Сезонът на розите

Двайсет и четвърта глава

На другата сутрин Патрик проведе дълъг телефонен разговор с Джо Холмс от щатския отдел на ФБР в Кънектикът. Беше неделя и той го откри в дома му в Хабърд Пойнт.

Двамата говориха близо час и уточниха всички детайли по плана на Лиам. Патрик му продиктува адреса, който пазеше от години, и приятелят му пое грижата за свидетелите. Преди да прекъснат, му спомена за Жилбер Лафарж и за летовището „Морски каньон“.

— Спасяването на морските видове не е най-силната ми страна — отвърна Джо, — но ще направя каквото мога за Лиам.

— Мислех, че можеш да се свържеш с някой колега в Канада — каза Патрик, — да видим дали не могат да се намесят там. Ако беше видял тези малки тюленчета…

— Добре, добре, ще видя какво мога да направя — прекъсна го приятелят му, — но главното си остава да открия онази свидетелка. Дано се съгласи да ни съдейства.

— Знам, че е удар в тъмното, но ако стане, ще дадем коз в ръцете на Лили. Идеята е на Лиам, но ми се щеше да е моя.

— Не очаквай интересни идеи от пенсионер — захили се Джо, но отново стана сериозен. — Ако успеем, ще обърнем процеса.

— Май станаха много „ако“ — измърмори Патрик, пожела му успех и затвори.

Имаше достатъчно време да се приготви за път. Щеше да тръгне вечерта, когато пътищата не са толкова натоварени. С помощта на сирената и полицейските светлини щеше да пристигне в Кънектикът навреме, за да подкрепи приятелите си. Съдът започваше работа късно, изслушването надали щеше да започне преди десет, когато според него той вече трябваше да е при тях. Така че засега влезе в хотела, готов да помогне на Ан за най-важния ден на фестивала. Беше предложил услугите си още снощи.

— Наистина ли имаш време? — зарадва се тя. — Днес ще бъде най-натоварено. Очакваме пълен автобус от Халифакс, а заради изпълнението на нашата Мариса ескимоските ни приятелки вече са потеглили от планината и скоро ще бъдат тук.

— Какво се помайваме тогава! — потри ръце Патрик.

Ан го снабди с чук и пирони и той се присъедини към бригадата от доброволци, която вече работеше на поляната. По време на едномесечния фестивал участниците отпадаха един по един и за финала бяха останали само няколко състава, които днес щяха да се състезават за почетни звания и, разбира се, за голямата награда. Патерик и останалите работници трябваше да добавят още един ред за сядане, за да направят място за журито и за публиката.

Зае се ентусиазирано с работата — редеше дъски, зачукваше пирони, пренасяше талпи — всичко каквото беше нужно. Изпоти се, захвърли тениската и остана гол до кръста. Снощи беше погледнал програмата и реши да се включи в строителната бригада, така искаше да подкрепи Сам и Мариса. Наистина, „Падналите ангели“ нямаха възможност да участват в предварителните прослушвания, но Камил Нийл, основателка на фестивала, изтъкна работата на Сам в Световната здравна организация, заради която тя не можа да дойде навреме, и голямото разстояние, което трябваше да пропътува, за да пристигне за Състезанието. Наложи правото си на глас и ги включи в програмата.

Около обяд Патрик започна да се оглежда за Мариса и скоро я видя да се приближава през поляната със Сам, Джесика и Флора. Избърса потта и бързо навлече тениската. Флора изприпка при него и повлече и Джесика след себе си. Той приклекна до четирикраката си приятелка и я погали зад ушите.

— Как се държа моята красавица снощи? — попита.

— Беше много послушна — усмихна се Джеси. — Спа до мен, на леглото.

— И мама не се сърди?

— Не, нямам нищо против. — Приближи се до него Мариса и му се усмихна мило.

Снощи, когато я докара до дома й, двамата си размениха дълга обещаваща целувка, но сега не посмя да я докосне, защото не знаеше как би се почувствала пред сестра си и Джесика. Но тя смело пристъпи напред, повдигна се на пръсти и го целуна по бузата.

— Как се чувстваш след вълнуващата нощ? — попита той, все още тръпнещ от допира на устните й.

— Чудесно! Сутринта звъннах на Джийн и той каза, че тюленчетата ще се оправят. Били обезводнени, но иначе са здрави. Мисли да ги изпрати в резервата за морски животни веднага щом възвърнат формата си.

— Ах, как ми се иска да заключа този Лафарж в смърдящия му микробус и да го нахраня с развалена риба — скръцна със зъби Сам. — Нека да го видим тогава! Ти Джей ми каза, че го видял на първия ферибот тази сутрин. Изглеждал като ударен с чук по главата. Мога да си представя как е реагирал, когато е отворил колата сутринта и е видял, че уловът му го няма.

— Може да е решил, че бебетата са си отключили сами вратата и са избягали — изкикоти се Джесика.

— Всъщност те са живи благодарение на майка ти — каза Патрик и се замисли къде ли се е забързал Жилбер Лафарж толкова рано. Надяваше се Джо да се е свързал с канадските си колеги, за да разбере какво става в онова летовище и какво общо имат братята Лафарж с „Морски каньон“.

Жените обиколиха около трибуната и одобриха работата на доброволците. Патрик задържа Мариса. Трябваше да й каже какво става в Хабърд Пойнт.

— Има нещо, което трябва да знаеш — започна той.

— Какво?

— Утре Лили трябва да се яви в съда. Едуард е изискал ДНК-експертиза за Роуз.

— За бащинство?

Той кимна и видя как лицето й помръкна:

— Не трябва да го оставя да победи!

Колко решителна изглеждаше тя, отбеляза с удоволствие Патрик, колко ярко блестяха зелените й очи! Пред него стоеше един смел човек. Нямаше нищо общо с наплашената жена, която срещна, когато дойде за пръв път тук. Но и той също се беше променил. Дали причината не беше въздухът в Кейп Хоук? Или лекият бриз, който нахлуваше през канала от залива на Сейнт Лоурънс?

— Какво можем да направим? — попита тя.

— Аз заминавам веднага след вашето изпълнение. — Той я погледна право в очите. — Искам да бъда с тях, когато започне процесът.

— Мамо, не искам Тед да нарани Роуз! — доближи се Джеси.

— А аз спасявам тюлени, докато тази, която наистина има нужда от помощ, е била моята приятелка — разтревожи се Мариса.

Патрик поклати глава и зачака да чуе решението й. Зелени й очи бяха толкова чисти и прозрачни, че можеше да прочете мислите й. Видя колко много й се иска да отиде в Кънектикът и да помогне на Лили, но забеляза и друго — тя се страхуваше от срещата с Тед. Страхуваше се, че по някакъв начин той ще успее да разруши живота, който беше изградила тук за себе си и Роуз. Понечи да заговори, но Джеси го изпревари:

— Роуз няма представа за Тед. Изпрати ми писмо, в което се тревожи за Нани. Не я е виждала от два дни. Не знам как може да се изгуби бял кит, но ето че е факт — каза тя и Патрик замръзна с отворена уста.

— Патрик! — разтревожи се Мариса. — Добре ли си?

— Д-да — отвърна той и я прегърна. — Мисля, че е време да се приготвиш за изпълнението си, а аз ще проведа един-два телефонни разговора. Бъди сигурна, че ще бъда тук, когато се качиш на сцената, и ще стискам палци.

— Искам от теб да ни слушаш внимателно — погледна го тя в очите и хвана ръката му, — особено последната от нашите песни.

— Последната песен?

Тя кимна и очите й се озариха с особена светлина. Той се обърна и тръгна към хотела. Сърцето му разбра, че всичко, което тя искаше да му каже, и всичко, което той трябваше да чуе, беше в тази песен. Щеше да бъде там, на първия ред и нямаше да изпусне нито една дума.

Призрачните планини затихваха. Единственото доказателство за този природен феномен беше лекото завихряне на водата около подводния риф. Сърфистите напразно чакаха още някоя вълна убиец, а птиците кръжаха над водата с надежда пиршеството, на което се наслаждаваха вече цял месец, да продължи.

На хоризонта се виждаха два траулера. Единият беше под ръководството на капитан Ник Олсън от Галилей, а другият — ръждивочервен риболовен кораб от Кейп Хоук, Нова Скотия. Мрежите му бяха опънати и теглеха бързо товара си на север, за да избегнат бреговата охрана и любопитните погледи от други преминаващи кораби.

Докато траулерите се отдалечаваха бързо един от друг, техните капитани гребяха усилено надуваемите си лодки един към друг. Срещата се състоя по средата на разстоянието между двата кораба и причината си заслужаваше — двайсет и пет хиляди американски долара преминаха от едни ръце в други.

И двамата капитани бяха нервни, но по различни причини. Капитан Джерард Лафарж имаше краен срок за изпълнение на задачата и вече закъсняваше с поръчката. Курортът трябваше да отвори врати за Деня на труда. Той знаеше, че редица важни личности са ангажирали стаи и хотелите заради обещанието на управата, че ще присъстват на единствено по рода си шоу — нещо, което планираха да стане запазена марка на „Морски каньон“.

Капитан Ник Олсън беше нервен, защото това лято вече си беше навлякъл гнева на природозащитните органи и имаше чувството, че те продължават да го следят. Беше наредил на екипажа да бъде нащрек и да му докладва за всичко, което им се стори подозрително, или за хора, които разпитват за бизнеса им. Освен това работата, която му беше възложил Лафарж, не му беше по сърце.

Вълните люлееха гумената лодка и макар досега да не знаеше какво е морска болест, в момента усещаше силно гадене.

— Значи отварят врати след колко? Седмица? — попита той.

— Да! Само си помисли, това е последната лятна ваканция на богаташите за тази година и ние им осигуряваме най-голямата атракция — да плуват редом до морски бозайници, които лично сме доставили.

— Как са го организирали? Заменили са водната пързалка с делфини?

— В общи линии, да — засмя се Лафарж. — Хората живеят за тръпката. Чувал съм за такива, дето плуват с акули в Австралия и Южна Африка или се гмуркат сред огромни змиорки в Канкун. Сега ще имат възможност да покачат адреналина си, без да напускат границата на комфортния курорт. Вместо да си харчат парите за разходка из океана и да се надяват да видят с бинокъла си някой кит, ще имат възможност да плуват до един бял красавец.

— Сигурно ще им струва цяло състояние.

— Това е луксозен курорт — сви рамене Джерард. — Парите нямат значение, щом зрелището си струва. Ето защо ти плащам толкова много. „Морски каньон“ ти благодари.

В отговор Ник изръмжа. Погледна към смаляващия се „Мар IV“ и се запита колко ли дълго ще издържат делфините без вода. Дали белугата беше на кораба? И каква дрога бяха използвали, за да държат бозайниците под контрол?

— Наистина! — продължи Лафарж. — Много ни помогна с контактите си. Ако не ни беше казал къде се намира бялото съкровище, нямаше да знаем откъде да започнем. Така стана лесно, намерихме я точно пред къщата на оня многознайко Нийл. Идиотът му с идиот, отнасяше се с мен като с червей, когато бяхме деца.

— Хм — изсумтя Ник. И той се беше сблъсквал с присмеха на такива като Лиам Нийл. Момчетата като него по цял ден се излежаваха на плажа и четяха книжки, докато той и Джерард се опитваха да изкарат прехраната си с риболов. Опита се да си напомни за презрението на мамините синчета, но това не помогна. Продължаваше да се чувства зле.

— Виж — каза Джерард, — брат ми се провали с тюлените, които бяха част от доставката, така че ще бързам да хвана няколко от тия проклети животни.

— Давай! — отвърна Ник и скри торбата с парите под седалката си. — Някой ден пак ще се видим.

— Да. Ако пак се появят Призрачните планини, викай. Това беше страхотна възможност. Вкъщи нямахме шанс да хванем Нани, неизменно попадахме на нечий зорки очи. Тя беше най-голямата туристическа атракция на Кейп Хоук и ако всичко върви по план, ще бъде такава и за „Морски каньон“, а ние ще станем малко по-богати.

Ник нищо не каза. Замисли се за времето преди трийсетина години, когато беше още хлапе. Китовете бяха рядко явление по бреговете на Роуд Айланд, както и сега, но една зима огромен гърбат кит беше преплувал цялото разстояние от Нюпорт Бридж до Нарагансит Бей. Дядото на Ник го взе със себе си на своята малка, но здрава рибарска лодка и те излязоха в морето. Опитаха се да подплашат кита, за да се върне в открито море и да поеме към дома.

— Защо правим това, дядо? — попита Ник. Пръстите му замръзваха от ледения вятър, независимо че беше с ръкавици.

— Защото китовете са бозайници — обясни дядо му, хванал здраво кормилото. — Те са топлокръвни и дишат въздух също като хората.

— Значи, не са риби?

— Плуват като риби, но приликата спира до тук. Когато китовете загубят партньора си, те пеят любовна песен под водата, докато го намерят отново. Ако не помогнем на този, може би в океана има друг, който пее и го търси, и ще страда цял живот за него.

После му показа как да удря с греблото по водната повърхност, за да предизвика големи вълни. Дълго обикаляха около мястото, където бяха забелязали кита, докато не видяха мехурчета от въздуха, който беше поел морският бозайник. Дядо му насочи лодката натам, а той започна да вдига невъобразим шум с греблото. Мина доста време, докато животното се надигна като подводница от водата, направи широк завой сред ледените води и пое към океана.

Ник си спомни за това, докато махаше на Лафарж за довиждане. После отвори клапана и заплава към своя кораб. Той беше рибар. Изкарваше си хляба, като хвърляше мрежи, вадеше, чистеше и разпределяше улова всеки божи ден и никога досега не бе чувствал жал към рибите. Но китът не беше риба. Представи си, че дядо му го гледа с укор от небето. Сигурно се срамуваше от внука си.

Помисли си, че белугата няма да издържи без вода до Нова Скотия, и това го накара да се почувства още по-зле. С разбъркан стомах, сякаш беше новобранец в морето, той зави към своя кораб и се помъчи да забрави за „Мар IV“.

Да чакаш един безкраен ден, докато дойде време за концерта, се оказа убийствено скучно. Джесика не можеше да си намери място от нетърпение, но времето продължаваше да се точи бавно и тя реши да включи компютъра. Искаше да пише на Роуз, но не знаеше откъде да започне. Думите на Патрик я изплашиха. Тя знаеше много добре какво значи да живееш с Тед и би направила всичко, за да предпази приятелката си от това изпитание, но беше безсилна. Реши да се съсредоточи върху Нани, беше по-лесно от мисълта за Тед. Тя разбираше тревогата на Роуз. И тя като нея беше страдала за животно. Вече една година я преследваше споменът за умиращата Тали в скута на майка й.

Погали Флора и се взря в нейните тъмни, дълбоки очи. Гладката кожа беше топла и мека под дланите й. Флора наведе глава и се примъкна по-близо до новата си приятелка, сякаш усещаше колко страда Джеси за своето кученце. А може би Патрик го усещаше и затова остави Флора при нея през нощта, вместо да я вземе със себе си в хотела. Една от причините, разбира се, беше нощната му разходка с майка й, но беше сигурна, че той разбира каква голяма нужда има тя от Флора.

Джесика изпрати писмото, влезе във всекидневната и застана до вратата. Леля й се гримираше пред огледалото. Изведнъж почувства такава радост, че сърцето й щеше да изхвръкне. Беше щастлива, истински щастлива, чувство, което беше забравила, след като Тед влезе в живота на майка й.

Преди Тед животът й беше като на всяко друго дете. Страдаше за баща си, но знаеше, че той не я е изоставил, гледа я от небето и я подкрепя. Беше сигурна, че светът е добро място и хората са родени, за да се обичат. Нейната леля изпращаше картички от всяко кътче на света. Понякога идваше за Коледа или за лятната ваканция, а понякога ги изненадваше за рождения ден на майка й. Но Тед изгони леля Сам от живота им. Когато уби Тали, Джесика престана да вярва в доброто и в любовта.

— Кой се е скрил зад вратата? — закачливо попита Сам и сложи ръка над очите си.

— Това съм аз! — извика Джеси и пристъпи напред.

— А къде е Флора? Толкова свикнах да я виждам до теб през последните два дни, че я приех като втора племенница.

— За кого говориш, за сестра ми флора ли? — засмя се Джеси.

— Ох, прекрасно е да си имаш сестра! — притисна ръце до гърдите си Сам. — Не знам какво щях да правя без майка ти.

— Дори когато не дойде да ни видиш толкова дълго време?

Сам отпусна ръце и се обърна към племенницата си. Беше облечена в черно заради изпълнението им на сцената — черни дънки, черна блуза и индианска огърлица с яркосини мъниста. Огнените й къдрици бяха прихванати със зелена панделка, която подхождаше на очите й:

— Дори и тогава, мила моя.

— Толкова ми беше мъчно, когато спря да идваш, лельо! Мислех, че ще умра от мъка — призна Джеси.

Леля й седна на двойното канапе и я придърпа до себе си.

— Ти и майка ти сте най-важните хора в живота ми, Джеси! Понякога сестрите се карат, едната вижда, че другата върши нещо, което не е добро за нея, опитва се да й го каже, но без да иска засяга чувствата на сестра си. И все пак не може да мълчи, защото вижда, че нещата се влошават…

— Като при мама и Тед?

Леля Сам се поколеба и стомахът на Джесика отново се сви болезнено. Мразеше, когато възрастните спестяваха истината и криеха лошите неща от децата, защото мислеха, че те няма да ги разберат. Но леля й се реши и кимна.

— Да, както при тях — въздъхна тя. — Но майка ти намери сили да избяга, да измине такова огромно разстояние и да започне нов живот. Гордея се с нея! Аз я обичам точно такава — борбена, готова да брани интересите си.

— Благодаря ти! — каза Мариса, която тъкмо влизаше в стаята.

— Чух какво каза Патрик — обърна се Сам към нея. — Не мога да си представя, че Тед отново ще се отърве и ще продължи да наранява хората.

— И аз — каза сестра й и гласът й прозвуча някак странно, сякаш мислеше за нещо друго.

— Патрик не спомена ли за съдебен процес, който започвал тази седмица? — попита Сам.

— Точно така — потвърди тя.

Джесика гледаше ту майка си, ту леля си. Двете си приличаха много и в същото време, бяха различни. Леля й беше висока и слаба, с буйна къдрава коса и зелени очи, винаги готови да се засмеят. И майка й беше висока, но по-закръглена, с тъмна коса, подстригана на черта до брадичката. Очите й имаха същия морскозелен цвят като на сестра й, но Джесика бе изгубила надежда, че ще ги види отново да искрят от радост. Някога в тях гореше желание за живот и ентусиазъм, сякаш майка й очакваше всеки момент да се случи нещо хубаво.

Пламъкът в тях бе угаснал от години, но сега, докато гледаше двете сестри в каубойски ботуши и цигулки в ръце, Джесика видя, че светлинката в тях е на път да се завърне.

— Можеш да заминеш за Кънектикът с Патрик след концерта — каза Сам — и да помогнеш на Лили в съда. Мисля, че имаш какво да кажеш, за да задържиш Тед, или Едуард, или който и да е, далече от това малко момиченце.

— Да, мамо, трябва да кажеш за Тали — намеси се Джеси.

— И някои други неща — поклати глава майка й.

— И аз искам да дойда — продължи дъщеря й. — Искам да съм с Роуз.

— Но той ще бъде там, Джес! Може би ще се наложи да се изправим пред него.

Джесика обаче мислеше за Тали и за тюленчетата, и още за Лили, Роуз и Нани — да можеше да помогне на всички!

— Мамо — изрече развълнувано тя. — Те са наши приятели и ние трябва да им помогнем! Искам да отида!

— И аз — каза майка й.

— Значи, заминаваме всички — реши Сам. — За нищо на света няма да пропусна да видя как натриват носа на този мръсник!

— Ах, ти! — засмя се от сърце Мариса.

Сам беше заела войнствена поза и от очите й хвърчаха искри, но скоро и тя се засмя и плесна с ръце:

— Хайде, момичета! Сега имаме по-важна работа. Трябва да грабнем наградата на фестивала.

— Внимание! Внимание! — викна Джесика. — Идват „Летящите ангели“!

— Не летящи, а паднали… — поправи я леля й, но Мариса я спря.

— Чакай, Сам! Мисля, че имаме нужда от ново име и Джесика току-що ни го даде.

През последната седмица на фестивала напрежението растеше с всеки изминал ден и най-сетне настъпи часът, в който финалистите щяха да се изкачат на сцената и да покажат най-доброто, на което бяха способни. Хората на поляната бяха толкова много, че не се виждаше и тревичка от зеления килим пред хотела. Момичетата нанук бяха окупирали предните места между белведерето и сцената, а местните знаменитости и официалните лица заемаха двете трибуни, начело с почетното жури и фамилия Нийл — Камил, Джуд, Ан и няколко по-далечни братовчеди.

Мариса погледна към планинския склон. Слънчевите лъчи огряваха синия залив, тук-там гористите върхове хвърляха сянка и на тези места водите изглеждаха сиви, нашарени с бяло от следите на завръщащите се в пристанището рибарски лодки. На сцената беше един квартет от Ингуиш. Техните гайди свиреха протяжно и изпълваха въздуха с мистична, почти неземна музика.

Сам стоеше до сестра си и настройваше цигулката. Въпреки че не бяха излизали на сцена от години, двете се чувстваха спокойни и уверени. Както винаги Сам преодоляваше сценичната треска, като се концентрираше върху инструмента си. Мариса действаше по друг начин. Взираше се в публиката и търсеше близки и приятели, които бяха тук заради нея и тяхната положителна енергия я зареждаше и успокояваше едновременно.

Тя видя момичетата нанук, които пиеха вино и припяваха. Ан трябваше да седне при семейството си, но Мариса знаеше, че сърцето й е при тях. По-нататък съзря и Ти Джей, който се подпираше на парапета на верандата в очакване на тяхното изпълнение. Но тези, които наистина искаше да види, бяха Джесика и Патрик. Те седяха един до друг точно пред сцената, а в краката им лежеше Флора. Сърцето й подскочи радостно и тя пое с пълни гърди чистия северен въздух. Доскоро дори не можеше да си мечтае за такава гледка, а сега дъщеря й седеше рамо до рамо с човека, който беше спечелил доверието й, и шепнеше нещо в ухото му. Тя хвърли поглед към сестра си, която повдигаше лъка на цигулката си, и се зачуди как ли щеше да реагира, ако й кажеше, че е влюбена.

Квартетът от Ингуиш завърши. Ан стана от трибуната и се запъти към сцената. Мариса прегърна Сам и й прошепна:

— Наш ред е.

С широка усмивка Ан благодари на всички, които са почели техния фестивал, и после погледна към тях:

— Днес имаме две специални за нас дебютантки. Те са медицински работнички, те са сестри и накрая, те са мои приятелки. Моля, посрещнете с бурни северни аплодисменти — Ан погледна към Джесика, за да си спомни новото име, — „Летящите ангели“!

Мариса хвана ръката на сестра си и двете се затичаха към сцената. Колко пъти бяха правили това? Да бързат за някъде ръка за ръка — за училище, за концерт, за парти — винаги заедно, винаги убедени, че другата е наблизо.

Двете се изкачиха на сцената. Сам погледна Мариса и тя кимна. „Едно, две“, отмери тя и те започнаха да свирят.

И двете бяха облечени в черно и с каубойски ботуши. На Сам бяха от протрита жълта кожа, а на Мариса — от синя, също изтъркана на места. Стояха толкова близо една до друга, че когато вятърът развя косата на Сам, няколко червеникави косъма влязоха в устата на сестра й, но тя дори не забеляза. Лъковете се движеха в унисон, бързо и прецизно.

Свириха жига, рил и баладата „Ела на хълма“ — коронната им песен. Когато запяха, някой от тълпата започна да ги аплодира шумно и възторжено и Мариса се изкуши да види дали няма да познае някой стар фен. Но истината беше, че тази вечер тя свиреше само за двама души — за момиченцето пред нея, което владееше сърцето й, и за мъжа, който неочаквано беше успял да намери местенце до Джесика. Двете със Сам пяха вдъхновено и покориха публиката.

Когато дойде ред на четвъртата песен, Сам беше готова да започне, но Мариса изненадващо свали лъка.

— Наред ли е всичко? — шепнешком я попита сестра й.

— Да — успокои я тя.

Просто имаше нужда да се огледа, преди да започне. Небето притъмняваше, звездите скоро щяха да заблестя: като диаманти върху тъмносиньо кадифе. Тя си представи как лунният сърп хвърля фини сребърни нишки към тях, оплита ги в невидима паяжина, която ги държи здраво, за да не се разпилеят из необятния космос. Ето такива невидими нишки свързваха сърцето й с Лили, Роуз, Сам и тези, които й бяха най-скъпи — Патрик и Джесика. Погледна към тях.

— Това е последната ни песен — каза тя към публиката, но думите й бяха предназначени единствено за Патрик. Той й направи знак, че е готов да слуша, и за миг гърлото й се стегна, тя се изплаши, че няма да може да запее, но мигът отмина и тя усмихнато погледна към сестра си.

— Готови? — попита Сам.

— Готови! — уверено отвърна. Кракът й затактува — едно, две, три… и сестрите запяха:

Песента се носеше в нощта, чиста и нежна. Затаила дъх, тълпата следеше всяка тяхна дума. Може би хората разбираха, че това не беше обикновена песен, а обяснение в любов, а може би не — Мариса нямаше представа. Тя свиреше и се взираше в очите на своя любим. Вятърът рошеше червената му коса, а очите му блестяха, по-сини от всякога. Сини звезди в мрака на гаснещия ден.

Когато песента свърши, настана дълбока тишина. Но само след миг публиката избухна в оглушителни овации. Хората скочиха на крака и дълго време не спряха да ги аплодират. „Летящи ангели“ станаха любимци на публиката, също като „Падналите ангели“ преди години.

Сам и Мариса се поклониха ниско.

Сега всичко беше в ръцете на съдиите. Те трябваше да направят окончателния си избор, но Мариса малко се интересуваше от класацията. Тази нощ тя вече беше получила всичко, което искаше. Хвана Сам за ръка, скочи от сцената и се озова в прегръдките на Патрик и Джесика.

— Бяхте велики! — възбудено заговори момичето. — Няма начин да не спечелите голямата награда!

— Не съм сигурна — обади се Сам. — Твърде късно се включихме. Надявам се поне да не ни дисквалифицират.

Мариса мълчеше, загледана в очите на Патрик.

— Беше невероятна! — прошепна й той.

— Благодаря ти!

— Тази песен… най-прекрасното нещо, което някога съм чувал…

Мариса не сваляше поглед от него. Искаше да му разкаже как се беше родила песента, как докато репетираше със сестра си, думите сами намериха мелодията си, но в момента трябваше да свършат нещо по-важно.

Докато пееше своята песен, мисълта за Лили не я напускаше. Приятелството и любовта, които намери тук, спасиха нейния живот и живота на Джесика. Сега беше дошло време тя да подаде ръка на приятелката си и да застане до нея в съда.

— Патрик — каза развълнувано тя. — Време е да тръгваме.

— Какво имаш предвид?

— Трябва да отидем в Кънектикът.

— За да помогнем на Лили и Роуз — обади се Джесика.

— Ще има ли място за всички — аз, мама и леля Сам?

— Разбира се — отвърна Патрик и очите му светнаха от радост.

— Ще вземем моята кола. Да потегляме още сега, в тази минута! — забърза Мариса. — Няма да си простя, ако закъснеем за процеса.

Патрик я целуна силно и ги поведе далеч от все още аплодиращата ги публика.