Прегърни нощта

Глава пета

„Кристален поглед“ не бе най-уважаваният журналистически глас в свръхестественото общество. Неговото мото: „Всички новини, които не са подходящи за публикуване“ общо взето казваше почти всичко. Но от време на време неговите преследващи скандалите журналисти попадаха на история, която по-уважаваните вестници отхвърляха като слух. А още по-рядко слухът ставаше истина.

Но досега, въпреки че имаше много спекулации относно идентичността на новата Пития, никой не бе успял да попадне на моето име. Беше само въпрос на време, но аз бях благодарна за всяко забавяне. А липсата на нова информация позволи да се публикуват доста по-пикантни истории на една от задните страници. Днешното крещящо заглавие се отнасяше за непозната жена, която била нападнала библиотеките на Кръга, въпреки че както обикновено, статуята беше оскъдна откъм страна на факти и пропита с термини като „опърничав член на организацията за поддържане на нравствеността“ и „привлекателна фанатичка“. Тихомълком й пожелах късмет. Благодарение на нейната активност досега, никой не бе успял да ме проследи.

Почивката ми беше приключила, така че пъхнах парцалите си в шкафчето, готова да се върна на работа. Сегашната ми убиваща-времето-активност подпомогна никога неспиращото търсене на Казанова за бързи пари. Някак си той бе успял да изнуди един преуспяващ моден дизайнер да наеме един от свръхскъпите магазини в галерията. Част от сделката беше да има място за модно шоу в началото на всеки нов сезон, което включваше и работа за шоугърлите като модели, както и достатъчно приходи за казиното, за да се преодолее тежкото поскъпване. Аз, разбира се, бях една от придобивките.

Красива брюнетка беше в шкафчето до моето и ние спряхме, за да се огледаме една друга. Нейното облекло се състоеше от множество изрисувани трупове, огърлица от черепи и пола от смразяващи ръце. Те бяха отрязани в лактите, така че се оформяше ефекта на минипола и се мърдаха наоколо точно толкова, колкото да бъдат ужасяващи.

— Зомби — каза ми тя, слагайки си червило пред огледалото, което беше закачено от вътрешната страна на шкафчето й.

— Моля?

— Ти знаеш ли за онези, които работят горе?

— Мислех, че те са били нарязани.

Те бяха попречили на Кръга да ме хване. И въпреки че зомбитата бяха като цяло доста устойчиви, те не се справиха толкова добре, когато се изправиха пред ескада от магове воини.

— Ами, да. Но нали познаваш шефа. Той не обича да губи ресурси.

— Какво искаш да кажеш?

— Той каза, че зомбитата са достатъчно умни, за да обслужват масите, но не са достатъчно схватливи, че да не се опитат да изядат клиентите. Той използва човешки сервитьори, докато открие още малко, но иска да напомни на всички, че това се предполага да бъде зомби бар, така че…

— Той е използвал техните телесни части за вашите костюми?

— Не е толкова зле — каза тя, виждайки изражението ми. — С изключение на това, че ги усещам всеки път, като седна.

— Какво?

Тя се намръщи, поглеждайки надолу към полата си.

— Едно от тези момчета ме опипва. Но когато се оплача, бокорите отговарят, че не могат да махнат всичките, така че трябва да разбера кой го прави. Но те всички изглеждат еднакво.

За един момент наблюдавахме сбръчканите сиви неща около кръста й. Опитвах се да не потръпвам всеки път, когато кокалест пръст докосваше голата й кожа, но моята рокля не беше толкова скромна. Тъй като беше част от колекция, се очакваше, че трябва да съответства на модата, а десенът й беше такъв, че дори и хамелеон би й завидял. Върху нея бяха изобразени спокойни сутрешни природни картини, но сега беше придобила мръсна жълтокафеникава замъгленост, а цветът на слънцето се просмукваше през смога.

— Не съм виждала този костюм преди — каза брюнетката, а очите й се стесниха.

— Помагам с шоуто.

— Ти си модел? Но те ми казаха, че не се нуждаят от други момичета.

— Аз съм зад сцената. Но дизайнерите искат и ние да сме облечени подходящо.

— Оу. Тогава всичко е наред — каза тя успокоена. — Помислих, че нещо се е объркало. Исках да кажа, ти си ок и всичко, но не си точно…

— Модел? — Аз се усмихнах, но моята рокля заприлича на сярното жълто-сиво небе на Сан Франциско. Супер.

— Да. Точно. — Тя набърчи нос при новите цветове. — Уф. Как може да си върнеш по-красиви цветове?

— Не съм сигурна.

А дизайнерът, един нацупен блондин, който се казваше Августин, определено не одобряваше промените.

— По-весело — каза ми тя нехайно. — Ако си зад сцената, вероятно така или иначе никой няма да те види.

Тя затвори шкафчето с хълбока си и нададе изненадан вик, когато една от ръцете я опипа. И просто така моята рокля придоби цветът на хубав слънчев ден.

Е, значи беше по-лесно, отколкото си мислех.

Едно добро нещо на последното ми назначение беше това, че можех да взема на работа приятел. И тъй като тя нямаше паспорт, социално — осигурителен номер или големи познания по английски език, аз се чудех как ще успее да преживява. Особено като се има предвид, че нейните препоръки бяха изтекли преди 400 години.

Намерих Франсоаз зад сцената и й помогнах с предназначената за нея рокля, солидна бяла тясна рокля с дълга пола и чашковидни ръкави. Дрехата беше готина, но не можех да разбера какво правеше в колекция, която можеше да доведе до лудост дори една здрава вещица. Тогава една малка точица се отдели от едното рамо, разтвори осем тънки черни крачета, след което отиде на работа.

Редица от други точки, които аз бях объркала с копчета, се появиха на рамото й и последваха първата. По времето, когато роклята беше закопчана, паяци бяха покрили половината от корсета с плетеница от черна бродерия, толкова деликатна и сложна, подобно на паяжината, която те имитираха. Дизайнът беше постоянно изтъкаван и разтъкаван, толкова бързо, че изглеждаше като копринени фойерверки, които експлодираха навсякъде по плата, като всеки разцъфваше в различен десен, преди да се превърне в друг още по-сложен.

Наблюдавах роклята с ненаситно възхищение, докато Франсоаз не си сложи ръкавиците. Всички модели ги носеха, като един вид начин да се покаже, че става въпрос за една колекция. В нейния случай те бяха дълги и черни и вършеха двойна работа, скриваха белезите, които преди 400 години й бе оставил един мъчител, който знаеше за нейния занаят и които обезобразяваха ръцете й завинаги.

Тя бе започнала живота си през 17 век във Франция, където бе попаднала в ръцете на Инквизицията, които никак не одобряваха вещиците. Бе успяла да им се изплъзне, само за да бъде отведена във Феерия против волята й от търговци на роби, които се опитваха бързо да забогатеят, продавайки млади вещици на феите. Белезите се бяха появили точно преди отвличането и нейният купувач, един благородник — фея с ревнива жена, не си бе дал труда да ги излекува. Накрая тя избягала при тъмните феи, които решили, че тя ще бъде по-полезна като роб, вместо като вечеря. Но те, разбира се, не забелязали белезите.

Цялото приключение траяло само няколко години от гледна точка на Франсоаз, но времевата линия на феите не е синхронизирана с нашата. Накрая успяла да избяга, но светът, който познавала отдавна го нямало, а тя бе единствената личност, която познавах, чиято съдба се объркваше по-често, дори и от моята. За щастие, тя бе висока, тъмна и екзотична, качества, които нямаше да се оценят в нейната ера, където се предпочиташе жените да бъдат дребнички, светли и традиционални. Но в наше време това бе достатъчно да накара Августин да пренебрегне липсата на препоръки. Беше се получило така, че вчерашната неблагосклонно приемана жена днес се бе превърнала в супермодел.

След като Франсоаз бе облечена и чакаше да бъде гримирана, въпреки че не се нуждаеше от грим, аз насочих вниманието си към това да се опитам да се справя с една измамна дамска чанта. Най-накрая я хванах натясно между редицата от дрехи и стената. Нахвърлих й се неочаквано, сграбчих жалката дръжка, сякаш бе боклук, а тя се изплъзна и направи най-ужасното нещо, като ме удари в лицето.

Августин се появи зад рамото ми, но не се опита да помогне. Той погледа битката за момент над тъмновиолетовите си очила, които изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да паднат от дългия му нос. Те приличаха на нещо, което би носил Елтън Джон, докато пее „Rocket Man“, с широки рамки, които бяха обсипани с блясък. Очилата не отиваха никак на бледосините му очи или на сръчно подредените му къдрици. Разбира се, беше някак си трудно да измислиш нещо, което те биха допълвали.

— Има някои… хора… които настояват да те видят — информира ме той. — Нямат билети и откровено…

— Какви хора? — попитах, страхувайки се от отговора. Можех да преброя на една ръка тези, които ме считаха за приятел. И с изключение на Рейф никой не знаеше къде съм.

— Ами, не знам, нали? — Очите на Августин проблеснаха. — Защо да не спра всичко, което правя, секунди преди шоуто, за да се занимавам с твоите мърляви приятели, които дори не са в списъка с гости?

Не отговорих веднага, защото чантата току-що бе спечелила. Вече й бяха поникнали четири къси крака и пълна със зъби муцуна. Сега една опашка, покрита с нефритени люспи, се подаде внезапно от гърба, давайки й достатъчно сила да се измъкне от захвата ми. Тя падна на пода и се забърза след един змиевиден колан. Коланът се опитваше да се изплъзне, но чантата го хвана за края, поглъщайки гърчещото се нещо на няколко глътки.

Притиснах избягалия моден аксесоар към пода с помощта на Франсоаз и увих един шал около муцуната му.

— Как изглеждат?

— Това е моето мнение — щракна Августин, отмятайки къдриците си. — Приличат на отхвърлени кандидати от някоя нискобюджетна продукция на Рент. Без да споменавам миризмата. Отърви се от тях. Веднага. — Той изхвърча ядосано, пухтейки.

Надникнах иззад завесите, които разделяха задната част на сцената от подиума, опитвайки се да намеря моите посетители, но не беше лесно. Балната зала бе изпълнена с вещици, които бяха облечени така, че да привличат вниманието. Приличаше на сцена, изпълнена със слънчеви шапки през лятото, защото първото, което можах да забележа, бе поле от крещящи цветове, клатейки се и люлеейки се подобно на цветя, раздвижвани от бриза. Наоколо нямаше никой, който да носеше по себе си нещо, което да струваше по-малко от стотици долари. След това обаче една двойка вещици, които бяха блокирали видимостта ми, заеха местата си и аз ги видях.

Августин бе сгрешил; те не бяха приятели.

Музиката започна и първият модел ме избута от пътя си, плъзгайки се по пътеката, нейната леопардова чанта се люлееше отстрани. Трудно забелязах двамата, които се бяха вмъкнали през задната врата. Не ги разпознах, но знаех какво са. Обемистите палта, които носеха, ги издаваха: военни магове. И въпреки мърлявия им външен вид, се съмнявах, че са дошли, за да подменят гардероба си.

Те равнодушно сканираха тълпата, а аз бях виждала подобни погледи върху лицето на Приткин достатъчно често, за да знам какво означават. Преместих се още по-навътре в сенките на завесата, чудейки се дали ще мога да се пренеса, без да ме видят, когато един от тях смушка спътника си и кимна към група мръсни, бедно облечени деца, които се бяха струпали до едната стена. Маговете се отправиха към тях, със сурови лица и децата се втурнаха да бягат. Повечето хора бяха намерили местата си, така че между децата и техните преследвачи нямаше нищо, с изключение на двамата вампири, които работеха като разпоредители.

Имаше временен алианс между Кръга и Сената, тъй като имаше война, но това нямаше как да заличи вековете на омраза и недоверие. Особено, когато военни магове бяха виновни за нападението на сградите преди по-малко от седмица. Вампирите блокираха пътя с обидни усмивки на лицата им и маговете спряха.

Децата бяха пробягали пътеката до стената и сега се качваха на сцената, а повечето хора наблюдаваха подиума, който бе проектиран да бъде в средата на залата, така че те не получиха повече от няколко озадачени погледа. Отправиха се директно към задната част на сцената, но спряха на ръба на френетична активност.

Те прехвърляха погледа си от мен на няколкото руси модели, които се бореха с техните костюми. След което едно черно момче, може би на 14, сръга малко момиче.

— Коя е?

Момичето имаше безлична руса коса и големи кафяви очи, които се спряха безпогрешно върху мен.

— Тази. — Тя посочи с ръка, която не изпускаше плюшеното мече, което носеше.

Чантата в ръцете ми внезапно ме удари, като почти я изпуснах. Франсоаз каза нещо, което не звучеше на френски и тя замръзна, блестящ черен нокът на инч от лицето ми.

— Искаш ли да взема крокодила? — попита ме тя.

— Звучи ми като план. — Аз й подадох нещото благодарно.

Момчето погледна момичето с колебливо изражение.

— Сигурна ли си?

Тя кимна и се отдръпна, като засмука отново главата на мечето. Момчето се приближи и ми подаде ръка. Тениската, която носеше, беше изтъняла и обсипана с дупчици, а дънките на единия му крак стигаха до коляното. Едната от тенис обувките му беше загубила връзката си и беше прикрепена с безопасна игла, а около кръста му бе вързано горнище. Но ръкостискането беше здраво и той срещна очите ми. Получих странното усещане за дежавю, преди дори да успее да проговори.

— Аз съм Джеси. Тами ни прати.

— Тами?

— Тамика Ходжс.

Гледах го така, сякаш някой ме бе ритнал в корема. Той отвърна на погледа ми, тъмните му очи бяха предизвикателни, очакващи да бъде игнориран, отхвърлен, хвърлен на вълците. Разпознах този поглед. Преди около 10 години бях на почти същата възраст като него и също толкова уплашена, толкова предизвикателна, толкова убедена, че не мога да вярвам на никой. И за по-голямата част от нещата бях права.

Години, преди да реша да унищожа Тони, единствената ми амбиция бе да се махна от него. Накрая се оказах в Чикаго, защото там спря автобусът, който бях хванала. Като някой, на когото рядко му бе позволявано да напуска двора във Фили и винаги придружаван от множество бодигардове, открих, че новата ми свобода е доста плашещо нещо. Имах пари благодарение на щедри приятели, но се страхувах да си взема прилично жилище, защото бях сигурна, че ще се събудя и горилите на Тони щяха да се извисяват над мен. Да не говорим, че беше доста трудно за едно 14-годишно хлапе да плати самичко стая в хотел. Така че оставаха приютите.

Скоро открих, че съществуваха някои проблеми, които вървяха заедно с живота в тези подслони. Освен пиенето, наркотиците и боевете с ножове имаше и ограничение в дължината на престоя ти. Ако останеше по-дълго, персоналът можеше да съобщи на властите, така че предпочитах двуседмичния престой. Този период бе достатъчен, за да се почувствам удобно, но не и достатъчен някой да разбере за мен.

В повечето от тези подслони се съхраняваха записи и щом веднъж ги напуснеш, не ти беше позволено да се върнеш там, преди да изтекат 6 месеца. Това време беше необходимо, за да не се позволява на хората да заживеят там за постоянно, но по този начин бях обиколила всички по-свестни приюти за няколко месеца. Най-накрая се оказах в един, който беше толкова претъпкан, че една трета от нас живееха в мръсния двор с ограда наоколо. Всеки имаше спален чувал за през нощта и му беше казано да си намери място отвън. Повечето от нас и тези, които бяха по-здрави, се бяха разпрострели върху рехавата трева и меките петна от мръсотия, оставяйки твърдия бетонен двор на новодошлите, наркоманите и старата луда дама, която издаваше птичи звуци през цялата нощ. Една сутрин се събудих от усещането на една студена ръка до моята, принадлежаща на млад мъж. Това беше денят, в който Тами се появи, правеща една от обичайните си обиколки и търсеща деца, които някак си се бяха измъкнали от магическото общество. Когато една красива афроамериканска жена с топли кафяви очи и глас, който беше прекалено силен за нейната деликатност, ми предложи място, където да остана, тя не се нуждаеше от много, за да ме убеди. Само няколко минути, след като я срещнах, аз пренесох раницата си от мръсотията в нейния излъскан шевролет.

За щастие, Тами бе легална и ме отведе при една разнородна тълпа от други скитници, които шеговито се наричаха Несполучливата мафия. Когато за пръв път чух името, имаше закъсняла реакция от моя страна, но след време то ми се стори странно подходящо. Аз избягах от една мафия към друга, но определено имаше разлика: новата се опитваше да опази хората живи вместо обратното.

Накрая напуснах групата, връщайки се при Тони, за да се опитам да го унищожа, като междувременно си бях изяснила всичките си планове и от времето на моето напускане бяха изминали около три години. А след това там имаше експлозия и липсващият дон и щедростта, която беше проявена към мен, не трябваше да се бърка с тази, която наскоро Кръгът ми показа. Така или иначе бяха минали повече от три години, преди да се върна в изоставената сграда, която се наричаше мой дом. И всичко, което намерих, бяха ехтящи пространства, мръсни прозорци и покрит с прах под. Не знаех защо това беше толкова голяма изненада. Магическият ъндърграунд се променяше бързо и за тях три години повече се приближаваха до три декади. Така или иначе останах в Чикаго няколко дни, чувствайки се неспокойна и някак си странно без упование. Не посмях да се свържа с Тами, след като се върнах при Тони, защото се страхувах, че той ще разбере и ще й отмъсти за това че ми е помагала. Но подсъзнателно винаги съм смятала, че един ден ще се върна и че нищо няма да се е променило. А с това, което бе станало, не знаех как да се справя. Израснах на место, където всеки знак на слабост се експлоатираше; бях се научила как да скривам неудобните емоции, а не как да ги освобождавам. Когато дори и най-младият вампир е по-добър от детектора на лъжата в улавянето на психологическите промени — лекото ускоряване на пулса, най-незабележимото задържане на дъха, прекалено бързото премигване — или се научаваш да се контролираш, или няма да живееш дълго. В Чикаго открих, че трудно мога да се отърся от цялото това време на практика, когато тя вече не ми беше нужна.

Скитах се безцелно на познатите места, включително и пекарната, където тя беше работила, но нищо не изглеждаше същото и аз не разпознах никой от онези хора. След няколко дни осъзнах, че Чикаго не е моят дом; Тами беше, а нея вече я нямаше. Така че оставих няколко цветя на ъгъла на старата сграда, знаейки, че само ще нахраня плъховете и заминах.

— Откъде знаете къде да ме намерите? — попитах Джеси.

— Джейни знаеше. Понякога тя вижда някои неща. Тя каза, че ти ще ни помогнеш.

— Джейни е ясновидка?

— Да. Но не е много добра. Не вижда много и повечето неща са глупави. Тя е само на 5 — каза той пренебрежително. — Но Тами си мислеше, че това е добра идея. Тя каза, че трябва да дойдем при теб, ако нещо й се случи. След като всичко се сгромоляса, ние се качихме на автобуса.

— Какво се случи?

— Маговете дойдоха. Те я отведоха.

Черни очи се впиха в моите, вече предвиждайки отговора на въпроса, който още не бе задал. Познавах и този поглед. Знаех едно-две неща относно предателството.

— Ще се погрижа за вас — чух се да казвам и се зачудих дали не съм полудяла. Сякаш да се грижа за себе си, беше някаква дреболия.

Тами трябва да е била отчаяна, за да ги изпрати при мен, след като аз бях най-голямата мишена за всички. Исках да задам хиляди въпроси, но нямаше време. Щях да получа някои отговори, но преди това трябваше да се отървем от преследвачите им.

Надникнах отново през завесата, и видях, че и Казанова се е присъединил към вампирите, които задържаха маговете. Той носеше жилетка, която бе крещяща с анимираните си пламъци — част от мъжката линия, предполагах. Тя отиваше на тъмната му коса и маслинения му тен, но не и на изражението му. Маговете воини не бяха любимите му хора. Но докато той можеше да ги попритисне малко, не можеше да ги изхвърли без причина, а те стояха между нас и изхода.

Бързо преброих дружината, която наброяваше осем души. Девет, поправих се аз, заедно с бебето, което едното момиче стискаше. Прекалено много, за да се пренесем.

Погледнах Франсоаз.

— Мога да пробвам отвличане на вниманието.

— Ow beeg — попита тя.

— Beeg?

— D’accord.

Тя се премести от другата страна на сцената и започна да си мърмори нещо под носа. След няколко секунди се появи купчина тъмни облаци, която се разпростря над подиума с пълно пренебрежение на факта, че ние бяхме на закрито. Столовете бяха съборени, когато хората скочиха на крака и шепота премина в рев. Вещиците определено разпознаваха лошите знаци, когато видеха такива.

Маговете внезапно спряха да играят нежно, показвайки истинското си лице на Казанова, и се спуснаха по пътеката. Това беше в същия момент, когато нещо лигаво и зелено, се удари в подиума. Дори нямах шанса да го разпозная преди множество други неща да го последват, избухвайки в тътнеща черна маса от облаци подобно на попкорн. Красивата рокля от шифон на модела, вървящ по подиума, се превърна от приятно прасковено в разярено тъмнозелено, цвят, който много се доближаваше до този на краставата жаба, която се блъсна в рамото й.

Тя изкрещя, когато част от нея закапа надолу по гърдите й и се запрепъва назад по сцената. Но подиумът бързо се покри с малки пречупени телца, повечето размазани и разцепени, и беше повече от очевидно, че тя ще се подхлъзне и ще падне на хълбока си. След това нещата излязоха извън контрол.

Защитни заклинания се появяваха от всички страни, които, когато се сблъскваха с камикадзе земноводните, предизвикваха фойерверки от плът във въздуха. Това направи вещиците в средата на стаята, които буквално бяха залени с червата на жабите, още по-малко щастливи, което ги накара да се обърнат невъздържано към техните сестри. Това забави маговете, но все още можех да ги видя, сурови и непоколебими, промъкващи се през врявата към нас.

— Има ли още от вас? — попитах Джеси.

Той каза нещо, но не можах да го чуя поради шумотевицата от хвърлянето на столовете по очуканите магове. Разбира се, те се блъскаха и в много други неща, пориви на вятъра тук и там, заклинания и хаос. Но аз не забелязах някой друг да изчезне под планината от скъпо изрисувано дърво. Изглеждаше така, сякаш маговете бяха настъпили някой от множеството пръсти на вещиците.

— Какво?

— Не! — изкрещя Джеси в ухото ми. — Ние бяхме единствените, които се измъкнаха!

— Добре. Тогава да се измъкнем отново.