Прегърни нощта

Глава седемнадесета

След като се преоблякох с чифт спортни гащета и плюшено горнище, ние направихме шест обиколки на подземните коридори, след което се качвахме и слизахме по стълбите толкова пъти, че накрая ми се виеше свят. Приткин се кълнеше, че това били само две мили, които той смяташе за загрявка, но аз бях сигурна, че лъже. Или това, или аз бях в много по-лоша форма, отколкото си мислех.

Спряхме пред едно помещение, което служеше за гимнастически салон на един акробат, който беше починал, а сега Приткин го бе преустроил в тренировъчна зала. Няколко тренировъчни матрака все още стояха навити на руло до стената, но те не се вписваха с останалия интериор. Стаята беше красива и приличаше повече на бална зала, отколкото на салон и вероятно бе проектирана за по-малки конференции, които не се нуждаеха от по-голямата зала надолу по стълбите. Тя имаше дебели панелни стени, които стигаха до извития като арка таван, с огромни огледала на три от стените и високи цветни стъклени прозорци на другата. Светлината, която пропускаха в салона, се лееше подобно на водопад, разпръсквайки мозайка от цветове върху дървения под.

Облегнах се небрежно на вратата, за да не изглеждам така, сякаш всеки момент щях да падна, докато Приткин ровеше в един огромен брезентов сак. Той ме държеше под око, сякаш смяташе, че ще хукна да бягам. Което беше абсолютно нечестно, тъй като това се бе случило само веднъж, а и той бе причината за това. Без да споменавам, че единственият начин, по който можех да се махна в момента оттук, бе, ако някой ме носеше. Очаквах да извади някои нови дяволски приспособления за упражнения или някое друго огнестрелно оръжие, за което смяташе, че с него ще успея да се прицелвам по-добре. Това момче продължаваше да живее с надеждата. Само че при вида на предмета, който той извади, аз премигнах невярващо.

— Това за какво е?

— Това са заглушители за оръжия и засечки, които се употребяват с подходящо заклинание — каза Приткин кратко — и рядко без него. Но те не са ефективни срещу всеки враг. Подобни заклинания могат да бъдат спрени с щитове, с по-силни заклинания или като се обезглави създателя. Нито един от методите не е достатъчно подходящ сам по себе си, особено в твоя случай, когато потенциалните ти врагове са толкова разнообразни. Присвих очи.

— Какво значи това?

Той удари крака си с плоската страна на един старомоден тренировъчен меч. Острието му бе дървено и въпреки това издаде плющящ звук.

— Имам предвид, че тук имаме всичко. Мечове и магии.

— Не, ти ги имаш. Аз не съм маг боец.

Бях се съгласила, че трябва да вляза в по-добра форма и да се науча как да прострелвам това, в което се целих, но не бях се съгласявала да ставам магьоснически чирак.

— Не. Не си. Ето защо почти не умря вчера.

— Хм, не. Аз почти умрях, защото баща ти реши, че не му харесва да говоря със Салех. Нещо, което някой път трябва да обсъдим.

— Знаех си, че си се досетила нещо.

— Да, но не това е важното.

— Какво ти каза? — попита ме Приткин, карайки ме да усетя странно и доста стряскащо дежавю.

Аз просто стоях и го гледах, докато той не изпсува и не се завъртя, повдигайки края на тениската си. Светлите цветове на татуировката леко ме успокоиха, въпреки че смятах, че тя може да бъде фалшифицирана. — Може би, имаме нужда от парола — казах несигурно.

Приткин промърмори нещо, което предпочетох да игнорирам и напъха меча в ръката ми. Аз веднага го изпуснах, защото освен че беше дървен, той тежеше наполовина, колкото мен. Той удари пода с глух звук.

— Не може да си сериозен.

— Това е най-малкият, който имам. Ще ти намерим нещо по-подходящо по-късно. А и ти избегна въпроса.

— Не, не съм. Салех не каза много. Той беше прекалено обсебен от факта, че баща ти го беше убил.

Чудех се колко още пъти ще трябваше да изтъквам семейната им връзка преди Приткин да започне да говори. Не че това при нормални обстоятелства щеше да е моя работа, но почти да изсмучеш живота от мен, едва ли беше особено нормално. Не че беше нещо ново за мен, но все пак бе ненормално.

— Има някои същества, които не могат да бъдат убити — каза Приткин, като ме игнорира, както обикновено. — Ти срещна едно такова вчера. Инстинктите ти бяха добри, но да хвърляш разтвори по този тип същества, обикновено нямаше да постигне нищо, освен да го раздразни.

— Той изглеждаше малко повече от раздразнен.

— Защото по някакъв начин ти успя да го засегнеш с около две дузини заклинания, половината от които са корозивни за демонския вид. Съмнявам се, че някой друг би успял да направи нещо подобно. — Той ме погледна. — Искам да знам как го направи.

— Спрях времето. Случайно — казах, когато той повдигна вежда. — Агнес веднъж ми показа, че това е възможно, но тя нямаше време да ме научи как да го правя.

— Можеш ли отново да го направиш?

Поклатих глава.

— Съмнявам се. Не и без да знам какво направих първия път.

И не и без да прекарам цял ден след това, за да възстановявам силите си.

— Значи тогава си късметлийка — каза Приткин намръщено. — Следващият път може и да не си.

— Какво искаш да направя? Да откача?

— Не, искам да се научиш какво можеш да правиш, за да го прогониш или който и да е било друг демон, който се интересува от теб!

— И защо те правят това? — попитах, като почнах да се чудя, дали все пак идеята с откачането не е добра.

— Защо го правят всички? Ти си като магнит за проблеми. Намръщих се.

— Дори не се и опитвай. Много добре знаеш, че това не е обичайният ми лош късмет. Този демон беше баща ти и ти дори не ме предупреди за това! — Предупреждавам те сега! Обезглавяването няма да го убие, но то ще го принуди да се върне обратно в демонската реалност за кратко време, вероятно няколко дни. Всичко, което може да увреди катастрофално тялото, също би имало ефект, но трябва да се има предвид, че неговите щитове могат да спрат повечето атаки, включително и куршумите. И за разлика от повечето демони, той не се влияе от директната слънчева светлина. Той трябва да свали защитата си, за да се храни, което ти дава възможност…

Ритнах меча си срещу стената.

— Приткин!

— Трябва да обърнеш внимание на това! Не мога да бъда навсякъде, а дори и да съм там… — той си пое въздух, сякаш самата мисъл за това му доставяше болка. — Има някои неща, от които не мога да те предпазя.

— Не очаквам да го правиш. Но очаквам да ми казваш истината.

— Не дойдохме тук, за да говорим.

Той вдигна меча и отново го тикна в ръцете ми.

Той можеше и да не иска да говори, но това определено бе в моя дневен ред. Но не можех да го принудя да ми каже истината. А в неговия случай не мислех, че да му припомня, че трябва да ми служи, щеше да има някаква полза. Вдигнах меча, като хванах с двете си ръце дръжката и си пожелах ударите да са насочени към гърба ми, тъй като това бе единственото място от тялото ми, което още не ме болеше.

— Искаш да се бием, добре — казах му. — Но ако докажа, че съм наполовина добра в това, ще трябва да ми отговориш на въпросите в замяна.

Приткин дори не си направи труда да отговори, а направо нападна. Отдръпнах се от пътя му преди острието да се стовари върху мен, а един капризен глас отекваше в ухото ми, чиито язвителни забележки ми бяха познати и почти успокояващи:

Нямаш силата, момиче, и никога няма да я притежаваш. Не се уповавай на нея! Ако няма нужда да блокираш, тогава недей. Опонентът ти може и да е по-силен от теб, но той не може да те нарани, ако те няма.

Секунда по-късно мечът ми бе насочен към югуларната вена на Приткин, изблъсквайки го назад.

Открих, че гледам в студени зелени очи, които внезапно бяха станали преценяващи. Изглежда напрежението между нас щеше да отвори цял процеп, без той да бе мръднал и мускул. Аз запазих подходящата дистанция, като отстъпих назад, което, тъй като мечовете ни бяха с еднаква дължина, беше достатъчно, за да мушкам, но за да нападна, щеше да ми е нужна повече от една голяма стъпка. Той бавно ме заобиколи, като движенията му бяха перфектни — не кръстосваше краката си, нито пък ми даваше някаква възможност да наруша баланса му. Никога преди не го бях виждала да се бие с меч, но изглежда и той бе взел някои уроци.

Имитирах движенията му, като в ушите ми звучеше мантрата на моята гувернантка Юджийн: бързина, темпо, баланс. Плъзгай краката си по пода, а не подскачай подобно на уплашен заек! Бях доста посредствена и бях започнала да се чудя дали някога ще стана по-добра в това. Но знаех основните неща, които трябваше да знам за мечовете. Докато растях, Юджийн и Рейф доста често се бяха дуелирали с мен, за да се убедят, че ще науча поне това. Юджийн бе оправдала уроците пред Тони с мотива, че те представляват повече упражнения, отколкото истинска битка. Беше излъгала.

Следи за промените в тежестта, спадането на раменете, лекото потрепване на мускулите, които предхождат атаката. И най-важното — не мисли! Не мисли за своя опонент, кой е или колко добре се бие и за това какво може да се случи. Ти не знаеш бъдещето! Бъди уверена, но не и самонадеяна. Остани отпусната, гъвкава и готова да действаш и реагираш.

Острието на Приткин се понесе надолу, след което внезапно промени посоката на удара си, като нападението му беше прекрасно балансирано. Всяка стена отрази неговото нападение — в празния въздух, защото този финт беше едно от любимите движения на Рейф и просто нямаше начин да се хвана на този трик. Той се съвзе почти мигновено, завъртайки се от едната страна на другата, което беше прекалено бързо, за да успея да се промъкна зад него.

Удари човека, не меча! Не мечът се опитва да те убие! И запомни по-високите опоненти имат и по-дълъг обхват, но те често оставят краката си незащитени. Не само главите и телата могат да бъдат мишени, момиче!

Направих едно стремително движение в спускаща се надолу дъга и ударих косо левия прасец на Приткин, докато той се измъкваше от обхвата ми. Съмнявах се, че едва ли го бях и натъртила, но с истински меч, вероятно щях да му пусна кръв.

Юджийн щеше да му е отрязала крака, но аз не притежавах нейните умения. Въпреки всичките й усилия, така и не можах да стана толкова добра. Но за разлика от Рейф, тя никога не ме щадеше. Ние се биехме с дървени мечове и ударите, които произлизаха от тях, боляха като ада. А тя нямаше никакви угризения да ме плесне по пищяла и гърба с плоската част на острието, ако не се стараех достатъчно. През годините, заедно с натъртванията, аз успях да усвоя основните умения, така че явно това време не беше тотално загубено.

Запомни, че трябва да дишаш. На нас не ни се налага, но за теб това е задължително, така че използвай го. Нападай, когато издишаш, това увеличава силата ти.

Страхотен съвет, но този трик очевидно се проваляше, тъй като това се оказа много по-трудно, отколкото си мислех. Париране, отстъпване, нападение, мушкане — аз се движех на автопилот, когато Приткин превключи на по-висока скорост. Явно беше решил, че времето за игра е изтекло. А аз едва бях осъзнала какво смята да направи. След минута уморените ми мускули започнаха да горят и болката се разпространи по ръцете и раменете ми и надолу по гръбнака. Пот се стичаше в очите ми, замъглявайки зрението ми, а в главата ми избухна изтощителна болка. А обутите в гуменки крака на Приткин дори не издаваха звук, докато се движеха по полирания под и по този начин не издаваха какво ще направи той в следващия момент. Докато огледалата го отразяваха почти като едно непрекъснато продължение на меча му и той сякаш се бе споил с мускулите и костите си, аз трябваше да се концентрирам просто, за да остана на краката си и да продължа боя.

Няма такова нещо, като честен двубой! Използвай, каквото имаш, всичко, което имаш: хвърли пясък в очите им, ритни подло, удари под кръста. Запомни, твоята цел е да оцелееш, а не да бъдеш галантна.

Това последното бе урок, който нямаше нужда да бъде повтарян два пъти. Игнорирах острието, което идваше срещу мен, концентрирана върху пространството зад Приткин и се пренесох. Секунда по-късно опрях острието на меча си в гърба му.

Аз се подвоумих, като глупаво си помислих, че с това всичко свършва, но явно Приткин имаше друго наум. Той се обърна, мечът му се кръстоса с моя и го изби от ръката ми, а острието на меча му опря под брадичката ми и всичко това се случи, преди да успея и да мигна.

— Чудех се колко време ще ти отнеме, преди да си спомниш, че можеш да правиш това.

Аз се пренесох, преди да успее да затвърди веселото изражение на превъзходство върху лицето си и сграбчих меча си. Обърнах се и открих, че Приткин е почти върху мен, тъй като бе прекосил стаята, тичайки, и аз се пренесох отново точно преди да успее да ме хване. Пробвах една идея, която да ми даде възможност да спестя няколко секунди и да се обърна с лице към него.

За съжаление, вътрешните ми уши не ме предупредиха за внезапната смяна в посоката му, а вълната на замаяност, която ме обля, ми загуби повече време, отколкото щеше да продължи едно нормално обръщане. Освен това в резултат на нея се спънах в него, когато той започна да се обръща и паднахме на земята заедно, опитвайки се да отместим мечовете си от пътя ни, преди да се строполим върху тях. Опитах се да го притисна, но той ни превъртя, като застана отгоре и се захили срещу мен, а очите му заблестяха върху зачервеното му лице.

— Правиш го за трети път. Какъв е лимитът ти — четири пъти?

Аз се пренесох изпод него и го чух как пада на пода, докато сграбчвах меча си. Или може би, беше неговият; косата ми падаше в очите, заедно с голямо количество пот и не можех да виждам особено ясно.

— Зависи — задъхах се аз, пробождайки потната му риза в областта на сърцето. — От мотивацията.

Кракът на Приткин ме удари зад коляното и аз залитнах, като едва успях да мръдна меча, преди да се стоваря върху него. Едно силно тяло ме притисна към пода, преди да успея да се съвзема и в ухото си усетих топъл дъх.

— Не си сигурна?

— Все още не съм имала причина… да открия това засега — казах яростно, опитвайки се да го избутам назад. Разбира се, не проработи.

— Добър трик — каза Приткин, без да ме пуска да стана — но с ограничено приложение, ако той е единственият в твоя арсенал. Ще трябва да продължим да…

Направих един последен опит да се освободя и след като нямаше никакъв ефект, се пренесох. Този път беше осезаемо по-трудно, а замайването при приземяването — доста по-силно. Насочих се към далечния край на стаята, но междувременно открих, че Приткин вече е почти там.

— Достатъчно! — изкрещя той. — Ако започне да ти прилошава, това няма да…

— Ти просто си един… огорчен загубеняк — задъхах се аз, докато се опитвах да си поема отново въздух. Пренасянето първия път изобщо не приличаше на това, сякаш бях изкачила дузина стъпала; това приличаше повече на десет по толкова.

— Не смятам, че съм загубил — отговори той, като насочи меча си приятелски към ребрата ми. Но той не ме бе взел насериозно, не бе наблюдавал езика на тялото ми, вероятно очаквайки да се пренеса отново. Така че не го направих.

Едно завъртане и една крачка ми помогнаха да вляза в неговия обсег и мечът ми се опря под брадичката ми, а кракът ми се уви около глезена му. С едно дръпване ние отново се озовахме на пода, но този път аз бях отгоре с дървено острие, опряно във врата му. Той издаде изненадан звук или пък това беше протест срещу факта, че го бях притиснала малко по-силно. Не беше достатъчно да разкъсам кожата, но острието остави следа, червена и груба. Претърколих се, сърцето ми заплашваше да изхвърчи от гърдите ми, а краката ми бяха сякаш от каучук.

Облегнах се на огледалото, като едва дишах. Бих злорадствала, тъй като никога нямаше да имам тази възможност отново, но не ми стигаше въздуха.

— Спечелих. Така че говори.

— Какво искаш да чуеш? — попита той, сядайки до мен.

Тонът му беше спокоен — копелето дори не се беше задъхал — но той придърпа меча толкова тежко, че одраска пода.

— Че това създание е изнасилило майка ми, при положение че е знаело, че тя може да умре при раждането подобно на стотици други жени, които е насилвал? Че единствено малкото количество кръв на фея, която е притежавала, й е дало силата да оцелее, докато се роди тяхното дете? Че аз съществувам единствено благодарение на неговото извратено любопитство да провери дали е възможно нещо подобно?

Премигнах. Бях си направила наум един списък, за да го накарам да ми каже нещо и всичко това сега вече нямаше значение. Единственото нещо, което не очаквах, бе да започне да говори просто така, без смущение, без нервност. И в това се състоеше проблемът с всеки един разговор между мен и Приткин, който някога съм водила.

Бях свикнала с начина, по който вампирите разговаряха, по един сложен, подмолен начин, с мрежа от лъжи и полуистини, с много по-спокоен тон в сравнение с обикновен разговор. Познавах този танц, тези стъпки. Но с Приткин нямаше сложни дискусии, скрити заплахи или дискретно пазарене, само откровено излагане на фактите, което ме объркваше. Продължих да търся скрито значение, при положение че такова липсваше. Или поне се надявах да е така.

— Започвам да разбирам защо мразиш демони — казах накрая.

— Мразя демони, защото те съществуват само и единствено, за да тормозят човечеството! Те нямат никакви положителни качества — в най-добрия случай са като вредители, а в най-лошия като бедствие — всички трябва да бъдат преследвани и унищожени, един по един!

— Искаш да кажеш, че в цялата раса няма нито един добър…

— Не.

Знаех какво е да израснеш в свят, в който непрекъснато усещаш липсата на нещо важно в живота, в който нямаш никаква причина да скърбиш за хора, които никога не си познавал, но въпреки това да усещаш отсъствието им като една непрекъсната болка. Приткин със сигурност имаше причина да мрази Розиер и може би, демоните като цяло, но си мислех, че геноцидът е малко прекален.

— И ти си срещал всеки един от тях? — попитах аз, като се опитвах да не потреперя от този горящ, зелен поглед.

— Ти си израснала с вампири — каза Приткин яростно. — Можеш ли да предположиш къде съм прекарал моето детство?

След малко се сетих, че Казанова беше казал нещо подобно на това, че Приткин е бил изхвърлен от Ада. Бях си помислила, че преувеличава. Или не, помислих си, когато Приткин скочи и започна да обикаля наоколо, а лицето му бе по-зачервено, отколкото след края на нашето упражнение. — Ти си израснала с тези същества, а сега ги защитаваш! Никога няма да разбера това как един човек може да мине на страната на същества, които се хранят с него!

— Ти отново бъркаш демоните с вампири!

Той винаги бе имал този проблем и съжителството му с Казанова, единственият вампир, обсебен от инкубус, никак не помагаше. — Така ли?

От тялото му се излъчваше напрежение, а устата му се превърна в обичайната линия.

— Те са егоцентрични, аморални хищници, които се хранят с всеки, който е достатъчно глупав, че да им даде шанс. Съжалявам, но не виждам особено голяма разлика!

Сега започнах да разбирам защо Приткин никога не е бил особено голям фен на вампирите. Начинът, по който се хранеха те и инкубусите, не беше особено комфортен. Вампирите вземаха кръв, докато инкубусите се хранеха директно с жизнената сила, до която достигаха посредством емоциите. Но разликата явно не беше толкова видна за някой с неговото минало.

— Не е толкова просто.

Аз скочих на крака, опитвайки се да не се разтреперя от болката, която се разпростря по гръбнака ми. Прекалено бързото завъртане, както и обръщането на главата ми първо наляво, после надясно определено не ми помогна особено, напротив.

— Някои вампири като Тони са чудовища — съгласих се аз — но аз съм почти убедена, че той е бил такъв и преди превръщането му. Няма такова нещо като типичен вампир, много повече от това те са типични хора.

Той се приближи, болка и гняв бяха изразени върху лицето му.

— Съществува такова нещо като типичен демон! Розиер не е по-различен от твоите приятели долу или от който и да е друг. С изключение на силата, която притежава и болката, която може да причини.

— Моят баща може и да не е бил чудовище, но е работил за такова — напомних му тихо. Приткин не беше единственият, който трябваше да се изправи пред някои неприятни истини за произхода си. — Аз трябваше да се примиря с това, да приема, че само защото бе отказал да ме предаде на Тони, това не означава, че не е правил други неща…

— Твоят баща е бил човек — просъска Приткин, избухването на гнева му ме удари като шамар и аз направих крачка назад.

— Какъвто си и ти!

Той се засмя кратко и без хумор и аз осъзнах, че никога не го бях чувала да се смее истински. Понякога можеше да се усмихва криво, но дори и тогава повече участие взимаха мускулите около очите му. Исках да го видя да се смее истински, поне веднъж. Но някак си знаех, че днес няма да е този ден. Той се премести внезапно и ние се озовахме плътно прилепени един до друг, но този път нямах намерение да се предам.

— Така ли? Никога ли не си се чудила защо твоето проклятие реагира толкова силно спрямо мен, както спрямо никой друг, че ме възприема като много по-голяма заплаха?

— Не изглежда това да се случва напоследък.

Отоците по ръцете ми бяха доказателство за това.

— Защото той е бил тук! Той искаше да ми даде урок, да ми демонстрира, че не съм нещо повече от него!

— Почакай — Розиер може да блокира проклятието?

— Той е демонски господар. Човешката магия няма влияние върху подобни създания.

— Може ли да го премахне?

Приткин сграбчи ръката ми, пръстите му се заровиха в плътта ми и оставиха бледи, безкръвни отпечатъци.

— Няма да търсиш това същество!

— Обикновено не се мотая наоколо да търся хора, които искат да умра! — Достатъчно от тях ме намираха и сами. — Но ако това, което той направи, може да се направи отново, може би от някой друг инкубус…

— Не. Никой друг не е толкова силен. — Внезапно думите му отново бяха спокойни, но очите му се плъзнаха встрани от моите.

— Приткин, ако има някакъв шанс да направиш нещо относно проклятието, трябва да знам. — Преди да се върнех в МАГИЯ и да направя нещо много, много глупаво.

— Какво си мислиш, че бих могъл да направя?

— Знам, че си търсил разрешение на проблема в човешката магия, при това упорито. Но ти мразиш демоните толкова много, че не съм сигурна, че би приел… друга алтернатива.

— Няма алтернатива — каза той равно. — Дори и Розиер не може да разруши проклятието, а и той няма нужда да го прави. Неговата сила може да го преодолее достатъчно дълго време, за да се нахрани, достатъчно дълго, за да изсмуче живота ти и силата ти на Пития — страхотно ястие в действителност.

— Това ли иска? Силата на моята позиция?

Приткин не отговори; съмнявам се, че дори ме чу. Той хвана кичур от косата ми и го дръпна силно.

— Виждаш ли колко силно е това нещо, колко е жилаво? Виждала ли си някой как изглежда след пресушаване от инкубус? Косата е чуплива като слама, кожата е тънка и остаряла, младостта я няма, всичко… — Той внезапно се отдръпна. — Имам дълъг списък с причини, за да мразя това същество — каза той след минута, а от думите му се изливаше злъч — но на първо място е провалът му да ме предупреди за моята природа, да отдели поне една минута, за да ми помогне да не се превърна в това, което е той.

— Ти не си демон, Приткин!

— Кажи това на жертвите ми.

— Не разбирам.

Той се обърна, за да застане с лице срещу мен и аз потреперих от изражението му.

— Тогава нека да ти обясня. Когато се върнах от моето пребиваване в Ада, реших, че трябва да водя един нормален живот. Срещнах момиче. След време се оженихме. И по време на нашата брачна нощ аз пресуших живота й по същия начин, по който това нещо почти успя да направи с теб.

Премигнах. Помислих си, че вероятно вече знам кое е било момичето от снимката и защо Приткин я бе запазил. Трябваше да се досетя: не е било от сантименталност; той я пазеше, за да се самонаказва. Може би трябваше да му напомня, че не е била негова вината, че е нямало от кого да разбере какви са способностите му и че никой не го е предупредил за опасността. Можех да му кажа, че ако аз бях на нейно място, нямаше да искам да се измъчва след смъртта ми повече от век. Но аз знаех какъв отговор ще получа. Погледът, който ми хвърли, можеше да разтопи и стъкло.

— Това е било инцидент — казах накрая. — Ти не си знаел…

— И аз съм убеден, че това е било голямо успокоение за нея, докато си е поемала последния дъх — каза той, а всяка негова дума беше като бич. Никога не го бях чувала да говори по този начин, толкова хапещо, толкова студено. — Предадена от някой, който трябваше да я защитава, от този, на когото тя вярваше най-много. Накрая тя ме видя какво наистина представлявам и беше ужасена — и така трябваше и да бъде. Както трябва да се страхуваш и ти, ако изобщо имаш някакъв разум.

— Приткин…

Той започна да ме притиска назад, докато гърбът ми се опря в стената и вече нямаше къде да мръдна. Въздухът около него бе толкова изпълнен с напрежение, че дори не можех да го погледна.

— Но те са се хранили от теб, нали? Ти нямаш нищо против чудовищата да се хранят от теб. Ти се убеждаваш, че те са точно като теб, просто болни хора. Искаш ли да знаеш как се чувстват твоите вампири относно теб?

Аз бях израснала около същества, които можеха да ме убият толкова лесно, колкото аз бих размазала буболечка. Знаех как ме възприемат, как възприемаха всички хора. Но само защото можеш да убиеш нещо, това не значи, че ще го направиш. Не и ако това нещо е много по-ценно, ако е живо. Това беше едно тънко въже, по което ходех, много преди да разбера, че съм върху него.

— Вече знам…

Очите му станаха тъмнозелени и безизразни, като в моментите, в които той убиваше хора, които бяха прекалено глупави да избягат, когато са имали този шанс.

— Не мисля, че знаеш. Ти вярваш, че на тях им пука, че могат да обичат, вярваш във всичко, което ти помага да не видиш истината. Но разбери това. За тях ти си просто храна. Нищо друго. И всеки път, когато забравиш това, ти ставаш уязвима. А ако достатъчно често се превръщаш в мишена, те ще те унищожат. Не защото те мразят, а защото такава е природата им. И нищо няма да промени това.

Не се опитах да му кажа отново, че всичко това не бе нищо ново за мен. Защото той не говореше вече за вампирите и двамата го знаехме. И защото той изглеждаше така сякаш бе изгубил двубоя със себе си. Пулсът изпъкваше на врата му, а бузите му бяха горещи, но върху очите му бе паднала сянка.

— Не ми казвай какво съм. Просто се научи как да се защитаваш. От тях или от мен!

Дълго, след като той си тръгна, аз осъзнах, че все още не знам защо Розиер се опитва да ме убие.