Сезонът на розите

Двайсет и първа глава

Името на адвокатката беше Линдзи Грант Уиншип от фирмата „Хартфорд“, която се помещаваше в административния център на Лонг Айланд. Беше висока постройка с прозорци, които гледаха към старото кметство — достолепна сграда с позлатени куполи и строги форми, напомнящи за пуританския дух на първите колонисти. Лили седеше на коженото кресло срещу бюрото и сърцето й блъскаше в гърдите, сякаш току-що беше участвала в маратон. Всъщност състезанието едва започваше.

Линдзи беше около петдесетгодишна, висока и кокалеста, с прошарена кестенява коса. Сърдечна и добронамерена, тя успя мигновено да ги предразположи и в кабинета се установи атмосфера на доверие и взаимна симпатия. Кафявите й очи гледаха с участие и колкото и странно да беше, с майчинска загриженост. Кабинетът беше пълен с лични вещи: картини, рисувани от дъщеря й — портрети и пейзажи, наситени със златисто и кафяво. На бюрото й имаше безброй снимки на нейното момиченце от детските му години до дипломирането и още много камъни, мидени черупки и дребни сувенири, които Линдзи и семейството й бяха донесли от различни краища на света по време на летните си ваканции.

Тя слушаше внимателно и си водеше бележки в един бележник с жълта кожена подвързия. Лили разказваше подробно за сватбата, бягството си, раждането на Роуз и всичко, което беше последвало.

— Значи ти е донесъл лично призовката, вместо да изчака да я връчат по законния ред. Доста агресивно от негова страна — каза адвокатката, след като й разказа за последните събития.

— Едуард винаги е внимавал да не се покаже агресивен. Никога не ме е удрял, въпреки че…

— Изтънчените насилници никога не действат направо — обясни Линдзи. — Те използват прикрити заплахи, намеци, всякакви средства, за да насадят у жертвата страх, точно както е направил Едуард, когато ти е разказал за Джуди. Искал е да бъде сигурен, че си разбрала какво те очаква, ако не му се подчиниш. Ако нарушиш правилата, ще пострадаш — това е било посланието. По този начин се е опитал да наложи контрол над теб.

— Какво да очаквам сега, след тази призовка?

— Той ще те атакува чрез Семейния съд. Мъже като него използват съдебните процедури, за да сринат психически противника си. И съм сигурна, че няма да спре да прави опити за личен контакт, за да има възможност да продължи със заплахите. Лили, съжалявам, че трябва да ти го кажа, но много жени са подложени на сериозен тормоз по време на такива процеси.

— Но нали за това са съдиите, да установят истината? — възмути се Лиам.

Адвокатката направи гримаса:

— В съда той ще играе ролята на несправедливо обвинен. Ще отрече всичко. Ще изтъкне работата си като треньор на доброволни начала, за да се изкара благороден. Точно както е разказал и на Лили преди сватбата, за да я впечатли.

— Той ме объркваше постоянно, накара ме да се съмнявам в себе си, да не вярвам на собствената си преценка. Дълго време не можех да схвана що за човек е. Казваше ми едно, а правеше точно обратното. Казваше ми колко много ме обича и в същото време действаше срещу мен, сякаш ме мрази. Отне ми две години, докато се науча да държа сметка за действията му и да не обръщам внимание на думите.

Линдзи кимна разбиращо:

— Едуард е класически мошеник — изглежда добре, дава вид на почтен, но в същото време е манипулативен, егоистичен и пресметлив. Той наистина е вярвал, че те притежава, Лили. Мислел, е, че след женитбата ти му принадлежиш изцяло. Затова е толкова бесен сега. Твоето измъкване от властта му, твоето отрезвяване, което ти позволява да видиш истинската му същност, го вбесява.

— Но защо? Би трябвало да се радва — аз изчезнах, а банковите ми сметки останаха — не разбираше тя.

— За хора като него всеки опит да се изправиш и да защитиш правата си е удар по егото им. Ти си негова собственост и край. И това, разбира се, важи и за Роуз — допълни Линдзи. — Каква беше реакцията му, когато му каза, че си бременна?

— Разби нощната лампа във вратата — припомни си Лили. — Започна да рита стената, имах чувството, че ще пробие дупка в нея. Никога не съм го виждала толкова ядосан. Започна да крещи: „Казвал ли съм някога, че искам дете?“ Очите му потъмняха както винаги, когато изпадне в ярост.

— Спокойно, Лили — намеси се Лиам и хвана ръката й, за да й вдъхне кураж.

— Тогава ли реши да го напуснеш? — продължи с въпросите Линдзи.

— Горе-долу — промърмори тя. Личеше си, че предпочита да не си спомня.

— Какво стана, Лили? — настоя адвокатката.

Тя затвори очи и заговори:

— Когато гневът му отмина, той ме прегърна, утеши ме, каза, че всичко щяло да бъде наред. Щял да се промени. Помислих си: „Може би това е повратната точка, може би най-накрая е разбрал, че сме семейство.“ Заяви, че ще е добре и за нас, и за бебето, да си направим пикник.

Рязко отвори очи и се взря в бележника на Линдзи, но всъщност погледът й беше насочен назад във времето:

— Тръгнахме с колата. Беше късна есен и листата на повечето от дърветата бяха опадали, но въпреки това беше чудесен слънчев ден. Когато Едуард искаше, можеше да бъде много мил. Той пусна диска с любимите ми песни, хвана ми ръката и ние потеглихме. „Може би мисълта за бебето му действа така“, наивно си помислих аз.

Линдзи кимна с разбиране.

— Карахме на север, нагоре към Масачузетс. Едуард беше роден в Спрингфийлд. Искаше да отидем там, защото природата в онзи край го изпълвала с енергия, подмладявала го. Независимо от тъжното му детство там живеели любимият му учител, леля му… там и само там се чувствал като у дома си. Помислих си… надявах се, че иска да ме представи на роднините си.

— Но не е станало така?

Тя поклати глава:

— Не. Стигнахме до Бъркшир. Там имаше ски писта, където се е учил да кара ски като дете. Пътят не беше лош. Следваше извивките на планината и прорязваше гъстите гори успоредно на ски влека. Едуард ми е казвал много пъти, че обича гората, дърветата го карали да се чувства по-близо до корените си. Морето си било мое, а горите принадлежали на него. Той…

— В коя част на пистата беше?

— Блантайър — отвърна Лили. — Продължавахме да пълзим нагоре, между дърветата. Само тук-там се виждаше по някое самотно листо. Най-накрая се изкатерихме до първата станция на ски влека и паркирахме. Времето беше топло и наоколо беше пълно с коли на туристи.

— Но ти си била бременна.

— Да, но се чувствах добре. Исках да се поразтъпча след дългото седене в колата, да поема малко свеж въздух. Той извади кошницата, която беше подредил сам…

Лиам извърна поглед. Изглежда, знаеше какво следва и нямаше сили да слуша историята още веднъж.

— Ние тръгнахме по пътеката, която водеше към върха, скоро ни застигнаха други туристи. Всички се усмихваха мило и ни поздравяваха. Едуард ми говореше, че искал да научи детето ни да кара ски. Щели сме да идваме тук всяка събота и неделя през зимата, а можело и през есента. През лятото сме щели да бъдем в Хабърд Пойнт, разбира се.

— Имаше ли много хора в планината?

— В началото имаше. Но колкото по-високо се изкачвахме, толкова повече оредяваха — припомняше си Лили.

— Започнах да огладнявам и се надявах скоро да спрем за почивка. Пътеката не беше много стръмна. Едуард беше избрал дълъг, но сравнително лек път и аз си спомням, че тогава се почувствах поласкана от вниманието му, защото за себе си той предпочиташе по-трудни маршрути, които изискваха катерене и напрягане на мускулите. Нашият път беше, общо взето, полегат, но на места се натъквахме на сериозни пропадания. Чувствах се леко замаяна, но не беше сериозно. Все пак съм от Ню Ингланд — животът сред природата ми е в кръвта.

Линдзи се усмихна, но Лиам остана сериозен. Той знаеше какво следва и гледаше напрегнато в пода.

— Изведнъж Едуард спря. Намирахме се на дълга права отсечка на самия връх на хълм, заобиколени от стръмни пропасти. Колко добре го беше измислил! Просто и лесно за изпълнение… Погледна наляво, после надясно — разказваше Лили — и аз разбрах.

Лиам и Линдзи не помръднаха. Гледаха я втренчено и чакаха да продължи.

Споменът я накара да настръхне. Едуард искаше да се увери, че наоколо няма човек, който би могъл да го изненада.

— Изглеждаше съсредоточен, сякаш му предстоеше сериозна работа. Очите му бяха черни и вглъбени. Доближи се и ме хвана за ръката.

Тя преглътна и внезапно усети студ, въпреки че навън слънцето припичаше. Страхът отново пълзеше във вените й, както ставаше всяка нощ, в която сънуваше Едуард. Предстоеше най-зловещата част, която изглеждаше толкова невинно — Едуард спира, оглежда се уж между другото и…

— Той се е опитал да те бутне в пропастта? — шокирана попита Линдзи. — Опитал се е да те убие?

Тя кимна.

— Не е искал бебето — обясни Лиам, за да даде възможност на Лили да се съвземе.

— Или мен — промълви тя.

— Защото при евентуална смърт е щял да наследи всичко, което притежаваш — каза Линдзи и погледна към документите за финансовото състояние, които клиентката й беше предоставила.

— Инстинктът ми за самосъхранение ме спаси — продължи Лили. — Чух се да крещя и се вкопчих в каменистия насип край пътеката. Той започна да ме дърпа, да ми крещи, за да ме обърка. Не знаех докога ще ми стигнат силите, но за щастие почти веднага дотича един младеж, който изкачвал върха сам. Аз бях в истерия, забих нокти в ръката му и го замолих да ме свали до базовата хижа.

— Какво направи Едуард?

— Прихвана ме, за да се изправя, и най-спокойно му обясни, че се страхувам от височини. Извъртя всичко и младежът взе да ме поглежда, сякаш съм луда. Повярва на всяка негова дума. Бях толкова уплашена, че от устата ми излизаше по-скоро несвързан брътвеж, отколкото думи на разумен човек. Скоро се появи и една възрастна двойка — мъж и жена. Не знам какво си помислиха, но ми помогнаха да сляза до долу. Едуард вървеше след нас и се правеше на обиден. Линдзи, сигурна съм, че той искаше да ме убие! Вярваш ли ми?

— Вярвам ти! — твърдо отвърна Линдзи.

И Лили усети със сърцето си, че може да се довери напълно на Линдзи Грант Уиншип. Очите й гледаха открито, а гласът й беше решителен. Тази жена щеше да се бори за нея.

— Не му позволих да ме откара до дома — продължи малко по-спокойно. — Обадих се на баба и тя дойде да ме вземе.

— Постъпила си умно.

— Вече не се върнах в апартамента ни в Хоторн. Прибрах се в Хабърд Пойнт и започнах да кроя планове за бягство. Знаех, че ще бъде трудно да получа развод. Той нямаше да ме остави да си отида, нямаше да изпусне парите, които му носех. Умееше да убеждава хората и щеше да се изкара невинен, а мен най-вероятно щяха да ме помислят за луда. Единственият начин беше този, който измислихме с баба.

— И ти избяга?

— Да. Отидох в Кейп Хоук — каза Лили и погледна през прозореца към площада. Зловещият спомен беше отнел силите й.

Лиам използва паузата, за да попита:

— Той не е вписан в акта за раждане на Роуз, нали?

— Точно затова е подал молба за ДНК-експертиза — обясни Линдзи.

— Можем ли да се преборим?

— Ще се опитаме, но най-вероятно той ще победи. Съдията ще изиска експертизата, това е неизбежно. Лили, трябва да бъдеш готова на всичко. Едуард ще се представи за жертва, ще те обвини, че си крила дъщеря му девет години, ще си даде вид на чувствителен и любящ баща, който води това дело само за доброто на Роуз.

Лили усети заплахата и пулсът й се учести. Вече си го представяше — с очи като на предано куче, със смирена усмивка и фалшива скромност. Щеше ли съдията да види истинския Едуард зад тази маска? Изключено!

— Какво всъщност иска той? — попита Лиам.

— Уместен въпрос — каза Линдзи. — Защото какво казва, че иска, и какво наистина иска, според мен са две различни неща. Лили, трябва да си много силна, защото целта му ще бъде да получи пълно попечителство над Роуз.

— Не може да бъде! — извика тя. Стомахът й се сви на топка, прилоша й, но си наложи да изслуша какво още има да каже Линдзи.

— Разбира се, че не! Той цели друго — обясни адвокатката. — За него всичко това е едно състезание между вас двамата и той е готов на всичко, за да победи. Съдебната процедура ще му помогне да те стъпче, а Роуз… тя е пешката, с която иска да те матира. Той няма нужда от пълно попечителство, предполагам, че не иска дори равни права. Ако съдът му гарантира законните свиждания с нея, най-вероятно няма да се възползва, защото той не иска. И тук има едно силно оръжие, което можем да използваме срещу него.

— Какво е то? — попита Лиам, тъй като Лили беше прекалено разстроена, за да следи разговора.

— Издръжката. Щом е решил да си търси родителски права, ние можем да поискаме съдът да му присъди издръжка.

— Дори и да съм без лев, никога не бих поискала пари от него! — възмути се Лили.

— Знам, Лили — успокои я Линдзи. — Това е просто част от играта.

„Играта!?“ Наистина ли беше някакъв вид игра? Жестока еквилибристика със законите, която заплашваше да й отнеме детето и да превърне живота й в ад. Почувства се смазана, зави й се свят.

— Съдът ще определи така наречения „guardian ad litem“ — заговори отново Линдзи. — Настойник, назначен от съда, който ще следи за интересите на детето, докато тече съдебната процедура.

Лили усети, че земята под краката й се накланя, и тя се изхлузва в безвъздушното пространство. Някой си, назначен да брани интересите на Роуз? Тя залитна и ако не беше ръката на Лиам, сигурно щеше да се окаже на земята.

— Какво става, по дяволите? — Гласът й приличаше повече на хрип. — Не искам да играя игри! Не искам Едуард да припарва до дъщеря ми! Чувате ли ме?

— Знам, Лили — отвърна кротко Линдзи.

— Може ли да не се стига до там? — запита Лиам. — Да бавим и да размотаваме, да не допускаме ДНК-тест, без значение колко ще ни струва това. Дори да погълне всичките ни спестявания си заслужава, ако това помогне да задържим Едуард далеч от Роуз.

— Изслушването е насрочено за следващата седмица — каза тихо адвокатката. — Не можем да не се явим на делото. Чуйте ме, мисля да заложа на заболяването на Роуз и четирите сърдечни операции.

— Ще бъдем там — решително заяви Лиам. — Ще им разкрием кой всъщност е Едуард Хънтър.

Линдзи се загледа в Лили, опитваше се да прецени силата й, да разбере дали ще издържи дългата и мъчителна битка, която предстоеше в съда. Тя усети погледа й и тихо попита:

— Трябваше да продължа да се крия, нали?

Линдзи не отговори.