Сезонът на розите

Единайсета глава

Патрик караше към Балтимор. Стъклата на прозорците на колата бяха смъкнати и вятърът разхлаждаше въздуха в купето. Щеше да бъде още по-приятно, ако Флора беше с него, но трябваше да я остави при приятеля си Анжело, който се грижеше за нея, когато се налагаше да пътува по работа. Нямаше представа колко време ще му отнеме разследването в Балтимор, а не искаше да я държи заключена в колата. Но тя му липсваше.

Телефонът иззвъня и той с радост позна гласа на Лиам.

— Едуард да се е мяркал? — попита Патрик, след като размениха поздрави.

— Не се е появявал втори път — отвърна Лиам. — Но не смея и за миг да изпусна Роуз от поглед.

— Какво да се прави!

— Според теб не е ли по-добре да се приберем при Лили в Хабърд Пойнт — попита той. — Тя мисли, че тук е по-безопасно за Роуз.

— Може и да е права — замисли се Патрик. — Едуард не може да бъде на две места едновременно, а в момента е зает с друго. Онзи ден беше в болницата при Мийви, сигурно се страхува, че може да дойде в съзнание и да разкаже какво се е случило. Между другото, състоянието й се подобрява и лекарите се надяват, че скоро ще се събуди.

— Откриха ли някакви доказателства за вината на Едуард?

— Един пръстов отпечатък върху нагревателя за топлата вода. Важното е какво ще ни разкаже Мийви, като излезе от комата.

— Сигурен ли си, че ще се оправи?

Патрик замълча за миг. Представи си яркосините, спокойни очи, които пазиха девет години тайната на нейната внучка. Трябва да си много силен, за да не се издадеш толкова време.

— Не я отписвай, човече! Тя е костелив орех — каза той.

— Надявам се да си прав. Заради Лили.

— Дано! За нея ще бъде много трудно, ако нещо се случи с баба й, знаеш колко близки са двете. И то сега, когато й предстои сериозна схватка с Едуард и се мъчи да разгадае плановете му за Роуз. Май наистина ще е по-добре да останеш в Роуд Айланд. Бъди нащрек, Лиам! Не му позволявай да се доближава до нея.

— Не се безпокой! — твърдо изрече той. — Не го съветвам да опитва. Впрочем, тук се чувстваме отлично. Прекарваме много време в морето с лодката на един приятел. Но възникна един проблем и си помислих, че можеш да ми помогнеш.

— Казвай!

— Познавам един човек от Кейп Хоук. Казва се Джерард Лафарж — рибар с лоша репутация. Лови делфини и китове. Тук става нещо интересно. Огромни вълни гонят малките риби към брега…

— Не е само в Роуд Айланд. — Пат се сети за необичайната активност в неговия иначе спокоен залив.

— В момента Лафарж не лови риба, но обикаля наоколо и се чудя какъв вятър го е довял чак до тук. Сигурно има някаква причина и тя не е любовта към южните морета, можеш да бъдеш сигурен.

— Обажда ли се в Кейп Хоук? — попита Патрик.

— Позвъних на братовчед ми, но той не знае нищо.

В този момент на хоризонта се появиха покрайнините на Балтимор и Пат даде сигнал за напускане на магистралата. Потърси листчето с адреса, който му беше дал Джим, и каза:

— Слушай, има вероятност тия дни да пътувам за Кейп Хоук. Ако стане така, ще проверя на място какво става с това приятелче.

— Ще ти бъда благодарен. Ти какво, каниш се да посетиш фестивала?

— Ако нещата се развият, както ги мисля — отвърна Пат и отби в указаната в бележката посока, — ще водя един много специален участник в конкурса.

Лиам му благодари още веднъж и двамата затвориха.

Щом слезе от магистралата, колата се изпълни с мирис на море. Това му напомни за Мариса. Беше забелязал, че каквото и да е правила, където и да е живяла, всъщност винаги е следвала линията на Атлантика. От Нюпорт към Балтимор, после отново на север — Бостън, и накрая в Кейп Хоук. Патрик също беше свързан с морето. Мирисът на водорасли го зареждаше с енергия и живот, ето защо сега се чувстваше бодър и изпълнен с увереност, че мисията му ще бъде успешна.

Той намери адреса на Сам и потърси наблизо паркинг. Кварталът беше в съседство с болницата и до слуха му достигнаха сирените на линейките. Къщите тук бяха двуфамилни, с малки спретнати дворчета към улицата и еднотипни дървени веранди отпред. По тротоарите играеха деца, грижливо наблюдавани от майки и баби, които седяха по пейките пред оградите на къщите. Патрик пресече и тръгна по тротоара на улица „Рибарска“. Изкачи стълбите на номер 61 и почука на вратата.

Докато чакаше, усети, че сърцето му бие, както винаги, когато беше в акция. В този случай залогът беше жизненоважен за него.

Опита се да надникне през спуснатите пердета. Те бяха дантелени, грижливо надиплени и създаваха усещане за домашен уют, но пред прозорците нямаше нито цветна градина, нито саксии с цветя. Патрик си каза, че е трудно да се грижиш за цветя, ако пътуваш непрекъснато.

Никой не отвори и той се върна при колата. Уговорката с Джим беше за шест в „Щипците на рака“, но до шест оставаше още много време, затова реши да се поразходи из града. Подкара към болницата. Мариса му беше разказвала, че е работила тук като сестра. Сградата беше голяма, тухлена, с широки огрени от слънцето прозорци. Може би Сам беше на работа и той се зачуди дали да не потърси из отделенията. По дяволите, какво се беше случило между двете сестри и имаше ли право да се намесва в техните взаимоотношения? Не беше ли по-добре да обърне колата и да се прибере, вместо да се меси в чужди работи? Но после си спомни сините очи на Мариса, нежния й глас, който му изпя онази прекрасна песен по телефона, и реши, че постъпва правилно. Нямаше да влезе в болницата, но щеше да изчака и да я потърси по-късно.

„Щипците на рака“ беше първото от редицата заведения, които бяха накацали около пристанището. Патрик паркира и тръгна по калдъръмената улица към грубо скования бар. Видя Джим да седи на една маса с някакъв човек. Трябваше да използва лактите, за да си пробие път през тълпата пред бара. Приближи се и позна другия мъж. Беше Джак О’Брайън, помощник-областният прокурор, който преди години му беше помогнал за един случай.

— Хей, Патрик, радвам се да те видя! — поздрави го Джак.

— Аз също — подаде ръка той. — Как си, Джак?

— Екстра — усмихна се прокурорът. — Джим ми каза, че си в града, и ми се прииска да се видим. Мина много време, чувам, че си се пенсионирал?

— Дойде ми времето, Джак — ухили се Патрик. — Реших, че е време да си поживея.

Те си припомниха за случая, по който бяха работили заедно. Патрик му каза, че техният човек все още е в затвора. Дали му петнайсет години за банков обир. Попитаха го, разбира се, и за Мара Джеймсън и той им разказа как се появила изневиделица цяла и невредима. Сервитьорът дойде и те поръчаха.

— И така, пенсионира се, но продължаваш да работиш, така ли? — попита Джим.

— Не, просто се опитвам да помогна на една приятелка.

— Да, Джим ми каза, че търсиш една от сестрите Махоун — каза Джак. — „Падналите ангели“.

— Познаваш ли ги?

— Че кой не ги познава? Дори и сега, след петнайсет години, си спомням някои от песните им. Свиреха в бара, който беше точно на ъгъла до съда. Половината от ченгетата и адвокатите бяха влюбени в тях. Сам излизаше известно време с един мой приятел, точно след като Пати се омъжи и замина.

Патрик се опита внимателно да измъкне още информация. Разбра, че след дипломирането си Сам Махоун за почнала работа в „Джон Хопкинс“, участвала в медицински екип, който пътувал из Южна Африка и Далечния Изток, навсякъде, където имало нужда и успеели да получат разрешение.

— Спомням си, че тъгуваше много за сестра си — разказваше Джак. — Двете бяха неразделни. Доколкото си спомням, Сам беше постъпила в „Джон Хопкинс“, понеже Пати вече работела там. И когато тя се омъжи, за нея настъпиха тежки времена.

— Продължи ли да свири след това?

— Само когато сестра й идваше да я види. На два пъти се събираха и изнасяха концерти. Всички ги обичаха и все още ги помнят.

— Какво стана после?

— Не знам. Съпругът на Пати почина и тя се омъжи отново. Май прекалено скоро. Казват, че попаднала на някакъв мошеник. Сам не го обичаше, ядосваше се от начина, по който се държеше с Мариса.

— Биеше ли я? — попита Джим.

Патрик отпи от колата си. Това беше един от дежурните въпроси на всички ченгета. „Биеше ли я?“ Сякаш само юмруците можеха да нараняват.

— Не! — отговори той вместо Джак.

— Вярно е — изрече О’Брайън. — Всъщност ти я познаваш.

— Да — потвърди Пат. — Заради нея съм тук. Мъчно й е за сестра й. Сега Пати живее в Нова Скотия. По това време на годината там се провежда фестивал на келтската музика и тя се опитва да открие Сам, за да участват в него.

— О, това ще бъде нещо, което бих желал да чуя — каза Джак. — Изминаха много години. Сега съм женен мъж с две деца и високо кръвно, но когато чуя тези две песни, оглупявам като двайсетгодишен хлапак.

Той извади от сакото си касета и я плъзна по масата към Патрик.

— Какво е това? — попита го той.

— Това е шпионски запис от деня на националния празник на Ирландия. Тогава двете свириха в „Бларни Стоун“. Пазя я оттогава, но жена ми се дразни, когато я слушам. Смята, че е опасно женен мъж да слуша такава предизвикателна музика. Защо не я вземеш?

— С удоволствие! — Патрик я прибра в джоба на ризата си.

Те замълчаха и вечерта се изпълни с острите писъци на чайките. Сервитьорът донесе вечерята — варени раци, пържени картофки и колсло. Тримата мъже се заеха с раците. Докато отстраняваха черупките със специален дървен чук, отново заговориха за стари познати, стари случки, деца и съпруги. За Патрик беше удоволствие да си припомни славното минало, но времето минаваше и той реши, че трябва да потърси отново Сам. Благодари на Джак и Джим за приятната среща и обеща да им се обади в най-скоро време.

Пое по обратния път към „Рибарска“ 61. Пусна касетката, която му даде Джак. Двете цигулки подеха нежна мелодия и ангелските гласове на сестрите запяха „Скалите на Дунийн“.

Боже, колко беше хубаво! Той се остави на красивата песен и на вятъра, който духаше през прозорците и рошеше косите му. Мариса пееше в пълна хармония със сестра си. Гласът й беше прекрасен, пълен с емоции, сякаш нашепваше в ухото му нежните, романтични думи и те бяха предназначени само за него. Качеството на звука беше ужасно, сигурно записът беше правен от някого сред тълпата в бара. Чуваха се разговори и смехове, звън на чаши, но чувствените гласове успяваха да се извисят над шума.

Патрик слушаше и си мислеше, че текстът идеално подхожда на природата в Кейп Хоук. Скали, планини, море. И самата Мариса, подпряна на вратата на къщата си и пъхнала ръката си в неговата. Тази картина беше нещо, заради което си заслужаваше да бъде тук. Колко щастлива щеше да бъде тя, ако Пат успее да убеди сестра й да тръгне с него. „Моля те, господи, помогни ми да го направя заради нея!“ — каза си той.

Остави колата на познатия паркинг, извади касетата от касетофона и я пъхна в джоба за късмет. Този път прозорците на къщата светеха. Изкачи външните стълби и почука. Отвътре се чуха стъпки и след секунда една жена отвори вратата. Косата й беше мека и чуплива, много по-светла от тази на Мариса, но Патрик веднага разбра, че това е Сам. Очите бяха същите — живи, любопитни и пълни със смях.

— Добър вечер? — взря се любопитно в него жената.

— Здравейте! Аз съм Патрик Мърфи.

— Чисто ирландско име — усмихна се тя.

— Саманта Махоун? — попита той за всеки случай.

— Същата. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Надявах се да ми изсвирите нещо нашенско.

Въпреки че думите му я разсмяха, тя го погледна изпитателно.

— Преди време можеше и да стане, но вече не свиря. Трябва ли да ви познавам?

— Не, не ме познавате — отвърна Патрик леко смутен.

— Тогава?

— Аз съм приятел на сестра ви.

— Тя добре ли е? А Грейси?

— Добре са — побърза да я успокои той, — макар че аз мисля за Грейси като за Джесика.

Тя присви очи и го огледа от глава до пети. Сетне стисна устни и хвана дръжката на вратата, готова да я затвори.

— Какво искате?

— Мариса ви очаква в Кейп Хоук — каза той. — Не сте си направили труд да й пишете, че сте се върнали от Перу, и тя седи пред компютъра, и чака да й се обадите, че сте добре и че вече сте на път към Нова Скотия.

— Това засяга само мен и сестра ми. — Гласът й затрепери от вълнение. — По-добре си вървете!

— Моля ви, Сам!

Тя почти затвори вратата и застана така, че той да не може да види лицето й, но нямаше как да заглуши острото и забързано дишане и Патрик разбра — тя се бореше със себе си.

— Вие… интимен приятел ли сте й?

— Не, само приятел — отговори той, изненадан от директния въпрос.

Тя продължаваше да се колебае. Той вече беше изгубил надежда, когато Сам отвори вратата и го покани вътре.

Стаичката, в която го въведе, беше миниатюрна. Той се насочи към малък диван и маса с два стола. Сам му посочи единия от тях и седна срещу него. „Седна“ не беше точната дума, просто се подпря на ръба на стола, сякаш все още се колебаеше дали постъпва правилно. Патрик огледа помещението. Стените бяха украсени с най-различни знамена, ярки килими и одеяла — сувенири от местата, където беше пътувала. Цигулката беше поставена на най-горния рафт на библиотечния шкаф, явно не я използваше често.

На една от стените имаше снимки и на някои от тях той разпозна Мариса. Въздъхна дълбоко и се обърна към Сам:

— Сигурно двете сте живели тук, преди Мариса да се омъжи? — попита и си припомни какво му беше разказал Джак.

— Да. Тя първа се нанесе тук. — Сам посочи към една елегантна масичка от махагоново дърво, отрупана с красиви вещи. — Това сребърно ковчеже ни е от баба. Свещникът и кристалният бухал са на Пати. Купи ги веднага щом го нае, за да внесе малко уют в обстановката. Бухалът трябваше да показва, че тук живее вече пораснал и улегнал човек. На другата година дойдох и аз, за да бъда близо до сестра си. И медицинска сестра станах заради нея.

— Значи Мариса е била вашият пример за подражание?

— Да.

— Тя много тъгува за вас, Сам.

Саманта наведе глава. Патрик я погледна и едва сега осъзна колко много си приличат двете сестри. Същият овал на лицето, същите високи скули и нежна, осеяна с лунички кожа. Но Мариса имаше тъмна червеникавокафява коса, а тази на Сам беше светла, с медни отблясъци.

— Оценявам усилията ви — каза тя, — но вие не разбирате…

— Обяснете ми!

Жената наклони глава, разтвори устни и Патрик си помисли, че ще го среже, ще му каже да не си пъха носа в чужди работи, но тя не го направи:

— Как мога да обясня на някого, който не знае каква беше сестра ми преди години? Тя беше… жена и половина. Трябваше да я видите тогава — по цял ден не подгъваше крак, непрекъснато беше между болните, но това не й пречеше вечерта да изправи публиката на крака с виртуозните си изпълнения. Беше много талантлива. Знам, че това е трудно за разбиране от човек, който не е запознат, но тя можеше да направи интравенозна инжекция, без да усети пациентът. Успяваше да разсмее децата, докато лекарят зашива раните им. Обичаше пациентите и те й отвръщаха със същото.

Патрик си спомни сърдечната усмивка на Мариса и повярва на всяка дума.

— Тя беше една от основателките на „Хоризонт“, клиника за социално слаби майки с деца, в която работим на доброволни начала. Грижим се за хора, които нямат средства за лечение. Намира се на ъгъла до болницата.

Сам се втренчи в обувките си и взе да ги оглежда, сякаш ги виждаше за пръв път. Когато вдигна глава, очите й блестяха от сълзи.

— Толкова много се гордеех с нея — прошепна тя.

— И вие продължихте нейната работа?

— Някой трябваше… — започна.

— Понеже Мариса спря работа?

От устата й излезе нещо средно между ръмжене и смях:

— Мариса! Това име ни караше да се смеем. Напомняше ни за една пиянска вечер в Париж. Боно измисли това име…

— Не вярвам, че го е избрала заради онази нощ.

— Не, разбира се! — тръсна глава Сам. — Каква ирония! Да знаеш всичко за механизма, по който насилниците оплитат жертвите си, и самата ти да паднеш така наивно в мрежите на такъв тип. На практика в „Хоризонт“ с нея правехме точно това, помагахме на жени, които са наранявани от съпрузите си — физически и душевно.

— Това ли не можете да й простите? Че е допуснала да се превърне в жертва? — попита той. Въпросът прозвуча грубо дори и за него и Сам го възприе като плесница.

— Вие… нямате право — едва сдържа яда си тя. — Не познавате сестра ми така, както аз я познавам, не знаете, какво бяхме една за друга…

Тя се задъха и замълча, за да не избухне в сълзи.

— Разкажете ми — мило каза Патрик, — моля ви!

— Бяхме всичко една за друга — продължи тя, все още силно развълнувана. — Споделяхме си всичко. Ако имах нужда, трябваше само да й се обадя, и тя пристигаше със следващия влак. Когато Пол, първият й съпруг, почина, аз си взех отпуск, за да бъда до Пати и Грейси. Нищо друго нямаше значение, щом те се нуждаеха от мен. Обичах Пол като брат.

Не успя да сдържи сълзите и захлипа. Стана и се приближи към стената със снимките. Свали една и му я подаде. На нея беше Мариса като булка, а Сам — шаферка. Мъжът трябва да беше Пол — висок рус младеж, кипящ от енергия и радост. После свали друга — двете сестри и едно бебе между тях.

— Племенницата ми — каза тя и изтри сълзите си. — Обичах я като мое дете. Аз съм й кръстница и можете да бъдете сигурен, че никой не е поемал тази отговорност по-сериозно от мен.

— Вярвам ви! — отвърна тихо Патрик.

— След смъртта на Пол сестра ми не беше на себе си. Мъката я бе сломила — знам, защото бях до нея. Не можеше да се справя с елементарни житейски задължения, затова останах при тях един месец. И после се появи онзи борсов консултант…

— Едуард Хънтър — почти изсъска той.

Сам го погледна шокирана:

— Ние го наричахме Тед. Познавате ли го?

— Да. Преди години бях детектив и той беше заподозрян по един от моите случаи.

— Тогава знаете за какъв човек става дума. Няма нужда да ви обяснявам.

Патрик кимна мрачно.

— Той я използваше, но аз не смеех да й го кажа. Изглеждаше толкова щастлива… Тед улучи точното място и точното време и успя да влезе под кожата й. Тя ми сподели, че той бил човекът, който й помогнал да събере отново парчетата от разбития си живот. Но всъщност той разпиля и това, което беше останало.

— Значи Мариса не ви послуша?

— Дори не искаше да говори с мен!

Патрик видя как пожарът отново лумва в нея. Тя се взря в снимката, на която двете държаха Джесика като бебе, и той можеше да се закълне, че от зелените й очи изскачат пламъци.

— Той ми я отне! — бореше се със сълзите тя. — Първо престана да ме търси, после започна да намира причини, за да не разговаря с мен, когато й звънях по телефона. Веднъж ми се обади Грейс и каза, че майка й е в леглото и плаче, а аз не можех да й помогна. Най-накрая успях да се свържа с нея и знаете ли какво ми каза? Че се чувствала много добре, просто супер! Тед бил невероятен и те били изключително щастливи. Щях да повърна!

— Сигурно много сте се тревожели за нея.

— Тревожех се и се ядосвах. Направо бях бясна. Дори мислех да отида и да взема Грейси от там. Аз съм й кръстница все пак.

— Може би за нея е щяло да бъде по-добре.

— Скоро Пати се скри напълно. Отблъсна ме, за да предпази Тед от моите обвинения. Бдеше над него като орлица. Беше истински кошмар!

— Сигурен съм, че и за нея е било непоносимо — каза Пат.

Сам го изгледа и твърдо изрече:

— Тя направи своя избор!

— Вие също — отвърна той.

— Какво имате предвид?

— Вие сте медицинска сестра. Тревожите се за всички страдащи жени по света. Готова сте да се притечете на помощ на всеки, който има нужда, независимо къде се намира. Но какво направихте за сестра си?

— Сестрата, която познавах и обичах, изчезна! — извика Сам. — Вече не съществува!

— От къде знаете? — ядоса се Патрик. — Не сте я виждали от години!

— Не искам да я виждам! Няма да понеса да видя как някой е подменил сестра ми с жена, която се бои от собствената си сянка. И учи и дъщеря си да живее в страх.

— Животът понякога ни наранява така жестоко, че ни е трудно да се изправим и да продължим. Тогава се нуждаем от подкрепата на най-близките си хора. И от музика, разбира се, особено когато става дума за вас двете.

Сам завъртя глава. Патрик познаваше добре ината на червенокосите, но въпреки това продължи:

— Били ли сте някога на фестивала в Кейп Хоук? Състезанието между изпълнителите ще бъде много оспорвано. Сестра ви мечтае да се включи в битката заедно с вас. Смятате ли, че това е жена, която се страхува от сянката си?

— Няма да отида! — заяви тя.

Патрик въздъхна. Сам се заинати и той разбра, че е безсмислено да спори. Стана, хвърли още един поглед към снимката на Мариса и реши да опита още веднъж:

— Имате ли касетофон?

— Защо? — сепна се тя.

Той не отговори. Жената сви рамене и посочи към барчето, Патрик й подаде касетата, тя го погледна неразбиращо, но я сложи в гнездото, натисна копчето и внезапно стаята се изпълни с музика и паднали ангели:

От очите й рукнаха сълзи. Патрик също избърса очите си, но Сам не му обърна внимание, сякаш беше забравили за него. Заслушана в песента, тя плъзна поглед към снимката на Мариса и после към цигулката.

Патрик се прокашля и й подаде визитката си:

— Обадете ми се, ако промените решението си. Заминавам за Кейп Хоук след няколко дни.

— Благодаря. — Тя пое картичката и я остави на масата, без да я погледне.

Патрик искаше да си вземе касетата, но се поколеба. Сам не му я предложи, явно се нуждаеше от нея. Той сви рамене, измърмори едно „довиждане“ и слезе по стълбите под втренчения поглед на зелените очи. „Падналите ангели“ пееха и свиреха и тяхната музика продължаваше да звучи в ушите му дори и след като потегли с колата си.