Сезонът на розите

Шестнайсета глава

Първото нещо, което поиска Мийви, след като отвори очи, беше вода. Изгаряше за вода, сякаш беше захвърлена в пустиня и около нея нямаше нищо друго, освен нажежени от слънцето кафеникави пясъци.

— Мога ли да получа чаша вода? — обърна се тя към един от лекарите, които се бяха събрали около нея. В същото време осъзна, че това са първите думи, които произнася от дълго време насам. Образът на пустинята все още беше пред нея и лицето на нейната Мара проблясваше като мираж между пясъците.

— Разбира се, след минутка! Можете ли да кажете името си?

— Мийви Джеймсън — отвърна тя с надебелен език.

— На колко години сте?

— На осемдесет и три.

— Много добре! — усмихна й се лекарят. Хвана ръката й, за да измери пулса, и това продължи влудяващо дълго. Знаеше ли този човек какво значи да умираш за глътка пода? И на всичкото отгоре в устата си имаше вкус на лекарство.

— Знаете ли къде се намирате? — продължи с въпросите си той.

Мийви сви устни. Тук вече я спипаха. Последното, което помнеше, беше, че стои в собствената си градина и подрязва розите. С нея беше Клара и още някой, но и нож да й опряха в гърлото, нямаше да се сети кой е бил. После ненадейно излезе студен вятър, започна да вали и се развилия такава буря, че тя се прибра на топло. Реши да почете край огъня. Тръгна да търси книга, но забелят колко много прах има по лавиците и хвана парцала…

Мийви се огледа внимателно — бели стени, флуоресцентно осветление, стерилна обстановка. Реши да стреля на посоки:

— В болницата.

— Правилно — каза лекарят. — Само още един въпрос. Знаете ли защо сте тук?

Тя разбра, че не може да се справи с този въпрос, и едва не се разплака. Изведнъж си спомни колко често беше сънувала Мара през тези дни. Внучката й седеше точно тук, до нея, държеше й ръката, шепнеше й нежно, почистваше я с гъба. Сигурно и Клара е била тук, и то не само в сънищата й. Щом тя е в болница, Клара непременно би дошла да я види.

Но тези сънища с Мара… толкова красиви, толкова наситени с любов! В тях беше усетила отново близостта на внучката си, отново споделяше тайните й. Сънуваше я да й помага в градината, приклекнала до някой розов храст, виждаше как от малко дете расте пред очите й и се превръща в красива девойка. Тези сънища бяха най-хубавото нещо, което й се беше случвало от години, но не можеше да си обясни защо бяха дошли точно сега, точно тук, в болницата. За съжаление това бяха само сънища.

— Младежо — обади се тя. Гърлото й беше толкова сухо, че думите й прозвучаха като хрип. „Така говорят злите магьосници по филмите“ — помисли си тя, но продължи: — Отнасяте се с мен като с луда!

В същия момент я прониза мисълта, че наистина може да не е с всичкия си. Толкова дълго се бе люшкала между сънищата и реалността, бе се мъчила да издърпа Мара от единия свят в другия. Дали не е преминала границата, без да разбере? Това щеше да бъде най-лошото, което би могло да й се случи.

— Не, моля ви! Съжалявам, ако сте си помислили така. Просто провеждам това, което в медицинската практика се нарича ментален тест. Виждате ли, вие бяхте в кома.

— В кома?! — повтори тя несъзнателно, удивена и в същото време някак възхитена от този факт. Колко драматично, колко необикновено! И колко по-приемливо от мисълта, че губиш разсъдъка си!

— Близо две седмици — потвърди лекарят. — Вече се тревожехме за вас.

— Боже мой! — прошепна Мийви. От една страна, беше доволна, че е преодоляла комата, но от друга — изпитваше страх и несигурност от факта, че въобще й се е случило подобно нещо. Сега сънищата с Мара й изглеждаха по-смислени. Сигурно е попаднала в онзи тунел, който ти се явява преди смъртта, и е тръгнала към светлата точка в дъното му, водена от любовта си към своята единствена и незаменима внучка. Любов, която я крепеше през всичките тези години на самота и тревога по нея.

Тялото й се сгърчи под болничните завивки:

— Какво е станало с мен? Да не съм претърпяла автомобилна катастрофа?

Не, тя не си спомняше за никаква кола. Никакво изскърцване на спирачки, никакви остри завои, нищо.

— Не, госпожо Джеймсън. Били сте отровена с въглероден окис.

Този странен вкус в устата й, сети се тя. Опита се да оближе устните си, но езикът й беше като шкурка. Този младок, докторът, не спираше да пита и да обяснява нещо на друга лекарка и двете сестри. Те бяха събрали глави, разпалено обсъждаха нещо и поглеждаха към вратата. Изглеждаха силно развълнувани. Сигурно не се случваше всеки ден някой да излезе от двуседмична кома, помисли си тя.

Прочисти гърло и се опита да извика, за да я чуят:

— Вода…

— Госпожо Джеймсън — обърна се друга лекарка към нея, жена с тъмна къдрава коса и мила усмивка. — Аз съм доктор Мийд и имам добра новина за вас. Дори изключително добра, но трябва да се уверя, че сте готова за нея.

— Винаги съм готова за добри новини — каза болната и жадно пое пластмасовата чашка със сламка, която й поднесоха. Водата се разля из тялото й като живителен огън.

— Става дума за внучката ви — изрече доктор Мийд. Усмивката й стана по-широка и тя погледна към вратата.

Мийви върна празната чаша и също погледна натам. Ох, това беше по-хубаво от всякаква вода, по-хубаво си кладенче, извор или голяма река. По-хубаво от всяка капка дъжд, която някога е падала над нейната скъпоценна градина. Нямаше начин да е истина, но беше. Изглеждаше като сън, но не беше. Мийви се надигна и протегна ръце.

— Мара! — изрече задъхано.

На вратата се струпаха хора с бели престилки, които се опитаха да спрат внучката й, но тя беше неудържима. С нея бяха дошли мъж и дете и тримата преодоляха съпротивата на персонала. Мара се разрида, преди да прекоси и половината разстояние до леглото й.

— Бабо! — изплака.

— Ох, мила моя!

— Върнах се, бабо! — Тя се хвърли в прегръдките й, притисна се до ръцете, които познаваше и обичаше толкова много. Баба й я залюля в обятията си като бебе, уверена, че няма да изпусне своето съкровище, докато е жива.

Лили приседна на ръба на леглото, обгърнала с ръка раменете на Роузи. Тя вече беше запознала баба си с Лиам, но сега най-после идваше моментът, за който мечтаеше от девет години — да срещне Роуз и Мийви. И стана точно така, както си го беше представяла. Мийви прие правнучката си, сякаш я познаваше от първия ден на раждането й. Роуз беше тиха и срамежлива, но любопитна. Усмивката не слизаше от лицето й.

— Вече си голяма — погледна я с обич Мийви. — Това лято навърши девет години.

— Да, на двайсет и девети юни — отвърна детето. — От къде знаеш?

— Знам всичко за теб — усмихна се старата жена. — До най-малката подробност.

— Въпреки че сме били толкова далече една от друга?

— Да, въпреки това.

Лили беше безкрайно щастлива. Не изпускаше и дума от разговора между Роуз и Мийви. Баба й гледаше жадно кафявите, изсветлели от слънцето плитки на дъщеря й, зелените й очи, пухкавите розови устни. Поради вродените сърдечни дефекти тя беше много дребничка, но Мийви не го спомена, просто лежеше и гледаше внучката си с любов.

— Имам белег от операциите — неочаквано заяви момиченцето.

— Наистина ли?

Роуз кимна и потърси с поглед разрешение от майка си да й го покаже. Лили се смая. Здравето на Роуз беше изключително важна част от живота и на майката, и на дъщерята, а тя беше готова да разкрие пред Мийви най-съкровените си тайни.

Помогна й да свали блузата и възрастната жена различи най-новия от четирите белега под ключицата.

— Последната операция беше малко след рождения й ден — обясни Лили, — но сега вече е добре.

— Много се радвам — каза Мийви. Не изглеждаше отвратена или разстроена. Усмихна се мило на детето, сякаш искаше да му каже, че на някои хора се случват такива неща — да претърпят операция или да изпаднат в кома — но животът си продължава. — Боли ли?

— Не, само сърби.

— Аха! — поклати глава тя. Хвана малката ръчица на Роуз в своята и каза: — Много ми харесва името ти. Роуз — роза.

— Радвам се. И двете с мама сме кръстени на цветя.

— Майка ти е кръстена на цвете? — повдигна вежди Мийви и срещна погледа на внучката си.

— Лили — това е името, което приех, след като избягах. Напомня ми за твоята градина, за разкошните лилиуми, които греят като слънца.

— Моята градина тъгуваше за теб — каза старата жена и в очите й се появиха издайнически сълзи.

— И аз тъгувах за нея, и най-вече за теб. Имам толкова гоблени с „Морска градина“, кладенеца, къщата, розите, беседката…

— Прекрасни са! — обади се Лиам.

— Благодаря! — усмихна се Мийви и погледна към него. Опита се да го прецени, без да го притесни. — Отдавна ли познавате внучката ми?

— Запознахме се няколко дни преди да роди.

— Достатъчно дълго — каза тя и очите й светнаха.

— Познавам я добре и я обичам — отвърна открито той.

Доволна от информацията, Мийви се отпусна на възглавницата. Позволи си да помисли и за себе си, за това, че беше все още жива и семейството й беше около нея. Внезапно се почувства стара и уморена, като че ли едва сега усети товара на деветте самотни години.

Лили разбра, че баба й повярва на Лиам и го хареса. Забеляза го в очите й, но видя и изтощението от дългия разговор.

— Бабо, няма да те изморяваме повече — каза тя. — Сега имаш нужда от много почивка.

— Миличка — възпротиви се Мийви, — чувствам се толкова добре, че мога да ви изтанцувам един степ.

Лили се засмя. Тя също беше възбудена от щастливата среща, но баба й, изглежда, губеше сили, страните й бяха хлътнали и бледи. Сестрите взеха да се навъртат наоколо и да им дават знаци, че е време да тръгват, но тя все още не пускаше ръката й. Не смееше да я остави, макар да знаеше, че утре ще я види пак. Толкова дълго време живяха разделени, че да бъдат отново заедно, беше като безценен божи дар за нея. Страхуваше се да си тръгне, сякаш до утре можеше да я изгуби отново. Ръката й затрепери и Мийви усети тревогата й.

— Всичко ще бъде наред, скъпа — стисна нежно пръстите й тя.

— От къде знаеш? — попита Лили.

— Просто знам. Моля те, Лиам, подкрепи ме!

— Баба ти е права, Лили! Сега вече всичко ще бъде наред. — Той сложи ръка на рамото й.

— Има една молитва на Сейнт Джулиан от Норич — заговори баба й. — Много интересна светица — мистик. Всички светци, които почитам, са мистици, в тях има непоколебима вяра в бога и в доброто. С тях се случват невероятни неща, защото те възприемат света не със сетивата си, а със сърцето. Казвах тази молитва всеки ден, докато те нямаше. Тя започва така: „Всичко ще е добре и ние ще сме добре, и всички около нас ще са добре.“

— Харесва ми! — обади се Роуз.

— И на мен — присъедини се и Лиам.

— Много помага — каза Мийви. — Обещай ми, че ще изпробваш силата й, скъпа!

— Ще опитам — изрече Лили, но съмненията не я напускаха и тя продължи да стиска ръката на баба си.

В стаята влезе един лекар и записа данните от сутрешния статус на болната в една голяма тетрадка.

— Кога мога да се върна у дома? — попита го Мийви.

— Зависи — отвърна той. — Утре ще ви изпратим при невролога за някои изследвания и тогава ще решим.

— Не се тревожи, бабо! — наведе се Лили и целуна ръката й. — Скоро ще те взема от тук. „Морска градина“ те очаква.

— Нямам търпение — въздъхна тя и се усмихна към Лиам. — Моля те, грижи се за нея, докато се върна.

— Разчитай на мен! — отвърна той без колебание.

Лили я прегърна, после обхвана лицето й с ръце и се загледа в небесносините й очи. Можеше да остане цяла вечност така и единствено напиращите сълзи в очите й я накараха да я пусне.

Мийви разцелува всички дълго и сърдечно. Когато тръгнаха, тя им изпрати въздушни целувки:

— Довиждане, мили мои! Лили, Лиам, Роузи, довиждане!

Лили й махна за последно и се обърна, понеже сълзите потекоха по лицето й. Нейната баба я нарече Лили и Мара потъна завинаги в миналото.

Навън беше тъмно, минаваше десет часът. Те пресякоха моста на Темс, за да отидат до крайпътното ресторантче на Роузи. Роуз беше възхитена, че ще вечерят на място със същото име като нейното. Разположиха се под един тюркоазеносин навес от изкуствена кожа и поръчаха палачинки със сладко от боровинки. Лили и Лиам несъзнателно сплетоха ръце, като ученици, които са толкова запленени от чувствата си, че не се интересуват от нищо друго, освен от себе си, и заговориха за Мийви, Роузи не знаеше как да се обръща към нея, питаше се дали и тя трябва да я нарича баба. Лили предложи да попитат Мийви за това.

— Харесва ми името й, Мийви — каза момиченцето.

— Мийви идва от името на една ирландска кралица воин — обясни майка й. — Царството й се е казвало Конот, на запад от Ирландия.

— Охо! Баба ти е кръстена на кралица! — отвори широко очи тя.

— Твоята майка е внучка на кралица — смигна й Лиам.

— И е боец точно като нея.

— Личи ли, че в мен тече кръвта на кралица воин? — попита Лили.

— Отдалече се вижда — уверено каза Роуз. — Как само се разпореждаше в болницата, докато лежах за операция! Как се караше на сестрите, когато не ми обръщаха внимание!

— Така си беше — призна майка й.

Сервитьорката донесе палачинките. Докато сервираше, тя случайно разля малко от минералната вода в скута на Лиам. Той бързо изтръска панталона си и се усмихна утешително на момичето. И за пръв път от години у Лили се зароди едно ново, плахо чувство, че наистина всичко ще бъде добре. Тя си спомни в каква ярост изпадна Едуард, когато веднъж сервитьорът разля вода на костюма му. Цялата им вечер отиде по дяволите заради няколко капки вода. Той млъкна, хапна на две на три, хвърли парите на масата, без да остави бакшиш, и стана, без да се интересува дали тя се е нахранила.

И Лили беше търпяла тази лудост години наред! Сега, докато гледаше как Лиам и Роуз унищожават палачинките си, тя се остави на новото чувство на сигурност, коси набираше сили в нея. Дали наистина животът й щеше ля стане нормален като на всички хора?

— Бих могла да я наричам Мийви — заяви Роуз с пълна уста.

— Кой, прабаба ти ли? — уточни майка й.

— Да — преглътна детето. — Много е хубаво и с радост ще я наричам така. Гордея се, че е кръстена на кралица Мийви.

— Мислех, че не обичаш да назоваваш възрастните с малките им имена — обади се Лиам.

— Не съм казала това.

Лили усети смущението й и наостри уши.

— А какво каза, когато те помолих да ме наричаш Лиам? — попита той.

Роуз моментално се изчерви и майка й се зачуди за какво всъщност става дума.

— Какво има, миличка? — намеси се тя. — Да не би да си мислиш, че не е любезно да го наричаш Лиам? Въпреки че не ти е роднина, той ти е приятел и ти можеш да си позволиш…

— Не е заради това — изрече едва чуто Роуз и наведе глава. Очите й се уголемиха и в ъгълчетата им заблестяха две бистри сълзи. — Искам да го наричам по друг начин…

— Как искаш да го наричаш, слънчице? — учуди се Лили. Лиам стисна ръката й и тя се досети, че той вече знае.

— Татко — прошепна детето.