Прегърни нощта

Глава осма

Стаята щеше да бъде елегантна, ако не бе цялата покрита с кръв. Подбраният с вкус златен и кремав интериор на апартамента контрастираше с панорамата на Вегас отвън, но гледката не беше толкова голям проблем в интериора в сравнение с кафявите поточета, които се стичаха надолу по релефните тапети и се съсирваха върху красивия биволски килим. Никъде не се виждаше тяло, но нямаше и нужда. Никой не можеше да загуби толкова кръв и да остане жив. Дори и да не бе напълно човек.

Роклята ми стана с цвета на тайнствен залез, с извити черни клони, обгръщащи голямата луна подобно на кокалести пръсти. Беше ужасно зловеща и идеално подхождаше на настроението ми. Погледнах с копнеж фоайето, но не можех да махна с ръка и да избягам, тъй като това беше моя идея. Единственото хубаво нещо бе, че бях успяла да се отърва от феята. Чудех се дали е успяла да излезе вече от чекмеджето.

Неохотно последвах Приткин през опустошената дневна, докато Ник остана отзад, за да огледа. Движехме се предпазливо по коридора, опитвайки се да избегнем кръвта. Не беше лесно. Докато правех това, установих, че жертвата бе отнесла със себе си поне няколко от нападателите си. Тази кръв не можеше да идва само от едно тяло. Уверих се в това, когато видях, че вратата в края на коридора бе отворена заради тяло, което се подаваше наполовина от нея. Или за да бъдем поточни, това беше част от тяло. Горната част се намираше на няколко стъпки от останките, а изобщо не можех да видя дясната ръка. Разбира се, не търсех особено упорито.

Внимателно прекрачих това, което бе останало от тялото и се натъкнах на липсващата ръка. Тя беше прикрепена върху стената до вратата, акт на внимание към брадвата, която я бе отсякла от рамото. Ръката висеше на остатъците от ръкав, който някога може би е бил син, но сега представляваше бъркотия от пурпурно.

Преглъщайки трудно, се огледах наоколо, а над горната ми устна изби пот. Климатикът не беше включен и въпреки случайните повеи на бриза през отворения прозорец, вътре бе 90 градуса. Но не това бе причината за моето потене.

Лъчите на следобедното слънце бяха доста по-плътни от обичайното, замъглени от прах и както осъзнах по-късно, от стотици мухи. Те се носеха над нещо, което помислих за бъркотия от телесни части върху огромното легло, но които най-накрая разпознах като тяло на мъж. За да го кажа по-добре, останките не бяха пресни. Не съм експерт, но силно се съмнявах, че новите трупове изглеждаха като месести балони, изпълнени с вонящи газове и разлагащи се. Гледката бе толкова ужасяваща, че ми отне минута да забележа, че кожата му бе с цвета на джоджен, бледо синьо-зелено.

— Джин — каза Приткин отсечено, преди да мога да попитам. — Видя ли го? Погледнах го скептично.

— Малко е трудно да се пропусне.

— Духът!

Поклатих глава. Ако някъде тук имаше дух, то той беше доста тих. Или беше припаднал от вонята на това, което изтичаше от отворената рана отстрани на тялото на джина. Поне мухите го харесваха; около стотина се бяха натрупали там подобно на черна могила. Запуших си носа и се опитах да дишам през устата. Не помогна.

— Внимателно, Кас… изглеждаш толкова позеленяла, колкото и той — изкоментира Били. — Кажи на мага, че единственият призрак тук съм аз, и да се махаме. От това място ме побиват тръпки.

Преглътнах трудно.

— Усещаш ли нещо?

Ако някой можеше да открие полудял дух, то това бе Били.

— Не, но ще проверя наоколо, просто за да сме сигурни. Понякога новаците се крият.

Обикновено той не беше много благороден, така че явно изглеждах зле.

— Благодаря.

Започнах да отстъпвам към вратата, имайки намерение да си поема въздух от обграждащия ни смог, тъй като прозорецът в дневната бе отворен. Но Ник стоеше на пътя.

Не го бях видяла да влиза и той ме стресна. Извиках и се дръпнах толкова рязко назад, че щях да падна, ако Приткин не ме беше хванал.

— Съмнявам се, че е тук — каза той рязко, изправяйки ме отново на крака — дори и част от него да е оцеляла. Той би преследвал убийците.

— Какво може да им направи един призрак? — намръщи се Ник.

Приткин и аз си разменихме погледи. Той бе видял с очите си какво могат да направят няколко вбесени духове. Но не го спомена.

— Ще отида да проверя остатъка от апартамента — каза вместо това и излезе.

— Той може да е най-добрият демонски ловец — каза Ник, мръщейки се след своя приятел — но се обзалагам, че ти знаеш много повече за призраците. Салех може и да е оставил такъв, нали?

Той прехвърли погледа си от мен към тялото, но то не му отговори. Това не беше толкова изненадващо, при положение че липсваше главата.

— Не знам.

Никога преди не бях срещала джин, но предполагах, че и при тях важаха същите правила като за останалите нечовешки, магически същества, а именно че те не оставяха духове след себе си. Разбира се, същото се отнасяше и за повечето хора. В интерес на истината, условията тук бяха толкова необичайни, че каквато и информация да беше отнесъл джинът в отвъдното, то тя щеше да си остане там. Но не се чувствах добре, за да давам дълги обяснения.

— Били отиде да огледа наоколо. Ако нещо е останало от него, ще го намери.

— Нещо? Той или е дух, или не е.

Ник изглеждаше леко стресиран, а една вена пулсираше зад дясното му око. Той ми изглеждаше като човек от някой офис; дори и полската работа не би му подхождала.

— Не е толкова просто — обясних аз. — Не всички призраци са постоянни. Някои духове се носят около телата си за кратко, преди да приемат нещата и да се махнат.

— Колко дълго?

— Няколко часа, може би няколко дни. Не повече от седмица, освен ако не планират да останат за доста дълго време.

— Имайки предвид състоянието на тялото, той е умрял преди не повече от 4 дни. Според нашите изчисления духът му все още може да е тук.

— Може. Но не усещам нищо.

— Опитай по-усърдно — настоя Ник. — Той вече не е в позицията да представя своите искания. Ако се свържеш с него, може би, ще се съгласи да ни каже нещо.

— Ако той е тук, Били ще го намери. Ако не е… — свих рамене. — Не правя нищо, за да привличам духовете, така че не мога да „опитам по-усърдно“. Те просто се появяват, когато съм наоколо.

— Не можем да си позволим да останем повече — каза Ник тихо, но в гласа му имаше предупредителна нотка, която не ми хареса.

Внезапно ми хрумна да се зачудя защо мястото не бе претъпкано с магове-воини. Беше тяхна работа да разследват убийствата в свръхестествения свят, а тук имаше достатъчно тела, които да им създадат работа за кратко. И тогава забелязах крак — със златистокафяв тен — да се подава иззад леглото. Не можех да видя дали той бе все още прикрепен към нещо.

— Колко време имаме преди някой да се появи? — попитах го нетърпеливо. Приткин и неговите приятели не бяха нещо, с което исках да се сблъскам.

— Няма начин да знам. Но Салех бе под запрещение от Съвета. — Ник видя изражението ми. — Това е като парола — обясни той. — И когато не се появи на седмичната среща, ще бъде изпратен някой да го провери.

— По дяволите. — Спуснах се към вратата, но Ник ме сграбчи.

— Какво ще стане, ако докоснеш тялото? Ще помогне ли това за по-силна връзка?

Погледнах го ужасено.

— Няма да докосна това нещо.

Самата идея накара кожата ми да настръхне.

— А ако е нещо, което е притежавал?

Преди да мога да го спра, Ник прекоси стаята, за да издърпа ризата на мъртвия мъж. Предположих, че той ще откъсне парче от тъканта, но мъртвата кожа се смъкна заедно с дрехата, оголвайки костите. Ризата зина отворена, разкривайки ми корема му, който се движеше самичък. Тогава осъзнах, че всъщност виждам личинки под кожата, пригади ми се и замалко да повърна.

— Това е. Дотук бях. — Заклатушках се през вратата и се сблъсках с Приткин, който идваше по коридора. — Има ли баня?

— Две врати по-надолу, отляво. Няма никой там.

За секунда не можах да проумея какво ми казва. Само трима от нас можеха да разпитват мъртвец — ако не брояхме Били, а той не би си дал труда за това. Тогава осъзнах, че той всъщност ми казваше, че в банята няма трупове. Представих си разлагащото се тяло зад мен, задавих се и избягах.

Роклята явно хареса повече банята от превърнатата в морга спалня. Огледалото отрази колебливо бледо розово подобно на небето преди зазоряване. Но въпреки че останах над мивката за един дълъг момент, опитвайки се да не изхвърля обяда си, слънцето не изгря. Не че ми пукаше. Тъкмо приключвах с измиването на лицето и ръцете си, опитвайки се да премахна мазния слой, който имах чувството, че ги покрива, когато фина мъгла се просмука от отводнителния канал с цвета на студено сребро. Тя се оформи в лице, трептейки пред огледалото подобно на мираж от пара. Лицето бе неясно и замъглено, не толкова плътно, колкото обикновено бяха духовете, които виждах. Премигнах, но то не изчезна.

— Безопасно ли е? — попита един треперещ глас.

— Аха — отговорих глупаво. Наистина нямаше добър отговор. В няколко запомнящи се случая в миналото срещнах призраци, които не бяха осъзнали, че са мъртви. И никой от тях не бе доволен, когато им го изясних.

Мъгливите очи започнаха да оглеждат банята. Те се отделиха от остатъка от главата, за да огледат по-добре. Едното от тях се плъзна под вратата и аз трепнах, тъй като знаех какво да очаквам. Няколко секунди по-късно устата се отвори шокирано, но не излязоха никакви думи.

— Знам, че е зле — избърборих аз — но ти ще отидеш на по-добро място.

Невиждащата глава се обърна в моята посока.

— Аз съм демон — изсъска той. — Не мисля, че ще стане така.

Окей, той имаше право. Другото око се върна от огледа си през прозореца и се настани по средата на челото му. Така заприлича на Циклоп, но поради обстоятелствата, не мислех, че ще е добре да изтъкна това.

— Кой направи това?

— Не знаеш ли? — попитах изненадана.

— Бях заспал! — каза той, звучейки разярено. — Чух как някой влезе и след това светлините изгаснаха.

Завинаги, помислих си аз, но не го казах. Окото се фокусира върху лицето, виждайки ме чак сега за пръв път.

— И коя, по дяволите, си ти?

— Посетител — казах аз, насочвайки се към вратата.

— Не толкова бързо.

Лицето се появи на пътя ми. Скитащото око се върна при другото и имаше нещо забавно в това да ги гледам как се борят за мястото на челото. Когато най-накрая се настаниха, той ме погледна обвинително.

— Можеш да ме видиш!

— Аз съм ясновидка.

— Добре. Тогава ми кажи кой направи това. Някой ще трябва да си плати!

Внезапно ми хрумна една идея.

— Може би, ще можем да се договорим — предложих аз.

— К’во имаш предвид?

— Трябва да получа информация за Кодекса — казах слабо.

— Кой от многото? — попита той, ставайки делови.

— Има повече от един?

— Кодексът е компилация от знания, скъпа. За кой говорим?

Преглътнах.

— За Кодекса на Мерлин. Изгубеното копие.

Погледът му се изостри.

— Как каза, че ти е името?

— Не съм го споменавала. Знаеш ли нещо?

— Вероятно.

Въздъхнах.

— Аз съм Каси Палмър — казах, а призрачните очи се разшириха.

— Добре, тогава. — Гласът на Салех се оживи. — Кодексът е изгубен преди много векове, но не това е основният проблем. Дори и да го намериш, няма да си в състояние да го прочетеш.

— Кодиран ли е?

— По-добре. Кодовете могат да бъдат дешифрирани, рано или късно, независимо колко добре. Той е малко по-изобретателен от това.

— Той? Имаш предвид, че Мерлин наистина е съществувал?

— Не, те са го нарекли Кодекса на Мерлин, защото бил написан от човек на име Ралф — каза Салех нетърпеливо. — Знаеш ли цялата история за Мерлин, който се подмладявал с всяка изминала година, вместо да остарява? — Кимнах. — Е, разказвачите са я объркали.

— Тоест?

— Тоест няма маг, който да може да се подмладява. Той омагьосал Кодекса така, че ако някой му го отнеме, да почне да старее на обратно.

— Защо ще прави това?

Салех ми хвърли един поглед, който казваше, че той започва да се съмнява, че моят коефициент на интелигентност съответства на гръдната ми обиколка.

— Така той ще започне да се трие от само себе си! В наше време той представлява само връзка празни листове.

— Но ако някой може да отиде в миналото.

Салех ме дари с една лукава усмивка.

— Тогава този някой вероятно ще може да го спаси.

Усетих как стомахът ми се обърна. Новата ми длъжност наред с другите неща ми даваше възможност да променям времевата линия. Но без някои от тези уроци, които бях пропуснала, рискувах да объркам нещо, което нямаше да знам как да оправя.

— Къде е той? — попитах, знаейки, че отговорът няма да ми хареса.

— Грешен въпрос — промърмори той. — Би трябвало да попиташ къде е бил. Защото ти ще трябва да се върнеш назад във времето, когато Кодексът е бил относително недокоснат, веднага след като е напуснал ръцете на Мерлин.

Някой почука на вратата и аз подскочих.

— Трябва да тръгваме. — Гласът на Приткин долетя ясно през тънкото дърво.

— Тогава къде е бил? — просъсках тихо.

Единственият човек, който мразеше моите разходки в миналото повече, отколкото аз, бе Приткин. Исках да направя сделката, преди да се намеси и да прецака нещата.

Били се появи през стената подобно на фишек.

— Магът е прав, Каси. Трябва да се махаме. Веднага.

Той се опули при вида на спектралното лице на джина.

— Кой е това?

— Салех. Намерих го.

— Супер. Сега да тръгваме. Идва отряд от военни магове с асансьора.

— Дай ми минута.

— Нямаш я.

— Били! Може би, открих нещо.

Приткин започна да блъска по вратата.

— Какво става? Какво не е наред?

Твърде късно си припомних, че той имаше изключително остър слух. Погледнах Салех.

— Какво искаш?

Той завъртя очи.

— Какво си мислиш, че искам? Ти си ясновидка. Искам да знам кой направи това.

— Не контролирам дарбата си — казах му отчаяно, когато Приткин започна да се хвърля срещу вратата на банята.

— Тогава вероятно ще се мъкна с теб, докато не реши да се прояви — каза Салех доволно.

— Оу, не мисля така — каза Били, гледайки камите на джина.

Погледнах Салех, който отвърна на погледа ми спокойно. Въздъхнах и се предадох.

— Кога точно умря?

— В понеделник сутринта, някъде около десет.

Погледнах Били. Нямаше начин да се върна в апартамент, пълен с убийци, в уязвимо човешко тяло.

— Имам нужда от помощ — казах нетърпеливо.

Тялото ми се нуждаеше от дух, който да го поддържа живо, но никой не е казал, че този дух трябва да е моят. Някой ми беше казал, че нямам нужда от Били да се грижи за тялото ми, когато духът ми предприемаше малките си екскурзии. Просто се пренеси в същото време, в което си си тръгнала, беше казала тя равнодушно, сякаш пренасянето в точно определено време бе най-лесното проклето нещо. Нямаше нужда да казвам, че предпочитах моето решение.

— Не мога да повярвам — промърмори Били, когато една от пантите се предаде с трясък.

Погледнах го лудо и той каза нещо, преди да се вмъкне под кожата ми.

— Не се бави. Той ще разбере, че съм аз, когато няма да мога да ни измъкна оттук.

— Какво става? — попита Салех.

— Не мога да ти кажа това, което искаш да знаеш. Но мога да ти го покажа. Прекарах ръка през това, което бе останало от него и се пренесох. Банята се преоформи около нас четири дни по-рано. Не идваше никакъв звук от вратата, така че внимателно подадох призрачната си глава през вратата и се огледах. Липсата на кръв по стените бе достатъчна да ми каже, че се бях пренесла преди убийците да дойдат.

Салех се промъкна през стената, като изглеждаше готов на всичко. Аз го последвах, като внимавах за нещо необичайно. Като някой с наистина голяма брадва.

Салех премина през стената на неговата спалня толкова лесно, сякаш го правеше всеки ден. Върху леглото се намираше спящият джин. Като жив той изглеждаше доста нормален, с изключение на цвета на кожата. Нямаше тюрбан, златни обици или друго средноизточно облекло. Вместо това имаше къдрава кафява коса, добре оформена козя брадичка и екип на Лейкърс. Също така имаше и глава.

Часовникът до леглото показваше 9:39. Салех и аз се спогледахме, след което се настанихме да чакаме. Не отне много време.

В 9:52 чух звука от бягащи крака и звънтенето на оръжия, явно бодигардовете на Салех се бяха сблъскали с убийците. Момент по-късно един от тях се промъкна през вратата преди една летяща магическа брадва да отреже ръката му. Меч, държан от човешки ръце, го посече минута по-късно, докато фигурата на леглото се събуждаше, премигвайки, за да проясни погледа си и да започне да се оглежда наоколо. Преди да може да се фокусира, вторият бодигард бе мъртъв, а главата на Салех играеше баскетбол с коша за дрехи в далечния ъгъл на стаята.

Едва обърнах внимание на страховитата развръзка, защото очите ми се бяха фокусирали с недоверие в държащата меча фигура, която се открояваше на сцената. Щях да се задъхам, но дробовете ми не работеха, явно в тялото ми нямаше остатъчен въздух. Заля ме вълна на дезориентация и за момент не можех да се движа, не можех да мисля. Изглежда времето спря, когато се взрях шокирано в лицето, опръскано с кръвта на своята жертва.

Една част от мозъка ми забеляза, че той изглежда различно. Вместо мизерната тениска и кафяво палто, което изглеждаше така сякаш е претърпяло много битки, сухата му фигура бе облечена с тесни черни джинси, подходяща тениска и красиво черно кожено яке. Той изглеждаше, както обикновено, но някак си различен, сякаш внезапно бе открил модата. Косата му също изглеждаше така, сякаш бе току-що сресана, а наболата брада по страните му изглеждаше по-скоро като модна тенденция, отколкото така, сякаш бе забравил да я обръсне.

Най-голямата промяна бе в неговото изражение. Бях го виждала толкова пъти ядосан, но това изражение, сякаш гладна птица всеки момент щеше да прегризе врата на своята плячка, бе нещо ново. Погледнах в чифта познати зелени очи с пълно отричане. Всичко, което можех да си помисля, бе „Не се учудвам, че той не искаше да ме доведе да видя Салех.“ — Не мога да повярвам! — оплака се Салех. — Дори не го познавам!

Ние гледахме как Приткин обърсва кървавия меч в края на чаршафите на Салех, преди да му нанесе дълга рана по гръбнака. Той се отдалече с лекота, без да бърза, ужасяващ и грациозен. Не се обърна назад.

— Някакъв тип се разхожда, насича ме на парчета, а аз дори не го познавам? — Успокой се — казах му аз, чувствайки се слаба и болна. — Запази разсъдъка си.

— Нямам глава! — просъска той и се спусна към вратата.

— Имахме сделка — напомних му аз.

— Твоята книга е в Париж. — Салех погледна през рамо. — Опитай 1793.

Погледнах го.

— Какво? — По дяволите, трябваше да знам, че това не е съвпадение.

— Да. Двойка тъмни магове откраднаха Кодекса през тази година и…

— Чакай. — Гледах джина, чудейки се дали бях чула правилно. — Мерлин е живял в… хм, не знам точно, но той не би могъл да бъде все още жив през 18 век!

— Той е бил отчасти инкубус — всеки знае това — бях уведомена аз. — А демоните са безсмъртни. Сега млъкни, ако искаш това, иначе аз изчезвам. Замълчах.

— Така че, да, той е бил жив през 1793, когато е изгубил Кодекса от маговете, които го продали малко по-късно на търг. Точно преди да разбунят кошера и да бъдат екзекутирани публично и преди тълпата и няколко вбесени полудемони да тръгнат по следите им. Както и да е, опитай се да се пренесеш там и може би ще уловиш момента, преди да са го продали.

— Но ако са планували да го продадат, тогава той е бил охраняван! Трябва да има и по-добър момент…

— Мерлин пазел Кодекса, докато маговете не сложили ръка върху него, вярвай ми, Пития или не, ти не искаш да се срещнеш с него.

— А тогава по-късно? Кой го е купил?

— Дори и да имах цял ден, нямаше да мога да повторя всички слухове за това къде се е озовал след тази нощ. Това не би трябвало да те интересува, ако го искаш преди заклинанията да са почнали да се унищожават, трябва да го вземеш възможно най-рано. И това е Париж, 1973 — каза той равно. — Опитай се да не те обезглавят. Повярвай ми, ужасно е. — Той отново се отправи към коридора.

— Почакай! Къде отиваш?

— Къде си мислиш? Имам работа за вършене.

— Салех!

Той се спря до вратата.

— Това не е твоя работа, скъпа! Благодарение на мистериозния мъж, аз отново нямам тяло. Десет века на акумулирана енергия са пресушени, просто така. — Той се опита да щракне с пръсти, но не успя. Намръщи се. — Каквото и отмъщение да измисля, ще е добре дошло, а повярвай, доста съм изобретателен.

Той изчезна, оставяйки ме да гледам безучастно след него. Е, поне това обясняваше как бе успял да остави дух след себе си: не бе оставил. Духът бе истинският вид на Салех. Той просто бе събрал достатъчно сила, за да си оформи тяло, за да може да се оправя със смъртните, предположих. Въпросът беше, дали да тръгна след него?

Съмнявах се, че в това си състояние, той можеше да причини някаква особена вреда на Приткин. Духовете, особено младите, имаха ограничен запас от сили, особено такива, които са умрели много бързо. Салех не беше призрак, но тъй като бе загубил по-голямата част от силата си заедно с главата, се съмнявах, че може да направи нещо по-добро. И като имах предвид щитовете на Приткин, той беше в относителна безопасност. Жалко, че това не можеше да се каже и за мен.

Ако Салех намереше начин да се свърже с мага, за да го обвини или смъмри за престъплението, той вероятно щеше да се досети как се е добрал до тази информация. А това щеше да е много лошо. Дори и Салех да не го познаваше, не изглеждаше много вероятно Приткин да е имал лични взаимоотношения с джина. Което означаваше, че причината да го убие, вероятно бе, за да не му позволи да ми каже за Кодекса. И ако той не се притесняваше да убие Салех, за да запази тайната, защо тогава аз да се намирах в безопасност?

Накрая реших, че целият дебат за Салех е глупав, тъй като не знаех как можех да спра джин, който не искаше да дойде. Най-накрая се пренесох назад сама, само за да чуя писъкът на Били в главата си. „Влизай във ваната.“

Тъй като аз седях там, опитвайки се да схвана какво става, той излезе от кожата ми и ме побутна точно по средата на гърдите ми. Били обикновено имаше проблеми с преместването дори на малки неща, но отнякъде бе намерил енергия, защото почти паднах. Заклатушках се към старомодната вана, загубвайки баланс и падайки в нея. В същия момент коридорът избухна.

Лежах сред останките, главата ми се въртеше, пред очите ми бе притъмняло за няколко замайващи секунди. Ваната бе реставрирана антика, с оригинално солидно метално тяло. То бе спасило живота ми, но с пулсираща глава и дробове, изпълнени с прах, имах проблем да се почувствам благодарна.

— Мис Палмър! — Гласът на Приткин дойде от дупката, където се очакваше да бъде вратата. — Добре ли си?

Не погледнах към него. Не можех да го погледна.

— Да. — Изплюх кръв — бях си прехапала езика — и прах. — Никога не съм била по-добре.

Изпълзях изпод отломките и се запътих към мивката, само за да открия, че вече я няма на местото й. Имаше дупка с размерите на мивката в прозореца, така че си проправих път през разрушената баня, за да се огледам. Свежият въздух бе толкова разсейващ, че ми отне няколко секунди да забележа останките от осмия етаж, паднали върху улица Фламинго. Един таксиметров шофьор бе излязъл извън колата си, гледайки големия отломък върху покрива си, изумено. Той погледна нагоре и очите ни се срещнаха. Бързо се вмъкнах навътре. Това место явно бе много по-известно, отколкото ми се искаше.

Погледнах в коридора и видях трима непознати магове воини, които бяха опрели гърбове до стената. Те изглеждаха вбесени. Тъй като бяха само трима, явно не ни очакваха. Изглежда ме разпознаха, въпреки че оглеждаха всички.

— Можем да опитаме заклинание за спомени — каза Ник, посочвайки към тях.

— Няма да издържи — оспори Приткин. — Особено при тяхното обучение. — Той погледна към Ник, а очите му се присвиха от безпокойство. — Явно току-що се присъедини официално към съпротивата.

Премигнах, но това не помогна. Маската бе абсолютно перфектна. Бях израснала сред същества, чиито емоции често се изписваха върху лицата им като единични проблясъци. Мислех си, че знам как да чета хората, но дори и ако се концентрирах, не можех да открия никаква издайническа следа.

Хитрият, смъртоносен хищник, който бях видяла, просто вече го нямаше. На негово място бе блед, уморен мъж с мазилка, която покриваше кожата и дрехите му. Приткин прокара пръсти по косата си, която вече бе влажна от пот благодарение на горещия като пещ апартамент, покрит с отломъци. „Най-малкото сега ще трябва да се изкъпе“, помислих си глупаво аз.

Приткин ме забеляза и досегът с очите му накара кожата ми да настръхне.

— Намери ли го?

Аз се препънах и се облегнах тежко на стената. Сърцето ми щеше да изскочи, то биеше толкова силно, че можех да усетя пулса си в гърлото.

— Не.

Затворих очи от умора, защото Приткин бе доказал в миналото, че може много добре да ги разчита. Но бях горда от гласа си. Това бе нещо, което бях научила при Тони, бях го обиграла толкова добре, че дори и на вампирите не казваше повече от нищо. Накарах сърцето си да забави своя ритъм, а дишането ми да се успокои.

— Изглежда, че джиновете са като вампирите; не оставят призраци.

— Ти каза, че си намерила нещо.

Отворих очи и видях, че Приткин се приближава към мен. Окей, може би, все пак имаше някаква следа. Походката беше същата. Тя притежаваше смъртоносната плавност на боец, обуздана сила и готовност. Той спря достатъчно близо, а тези ясни зелени очи изучаваха лицето ми. Той е като Тони, когато бе в настроение, казах си аз строго, търсейки някой да прокърви, защото е имал лош ден. Ти не чувстваш нищо, без страх, защото това привлича вниманието му повече от всичко друго. Ти си спокойно, тихо море. Не чувстваш нищо.

— В банята имаше следа от призрак, но не беше от джина — казах аз. — Някой друг е умрял тук малко преди това.

— Сигурна ли си, че си добре? — Ник се приближи към мен. Очите му се спряха на роклята ми, която се бе превърнала от многообещаващ изгрев в мъглива нощ, с малки филизи от бели увивни растения, които пълзяха предпазливо на мрачния фон.

— Добре съм — казах аз непреклонно. — Липсва ми мивката.

Приткин погледна през рамото ми към разрушената баня и мръщенето му се задълбочи.

— Трябва да тръгваме. Няма нищо за нас тук, а човешките власти скоро ще пристигнат.

Не можех да се принудя да докосна ръката му, така че сграбчих палтото му, което се бе превърнало отново в познатото кафяво. Чудех се къде ли държи модните си дрехи. Подадох свободната си ръка на Ник и се приготвих да ни пренеса отново в Данте.

— Да — съгласих се аз, а погледът ми бе вперен в Приткин. — Свършихме тук.