Прегърни нощта

Глава тринадесета

Умът ми бе ужасен, невярващ, отвратен. Но емоциите ми явно си бяха взели отпуска. Не треперих, не бях болна, привидно ми нямаше нищо. Най-силното усещане, което изпитвах, бе някакъв вид вцепенение. Просто вцепенение. Въпреки факта, че този маг не бе единственият, който бях убила.

Били може и да бе хвърлил сферата, отнемаща живота, но аз бях тази, която му бе дарила енергията си, което направи възможно това. Така че отговорността бе моя. Но тази смърт някак си не изглеждаше реална. Бях виждала магия през целия си живот, но не бе същото. Вампирите бяха магически същества, но тези, които бяха при Тони, обикновено използваха скорост, сила и множество човешки оръжия, за да убиват. Някои от нещата, които правеха, бяха доста зрелищни, да не кажа страховити, но поне имаха смисъл. За разлика от безвредната малка топка, която пресуши живота на петима за секунди. Изстрелът от пистолет бе нещо друго. Бях видяла изражението на лицето на мъжа, гледах как кръвта му изтичаше измежду пръстите от раната, която аз бях причинила. Не. Нямаше как да отречеш нещо такова.

И някъде между вината и болката и кой знае какво още щях да почувствам, когато спасяващото вцепенение, причинено от Мирча, отшумеше, ме връхлиташе и осъзнаването на факта, че вероятно бях тотално прецакала времевата линия. Множество хора бяха умрели, които не трябваше да са мъртви. Или пък не?

Наистина ми бе трудно да мисля и колкото и иронично да звучеше, парадоксите на пътуването във времето не бяха стихията ми. Но имаше някои странни неща, които бях започнала да забелязвам. Като например, ако не трябваше да се случат всички тези неща, то защо тогава не бях срещнала Мирча последния път, когато бях тук? И защо бях видяла само двама тъмни магове тази нощ вместо дузина или който и още да се бе мотал наоколо? Ако аз и Мирча не се бяхме били с тях предния път, то тогава кой беше? Защото не бях видяла някой друг доброволец.

— Каси. Трябва да тръгваме — каза Франсоаз нежно.

Погледнах я с помътнели очи. Изглежда, че тя подскачаше нагоре-надолу, без да се отделя от земята, а очертанията й бяха някак си замъглени. Реших, че вероятно проблемът е в мен.

— Какво стана?

Тя се намръщи.

— Не си ли спомняш?

Припомних си моите преживявания тук отпреди две седмици.

— Ти беше пленена. Аз те освободих, но това бе всичко.

Наистина не исках да знам какво правеха група вещици и феи, заключени в едно от долните нива на Данте. Аз ги видях, когато бях дошла тук по друга работа и ги освободих, но не бях задавала въпроси.

— Някои детайли ми се губят — предположих аз.

— Маговете, те си мислеха, че аз съм една от робите, които избягали — обясни Франсоаз. — Те ме заключили и когато Радела се опитала помогне, те я заловили.

— Намери ли го?

Тя кимна.

— Аз бях във втората група. Подслушах заклинанието, когато изпратиха другите. След това трябваше аз да мина, но тогава се разбра, че ти си тук — обясни тя.

Кимнах.

— Те затворили портала и ни оставили, защото им казаха всеки да остави това, което прави и да те търси.

Да, обзалагам се, че беше така. Тони ме искаше ужасно много. Предположих, че неговите подопечни са тръгнали веднага, въпреки че са можели да довършат робите. Внезапно бях ужасно благодарна, че те бяха толкова послушни.

— Никога не трябваше да те оставям — каза Франсоаз печално.

— Искам да видя проклетата руна, преди да отида, където и да е било, с вас, хора — подметна феята, кръстосвайки малките си ръчички.

— Защо?

— Защото всичките вие сте тотално луди! — просъска Радела. Очите й се бяха спрели на вампирите, които бяха коленичили до диамантената пътека на асфалта, обсъждайки дали да изстържат нещо от паважа или по-добре да подменят цялата настилка.

— Защото можех да ти помогна — каза Франсоаз, гледайки ме така, сякаш се чудеше дали не съм си ударила главата.

Което се бе случило, както ми напомни натъртената ми челюст. Бях забравила това, досега.

— Това няма значение — казах й. — И освен това можеше да бъдеш убита.

— По-добре, отколкото ти!

Поклатих глава, но спрях, защото болката се усили.

— Откога моят живот е по-ценен от твоя?

— Откакто си Пития!

Мирча, който беше на другия край на паркинга, внезапно вдигна глава. Потиснах въздишката си. По дяволите вампирите с техния слух.

— Да. Добро попадение — казах, сграбчвайки я за ръката.

Франсоаз изглеждаше объркана, но не спрях, за да й обяснявам, че Пития трябваше да защитава другите хора, а не те нея. Мирча се бе запътил към нас с големи крачки, изглеждайки непоколебим, а аз не исках още един словесен двубой с него тази вечер. По дяволите, аз губех битките, дори и когато не се чувствах така, сякаш мозъкът ми щеше да изтече от черепа. — Почакай — казах аз, надявайки се, че ще мога да извърша още едно пренасяне във времето преди да припадна.

Погледни цевта на пистолета. Балансирай с другата си длан, ако имаш нужда да стабилизираш мерника си. Притисни леко спусъка. Няма нужда да натискаш силно, за да стреляш. Поех си дъх бавно и наблюдавах как хартиената цел потрепваше, сякаш куршумите бяха преминали през плът. Почти всички бяха ударили извън мишената и никой от тях не бе попаднал в кръга, който изобразяваше жизненоважни органи. Иронично. Неизползваният склад имаше добра вентилация, така че Приткин го бе превърнал в стрелбище. Предполагаше се, че ежедневната практика ще подобри прицелването ми — или поне така бе на теория. Но досега хартиената цел в отдалечената част на стаята нямаше за какво да се тревожи.

Освободих празния пълнител и презаредих. Усещах оръжието по същия начин, както винаги; тежестта, опушеният мирис на масло и барут, едва доловимият аромат на изгоряла хартия, всичко това ми бе почти познато след близо две седмици това. Когато днес вдигнах пистолета, това ми изглеждаше някак си странно. Сякаш факта, че вчера бях убила човек, трябваше да добави допълнителна тежест, маркирана върху тъмната гладка повърхност.

Но не беше.

Девет милиметрова Барета, пълнителят съдържаше 15 куршума. Максимално ефективният обхват бе 50 метра, но по-добре бе да се целиш по-отблизо. Не забравяй да свалиш предпазителя и да се целиш в тялото. Приткин ми бе дал наставления, решен да преодолее моята неопитност. А ето какво аз мислех за тези уроци: като нещо, което щеше да ми помогне при самозащита. Никъде не бе отбелязано, че самозащитата значеше да стреляш по нещо повече от хартиена мишена. Тази самозащита можеше да означава да убиеш някого.

Бях израснала сред оръжия, бях ги виждала толкова често, че те бяха станали част от обзавеждането, не по-забележими, отколкото някоя ваза или лампа. Никога не бях притежавала собствен пистолет, защото от мен не се очакваше да се бия. При Тони аз бях в групата на полезните небиячи, които трябваше да бъдат защитавани от другите. Бях свикнала да бягам и бях дяволски добра в това, всъщност, или нямаше да оцелея толкова дълго. Знаех как да си набавя фалшива самоличност почти навсякъде, как да променям външността си, как да се сливам с тълпата.

Не знаех обаче как да опазя хората живи.

Пълнителят ми бе отново празен, лекото клик, клик ми напомняше да презаредя. Натиснах бутона и освободих пълнителя. Той падна на пода до обувката ми и се затъркаля на пода. Вдигнах го и го презаредих с 15 нови куршума.

Въпреки болката в китката ми, ръцете ми бяха стабилни. Това продължаваше да ме изненадва, все още очаквах да припадна. Когато се върнахме, се бях измила пред огледалото на банята, оставяйки хавлиената кърпа на врата си, студена и утешителна, докато чаках да се успокоя. Но това не се бе случило. И това наистина започваше да ме притеснява. Веднъж, когато бях на шест, Алфонс се бе върнал от някаква работа, целият покрит с кръв, с дълбока рана на челото, която почти бе стигнала до кост и която го караше да изглежда като чудовището на Франкенщайн преди докторът да го зашие. Но той бе в учудващо добро настроение, защото другите, един от които бе оставил на парчета, разхвърляни из цялото баскетболно игрище, изглеждаха още по-зле. Те бяха убили няколко от нашите хора при един спор за територия и тъй като убитите бяха вампири на Алфонс, Тони му бе казал да се оправи с това. И Алфонс бе свършил обичайната си работа.

Той ме видя да надничам иззад ъгъла, наблюдавайки го с широко отворени очи и ме бе щипнал по брадичката, докато минаваше покрай мен. Това остави червена следа по кожата ми, която Юджийн изтърка малко по-късно и тогава невнимателно ме научи на първата ми псувня. Когато бях по-голяма, осъзнах, че той го бе направил нарочно — връщайки се покрит с кръв, той показваше, че обидата е отмъстена, но тогава единственото, за което можех да мисля, бе, че той изглеждаше странно отпуснат и отпочинал. Ако не беше съсирената кръв, той щеше да прилича на всеки един, който се връщаше вкъщи след една добра нощ в работата му. Това не го притесняваше изобщо.

Отново се прицелих в мишената, която все още изглеждаше девствена, въпреки че въздухът бе станал остър от миризмата. Мислех си за лицето на Мирча, за очите му, които отразяваха огъня, тялото му, очертано на смъртоносните пламъци. Толкова отчаяно исках да го докосна, че можех да усетя пръстите му на китката си подобно на фантомна болка. Това наподобяваше усещането да се протегнеш към нещо с липсващата си ръка, усещането за неспокойствие, празнота и нещо нередно. А на мен почти ми се бе случило, благодарение на онзи тип, който си мислеше, че да убиеш някого с електричество, е един вид начин да кажеш здравей. Въздухът звънтеше от изстрелите и звукът на разкъсваща се хартия, докато отново не се появи кликащият звук. Презаредих, очите ми смъдяха от дима, пожелавайки си животът да е толкова лесен. Просто да напълниш това, което се е изпразнило, да замениш това, което си загубил. Но не беше. Някои неща не можеше да бъдат заменени. Така че ти трябваше да се увериш, че няма да ги загубиш.

И ето че благодарение на лудите неща, които ми се бяха случили, започвах да се съгласявам с Алфонс.

Този следобед, аз и Франсоаз влязохме във величествената, изградена от мрамор и стъкло сграда в главната галерия, където Августин бе отворила своя магазин. Битката ми с тъмните магове ми бе изяснила нещо: ако Мирча не бе там, нямаше да оцелея повече от 30 секунди. Ако исках да имам някаква надежда да взема Кодекса, трябваше да бъда по-добре подготвена. И сега се надявах Августин да направи това, което си бях наумила.

Франсоаз спря пред двете огромни стъклени витрини, на които бе изложена новата модна линия. Тя забеляза оскъдната рокля с дипли, със златни мехури, излизащи от подгъвите подобно на шампанско, но я подмина без коментар. Вътре един голям полюлей заемаше по-голямата част от тавана, кристалите му бяха образувани от ледени висулки, омагьосани, за да не се топят въпреки свещите, пръснати навсякъде. Франсоаз веднага започна да се рови навсякъде, въпреки че нямах идея с какво мисли да плати. Аз й предложих да я заведа на пазар, тъй като тя се бе озовала тук без семейство, приятели и гардероб. Но банковата ми сметка не можеше да си позволи толкова скъп бутик.

Реших да й обясня как стоят нещата ако и когато намереше нещо и минах покрай моделите, за да стигна до малката работна стая отзад. Никой не се опита да ме спре. Отново бях облечена като Елвира, носейки черна перука и табелка с името. Бях открила, че си спестявах много въпроси, ако изглеждах като работничка, въпреки че това не се отразяваше добре на стъпалата ми.

Работната стая бе толкова претъпкана с остатъци от дрехи и рула от платове, че дори не можех да видя Августин, но чух как някой си мърмори в далечния край на стаята. Явно това беше огромният мъж, който се бореше с парче златна кожа, която се опитваше да го погълне. Той я хвърли настрани и тръшна един стол върху нея, след което започна да рови в една купчина хартия на близката маса и да мърмори още повече. Приближих се внимателно, защото платът се гънеше и правеше смели опити да отхвърли стола.

— Хм, здравейте.

— Няма нужда да се оплаквате — каза ми той бързо. — Няма шоу, така че никой не плаща. Включително и аз.

— Не съм тук за това.

Кожата се изплъзна и почти го събори на пода. Той се престори, че не забелязва, но плъзна ръба на масата и прибави тежестта й към тази на стола.

— Тогава съм на твое разположение.

— Мисля си за рокля. Нещо френско.

— Не може да искаш нещо подобно — каза той, звучейки ужасен. — Скъпа, моля те. Мога да ти направя нещо по-добро със затворени очи. По дяволите, мога да ушия нещо по-добро, дори ако съм мъртъв.

— Нямах предвид, че искам френски дизайнер — опитах се да обясня. — Просто нещо, което да изглежда…

— Забрави за Париж. Париж е свършен — каза ми той безгрижно. — Така и по какъв повод ще показваш моето творение?

— Нуждая се от облекло, което да подхожда на късния осемнадесети век.

— Оу, маскено парти. Не правя костюми.

Имайки предвид, че стилът на Августин бе кръстоска между Галиано и Либерас, си помислих, че това е доста спорно. В момента той носеше жълта шафранова туника с бухнали ръкави над чифт пурпурни харемски панталони. Златен шарф бе завързан около кръста му в пиратски стил и в него вместо сабя бе затъкнат чифт ножици, метър и оформена като домат възглавничка за карфици.

— Не мисля, че разбираш — казах му аз търпеливо. — Това е доста важно.

— А знам искаш дреха, с която да впечатляваш — каза Августин безгрижно. — В такъв случай си дошла на правилното място.

Той ме бутна към една от формите за шиене, по които изработваше моделите си. Той промърмори някаква дума и манекена придоби много позната и детайлна форма. Внезапно изпитах нужда да хвърля кърпа върху му.

— Имаш ли някакви специални предпочитания, за които трябва да знам? — попита. — Някои от тях могат да повлияят на дизайна…

— Не. Аз просто…

— Защото не искам да дойдеш при мен в последната минута и да искаш някаква магия, за да танцуваш по-добре или да държиш питието си, или да бъдеш обаятелен събеседник и просто да си забравила да го споменеш…

— Можеш да направиш всичко това с роклята?

— Скъпа моя, мога да направя всичко с роклята. Всичко, което е легално, това е. Така че не ме питай за любовни отвари или някакви други глупости, защото не искам да си загубя лиценза.

— Какво друго можеш да направиш? — В ума ми препускаха различните възможности.

— Какво искаш? — Едно руло бял плат започна да се увива около манекена.

— Можеш ли да ме направиш невидима?

Августин въздъхна и повдигна края на перуката ми с пръст.

— Лошото облекло и перука могат да направят това.

Присвих очи към него.

— А какво ще кажеш за проба на заклинания? Можеш ли да направиш така, че ако някой хвърли към мен нещо противно, то да отскочи?

— Ревнива съперничка? — попита ме той съчувствено.

— Нещо подобно.

— Колко могъща е малката котка?

— Има ли значение?

— Разбира се, че има! Трябва да знам колко силно да направя контразаклинанието — каза той нетърпеливо. — Ако е нещо дребно, като например да те направи да смърдиш като боклукчийска кофа…

— Не, трябва ми да спра голямо заклинание, което може да се причини от тъмен маг.

Августин премигна учудено.

— Скъпа, на какво парти ще ходиш?

— Това е проблемът. Не знам.

— Хм. Това наистина не е моята линия — каза той като се двоумеше. — Маговете воини понякога използват омагьосани наметала, за да презареждат щитовете си, но си мисля, че модата не е главният им приоритет.

Франсоаз си подаде главата вътре. Тя носеше някакво животно върху горната част на тялото си, което имаше множество кафяви иглички във всички посоки.

— Намерих нещо — каза ми тя.

Августин замръзна.

— Откъде взе това? То е прототип.

— Какво е това? — попитах аз, гледайки го предпазливо.

— Яке, разбира се — каза ми той. — Бодливо прасе. Върши чудесна работа, ако искаш да се отървеш от ненужно внимание. За съжаление, това има навика да мята бодли без предупреждение към всеки, който разстрои собственика му, така че не мисля…

— Взимам го. — Франсоаз струпа на масата и други неща. — И тези.

— Какво е всичко това? — попитах.

Зад нея се виждаха няколко ходещи планини от дрехи, за които се предполагаше, че бяха продавачите, въпреки че не се виждаха никакви глави.

— Pour les enfants — каза Франсоаз, вдигайки една тениска с надпис върху нея „НАЙ-ВЕЛИКОТО ДЕТЕ НА СВЕТА“, който изглеждаше като рисунка с пастел.

Намръщих се, а Августин го изтръгна от ръката й, изглеждайки обиден. — Рисунката на детето ще се появи под надписа — каза ми той надменно.

— Има място в мола, което може да направи това.

— И това ще накара притежателя да изпита внезапна, силна любов към зеленчуци.

Въздъхнах.

— Ще го вземем.

Той щракна с пръсти към претрупаните си помощници, които започнаха да търчат насам-натам, прибавяйки нови неща.

— Относно моята рокля — казах аз, тъй като сега той бе в по-добро настроение. — Мисля си, че един толкова креативен гений като теб ще приеме предизвикателството.

Той ме потупа по бузата и в този момент той не изглеждаше много по-стар от мен.

— Ще го направим, скъпа, ще го направим. Но все пак трябва да се договорим за плащането. Това не е нещо, което е готово. А за това, което искаш…

— Пратете сметката на лорд Мирча — каза Франсоаз, играейки си с един шал, който бе толкова странен, че по-скоро наподобяваше шал. Сепнах се леко.

— Какво? Не.

Нейното хубаво чело се намръщи.

— И защо?

— Аз не… това не е… това не е правилно — казах аз много внимателно, тъй като Августин слушаше.

— Мила, но ти си неговата любима, нали така?

— Не! Имам предвид не, не съм.

Бръчката се задълбочи, след което Франсоаз сви рамене, сякаш казваше, че може да разпознае отказа, още когато го види.

— Пратете сметката на Казанова — казах на Августин. Ако се оплачеше, щях да му кажа да си ги удържи от закъснелите ми чекове.

— Казанова — повтори Августин, с дяволско пламъче в очите. — Ти знаеш, че той очаква от мен всъщност да платя за щетите в конферентната стая, нали? Той се появи с тази безумна сметка тази сутрин.

— Тогава ти му представи друга в замяна. При това голяма. — Погледнах към купа на Франсоаз. — И прибави и тези.

Усмивката на Августин покри почти цялото му лице.

— Пепеляшке, вярвам, че ще отидеш на бала.

Тази вечер, след като приключи поредното ми пътуване до Ада, Франсоаз и аз се измъкнахме от Данте в един блестящ черен джип. Докато чаках да пристигне Алфонс и моето подкрепление, имаше да свърша някои неща и тя изяви желание да помогне. Никоя от нас нямаше кола, но аз успях да намеря превоз.

На табелата отпред на джипа се четеше 4U2DZYR. Той принадлежеше на Ранди, едно от момчетата на Казанова, което работеше в спа центъра. Той можеше да бъде перфектният калифорнийски плажен гларус със страхотния му тен, изрусена от слънцето коса и избелена усмивка, ако не беше акцентът му от Средния запад. Той бе обладан от инкубус, разбира се, но бе с перфектни обноски.

— Ама ти сериозно ли? — попита ме Ранди за трети път, когато спряхме на огромния паркинг на Уол Март. — Искаш да пазаруваш тук?

— Да, искам да пазарувам тук! — казах аз изнервено.

Имаше време, когато Уол Март бе свръхвъзможностите ми в сравнение с Гудуил или Армията на спасението. Но останах с убеждението, нямаше много от клиентите на Ранди, които да се чувстваха по същия начин. Той трябваше да попита една от сервитьорките за посоката.

Той паркира на най-близкото свободно място, гумите изсвистяха и спряхме сред пушек. Той ме погледна сериозно над очилата си Рей-Бан.

— Ако лорд Мирча узнае за това, аз нямам нищо общо. Просто съм следвал заповеди. Ако дамата на боса иска да посещава бедните…

— Звучиш така, сякаш отивам в някой стриптийз клуб или нещо подобно! — казах раздразнено, докато излизах навън. — И не съм гаджето на шефа!

— Окей.

Ранди помогна на Франсоаз да слезе, която се бе вкопчила в дръжката на задната седалка. Бях забравила да я попитам дали всъщност се бе качвала някога на кола и съдейки по широко отворените й очи и мъртвешко бялото й изражение, се обзалагах, че отговорът бе не.

— Никога не искам да правя това отново.

— Не съм толкова лош шофьор — каза Ранди, обиден.

— Да, такъв си — каза тя разгорещено.

— Е, колелата спряха да се въртят, сладурче — каза й той, обгръщайки с ръка кръста й. — Знаеш ли, че правя някои от най-добрите си работи на задната седалка. — Това беше съпроводено с голямо как-някой-може-да-си-мисли-че-не-съм-сладък ухилване. Което вероятно бе и единственото нещо, което го спаси.

Измъкнах огромния си списък за пазаруване от чантата си и го размахах преди Ранди да кажеше нещо друго.

— Може ли да тръгваме? Защото нямаме цял ден.

Осем деца плюс бебе, както бях открила, се нуждаеха от много неща, особено когато целият им гардероб буквално се състоеше само от дрехите на гърбовете им. И с изключение на няколкото тениски за туристите, Августин не се бе специализирал в шиене на дрехи за деца. Той предпочиташе клиентите му да са възрастни. И така стигнахме до списъка. Час по-късно се бях облегнала на един рафт с тениски, докато Франсоаз тероризираше различни ниско платени продавачки. Тя командваше не по-малко от четири наведнъж, които търчаха напред-назад, за да намерят подходящите размери. Тя изглеждаше малко не на място и носеше едно от творенията на Августин: дълга, черна рокля с шикозно яке, покрито с вестници. Надявах се никой да не забележи, че всички заглавия са днешни. Ранди седеше до една колона с огледала, наслаждавайки се на отражението на бицепса си.

— Какво мислиш?

Тениската, която бе облякъл, бе небесно синя и подхождаше идеално на очите му. Той идеално знаеше какво си мисля, както и половината от жените в магазина. Или беше това, или всяка млада майка бе решила точно днес да подменя гардероба на сина си.

— Мисля си, че не пазаруваш на подобни места.

— Тениската си е тениска. — Той повдигна рамене, което накара мускулите му да заиграят, което изтръгна една въздишка от близкостоящата клиентка. — Ей, слушай. Ти имаш много деца.

— Да. И?

За минута той просто стоеше там, гледайки ме странно, сякаш той бе едно голямо хлапе. Голямо хлапе с огромни мускули.

— Ти ги настани в казиното, нали? В свободните стаи?

— Откъде знаеш това?

Кухненските работници нямаха достатъчно място в миниатюрната им квартира, която Казанова им бе отпуснал, така че трябваше да измисля нещо. Помогна ми и това, че работех на рецепцията.

— Всички знаят. Персоналът се грижи шефът да не разбере. Но той понякога проверява буквите, нали знаеш?

— Какво имаше предвид, Ранди?

— Искам само да кажа, че ако имаш нужда, ами, от пари или нещо друго… — Той спря, а аз го гледах невярващо. Не знам на какво го беше научил неговият инкубус. Явно не бяха стигнали до частта, в която той го учи, че жените трябва да му плащат.

— Всичко ще е наред.

Ако Казанова кажеше нещо за стаите, щях да накарам Били да провали всяка една игра в казиното. И мислейки за това, той бе особено добър с глупостите.

— Сигурна ли си? Щото, имам предвид, на мен ми плащат много. Това никак няма да ме засегне, нали знаеш?

Франсоаз му хвърли един поглед, който очаквах, че инкубусът ще й даде. Тя забеляза, че я гледам и повдигна рамене, което можеше да значи от „просто гледах“ до „не съм правила секс от 400 години, така че съди ме“. Реших, че не искам да знам.

— Благодаря. Ще бъда при обувките — казах, побутвайки най-леката от останалите колички.

Шестнайсет крака — не броях бебето, защото все още не можеше да задържи върху краката си дори чорапи — имах нужда от много обувки. Стоях и оглеждах най-долната редица, като се опитвах да намеря чифт, който да отговаряше на номера на Джеси, когато си ударих главата в нечий лакът. Някой, който изглеждаше така, сякаш бе избягал от двореца на Цезар и бе забравил да свали костюма си.

— Защо си тук? — Гласът проехтя силно в огромното пространство. Огледах се наоколо диво, но изглежда никой не бе обърнал внимание на високия десет стъпки златен бог, стоящ в отделението за обувки.

— Мога да задам същия въпрос! — казах, шепнейки.

— Дойдох да ти кажа, че времето изтича! Твоят вампир ще умре, ако заклинанието не бъде вдигнато.

— Не съм забравила! — просъсках.

— Тогава отново ще те попитам, защо си тук? Направи ли някакъв прогрес?

— Да, нещо подобно. Имам предвид, че знам къде е Кодекса.

— Тогава защо не си го взела?

— Не е толкова лесно! И защо ти пука? Какво означава Мирча за теб?

— Нищо. Но ако ти не си… толкова фокусирана… колкото се надявам. Това е важен тест на твоите способности, Херофил. И не трябва да допускаш да се разсейваш от разни незначителни неща. Тези деца не са твоя мисия. Кодексът е.

— Аха.

За някой, който не му пукаше за Кодекса, той доста се притесняваше.

— Ами, може би, щях да свърша доста по-добра работа, ако някой ми помагаше! Какво ще стане, ако се задържиш малко повече наоколо? И докато си тук, ще мога да науча някои от тези уроци, които трябва да чуя.

— Не мога да навлизам в тази реалност, Херофил. Това тяло е проекция; само ти можеш да го видиш. И не мога да го задържа за дълго.

— Тогава защо не ми кажеш малко повече за Кодекса? — Защо например Приткин бе готов да убива, за да го запази в безопасност.

— Знаеш всичко, от което имаш нужда. Намери го и завърши мисията си. И го направи скоро. Има и такива, които се опитват да ти попречат.

— Вече забелязах това.

— Какво се случи? — попита той остро.

— Ти си бог. Не знаеш ли?

Очите му се присвиха опасно.

— Не се самозабравяй, Херофил.

— Името ми е Касандра.

— Просто име за Пития.

— Твоята съименничка се противопостави на волята ми и съжаляваше за това. Не прави същата грешка.

Беше доста сюрреалистично, дори и за мен, да обсъждам един мит с една легенда по средата на отделението за обувки на Уол Март. Особено, когато един служител ми подаваше чифт от съседния рафт. Въпреки това той не каза нищо. Може би, много от клиентите му говореха на обувките, преди да ги купят.

— Може и така да е, но все още това е моето име и аз правя всичко по силите си. Заплахите няма да забързат процеса.

— Намери нещо, което ще го направи — каза ми и изчезна.

Въздъхнах и преборих нуждата да си блъсна главата в металните стелажи и да не спирам. Продавачът ме наблюдаваше измежду обувките с изражение, което говореше, че е на ръба да викне охраната. Реших да не рискувам.

Вдигнах един червен чифт и попитах:

— Имаш ли от тези?