Прегърни нощта

Глава осемнадесета

— Какво, не мога да те оставя сама и за пет минути? — просъска Били. Независимо от това колко пъти се бях разменяла с него — не че бяха толкова много — все още имах странно усещане, когато чувах как гласът ми произнася думи, които не бяха мои. Може би щях някога да свикна с това, но се съмнявах.

Погледнах към притъмнелия прозорец и видях това, което очаквах: мургав, мрачен тип в прекалено крещящ костюм, с мазна черна коса и лека обратна захапка. Това не бе най-красивото лице наоколо, но не и такова, което да не привлича внимание. Трябваше да си напомня да благодаря на Алфонс за това, че бе накарал един от неговите хора да се превърне в това. Обсебването объркваше вампирите, главно защото се смяташе, че е невъзможно. Дори нисшестоящите вампири бяха способни с малко усилие да избягват такива нежелани гости, а по-силните такива имаха труднопреодолими щитове, които не позволяваха някой да се засели в тях. Но Марсело бе предпочел да бъде обсебен, вместо да понесе наказанието на своя господар. Така че той се държеше прилично, стоеше тихо и не предприемаше никакви опити да си възвърне контрола. Чудех се колко ли време щеше да продължи това.

Извън лимузината, осветените с неон улици представляваха хаотични петна, блещукащи светлини, цветове и шумове. Били и аз се бяхме измъкнали от града и се бяхме насочили към Сената. Измъкнах се, без да кажа на Приткин, главно защото той и Консула се бяха сблъскали още на първата си среща, а аз нямах нужда да правя лошо впечатление. Другата причина бе, че веднага, след като отвлечах Мирча, щях да тръгна да търся Кодекса и да приключа веднъж завинаги с това. А и все още не бях убедена, че Приткин е заинтересуван от факта да спаси живота на вампир — особено сега.

Все още се чувствах странно от това, че той не беше някъде около мен: усещането бе подобно на празен кобур, в който трябваше да има пистолет. Не бях осъзнала досега колко много бях започнала да разчитам на неговата забележителна лудост.

Имах толкова много неща, за които да се тревожа и по-малко помощ, отколкото очаквах. Ето защо нямах нужда от оплакванията на Били.

— Ти беше навън през почти целия ден — изтъкнах аз.

— Хм, прости ми за това, че изтощих себе си, докато ти спасявах живота! — просъска той. — Без да споменавам факта, че ти трябваше да спиш! А не да обикаляш наоколо с някакви гангстери и да планираш да нападнеш Сената!

— Няма да нападаме Сената — казах му търпеливо, може би за шести път. — Влизаме вътре, взимаме Мирча и излизаме. Не е голяма работа. — Имах нужда да вярвам в това.

— Точно така. Ето защо ти бе прекалено уплашена, за да останеш в собственото си тяло. — Били млъкна, нервничейки.

— Какво?

— Този костюм ми е тесен в гърдите. И не, не мога да повярвам, че казах това.

— Не прави това. — Бутнах ръцете му далече от някои части на моята анатомия, които нямаше нужда да опознава по-добре. — Трябва да изглеждаш изпълнен с достойнство.

— В тези обувки? Ще бъда щастлив, ако не си счупя врата.

— Жените правят това през цялото време. Става въпрос само за една нощ. Стига си циврил.

— Да цивря? Наистина ли искаш да отидеш там, Кас? Защото можем да го направим.

— Ще го взема обратно — каза ми Сал.

Тя и останалите от момчетата на Алфонс бяха гледали размяната с лек интерес — което, тъй като те бяха вампири, означаваше, че са доста впечатлени. Нейният приятел и Казанова бяха в друга лимузина, главно за да демонстрират фамилната солидарност пред някой, който би могъл да е чул за боя.

— Ако това обличаш всеки ден, то си заслужава да цивриш.

— Не цивря — просъсках аз.

— Благодаря ти за намесата, Бони. Винаги готова да се намеси в чужд разговор, като в доброто старо време — добави Били.

Веднага, след като ги срещна, Били започна да нарича Сал и Алфонс „Бони и Клайд“ и явно нищо не можеше да го спре. И тъй като за в момента бе в моето тяло, наистина исках да си затвори устата и тогава, може би, Сал щеше да спре да си играе с пистолета.

Били продължи да бърника из анатомията ми, но единственото, което постигна, е да повдигне едната гърда по-високо от другата. Той ги посочи тъжно и каза:

— Знаеш ли, смъртта е много по-странна, отколкото си мислех.

Погледнах навън през прозореца към залеза, който оцветяваше пустинята в тъмночервено. Току-що бяхме напуснали Вегас, но все още не се бяхме приближили до МАГИЯ. Но аз можех да усетя как присъствието на Мирча нараства с всяка миля, сякаш ме привличаше магнит.

— Животът може да е също толкова странен — казах аз.

Покрайнините на МАГИЯ се състояха от група хоросанови невзрачни сгради по средата на море от безинтересни каньони. Нямаше нищо отличително от всяко друго ранчо, с изключение на изолацията и фактът, че нямаше никакви коне или туристи. Но изгледът на мястото бе най-малката му защита. Зона 51 бе по-малко охранявана; но там имаше и много по-малко неща за криене.

Ние пристигнахме точно, когато мястото се събуждаше за живот. Не че това бе видимо от екстериора, тъй като отвън живееха главно хора, но благодарение на сетивата на Марсело, аз можех да усетя активността под земята. Усещаха се лекото жужене на магическите щитове, ярките източници на енергия, които означаваха вампири, тотално различните магически подписи, които означаваха магове и други, по-малко познати усещания, които можеха да бъдат превръщачи или случайно попаднали феи. Всички тези усещания ме караха да се чувствам така, сякаш всеки момент щеше да има земетресение: прекалено много активност в прекалено малко пространство, просто чакаща да избухне. Опитах се да не мисля колко точно можеше да се окаже това сравнение.

Последвах другите, като си напомних, че не трябва да се впускам стремглаво през вратата. Ниските тавани побираха височината ми, но въпреки това ги усещах прекалено близко и прекалено тежки. Били, който носеше моята кожа, бе съпроводен от Сал и Алфонс в преддверието на главната зала на Сената, за да изчакат благоволението на Консула. Имайки предвид колко много ме харесваше, предположих, че те ще поостанат там повечко време. Останалите членове на фамилията бяха въведени директно в покоите на лорд Мирча, където трябваше да стоят, докато важните персони си вършеха бизнеса.

Вампирите ме бяха затворили в стаи нагоре по стълбите, заедно с други хора, единственият път, когато бях приела тяхното гостоприемство. Оглеждайки се наоколо, разбирах защо. Апартаментът на Мирча бе прекалено внушителен и наподобяваше подземен Ренесансов палат, с инкрустирани с мрамор подове, богати тапицерии и кристални полилеи, които се отразяваха в множеството огледала. Три различни коридора започваха от фоайето, а един иконом ни заведе в библиотеката, където бяха приготвени различни ободрителни храни и напитки. Простата стая, в която бях затворена преди, бе много по-уютна и много по-подхождаща на Мирча в сравнение с тази кичозна посредственост.

След като няколко минути наблюдавах борбата на вероятни кръвни донори, аз започнах да си проправям път през тълпата. Почти бях стигнала до залата, когато замръзнах. По средата на вратата стоеше вампир с големи кафяви очи, разбъркани кафяви къдрици и радостно лице с козя брадичка. Очарователен, ако можехте да игнорирате, че това беше студенокръвен убиец.

Можех да усетя цялата тревога на Марсело при вида на главния шпионин на Консула. Наистина не можех да го виня — аз не бях по-щастлива. Не знаех защо Марлоу си губеше времето да посещава простосмъртните, при положение че всеки момент щеше да почне толкова важна среща, но вероятно това не бе добър знак. Той обикновено се появяваше там, където щеше да има битка, но той нямаше как да знае, че нещо интересно ще се случи тук.

— Не си ли гладен? — попита ме той развеселено.

— Ядох, преди да тръгнем — казах, с ниския тембър на Марсело. Наистина се радвах, че взетото от мен назаем сърце няма нужда да бие, защото то внезапно се оказа в гърлото ми.

— Мислех си, че трябва да засвидетелствам уважението си към господаря.

— Лорд Мирча е неразположен.

— Тогава ще бъда кратък.

Казанова се присъедини към нас, една учтива фигура, облечена в синьо и бяло, със светла вратовръзка. Той изглеждаше така, сякаш бе дошъл на луксозно парти на някоя частна яхта и в сравнение с него тъмното облекло на Марлоу от елизабетинската епоха изглеждаше така, сякаш бе сценичен костюм в някоя посредствена пиеса.

— Аз също искам да го видя — каза той — за да му благодаря за моята нова длъжност.

— Бях останал с убеждението, че това е временно положение.

Казанова се усмихна леко.

— Ето защо искам да го видя.

Няколко други вампири направиха няколко нерешителни крачки към нас, сякаш мислеха да се присъединят към партито. Повечето от тях не бяха имали често шанса да видят Мирча и тъй като Тони беше в немилост, явно възнамеряваха да се подмажат малко на новия си господар. И да прехвърлят цялата вина върху дебелия мъж преди големият бос да се усети за какво става въпрос, добави Марсело в главата ми.

Спри с това, помислих си в отговор.

— Колко смело от твоя страна — каза Марлоу сърдечно. — Той не е в особено добро настроение през последните дни. Повечето хора предпочитат да запазят… хм… нещо като по-безопасна дистанция.

Новодошлите толкова бързо изчезнаха, че почти не видях как си тръгват.

— Значи само вие двамата, нали? — Тонът му все още беше доста приятелски. Усетих как навсякъде по взетото ми назаем тяло започна да се стича студена пот.

— Ние ще предадем поздравленията на всички останали — каза Казанова спокойно.

Марлоу ме погледна. Не казах нищо, но не си и тръгнах. Той сви рамене.

— Щом настоявате.

Ние го последвахме надолу по дълъг коридор до огромна спалня. По дупката от юмрук във вратата можех да кажа, че тя е на Мирча. Явно нещата не се бяха подобрили от последното ми посещение.

За разлика от приглушените тонове, които преобладаваха в обществените стаи, спалнята бе залята от цветове, нещо, което бях пропуснала да забележа при предишното си посещение, защото светлините бяха загасени. Те все още бяха такива, но зрението на Марсело бе много по-добро от моето и лесно различи ярките тюркоазени, червени и зелени цветове на традиционното римско изкуство в нишите и върху големия издялан гардероб. Различните нюанси би трябвало да изглеждат крещящо и кичозно в сравнение с непретенциозния кафяв и кремав декор, но не беше така.

Освен цветовете първото нещо, което забелязах, бе леглото. Счупената подпора все още бе наклонена наляво, а завивките — разбъркани, но там нямаше никой. Един бърз поглед ми показа, че Мирча не се крие и в никой от тъмните ъгли. Но там имаше някой друг.

— Тами!

Думите излязоха от устата ми, преди да мога да се спра. Тами се огледа объркано, Казанова ми хвърли поглед, значещ „Никъде не мога да те заведа“, а Марлоу се ухили.

— Благодаря ти. Чудех се как да разбера кой кой е — каза ми той любезно. Аз бях прекалено заета да оглеждам Тами, за да му обърна внимание. Тя изглеждаше по-стара, отколкото си я спомнях, много повече, отколкото биха я състарили изминалите седем години, и прекалено слаба. Още по-зле бяха дрехите й — намачкан жълто-кафяв костюм с разкъсан чорапогащник — което ми подсказа, че нещо не е наред, дори и да не бях видяла изражението й, което говореше, че е на предела на силите си. Тами винаги се бе гордяла с външния си вид, никога не бе била блестяща, но винаги бе спретната и чиста. Фактът, че тя все още носеше дрехите, с които я бяха заловили, наистина ме притесняваше. Но поне бе жива. Казанова се промъкна по-близо до мен, явно искайки да бъде в позиция, в която да можех да ни пренеса. Това беше планът, ако нещо се обърка. Жалко, че сега нямаше да проработи.

— Не се притеснявай — казах му аз, за да спре да ме ръчка с лакът в ребрата. — Тя е нула.

— Какво? — Казанова се намръщи на Тами, а тя му се намръщи в отговор, като объркването по лицето й започна да се заменя със страх.

— Всичко е наред — казах й бързо, като се надявах, че не я лъжа. Това не я успокои много, тъй като най-вероятно не знаеше кой й го казва.

— По коя точно дефиниция „всичко е ок“? — попита Казанова.

Погледнах го криво, но той имаше право. Тъй като силите ми следваха духа ми, а не тялото ми, беше изглеждало достатъчно просто да се промъкна дегизирана при Мирча и да го пренеса. Дори и Сенатът да се бяха снабдили с нулева бомба, за да предотвратят това, тя нямаше да бъде използвана от Марсело. Трябваше да се досетя: нищо не беше просто, когато бе замесен и Сенатът.

— Това беше добър план — каза Марлоу, сякаш бе прочел мислите ми. Той се опита да прояви съчувствие, но хиленето му го издаваше.

— С изключение на частта, че беше пълен провал? — попита Казанова.

— Как се докопа до Тами? — попитах Марлоу.

— Чухме, че маговете държат нула в техните килии и ги помолихме да ни я заемат за малко — отговори ми той с готовност. — Помислихме си, че това ще е по-евтино, вместо да използваме бомба всеки път, когато ни посещаваш.

И по дяволите, аз трябваше да предвидя това. Да поставиш нула до леглото на Мирча, бе перфектното решение. За разлика от бомбата, Тами бе „включена“ през цялото време. А фактът, че силата на нулата бе ефективна само в много ограничено пространство, нямаше никакво значение, ако тя седеше до него. Тя бе толкова сигурна, както и някоя от килиите на Кръга, а присъствието й подсигуряваше, че ще бъда задържана, докато не се появят вампирите, за да ме хванат.

Точно, както ставаше сега.

— Не знаех, докато не започнахме да си говорим, че вие двамата искате да бъдете представени на Мирча — добави Марлоу.

Казах една от лошите думи на Приткин. Нямаше защо да се чудя, че Марлоу изглеждаше толкова дяволски щастлив. Кръгът му беше предоставил огромно оръжие срещу мен, без дори да го съзнава. Реших, че можем да прескочим частта, в която се заплашвахме и шикалкавехме, и да пристъпим към очевидното заключение.

— Ако тя е взета назаем, Кръгът ще си я поиска отново — изтъкнах аз.

Марлоу изглеждаше още по-доволен, ако това изобщо беше възможно. Това проклето хилене съвсем скоро щеше да изкриви лицето му.

— Ще измислим нещо — увери ме той. — Нали?

Въздъхнах. Беше добра идея да облека Били подходящо за случая, защото в края на краищата явно щяхме да се срещнем с Консула.

— Да. Нека да приключваме с това.

Тами замръзна като статуя в момента, в който влязохме в залата на Сената, и просто се втренчи. Имаше много какво да се види, от огромните червени пясъчни пещери, полилеите с ножовидни краища до разноцветните банери, които висяха зад покритите с орнаменти кресла, разположени около огромната махагонова маса. Но аз нямаше нужда да се чудя какво я бе накарала да зяпне така. Беше изключително трудно да се концентрираш върху нещо друго, когато Консулът беше в стаята. Първото, което си помислих, бе, че разлика от друг път, този път тя бе решила да облече нещо, което не бе все още живо. Но точно в този момент златната и черна змийска кожа върху кафтана й започна да мърда вълнообразно, разкривайки блестящи люспи, които се движеха нагоре — надолу по тялото й. А иззад главата й се показа една огромна змийска глава подобна на гугла, с блестящи черни очи, които ме наблюдаваха злобно. Аз осъзнах, че тя бе облечена с нещо, което изглеждаше като дядото на всички кобри и някак си го беше запазила живо. Явно това беше още един каприз на Августин.

Били се премести да се срещне с мен и аз с облекчение видях, че поне беше решил проблема с гърдите. Творението на Августин ме покриваше като ръкавица до кръста, след което се издуваше като камбановидна пола с лек шлейф. Никога не бях ходила в античен магазин за дрехи, но бях гледала достатъчно филми от този период и можех доста да поспоря за автентичността на това облекло: то определено не изглеждаше като нещо, което Мария Антоанета щеше да ми даде да нося. Той само подсмръкна и ме информира, (а) че стилът бързо се е променил, след като е паднала главата на кралицата, (б) ние си говорихме за магическата мода тук, а не човешка и (в) аз съм идиот. Беше очевидно защо името Августин не е обикновено. Ти наистина трябваше да искаш тези дрехи, за да успееш да облечеш един мъж така.

Но по дяволите, той можеше да спори. Или да умолява, или каквото и да е било. В Данте не бях оценявала неговите способности, но въпреки че нямаше никога да засенча Консула, си помислих, че изглеждам доста добре. Основата на роклята бе от тъмносиня коприна, но беше доста трудно да се фокусираш върху нея, тъй като човек бе запленен от това, което се случваше отгоре. Или по-скоро от това, което се случваше вътре в роклята, защото колкото повече я гледаше човек, толкова по-трудно можеше да повярваш, че това е просто плат, а не нощно небе, и че украсата по нея са камъни, а не съвкупност от невероятно красиви звезди. Някак си Августин бе създала въртяща се лента от диаманти, които изглеждаха толкова много, че наподобяваха Млечния път.

Когато Били се приближи, Марлоу потрепери и се отдръпна назад. Отне ми около минута, за да разбера защо: звездите буквално бяха милиони малки слънца. Това вероятно обясняваше лекия, наподобяващ диско топка ефект, който роклята хвърляше върху пода, пръскайки съзвездие от малки призми около подгъва й.

— Каси?

Тами гледаше Били с неверие и аз реших, че на този етап така беше по-добре, отколкото да й обяснявам каква беше истината в действителност. Обсебването не беше способност, която притежавах, когато се познавахме.

Плъзнах се обратно в кожата си и Марсело въздъхна с облекчение. Изглежда, че нашето съжителство не му харесваше повече, отколкото на мен.

— Точно навреме — промърмори Били, когато се насочи направо към огърлицата ми. Тонът му ясно показваше, че по-късно ще си поговорим за това.

— Всичко е ок, Тами — казах й, игнорирайки и двамата. — Знам, че не си направила нищо лошо. Това просто е една голяма каша.

Марлоу се засмя.

— Каша? Не мисля.

Той внезапно се съвзе от лекото изгаряне, въпреки че забелязах, че стои малко по-далече, отколкото преди. Върху ризата му имаше малки прогорени дупчици като от карфица, за които можех да се закълна, че преди не бяха там.

— Тя е виновна и още как.

Тами се бе съвзела достатъчно от първоначалния шок, за да го погледне изпепеляващо. Аз познавах този поглед, може би, защото доста често тя ме бе поглеждала така.

— Джеси! Той е твой син, нали?

Щях да се сетя по-рано, само че по онова време тя нямаше собствено дете. Или поне не беше споменала за такова.

Тами се спусна към мен.

— Къде е той? Добре ли е? Другите…

— Добре са. Появиха се преди няколко дни. На сигурно място са.

— Аха.

Тя видимо се отпусна и за момент си помислих, че ще припадне. Но тя се съвзе навреме, за да ме прегърне, в резултат на което и малкото останал ми въздух от творението на Августин излезе от гърдите ми.

— Благодаря ти, Каси!

— Не е голяма работа — казах задъхано — Веднъж, доколкото си спомням, ти направи същото за мен. Макар че следващият път ще е особено мило, ако ми се обадиш. Ти знаеше къде съм.

— Но не и това, което щеше да кажеш. А и е много по-лесно да помолиш за прошка, отколкото за разрешение.

— Ти ме познаваш много по-добре!

Не можех да повярвам, че тя си е помислила, че мога да кажа „не“.

— Някога те познавах по-добре — поправи ме тя. — Но времената се менят. Ти избяга от този живот. Започна на чисто. И освен това параноята е дяволски добро качество.

Последното го казахме заедно, засмивайки се въпреки всичко, защото това беше несполучливата мантра, която Тами се опитваше да набие в главите ни всеки ден.

Тами обаче бързо се успокои.

— Толкова се тревожех, Каси… военните магове не ми казаха нищо. Не че това ме изненада особено и аз не знаех… Джеси е умен, но толкова много неща можеха да се объркат и аз…

— Нищо не се обърка. — Усмихнах се печално. — Освен това, че той също нищо не ми каза. Не че това ме изненадва сега. Той е същият като майка си. Само дето аз не знаех, че имаш син.

— Не бях планирала да забременявам. Когато разбрах, скрих този факт и когато Джеси се роди… разговарях с баща му и той се съгласи да го отгледа. Неговата съпруга не можеше да има деца и някак си той я накара да признае, че детето е нейно. Ние си мислехме, че докато той се грижи за Джеси и детето не показва никакви знаци за нищо, ще успеем да му осигурим един нормален живот. Но когато стана на единайсет… — Тя преглътна. — Тогава се появиха тези огньове.

Отне ми около секунда преди да осъзная какво ми казва.

— Той е подпалвач? Уоу, това е доста… рядко.

Аз се спрях навреме, но не можех да заблудя Тами.

— И доста опасно — каза Тами със свити устни. — В резултат на това той бързо попадна в списъка с „лоши хора“ на Кръга и те го затвориха. Баща му прекара две години в молби той да бъде освободен, наемайки най-добрите адвокати, правейки всичко, което е възможно. Но накрая те трябваше да му кажат, че е безнадеждно. За нещо друго вероятно щяха да могат да помогнат, но не и на Джеси. — Тя сбърчи вежди. — А аз нямаше как да се примиря с цялата тази глупост.

— Ти си го измъкнала.

Тя вирна брадичка.

— Да, по дяволите, измъкнах го. Те винаги са ни третирали, нас нулите, като нещо безполезно, но когато проникнах през защитите им, всичко стана различно. Той бе прекарал там две години! Разказа ми толкова много неща — как са живели, сякаш са в затвор, как никой не ги е докосвал, сякаш са заразни, и за слуховете.

— Какви слухове?

— Не си ли чула? В Кръга се говореше, че те ще започнат задължителните манипулации в момента, в който децата пораснеха достатъчно.

Намръщих се.

— За какво?

— Да се подсигурят, че те няма да могат да се възпроизвеждат, че няма да могат да замърсят скъпоценния им генетичен код, дори и да успееха някак си да се измъкнат!

— Това е нещо, което Кръгът ще отрече — вметна Марлоу меко.

Тами се обърна яростно към него.

— Проклетият Кръг не би признал нищо, дори да ги измъчваш!

През главата ми мина мисълта, че само Тами нямаше да помисли, преди да се обърне по този начин към господар вампир пред половината Сенат, когато Марлоу отстъпи крачка назад. Той вдигна ръце, устата му се разтегна в усмивка, която почти успя да скрие.

— Никога не съм казвал, че им вярвам!

— Но защо си тук? — попитах. — Имам предвид, знам, че си нарушила закона, но не е нищо толкова сериозно.

Да заключиш една майка в един от най-охраняваните затвори, които притежаваха, ми се струваше малко пресилено, дори и за Кръга. Марлоу повдигна вежда.

— Да издухаш половин дузина обучени магове на кръга не е ли достатъчно? Оу, но аз забравям с кого разговарям.

Аз му се намръщих, но тогава осъзнах какво каза. Прехвърлих мръщенето си към Тами.

— Чакай малко! Ти си член на терористична организация?

Тя се намръщи, приглаждайки полата си.

— Приличам ли ти на такава?

Имайки предвид какво бе преживяла, помислих си, че изглежда доста добре. Но това не значеше, че щях да се съглася с нещата, които правеше.

— Какво, по дяволите, си мислеше?

— Мислех си, че трябва да измъкна сина си оттам! Но след като освободих Джеси, той започна да ме моли да се върне, за да вземе някои приятели. И тогава те имаха приятели, след това приятелите имаха приятели… И понякога защитните заклинания не са единствената пречка, особено когато се разбра, че мога да ги преодолея. Кръгът започна да ми поставя разни глупави капани, така че аз започнах да използвам експлозиви и… всичко излезе извън контрол.

— Оу.

Премигнах и осъзнах, че ми е трудно да припозная лудия терорист в жената, която познавах. Разбира се, вероятно пред нея стоеше същия проблем с мен.

— Но Кръгът постави капан и аз се хванах и сега те искат от мен имената на всички, които са ми помогнали да намеря дом за децата. А аз няма да им ги дам. — Тя се загледа малко по-дълго в Марлоу. — Не ме интересува какво ще ми направите. Вие, проклети вампири, може да ме пресушите до капка, но няма да ви кажа проклетите…

— Не за това си тук — казах й, намесвайки се. Да проявиш дух е едно; да обидиш Сената е нещо коренно различно. Аз вече достатъчно бях направила по въпроса и за двете ни. — Искам да видя Мирча — казах на Марлоу, придърпвайки Тами зад себе си.

— Той е неразположен.

— Вече ми каза това. Въпреки всичко искам да го видя.

Изражението на Марлоу стана безизразно с ужасяваща скорост, която понякога бе типична за вампирите.

— Не — каза ми той сериозно. — Не мисля, че ще стане.

— Къде е той — настоя Алфонс.

Той и Сал благоразумно бяха стояли настрана, но сега излязоха напред. Един от гардовете на Сената тръгна да ги пресрещне, но Марлоу махна с ръка и той отстъпи.

— Той трябваше да бъде преместен в по-добре охранявана зона. — Марлоу ме погледна. — В момента имам нужда от всеки агент; нямам човек, който да пази лорд Мирча.

— Да го пази?

Тази дума нямаше никакъв смисъл, когато ставаше въпрос за Мирча. Той беше вампир първо ниво. Те ходеха там, където си искаха.

— За какво говориш?

— Мирча се опита да си тръгне, предполагам, че за да те открие. Но той не контролираше напълно способностите си. Ние не знаехме какво може да направи, ако избяга сред хората в това състояние. — Марлоу изгримасничи. — Той не беше… особено доволен, ако някой не задоволеше желанието му. Имам шестима мъже в критично състояние, които могат да свидетелстват за това.

Преглътнах и се опитах да си придам безразлично изражение. Не мисля, че успях. Когато Мирча мислеше трезво, той ме отпрати. Ако сега се опитваше да ме проследи, това означаваше, че нещата се бяха влошили по-бързо, отколкото очаквах.

— Къде. Е. Той? — повтори Алфонс. — Не ме карай да изям лицето ти. Сал сграбчи ръката му, докато Марлоу само го погледна раздразнено. Той определено не смяташе, че Алфонс е особено интелигентен. Това беше мнение, което бях готова да споделя. Да предизвикаш, който и да е от членовете на Сената, никак не бе умно, но да опонираш на шефа на шпионите, си беше чисто самоубийство, особено за някой, който бе едва трето ниво вампир.

Когато Марлоу го игнорира, Алфонс изръмжа.

— Контролирай слугите си — каза Марлоу — или аз ще го направя.

Отне ми около момент, преди да осъзная, че той говореше на мен. Нямаше никакъв смисъл. Алфонс не беше мой подчинен. Алфонс беше… о, по дяволите.

— Ти се отнасяш към мен така, сякаш съм втората след Мирча, така ли? Думите излязоха от устата ми, въпреки че се бях вцепенила.

— Той те определи за такава, когато все още беше с… разума си — каза Марлоу.

Добре, това беше лошо. Много, много лошо. И обясняваше много от нещата, включително и това защо досега Консулът не бе наредила да ме затворят в някоя килия, но това беше единственото предимство. Технически Мирча можеше да посочи всеки, който поиска, за втория след него и той щеше да говори от името на фамилията в случаите, в които господарят не можеше да направи това за известно време. Това беше позицията, която Алфонс имаше при Тони. Но защо, по дяволите, Мирча бе избрал мен? Той имаше огромен персонал в къщата си във Вашингтон, без да споменавам огромната фамилия от последователи, всеки от които щеше да има повече смисъл като временен защитник. Аз не можех да защитя фамилията, което беше втората ми отговорност. Аз дори себе си не можех да опазя жива! Какво си е мислел, дявол да го вземе?

Облизах устни. Това беше издайнически жест, който щеше да ми спечели едно плясване по врата от Юджийн, но те бяха толкова сухи, че не можех да говоря изобщо. Но явно нищо нямаше намерение да излезе от устата ми.

— Разбира се, че го е направил — каза Сал.

Усетих желязна прегръдка през рамената си. Тя казваше: да не си посмяла да се откажеш и да ни опозориш всички. Леко изправих гръб и силата на прегръдката отслабна дотолкова, че да мога да се освободя от нея с едно леко движение.

— Господарят и Пития сформираха алианс.

Изражението на Марлоу ясно показа какво мисли за това, но тогава заговори Консулът и вече мнението на другите нямаше никакво значение.

— Тогава можеш да говориш от негово име — каза тя.

Преместих се малко по-близо, но спрях преди отражението от роклята ми да докосне масата. Съмнявах се, че малките светлинки щяха да я наранят повече от ухапване от бълха, но нямах никакво намерение да пробвам. Вероятно и сама щях да се справя с това.

Погледнах красивото бронзово лице.

— Защо лорд Мирча е бил затворен?

— Както ти казахме — за негова защита. Той не можеше да се контролира, без да причини щети. Капанът също така ни позволи да не го наблюдаваме постоянно.

— Капанът? Имате предвид, че сте пъхнали в…

— Нямахме избор — каза Марлоу бързо. — Нищо друго нямаше да го спре.

Алфонс изпсува, а аз прехапах устни, преди да кажа нещо, след което вероятно нямаше да оцелея, за да съжалявам за казаното. Но въпреки усилията ми, усетих как пулсът ми се ускори до небесата. Тя говореше за нещо подобно на магическата клетка, която Франсоаз се бе опитала да използва върху Греите. Тя бе създадена за опасни престъпници, което означаваше, че създателят й със сигурност не бе си дал труда да подсигури, какъвто и да е комфорт — или пък да накара престъпника да изгуби съзнание. Безцеремонният коментар на Консула означаваше, че Мирча е сам-самичък в един празен свят, като бавно полудяваше, без какъвто и да е било комфорт — без да има с кой да поговори, без да има кой да го докосне. Нищо. Не можех и да се сетя за по-лоша съдба.

— Ще приемеш ли цялата тази лайнарска работа? — просъска Алфонс в ухото ми. Юмрукът му бе свит и той изглеждаше като човек, който скоро щеше да изпадне в амок. — Защото аз…

Настъпих го по крака силно и внезапно той млъкна.

— Не.

Погледнах Консула отново.

— Мирча трябва да бъде освободен. Веднага.

Тя леко наклони глава.

— Съгласна си да изпълниш проклятието?

— Не съм казвала това.

— Тогава той остава там, където е — каза тя бездушно. — Не можем да го излекуваме. В затвора не може да нарани никого, включително и себе си.

— Той се е разболял! Проклятието го е подлудило.

— Факт, който ти можеш да поправиш, ако решиш. — Гняв пробяга по това обикновено безизразно лице. — Ако той не те бе назовал за глава на семейството, щях да наредя да те затворят с него в някоя стая и всичко щеше да свърши!

— Ако Мирча искаше това, той нямаше да ме назове за свой заместник — изтъкнах, като мислех усилено. И просто така изведнъж осъзнах защо той ме бе отпратил, защо той бе предприел единствената стъпка, за която беше сигурен, че няма да позволи на Консула да ни изправи един срещу друг. — Той се страхува, нали?

— Какво? — Алфонс очевидно се бе объркал, но Сал изглеждаше замислена. Започнах да се чудя кой в действителност беше лидерът в това партньорство.

— Сега ти си Пития — каза тя бавно. — А проклятието кореспондира със силата. — Очите й внезапно се разшириха. — О, по дяволите.

Всичко ми просветна. Никога не съм мислила, че Сал е глупава. Дори напротив, тя се досещаше за нещата много по-бързо от мен.

За да може да разбере и Алфонс, аз обясних.

— Когато Мирча е поставил проклятието върху мен, той е бил най-могъщата страна от всички, които са били замесени, така че то е било под негов контрол. Предполагало се е, че то ще бъде вдигнато, преди да стана Пития, но това не се случи. И сега Мирча се страхува, че моята сила ще превземе неговата. Така че, ако изпълним проклятието, той ще бъде мой слуга, а не аз негов.

Алфонс изглеждаше като някой, който е бил замерян с тухли. Оставих го да проумее нещата и се обърнах отново към Консула.

— Тони има портал — казах й аз грубо. — Той го използваше за своите контрабандистки дейности. Може да го използвате да пратите Мирча във Феерия, където ефектът на проклятието ще отслабне. Там той ще може да се контролира.

— Феите няма да го позволят.

Красивата маска бе отново на мястото си, толкова перфектна, че почти си помислих, че съм си въобразила предишното й състояние.

— Тъмните ще го приемат. Аз имам уговорка с краля им. А един от неговите слуги е на разположение да ескортира Мирча до двореца, така че никой няма да го нарани по пътя. Всичко, от което имаме нужда, е сила, с която да захраним портала.

Сръчках Били метафизически. Съмнявах се, че има смисъл да го питам дали ще стане гледачка на една фея с ужасен нрав, но просто нямах избор. Не вярвах на Радела.

— Убеди се, че тя няма да измами Франсоаз — казах му.

— И как ще направя това?

— Тя може да те чуе — напомних му. Поради някаква причина тя никога не бе имала проблем с това, дори и в нашия свят. — Кажи й, че сделката ще приключи, ако пробва нещо.

Били се измъкна наполовина от огърлицата и ми се ухили.

— Това е добра възможност.

— И не спори с нея!

— Разбира се, че не. — Той се направи на обиден.

— Това няма да реши проблема по своето същество — настоя Консулът, игнорирайки моя разговор сама със себе си. Главата на змията зад нея се разгъна, дълга, бавна вълна, която се понесе надолу по бляскавия кафтан. Не знаех дали това значи нещо, така че го игнорирах.

— Работя върху окончателното решение на проблема.

Надявах се, че нямаше да се стигне дотук, имайки предвид как тя щеше да ми отговори, но просто нямах други възможности.

— Има контразаклинание.

— Няма. Всичките ни експерти са единодушни относно това.

— Тогава вашите експерти грешат. Контразаклинанието се съдържа в Кодекса на Мерлин.

Марлоу ме гледаше с увеличаващо се разбиране. Той беше там, когато кралят на тъмните феи ми възложи да намеря проклетото нещо, когато открих, че има начин да се измъкна от проклятието.

— Намерила си го — каза той меко.

Поклатих глава.

— Не още. Но знам как да го взема.

— Ти ще ми кажеш — проговори Консулът. Това не беше въпрос. — Аз ще изпратя хора да го вземат и ако казваш истината, ще заповядам да освободят лорд Мирча. Ти ще останеш тук, докато ми донесат Кодекса.

— Вие не разбирате — казах аз, опитвайки се да говоря спокойно. — Той не е някъде, той е някога! Аз съм единственият човек, който може да го вземе. Работих върху това повече от две седмици.

Консулът просто ме гледаше. За момент се уплаших, че тя можеше да изпадне в едно от нейните състояния на безвремие, което можеше да продължи от няколко минути до няколко дни, но тогава тя премигна.

— Защо да ти вярвам, че искаш да помогнеш на един от нас?

— Един от вас? — Махнах раздразнено с ръка. — С изключение на нещото с пиенето на кръв, на практика аз съм една от вас!

Върху лицето й се появи усмивка, която никога преди не бях виждала. След като я погледнах, се надявах, че ще е последната.

— Ако това беше така, ти отдавна щеше да си мъртва заради неподчинението си!

И така започнаха смъртните заплахи. Определено бележехме напредък.

— Ако исках да нараня Мирча, защо да идвам тук? — попитах. — Какво по-лошо наказание можех да му наложа в сравнение с това, което вече му е наложено? Ако исках той да страда, просто щях да стоя настрана. Така че вие знаете, че искам да помогна.

— И какво искаш в замяна?

Най-накрая стигнахме до същността на въпроса.

— Искам Тами да бъде освободена и обвиненията срещу нея да отпаднат.

— Каси!

Чух възбуденият шепот на Тами зад гърба ми, усетих как очите й прогаряха дупка във врата ми, но преглътнах думите, за които знаех, че тя се надява да чуе.

Тя искаше да настоявам да се премахнат училищата, където маговете ходеха, но аз бях по-наясно с нещата. Консулът можеше и да направи нещо относно един затворник, но да се опита да промени цялостната политика на Кръга, бе абсолютно невъзможно. Тя нямаше такъв авторитет и да моля за нещо, което не можеше да направи, само щеше да ме накара да изглеждам така, сякаш не исках да помогна на Мирча в действителност. Вече бях поискала повече, отколкото си мислех, че мога да получа — да поставя като условие отпадането на обвиненията вместо простичкото освобождаване на Тами. Нямаше да успея да постигна нищо по-добро. Не и тази нощ.

— В замяна аз ще използвам контразаклинанието и ще освободя лорд Мирча от проклятието — продължих.

Този път Консулът не премигна.

— Добре. Но ще вземеш един от нас с теб.

— Планирах да взема Алфонс… — започнах аз, но тя ме прекъсна.

— Не. Сенатор.

Страхувах се от това. Защо само да освободи Мирча, при положение че имаше възможност да сложи ръка на Кодекса? Само че това нямаше да стане. Не бях преминала през всичко това, за да дам толкова сила в ръцете на вампирите. За щастие, тя не бе назовала никой сенатор. Усмихнах се и дори не се опитах усмивката ми да е по-мила от нейната. — Дадено.