Сезонът на розите

Пета глава

През деня градчето се оживи и хората плъзнаха из магазините. Мариса посрещаше усмихната клиентите, бъбреше приятелски с тях и им помагаше да си изберат нещо за спомен, фестивалът привличаше много туристи и музиканти и за местните търговци настъпваше златно време. Нямаше гост на града, който да не надникне в магазинчето, любопитен да види какво се продава там. Паната и гоблените на Лили бяха чудесен сувенир от фестивала и хората се трупаха около красивите бродерии, ахкаха, цъкаха и разпитваха.

Тиха като котка, Джесика седеше на бюрото и внимаваше да не изпусне нищо от разговорите. Дебнеше всяка случайно изтървана дума на майка си, която би могла да хвърли някаква светлина върху отношенията между двете сестри. Задачата не беше лесна. Майка й рядко преминаваше границата на общоприетите любезности и още по-рядко споделяше нещо лично. Точно в момента започна разговор, който заинтересува момичето.

— Значи сте от Вашингтон! — попита Мариса една жена, преметнала калъф с китара през рамото си. — Свирили ли сте в „Златната арфа“?

— Да, знаете ли го?

— Участвах в програмата им преди време. Със сестра ми учихме в Балтимор. През уикендите често свирехме в Джорджтаун.

Джесика наостри уши. Намести се така, че да вижда очите на майка си, за да е сигурна, че правилно схваща смисъла на това, което чува. И улучи момента. Забеляза тъжния й поглед, когато спомена за онези славни времена в училището за медицински сестри.

— Градът е пълен с адвокати, съдии и конгресмени — засмя се жената. — Видях и много известни личности. Идват, за да потърсят ирландските си корени, да върнат романтиката в живота си.

— Да намерят изгубената си душа — тихо каза майка й. — Така обичаше да казва сестра ми.

— Нашата музика им помага — отвърна непознатата, — затова идват да ни слушат. Ето защо фестивалът е толкова важен, нашата музика ги зарежда с човечност, така да се каже, поднася им любов на сребърен поднос. Сигурно сте много щастлива, че живеете на такова прекрасно място. Тук музиката сякаш извира от сърцата ви, нали е така?

Мариса се загледа в етикетите с цените. Засуети се около избраните платна, започна да пресмята сумата на покупката и не отговори. Това не убягна от Джеси.

— Ще участвате ли в конкурса? — попита след малко жената.

— Ако сестра ми успее да се върне навреме… В момента е в чужбина.

— О, кажете й да побърза! Такова събитие не бива да се изпуска — усмихна се клиентката и пое покупките от Мариса.

— Непременно! — отвърна майка й.

Джесика долови промяната в гласа й. Взря се по-внимателно в нея и видя, че очите й са пълни със сълзи. Нещо я жегна в сърцето. Не беше честно, майка й не беше виновна, че леля Сам не се обаждаше. Защо ги караше да страдат и двете? Тя наведе глава, за да скрие собствените си сълзи.

Жената излезе от магазина и майка й се обърна към нея:

— Скъпа, какво става с теб? Много си кротка.

— Жената те попита дали музиката извира от сърцето ти.

— Да, чух.

— До скоро беше така — тъжно изрече Джеси.

— И сега е така — поясни майка й. — Влезе ли веднъж музиката в сърцето ти, остава там за цял живот.

Джесика искаше да повярва на майка си. Толкова много искаше, че стомахът я заболя. Спомените нахлуха в главата й и я върнаха в миналото. Та плака много, когато баща й почина. Леля й често прескачаше от Балтимор, за да ги утеши и да ги подкрепи. Двете с майка й сядаха една до друга и разговаряха с часове. Гласовете им успокояваха малката Джеси, звучаха като музика за измъчената й душа. По-късно, след вечеря, сестрите хващаха цигулките и свиреха. Бяха невероятни. Репетираха заедно още от деца и синхронът между двата инструмента беше съвършен. Тя се потапяше в музиката им, толкова прекрасна, че успяваше да премахне болката от загубата на баща й.

— Тогава защо?

— Какво „защо“, Джес?

— Защо вече не свириш?

— Предполагам, че ми липсва леля ти — сведе очи Мариса.

Дъщеря й поклати глава, сякаш потвърждаваше някаква своя теория. Скръсти здраво ръце на гърдите си, за да скрие вълнението. В училище ходеше на уроци по флейта, но тайно се упражняваше и с цигулката, за да има кой да замести леля й, в случай че тя не дойде. Майка й трябваше да продължи да свири и Джесика искаше да й помогне.

В този момент в магазина влезе нов посетител и Мариса с облекчение прекъсна разговора.

— Мамо, мога ли да напиша писмо на Роуз?

— Разбира се, скъпа! — отвърна тя.

Новата клиентка изглеждаше дружелюбна и майка й се заинтересува от китарата, която носеше на рамото си. Жената с удоволствие отвори калъфа и показа инструмента си. Мариса се възхити от майсторската изработка. Китарата беше „Гибсън“ от ателието на Емили Харис.

— Ходих чак до Мемфис, за да си я избера — с гордост изрече клиентката и изсвири няколко акорда, за да чуе Мариса звука.

Джесика ги остави и включи компютъра. Нямаше нови имейли. Бързо написа едно „Здравей“ на Роуз и добави:

Трябва да си дойде, тръсна глава тя, и натисна бутона и изпрати писмото.

После погледна крадешком към майка си и натисна тайно клавиша „стари писма“. Тук бяха писмата от леля й. Майка й ги пазеше като скъп спомен от Сам. Момичето отпори едно писмо от миналия месец, озаглавено „Ола от Перу“, и го прочете:

Джесика въздъхна и отвори следващото: „Перу, последни новини“. Беше получено преди две седмици в отговор на писмото на майка й, в което напомняше на Сам, че фестивалът на музиката започва скоро и че се надява двете отново да се качат на сцената, и да стоплят сърцата си с музика, както в доброто старо време:

„Отправям се към дома.“ Какво ли означаваше това? Джесика прочете писмото още веднъж и после още няколко пъти. Наистина ли леля Сам щеше да се прибере направо в Балтимор и нямаше да дойде за фестивала? Нямаше да дойде да види единствената си сестра и единствената си племенница!? Не, поклати глава, тя не би го направила! Не и нейната леля!

Продължи да се взира в думите на екрана, когато ненадейно откри нещо. Беше толкова нелогично и странно, че стомахът я заболя още по-силно. Писмото беше адресирано до всеки един от познатите на леля й. Името на майка й беше само едно от многото в дългия списък в горния ъгъл на страницата. Сякаш не ставаше дума за сестра й, а за случаен познат. Тривиален жест на любезност без конкретен адресат.

Джесика стисна очи, за да спре напиращите сълзи, но не се сдържа. Заплака, не защото си помисли, че леля й не се интересува от тях. Напротив, сигурно мислеше за тях прекалено много и се тревожеше и за двете. Сам криеше нещо, което беше болезнено и за нея самата, момичето беше сигурно в това, защото самото то бе изпитвало такава болка, когато баща му почина. Тогава му беше толкова трудно, че дори името му не искаше да произнесе.

Погледна към Мариса, която все още се възхищаваше на китарата на непознатата жена, и си помисли, че майка й греши за музиката. Понякога тя напуска сърцето ти. Може би все още се крие някъде дълбоко в теб, но каква полза, ако не можеш да я чуеш?

Погледна през отворената врата на магазина. Погледът й премина през хотела, където състезанието между музикантите вече набираше ход, но не се спря там. Продължи през скалите на Кейп Хоук, издигна се нагоре и се спря на синьото августовско небе. Ех, ако можеше да изпрати една песен по въздуха чак до Перу! Да превърне нотите в крила на птици, за да отлетят при леля й и да я помолят да се върне при семейството си!

През следващите няколко дни животът на Лили се преобърна. Тя жадуваше да бъде с Роуз и Лиам, но единственото, което можеше да направи, беше да се бори с лошите телефонни връзки, за да чуе поне гласовете им. Сега стискаше с всички сили апарата и слушаше разказа на Роуз за голямата къща и красивия залив в Роуд Айланд. Дъщеря й развълнувано взе да обяснява нещо, дето се било случило на плажа — водата вряла от хиляди сребърни рибки и Лиам се чудел дали виновната за тази суматоха не е Нани, която е доплувала до залива и ги е уплашила.

Заслушана в любимия глас, Лили погледна към хълма и видя Тара О’Тул и Бей Маккейб, приятелките си от детинство. Прати въздушна целувка на дъщеря си и затвори телефона. Тара и Бей спряха пред тях, подпряха велосипедите на каменната стена при отбивката и се втурнаха в двора.

— Истина е! Истина е! — закрещя Бей. — Ти си се върнала!

— Боже мой — изписка Тара, сграбчи я в прегръдките си и силно я залюля. Остана дълго притисната до нея, за да се увери, че това наистина е нейната Мара.

Лили хвана здраво и двете и не ги пусна, докато обичта им не се просмука чак до мозъка на костите й.

Много вода беше изтекла през тези девет години. Животът на Лили беше коренно променен. Нямаше ги вече трите босоноги хлапета, които от сутрин до вечер се ровеха в мокрия пясък на брега. Сега самите те вече имаха деца. Тара и Бей не можеха да се наприказват. Искаха да й разкажат всичко, да наваксат пропуснатите години. Лили попиваше всяка думичка за живота им, за децата им и мислите й неволно се връщаха при нейната Роуз.

— Нямаш представа какво беше тук, когато изчезна — каза Тара и посочи към жълтите гумени ботуши, които се подаваха през отворената врата на къщата. — Ботушите и якето ти бяха на първа страница на всеки вестник в щата. Как успя да се скриеш толкова добре с тези жълти ботуши на краката? Сякаш потъна в земя.

— Горе-долу така беше — избърса сълзите си Лили.

— Ние с Тара участвахме в групата по издирването ти. Дойдоха стотици доброволци, цял Хабърд Пойнт беше на крак онази нощ. Преровихме всичко наоколо — плажа, гората, Литъл Бийч. Стигнахме чак до индианското гробище. Имаше хора от Блек Хол, че и от по-далече.

— Питахме се — обади се Тара — дали не си решила да си отидеш завинаги…

— Ох, Тара…

— Кой би те обвинил? — Бей стисна ръката й. — Ти криеше от всички, но ние знаехме какво става у вас.

Лили не отговори. Просто стоеше, гледаше двете жени пред себе си и се радваше на приятелството, оцеляло след толкова много години.

— Ти чакаше бебе, когато се случи това — каза Тара. — Трябва да си била напълно отчаяна, за да избягаш точно преди раждането. Мара… Лили, не е нужно да ни обясняваш, радвам се, че се отърва от онзи… Ох, мила, горкото бебче!

Сърцето на Лили подскочи. По лицето й избиха червени нетна, тя се загледа в клоните на близките дървета, за да избегне очите на Бей и Тара. Уплаши се, че ще разберат, че ги лъже. Да им каже ли? Беше ли безопасно? Знаеше, че единственият шанс да предпази Роуз от Едуард е да крие, че има дъщеря, но как да скриеш такова нещо от най-добрите си приятелки? Те бяха толкова мили, обичаха я и в крайна сметка, също бяха майки. Реши да говори и пое дълбоко въздух:

— Искам да ми обещаете, че няма да кажете на никого, ама наистина на никого, това, което ще ви споделя!

— За какво, Лили? — попита Тара.

Очите на Бей светнаха и Лили можеше да се закълне, че тя се досеща за какво става въпрос.

— Аз… имам дъщеря — прошепна.

— Лили! — ахна Тара. — Това е прекрасно!

— Нямам търпение да ви запозная с нея, но тя не е тук. Скрих я в Роуд Айланд, за да не я открие Едуард.

— Правилно — съгласи се Бей. — Дръж я далеч от него. Как се казва?

— Роуз.

Бей плесна с ръце и се усмихна:

— Какво красиво име!

— Кръстих я така заради баба и нейната розова гради на. Мийви ми липсваше много, през цялото време са тревожех за нея.

— Тя знае ли?

Лили кимна:

— Веднага след раждането на Роуз й се обадих. Намерих я у чичо, в Провидънс. Не можех да звъня у нас, мислех, че подслушват телефона. Знаех, че от месеци планират тържество за седемдесетгодишнината му, и се обадих точно на рождения ден. Нямаше начин баба да не е там, все пак той е единственият й брат.

— Как ли го е преживяла… — замисли се Бей. — Да знае, че е прабаба…

— А да не знае как изглежда правнучката й, да не може да я прегърне — допълни Лили и въздъхна. — Често се питам как се е чувствала веднага след като избягах. Сигурно й е било много трудно.

— На всички ни беше трудно — отвърна приятелката й и отново се загледа в нея, сякаш й трябваха още доказателства, че тя е жива и здрава и седи до тях, както едно време. — Не можехме да понесем изчезването ти, не можехме да го преживеем.

— Организирахме нощно бдение на брега — заговори Тара. — Плажът беше пълен с народ. Бяха минали няколко дни от изчезването ти и всички бяхме изтощени и отчаяни от безрезултатното търсене.

— Много съжалявам! — промълви Лили.

— Мийви излезе пред нас и говори на хората. Знам, че звучи налудничаво, но ми се иска да можеше да ни видиш тогава, да усетиш колко много те обичахме всички. Хабърд Пойнт страдаше за теб.

— Всички държахме свещи в ръцете си — припомни си Бей. — Чакахме Мийви. Тя се зададе по пътя, дето минава зад жълтата къща. Беше облечена в дълга рокля, която ми се стори позната. Едва когато прекоси мостчето, разбрах откъде я помня. Беше същата рокля, която носеше на сватбата ти.

— Онази, жълтата — каза Лили. За миг си представи как баба й, облечена в рокля от жълт шифон и с красива панамена шапка върви към нея. Сините й очи блестят, а на устните й грее щастлива усмивка.

— Очите й бяха зачервени — припомняше си Бей. — Очевидно беше плакала цял ден. Клара я държеше под ръка. Всички се скупчихме около тях. Баба ти спря до брега, обърна се към океана и зарида. Толкова много плака, Мар… Лили, изплака си душата.

— Толкова съжалявам, че трябваше да преживее всичко това — изхълца Лили. Пред очите й се появи Мийви, потънала в сълзи и скръб. Тя знаеше, че Лили е жива, но това, което е разбило сърцето й, е била мисълта, че няма да я види никога вече.

— Някой подаде сигнал, не съм сигурна кой, но един от нас запали свещ и я вдигна нагоре. Всички започнахме да ги палим една от друга. След няколко минути целият плаж пулсираше от хиляди малки огньове. Над нас небосводът също пламтеше, осеян с безброй звезди.

— Тя се качи на една от белите скамейки на алеята — подхвана Тара. — Ние с Бей бяхме плътно до нея. Страхувахме се да не падне. Очаквахме да призове хората да продължат да те търсят, но тя не го направи. Продължи да се взира безмълвно в морето, а сълзите мокреха лицето й.

— Всички мълчахме — каза Бей. — Настъпи пълна тишина, чуваше се единствено плясъкът на вълните. Чакахме със затаен дъх какво ще ни каже тя.

— Помня всяка нейна дума — изрече Тара. — Започна така: „Всички вие сте тук, защото обичате моето момиче. Мара е добра и мила и заслужава да бъде обичана, а не…“ и не издържа. Двете с Бей я подхванахме, помогнахме й да слезе от пейката и я заведохме у вас.

— Едуард сигурно е обезумял, като е разбрал, че си се върнала — каза Бей. — Знаеш ли, че те обяви за мъртва? И подаде документи за анулиране на брака ви.

— Мисля, че той е причината да се върна.

— Какво имаш предвид? — изненада се приятелката й.

— Сигурна съм, че е направил нещо на баба.

— Но… защо едва сега? — вдигна вежди Тара.

— Едуард е търпелив — поясни мрачно Лили. — Това е характерно за него — да изчака и да нанесе удара си, когато го очакваш най-малко. Наказал я е, но не само заради мен. Най-големият й грях е, че тя първа разбра кой е Едуард Хънтър. Прозря истинската му същност под маската на образцов съпруг.

— Трябва да сме сигурни, че няма да те нарани — обади се Тара и потърси с поглед Бей. — Ще се редуваме и ще те пазим, няма да му позволим да те докосне и с пръст.

— Сигурна съм, че Дани и Джо ще ни помогнат — каза Бей. Дани и Джо бяха техните съпрузи.

— Не е нужно да правите това за мен — поклати глава Лили, но дълбоко в себе си почувства облекчение.

— Не се дърпай, Лили. Той разрушава всичко, до което се докосне — каза Тара и в очите й блесна омраза.

— Да — съгласи се Лили. — В Кейп Хоук срещах една жена, която го познава така добре, както и аз. Омъжила се е за него, след като аз избягах.

— Ха! — плесна с ръце Тара. — Какво съвпадение!

— И по ирония на съдбата станахме приятелки. В началото си споделяхме за него, без да знаем, че говорим за един и същ човек. Тя го наричаше Тед, но все едно, че ми разказваше за Едуард. Събрахме две и две и открихме, че злодеят е един.

— Доволна съм, че не си била сама — обади се Бей, — имала си с кого да споделиш.

— Кейп Хоук е чудесен град — усмихна се Лили. — Вие двете много ми липсвахте, не минаваше ден да не мисля за вас и за Хабърд Пойнт, но там се запознах с много силни и мъдри жени. Двете с Мариса имахме щастието да се сприятелим с тях.

Докато разказваше за новия си дом, гърлото й се сви и тя обърна глава към прозореца. Листенцата на розовите храсти бършеха стъклото на прозореца. Заливът зад тях синееше, чайките вдигаха врява до бога, а морската пяна се диплеше по вълните като сребърна дантела. Но мислите на Лили бяха при китовете, които играеха във водите на Кейп Хоук, при Нани, талисмана на Севера, който това лято беше доплувал чак до Лонг Айланд. Спомни си за чудесния подарък, който семейство Нийл направи на Роуз за рождения й ден — разходка из океана на една от лодките им.

Колко много любов получи нейното момиче през онзи ден. Присъстваха всичките й приятелки и всички приятелки на Лили. Беше точно преди последната й операция и малката им къщичка се изпълни с усмихнати ескимоски лица на майки, сестри и дъщери. Всички дойдоха да й вдъхнат кураж. Този следобед Мариса отпусна сърцето си и й довери неща, които не беше споделяла с никого досега. Лили дълго я държа в обятията си, уверявайки я, че всичко ще се оправи.

Какво ли правеше тя сега? Дали поддържаше връзка с Патрик? Беше очевидно, че между тях започна нещо, но Мариса се страхуваше. Лили я разбираше напълно. Когато напусна Едуард, самата тя бе толкова наплашена, че не вярваше някога да обича пак. Но Лиам й помогна да преодолее всичко и отново да открие любовта. Много й се искаше и с Мариса да стане така.

Отвън една кола форсира двигателя, за да изкачи хълма, и сърцето й подскочи. Изведнъж ароматът на рози стана толкова силен, че я задуши. Тя беше казала на Мариса, че всичко ще се оправи. Ами ако не беше така? Ако сега Едуард я наблюдаваше отнякъде и кроеше планове да открадне отново живота й?

Бей усети тревогата й и я прегърна:

— Спокойно, Лили! Всичко ще бъде наред!

— Едуард може да бъде много търпелив — прошепна тя и потръпна.

— Тогава и ние ще бъдем търпеливи и ще го чакаме — заяви решително Тара.

Лили се заслуша в тиктакането на часовника, което идваше от кухнята. Времето течеше. Едуард щеше да дойде, не се съмняваше в това. Молеше се само приятелките й да са до нея, когато се появи.