Прегърни нощта

Глава седма

Да намеря Приткин не беше трудно. Той и един от приятелите му бяха там, където стояха през по-голямата част от седмицата — скрити в килера на долните етажи на Данте, четейки внимателно древните томове. Когато отворих вратата, той вдигна глава от гигантския том с изражението на преследвано животно. Косата му, която обикновено не се подчиняваше на законите на физиката, висеше сплъстена, а на челото и едната му буза имаше по едно червено петно, дар от разпадащата се кожена корица на книгата. Останах с впечатлението, че изследването на книги не беше любимото му нещо. Може би, защото не можеше да ги набие.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Шоуто беше отменено.

Ник вдигна погледа си от заобикалящите го книги, свитъци и, някак си не на място, модерния лаптоп. Той изглеждаше безобиден, червена глава с очила, с толкова много лунички, че почти придобиваше тен, краката и ръцете му бяха прекалено големи за останалата част от него, сякаш бе куклата Грейн Дейн. Но този млад мъж всъщност бе маг и тъй като бе приятел на Приткин, със сигурност бе много по-опасен, отколкото изглеждаше.

Той попи излъчването ми, което бе в резултат на целия влажен сив ден. Няколко случайни портокалови цветчета бяха разпръснати тук-там из коприната, сякаш довени от порив на вятъра. Изглеждаше малко уморен. — Някаква по-специална причина?

— Вали.

Веждите на Ник се повдигнаха.

— Мислех си, че си в балната зала.

— Жаби — поясних аз.

Малкото подобно на кукла същество се настани върху купчината книги до лакътя на Ник, най-накрая забелязвайки присъствието ми.

— Жаби ли каза?

— Кинда вече няма настроение.

Ник погледна Приткин, който въздъхна.

— Тръгвай.

Ник нямаше нужда да му се повтаря. Може би, той също бе уморен от изследването.

Неговият миниатюрен компаньон завъртя очи и се върна назад, като привидно ме игнорираше. Пиксито, което се казваше Радела, бе връзката с краля на тъмните феи. И под „пикси“ имам предвид слабо, с отвратителен характер същество, който правеше така, че дори и Приткин изглеждаше дипломатичен, а под „връзка“ имах предвид шпионин. Тя беше тук, за да прави две неща: да замъкне обратно Франсоаз в робство и да се увери, че няма да се опитам да измамя относно сделката, която бях сключила с краля й. Той също искаше Кодекса и предполагаше, че аз съм тази, която щеше да му го занесе. Пиксито изглеждаше така, сякаш вече започваше да таи съмнения относно това.

Тя не беше единственият. Бях се съгласила на предложението на краля поради редица причини. Бях на негова територия и под негов контрол, така че да кажа „не“ би било доста нездравословно. Имах нужда да намеря сигурно място за приятел, вампир на име Томас, място, където нямаше да го стигнат дори дългите ръце на Сената. А и кралят щеше да ми помогне в разрешаването на най-голямата загадка в моя живот.

Тони винаги бе избягвал да ми разказва, каквото и да е, за моите родители. Моето предположение беше, че той считаше, че ще се разстроя малко, ако науча за бомбата в колата, която той беше сложил, за да ги убие, което му бе позволило да запази талантите ми за себе си. Или, може би, просто му се харесваше да се чувства като копеле. Той винаги обичаше да комбинира бизнеса с удоволствието.

Същата отмъстителност го бе довела до решението, че да убие баща ми, не бе достатъчно. Той е работел за Тони, един от хората, които се наемат, за да движат нещата на дневна светлина, но отказал да ме предаде, когато му било заповядано. А никой не можел да каже „не“ на шефа и да се измъкне безнаказано. Така че Тони платил на един маг да конструира магически капан за духа на баща ми, позволяващ му да продължи своето мъчение и след смъртта му.

Надявах се, някой ден да отнема този трофей от ръцете на Тони, но първо трябваше да го намеря. А последното ми пътуване до Феерия ми разкри, че феите не ме обичаха много. Без помощта на краля им никога нямаше да мога да се доближа до Тони и да открия къде е. А поради някаква причина кралят искаше Кодексът толкова силно, колкото и аз. Факт, който ме притесняваше много повече, отколкото си признавах.

— Какво се е случило на врата ти? — попита Приткин.

Ръката ми докосна шала, с който бях превързала прободните белези. Единият край на марлята, с която бях покрила раната, се подаваше от шифона. Достатъчно Приткин да го забележи и да направи своя коментар. — Порязах се при бръсненето.

— Много забавно. Какво стана?

Поколебах се, опитвайки се да измисля добра лъжа, и Приткин изсумтя.

Въздъхнах.

— Случи се Мирча.

— Къде е той? — Приткин почти се бе изправил, когато аз поклатих глава.

— Успокой се. Аз отидох при него, не обратното.

— Отишла си при него? Защо?

Пръстите ми оставиха пътечка в праха, покриващ корицата на близката книга. Кожата отдолу беше стара и се лющеше, като смътно приличаше на влечуго. Дръпнах ръката си, устоявайки на импулса да я избърша в полата си.

— Случайно се пренесох там.

— Как така случайно…

— Защото нещата станаха лоши! — Опитах се да прочета надрасканите бележки, но те бяха на език, който не разбирах. — Някакъв късмет досега?

— Не. — Той видя изражението ми. — Казах ти, че това може да отнеме известно време.

— А какво се предполага, че трябва да правя аз междувременно? Писна ми да разнасям табли и да върша всякаква работа за Казанова. Понякога имам чувството, че ще полудея!

— Ще полудееш — промърмори пиксито.

Приткин се загледа в купчината книги така, сякаш бяха обидили майка му. Най-накрая той измъкна една синя книга от дъното на купа.

— Ти не си в непосредствена опасност, докато нямаш повече случайни инциденти, включващи Мирча.

— И какво за него? — Настоях аз. — Нещата се влошават!

— Той е господар-вампир. Може да те вземе!

Вместо да му отговоря, се протегнах през масата, за да взема едно бяло бурканче, стоящо до лакътя на Приткин и се загледах многозначително в него. Инчът течност, който се съдържаше вътре, бе бледозелен, с приятен цветен аромат. Хризантема, предположих аз. Погледнах нагоре и видях, че той ме гледа злобно.

— Не си мисли, че не знам, че си била ти.

Бях казала на Миранда да замени черния сироп, който тя наричаше кафе, с нещо по-органично преди два дни, тъй като последният път той го бе напълнил с толкова кофеин, че ми отряза главата. Бях абсолютно сигурна, че мами, но не му казвах нищо. Откровено не мислех, че може да оцелее без дневната си доза — или, за да бъда по-точна, че никой не можеше да го изтърпи без нея.

— Ти си най-добрият аргумент да спра кафето, който някога съм виждала — казах аз. — И, честно казано, не намираш ли нищо странно в това да ядеш бобови кълнове и тофу и да пиеш по 12 чаши кафе на ден…?

— Рекордът ми е шест.

— А аз си мислех, че вие бритите обичате чай. Но може би водата…

Той дръпна чашата.

— Имам нужда от това!

Погледнах го по-добре и реших, че вероятно има право. Наскоро май си бе говорил душа, но е било за кратко. Очите му бяха червени и когато помръднеше глава надясно, светлината разкриваше тънък слой червеникаворуса набола брада върху бузите и брадичката му. А като се вземат предвид и дънките, и тениската, с които бе спал, видът му беше недодялан, дори и за него.

— Трябва да поспиш малко — чух се да казвам. — Изглеждаш като парцал.

— А кой ще се оправя с това?

— Ник и аз. — Приткин ми хвърли такъв поглед, че настръхнах. — Не съм обучен изследовател, но трябва да има нещо, което да направя.

— Да, можеш да ми донесеш малко проклето кафе!

Казах си, че дори да метнех нещо по главата му, колкото и да си го бе заслужил, това никак нямаше да помогне. Той така или иначе щеше да се дръпне.

— Вампирите са чули слух, че Кодексът се намира в ръцете на Тъмните магове.

— Колко полезно. Кога ти каза това Мирча, преди или след като почти те пресуши?

— Рейф ми каза.

— Добре е да знам, че поддържаш добри връзки със семейството.

— Какъв ти е проблемът?

Приткин ме игнорира.

— Мога ли да предположа, че Рейф също така има и адрес?

— Не, но ти трябва да имаш някаква идея…

— Тъмните магове никога не остават дълго време на едно място. Ако намирането им беше лесно, щяхме да сме ги унищожили досега!

— Трябва да има слухове!

— Винаги има. И когато Корпусът чуе за тях, изпраща отряд, но тъмните винаги са се изнесли преди много време — и често ни оставят по някоя отвратителна изненада.

Корпусът бе официалното название на военните магове, които бяха действащата ръка на Сребърния кръг, които определено бяха доста по-фанатични относно работата си, отколкото човешката полиция. На тях им бе разрешено да убиват и те стриктно го правеха. Не исках да си имам вземане-даване с никоя група, която правеше Корпусът да изглежда смешен. Но ако притежаваха Кодекса, нямаше да имам особено голям избор. — Няма да ги откриеш в прашните стари книги — изтъкнах аз. — Какво правиш там долу?

Пиксито прелисти страница на един от огромните томове. Тя трябваше да застопори здраво краката си и да използва и двете си ръце, за да направи това.

— Бихме ти обяснили — изрече задъхано тя — но се изискват думи, които се състоят от повече от една сричка.

— Опитваме се да намерим друго решение на твоето проклятие — обясни Приткин.

— Като правите какво?

— Опитваме се да създадем заклинание, което да го развали.

Той дори не ме погледна, когато изрече това, а вече сканираше друг архаичен пасаж.

Напомних си, че Приткин е приятел. Беше по-лесно да мисля за него по този начин, вместо непрекъснато да се разстройвах заради това, че не можех да го убия.

— Вече знаем къде е контразаклинанието. В Кодекса!

— Заклинанието е дублирано, ако си спомняш това — каза Приткин рязко.

— Тогава ще го омагьосаме за втори път!

— Маговете не действат така. Спомняш ли си какво се случи, когато се върна назад във времето и срещна Мирча, който все още не носеше проклятието?

— То прескочи от мен на него — казах аз нетърпеливо. Приткин нямаше нужда да пита, при положение че по онова време беше там.

— То се удвои и се създаде обратна връзка, която притежаваш сега.

— Да, но с контразаклинанието…

— Ти реагираш така, сякаш все още има две различни заклинания, но фактът е, че те са налице! — просъска той.

— Не разбирам.

Запазих тембъра си, защото много рядко се случваше Приткин да говори за това, а аз исках отговори.

— Заклинанието е създадено така, че да се приспособява. Това е неговата главна сила, но приспособимостта му го прави също така и нестабилно. Често то се променя от оригиналното заклинание в нещо съвсем ново с течение на времето, адаптирайки се да посреща нуждите, или поне това, което схваща като нужди, на своя заклинател.

— Звучиш така, сякаш то може да мисли.

— Не повече, отколкото една компютърна програма. Но подобно на усъвършенстваните програми, то се адаптира към новата входяща информация.

— Като какво?

Зелените очи на Приткин срещнаха студено моите.

— Заклинанието, само по себе си, е логическо. Това, което неговият създател е пропуснал да вземе предвид, е, че повечето хора не са. Те често са объркани относно това какво точно искат наистина, а заклинанието не може да направи разлика между скритите мисли, подсъзнателните желания и да признае някои от тях.

— Какво искаш да кажеш? Че съм затворена в това нещо, защото така искам?

— Не сега, може би, но…

— Не искам Мирча да умре!

— Да, но това не е смисълът на заклинанието, нали? То е създадено, за да свърже двама човека.

Гледах го ужасена. Затова ли заклинанието в миналото скочи от мен върху Мирча, защото тайно съм го искала? Ако бях по-малко привлекателна за него или се контролирах повече, можеше ли да се избегне всичко това? — А и освен това то не е наблюдавано повече от век и без съмнение се е разраснало и променило малко. — Продължи Приткин неумолимо. — Много е вероятно да търсиш контразаклинание на нещо, което вече не съществува.

Гледах го, усещайки как паниката засядаше в гърлото ми, горчива и тъмна. Това, че Тони бе контролирал по-голямата част от живота ми, ме бе научило да не се опитвам контролирам това, което ме заобикаля; вместо това контролирах единственото нещо, което можех: себе си. Идеята да загубя и малкото свобода, която имах, ме ужасяваше повече, отколкото можех да си представя.

— Казваш ми, че контразаклинанието няма да проработи.

— Ти промени параметрите на проклятието, когато го умножи — повтори Приткин. — То може да се е превърнало в нещо, с което контразаклинанието да не може да се справи. А ако е така, намирането на Кодекса изобщо не е добра идея.

За един дълъг момент останах безмълвна, просто гледах в тези ясни зелени очи, които срещаха моите, без да мигнат. Това, което той казваше, звучеше ужасно правдоподобно, но как можех да знам, че казва истината? Как можех да съм сигурна, че това не бе опит, който да ме принуди да спра да търся нещо, което той не искаше да бъде намерено? Беше ми трудно да му вярвам, когато един друг авторитет ми беше казал точно обратното, уверявайки ме, че Кодексът ще поправи всичко и че ще мога да изпълнявам дълга си.

— Не добре? — Пиксито се появи пред мен, малкото й личице беше посиняло. — Това ще те предпази моят крал да не те убие!

Образът на Дърмъс от „Алиса в страната на чудесата“ внезапно ми се яви. Гледах чайника с копнеж, чудейки се дали ще работи. Може би, ако натиснех.

— Не съм забравила нашата сделка — казах й аз кратко. — И не реагирам добре на заплахи!

— А аз не ги отправям! Ти направи сделка с него, човеко. Не искаш да разбереш какво ще стане, ако я нарушиш!

Погледнах Приткин, който беше странно притихнал, само за да видя, че той се беше върнал към работата си. Очевидно вероятността за моята възможна смърт от ръцете на феите не беше достатъчна, за да задържи вниманието му. Ударих с ръка плота на масата и го видях как скочи.

— Консулът вече притежава всеки магически авторитет относно книгата и те работят здраво, за да открият нещо! Защо си мислиш, че ще имаш повече късмет?

— Защото трябва!

— Това не е отговор! — Той само ме погледна. — По дяволите, Приткин, сега съм Пития! Не мога да си върша работата, ако продължаваш ти да решаваш какво трябва и не трябва да знам!

— Ако си Пития, тогава действай като такава!

— Опитвам се. И не мисля, че натрапниците ще се въртят наоколо, докато съдбата ме срита в задника! Искам да направя нещо!

Масивният том, който той изучаваше, внезапно изхвърча и се удари с трясък във вратата, оставяйки ронлива синя следа на мястото, където се удари. Преди да мога да изкоментирам колко детски бе този жест, врата се отвори и вътре се показа една червеникава глава. Ник изглеждаше така, сякаш си мислеше, че ще е на по-сигурно място на свободния-за-всички горен етаж.

Той предпазливо пристъпи вътре, бутайки количка от рум сервиза и заобикаляйки хвърлената книга.

— Всичко приключи. Но там трябва да има няколко хиляди от тях. Гласът му бе почти почтителен.

— Какво го е причинило? — попита Приткин.

— Най-доброто предположение на Августин бе, че някой от неговите конкуренти се е опитал да провали парада му.

Трепнах при тази игра на думи, но Приткин изглеждаше само още по-суров. — Трябва да е нещо повече от това, при положение че Корпусът е на прага на войната.

— Какво нещо? — попитах.

— Маговете, които имат собствена вендета, са решили да вземат нещата в свои ръце — поясни Ник.

— Корпусът не може едновременно да води война и да бъде полиция за всеки маг, който е недоволен и те го знаят — довърши Приткин намръщено. — И какво е това?

— Обяд. Срещнах един сервитьор с количка по обратния си път. — Ник започна да разпределя сандвичите, плодовете и бисквитите. — Искаш ли нещо, Каси? Има много.

— Не съм гладна.

— Ще яде — каза Приткин кратко.

— Казах…

— Ако умреш от глад, това ще разруши професионалната ми репутация.

— Ядох доста.

— Другото ще е да те удуша в неразбираемо раздразнение.

— Ще взема сандвич — казах на Ник — без месо.

Той се приближи с една добре изглеждаща яйчена салата, която бе придружена от кутия ябълков сок. Погледнах го замислено. За разлика от своя приятел, той все още се приемаше благосклонно от Кръга. Той можеше и да успее да разбере какво се е случило с Тами заради мен, приемайки, че е била отвлечена от Сребърния кръг. От друга страна, не знаех какво е мнението му относно целия този магически неудобен дебат. Той можеше да възприема всичко това със същата липса на интерес, която другите бяха показали, и да не счита, че е нещо лошо да й е зададат няколко въпроса. Но нищо не пречеше…

— След като те е приютила преди 7 години, то тогава тя не е тийнейджър, нали? — попита той, след като изложих проблема.

— Когато се запознах с нея, тя беше в края на двайсетте си години, следователно сега трябва да е в средата на трийсетте. Защо?

— Тогава тя е прекалено възрастна за жътварите — каза Ник, с пълна уста. — Те не биха си губили времето, особено ако е слаба.

Приткин видя изражението ми.

— Той говори за хората, които правят нулеви бомби.

Ник кимна.

— Тогава…

— Знам какво са — казах аз сковано.

Бомбите струваха скъпо, тъй като те концентрираха обикновения нулев ефект, спирайки всички магове наоколо за известен период от време — включително и мен. Разбрах за тях съвсем наскоро, докато Тами никога не бе чувала за тях. Това не беше много изненадващо, тъй като процесът за направа на такава бомба изискваше да се пресуши живота на някоя нула, тоест да бъде убита.

— Не се притеснявай — каза Ник, слагайки горчица на друг сандвич. — Като повечето магове, нулите добиват пълната си сила, когато навлязат в пубертета, правейки ги толкова силни, колкото ще останат завинаги. Жътварите предпочитат да ги вземат възможно най-скоро след това, за да максимизират количеството жизнена енергия, която имат. Твоята приятелка не представлява интерес за тях.

— Тогава защо Кръгът я иска?

Той вдигна рамене.

— Предавам се. Освен ако не притежава някоя ценна информация.

Поклатих глава.

— Тами не знае нищо подобно.

— Но познава някого — изтъкна Приткин. При моя объркан поглед, той въздъхна. — Кръгът не знае къде си — нещо, за което те искат да те обвинят. Вероятно искат да те подлъжат да отидеш при тях.

— Мислиш, че са я взели заради мен?

Сандвичът, който ядях и който не беше хубав, сега стана безвкусен.

— Възможно е — съгласи се Ник. — Повечето от Съвета бяха обезпокоени, когато ти се появи, наруга Консула, прелъсти Мирча и отвлече Томас под носа им.

— Не се случи така! — казах аз ужасено. А и не беше.

Консулът беше започнала да измъчва един мой приятел, когато направих отчаян опит да го спася. Планът беше сработил, нещо, което все още ме изумяваше, но за кратко аз бях в сериозна опасност — без да споменавам, че си изкарах акъла.

Ник вдигна рамене.

— Е, това е историята, която се разказва.

— Ако те се опитват да те накарат да предприемеш друго рисковано спасяване, ще трябва да намерят някой, който си заслужава усилията — изтъкна Приткин. — Но Томас остана във Феерия и не могат да се докопат до него. Твоите родители, както разбрах, са мъртви, а твоите приятели от детството са вампири, защитавани от Сената. — Той помисли за момент. — Или духове. Но дори и Кръгът не може да нарани мъртвите.

За един момент просто стоях там и премигвах глупаво. Какво говореше това за моя живот, че дори за враговете беше трудно да намерят някой близък до мен? Не бях виждала Тами от седем години. Толкова ли дълго беше минало, откакто бях имала приятел, който бе достатъчно уязвим, за да служи като заложник на съдбата? Явно беше така. С изключение на Томас, а това беше всичко друго, но не и успокояваща мисъл. Ярко си припомних отвратителната топка в стомаха ми, когато осъзнах, че му бе отсъдена толкова ужасна и унизителна смърт, може би, защото все още преживявах всичко това.

Сенатът имаше много причини да иска Томас мъртъв, но екзекуцията трябваше да бъде публичен спектакъл, главно защото си мислеха, че ще дойда за него. И аз го направих, точно в средата на стаята, пълна с техните съюзници от Сребърния кръг.

И те наблюдаваха внимателно този урок. Веднага ли бяха започнали да търсят заместник на Томас? Дали бях обрекла Тами в момента, в който го освободих?

— Ако Кръгът я държи, можеш ли да откриеш това? — попитах Ник.

— Мога да опитам — каза той бавно, внезапно осъзнавайки, че това можеше да бъде нещо деликатно. — Но ако искат да я последваш, вероятно ще публикуват факта, че е при тях.

— Не е необходимо.

— Но…

— Каквото и известие да са пратили за Томас, не съм го получила. Попаднах на него случайно, след като екзекуцията вече беше започнала.

Той беше още жив, защото бе вампир и не беше лесно да бъде убит. Тами нямаше това предимство.

— Но по този начин — каза Ник сериозно. — Консулът може по-добре да покаже силите, които Пития притежава. Не биха го забравили. Ако го публикуват, ще вземат предпазни мерки. И тогава всяко екстремно спасяване би било…

— Няма да я спасяваш. — Това, разбира се, беше Приткин.

— Не и без да имам някаква идея къде е — съгласих се аз.

Когато тръгнах след Томас, Сенатът взриви нулева бомба, така че не можех просто да се пренеса там, да го сграбча и да се пренеса отново. Трябваше да предположа, че Кръгът си имаше свой арсенал от отвратителни неща, чакащи да се уверят, че всеки опит за спасение, който предприемех, щеше да завърши с това, че аз щях да бъда тази, която щеше да се нуждае от спасяване. Ако щях да правя това, имах нужда от план. А за да се оформи такъв, трябваше да знам къде е тя.

— Ще направя, каквото мога — обеща Ник. — Но относно Кодекса, все още твърдя, че трябва да опитаме със Салех.

— Кой е Салех? — попитах, опитвайки се да не показвам отчаянието си.

— Прекалено е рисковано! — Погледът, който Приткин хвърли на Ник, можеше да разтопи метал.

— Аз съм Пития — напомних му. — Дишането е рисковано.

— Салех се занимава с информация. Езотерична, труднодостъпна, ценна информация — информира ме Ник, въпреки все по-почервеняващото лице на Приткин. — Проблемът е цената му.

— Мога да осигуря пари — казах, мислейки си за Били и рулетката и богатите възнаграждения.

— Той не борави с пари — просъска Приткин, прекъсвайки това, което щеше да каже Ник. — Само с услуги! И ти няма да рискуваш да му дължиш една!

— Аз решавам това!

— Най-малкото можем да говорим с него — предложи Ник меко. Продължавах да се надявам, че неговото сдържано отношение ще посмекчи приятеля му, но нямахме такъв късмет.

— Ако знае нещо, ще го разбера — каза пиксито, размахвайки тънкия си меч. Щеше да звучи комично, ако не бях виждала какво прави това нещо. Ник поклати глава.

— Ако го ядосаме, никога няма да получим нещо от него.

— Колкото по-малко сме там, толкова по-добре — казах аз. — Повечето хора не обичат да говорят пред голяма аудитория. — Особено ако единият от тях размахваше меч пред лицето му.

Приткин изглеждаше така, сякаш ще експлодира.

— Нищо ли не чу от това, което казах? Кодексът е безполезен за твоите цели. А аз няма да ти позволя да се приближиш до тази отрепка.

— Никъде не трябва да ме водиш — казах му нетърпеливо. — Ще отида сама.

— Няма да ходиш. — Това звучеше окончателно.

— Вече знам името му — изтъкнах аз. — Колко трудно, според теб, ще е за Били да го намери?

— Имаш ли някаква представа какво може да поиска? Ще се опита да те изиграе…

— Тогава е добре да сме наоколо, за да сме сигурни, че няма — каза Ник спокойно. Той вдигна пясъчната си вежда към мен. — Ако позволиш ескорт? Погледнах лицето на Приткин, което граничеше с пурпурното, и въздъхнах. Докато не се обучех малко на самозащита, един или двама бодигардове ми бяха доста необходими. Освен това, не бях сигурна как да се отърва от него. Казах ок, въпреки че знаех, че ще съжалявам. Разбира се, бях права.