Сезонът на розите

Шеста глава

Цигулката беше в килера, забутана зад купища куфари и зимни обувки. Мариса трябваше да прерови всеки рафт, за да я открие. Докато разместваше, един голям кашон със зимни ръкавици падна и едва не се изсипа върху главата й. Най-накрая, след дълга борба с кашони, торби и кутии, тя напипа кожения калъф и доволно изпъшка.

Избърса прахта с една от разпилените по пода ръкавици, и се загледа в черния релеф на кожения капак. Внимателно пъхна ключето в дупката и ръцете й затрепериха от вълнение. Повдигна капака и огледа инструмента. Времето си беше казало думата. Лакът беше надраскан. На места липсваха цели парчета и отдолу се показваше основата от черешово дърво.

Мариса издуха праха и както винаги се захласна по красотата на изящната й формата! Леко подръпна струните и се заслуша в най-прекрасния звук, който някога беше чувала.

Колко много й липсваше музиката! Още вчера, когато се докосна до китарата на онази жена в магазина, тя зажадува за цигулката си. Не, не беше вчера, а от мига, в който Джесика я попита дали музиката е още в сърцето й.

Когато заживя с Тед, Мариса престана да свири. Това не стана изведнъж. Отначало той се преструваше, че обича да я слуша, докато свири. Молеше я да му изпее негови любими песни и тя с радост изпълняваше желанията му. Но с течение на времето нещата се промениха. Мариса започваше да свири и той веднага я прекъсваше под претекст, че му пречи да се концентрира или че го боли главата. Казваше, че музиката му пречи да мисли. Веднъж вместо „музика“ каза „шум“. Тя прибра инструмента в калъфа и повече не го отвори.

Мариса свиреше от дете. Обичаше цигулката си, обичаше да усеща напрежението на струните под пръстите и да прокарва лъка по тях. И сега, когато я сложи отново под брадичката си, усети как музиката се завръща в нея с пълна сила. Нагласи пръсти и леко подхвана „Ела на хълма“ — любимата песен на Сам.

Нежните звуци се разнесоха из стаята и очите й се напълниха със сълзи. Колко много се бяха отдалечили двете сестри една от друга през последните няколко години! И колко сложно беше да намерят отново път към сърцата си! Колкото повече обичаш един човек, толкова по-трудно е да му простиш и да се върнеш при него.

Но Мариса не губеше надежда. Ето, музиката се завърна при нея и тя свиреше, сякаш никога не е прекъсвала. Значи и за хората не беше късно да се намерят отново.

Тя засвири песните, които двете със Сам изпълняваха като деца: „Мери има малка лампа“, „Падна лондонският мост“, „Блести, блести, моя звездичке“, „Малката лодка“. Свиреше и си представяше, че Сам е до нея и й се усмихва насърчително.

После подхвана Концерт за цигулка номер 3 от Моцарт. Спомни си колко се възхищаваше на малката си сестра заради лекотата, с която разчиташе сложните партитури, сякаш самата тя ги беше писала. Сам беше благословена с музика, пееше още преди да може да говори. На две години се приспиваше самичка с песни. Лежеше в леглото си и припяваше: „Ми, ми, ми, ми…“, винаги в тон и винаги в такт.

И Мариса имаше хубав глас. Когато сестра й проговори, нямаше по-щастлив човек от нея. Двете започнаха да пеят, играеха свързани с музиката игри, измисляха песни за родителите си и за тях самите.

Сам свиреше и пееше като ангел. На четири години можеше без проблем да хване всяка мелодия на пианото.

Мариса я научи на всичко, което самата тя знаеше, и не след дълго Сам стана по-добрата.

Двете сестри обичаха да седят на задната веранда и да свирят на лунна светлина. Понякога бяха готови да свирят до сутринта само за да бъдат заедно. Лъковете им се движеха в пълен синхрон, мелодията излизаше чиста и ясна и Мариса благодареше на съдбата, че има сестра, с която обичат да правят едни и същи неща.

— Можем да правим това цял живот — беше казала тя, когато навърши девет и още се наричаше Пати.

— Какво имаш предвид? — попита Сам.

— Никой друг не знае нашите песни… Можем да ги свирим, докато остареем.

— Ами ако се разделим?

— Няма да се разделяме!

— Понякога сестрите го правят.

— Тогава — беше казала тя — ще сключим договор. Ако някога се разделим, всяко лято ще се събираме и ще продължаваме да свирим.

— Обещаваш ли?

— Обещавам! — тържествено бе отговорила тя и двете се заклеха пред изгряващата над главите им луна.

Дълго време след това не се наложи да си спомнят за това обещание. Бяха една до друга през лятото, както и през всеки друг сезон. Най-трудният им момент беше, когато Мариса завърши гимназия една година преди Сам и трябваше да замине за Балтимор, за да продължи образованието си в медицинското училище. Сам трябваше да остане в гимназията и се наложи да се разделят. Но още на другата година се премести при нея и нещата продължиха както преди.

Обучението беше скъпо и те трябваше да помислят за допълнителни доходи. В края на всяка седмица грабваха цигулките и тръгваха по ирландските барове да свирят, за да платят таксите си. Станаха любимки на публиката в „Кръчмата на Моли“, „Речният камък“, „Бирената къща на Морън“. В съботните вечери там се събираха младежи. Идваха да си попеят и да потанцуват ирландски танци. Те обожаваха музиката на двете сестри.

Сам и Мариса нарекоха дуета си „Падналите ангели“, понеже смятаха, че е по-реалистично, а и по-забавно, да бъдат грешни. Но истината беше, че Мариса наистина мислеше сестра си за ангел. Тя беше невинна и мила, готова да дари всекиму усмивка. Грижеше се с любов за пациентите, раздаваше се без остатък. Музиката беше нейният отдушник. Даваше й възможност да освободи сърцето си от човешката болка, която събираше през седмицата в болницата. И двете горяха в работата си.

След дипломирането двете започнаха работа в балтиморската болница. Работеха много, понякога до пълно изтощение. Един ден решиха да си вземат отпуск и отидоха до Париж да се позабавляват. Цял следобед се разхождаха из улиците, обикаляха забележителностите и накрая, капнали от умора, седнаха да изпият по чаша вино на брега на Сена. Един мъж седеше на съседната маса. Беше мускулест, леко загорял, с тъмна коса, хваната на опашка. Носеше тъмни очила и черен кожен елек без ръкави, който очертаваше силно и мускулесто тяло. Това беше рок звездата Боно. Мариса и Сам се влюбиха в него от пръв поглед. Почерпиха го с питие, после още едно и скоро той се премести на тяхната маса. Вечерта продължи типично по ирландски: много приказки, много храна за душата и много вино. Боно пушеше като комин. Сам също запали, за да му прави компания. От своя страна той се възхити на готовността й да работи дори и в най-забутаното кътче на света, за да помага на болните и бедните.

Вдигнаха тост за бедните, за богатите, за Ирландия, Америка, Елвис, музиката, поезията, секса и падналите ангели.

— А сега за Дева Мария — извика Боно и се чукна за пореден път със сестрите. — Да ни донесе световен мир и да напълни стадионите с публика на концертите ни.

— Второто й име е Мери. — Сам посочи към Мариса.

— Това е име, което се запомня — каза той. — Мери! Или пък някоя негова версия — Мариана, Мойра, Мариса…

— Мариса! Вече ще те наричам така! — възкликна Сам и очите й светнаха. — Край с Пати!

Години по-късно, когато й се наложи да бяга и да крие самоличността си, Мариса прие това име.

На раздяла Боно им стисна сърдечно ръцете. Миришеше на цигари, пот и одеколон и приличаше на Сейнт Емилиян. Пръстите му бяха груби и удебелени от непрекъснатия допир със струните на китарата и те не искаха да го пуснат, преди да получат поне по една целувка.

— Никога няма да забравя тази вечер! — промълви Сам, когато най-после се отправиха към хотела покрай ярките светлинки над Сена, които превръщаха целия град в златна градина. Нощта беше толкова красива, че изглеждаше вълшебна, сякаш градът искаше да ги омагьоса и да открадне сърцата им. Мариса хвана сестра си под ръка.

— Това, което каза… — започна тя, — че искаш да работиш за Световната здравна организация… Звучеше, сякаш наистина искаш.

— Знаеш, че го искам — прегърна я Сам, — но не знам как ще живея без теб.

Стана така, че Мариса замина първа. Сам наистина се свърза със Световната здравна организация чрез болница „Джон Хопкинс“ и скоро започна да пътува с техни екипи. Не непрекъснато — един-два пъти в годината. Но сестрите продължаваха да свирят и да живеят заедно в една порутена къща близо до пристанището на Балтимор, докато Мариса се омъжи и замина за Бостън.

Тогава се сетиха за обещанието, което си дадоха като деца на задната веранда на родната им къща. Не беше трудно да го спазват. Сам харесваше първия й съпруг и беше на седмото небе, когато разбра, че ще става леля. Раждането на Джесика ги сближи още повече и изглеждаше, че нищо на този свят не може да ги раздели.

— Това, което свириш, е много хубаво, мамо! — прекъсна мислите й Джесика. — Какво е?

— Моцарт — отвърна Мариса.

— Не звучи като нашата музика.

— Така е, писано е за класическа цигулка.

Джесика се усмихна. Изглеждаше толкова щастлива да чуе майка си да свири отново, че Мариса се почувства виновна, дето я бе лишавала от това удоволствие.

— Как ги различаваш?

— Джес — погледна я майка й, — знаеш разликата не по-зле от мен.

Тя кимна и очите й се напълниха със сълзи, защото леля й беше тази, която я научи.

— Между двата инструмента няма никаква разлика — каза майка й. — Всичко зависи от начина на свирене.

— Класическата цигулка се слуша с ума, а нашата — със сърцето — продължи мисълта й Джесика, но Мариса можеше да се закълне, че чува гласа на Сам. Тя често цитираше старата госпожица Тили Лонерган, най-добрата цигуларка в Балтимор, и Джеси беше запомнила всяка дума.

— И класическата има струни, и нашата има струни — продължи дъщеря й. — С класическата свириш седнал, а с нашата трябва да си прав…

Тези различия обикновено я разсмиваха, но този път беше различно. Сълзите потекоха по страните й.

— Ох, миличка…

— Мамо, защо леля не иска да дойде?

— Не знам, Джеси, но това направо ме влудява — изпъшка Мариса и я притегли към себе си.

Момичето се притисна към гърдите й и захлипа. Мариса се ядоса на себе си. Защо й трябваше да вади цигулката? Добре си беше в килера.

— Не плачи, скъпа. Сам не се сърди на теб! — прошепна и зарови пръсти в косите й. — Не се разстройвай!

— Тя никога няма да забрави какво се случи — изплака Джесика. — Иначе щеше да е тук сега.

Мариса усети остра болка в сърцето. Сам не можеше да й прости, това беше ясно, но защо наказваше Джесика? Тя зареди утешителни думи, повтори няколко пъти, че всичко ще бъде наред, че леля й непременно ще пише или ще се обади, щом се върне в Щатите. Но и тя се измъчваше, колкото и да се мъчеше да покаже, че е спокойна. И реши твърдо — трябва да намери начин да каже на Сам какво им причинява.

Джесика вдигна глава, взе цигулката и лъка и ги сложи в ръцете на майка си. В очите й се четеше молба и Мариса си припомни как след смъртта на баща й, единствено музиката можеше да я успокои. Пое цигулката и й се усмихна:

— Какво искаш да ти изсвиря?

— „Ела на Хълма“.

Тя кимна. Знаеше, че ще бъде тази песен. Прокара лъка по струните и поде старата сантиментална мелодия. Джесика затвори очи. Мариса свиреше, загледана в лицето на дъщеря си. Чертите й бяха нежни и деликатни, изглеждаше толкова млада и невинна. Сякаш виждаше Сам, когато беше на нейните години.

Можеше ли наистина да се е случило нещо със сестра й? Някакъв инцидент, нещо в тази дива страна Перу? Нищо не се бе случило, тръсна глава Мариса. Просто си затваряше очите пред очевидната истина, която дори и Джесика беше прозряла — Сам не искаше да ги вижда повече.

Замисли се за Патрик Мърфи. Запозна се с него преди месец. Издирвал Лили години наред и най-накрая я открил в Кейп Хоук. Стори й се толкова стабилен, толкова упорит, десет години не се отказал да я търси. Можеше да му се обади и да го помоли за съдействие. Само да провери дали Сам е добре.

Продължи да свири любимата песен и да се взира в Джесика. Лицето на дъщеря й беше мокро от сълзи. „Трябва да направя нещо — помисли си тя, — трябва да я открия и да й кажа колко страда племенницата й.“

От болницата Патрик се прибра направо на яхтата, която му служеше за дом след развода. Беше малка, непретенциозна лодка със странното име „Основателна причина“ и беше закотвена на река Темс, северно от плажа на Хабърд Пойнт. Той седна на палубата и се загледа в чайките, които търсеха вечерята си в речните води. Тази седмица дребната риба беше в невероятно количество. Не беше обичайно пасажите да навлизат толкова навътре в реката. Наистина, понякога достигаха до естуара, но лодката на Патрик беше на десетина километра по-навътре, където водата беше бедна на живот. Днес обаче реката кипеше от риба. „Същински рай за морските пернати“ — помисли си той. Сред дребните видове се стрелна една по-голяма перка и Патрик се надигна, за да види какво е това. Огромен лефер се хвърляше лакомо към всичко, което мърда около него, и тялото му проблясваше на фона на залязващото слънце. Мобилният телефон звънна и той отговори, без да провери кой го търси:

— Ало — каза, все още загледан в танца на хищника.

— Патрик? — чу се женски глас.

Патрик я позна веднага и се изпоти. Ченгетата запомниха лесно всички отличителни белези на човек и гласът на Мариса Тейлър беше отдавна в неговата база данни.

— Мариса!

Тя се засмя — лек, забързан ромон на вода, който го накара да настръхне.

— Аз съм. Как ме позна?

— Аз съм детектив, мадам — отвърна той. — Работата ми е да отгатвам разни неща.

— Ох, простете, господин Шерлок Холмс — закачливо изрече тя.

— Как е животът в Кейп Хоук?

— Добре е… Много добре.

Патрик замълча в очакване тя да продължи. Премести поглед от лефера към грациозните движения на чайките, които се виеха над гъмжащата от храна вода, но мисълта му беше другаде. Защо гласът й звучеше толкова неуверено? От него ли се притесняваше или имаше нещо друго? Тя замълча и той попита:

— Сигурно ти е домъчняло за приятелите. Лили, Роуз, Лиам…

— С Лили се чухме. Наистина ми липсва, не можеш да си представиш колко много. — Тя се запъна за момент и продължи: — Точно сега имам нужда от всички…

Сърцето му подскочи. За него ли намекваше? Беше си обещал да бъде спокоен и незаинтересован, когато я види или чуе отново. Това, което почувства при първата им среща в Кейп Хоук, не беше изпитвал към никого, освен… освен към Сандра. Мариса преобърна всичко в него. Влезе неканена в сърцето му и остана там. Беше доволен, че в момента не може да го види. Лицето му беше аленочервено, като на ученичка на първа среща.

— От всички ли? — успя да каже той.

— Да, от всички. Но в момента мисля за една конкретна личност. Сестра ми.

Добре, сестра й, каза си Патрик. Тя го търсеше по работа и това беше логично. Той прочисти гърло и гласът му си възвърна увереността:

— Искаш да кажеш, че е изчезнала?

— Надявам се, че не е — отговори тя. — Тя работи за Световната здравна организация и работата й я води в най-затънтените кътчета на земята. За последен път се обади от Перу. Проблемът е, че я поканих на фестивала на келтската музика и…

— Чакай, чакай. Къде си я поканила?

— На фестивала на келтската музика — объркана повтори тя.

— Така. Не забравяй, че говориш с Патрик Мърфи, ирландец до мозъка на костите си. Думите „келтска музика“ карат сърцето ми да бие малко по-бързо от нормалното. Та казваш, че си поканила сестра си и тя не ти е отговорила?

— В общи линии, да.

— Права си, това поведение не отива на един ангел, пък бил той и паднал.

— Ти помниш! — зарадва се Мариса.

Патрик присви очи. Птиците продължаваха да се вият над водата:

— Че кой истински ирландец ще забрави, щом става дума за музика? Надявам се скоро да имам възможността да ви чуя на живо. — Изведнъж се сети, че в СД плейъра му е зареден диск с ирландска музика. Включи го и продължи: — Давай нататък. Сестра ти не отговорила… Близки ли бяхте?

— Ами… — запъна се Мариса.

— Не съвсем — заключи той.

— Бяхме неразделни. Но после аз се омъжих за Тед и…

— Поредният удар на Едуард Хънтър — изръмжа той и се сети за Лили и баба й, разделени една от друга толкова години. И после Мариса — поредната красива жена, попаднала в лапите на този подлец. Нима и тя като Лили щеше да загуби най-близкия си човек заради него?

Патрик си наложи да бъде спокоен и попита:

— Какво стана?

— И аз непрекъснато се питам. Не беше нещо конкретно. Тя не можеше спокойно да гледа как малко по малко започнах да губя себе си. Сам е силна жена, каквато бях и аз, преди да го срещна. И двете имахме големи планове. Станахме медицински сестри, защото искахме да помагаме на най-болните и най-бедните по света… — Гласът й секна и тя отдалечи слушалката от себе си.

Патрик замълча, за да й даде време да се съвземе. Разбираше за какво говори. Докато беше в Кейп Хоук, забеляза, че от време на време тя го гледа като преследвано животно, по същия начин, по който гледаше и Лили, когато я откри.

— Живяла си с дявола и това не е могло да не сложи отпечатък върху теб — каза й нежно. — Време е да си простиш и да продължиш напред.

— Искам Сам да ми прости — изхлипа тя.

— Да не би да си я отблъснала с нещо?

— Така мисля и от това ми е най-тежко — въздъхна Мариса. — Но Джесика страда повече. И колкото повече време минава, толкова по-трудно й става.

— И ти се тревожиш за нея? — попита Патрик.

Мариса не отговори и той смени темата:

— Та значи, сестра ти е в Перу, така ли?

— Да, някъде в планините. Пише, че обикалят из бедните райони на страната.

— Знаеш ли как се казва организацията, с която пътува?

— Базата й е в Балтимор, към болница „Джон Хопкинс“. Мисля, че се казваше „Световно здраве“.

Патрик си записа и попита:

— Сигурна ли си, че е още в Перу?

— Напълно. Скоро получих писмо, адресирано до широк кръг от хора, в което пишеше, че се отправят към вътрешността на страната.

— Кажи ми имената й по паспорт.

— Саманта Джоун Махоун.

— Мога да се обадя тук-там. Имам познати в международните служби.

— Наистина ли?

— Да. Не е проблем да се свържа с тях.

Мариса се поколеба. От една страна, двете с Джесика бяха притеснени и самотни, но, от друга, дали Сам би искала да я открият? Може би щеше да й е неприятно да я издирват с полиция.

— Не знам как ще го приеме — призна тя. — А и не искам да ти създавам проблеми. Нека изчакаме още малко. Може би ще се обади.

— Ти решаваш. Тя била ли е някога в Кейп Хоук?

— Не — отвърна Мариса, — но знам, че ще й хареса. Особено сега, по време на фестивала. Утре Джесика ще отвори щанд за лимонада точно до естрадата. Сам би се радвала да види това. Имам предвид, старата Сам.

Патрик стисна телефона. Усети копнежа в гласа й и реши, че ще направи всичко по силите си, за да й помогне. Не можеше и не искаше да определя това, което чувстваше към тази жена, но знаеше, че е силно, и се надяваше да е взаимно.

Мариса наруши тишината:

— Патрик, благодаря ти, че си готов да ми помогнеш.

— Няма за какво да ми благодариш.

— Ще ти изсвиря любимата ни песен. Моята и на Сам.

Мариса остави апарата, после се чу някакво пращене и миг след това до ушите му достигна най-прекрасната мелодия, която някога беше чувал. Затвори очи и се остави на музиката.

След развода животът на Патрик Мърфи беше толкова нестабилен, колкото и лодката, на която живееше. Имаше чувството, че почвата се изплъзва изпод краката му и с всеки изминал ден затъва все повече. Но точно сега, докато слушаше цигулката на Мариса, усети, че стъпва на твърда основа, въпреки че преминаващият наблизо влекач разклати лодката.

Музиката изпълни душата му и той си пожела тя да не свършва. Сърцето му следваше извивките на лъка. Пред затворените му очи се заредиха скали, величествени гори, каменисти плажове и китове — прекрасни пейзажи от Кейп Код. Дощя му се да включи мотора и да се понесе по канала „Кейп Код“ към кристалните води на Нова Скотия.

Патрик се уплаши от собствените си мисли. В крайна сметка тя просто свиреше една хубава келтска песен, не го канеше на гости. Но музиката го размекваше, изпълваше го с вдъхновение и той си позволи да помечтае. Можеше да се закълне, че чува учестеното дишане и страстта, която извираше от сърцето й. И за пръв път, откакто беше останал сам, в душата му покълна едно нежно стръкче надежда. Не за Мариса, не, просто надежда. Той случите песента, усещаше как тялото му се изпълва с желание за живот и знаеше, че ще направи всичко, за да намери сестра й.