Прегърни нощта

Глава втора

Отне ми няколко секунди да осъзная, че все още съм жива. Бях свита на кълбо, ръцете ми предпазваха главата, в очакване на атака, когато осъзнах, че коридорът бе толкова тих, колкото можеше да се очаква от гробище, от което беше част. Единствените хора наоколо бяха или вградени в стените, или погребани под купчина чакъл, който собствената им магия бе срутил от тавана върху главите им. Строполих се обратно на пода, дишайки накъсано и опитвайки се да не изкрещя.

Останах така около минута, след което почнах да опипвам наоколо за фенерчето и ръката ми се обви около пластмасовия цилиндър. Включих го, облекчена, че все още работи и видях Приткин да лежи наблизо. Той не се движеше, а ярка и плашеща кръв покриваше голяма част от челюстта му. „Мърфи и скапаният му закон могат да вървят по дяволите“ мислех си яростно, докато енергично разтърсвах тялото му.

— Би ли желала да престанеш? — попита ме той учтиво.

Зяпнах! Не бях много сигурна, но един учтив Джон Приткин можеше само да е предвестник на апокалипсиса.

— Да не си си ударил главата?

Опитах да се приближа и да се убедя сама, но коляното ми неволно бутна прах и камъчета към отворената рана на челото му.

— Ако ти кажа, че съм добре, ще престанеш ли да се опитваш да ми помагаш?

Всяко мускулче в тялото ми се отпусна, когато чух познатия тон на бързо привършващо търпение. Така беше по-добре; да си на родна почва.

— Е, все още си жив? — гласът ми излезе дрезгав и груб.

— Дяволски си права.

Въпреки това обаче той все още лежеше, без да прави опит да се изправи, затова насочих светлината на фенерчето наоколо, за да му дам минутка да се свести. Отне ми няколко секунди, за да осъзная какво виждам. Приткин беше успял да издигне щитовете си отново, които сега сияеха в синьо и подобно на водна повърхност, по която пробягваха жълтеникави оттенъци. Но таванът вече не беше над тях. Или, по-точно казано, беше, но вече не беше свързан с нищо.

Огромни, наполовина издълбани блокове, някои от които все още носещи белези от някога дълбаещите ги длета, лежаха върху вече не особено надеждно изглеждащите щитовете. Всеки път щом се потрепнеха, малки струйки чакъл и пясък се спускаха по щита и отекваха глухо в относителната тишина. По-големите парчета не намираха посока да се търколят, но се движеха достатъчно, за да покажат, че не са част от нещо стабилно. Дори малките късове, с размери не по-големи от дланта ми, щяха да болят кошмарно, ако паднеха върху нас, а не исках да си представям какво щяха да причинят големите. Гротескните силуети на двама магьосника, едва на метър от мен, бяха достатъчно красноречиви. Можех да се протегна и да ги докосна, така както бяха заклещени между срутването и щита. Телата им бяха странно изкривени, деформирани, хванати в капана на отломките, изглеждайки като древни вкаменелости, чиито очи блестяха на отразената светлина. Но вкаменелостите обикновено не оставяха следи за процеса, довел до тяхната гибел, или поне не цветни такива.

Червените линии, набраздяващи бялото на костите контрастираха с меките златисти нюанси на старите екземпляри. Една ръка, допряна до синия щит, бе застинала в отчаяния си опит за самозащита — сякаш човешката сила можеше да устои на тежестта на огромна планина. Противно на всяка логика се зачудих дали следващият път, щом Приткин вдигне щита си, щяха да личат кървавите следи.

Буца заседна в гърлото ми. Въпреки всички невъзможни неща, които някак си ми се бяха случили напоследък, мозъкът ми не можеше да възприеме видяното. Настояваше, че огромните каменни плочи, които тежаха около тон и нещо всяка, не висят безтегловно във въздуха и че и двама ни с Приткин щяхме да сдадем Богу дух всеки момент.

Издадох лек нечленоразделен звук, но успях да преглътна истерията, преди да избухне. Ако Приткин беше закъснял дори със секунда в реакцията си, щеше да има не две, ами цели четири чисто нови трупа, които да почиват в подземието. Но не би — ние бяхме в безопасност… или нещо подобно. Приткин се бе завъртял по гръб и сега ме наблюдаваше съсредоточено и напрегнато.

— Точно заради това ти казах да се прибереш вкъщи.

— Мога да се оправя — гордо го информирах — просто не веднага.

— Предаваш ли се?

Премигнах невярващо. Пътите, в които ме бе питал за мнението ми, се брояха на нула пръсти.

— Тъй като е почти сигурно, че има още от тези.

Спомних си, че призракът каза, че има общо дванадесет мага. А това означаваше, че зад срутването имаше още десетина, които се размотаваха наоколо, освен ако не бяха хванати в друг капан, който не виждах. Или ако не си бяха тръгнали, предполагайки, че срутването ни е убило. Но не, не бях толкова голяма късметлийка.

— Залогът е прекалено голям — припомних му аз.

— Защо ли не съм изненадан от отговора ти.

Приткин се изправи с изпъшкване. Отломките се размърдаха с него и това беше достатъчно за нова голяма плоча да се изтърколи надолу. Грубата й долна страна се строполи едва на няколко крачки от лицето ми. С обичайното си нетърпение, гласът на Приткин достигна до мен през обгръщащата ме паника.

— Да вървим!

— Да вървим? — Гласът ми прозвуча като на църкащо мишле, нещо, което не ме изненада неприятно. — Как? Защото, знаеш, че мога да ни телепортирам вкъщи, но не и зад… всичко това! Дори не знам какво има от другата страна или къде е другата страна…

— Просто стой до мен.

Преди дори да довърши, щитовете му се промениха от течни вълни в твърд кристал, който отразяваше отломките посредством стотици остри фасети. Още няколко къса паднаха, което позволи на нови да завалят от над тях и да удрят новата устойчива повърхност на щита с тъпи удари. Приткин започна да се придвижва напред заедно с щитовете си и едва не ме повлече, преди да успея да вляза в ритъм, приближавайки се по-близо до него.

Но това не стана, преди да видя как тялото на един от маговете се плъзна по едната страна и се претърколи зад нас, и тогава напълно осъзнах какво се беше случило. Нашият малък мехур дълбаеше през скалите и прахта, така както кристална къртица щеше да копае новия си тунел. Веднъж ударихме на стена, докато търсехме изхода, който не беше там, но го открихме на няколко крачки в ляво и се изтеглихме бързо през него преди тунела зад нас да се срути напълно.

Приткин махна щитовете си с висока въздишка, което позволи на праха, който направихме при бягството си, да нахлуе и почти ме заслепи. Втурнахме се напред, за да се измъкнем от гъстия облак, който скоро нямаше да се разсее без чист въздух или вятър. Но преди да минем и 10 метра, се натъкнахме на нещо, приличащо на друго срутване. Премигах няколко пъти, за да изчистя праха от очите си и чак тогава осъзнах гледката пред мен. Тесен тунел се простираше пред нас, наполовина пълен с кости, които сякаш продължаваха с километри. Приткин се качи върху костите и освети тунела с фенерчето.

— Има дупка на стената отпред. Вероятно води към друг тунел. Погледнах към купчината кокали некомфортно. Всяко нещо в непосредствена близост до човешката аура, рано или късно, получаваше телепатичен отпечатък. Бях преживяла повече ужасяващи истории в резултат на миг невнимание и допир със силен каталист, отколкото можех да преброя. А за по-силен каталист от човешки останки, трудно можех да се сетя.

— Побързай, по дяволите! — Приткин ми подаде ръка, за да се кача по-бързо, тъй като от коридора зад нас се дочу слабо ехо на гласове. Някой май беше чул „безшумното“ ни бягство.

Качих се предпазливо, без да разсъждавам твърде много. Костите бяха стари и сухи и хрущяха гадно под тежестта ми. Множество трески се забиваха като малки кинжали в дланите ми и раздираха дънките ми, но, за щастие, нямаше следи от телепатична реакция. Преместването им вероятно бе разкъсало всички отпечатъци, които се бяха формирали. Когато Приткин беше казал „дупка в стената“, не се беше майтапил. Едва можех да се провра през нещото, а по езика, който използваше Приткин, явно беше оставил доста от кожата по пътя.

— Върви! — прошепна ми, като ме побутна. Вмъкнах се в малкия тунел от другата страна на дупката и едва не се препънах в започващите почти веднага стъпала.

Клаустрофобично ниското стълбище беше изключително непривлекателно, като най-вече ми се набиваше на очи тъмнината, струяща от всяка ниша и ъгъл. Наистина не исках да ходя натам. Но тогава едно заклинание удари тавана зад мен с пропукване като на изстрел от топ и аз преосмислих позицията си, докато тичах надолу по стълбите пред Приткин.

Второ заклинание удари, докато все още бяхме на стълбите. Изглеждаше като запис на бомбен атентат, даден на забавен каданс, който ръсеше чакъл върху ми, по ръцете и врата ми като градушка. Заклинанието ме накара да се хлъзна надолу по стъпалата, но вибрациите пропълзяха по краката ми и направиха почти невъзможно да си намеря опора. И тогава това спря да има значение, тъй като вече нямаше каквато и да е опора за намиране. Скалата внезапно се разпадна под краката ми и аз започнах да пропадам през тъмнина и празно пространство, преди да се гмурна в ледена вода.

Осъзнах, че не се давя. Водата стигаше едва до кръста ми, но беше студена като лед и студът ме пронизваше. Още по-лошо стана, когато вече добре познатият ми облак прах ме достигна и плени в неприятните си обятия. Инстинктивно, се отдалечих от прашната струя и падащите камъни, в опит да дишам и се намерих в плитчина. Захванах се за обрасъл с мъх, издаващ се от стената череп, като пръстите ми си намериха опора в очните кухини. Държах се така, прекалено благодарна, за да съм отвратена и пълнех дробовете си с въздух.

— Приткин! — По-скоро прозвуча като грачене, но само миг по-късно един лъч просветна и ме заслепи.

— Все още си жива?

— Опитах се да отговоря, но дробовете ми решиха, че това би било добър момент да изхвърлят всички чужди тела, които бях вдишала, и почнах да кашлям и да се давя. Изпуснах черепа и паднах обратно във вледеняващата вода. За един дълъг и ужасяващ момент се загубих в безкрайната чернота, като студът се просмука в костите ми. Две големи ръце несръчно ме хванаха за раменете и ме задърпаха към повърхността, като ми помогнаха да разбера кое беше горе и кое долу.

— Г-це Палмър!

Изплюх солидна хапка варовиково пюре — резултатът от мазната вода, смесена с прахта, и жадно поех въздуха в дробовете си:

— Добре съм!

Приткин кимна и освети наоколо, което ми позволи да мерна коридор, чийто под се бе набразден от вълнички, а всичко беше в някаква мрачна сиво-зеленикава гама. Изглежда всичките долни нива бяха наводнени. Можех да плувам, но идеята да се движа през тъмен, подземен тунел, с минимално пространство, за да си поема въздух, не беше много по вкуса ми.

— Ще се оправя с това — каза Приткин мрачно. — Пренеси се оттук.

— Ами ако продължат да ни преследват?

— Ще се оправя.

И той ме нарече безполезна. Поех си още една дълбока глътка въздух, с цел да информирам дробовете си, че все още не е подходящо време за асфиксия и се върнах обратно в реката:

— Просто плувай!

Приткин не ми отговори, освен ако не се брои псувнята, но тя може би беше по повод на заклинанието, което удари водата зад нас, като температурата се промени от смразяваща към вряща. Изпищях и всяка логична мисъл напусна съзнанието ми. Инстинктивно се протегнах, хванах ръката на Приткин и ни пренесох.

Миг по-късно се намерихме на същия коридор, но прашният облак го нямаше, нито пък маговете или наводнението. В другото времево измерение, вървях през водата и затова сега бях едва на няколко крачки над земята. Но за нещастие Приткин бе плувал и падането му бе от малко по-високо. Около 2 метра (6 фута).

Той се удари в каменния под с тежко туп, изпсува и нещо май изпука — последното бележеше края на фенерчето. Имах най-доброто желание да попитам как е, но вътрешностите ми се бяха заплели и ми трябваше време, за да си набавя необходимото количество кислород. Свлякох се по стената и седнах, тъй като изведнъж почувствах коленете си прекалено желирани, тъй да се каже.

— Какво стана? — Приткин попита след мъничко.

Без фенер и смъртоносни магии, профучаващи наоколо, беше тъмно като в рог, но по посоката на гласа му съдех, че той все още беше на пода.

— Прехвърлих ни назад във времето — успях да прохриптя.

Реших, че най-вероятно, фактът, че все още се чувствах немощна и ми се повдигаше, въпреки че бях на пода и бях обездвижена, не беше на добре. Не можех да преценя, какво не беше наред. Днес се бях телепортирала само два пъти — веднъж да се доберем до Париж от колибката на Манасиер и още веднъж сега, а ето че бях изтощена. Изглежда, че ако взимах втори човек със себе си, изразходвах голяма част от себе си. За жалост, никой не си беше направил труда да ми даде инструкциите за това.

— Какво ще кажех за предупреждение следващия път?!

— Разбира се.

— В какво време сме?

Изплюх още варовиков прах. Вече знаех защо Лара Крофт винаги носеше манерка със себе си. Тялото ми беше подгизнало, но гърлото ми беше сухо като Сахара. Преглътнах, докато тършувах през менталните бележки, които силите ми даваха.

— 1793.

— Какво? Защо?

— Защото не изпитвах нуждата да бъдем сварени живи, например?

— Можеше да ни преместиш ден-два назад, седмица най-много! Това не е от никаква полза!

„Разбира се“ — помислих си с горчивина — „Лара Крофт щеше да има някоя удобна хайтек джаджа да я измъкне от такава ситуация и, бонус, партньор, който не е пълен задник.“ Внимателно се изправих и установих с изненада, че съм съвсем леко замаяна. Наострих уши, но всичко, което чух беше собственото ми дишане и слабо „туп, туп“ на капеща вода отнякъде.

— Да вървим — казах, докато опипвах наоколо до момента, в който намерих ръката на Приткин. Кожата му беше студена от водата и пулсът му беше учестен, но не прекалено. Не като моя например, който чувствах, че може да експлодира всеки момент. Имах нужда да знам, че скоро няма да се пренасям никъде, поне до края на седмицата.

Приткин не помръдна от мястото си:

— Да вървим? Къде?

— Да намерим Кодекса! Не смяташ ли, че ще е по-удобно да го търсим без някой да ни обстрелва за разнообразие?

— Много добро предложение. Освен малката подробност: парижките катакомби са едни от най-старите в Европа. Съоръжението е изоставено в нашето време, но в това време, със сигурност има магове навсякъде! Да не споменавам за капаните. Ако все още не сме успели да задействаме защитно заклинание, то това скоро ще се случи!

— Да имаш друго предложение?

— Да. Измъкни ни от тук! — Дори в тъмнината бях убедена, че можех да видя гневния му поглед.

Поех си въздух, по-раздразнена от всякога — или поне от кое да е време преди Джон Приткин.

— Защо ли не ми хрумна тази гениална идея?

— И преди си се телепортирала няколко пъти дневно…

— Което напълно ме изтощи.

— Никога не си споменавала това.

— Никога не си питал.

Кратка пауза и Приткин попита:

— Добре ли си?

— Да, страхотно. — Наистина мразех предложението му за измъкване, но не можех да предложа нищо по-добро. — Нека се измъкнем от този коридор първо — компромисен вариант — Тогава ще се опитам да ни пратя във времето, малко преди фойерверките да започнат.

Отне ни цяла вечност да се придвижим и излезем, не заради тъмнината, а заради Приткин, който беше убеден, че някой или нещо всеки момент щеше да ни се нахвърли. Но единствените проблеми бяха нормалните — горещина, застоял въздух и приключението да не паднеш по неравната земя или да не се одереш на стената. Най-сетне стигнахме до разклонение и Приткин спря:

— Сигурна ли си, че ще се справиш?

— Какъв е планът ти, в случай че отговорът ми е „не“?

— Да чакаме тук, докато стане „да“.

— В такъв случай, ще се справя. — Не страдах от клаустрофобия, но тези тунели почваха да ми писват. Хванах здраво ръката му, съсредоточих се върху нашето време и се телепортирах.

Този път светът около нас се разтопи бавно като боя, разтваряща се във вода, избледнявайки бавно и постепенно. Обикновено не усещах преминаването на годините, само чувство на безтегловно падане, което завършваше в определената ми дестинация. Е, този път го изпитах. Реалността се носеше около нас на вълни като отвратителна безтегловна вода. Бях благодарна, че не можех да видя какво става, тъй като дори усещането беше смразяващо. За един дълъг момент бях поток от разкъсани атоми, раздиращи съзнанието ми, с тяло, което бе толкова разтеглено, че не се знаеше къде е началото и къде краят.

Тогава се превърнах отново в себе си, само за да започна целия процес от начало. Дочувах откъслеци от разговор, няколко музикални тона и нещо, което звучеше като експлозия или срутване, всичко в бърза последователност, като че ли някой превключваше честотите на радио. Най-накрая осъзнах какво се случваше. Това наше пътуване не беше едно голямо телепортиране през времето, а много малки последователни скокове, като ние се материализирахме и изчезвахме от междинните времена, докато бавно си проправяхме път към крайната цел.

Можех да почувствам времето и то беше доста тежко, сякаш плувах през захарен сироп. Пътуването през вековете беше като маратон. В тъмнината. С тежести около краката.

Като най-сетне пристигнахме, имах чувството, че са дали на давещото ми се тяло въздух — доста шокиращо, неочаквано и в същото време чудно чувство. Нямаше да се учудя да се материализираме във вода, но май бяхме минали наводнената територия, тъй като се натъкнах на суха стена. Седнах рязко и наведох главата си назад, облекчението ме заля толкова силно, че се почувствах замаяна.

Приткин пропълзя, за да се опре на стената до мен:

— Добре ли си?

— Престани да ме питаш. — След отговора ми трябваше да застана неподвижно, за да се справя със задаващото се гадене. Коремът ми май схващаше малко по-бавно от остатъка от тялото ми, но когато най-сетне настигна останалото… не беше никак доволен.

— Приемам, че това е „да“.

Преглътнах, все още усещайки прах. Казах си, че да повръщам ще е прекалено непрофесионално.

— Да… понякога ученето може да е доста неприятно.

След няколко минути, в които стоях неподвижно със затворени очи, успях да си почина и да нормализирам дишането си.

— Не е нужно да продължаваш. — Приткин продължи. — Аз мога…

— В момента не мога да ни изкарам от тук, дори животът ми да зависеше от това — казах откровено.

— Силата ти не би следвало да е толкова нестабилна. — Можех да чуя объркването в гласа му и да видя намръщеното му изражение.

— Силата ми не е нестабилна. Способността ми да я контролирам — е. Колкото по-уморена съм, толкова по-трудно ми е да я използвам.

— Но не трябва да е толкова трудно. — Приткин настоя. — Моите способности не…

— Това е, защото са твои! — По дяволите, нямах нерви за някое от нашите дълги, изтощителни спорове. — Тази сила не е моя. Не съм се родила с нея. На заем е, ако си забравил?

Способността не идваше от Питиите, които някога са били жрици на древното същество, наричащо се Аполо. Срещнах го точно веднъж, когато ми обеща да ме обучава. До момента беше обърнал толкова внимание на обещанието си, колкото на първоначалните ми възражения да поема длъжността: никакво. За нещастие, нямах други варианти.

За разлика от повечето Питии, които бяха тренирани по едно или две десетилетия в тайните на професията си, моя въвеждане в длъжността трая към тридесет секунди — достатъчно за последната Пития да ми набута силите си, преди да умре. А всеки, който можеше да ми даде някакви насоки и препоръки, беше под контрола на Кръга.

Известно време седяхме в мълчание. След някакво време успях да събера сили, за да махна обувките си, да сваля и да запратя подгизналите си чорапи в срещуположната стена. Чу се леко „пльок“ от мястото, където се приземиха. Но действията ми не помогнаха много за повишаване на комфорта, тъй като трябваше да сложа подгизналите си обувки обратно.

— Преди да завършиш ритуала да станеш Пития, силите ти определяха как и кога ще се проявят — каза Приткин, докато се изправях на крака. Почти бях успяла да заспя за втори път на рамото му, с мокрите дрехи на мен, твърдият под под мен, и всеки друг уютен детайл. — Нали така?

— Да. Бях допусната до шофьорското място, едва след като купих колата, тъй да се каже. Което беше далеч по-добре, отколкото да се запращам век назад, всеки път щом се обърнех, за да оправям, каквото щеше да се прецака и най-често да нямам ни най-малка идея, какво може да е то.

— В такъв случай, трябва да почнеш да наблюдаваш издръжливостта си. Иначе рискуваш да се заклещиш в друго време или да пренатовариш тялото си, което да доведе до сериозно нараняване.

— Не думай? — Тръгнах надолу по коридора, чувствайки краката си като в кубчета цимент. — Сама никога не бих помислила да направя нещо подобно.

— Сериозен съм. — Приткин хвана ръката ми, на любимото му място, точно над бицепса. Вероятно някой ден, щях да имам постоянни вдлъбнатини на мястото във формата на пръстите му. — Трябва да започнеш да експериментираш, за да откриеш границите си. Колко пъти можеш да се телепортираш, преди да се изтощиш? Дали голям скок във времето, ти коства повече от малки? Какви други сили над времето притежаваш?

— Ако не взимам никой друг с мен, три или четири пъти, в зависимост, колко съм била уморена отначало; О, да, и не изпитвам желание да науча. — Отговорих му в реда, в който бе попитал. — Сега, ако може да се съсредоточим върху настоящия проблем и да оставим другите 20 въпроса за после?

Приткин млъкна, но многозначителното му мълчание казваше, че това не е краят. Оставих го, за да се съсредоточа върху сложната задача да не падна по лице. Опипвахме пътя си надолу през още един тъмен и прашен коридор.

Най-накрая открихме някаква стая по простия метод да се влетим в нея. По-точно, да се натъкнем на ръждива, стара, метална порта, която закриваше входа й. Изостанах няколко крачки, докато Приткин сновеше наоколо. Чух запалването на кибритена клечка и чудо, можех да виждам отново. Воднисто жълта светлина се процеждаше от малкия фенер, поставен в една ниша, позволявайки му да огледа зоната за скрити капани. Не откри нищо, което май го притесняваше повече от алтернативата. — Какво има? Манасиер каза, че това място е изоставено.

Приткин прокара ръка през косата си, която въпреки водата, потта и варовика, все още изразяваше собственото си мнение.

— Можеш ли да се телепортираш вече?

— Може би.

— Ако нещо се обърка, ще се телепортираш от тук незабавно. Разбра ли ме?

— Ок.

Приткин ми хвърли подозрителен поглед, на който отвърнах с едно от най-добрите ми непукистки изражения. Той попита дали съм разбрала и аз му отговорих положително. Не се бях съгласявала с нищо.

Той прокара пръста си през механизма на вратата, събирайки около 2 сантима прах и мръсотия. Нещо прещрака и Приткин рязко се дръпна назад, преди с огромна предпазливост да подритне вратата с крака си. Крилото се подчини и се завъртя навътре, но Приткин отново колебливо застана на прага, не сигурен да продължи:

— Не ми харесва. Прекалено е лесно.

Лично за мен, „лесно“ напълно ме устройваше. Даже смятах, че е тъкмо време „лесно“ да почне да се появява.

— Може би, късметът ни се променя…

Приткин престъпи в стаята и изчезна с глух звук.

— Приткин!

Не последва отговор. Клекнах на прага и се взрях в стаята, но нямаше нищо за виждане — само малка, празна пещера, без изходи или магове. Хванах се здраво за металните прътове на вратата и се протегнах напред в стаята. Ръката ми не бе спряна от нищо, освен прашния варовик на около метър (2 фута), и изведнъж изчезна в пода. Дръпнах бързо ръката си, но не изглеждаше да е наранена по какъвто и да е начин. Илюзия значи. Протегнах се отново през пода, затворих очи и се облегнах надолу до момента, в който челото ми щеше да удари пода, ако го имаше. Когато това не се случи, отворих очи в тъмнината. След секунда зрението ми се настрои и вече можех да видя как дузина мръсни пръсти, напрегнато държат скален къс на няколко метра под мен. Бяха човешки и малко под тях, почти незабележима, беше позната ми рошава глава.

— Хвани ръката ми и ще ни измъкна от тук! — извиках, надявайки се, че можех да изпълня думите си.

Главата рязко се обърна.

— Какво ти казах да направиш?! — настоя Приткин.

— Здравей, аз съм Каси Палмър. Да се познаваме?

Строгост се появи в иначе меките тонове:

— Г-це Палмър, преместете се от ръба. Веднага!

— Няма да падна — отговорих му раздразнено.

— Нито пък аз! Има нещо тук долу.

Не можех да видя лицето му достатъчно добре, само бледо петно срещу сенките, но определено не изглеждаше доволен. Някои хора мислеха, че има само едно възможно настроение „Раздразнен“. В действителност бяха доста повече. За изминалите няколко седмици се научих да откривам разликите между тях: наистина раздразнен, нетърпеливо вбесен, изплашено вбесен. Подозирах, че това е третият вид. И нека да го умножим по две и за мен.

Чувството за безпокойство се засили, когато Приткин изпсува и стреля няколко пъти към нещо неопределено в тъмнината. Лекият и остър мирис на барут ме достигна, докато се извъртах напред. Държах краката си разтворени с идеята, че ако тежестта ми е разпределена на по-голяма площ, шансът да предизвикам срутване намалява. Протегнах се в посоката на Приткин до момента, в който чух глухо „пук“ от рамото ми, но дори така не бях дори близо до него. Ако не можех да го докосна, не можех да ни телепортирам.

Прехапах устната си и се загледах в несъществуващия под. Изглеждаше толкова странно от долната страна — сякаш морската повърхност е покрита с прах и чакъл. Но той не успя да ми помогне да се концентрирам, затова се изтеглих обратно над него и седнах и се загледах към повърхността.

Едно време реакцията ми към страшни и зловещи неща беше бягане и криене. В доброто старо време това беше добра стратегия, за да останеш жив. Но тогава най-лошото, което можеше да ти се случи, беше да попаднеш на вманиачен вампир убиец. Разликата между онова време и настоящето беше, че тогава имах проблеми, от които реално можех да избягам. А сега задълженията и отговорностите ми бяха от вида, които винаги щяха да са с мен. Имаше десетки кошмари, които се състезаваха за първото място всеки ден, като всеки от тях по отделно беше ужасен и смразяващ. А най-отгоре, на челна позиция в списъка се спотайваше страхът, че ще седя и гледам, как още някой мой приятел ще умре, докато се опитва да ми помогне.

Понастоящем бях донякъде благодарна, че не можех да видя дъното. Скалата сякаш щеше да се натроши в пръстите ми и затова се приплъзнах надолу. Или може би, виновни бяха ръцете ми, които неудържимо трепереха. Струйка от сравнително малки камъни и чакъл се изсипа през илюзията. Някои от тях вероятно бяха уцелили Приткин, тъй като го чух да псува отново.

— Какво по дяволите правиш…

— Очевидна жестокост, нали помниш? Можеш ли да видиш крака ми? Държах се на ръба на пропастта с ръцете и лактите си, но все още се чувствах обезпокояващо несигурна. Внимавах да не гледам надолу. За няколко секунди се съсредоточих върху звука на скалите, удрящи дъното. Но чудно — не чух такъв.

Опитах се, без да падам, да потърся с крака си опора, но не срещнах нещо различно от въздух. По дяволите! Ами ако беше необходимо да има осъществен контакт кожа с кожа, за да проработи?! Защо не се сетих да си махна обувките първо? Опитах се да изритам едната, но водата от по-рано бе свила маратонката плътно около крака ми.

— Хвани глезена ми! — извиках на Приткин и изисканите ми думи заподскачаха от стена в стена.

— Не мога да хвана нищо, без преди това да пусна нещо!

— Имаш две ръце!

— Чуй ме! — Гласът му беше нисък и контролиран, тон, който използваше, когато щеше да бъде благоразумен. — Не мога да пусна пистолета. Има нещо тук долу, което по-рано ме издърпа. Във всеки един момент може да му писне и да се заинтересова от теб. Трябва да… — Спря се от тътена на изстрели и експлозии, докато тежки стъпки кънтяха от коридора. — Телепортирай се, по дяволите!

— Хвани крака ми!

Смъкнах се до момента, в който главата ми едва се подаваше над ръба на бездната, но дори така не успявах да докосна нищо с краката си.

Скапаната скала се ронеше под пръстите ми, а пот правеше дланите ми хлъзгави. Целите ми ръце ме боляха, а за краката ми все още не се намираше каквато и да е опора. Колко точно под мен се намираше Приткин?

Но това вече не беше от значение, тъй като чифт обувки застанаха директно пред мен. Извих главата си достатъчно, за да видя по-възрастен мъж с нашарена коса в сребристи оттенъци и очи, които се усмихваха над мен. Манасиер. Ами, това май обясняваше доста неща.

— Не мислех, че ще стигнеш толкова далече — каза той с особения си акцент, който само до преди обяд намирах за привлекателен, а сега само се питах защо?

По някое време толкова силно прехапах езика си, че усетих метален вкус в устата си. Преглътнах кръв.

— Изненада.

Той сви рамене.

— Няма значение. Все още си събирам даренията.

— Има дарения?

— Половин милион евро. — Усмивката му се разшири. — Ти ще ме направиш богат.

— Половин милион? Шегуваш ли се? Аз съм Пития. Струвам повече от това.

Той извади пистолет, чиято марка разпознах благодарение на уроците на Приткин. Прицелването ми не се беше подобрило, но поне познавах всички марки пистолети. Дори и този, който щеше да ме убие.

— Аз съм прост човек, каза Манасиер — с простички нужди. Половин милион ще ми дойде добре.

Преглътнах необходимостта да се разсмея.

— Няма нужда да ме убиваш — задъхах се аз. — Така или иначе не мога да издържа още дълго.

— Да, но ако се подхлъзнеш, Кръгът може да каже, че си умряла при злополука и да не ми плати. И тогава всичко това ще отиде по дяволите.

— Дааа. Това ще е срамота.

Той махна предпазителя.

— Сега стой мирна и няма да боли.

— Това ще е добра промяна.

Усещах тялото си, сякаш тежеше тон. Ръцете ми бяха пропити от умората, а рамената ме боляха. Щеше да бъде такова облекчение просто да се пусна.

Така че го направих.

Чух го как изкрещя нещо на френски и усетих как куршум изсвистя покрай главата ми, но то не беше важно, защото падах, а нямаше нищо, за което да се захвана, само хлъзгава мръсотия и варовикови камъчета се ронеха под ръцете ми. Ръцете ми се мятаха диво, опитвайки се да намерят нещо, за което да се захванат, но за една дълга секунда усещах само въздух. И тогава пръстите ми напипаха нещо топло и живо и аз го сграбчих и сега и двамата падахме. Имаше шеметен поток от въздух, а силата ми не идваше и единственото, за което можех да мисля бе, че ще убия и двамата — тогава мозъкът ми отказа и сърцето ми се опита да спре и реалността се огъна и се стовари върху нас.

И ние се строполихме в лобито на казиното, далече, далече оттук. Не бях преценила нещата перфектно поради унизителните, ужасяващи обстоятелства и ние паднахме от четири стъпки височина на пода. Приткин пръв се удари в пода, с болезнено изсумтяване и с мен върху гърба му. И тогава всичко стана невероятно тихо за момент, което се случваше винаги, когато преживеех нещо откачено и опасно. Фактът, че разпознах този феномен, означаваше, че се бе случвал прекалено много пъти. Лежах там, треперейки, слушайки бълбукането на увеличаващите се гласове на гостите и не ми пукаше. Всичко, за което можех да мисля, бе: „Благодаря ти, Господи, не ни убих“.

След един миг на зашеметяване, се закашлях силно и се превъртях. Лицето ми бе прашно, дланите ми бяха издрани, задъхвах се и куцах. Различни мускулни групи потрепваха напосоки, обхващани от яростни пристъпи на болка и след това отпускащи се.

Приткин най-накрая изстена и седна. Той беше блед и се потеше усилено, с влажна коса, залепнала за челото му. Той имаше резки по лицето и дланите си и изгаряне на предмишницата.

Исках да го докосна, да се уверя, че и двамата сме оцелели, но не посмях. Това можеше да го изкара извън равновесие. Затова просто стоях и го гледах, толкова доволна, че бях жива, че едва долавях болящия ме гръб, треперещите ми ръце и свирепото главоболие.

— Трябваше да е забавно — изграчих аз — само че не беше.

Приткин ме издърпа да седна, една мръсна, обсипана с белези ръка ме хвана за врата.

— Добре ли си?

Гласът му беше остър и хапеш, с леки истерични нотки в него.

— Казах ти да престанеш да питаш…

Той ме разтърси и въпреки че беше с една ръка, зъбите ми изтракаха.

— Ако нещо подобно се случи отново някога, Ти. Ще. Ме. Оставиш! Разбра ли? Щях да поспоря, но се чувствах някак си в шок.

— Не съм добра в това да изоставям хора — казах най-накрая.

Един човек притича с комплект за първа помощ в ръка, но Приткин изръмжа на бедния човечец и той бързо отстъпи.

— Тогава бъди по-добра в това!

Той тръгна, куцайки, едното му рамо беше изкривено под прав ъгъл.

— Пак заповядай — промърморих аз.