Прегърни нощта

Глава девета

Казанова изтъкна, че би било неразумно да си наема апартамент, в случай че Кръгът имаше шпиони, които бяха нащрек за дълго пребиваващи гости. Вместо това той ме набута в малък склад зад тики бара. В стаята имаше достатъчно място да се обърна и няколко връзки коктейлни чадърчета в кутиите под леглото ми. Приткин обаче беше по-зле, тъй като бе заврян в една съблекалня, която бе принадлежала на най-добрите мъртви изпълнители на бара. Тя бе по-голяма, защото вътре се бяха помещавали ковчезите им, но все още се бе запазила определена… миризма. В момента това ме утешаваше малко.

Най-накрая навлякох свръхголямата тениска, която използвах за нощница, когато Били се появи през стената. Въведох го набързо в моя разговор със Салех, докато той седеше на ръба на леглото и си навиваше призрачна цигара.

— Имаме нужда от екип — заключих аз.

— Ние сме екип.

Бях уморена и ме болеше всичко. Прегърнах възглавницата си, която бе толкова удобна, колкото и тази в някой самолет.

— Шоуто на Каси и Били трябва да се потруди да остане една стъпка пред Тони — казах аз. — Няма да е достатъчно само да ограбим крепостта на Черния Кръг.

— А ние винаги сме имали такъв голям късмет като партньори.

— Можем да вярваме на Рейф.

— Кас, знам, че харесваш този тип, но стига де. Той определено не е воин.

— Нямаме нужда от воин — казах раздразнено. — Не планирам да атакувам Кръга!

— А твоите планове винаги работят перфектно, а?

— Опитваш се да бъдеш трън в задника ли?

— Не, то просто си идва от само себе си. — Той запали и ме погледна през облака призрачен дим. — Можем да използваме Марлоу.

Той имаше предвид Хит Марлоу, писателят на пиеси от времето на Елизабет. Сега той беше главният шпионин на Консула.

— Да, това би било доста здравословно.

— Ще спасиш Мирча, както и себе си. Мисля си, че така някои дългове ще бъдат платени — започна да спори Били.

— Може, ако не ме обвинят преди това, за това че го замесих в тази каша.

— Но той е поставил заклинанието върху теб…

— Което, като мой господар, има пълното право да направи. Но аз нямах право да го дублирам, дори и случайно. — Видях как възражението трепти на устните на Били. — И да, смятам, че техните основания не струват. Просто казвам.

— Не ги харесвам повече, отколкото ти. — Били звучеше огорчен. — Но кой друг е там? Ние продължаваме да се срещаме с тези могъщи типове, но всичките са откачалки.

— Няма да взема с мен някого назад във времето, на когото не вярвам. Или ако е некомпетентен. Или който си има собствени планове.

Били изпусна една раздразнена въздишка.

— Ще ти е малко трудно да събереш екип, ако запазиш тези изисквания. Някой лоялен и силен, който да не иска нищо? Хайде де.

Открих, че отново побеснях срещу Приткин, защото се предполагаше, че той трябваше да е точно това. Бях започнала да свалям гарда си, когато бях с него, защото той беше умен и смел и понякога странно забавен. Трябваше да имам едно наум, че нищо от това не означаваше, че е на моя страна. Когато давам думата си, я спазвам, каза ми веднъж той. Да бе, точно така.

Играех си с покривката на леглото, син и златен брокат с бодлива дантела. Не за първи път си пожелах нещо по-малко топчесто и по-удобно. При Тони имах мека памучна покривка за легло, която използвах години наред. Тя избледня от пранетата, нейните искрящи, евтини цветове с течение на времето придобиха меки пастелни тонове, подобно на английска градина. Тя беше леко разръфана по краищата, но никога не позволих на моята претенциозна гувернантка да я смени с нещо друго. Харесвах я такава, каквато беше, с дефектите си и всичко останало. Но подобно на останалите мои неща, както и Юджийн, вече не съществуваше. — Кас? — Били внезапно прозвуча неловко, нещо доста необичайно за него. — Знаеш, че Приткин е идиот, нали?

Идиот, който също беше и приятел, прошепна ми едно тъничко гласче в главата. Престани, престани.

— Кас?

Бучката в гърлото ми бе нараснала достатъчно, за да стане болезнена и очите ми бяха започнали да бодат издайнически и оу, беше време за смяна на темата.

— Знам.

— Добре тогава. По-добре да се махаме. Никога не съм му вярвал.

— Аз не вярвам на никого — казах аз пламенно. Това бе единственото нещо, в което бях сигурна през тези дни.

— На никой, с изключение на мен — поправи ме Били. — Какъв е планът?

— Трябва да взема Кодекса — казах аз, започвайки с нещото, за което не можеше да се спори. Приткин каза, че той нямало да помогне, но сега знаех колко можех да му се доверя. — Само че не мога да го донеса тук. Той е бил изгубен в продължение на двеста години; един бог знае само какво може да се случи с времевата линия.

Били изглеждаше объркан за момент, след което очите му се разшириха.

— Не може да си мислиш това, което си мисля, че си мислиш. Намръщих му се.

— Ако планината не отива при Мохамед…

— Мохамед не е бил побъркан господар вампир!

— Мирча не е побъркан. — Поне не още. — Той се… измъчва.

— Аха. Ти смяташ да вземеш със себе си един измъчен господар вампир, за да проникнете в крепостта на тъмните магове?

— Имаш ли по-добра идея?

— Всичко е по-добра идея!

— Не викай.

— Тогава започни да говориш смислено!

Хвърлих възглавницата към него, което не беше много умно, защото тя мина точно през него.

— Това не променя факта, че ти си луда!

Тръшнах се отново на леглото и покрих очите си с ръка. Вероятно той беше прав, не че имаше някаква разлика. Ако не можех да занеса заклинанието при Мирча, тогава трябваше да отведа Мирча при заклинанието. И тази сутрин вече бях казала, че искам да направя нещо.

— Имаш нужда от почивка. — Били се опита да хване ръката ми, но той бе изразходил прекалено много енергия в апартамента и не притежаваше силата. Пръстите му минаха през мен.

— А ти трябва да се нахраниш — казах аз, довършвайки мисълта. Не бях търсила енергийно пресушаване, но така или иначе имах нужда от сън.

— Няма да го направя — каза той след малко.

Погледнах нагоре объркано. Не си спомнях кога за последен път Били бе отказал енергия. Това беше главното нещо, което ни свързваше, неговата заплата за това че ми помагаше да реша разнообразието си от проблеми. — Какво?

— Не че нещо, Кас, но изглеждаш като ада.

— Благодаря.

— Не се нуждая от много енергия, за да шпионирам маниакалния маг, така или иначе. — Той бутна шапката си назад и ми се ухили. — И ако сме щастливци, може би, някои от неговите стари приятели ще го намери и ще реши проблема вместо нас.

Заспах, чудейки се защо тази мисъл не ме караше да се чувствам по-добре.

С Рейф се срещнахме в кухнята на следващата сутрин преди зазоряване. След като изхвърлих Приткин от картинката, трябваше да търся помощ от другаде, а нямах голям избор. Бях оставила съобщение на частния номер, който Рейф ми бе дал, молейки го да се видим. Само се надявах, че няма да откачи, когато му кажех какво искам.

Малко след като дръпнахме два стола до свободната маса за подготовка, един от персонала влезе и постави бяла чаша с кафе пред мен. Миришеше на превъзходно кафе и димящо мляко. Приткин щеше да се влюби в него. Избутах мисълта, чувствайки се несигурна.

Някои от персонала приготвяха пайове за вечерта на лятното равноденствие, което обясняваше защо бебето имаше петна от пурпурно около устата си и сладко в къдравата си руса коса. Миранда, която се опитваше едновременно да е гледачка и надзирател, я беше преместила почти веднага, след като влязох. Бебето веднага издаде раздразнителен звук и тъй като аз просто седях там, без да правя нищо, той се превърна в ядосан вик.

Рейф ме спаси, като я взе въпреки официалното си облекло и започна да я гъделичка. За известно време се забавляваше, като се огъваше във всевъзможни пози и накрая зарови лице в ризата му. Гледайки колко бързо се съвзе, нямаше съмнение, че тя искаше да флиртува със сладкия тип. Бяла китайска чиния се присъедини към кафето ми. Върху нея лежеше голяма добре изпечена кафява кифла. Погледнах към кифлата и доколкото можех да кажа, тя не ме погледна в отговор. Тъй като бе преминала първия тест, я разчупих и отхапах. Фъстъчено масло и аншоа. Малкият шеф се мотаеше наоколо, чакайки присъдата. Щеше да почака още малко.

— Тя ми напомня за теб, когато беше на същата възраст — каза Рейф, внимателно изтривайки устните на бебето с кърпичка. Това само направи нещата още по-лоши; сега и бузите й бяха пурпурни. — Не можеше да ядеш нещо, без то да бъде навсякъде.

Джеси сподави една усмивка в другия край на дългата маса, където той и групата деца играеха Монополи. Те би трябвало да са в леглата — беше малко преди 4 сутринта — но никой в Данте не спазваше разписание. Може би, фактът, че голяма част от персонала избухваше в пламъци на слънчева светлина, имаше нещо общо с това.

Повечето от по-големите деца се бяха съсредоточили в играта, но едно от по-малките седеше на земята, играейки с диспенсъра на Елвис, който някой му беше дал. Тя изглеждаше тотално отдадена на играта, но вратата зад нея стоеше отворена. Изглежда, че нейните родители бяха скрили своето различно дете веднъж в малка стая без прозорци, докато тя не открила, че ключалките без проблем се отварят за нея и избягала. Сега това бе станало нещо като навик. Това се бе превърнало и в нещо като предизвикателство тук в казиното: вратите на асансьора оставаха отворени, докато тя беше тук.

Гледайки я, най-накрая осъзнах какво ме тревожи. Тези деца бяха прекалено малки. Обичайната възраст бе осем години, а някои от тях бяха на 4–5 години. Което нямаше смисъл.

На 14, аз бях една от най-младите в приюта на Тами. Повечето бяха в средата или края на пубертета, достатъчно стари, за да се досетят какъв би бил живота им в едно от онези училища и да организират бягство. Разбира се, имаше и по-малки деца, които се появяваха, но винаги се придружаваха от някой по-възрастен другар. Никога не бях виждала Тами с толкова много малки деца. Как бяха избягали? Как бяха оцелели на улицата, докато ги намери? Аз едва бях успяла, а бях по-голяма и имах повече пари от тях.

— Когато дойдох при Тони, бях на 4 — напомних на Рейф. Една малка кола от Монополито бе решила да се затъркаля надолу по масата към нас и се блъсна в ръката ми. Обърнах я и я изпратих обратно, където се блъсна в една обувка. Изглеждаше така, сякаш някой бе омагьосал дъската за игра.

— За да живееш там, но баща ти те водеше като бебе — отговори той, отказвайки се да почисти изцапаното дете. Той я задържа до гърдите си с една ръка, дланта на ръката му бе покрила защитнически страната на детето.

— Какво?

— Той обичаше да те показва. Разбира се, ти беше по-добре възпитана от други — каза той с въздишка, когато бебето започна да дъвче вратовръзката му.

— Никога не съм знаела това.

Знаех толкова малко за родителите си, че почувствах това малко незначително нещо като откритие. В моето съзнание „майка“ означаваше студена ръка, мека коса и омайващ аромат. Това бе най-силният ми спомен за нея. Въпреки че мислех за това много усърдно, това беше единственият ми спомен. А си спомнях още по-малко за баща ми.

— Piccolina mia, моля те, спри — каза Рейф гневно, издърпвайки връзката си и замествайки я с биберон преди неговата подопечна да се разплаче. За щастие, малкото нещо отвлече вниманието й и скоро тя се сгуши до гърдите му и заспа. — Посещенията спряха, когато беше на около две — добави той.

— Знаеш ли защо?

Рейф имаше намерение да свие рамене, след което осъзна, че това може да събуди малката му приятелка.

— Моето предположение е, че ти започна да показваш знаци за дарбата си. Твоят баща трябваше да осъзнае, че Тони ще те вземе, ако разбереше за това.

Което и бе направил само няколко години по-късно.

— Как разбра?

Никога не разбрах как Тони бе открил, че можех да бъда ценна придобивка. Идеята, че всичко бе станало заради някой намек, бе отвратителна.

— Тони никога не вярваше на никой, дори и на своя дългогодишен слуга — увери ме Рейф. — Имаше хора, които наблюдаваха баща ти, както и сигурно имаше хора, които да наблюдават тях. Единствените, които Антонио не следеше, бяха тези от нас с кръвни връзки с него, тъй като знаеше, че ние не сме достатъчно силни, за да ги прекъснем. — Последното бе казано с нехарактерна горчивина.

— Не, предполагам… Можеш ли да ми кажеш нещо за тях? За моите родители?

Това не бе първият път, в който го питах, но Рейф никога не бе отговарял. Бе му заповядано да мълчи и тъй като вампирът, който го бе създал, бе дал заповедта, забраната беше по-силна дори от Мирча.

Рейф ме погледна със състрадание.

— Съжалявам, Каси.

— Просто си помислих, че може би, когато Тони го няма…

— Но той все още е жив — напомни ми Рейф нежно. — И така заповедта му е в сила.

— Но може би, Били може…

— Забраната на Антонио включва и комуникацията с духовния свят.

Моята способност да общувам с духове идваше от баща ми. Не беше изненадващо, че Тони се бе сетил да добави това малко уточнение. Винаги съм го мразела, но никога не съм го мислила за глупав. Разочарованието се намести на обичайното си място, в гърдите ми.

— Мирча не може ли да разкъса кръвната връзка? — попитах след един момент.

— Не съм го питал. В неговото състояние… не смея да направя нищо, за да го отслабя повече.

— Което ме довежда до това защо исках да те видя.

Погледнах децата, но никое от тях не ни обръщаше внимание. Джеси бе прехапал устната си и гледаше дъската, където се появяваха малки знаци върху неговите хотели. Колкото се може по-тихо, обясних на Рейф за какво става въпрос.

— Искаш да щурмуваш крепост на тъмни магове? — попита Рейф невярващо, когато свърших. — Сама?

— Не сама — поправих го аз. Почивката през нощта ми бе помогнала да прочистя главата си и да преоценя моя план. Трябваше да заведа Мирча до Кодекса, но да се опитвам да се справя сама, бе глупаво. За щастие, имаше и друга възможност.

Освен Рейф и някои други трофеи, Тони бе специалист в спечелването на своя страна на гадни типове, такива с умения и личностни качества, които да допълнят неговата мрежа от свръхнелегална дейност. А някои от тях бяха имали на разположение няколкостотин години да усъвършенстват своите умения. Щях да тръгна след Кодекса и нямаше да съм сама.

— Но ако вече знаеш къде е, тогава защо просто… — Рейф направи един неопределен жест с ръка, който трябваше да означава пренасяне. Уважавах го достатъчно, за да не завъртя очи, но ми костваше усилия.

— Ако можех да се втурна там и просто да го взема, да. Но някак си се съмнявам, че ще е толкова лесно. Нуждая се от Алфонс.

Рейф просто стоеше там, изглеждайки ужасен, но явно част от напрежението му се предаде на бебето, което се събуди и започна да хленчи. Гледах я предпазливо, знаейки какво означава това. Но Миранда, която тероризираше персонала за свое удоволствие, дойде и я отнесе, преди да избухне експлозията. А Рейф продължаваше да ме гледа. Реакцията не беше точно изненада. Алфонс беше дясната ръка на Тони и главният му главорез. След като шефът изчезна, Алфонс бе поел контрола над операциите на фамилията по Източния бряг, както бе направил Казанова във Вегас. И не, нищо относно него не беше сигурно. От една страна той изглеждаше като боксьор, който бе загубил прекалено много битки: чертите му бяха леко неправилни, сякаш са били размазани толкова лошо, че никога нямаше да се оправят. От друга страна той звучеше плашещо като дон Корлеоне. Това се дължеше на нараняването на трахеята му от един лакът, което се бе случило, когато все още е бил смъртен, но това не променяше факта, че всеки път, когато „Кръстникът“ се появеше при Тони, някой губеше живота си и завършваше кървейки по целия под. Което показваше, защо толкова често бе в плейлистата.

Още по-притеснителна бе купчината от дебели фотоалбуми в стаята му, които бяха пълни със спретнато надписани черно-бели снимки. Някои от тях изобразяваха хора в ковчези, гледащи безжизнено нагоре, други бяха с лице надолу в канали или проснати върху разбития паваж, все още кървящи. Алфонс пазеше снимка на всеки, който някога бе убил. Имаше голям брой албуми.

Снимките бяха идея на Тони. В човешкия свят Алфонс е бил чудовище, от тези, за които се снимаха филми с автомобилни надпревари и експлозии и достатъчно кръв, която да предизвика репортажи в медиите относно обществения ефект на насилието. Във вампирския свят той беше просто добър в това, което вършеше. Понякога прекалено добър. Тони не искаше неговия главен главорез да се сблъска с лошата страна на Сената за това че се бе възгордял прекалено, но говоренето с него не помагаше особено, а и във вампирския свят нямаше такива неща като психоаналитици. Тогава някой се пошегува една вечер, че Алфонс има нужда от хоби и очите на Тони светнаха.

Нещастният шегаджия бе натоварен да намери нещо, което Алфонс би харесал да прави и което да не включваше убиване — или сам да му осигури забавление. Всеки считаше, че той е пътник. И това бе вярно, тъй като домашните любимци се преследваха за спорта, пианото бе използвано като мишена, а стиковете за голф бяха увити около врата му. Но тогава той купи камера и направи черна стая, в резултат на което никой не видя Алфонс в продължение на седмица.

Когато липсваха трупове, които да позират за Алфонс, той фотографираше всеки, който се мотаеше наоколо. Много обичаше да изненадва хората, като ги улавяше да вършат нещо неудобно или пък снимаше от възможно най-лошия ъгъл. Под прекрасния, изрисуван от Рейф, таван в моята спалня се намираха стените, облепени с противни снимки: аз с обърнати очи, при което се виждаше само бялото в тях; с уста, пълна с пица; с челюст, подута от екстракцията на зъб.

Намразих ги от пръв поглед, мразех ги за това че всеки ден трябваше да се събуждам с гротескните версии на себе си, които виждах да се отразяват в огледалото, когато се заглеждах прекалено дълго. Но не посмях да сваля даровете на Алфонс, които скоро обиколиха стаята и започнаха да се редят наново на втори ред. И докато моята колекция бавно нарастваше, аз започнах да променям съзнанието си.

Любимият модел на Алфонс бе неговата приятелка, приятно закръглена блондинка с ръце, мускулести като на някой мъж, позната като еднооката Сал. Външният й вид отговаряше напълно на прякора й, един белег се спускаше през лявото й око надолу към бузата, за да достигне и повдигне ъгъла на устата й. Тя бе загубила окото си по време на Калифорнийската златна треска от друго момиче, която знаела по-добре от нея как да използва счупена бутилка като оръжие. Малко след това Тони решил да я включи в отряда си. Частите от тялото, които бяха загубени преди трансформацията, не регенерираха, така че Сали си остана завинаги с едно око. Явно обаче Алфонс нямаше нищо против нейната изкривена усмивка и ужасяващото й лице бе увековечено в неговата колекция. Бях видяла няколко негови неотдавнашни снимки, погледът ми се прехвърли от покритата ми с акне брадичка и страни, които Алфонс бе обработил с червен филтър, за да заприличат на повърхността на Марс, към една снимка на Тони, който се бе разплул в трона си и изглеждаше по-подпухнал от обичайното. Едва забелязах най-новата снимка на Сал в средата, въпреки че обективът се бе спрял любовно на нейния белег. В сравнение с мен тя изглеждаше перфектно нормална. Осъзнах, че през обектива на Алфонс всички изглеждаха грозни, или може би през обектива му всички бяха красиви.

Все още го намирах за объркващо, но никога не възприемах моите снимки по един и същи начин. Дори бях започнала да си мисля, че в сравнение с префърцунените снимки, които моята гувернантка харесваше, някои от неговите бяха наистина интересни. Алфонс може и да беше смъртоносно копеле, но за разлика от един определен маг, който можех да назова, нещата, които той правеше, имаха смисъл. А аз наистина се бях уморила да си имам вземане-даване с хора, които не можех да разбера.

Бях прекарала последните няколко седмици, бродейки из света на Приткин, където се предполагаше, че принадлежа, чувствайки се така, сякаш посещавам някоя чужда страна, в която само половината от населението говореше езика. През повечето време нямах никаква представа какво се случваше и един или два пъти толкова много се обърках, че си помислих, че ще получа увреждане на мозъка. Не можех да спечеля играта — по дяволите, дори не можех да я играя — когато не разбирах правилата. Имах нужда да уравновеся нещата. Имах нужда от вампирите.

— Алфонс може и да е първокласно копеле, но той не е господар вампир първо ниво — напомних на Рейф. — Ако Мирча умре, той ще е в същото положение като теб, ще е принуден да се бори за позиция, в която и фамилия да попадне.

— Той няма нужда да се тревожи. Има толкова много, които с удоволствие ще приемат… неговите таланти… в своя арсенал.

— Да, но колко от тях според теб ще имат желанието той да стане вторият след тях? — Алфонс вероятно щеше да си извоюва своя ниша рано или късно, но никога нямаше отново да се издигне до позицията да бъде втори. Не и за векове, а може би и никога. А не мисля, че това щеше да хареса особено много на вампира, който познавах.

— Консулът забрани на всички да ти помагат — напомни ми Рейф.

— Алфонс никога не е бил особено добър в спазването на заповеди — отвърнах му аз. — Мисля, че ще рискува. — Ако трябваше да се обзаложа, щеше да е десет към едно. Аз бях най-добрият му шанс да се задържи на тази позиция, което ме правеше неговият нов най-добър приятел. Независимо какво казваше Консулът. — Имам нужда от Алфонс и от неговите най-луди главорези. Можеш ли да ми го доведеш?

— Мога да се свържа с него — каза Рейф. — Но дори и да се съгласи, не знам дали това ще е достатъчно скоро.

— Достатъчно скоро за какво? — попитах нетърпеливо. — Знам къде е Кодекса, Рейф. Просто имам нужда от помощ, за да го взема!

— Да, но Мирча… той се влошава. А ако загуби своите умения, дали противозаклинанието ще може да премахне щетите? Или завинаги ще остане така?

Въпреки че седяхме близо до фурните, той потръпна.

Седнах в стола си, чувствайки се замаяна. Бях предположила, че след като намеря заклинанието, всичко щеше да стане отново нормално. Но какво, ако не станеше така? А със Сената, който беше в разгара на война, какво щеше да стане, ако те решаха, че един полудял господар вампир е нещо, което не можеха да си позволят? Не се учудвах, че Рейф беше откачил. Ако заклинанието не убиеше Мирча, това можеше да направи Консулът. Иронично, но това, от което имах нужда, бе повече време. Имах местоположението на Кодекса; рано или късно щях да имам и заклинанието. Но нямаше да е никак добре, ако Мирча полудееше, докато правех планове. По някакъв начин трябваше да смекча ефектите от проклятието, докато измислех всичко. А имаше една-единствена възможност за това: единственото место, за което знаех, че там проклятието не действаше с пълна сила.

— А Феерия? — попитах. — Ако го заведем там, това ще ми спечели достатъчно време…

— Консулът помисли за това — каза Рейф. Тонът му беше равен, но треперещите му пръсти бяха намачкали една салфетка. — Но феите не искат повече вампири в техния свят, особено такъв в състоянието на Мирча. Те му отказаха виза.

— Кой? Светлите или Тъмните?

Той изглеждаше изненадан.

— Сенатът не се договаря с Тъмните феи. Договорът им със Светлите забранява това.

— Но аз мога да се договоря с тях. — Кралят на Тъмните феи очакваше от мен да намеря и да му доставя Кодекса. Докато това станеше, той щеше да се грижи да съм доволна. Това ми даваше средството да го изнудвам за някои дребни услуги, като стая за един боледуващ вампир.

— Но дори и феите да искат да помогнат, как ще го заведем там?

— През портала в МАГИЯ?

Метафизичният алианс за велико междувидово сътрудничество бе нещо подобно на Обединените нации в свръхестествения свят. Не беше любимото ми място, но трябваше така или иначе да отидем там, за да вземем Мирча, така че беше логично да го заведем във Феерия през портала в МАГИЯ.

Но Рейф отхвърли тази идея.

— Той не е поправен. Твоето преминаване последния път бе… малко нетрадиционно… и разруши заклинанието. Консулът каза на феите да направят друг, но те отговориха, че ако не можем да контролираме по-добре кой преминава в техните земи, то тогава те не са сигурни, че искат друг портал. Ние сме в преговори, но не се знае колко време ще отнеме това.

А се знаеше, че феите никога не бързаха. Без да споменавам, че ако и когато порталът отново бъдеше отворен, той щеше да бъде много добре охраняван.

— По дяволите!

Ударих по масата с юмрук толкова силно, че разлях кафето си навсякъде. Попих го със салфетката, когато ми хрумна нещо.

— Тони има нелегален портал някъде тук — казах бавно. — Той го е използвал за контрабанда. Просто не знам къде е.

Рейф сграбчи ръцете ми и за пръв път изглеждаше обнадежден.

— Как ще го намерим?

— Не знам. Но знам кого да попитам.

— Не се нуждаеш от портал, докато не намериш книгата — каза пиксито, разклащайки светлочервената си коса. Тя бе намерила пудриера някъде, най-вероятно в коша за смет, тъй като по-голямата част от пудрата липсваше. Тя го използваше за огледало на тоалетката, която си бе направила от няколко компактдиска. — А ти нямаш никакъв напредък относно това.

— Трябва да се върнеш у дома — изтъкнах аз. — Освен ако не си решила да останеш тук?

Огледах нейния импровизиран апартамент. Той беше относително просторен от нейна гледна точка и бе разположен върху няколко етажерки в работния кабинет на Приткин. Най-горната етажерка бе превърната в стая за обличане, докато най-долу се намираше спалнята, в която имаше ръкавица за фурна като спален чувал и малък фенер като лампа. Тя ми хвърли един поглед, който не значеше нищо.

— Да, установих, че вашият свят е толкова гостоприемен.

— Когато посетих твоя, почти не бях убита!

— А аз бях заключена в едно чекмедже — продължи да се дърли тя.

— Аз бях хвърлена в тъмница!

— Пробвала ли си?

Погледнах чекмеджето, което изглеждаше така, сякаш бе експлодирала бомба вътре.

— Не изглежда да си имала проблем да се измъкнеш оттам!

— Само защото бе направено от някакъв долнокачествен метал, вместо от стомана — потръпна тя. — Можех да умра, моята магия изчезваше, тялото ми бавно замръзваше в жестоката прегръдка на студа…

— Да, но не умря. И може ли да се върнем на темата?

Яростни лавандулови очи срещнаха моите.

— Става въпрос за това, че робът трябва да се върне да служи на краля, а ти трябва да намериш книгата, която му обеща. — Тя се усмихна злобно. — Не искаш да се върнеш във Феерия без нея. Кралят не е известен със своята способност да прощава.

— Франсоаз няма да ходи никъде — казах й аз, може би за десети път. — А ако кралският гняв е толкова смъртоносен, защо ни предложи да ни помогнеш да избягаме от него? Не се ли страхуваш от последствията?

Феята размърда крилата си безпокойно.

— Това беше нещо различно.

— Как така различно?

— Маговете ми предложиха нещо неустоимо. — Нейно мръщене избледня, а очите й се обляха с мека светлина. — Никой не може да ме обвинява, че го исках, дори и кралят.

— Какво ти предложиха?

— Няма значение! Не можах да го намеря! — Тя ритна кутията за бижута, след което седна върху огромната макара, която бе превърнала в кресло, тайно потривайки наранения си крак.

Внезапно си спомних.

— Руническият камък. Джера.

Една от причините, поради която бях оцеляла — едва — когато навлязох в нейния свят, бе, защото си бях присвоила от Сената няколко рунически камъка. Консулът, без съмнение, си ги искаше обратно, защото те щяха да са полезни във войната и защото не бях попитала, преди да ги взема. Но си мислех, че в момента, може би, искаше Мирча по-силно. А и не разбирах как може да й помогне един рунически камък, чиято единствена сила бе да прави хората по-плодовити.

Пиксито изглеждаше възмутена.

— Той каза, че го има. Дори ми го показа. Изглеждаше истински.

— Той е истински. Искаш да рискуваш да си навлечеш гнева на краля, само за да имаш дете?

— Само? — Гласът й премина в цвъртене. — Да, вярвай, че някой човек ще може да го разбере! Моите хора са на ръба на изчезването, докато твоята глупава, слаба, незначителна раса, чието единствено постижение е да се размножава и размножава…

— Да, благодаря, схванах. — Погледнах я с присвити очи. — Какво ако ти кажа, че мога да го взема заради теб?

Вихрушка от блестящи зелени крила се завихри пред лицето ми.

— Къде е? В теб ли е? Мислех, че един от маговете…

Усмихнах се. Нищо чудно, че бе толкова досадна.

— Не, но мога да го взема.

— Ще повярвам, когато го видя.

— Тогава ще повярваш скоро. Но в замяна искам мястото на портала.

— Ще го намеря — каза тя пламенно. — Само не мисли, че можеш да ме изиграеш, човеко. Ще установиш, че прощавам по-трудно и от краля.