Сезонът на розите

Четвърта глава

Патрик Мърфи се облегна на бялата стена и се заслуша в разговора между тримата. Следователите притискаха Лили с въпроси, но тя се измъкваше ловко и стриктно се придържаше към своята версия, същата, която беше пробутала и на него.

Преди девет години забременяла от Едуард Хънтър и избягала от него. Бягала от насилието, което съпругът й упражнявал постоянно над нея. Не могла да се примири с мисълта, че детето й ще расте в такава атмосфера. Не, не била инсценирала изчезването си, просто изчезнала. Дали някой й е помогнал? Не, никой. Къде е била досега? Не е готова да отговори на този въпрос. Къде е бебето?

Той се родил мъртъв.

— Той!? — изпусна се Патрик.

— Да — потвърди спокойно Лили.

Той се втренчи в нея и тя отвърна на погледа му, без да трепне. Единствено вената, която пулсираше бясно на врата й, подсказваше какво й коства това спокойствие. Никой не видя, че е пребледняла, защото кожата й си беше бледа по рождение. Тенът й контрастираше с черната лъскава коса, която ограждаше лицето й и стигаше до раменете. Тя продължи да се взира в очите му, но погледът й сякаш премина през него и продължи някъде назад в миналото, истината за което знаеше само тя. Сините й като метличина очи бяха изпълнени с болка. Изглеждаше толкова слаба и крехка, докато излагаше пред детективите подозренията си, че баба й е отровена от Едуард, че Патрик хлъцна от изумление. Слаба ли? Тази жена беше силна за трима. И хитра. С възхищение се загледа във великолепната игра на ръцете и тялото й, заслуша се в треперещия й глас. Ако даваха награда „Оскар“ за най-убедителен свидетел, Лили със сигурност щеше да го спечели. Той си спомни колко умело беше прикрила следите при бягството си преди девет години и колко време му отне да я открие в Канада. Би трябвало да я ненавижда, но всъщност й се възхищаваше. А и срещата му с нейната приятелка Мариса придаде нов, неочакван смисъл на дългогодишните му усилия да разреши случая. Животът можеше да бъде прекрасен дори и за едно застаряващо, безработно ченге.

Той забеляза, че Лили търси погледа му. Сигурно търсеше подкрепа, но той реши да не се меси в разпита. Намери нещо интересно навън и се загледа през прозореца. Следователите отново се нахвърлиха върху нея. За пореден път я попитаха за детето, но тя умело отклони въпроса. С треперещ глас сподели, че темата все още е болезнена за нея, и Патрик видя, че наистина изглежда разстроена. Сигурно мислеше за Роуз, извикваше в съзнанието си всяка една от нейните мъчителни сърдечни операции или страдаше, че дъщеря й е някъде наблизо, но тя не може да я види и да я прегърне.

— А сега ви моля да ме извините — каза Лили. — Бих искала да остана насаме с баба.

Дан и Шеридан й благодариха и обещаха да наминат по-късно към дома й, за да поогледат. После напуснаха стаята. Патрик се повъртя още малко. Помисли, че Лили може би иска да сподели нещо с него, но тя му обърна гръб и се наведе над Мийви, сякаш той беше едно от досадните ченгета, които й пречеха да се погрижи за баба си. Протегна ръка и погали челото на възрастната жена — искаше да му покаже, че няма повече работа тук.

Патрик излезе от стаята и се озова лице в лице с бившите си колеги. Долу персоналът се тълпеше пред сестринската стая, жаден за новини. Все още не бяха отминали вълненията от появяването на смятаната за мъртва Мара Джеймсън и ето ти и полиция. Изникнаха нови слухове, нови предположения. И нови оценки на ситуацията.

— Я кажи, Пат, какво става? — запита го Крие Дан.

— За какво говориш? — примигна невинно той, но двете ченгета го притиснаха до стената и му дадоха да разбере, че няма да го изпуснат така лесно.

— Очевидно е, че има нещо между вас.

— Между кои „нас“?

— Между теб и Мара… Лили… наречи я както щеш. Разменяхте си погледи, сякаш се познавате от години.

— Така е, Дан! Наистина я познавам от години — отвърна Патрик. — Познавам я по-добре отколкото се познава тя самата. Знам кога е рожденият й ден, коя е кръвната й група, знам кой е любимият й десерт — пай с боровинки, ако те интересува, и кой е любимият й филм. Знам защо обича толкова много да шие гоблени и, забележи, знам разликата между прав бод и бод кръстоска. Това е от съществена важност, ако те интересува нейният вътрешен свят, начинът й на мислене. Знаеш ли защо шие гоблени?

— Говориш глупости, Пат! — сви устни Крис.

— Ще ти кажа — продължи той, сякаш не беше чул забележката й. — Защото майка й обичала да бродира, разбираш ли? Била е ирландка. Ние, ирландците, обичаме да разказваме истории и ако не можем да ги разкажем с думи, намираме други начини. Лили била ненадмината в бродерията още от малка. Баба й ми каза, че тя изливала мъката си в гоблените. Разказвала своята тъжна история с игла и конец.

— Мийви Джеймсън ли ти каза това?

— Да. Ние с нея често разговаряхме.

— Вярваш ли й за мъртвото момченце, Пат?

Пред очите му се появи усмихнатата Роуз, сгушена в майка си, трапчинките на нежните й бузки, щръкналите плитки и големите зелени очи.

— Хм! Защо да не й вярвам?

Ланс го изгледа подозрително, но в края на краищата сви рамене и каза:

— Е, какво пък! Днес е паметен ден за жълтата преса. Можете ли да си представите какъв празник ще настане, когато разберат, че Мара Джеймсън е излязла от гроба? Само едно нещо може да ги направи по-щастливи — ако до полата й има и едно рошаво хлапе, което да даде повод за безкрайна съдебна война с бащата.

— Говориш за онзи социопат Едуард Хънтър, нали? — язвително попита Дан.

Патрик я изгледа изпитателно. Крис го забеляза и се изчерви леко, но продължи упорито:

— Какво, не е ли ясно? Кой знае какво е преживяла тази жена, щом се е решила да мине в нелегалност заради него.

— Може и да лъже — поклати глава Ланс.

— Аз й вярвам! — решително заяви Крис.

Патрик се усмихна. Не беше лошо момиче тази Кристин Дан.

Роуз Малоун провеси крака от скалите и се загледа в океана. Харесваше това място. Беше толкова близо до водата, че усещаше солените пръски от вълните, които се разбиваха под краката й. Тук водата не беше толкова студена и бистра като в залива на Кейп Хоук, но все пак можеше да види какво става в морето и това й напомняше за дома. Огромен пасаж от малки рибки премина наблизо и образува сребърна лента, която се разтегли по цялото протежение на синьо-зелените крайбрежни води.

— Доктор Нийл, ела да видиш! — извика тя.

— Какво има?

— Раци — посочи тя към една тъмнозелена купчина в подножието на скалите. — И малки сребърни рибки. Защо са толкова много?

— Не съм сигурен — отвърна той. — Може би усещат присъствието на големи риби и се приближават към брега, за да избягат от зъбите им.

Роуз кимна. Тя пренебрегна думите „може би“ и прие безпрекословно теорията му. В Кейп Хоук доктор Нийл беше смятан за човек, който знае за акулите и китовете повече от всеки друг в Канада, че даже и в света. Ако питаха нея, той знаеше всичко. Тя се обърна и го погледна с любов. Лицето му беше загоряло от южното слънце и сините му очи, загледани към хоризонта, изглеждаха още по-сини.

— Какво гледаш? — попита тя. — Нани ли търсиш?

— Как се досети? — усмихна се той.

— Понеже и аз я търсих.

Според компютъра на Лиам Нани беше тръгнала от залива Сейнт Лоурънс насам, към Ню Ингланд по същото време, когато майка й реши да се върне в Хабърд Пойнт, за да види баба си. За Роуз това съвпадение беше знаменателно. Белият кит, най-голямото вълшебство в живота й, ги последва на хиляди километри от дома. Или по-скоро ги поведе насам, защото той пръв тръгна на път.

— Искаш ли да я потърсим с компютъра? — попита тя и без да дочака отговор, скочи от камъка, изкатери се при него и надникна през рамото му.

Доктор Нийл имаше лаптоп, програмиран да проследява движението на акули, китове и други морски същества, които той и колегите му наблюдаваха. Роуз обичаше да гледа мигащите светлинки на екрана — зелени за китовете, лилави за акулите. В момента обаче не можеше да види нищо, колкото и да се взираше в монитора. Лиам натисна няколко бутона, но май че нямаше желание да й покаже онези мигащи точки. Беше решил да търси Нани по старомодния начин, като се взира безкрайно в хоризонта пред тях.

— Мъчно ми е за мама — неочаквано каза тя.

— И на мен — отвърна бързо той и Роуз разбра защо не му се занимаваше с Нани сега.

— Дали ще дойде скоро?

— Точно в момента трябва да се погрижи за баба си, Роуз. Сигурен съм, че ще ни извика веднага щом се увери, че всичко е наред.

Роуз кимна с разбиране. Беше убедена, че на света няма друг, който може да се грижи по-добре за болен човек от майка й. Тя знаеше, че се е родила с четири дефекта на сърцето. Кожата й била синя като индиго, понеже не можела да поема достатъчно кислород. Лили й беше разказала всичко, за да й обясни защо е много по-дребна от връстниците си и защо връхчетата на пръстите й са деформирани.

Тя погледна крадешком към изкуствената ръка на Лиам. Въпреки че ръкавът на ризата я прикриваше, тя изглеждаше неестествена и безформена. Децата в Кейп Хоук разправяха небивалици за него. Чули от родителите си, че след атаката на акулата, дето убила брат му, а него осакатила, той имал кука вместо ръка. Започнали да му викат Капитан Кука и името останало и до днес.

Роуз мразеше да слуша такива неща за него. Тя го обичаше с цялото си същество. Нейната майка й беше разказала, че доктор Нийл бил първият й приятел в Канада. Сякаш чудо го довело до малката хижа в деня, когато започнали родилните болки. Роуз обичаше да си фантазира за онзи момент. Представяше си малката им къщичка, заобиколена от величествени дървета, и нито едно живо същество наоколо. Доктор Нийл се разхожда замислено из гората и изведнъж чува писъците на майка й. Влиза вътре, спуска се към нея и изважда Роуз на бял свят. После двамата се любуват на новороденото бебе и се усмихват щастливо един на друг.

Тя отново погледна Лиам, който продължаваше да се взира напрегнато в океана.

— Защо гледаш така тревожно? — попита го тя.

— Не гледам тревожно — отвърна той. — Просто се чудя откъде се взе толкова много риба.

— Мислиш ли, че е свързано с Нани?

— Може би — отвърна замислено той. Натисна няколко копчета и отвори нов прозорец на монитора. Появиха се някакви графики. После написа: „Нарагансит, Лонг Айланд“ и картинката се смени още веднъж. Роуз се отегчи и се загледа в чайките, които ловуваха наблизо и ловко се гмуркаха в дълбоките води на залива. Оглушителните им крясъци се смесиха с детски глъч и тя заоглежда брега. Група деца обсъждаха възбудено нещо и сочеха към водата. Каквото и да беше, не се виждаше от тук. Лиам също ги чу, хвана ръката й и двамата забързаха към ниското, нетърпеливи да видят какво привлича вниманието на малчуганите.

Щом слязоха при вълнолома, пред тях изскочиха две момчета. Те тичаха по тесния каменист бряг в преследване на нещо, което беше сред вълните, и подвикваха към останалите да побързат. Всички бяха въоръжени с въдици и рибарски мрежи.

— Какво ловите? — попита ги Лиам.

— Перки, чичо — отвърна през рамо едното.

Роуз се разтревожи:

— Перки ли? Акули ли имат предвид?

— Да, скъпа — отвърна Лиам.

— Вижте! — извика момчето и посочи с въдицата си към дълбокото.

Най-накрая Роуз видя какво преследваха момчетата. Един огромен черен триъгълник цепеше синята повърхност и напредваше зигзагообразно на юг.

— Ще я хванат ли? — попита тя.

— Не знам — отвърна Лиам и я потупа успокояващо. — Не вярвам да успеят.

— Ами Нани? Могат ли да хванат Нани?

— Тя не е тук, Роуз, успокой се. Нали видя, че не можахме да я открием с компютъра.

Доктор Нийл я погледна право в очите, за да й вдъхне увереност, и се усмихна. Обгърна раменете й със здравата си ръка и двамата отново се загледаха в акулата, която продължаваше да кръжи из залива. Роуз се натъжи. Мислите й отново се насочиха към майка й. Само нещо много лошо можеше да я държи далеч от тях. Нещо страшно, като тази акула например. Тя прехапа устни, за да потисне сълзите си, обгърна с двете си ръчички врата на Лиам и се притисна в него.