Прегърни нощта

Глава двадесета

Човекът, който отвори вратата, бе около 40-годишен с оредяваща коса под перуката, която бе килната на главата му, а в устата му се виждаха множество липсващи зъби. Той не изглеждаше като някой, който бе способен да защити един легендарен магьосник, но, може би, бе само иконом. Ние го последвахме по тесен коридор и се качихме по стълбите до библиотеката. В нея имаше богато изваяна мраморна камина, етажерки с книги на две от стените, седефени орнаменти върху корнизи от тъмно дърво и три дузини гости.

Всички ни погледнаха, когато икономът или който беше там, ни представи. Не бях чула Мирча да казва името си, но мъжът го познаваше така или иначе, въпреки че аз бях просто „гост“. Нямаше нужда да се тревожа за външния ни вид: това, че Мирча нямаше сако се прие като нова модна тенденция. Видях как няколко други мъже тайничко свалиха саката си след няколко минути, явно не искайки да пропуснат новата модна линия. Но един от тях остана равнодушен, обвит от главата до петите в дебела черна пелерина, която бършеше пода и от която се подаваше само носа. Това бе добре дошло за мен, защото хората, които можех да видя, ми идваха в повече.

Една жена се появи пред нас, носейки кошница с плетени сини, бели и червени розетки. Реших, че мога да си взема една от тях, но някак си не ми харесаха. Не можех да разбера от какъв материал бяха направени, което бе странно.

— Това е човешка коса, вероятно от хората, които са били обезглавени — промърмори Мирча.

Бързо оставих розетката на близката маса.

След минута се появи красива, тъмноока французойка, носейки се наоколо с поднос с винени чаши. Тя подаде една чаша на Мирча и очевидно остана да чака той да приключи с тази и да му подаде друга чаша. Изглежда другата част от стаята нямаше да има късмет. Но аз забелязах, че Мирча не отпи; той просто държеше небрежно деликатното столче на чашата с една ръка, а кървавочервеното съдържание блещукаше на приглушената светлина.

Взех една чаша от подноса и почти си я излях в устата. Течността имаше добър вкус и прочисти главата ми. Мирча ме наблюдаваше с усмивка и смени чашите ни, като ми подаде своята, която беше пълна.

— Не обичаш ли вино? — попитах, отпивайки от новото си питие с малко повече достойнство.

— При определени обстоятелства.

— Като например?

— Напомни ми да ти покажа някой път — промърмори той, докато към нашата група се присъединяваше една безумно красива жена.

Тя беше японка или поне азиатка и около нея жужаха колибри, които носеха ръчно направения й шлейф. И тя беше само първата от многото. Въпреки че ние се намирахме в един тъмен ъгъл до камината, изчаквайки събитието, много хора се отклоняваха от пътя си само, за да говорят с нас. Или по-точно — да говорят с Мирча, тъй като повечето от тях едва ми хвърляха по един бегъл поглед. Забелязах, че по-голямата част от тях бяха жени и то доста атрактивни.

Не знам защо това ме изненада. Същото се случваше и в дома на Тони, когато Мирча идваше на посещение. Бях подслушала как персоналът се оплаква, че никога не са имали толкова много гости; дори вампири, които не харесваха Тони, се появяваха, за да засвидетелстват своето уважение.

Защото Мирча бе не само член на Сената, той беше Бесараб, което го определяше едва ли не като филмова звезда, поне що се отнасяше до вампирите.

Или може би рок звезда, помислих си, въздържайки се усилено да махна грубо ръката на една подобна на статуя, с кестенява коса, вещица, която тя бе поставила върху неговата. Той се отдръпна назад, преструвайки се, че иска да остави празната си чаша на полицата над камината, но неговата обожателка го последва. Устните му се разтегнаха в печална усмивка, която исках да опитам толкова много, че даже не можех да мисля. Не обвинявах посетителките. Поне не много. Мирча притежаваше способността да използва своя външен вид и репутация като предимство — това на практика си беше част от длъжностната му характеристика. Но по-лошото бе, че в по-голямата част от времето той дори не го правеше нарочно. Той просто се наслаждаваше на обкръжението си, независимо къде беше и какво правеше, с такава непреднамерена чувственост, сякаш тя бе част от тялото му подобно на цвета на косата му.

Дори и с допълнителната сила, която бях получила с длъжността си, проклятието се бе засилило. Само стоенето до него караше сърцето ми да изскочи, а пулсът ми да препуска. А тялото ми се подчиняваше изключително бавно на командите на мозъка ми да стоя настрани, да не го докосвам, да не забелязвам нито една подробност относно него. Например как косата му все още ухаеше леко на студения вятър отвън или топлината на кожата му, когато докосваше вдлъбнатината на горната ми устна с върха на пръста си.

— Капчица вино — промърмори той, докато пръстите му проследяваха устните ми.

Разбира се, понякога той го правеше съвсем тенденциозно. Погледнах нагоре и срещнах едни очи, които бяха спокойни, горещи и съсредоточени. Под погледа на тези очи беше лесно да повярваш, че си единственият човек в стаята, когото цени, единственият на земята, който има значение за него. Но аз бях виждала този поглед и преди и тогава той не бе насочен към мен. Срамежливите хора ставаха словоохотливи, агресивните — хрисими, а обикновените — разцъфваха, опитвайки се да отговорят на изискванията, които виждаха в очите му. Или поне си мислеха, че виждат.

Задържах погледа му за един напрегнат момент, преди да премигна и да погледна настрани, ядосана, че той опитваше този номер върху мен, объркана, че го правеше точно в този момент и тогава срещнах очите на една тъмнокоса вампирка. Нейната рокля с цвят на гранит я обгръщаше плътно, а сребърната й пелерина ограждаше толкова красиво лице, че за момент просто зяпнах. Тя подаде ръка, но аз я пренебрегнах; тя бе прекалено високо вдигната, за да си помисля, че е насочена към мен. Мирча покорно я целуна и й каза нещо на испански, но очите й останаха приковани в мен. Това продължи доста дълго време, но тя не каза нищо, така че аз също. След малко жената реши да погледне Мирча.

Те проведоха кратък разговор, който не можах да проследя, но и нямаше нужда. Жената бе особено добра в безмълвното предаване на послания. Тя се взря в лицето на Мирча, прокарвайки пръст по деколтето си, приглаждайки отстрани роклята си с ръце и говорейки с мъркащ глас. Всеки поглед, всяко движение говореше, че тя го иска, с абсолютна искреност и без никакъв срам. Погледнах настрани, преди да направя нещо наистина глупаво.

След малко тя си тръгна, но не и преди да ми хвърли още един странен поглед.

— Стара приятелка? — попитах, опитвайки се да звуча непринудено.

— Позната — промърмори той.

Погледът му се беше на спрял на двойка новодошли — и двамата мъжки вампири. Те се поклониха в посока на Мирча и той им кимна в отговор, но позата му леко се вдърви. За обикновено сдържания Мирча, това беше все едно някой да изпадне в истерия. Нещата започваха да придобиват смисъл. Повече от двестата години живот даваше огромна сила, дори и когато се отнасяше за господар първо ниво. А вампирите можеха да усетят промените в силата на другите толкова лесно, колкото хората забелязваха промени в прическата. Всеки вампир, който се приближеше, можеше лесно да разбере, че нещо с Мирча не беше, както трябва. Той ме бе използвал, за да разсее жената, но се съмнявах, че този трик щеше да проработи върху мъжете.

— Изглеждахте доста близки за познати — изкоментирах аз, без да се опитвам да скрия остротата в гласа си.

Бях обидена от факта, че той ме използваше, дори и да бях съгласна с причината за това.

— Контесата и аз известно време служехме в Европейския сенат заедно. Тя бе изненадана да ме види тук — каза Мирча, докато наблюдавахме как двамата вампири поеха своя трикольор с идентични невъзмутими изражения. Те започнаха да обикалят стаята, но не се насочиха към нас. — Би трябвало в момента да съм в Ню Йорк, проучвайки възможността там да се създаде нов сенат.

— Супер.

Само това оставаше, Контеса Еди-коя-си да почне да подозира Мирча относно ваканцията му в Париж.

— Не се притеснявай за нея. Тя умря в един дуел, преди да успея да се върна. Освен това тя говореше главно за теб.

— За мен? Защо?

— Искаше да знае защо носиш моя знак, защото преди известно време аз й отказах такъв знак и тя беше… изненадана, че съм ти дал моята благосклонност.

— Отказал си й?

Представих си колко изненадана е била. Аз изглеждах доста поносимо, тъй като бях изтрила по-голямата част от отварата от себе си и бях сресала косата си с пръсти, но определено не бях в категорията на контесата. Нямах нужда да видя изражението на лицето й, за да ми каже, че и никога нямаше да бъда.

— Тя искаше да се намърда в леглото ми не толкова заради удоволствието, колкото заради политическото предимство, което това щеше да й осигури — каза Мирча меко.

— Шегуваш се.

— През годините имаше много жени, които споделяха нейния мироглед. Когато притежаваш богатство или власт, винаги ще се намерят такива, които ще искат тези неща повече от теб самия.

— Тогава те са идиоти.

Думите излязоха от устата ми, преди да успея да се спра.

Мирча внезапно се засмя, а очите му заблестяха.

— Не ме попита какво й отговорих, дулчеата?

Вероятно щях да съжалявам за това, но трябваше да знам.

— Какво?

Той се наведе и хвана ръката ми, поставяйки я драматично върху гърдите си.

— Че си ме омагьосала.

— Не си й казал това, нали?

Той целуна леко китката ми.

— Точно тези думи използвах.

Дръпнах ръката си, блещейки се. Само това оставаше — да имам още един враг, от който да пазя гърба си тази нощ.

— Тя те нарече принц, нали? — попитах, решила да сменя темата. Не говорех испански, но думата беше същата и на италиански. — Мислех, че си граф.

— Когато бях млад във Влахия нямаше графове — каза Мирча, оставяйки ме да осмисля това. — Думата беше войвода. На английски понякога се превежда като „пфалцграф“; други предпочитат — „губернатор“ или понякога „принц“. Ние управлявахме малка държава.

Той сви рамене.

— Защо не използваш тази титла?

— Представата за Румънския двор се популяризира прекалено бързо след издаването на книгата на Стокър. Ето защо използването на тази титла стана неблагоразумно.

Ние бяхме прекъснати от пристигането на друга великолепна жена. Явно всички непретенциозни момичета бяха решили тази нощ да си вземат отпуск. Взрях се в пространството и се опитах да мисля за много по-важни неща, докато тя се кикотеше и флиртуваше. Не помогна особено. Въпреки всеобщото мнение никак не бях глупава. Знаех, че нямаше начин да избегна това. Но нейното пърхане с мигли, докато аз стоях до него, не само беше просташко, но и оскърбяващо и определено ми беше писнало. Пъхнах ръката си в неговата, поглеждайки нахалницата ослепително. Галактиката, която се въртеше около краката ми внезапно се разрасна, разширявайки се около един фут, достатъчно, че да се подпали подгъва на роклята й. Тъй като тя бе вещица, а не вампир, успя да изгаси огъня само с една дума. Но след това повече не се появи.

Погледнах Мирча, осъзнавайки, че съм можела да подпаля и него, но по черните му панталони нямаше дупчици от изгаряне, нито пък можех да видя пушек. Което нямаше много смисъл.

— Защо не се подпали?

Той повдигна вежда.

— Това ли искаше да стане?

— Не, но… дрехата имаше подобен ефект върху Марлоу. А дори светлината не беше толкова силна тогава.

Веждата му се повдигна малко по-високо.

— Подпалила си сенатор Марлоу?

— Е, не беше нарочно. — Мирча просто ме гледаше. — Ние бяхме в залата на Сената и той беше…

— В залата на Сената?

Намръщих се. Внезапно по лицето му се появи нервност поради някаква причина.

— Да, той ме замъкна, за да се срещна с Консула…

— Ти си го подпалила по средата на залата на Сената пред очите на Консула.

— Беше съвсем мъничък огън — казах, след което спрях, защото той избухна в смях, толкова искрен, че цялото му лице се освети и върху него се забелязваха само блестящи зъби и неустоима уста.

— Той го загаси — казах отбранително.

Той обаче продължи да се смее.

— Дулчеата — каза той накрая, когато успя да си поеме въздух — какво ли не бих дал, за да видя това и още нещо — съветвам те да не опитваш тази вечер повече това, което направи.

— Аз не съм…

— Споменавам го, защото смятам, че Минг-де ще поиска да се видим.

— Какво?

Той наклони леко главата си към другия край на стаята, където китайският вариант на Консула бе обградена от четиримата си бодигардове.

— Ще е благоразумно, ако успееш да се въздържиш да подпалиш Китайската императрица.

— Тя изглежда доста заета — казах тихо.

Това си беше самата истина — около нея вече се бяха събрали доста обожатели — а аз за една вечер се бях нагледала достатъчно на страховити жени. Мирча не си направи труда да отговори, просто използва хванатите ни ръце, за да ме помъкне през стаята.

Ние спряхме пред подиума, върху който се намираше подобното на трон кресло на Минг-де. Върху него също имаше дракони, които бяха навити върху гърба на креслото, но поне не се движеха. За разлика от ветрилата, които се подаваха от двете страни на главата й, пърхайки и раздвижвайки въздуха подобно на две превъзбудени пеперуди. Тях никой не ги държеше, тъй като ръцете на стражите бяха заети от копията, които вероятно бяха повече церемониални, тъй като те бяха вампири. Освен това ветрилата завършваха с остри като бръснач краища и аз бях убедена, че можеха за миг да разсекат нечие тяло толкова лесно, колкото лесно бе пърхането, което извършаваха в момента.

Бях толкова зашеметена от спектакъла, че не забелязах веднага, че тя е започнала да говори, докато Мирча не ме срита по кокалчето. Погледнах настрани от танцуващите крила и срещнах течни черни очи върху малко овално лице. Минг-де изглеждаше на около 20 и да, тя беше поразително красива. Въздъхнах. Разбира се, тя искаше да види Мирча.

Само че тя не гледаше него. Зачудих се дали да не си сложа на врата един знак „ЖЕРТВА НА ПРОКЛЯТИЕ, А НЕ ЗАПЛАХА“ преди някой да е решил да премахне конкуренцията. Минг-де протегна ръка със смешно дълги светлочервени нокти. Бях толкова фокусирана върху тях — нокътят на палеца вероятно бе дълъг около шест инча и бе закривен в края си — че ми отне няколко секунди да забележа, че тя е насочила нещо към мен. Нещото беше жезъл с грозен кафяв израстък в края. Аз се дръпнах малко назад преди тя да се опита да прободе сърцето ми. Но жезълът ме последва и аз най-накрая успях да се съсредоточа достатъчно, за да видя какво представлява, въпреки че вече почти бе опрял в носа ми. Израстъкът се превърна в съсухрена глава, която носеше малка капитанска шапка върху оскъдната си коса.

— Нейно Императорско Величество, Императрицата Минг-де, Нейно светейшество на Настоящето и Бъдещето, Дамата на десет хиляди години иска да ти зададе въпрос — каза главата с отегчен монотонен глас, който успя да ми внуши презрението на своята господарка към мен и към света като цяло.

Премигнах.

— Ти не си китаец.

Лекият британски акцент го издаваше, както и останалите кичури червена коса.

Главата издаде многострадална въздишка.

— Нямаше да има особено голяма полза от мен като преводач, ако бях китаец, нали така? И как разбра?

— Ами аз…

— Заради шапката е, нали? Тя ме накара да я нося, така че хората да ме питат.

— Да те питат какво?

— Не виждаш ли? Това винаги проработва. То е част от наказанието ми — да трябва да разказвам трагичната история на живота си и болезнената си смърт на всеки Том, Дик и Хари преди те да отговорят на някой прост въпрос.

— Окей. Извинявай. Какъв е въпросът?

Той ме погледна подозрително.

— Не искаш ли да чуеш за трагичния ми живот и болезнена смърт?

— Честно казано не.

Главата внезапно изглеждаше обидена.

— И защо не? Смъртта ми не е ли достатъчно интересна за теб? Може би, ако Робеспиер се мотаеше някъде наоколо, проклет да е, щеше да го изслушаш, нали?

— Аз не…

— Но за простия капитан на Източноиндийска компания, който направи грешката да се качи на грешния кораб, няма нужда да се притесняваш, нали така?

— Виж! — казах аз гневно. — Тази нощ определено не е една от най-приятните за мен. Ако искаш ми разкажи, ако искаш недей — твоя си работа!

— Добре де, няма причина да крещиш — каза главата, мусейки се. — Господарката просто искаше да знае името на шивачката ти.

— Какво?

— Магът, който е омагьосал полата ти — обясни главата с тон, с който ясно ми даваше да разбера, че най-голямото изпитание в живота след смъртта му бе да се оправя с такива като мен.

— Той не е… свободен точно сега.

Което си беше самата истина, тъй като той все още не бе роден.

— Опитваш се да запазиш тайната за себе си, а? Господарката няма да хареса това — каза главата радостно.

Мирча и Минг-де си бъбреха, докато аз разговарях със слугата. Дори не се опитвах да следя разговора им, който беше на мандарин, но разпознах фразата „Кодексът на Мерлин“. Но дори и да не бях, Мирча внезапно стегна хватката си около ръката ми, което със сигурност щеше да привлече вниманието ми.

— Тук сме заради Кодекса, така ли? — прошепна той.

Погледнах го, чудейки се за какво беше целият този шум.

— Да. Казах ти…

— Каза, че става въпрос за книга със заклинания!

Мирча започна да се кланя и да избълва огромно количество думи на китайски, докато ме дърпаше надалеч от Минг-де.

— Това пък какво беше?

— Дулчеата, да опишеш Кодекса на Мерлин като книга със заклинания е почти същото като да кажеш, че Титаник е лодка.

Аз определено не схващах какво става, но забелязах, че се насочихме право към изхода.

— Почакай! Къде отиваме?

— Махаме се оттук.

Задърпах се на обратно — защо и аз не знаех, тъй като нямаше никакъв смисъл.

— Но наддаването ще започне всеки момент!

— Точно от това се страхувам — промърмори той, когато всички светлини загаснаха.

Стаята не беше кой знае колко осветена и преди, бяха запалени само няколко свещи, но сега бе настанала абсолютна тъмнина. Усетих как една ръка се плъзга около кръста ми и извиках, но тогава разпознах тръпките на проклятието. Хората мърмореха и се въртяха насам-натам, докато Мирча си проправяше път през тълпата, като почти ме носеше. Не разбирах какво не беше наред с него; никой не изглеждаше щастлив от внезапната тъмнина, но и в нея нямаше нищо застрашително. Междувременно бяхме стигнали стълбището, а очите ми се бяха адаптирали достатъчно, че да мога да виждам на светлината, която се излъчваше от роклята ми. Стаята бе изпълнена със светлина от звездите и със сенки и изглеждаше по същия начин, както преди. Или поне беше така, докато група тъмни силуети не влетя в нея през прозореца. Мирча ме придърпа в прегръдките си и почти прелетя до фоайето, където се сблъскахме с друга дузина тъмни силуети, които идваха. Очите ми не можеха да се фокусират върху тях, но не мислех, че това има нещо общо с липсата на светлина. И тогава ние отново се озовахме отгоре на стълбището и то за точно толкова време, колкото ми бе необходимо да се пренеса. Мирча спря пред библиотеката, избягвайки магът, който се препъваше назад от вратата, а летящите ветрила на Минг-де бръмчаха около главата му като раздразнени оси. Едното от тях бутна една свещ по пътя си и гладко я разряза на две.

Погледнах през вратата на библиотеката и не видях нищо друго, освен огнен вихър от заклинания, трясъци и викове, всеки от които бе толкова бляскав, че не можех да различа никакви подробности. Тогава Мирча сграбчи мага, който блокираше пътя нагоре и го хвърли надолу по стълбите. Той се стовари върху групата тъмни сенки, които се опитваха да се качат по тесните стълби в същото време и повечето от тях се срутиха назад.

С едно мигване и ние вече бяхме върху следващия етаж, където един маг се беше срещнал с контесата. Нейната прекрасна пелерина се бе превърнала в една блестяща мрежа, която се бе обвила около мага подобно на паяжина. Точно преди да успеем да вземем последните стъпала тя го придърпа към себе си, а зъбите й бяха вече оголени и искрящи.

Някой ме сграбчи за крака, когато достигнахме таванското ниво, но Мирча изрита назад и аз чух как този някой, който и да беше, се сгромоляса надолу по стълбите. Той се протегна да отвори вратата на стаята, която изглежда беше спалнята на слугите, отвори прозореца и се озовахме върху гладкия лед на покрива, преди да успея да изпротестирам. Тогава той спря, вглеждайки се в главния вход долу, където няколко дузини тъмни фигури нахлуха през централната врата. Явно избягват да чупят прозорците, помислих си безучастно.

— Можеш ли да направиш това, което направи в казиното? — попита Мирча, а гласът му беше много по-спокоен, отколкото трябваше при създалите се обстоятелства.

— Какво? Не, не още.

Замаяността и гаденето от толкова много последователни пренасяния почти бяха отминали, но все още се чувствах изтощена. Съмнявах се, че можех да пренеса себе си, камо ли и двамата.

Мирча не зададе друг въпрос, само ме преметна върху дясното си рамо, което ми позволи да видя как една фигура с наметало нахлу в стаята зад нас. Това беше един от гостите, който беше забулен с качулка. Аз реших обаче, че нямам никакво желание да видя какво има отдолу.

— Трябва да скоча, дулчеата — каза Мирча, поглеждайки новодошлия равнодушно.

— Да скочиш? Какво?

Бях сигурна, че не съм чула правилно.

Закачуленият изпрати едно заклинание надолу по стълбите, след което барикадира вратата, като премести един тежък гардероб зад нея.

— Ако се каниш да скачаш, направи го или се махни от пътя — изръмжа той. И всичко това се случваше, когато вече бях започнала да се чудя дали не се бяхме набутали в капан. Стрес, помислих си бегло. Това трябва да е.

— Чакам останалите от маговете да влязат, за да поставят бомбата — каза Мирча кратко.

— Каква бомба? — казахме в един и същи глас закачулената фигура и аз.

— Тази, която военните магове от Парижкия събор, носят, за да унищожат тази къща и както се надяват, заедно с нея и Кодекса.

Нищо чудно, че той беше откачил долу или каквото му се беше случило. Явно беше подочул нещо за това тази вечер. И ако това нещо беше достатъчно интересно за хората, че да разказват истории за него, то аз не исках да имам нищо общо. Но не можех да си тръгна. Не и когато бяхме толкова дяволски близко!

— Защо да го унищожават? — попитах. — Не го ли искат за себе си?

— Да, и затова най-вероятно старателно претърсват, за да го намерят. Но ако не го намерят, те ще унищожат тази къща и всичко, което се намира в нея, за да не попадне в ръцете на тъмните.

— Кодексът не е тук — каза закачуленият, проправяйки си път през прозореца. Сега вече бяхме трима, които бяхме кацнали върху заледения покрив. — Съборът ще убие много хора без никакъв смисъл!

— Съмнявам се — каза Мирча, кимвайки към централния вход, където бе започнал бой между маговете и гостите на партито, повечето от които се бяха измъкнали невредими от капана в библиотеката.

Аз се отдръпнах, когато Паринда профуча толкова бързо покрай нас, че бризът разроши косата ми; явно беше намерил друго приложение за килима си. Той хвърли нещо в тълпата от магове долу, което експлодира в жълта мъгла, която прояде щитовете им подобно на киселина и подпали много от тях. Освен това се подпали и задната част на баржата, което подлуди слона.

Звярът отдолу никак не беше щастлив от този факт и започна да вилнее, вдигайки един маг с хобота си и хвърляйки го върху близката къща, в която той се удари с оглушителен звук. Атаката разпръсна останалите от маговете, които се разбягаха във всички посоки, за да избегнат да бъдат прегазени от слона или тежкото седло, което се беше плъзнало надолу по гърба на животното и се люлееше насам-натам като украсен със скъпоценни камъни таран.

— Сега е моментът — каза Мирча.

— Чакай! За какво говориш? Какво ще правиш? — попитах аз и усетих как мускулите под мен се стегнаха. Суматохата бе опразнила зоната под нас от магове, осъзнах аз, и Мирча смяташе да се възползва от това предимство. — О, не. Не, не. Аз имам проблем с височините и…

— Дръж се — каза ми той и ние се озовахме във въздуха.

Дори нямах време да извикам. Усетих порив на студен вятър, кратко чувство на безтегловност и тогава ние се приземихме върху палубата на кораба. Мирча пое по-голямата част от тежестта от падането, но въпреки всичко то ме откъсна от ръцете му и ме запрати в закачуления, който явно бе скочил с нас. Определено той не беше вампир — по гръбнака ми не пробяга тръпка — но как, по дяволите, някой човек можеше да скочи така и да оцелее?

Нямах време да открия отговора на този въпрос, защото едно заклинание удари баржата, която се разтресе под нас и ние се изтърколихме в посока към перилата, където един маг се опитваше да се изкачи. Един мъж, облечен като слуга на Минг-де се затича към него и започна да го мушка с копието си, но магът успя да възстанови щитовете си и всичко това само го вбеси. Той се прехвърли на палубата и той и стражът се сборичкаха и се превърнаха в кълбо от крайници, което се затъркаля право към мен и закачуления. Получих един крак в стомаха, който ми изкара въздуха, но забуленият пострада по-лошо, тъй като главата му се удари силно в твърдото дърво на перилата.

Мирча се бе изправил на крака и се клатушкаше насам към перилата. Той едва успя да се отдръпне от пътя на едно съскащо заклинание, което експлодира в каменната фасада на къщата зад нас. И не беше само едно. Навсякъде около нас профучаваха заклинания, осветявайки тъмното небе почти като ден, ако дневната светлина беше с цвета на дъгата.

— Никога няма да успея да те измъкна от всичко това, не и без щит — каза той свирепо. — А аз съм прекалено изтощен, за да създам такъв. Така че ще трябва да изпровизирам.

Той проведе един кратък разговор с останалия китайски вампир.

— Зихао ще те пази. Не напускай кораба — добави той точно преди да скочи от баржата.

— Мирча!

Надникнах през перилото, но цялата улица бе толкова оживена, че не можех да го видя. Но въпреки това забелязах някой друг.

Контесата явно бе приключила с вечерята си и идваше за десерта и аз изобщо не исках и да питам кой щеше да изиграе тази роля. По дяволите! Знаех си, че ще се случи нещо такова.

Тя се покатери на палубата и каза нещо на испански, което аз не разбрах, и се усмихна злобно, което обаче разбрах. Опитах се да се изправя на краката си, но шлейфът, който Августин бе добавил, ми попречи, увивайки се около глезените ми като въже. Тя започна да се смее, докато аз се борех с копринения материал, който отказваше да се скъса или да ме освободи. Тогава тя се наведе и освободи краката ми с леко движение на ръката.

— Ако го искаш, се бори за него, вещице, но изправена върху краката си — каза ми тя, докато Зихао се опитваше да си намери някаква работа на другия край на кораба.

Явно, че защитаването на живота ми не включваше изкормването му от някой ревнив сенатор. Честно, не можех да го виня.

Аз се изправих и се усмихнах колебливо.

— Това бе много, ъъ, любезно от твоя страна — казах аз с надежда. Може би, щеше да ми се размине.

Блестящата сребърна мрежа се разрасна зад нея подобно на рамка за прекрасното й лице.

— Не точно. — Тя се усмихна. — Предпочитам да се храня права.

Или пък не.

Дантеленият капан се хвърли от само себе си към мен, както беше направил с мага, за който бях сигурна, че не се е измъкнал от къщата. Но той спря наполовина на пътя между нас, хванат в полето от звезди, които внезапно се бяха завихрили навсякъде около мен подобно на миниатюрна галактика. За няколко секунди мантията остана да виси във въздуха, сякаш неподвижен обект бе срещнал неустоима сила. След това всичко избухна, сякаш се раждаше Нова.

Сложих ръка пред очите си, за да се предпазя от светлината и когато се огледах отново, контесата стоеше там, сякаш нищо не се бе случило. Въпреки това, не смятах, че в действителност така стояха нещата, защото можех да видя останките от битката зад нея през множеството малки дупчици, които звездите бяха издълбали в тялото й. И след това тя падна, претъркаляйки се през перилата на улицата отдолу.

Стоях и наблюдавах сгърченото й тяло, шокирана и меко казано превъртяла. Бях жива, но вероятно не за много дълго. Защото един вампир господар не можеше да бъде убит от нещо такова. Наранен, подлуден, вбесен, да; но не и убит. Тя щеше да се изправи всеки момент и аз щях да се превърна в закуска. Наистина трябваше да се махна от баржата.

Зихао се приближи, докато аз се опитвах да намеря някакъв изход от мелето. Той бе загубил копието си, но си бе направил ново от едно дълго гребло, което насочи към главата на забуления.

— Почакай!

Строполих се на колене, които трепереха и протегнах ръце. Звездите се върнаха на обичайното си място и вече не се въртяха. Но стражът така или иначе бе спрял.

Той каза нещо, което отново не разбрах. Бях започнала да завиждам на Минг-де за нейното преводаческо устройство, колкото и да беше темпераментно. Явно най-накрая той проумя, че не можем да се разберем. Стражът насочи палеца си към мен и закачуления, сякаш искаше да ме попита дали сме заедно и аз кимнах отсечено. Не беше вярно, но който и да бе онзи там, то той не беше с враговете ни, а вече се бях нагледала на достатъчно кръв за една вечер.

Изглежда това задоволи стража, който тръгна да търси някой друг, когото да атакува. Аз насочих вниманието си към закачуления и се зачудих дали не си губя времето да защитавам един труп. Защото мъжът лежеше неподвижно, едната му бледа ръка бе протегната встрани, а качулката все още забулваше лицето му. Той дори не изглеждаше така, сякаш дишаше, въпреки че беше трудно да се каже със сигурност. Но ръката беше топла и изглеждаше достатъчно човешка, така че дръпнах качулката, за да проверя за наранявания.

И замръзнах.

Можех да чуя как лудостта е навсякъде около мен, слонът беснееше, стъкло се чупеше, хората проклинаха. Но нищо от това не изглеждаше толкова реално като лицето по средата на чернотата, която бе задълбочена от цветовете на прелитащите заклинания. Едно много познато лице.

Не. Трябва да съм била ударена по главата и просто бях пропуснала да забележа, защото определено халюцинирах. Премигнах усилено няколко пъти, но и това не помогна: лицето упорито си оставаше същото. Притиснах кокалчетата на ръцете към очите си и останах така около минута, без да хипервентилирам, защото това щеше да ме отслаби, а аз не можех да си го позволя, но може би, дишах малко по-трудно. Междувременно пуснах ръцете си в скута отново, тъй като бях успяла да си възвърна самообладанието. Или поне нещо подобно на него. Погледнах отново надолу към лицето и вероятно започнах да хипервентилирам, докато мозъкът ми се опитваше да възприеме това лудо, глупаво, тотално невъзможно нещо, което очите ми настояваха да приема. Но те грешаха — трябваше да е така — защото това не можеше да е Приткин. Аз го оставих го в Данте, като той щастливо вярваше, че ще се върна след малко. И освен ако не беше намерил машина на времето, той все още си беше там. Но това не беше и Розиер. Защото въпреки че знаех, че демонският лорд може да кърви, се съмнявах, че той може да изпадне в безсъзнание от малка рана на главата.

Той изглеждаше малко различен, помислих си глупаво, с дълга златисто — червена коса, падаща в очите му и стигаща до раменете му. Изглеждаше по-млад, а лицето му бе по-слабо, което правеше носът му да изглежда по-голям от обикновено, а скулите му да изпъкват по-силно. Устните му, които винаги са били тънки, красиво прорязваха челюстите му. Предположих, че той се е нуждаел от някаква дегизировка. Той не можеше да изглежда един и същ, живот след живот; все някой щеше да забележи. Може би затова знаеше толкова малко за вампирите. Нямаше да е особено умно, ако се мотаеш със същества, които са толкова стари, колкото и ти, които можеха да запомнят лицето на някой отпреди сто години, независимо от маскировката, която носеше. А Приткин никога не е бил глупав.

„Не, това не е Приткин“, поправих се аз. Чух гласът на ексцентричния джин в главата си, който ми казваше, че авторът на Кодекса е бил наполовина инкубус. А Казанова ми бе казал, че в цялата история има само едно такова същество.

Вгледах се в това лице — Господи, той никога не е бил със сносна прическа, нали? — и не можех да повярвам. Но фактът си беше факт, аз вече знаех за един британски маг, полуинкубус, който беше живял в 1793 и който сериозно се занимаваше с Кодекса. И неговото име не бе Приткин. По дяволите! Дори го казах на себе си — той не изглеждаше като Джон. Но внезапно, той ужасно много започна да прилича на Мерлин.