Прегърни нощта

Глава шестнадесета

— Не мога да дишам — оплаках се.

Сал ме погледна в голямото огледало, което беше точно пред нас.

— Няма нужда да дишаш. Трябва просто да изглеждаш добре — каза тя, безмилостно пристягайки връзките на корсета ми.

Ние бяхме в едно крило на Данте, което тя бе одобрила, заедно с шише шампанско, дузина пикола и роклята, която бях поръчала на Августин. Той никак не бе доволен, че бе вдигнат посред нощ и че работилницата му бе обсадена и заяви на висок глас, че проявите на гениалност изискват време и че все още не е завършил работата си, благодаря. След което Сал купи два костюма и поръча още една дузина и той толкова бързо затвори устата си, че се чу звук.

— Не, ти няма нужда да дишаш. Аз съм твърдо убедена, че това е абсолютно необходимо за мен.

— Винаги ли хленчиш толкова много?

— Не мисля, че трябва да моля да ми бъде разрешено да дишам…

— Защото не си спомням.

Сал спря, за да се наслади на изключително вулгарния лозунг, който беше изписан на гърдите й. Едно от облеклата, които тя бе взела от Августин, бе черен котешки костюм, по който бяха изписани неонови графити, които се появяваха в определени моменти. Сал бе открила, че може да влияе върху избора на думи, ако се замисли усърдно и тя истински се забавляваше с това.

— Разбира се, аз не си спомням особено много за теб — продължи тя. — Ти никога не си казвала повече от две думи на някой, с изключение на твоите въображаеми приятели…

— Те бяха духове!

— … винаги се прокрадваше в сенките и придобиваше призрачен вид, ако някой те забележеше…

— Чудя се защо ли?

— … което, доколкото мога да кажа, не се е променило.

Задържах въздуха си, като имах намерение да науча костюма й на една нова дума, само дето точно в този момент тя пристегна връзките и целият ми въздух напусна дробовете ми със свистене.

— Да държиш главата си наведена ниско долу, е най-лошото нещо, което можеш да направиш! Това те прави уязвима.

— Което си е така, тъй като аз съм си такава, нали?

— През целия си живот ли ще се криеш? Ти трябва да покажеш на всички, че те трябва да се страхуват от теб, а не обратното. Това, което направи с Консула, това беше нещо добро. Това ги накара да отстъпят малко, да се замислят. След това не си имала повече проблеми с Кръга, нали?

— Като изключим огромната щедрост, която проявиха към мен, нали?

— Хм. Може би, трябва да изтъкнем нещата малко повече.

— Още малко изтъкване и ще съм мъртва.

Сал се обърна да вземе шампанското си и върху гърба й се изписа един доста вулгарен израз. Намръщих се, но нямаше как да се преборя с цялото количество плат.

— Нямам никакви проблеми, защото те не знаят къде съм.

Сал спря, за да кимне към последния пиколо, който изглеждаше безкрайно изтощен. Той донесе един сандък, който бе достатъчно голям, за да се скрие в него цяло тяло. И като се имаше предвид на кого принадлежеше, това можеше и да е истина.

— Скъпа, всеки знае къде си! — каза тя, в момента, в който той напусна стаята. — Имам предвид, стига де. Какво си мислиш, че правим ние тук?

— Планирате да пребиете Казанова?

— Нещо друго.

— Не знам, Рейф ви се обади…

— И обикновено ние скачаме, когато той щракне с пръсти — каза Сал, завъртайки очи. — Алфонс дойде, за да се подмаже на новия шеф. И тъй като той не е наоколо, това си ти.

— А-ха.

Алфонс да ми се подмазва, бе все едно земята да почне да се върти на обратно.

— Ама ти наистина не схващаш, нали? — Сал наистина изглеждаше озадачена. — Има война. Всеки избира страна. Тези, които са умни, се присъединяват към тези, на чиято страна е силата. Като Мирча. Като теб.

— А какво стана с Тони? Нали той е твоят господар.

— И никога не бях разбирала колко много мразя тази гад, докато не изчезна.

— Но ако той се върне…

— Ще го убия — каза Сал и звучеше така, сякаш се наслаждава на възможността.

— Не можеш. Като твой господар…

— Тогава той няма да е мой господар. Това ще е Мирча.

Сега нещата придобиха много по-голям смисъл.

— Ти искаш Мирча да прекъсне връзката ти.

— Когато това приключи, ние възнамеряваме все още да сме на печелившата страна — потвърди Сал, поглеждайки ме хитро. — Няма да умирам за мъж, който и двете презираме.

Чудесно. Вече имаше още една група от хора, които разчитат на мен, очаквайки по някакъв начин, като по чудо, да подредя нещата, както би трябвало. Реших, че, може би, е по-добре да бъда сама; така щеше да има по-малко разочаровани, по-малко неща щяха да се объркат.

— Ако съм толкова могъща, защо не мога да спра онези долу да се избият един друг?

Сал вдигна телефона и ми го подаде.

— Ако искаш да спрат да се бият, просто им го кажи.

— Просто така.

— Точно така.

Погледнах я глупаво, но тя стоеше срещу мен и дъвчеше дъвката си, така че взех телефона и казах, че искам да говоря с Казанова. Отговориха ми, че той е доста зает в момента. Казах, че наистина ще оценя, ако той ми отдели време. Попитаха ме, дали искам да оставя съобщение. Сал грабна телефона от ръката ми с презрение.

— Замъкни си задника там и му кажи, че Пития иска да говори с него — просъска тя.

Толкова относно моята дегизировка. Ако Кръгът досега не знаеше къде съм, то те със сигурност щяха да научат много скоро.

— Имаш ли някаква идея какво направи току-що? — попитах аз, докато усещах как мигрената ми се завръща.

Сал ме хвана за ръката.

— Ти си Пития. Започни да се държиш като такава!

Въздържах се да разтрия ръката си, която вече ме болеше, и се втренчих в нея. Тя отвърна на погледа ми. Казанова се появи на телефона, като звучеше леко задъхан.

— Какво?

— Свършихте ли? — попитах го. — Защото може и да съм луда, но мога да се закълна, че ние сме тук, защото твоят господар е на път да изгуби ума си и да принуди Консула да го убие, а не искам и да си помислям какво ще стане с вас двамата, ако това се случи.

Алфонс сграбчи телефона, не че имаше нужда от него — слухът на вампирите бе толкова добър, че нямаше телефонно обаждане, което да остане тайно.

— Какъв е планът? Ще го измъкнем ли?

— Това е добра идея — съгласих се аз.

— Рейф каза, че си видяла господаря преди няколко дни. Ако си се промъкнала тогава там, защо се нуждаеш от нас?

— Защото защитните заклинания със сигурност са засекли тази малка визита! — казах нетърпеливо. — Те очакват да опитам отново. А последният път, когато измъкнах някой от контрола на Консула, тя използва нулева бомба, за да ме хване!

— Чух за това! Въпреки че не повярвах особено.

— О, нулевата бомба съществува — уверих го аз. — А Консулът има доста от тях.

Аз ги бях видяла с очите си и въпреки че се съмнявах, че тя отново ще иска да използва срещу мен нещо толкова скъпо, оставаше фактът, че я бях накарала да изглежда доста глупаво. Това не беше преднамерено, но обикновено вампирите рядко се интересуваха от такива дреболии. А да накърнявам репутацията на някой, който частично управляваше благодарение на страха, който вдъхваше, не беше особено добра идея.

— Имах предвид, че не повярвах, че си успяла да се справиш с бомбата — поясни Алфонс.

Нито пък аз. Не мислех, че ще е особено благоразумно да обяснявам колко много дължах на късмета си. В свят, в който репутацията бе най-важното нещо, което притежаваш, не можех да си позволя да я накърня по какъвто и да е начин. Алфонс си ме спомняше като малката, дресирана ясновидка на Тони, а това никога нямаше да го убеди да направи, каквото и да е било. Много по-добре щеше да бъде да мисли за мен като за някой, който бе достатъчно смел или луд, за да се изправи срещу Консула.

За щастие и двамата, Алфонс и Казанова, имаха нужда от мен, за да са сигурни, че Мирча ще остане жив и в добро здраве. Докато проклятието не беше вдигнато, можех да им вярвам. Вероятно.

— Мисля, че знам как можем да го направим — казах.

Казанова издаде някакъв неразбираем звук изотзад. Помислих си, че някой се опитва да го удуши, но явно не беше така, тъй като изведнъж той заговори.

— Добре. Ти си луда. Това обяснява много.

— Луда и гаджето на шефа — напомних му сладко. Вероятно беше добре, че не говорех испански.

За щастие в този момент Сал ни напомни, че вече е почти ден и че Консулът може да ни види. Зората не притесняваше главата на Сената, тъй като тя отдавна не се влияеше от цикъла на слънцето, но същото не можеше да се каже за Алфонс и хората му. Така че имах цял ден на разположение, за да открия, дали планът ми ще проработи. И тъй като така и така бях объркала тотално съня си, реших да го използвам за други цели.

Ник удържаше крепостта, когато влязох в стаята за изследвания. Той бе заровил носа си в една огромна, прашна, стара книга, но бе доволен, че го прекъснах.

— Няма и дума за твоя приятел Тами — започна той, преди да отворя уста. — Въпреки че вече нямам същата степен на достъп, както преди, тъй като съм беглец.

Леко се намръщих.

— Да. Съжалявам за това.

Някой трябваше да го предупреди, че имам този ефект върху маговете.

— Това щеше да се случи рано или късно. Системата е остаряла, но Консулът отказва да види това.

— В този случай обаче си мисля, че те са просто една банда задници, които искат да заграбят властта.

— Това, също — каза Ник сухо, затваряйки книгата. Върху корицата й имаше познат символ, сребърни везни, които блестяха на фона на износената зелена кожа.

— Ороборосите — казах аз и веднага съжалих, когато видях как лицето му светна от фанатична радост, сякаш бе открил сродна душа.

— Не знаех, че се интересуваш от магическа история, Каси.

Това не беше така, преди да се сблъскам с Кодекса. Сега просто нямах голям избор.

— Това е символът на вечността, нали?

Той кимна ентусиазирано.

— Това е една от интерпретациите. Змията — или драконът в някои описания — яде собствената си опашка, която съдържа живота й и осигурява вечния цикъл на обновяване. — Той прелисти заглавната страница на книгата, почти прозрачен лист, върху който бе изобразена рисунката от корицата, изрисувана с ярки скъпоценни тонове. — Този е копиран от Египетски амулет, който датира от 1500 г. пр.н.е., но е известен на финикийците, гърците, китайците и скандинавците… това е основният първообраз. Едва ли има култура, която да не го познава под някаква форма!

— Колко интересно. — И така си беше. Но аз нямах време за урок по магическа история. — Виждал ли си Приткин днес?

Но беше прекалено късно; Ник вече се бе заровил в друга книга.

— Освен това този символ е един от най-старите защитни знаци в света, вероятно най-старият. Да не говорим колко често се среща. Ацтеките вярват, че в рая живее гигантско влечуго, което ще защитава Земята до края на вековете. Египтяните имат подобен мит. И двете култури вярват, че ако защитата на ороборусите се провали, времето на човека ще свърши.

— Ник? — Аз изчаках, докато той не вдигна поглед. Върху носа му имаше петно от прах. — Един раздразнен блондин, който има нужда от подстригване?

— Джон? О, ами той е някъде тук. — Той махна с едната ръка, а с другата отвори нова книга.

Аз я измъкнах от ръката му.

— Това ли изучаваш тук?

Тук имаше ужасно много книги, свързани с хобито на Ник и нито една, свързана с проклятието.

Той видя изражението ми и побърза да обясни.

— Не, не. Или по-скоро да, но това е свързано с нашето изследване.

— Така ли?

— Да, да. Виждаш ли това? — Той посочи към група символи, изобразени на заглавната страница, изрисувани със сребро и заобикалящи ороборуса. — Ephesia Grammata — каза той гордо, сякаш това обясняваше всичко.

— И това е?

— Извинявай. Ефезиански букви. Те се изобразяват за защита. Често си ги виждала върху амулети, свързани със символа на ороборуса. Говори се, че те са изписани от самия Соломон. — Той отгърна на една рисунка, където змията заобикаляше един мъж върху гърба на кон с дълго копие. — Това е той, който атакува злото — добави Ник, като посочи фигурата в центъра на кръга. — И отново се виждат ефезианските букви.

— Но какво са те?

Ник премигна за момент късогледо срещу мен през очилата си.

— Никога ли не си чувала за тях?

— Защо да те разпитвам, ако бях?

— Просто… те са известни. Дори за нормалните. — Той беше леко раздразнен от моето невежество. Скръстих ръце и се втренчих в него. — Говори се, че те са инкрустирани върху статуята на Артемида в Ефес, центърът на култа към нея в древността — обясни той. — Обикновено тя се асоциира със защитната магия и се счита, че тези думи са едни от най-могъщите voces magicae в света.

— Магически думи — преведох. — А какво значат?

— Ето това е проблемът. — Ник ме погледна гордо, сякаш най-накрая бях казала нещо умно. — Никой не знае.

— Какво имаш предвид с това „никой не знае“? Защо да се използват думи, ако не знаеш какво значат?

Ник сви рамене.

— Думите имат сила, а някои — повече от други.

— И досега никой не се е досетил за значението им?

— О, ние знаем какво значат отделните думи — каза той, като звучеше леко покровителствено. — Първата, askion, се превежда грубо като „този, който няма сянка“, вероятно се отнася за боговете. Проблемът е, че всяка дума е само мнемонична помощ, която засилва паметта относно целия ред текст.

— Само една дума ли е извън целия ред? Какво става с останалите?

— Ето това е важното. Заедно, целият текст оформя заклинание, което е прекалено важно, прекалено могъщо за когото и да е, за да се рискува да се изпише в своята цялост. — Той се ухили, върху обсипаното му с лунички лице проблеснаха големи бели зъби. — С изключение на един.

— Нека да отгатна. Кодексът съдържа пълното заклинание.

— Най-старата гатанка в цялата магия — каза Ник замечтано. — Тайната към абсолютната власт.

Започвах да разбирам защо кралят на тъмните феи искаше Кодекса толкова отчаяно.

— Звучи като нещо, което хората са искали да задържат.

— Същата стара история — каза Ник. — Група от жадни за власт лидери, вероятно от култа към Артемида, не са искали да рискуват да загубят това заклинание. Ето защо те си предавали един на друг цялото заклинание само устно. Но когато храмът изгорял изцяло през 356 г. пр.н.е., те всички загинали.

— И тъй като никой не го е бил записал…

— Никой не знае какво значи.

— Е, това е много глупаво.

— Точно така. Възможно е, то да е много практично. Понякога ти може да изгубиш повече от прекалената си предпазливост, отколкото да поемеш необходимия риск.

— Като да ми кажеш къде е Приткин? — попитах лежерно.

— Да, аз… — Ник спря, мръщейки се. — Ти ме изигра. — Той звучеше по-скоро изненадано, отколкото разстроено.

— Къде е той?

— Трябва да му дадеш малко време. Той…

— Доколкото си спомням, аз също бях атакувана. Трябва да говоря с него, Ник.

— Наистина не мисля…

Наклоних се над масата и поставих ръка върху купа ценни за него книги. Да си сдържам нрава в последните дни, ми отнемаше много повече концентрация, отколкото можех да си позволя.

— Ето какво, Ник. Тази вечер трябва да посетя Консула, за която се знае, че лесно се пали и едва ли ще е много щастлива да ме види. Така че наистина трябва да знам, дали този изкукал демонски лорд се готви да се намеси в партито. А единственият начин, по който мога да получа тази информация, е, като говоря с приятеля ти.

— Разбирам, но трябва да имаш предвид…

— И трябва да направя това сега.

Мръщенето му се усили.

— Опитваш се да ме уплашиш ли? Защото си мисля, че трябва да знаеш…

— Мислех си, че всички магове воини са се заклели да служат на Пития. — Не че те смятаха, че официално съм заела тази длъжност, нито пък бяха показали досега, каквато и да е лоялност. Но вероятно Ник щеше да се почувства по друг начин. Или щях да продължа да се чудя какво прави той тук.

— Технически, да, но…

— Аз съм Пития — напомних му. — А ти си боен маг. Няма нужда да те сплашвам, за да ми дадеш информация, ти си длъжен да ми я предоставиш.

Ник премигна срещу мен няколко пъти, след което въздъхна и потърка очи. Изглеждаше така, сякаш имаше главоболие.

— Той е в тренировъчната зала.

— Къде беше преди половин час — каза Приткин отсечено, точно зад мен. Скочих, а една ръка се протегна, за да ме спре. — Ако си спазваше уговорките, нямаше да имаш нужда да търсиш информация от моите колеги.

Ник изглеждаше толкова изненадан да види Приткин, колкото и аз, въпреки факта, че той бе обърнат към вратата. В ума ми проблесна една картина как Приткин се материализира от въздуха, подобно на баща си, но аз я отхвърлих. Той беше абсолютно материален, просто се промъкваше като змия.

— Тя не ме е заплашвала — каза Ник, обидено.

Приткин го погледна.

— Разбира се, че не.

Приткин носеше сиви гащета, които изглеждаха така, сякаш е бил на маратон с тях. Той огледа продължително облеклото ми, но не направи никакъв коментар.

— Преоблечи се и ела с мен.

— Защо? — попитах, а стомахът ми се сви. Защото беше времето от деня, малко след зазоряване, а аз не бях забелязала.

— Ще отидем на джогинг.

— Аз не бягам за развлечение. Бягам, когато някой ме преследва с оръжие в ръка.

— Това може да се уреди — промърмори той, докато ме дърпаше през вратата.