. Другият бе мъж или поне на такъв приличаше, съдейки по дрехите му. Лекият бриз донесе малки парченца от една разпаднала се жълта блуза, сякаш бяха полен във въздуха. Тялото под мен изглеждаше като мумия, с набръчкана кафява кожа, опъната върху видимите ребра. Гледах ги, замръзнала и неразбираща.

— Кас! Кас! — Били ми говореше и нещо бледо тупна до останалата ми гуменка. — Хвърли я!

Най-накрая очите ми се фокусираха върху малкото нещо, което идентифицирах като топката на мага, която той бе държал по-рано. Явно Били я беше намерил, но не можех да разбера защо, докато не вдигнах поглед и не видях как към нас тичаха още пет нови мага, приближавайки от далечната страна на сградата. Изглеждаше така, сякаш пристигаше кавалерията, но с моя късмет те, може би, идваха от другата страна. Разтърсих глава, опитвайки се да я проясня, а това разтърси ръката ми и, ох, за Бога, това не бе добра идея. За щастие маговете не ми обърнаха никакво внимание, от една страна, защото не бяха ме видели все още, а от друга, защото в сравнение с Мирча не представлявах особена заплаха. Той бе стъпил върху врата на един от маговете, докато изтръгна главата на друг почти изцяло от тялото му. Беше впечатляващо, но ако се стигнеше до стария традиционен ръкопашен бой, той определено бе пресушен. Не знаех дали ще може да преживее друга атака и нямах и намерение да разбера.

Опитах се да сграбча сферата, но ръцете ми бяха хлъзгави от кръвта и не можах да я задържа. Всеки път, когато си мислех, че ще успея, пръстите ми не успяваха да я задържат. Внезапно я ритнах и затаих дъх, чакайки да избухне и да ни убие всички, но тя само се претърколи няколко ярда и спря на една пукнатина в бетона.

— Кас!

Погледнах нагоре и видях, че нямам време. Маговете бяха спрели на предпазливо разстояние от Мирча, но това бе само, защото всеки господар вампир заслужаваше определено уважение, дори и раненият такъв. Може би особено раненият. Но всяка секунда щяха да го атакуват. И аз не можех да ги спра.