Сезонът на розите

Трета глава

През лятото дните в Кейп Хоук бяха много дълги. Яркото северно слънце напичаше силно и продължително земята и се скриваше чак към десет. Тогава настъпваше царството на светулките, които се струпваха около високите борове и те заприличваха на коледни елхи. Бухалите и совите излизаха на лов и гората се изпълваше с тайнствените им гласове. Лятната жега се запазваше дори и през нощта и морският бриз успяваше да освежи въздуха чак призори. Затова най-прекрасни по това време на годината бяха утрините. Единственото, което нарушаваше златистия покой на водната повърхност, бяха китовете, които разкъсваха огледалната повърхност, за да поемат въздух.

Ежедневната туристическа разходка из залива Сейнт Лоурънс започваше в осем и половина. Хората бяха нетърпеливи да зърнат опашката на някой кит и вече се трупаха на малкия кей. Лодките на семейство Нийл се пълнеха бързо с хора от всякаква националност. Много от тях бяха дошли вчера и пренощуваха в градския хотел, който беше собственост на същата фамилия. Джуд Нийл отговаряше за безопасността на туристите в океана, жена му Ан управляваше хотела, а братовчед му Лиам, местният океанограф, знаеше всичко за морските бозайници. Неговият разказ за китовете и акулите беше приятно допълнение към местната атракция.

Още от тъмно в хотела цареше хаос. Всички жужаха като пчели в кошер. И гостите, и домакините се готвеха трескаво за предстоящия фестивал на келтската музика. Той траеше един месец и беше най-важното събитие в малкото градче.

Мариса Тейлър вървеше по пътеката към пристанището. До ушите й достигаха звуците на цигулки, свирки, китари, акордеони — музикалните инструменти, които участниците в музикалната надпревара носеха със себе си. Загледа се във ферибота, който стоварваше на брега още автобуси, пълни с новопристигнали участници във фестивала, и забърза надолу.

След минути вече беше на пристанището и отключваше вратата на „Гоблени и ръчна бродерия“ — магазинчето на Лили. Мариса и останалите приятелки от кръжока по бродерия решиха да го държат отворен и да се редуват, докато приятелката им си свърши работата у дома, в Кънектикът. Помещението беше малко, но чисто и кокетно. По стените висяха различни пана, изработени от Лили. Имаше и много кошници, пълни с по-малки по размер бродерии. На някои от тях бяха извезани рози, лилиуми и други цветя, над които пърхаха косове и чучулиги, и всичко напомняше за топлия юг. На други пък бяха избродирани красиви пейзажи от пристанището на Кейп Хоук — синьото море и лодките на Нийл. Лили беше избродирала и Нани — знаменитата снежнобяла белуга, която живееше в местните води. На паната се виждаха и много хора: майки, дъщери, приятелки и сестри. Всеки местен можеше да познае в тях жените от града.

Мариса остави вратата отворена и глъчката от хотела нахлу в малкото помещение. Първата й работа беше да включи компютъра и да отвори пощата си, макар че само преди половин час я провери от къщи. Нямаше нови писма.

Въздъхна дълбоко и вдигна поглед към кея. Деветгодишната й дъщеря Джесика се задаваше по пътя. Беше станала рано, за да издебне отлива и да си потърси морски звезди по брега. Затича се към майка си и размаха ръце. Дънките й бяха навити до коленете, а мокрите маратонки шляпаха по дъските. Тя влетя в магазина и задъхано попита:

— Има ли отговор?

— Браво на теб! С калните маратонки, право в магазина! — ядоса се майка й. — Не си у дома, момиче!

— Извинявай — припряно каза Джесика и изхлузи маратонките от краката си. — Имаме ли писмо?

— Не още — отвърна Мариса и видя как лицето на дъщеря й посърна.

— Колко тъжно лято — с угаснал глас каза момичето. — Леля Сам не ни пише, а Роуз замина и ме остави сама.

— Няма да остане вечно там — опита се да я успокои майка й, но и тя се чувстваше зле. Лили и Роуз заминаха, без да уточнят кога ще се върнат. Мариса и Джесика останаха без най-близките си приятелки и се чувстваха самотни.

— Изглежда ми странно да чуя ирландска музика и да знам, че не я свирите вие с леля Сам — смени темата Джесика.

— И на мен също, скъпа.

— Мислиш ли, че ще си дойде до края на фестивала?

— Не знам — отвърна Мариса. Не искаше да дава напразни надежди на дъщеря си.

— Сигурна съм, че щяхте да спечелите някаква награда. Щом сте си извоювали място в училището за медицински сестри с изпълненията си…

— Добре се справяхме — усмихна се майка й.

И те наистина бяха добри. Спомни си какво писаха в „Балтимор Сън“ за последния им концерт:

— Ти сигурна ли си, че си написала имейл адреса си?

— Сигурна съм.

— Ами… — замисли се Джесика, — може пък още да не е отваряла пощата си. Тя сега е много далеч от тук, някъде из Южна Америка, нали?

— В Перу — уточни Мариса.

— Да, сигурно затова още не е отговорила. — Момичето се мъчеше да убеди само себе си в тази теорията. — Много е заета. Тя е съвестна медицинска сестра, каквато беше и ти едно време. Може би там има много болни хора, за които трябва да се грижи и няма никакво време за себе си. Когато се прибере в Балтимор, веднага ще ни пише. Просто е много далече от нас, това е!

— Сигурно е така, скъпа — опита се да се усмихне майка й, но думите на Джесика я накараха да се замисли. Наистина, двете сестри бяха отдалечени на хиляди километри една от друга и тя не можеше да направи нищо, за да приближи Сам към себе си. Всичките й опити да се свърже с нея завършиха с неуспех. Пукнатината, която се появи в отношенията им преди две години, ставаше все по-голяма. Но Мариса продължаваше да се надява, че сестра й няма да устои на предизвикателството отново да свири на сцена, ще дойде на фестивала и двете най-накрая ще си поприказват.

— Ами ако се е изгубила?

— Изгубила!?

— Да, ако се е изгубила в онази страна, Перу? — Джеси се втренчи напрегнато в майка си. — Ако се е случило нещо лошо с нея?

— От къде ти идват такива глупости в главата, Джес! Сам не пътува за пръв път. Сигурна съм, че е добре.

— Представи си, че не е! Защо не помолиш онзи детектив да я потърси?

— М-мм! — смънка Мариса.

— Оня, дето дойде да търси Лили тук. Патрик. Той беше симпатичен.

— Беше, но сега е много далеч от тук.

— Да си чувала за едни неща, дето се наричат самолети?

— Знам, знам — каза майка й и я прегърна. Може би наистина Патрик би могъл да й помогне. Ако му се обади… Сините му очи се появиха пред нея и я погледнаха нежно, както я гледаха през цялото време, докато беше тук, в Кейп Хоук. Може би си струваше да му се обади. Само за да го попита как постъпва един детектив, когато иска да издири някого, дето не отговаря на писмата ти. Някой, който цял живот е бил най-близкият ти човек, едновременно сестра, партньор и приятел — и изведнъж изчезва.

Коленичила на земята, Ан садеше маргарити във вътрешния двор на хотела. Отъпка пръстта около коренчетата и погледна надолу към магазина на Лили. Момичетата спазваха графика и магазинът беше отворен всеки ден. Откакто Лили го отвори, той се превърна в център, където жените от града се събираха, бъбреха си, разменяха си рецепти и плетки. Нямаше да го изоставят и сега, Ан беше сигурна в това. Днес беше ред на Мариса и тя проточи шия, за да види приятелката си. Тя стоеше с Джеси пред вратата и се взираше в морето. Заприлича й на онези жени от миналото, които са стояли с часове на брега и са чакали мъжете им да се завърнат от риболов. Оставали там с дни и не откъсвали поглед от хоризонта с надежда да зърнат първи китоловните лодки.

— Какво правиш тук? Да не се криеш? — Чу зад себе си гласа на съпруга си Джуд. Идваше към нея с по една чаша горещо кафе във всяка ръка. В колана си беше запасал чук. — Целият град ври и кипи, а ти си се скрила тук.

— Ммм, точно от това имах нужда — едно хубаво кафе и две-три думи с теб преди работа. Благодаря ти, скъпи! — усмихна се тя и пое чашата от ръката му.

— Минутка за нас, преди да се заемем с участниците в конкурса и гостите. Камил вече е там, разправя се с един състав, който е резервирал по-малко стаи, отколкото са им необходими. Други две групи искат да си разменят местата в списъка на изпълнителите, защото тези, на които редът им бил по-напред, оставили акордеониста си в Халифакс…

— Чух за това — ухили се тя. — Сбил се с този, дето свири на мандолина, и сега лежи в болницата със счупен нос. Разправят, че ябълката на раздора била новата солистка, някаква сексбомба от Дъблин. Ето защо се изнизах от хотела. В девет сутринта цветята ми понасят много по-добре от бъркотията на рецепцията.

— Права си, Ани! — каза Джуд. — Добре е да зарежем за малко тази лудница. Ти при цветята, а аз с моите китове. Макар че няма да е за дълго. След малко ще трябва да се заемеш с обяда. — Спря за миг и нададе ухо към пристанището. — Чуваш ли музиката?

— М-мм — измърмори Ан и се заслуша в двете гайди, които извисиха гласове, вплетоха ги един в друг и се впуснаха в чудесна интерпретация на „Малкият музикант“.

— Тази песен… — унило започна Джуд.

— Хубава е.

— Свириха я на погребението на Конър.

— Било е толкова отдавна. Ти си бил на девет години.

— Така е.

Ан отпи от кафето и се загледа в спокойните води на океана. Беше й трудно да си представи, че само на няколко метра от тук, пред очите на толкова много хора беше станала онази кървава трагедия, която преобърна живота на семейство Нийл — две деца бяха брутално нападнати от акула посред бял ден. Хищното чудовище отне живота на Конър и ръката на Лиам, но отне нещо и на братовчед им, нейния съпруг. По това време тя и Джуд учеха в един клас, а Лиам беше с една година по-малък от тях. На другия ден след погребението Джуд влезе в клас и тя едва го позна. Пред нея стоеше друг човек, очите му бяха пусти, а раменете му приведени, сякаш предпазваше гърдите си от внезапно нападение.

— Хайде, Ани! — каза той и допи кафето си. — Махни калта от ръцете си и ела да ми помогнеш.

— Какво ще правиш?

— Подиума. Камил се тревожи, че бил нестабилен, и ме помоли да го постегна.

Те оставиха празните чаши на дървения подиум, който служеше за сцена по време на фестивала. До него се издигаше стъпаловидна платформа на четири нива, предназначена за официалните гости. Всяка година по време на музикалния конкурс я вадеха от хранилището и всяка година леля Камил надаваше вой, че паянтовата конструкция ще се срути и важните клечки на Кейп Хоук ще се изтърколят надолу по хълма.

Джуд разклати силно дървената трибуна и опита здравината й. Въпреки че изглеждаше стабилна, реши да подсили някои връзки и извади пирони от джоба на панталона си. Шумът от чука заглуши мелодията на „Малкият музикант“, която все още продължаваше да долита от пристанището. Ан се досети каква е причината за усърдието на съпруга й, въздъхна примирено и се огледа за разхлабени дъски. Качи се на платформата и забеляза един стърчащ пирон на скамейката на четвъртия ред. Даде знак на Джуд и той й подаде чука. С няколко удара тя закова пирона и огледа другите скамейки. Свежият вятър помилва лицето й. Тя притвори очи. Въздухът бе изпълнен с музика и с едно особено трептене, което възбуди сетивата й. Някак инстинктивно, по женски, усети, че тази година фестивалът ще бъде по-различен, ще се случи нещо, което ще промени града.

— Според теб какво прави Лиам сега? — попита Джуд.

— Помага на Лили и Роуз да оправят нещата в Хабърд Пойнт. Надявам се, че скоро ще се върнат при нас.

— Мислила ли си някога, че ще се намери жена и за него?

— Преди Лили да дойде в Кейп Хоук, никога — отвърна тя. — Но сега нещата се промениха.

— Още не е сигурно. Лили все още може да се разколебае, да се запита как ще живее с този еднорък маниак на тема акули.

Ан погледна към красивия морски бряг. Начупените скали и високите борове опасваха сините води на океана като огърлица. „Животът ни нанася много рани и пак животът ги лекува, дори и най-дълбоките“ — помисли си тя. Беше влюбена в Джуд още като ученичка и все още го обичаше. Искаше й се да му каже, че щастието и любовта не са привилегия само на двуръките, но си замълча. Забеляза още един стърчащ пирон и размаха чука.

— Най-накрая тази ужасна песен спря! — изпъшка съпругът й.

— Не е ужасна!

— Ти си в организационния комитет на фестивала. Защо не предложиш догодина да изключат „Малкият музикант“ от репертоара си?

— Ще помисля — усмихна се Ан, но знаеше, че никога няма да го направи. Напротив, надяваше се всички състави да я включат в репертоара си — и тази година, и другата, и всяка следваща. Когато я слушаше, усещаше, че Конър е някъде наблизо. Подозираше, че и Джуд усеща същото, но споменът го плашеше. За Ан това беше една от причините, поради които обичаше ирландската музика, особено цигулките. Те умееха да съживяват духовете, които витаеха във въздуха. В техните струни се криеше вълшебство, което връщаше душите на мъртвите при близките им. Но имаше и още нещо. Музиката им не само съживяваше спомените, а и надеждите на хората за щастие.

Фериботът навлезе в пристанището и тя погледна към магазина на Лили. Мариса беше на своя пост, пред вратата. Ан знаеше, че тя очаква сестра й да дойде за фестивала. Дори я накара да запази специално място за „Падналите ангели“ в конкурсната програма. Въпреки че мълчанието на Сам беше странно и обезпокоително, все още имаше надежда да пристигне навреме. „Все още има надежда“ — повтори си тя и се замисли за Лили и Лиам, които бяха далеч на юг, но бяха заедно. И за Патрик, симпатичното ченге, което май се увлече по Мариса, и кой знае, може би пак щеше да намине към Кейп Хоук. За всички тях имаше надежда.

Вятърът се засили и характерният писък на ирландската гайда огласи хълма. Ан настръхна. За нея Кейп Хоук си оставаше най-красивото място на света. Всеки, който някога е живял в него, неизменно се връщаше, привлечен от природата, от музиката и от хората. Всеки, дори и този, който беше на хиляди километри от тук.

Лили седеше край леглото на баба си и се взираше в бялата стена зад нея. Имаше чувството, че се бори с призраци. Наистина ли Едуард е искал да убие Мийви? И щяха ли да се намерят доказателства за това? Доктор Къркланд я гледаше учудено и това й напомни за онзи ден, в който с Едуард отидоха на излет в Баркшир. Когато разбра какво искаше да направи с нея, тя изпадна в истерия. Викаше, крещеше и молеше за помощ, но хората, които минаваха покрай тях, я гледаха по същия начин, по който лекарят я наблюдаваше.

Тя прогони неприятния спомен и отново насочи вниманието си към Мийви. Баба й лежеше толкова тихо, че трябваше да се наведе съвсем близо до нея, за да се увери, че диша. Чу, че Клара и лекарят си шепнат нещо в дъното на стаята. После тръгнаха към коридора и гласовете им заглъхнаха. Досещаше се какво обсъждат. Сигурно цялата болница говореше за това.

Изведнъж стаята стана необикновено тиха. Най-после бяха сами, тя и Мийви. Колко дълго беше мечтала за този миг! Цяла вечност. Взе ръката на баба си и отново се превърна в малко момиченце. В главата й се заредиха картини от детството: тя държи ръката на баба си и отива към спирката на училищния автобус… на уроци по плуване… до пощата… до магазина на Фоли за бонбони…

— Виж ти! Блудната внучка се завърна — чу тя дълбок, дрезгав глас зад себе си.

Сепна се и погледна през рамо. Беше Патрик Мърфи. Той затвори вратата, приближи се и спря поглед върху неподвижната Мийви. Сноп слънчеви лъчи премина през червената му къдрава коса и тя пламна като факла около лицето му. Сините му очи бяха тъжни и загрижени.

— Сигурно си чула какво се говори из коридорите — изрече той вместо поздрав.

— Казаха ли ти, че това е дело на Едуард? — попита тя.

— Ще стигнем и до това — прониза я с поглед той. — Ченгетата ще дойдат всеки момент. Твоите обвинения разбуниха духовете в управлението.

— Не искам други ченгета! Искам ти да разследваш случая.

— Само че вече не съм на служба, както знаеш. Край, финито! Ти си виновна за това, Мара! Докато те издирвах… по-скоро, докато издирвах тялото ти близо десет години, загубих работата си. Как ме заблуди! Бях убеден, че Едуард те е убил. Открихме негасена вар в колата му и това ме наведе на мисълта… Знаеш ли, че негасената вар разлага органичните вещества? Цял труп може да изчезне, ако го потопиш в такъв разтвор. Бях готов да се обзаложа, че е натикал кокалите ти в някоя варница. Виждал съм го и друг път.

Лили се опита да запази спокойствие:

— Патрик, сигурна съм, че той се е опитал да отрови баба! Клара каза, че няколко дни преди това е идвал в „Морска градина“. Чу ли за това?

— Знам всичко. Между другото, заведоха Клара в кардиологията да я прегледат. Твоето появяване така я разлюля, че като нищо ще получи инфаркт.

— Не се шегувай с тия работи — намръщи се тя и се замисли за Роуз и операциите, които се наложи да изтърпи.

— Говорят, че си се завърнала от мъртвите. Почакай, не се смей! Тепърва ще чуваш най-различни небивалици за себе си. И не само Клара и сестрите, лекарите също започнаха игра на „Отгатни“. Предположенията им са изумителни — не ти трябва филм на ужасите. Слушай: била си отвлечена преди девет години — тук мненията се делят — едни смятат, че мъжът ти те е отвлякъл, други говорят за сатанистите. Има и не толкова романтични теории, например, че ти сама си организирала изчезването си.

Лили отмина без коментар думите му, но усети, че ръцете й се разтрепериха:

— Не ме интересува какво говорят. Това не променя факта, че Едуард е виновен за състоянието на баба. Разбираш ли ме, Патрик? Той я е отровил!

— Лекарите ми казаха, че ти мислиш така — кимна той.

— Тогава се заеми с това! Стига си ровил в миналото.

— Ти май наистина не съзнаваш каква сензация си. Изчезването ти предизвика паника в града, какво говоря, в цял Лонг Айланд. Ще се наложи да дадеш някакво обяснение!

— Не! — тръсна глава тя. — Не ме интересува какво мислят хората! Това си е моят живот и ще правя с него, каквото си искам!

— Мара — започна Патрик, но забеляза намръщената й физиономия и се поправи. — Лили, извинявай! Девет години мислих за теб като за Мара Джеймсън, оттеглих се от служба само за да не ме изгонят като некадърно ченге, което не е в състояние цяло десетилетие да открие една жена. Съпругата ми ме обвини, че съм обсебен от теб, и ме напусна. Е, мисля, че ми дължиш поне малко уважение за всичко, което преживях заради теб.

— Но ти ме откри, Патрик! И затова съм тук сега.

— Да, след девет години. И ако не беше баба ти, която ми намекна къде да те търся, едва ли щях да успея.

Очите му се спряха на Мийви и погледът му омекна:

— Божичко, Мийви! Защо не се събудиш да взема ти се накарам хубавичко? Да криеш всичко от мен цели десет години!

— Налагаше се. Заради мен.

Патрик поклати тъжно глава:

— Мисълта, че не може да види Роуз… сигурно я е убивала.

Лили едва не подскочи, като чу името на дъщеря си.

— Слушай, Патрик — прошепна, — Едуард не знае за Роуз. И не трябва да узнава!

— Докато беше в Канада, беше лесно. Но сега си тук, в Хабърд Пойнт. Няма как да не привлече вниманието на хората.

— Тя е на сигурно място… Помогни ни да запазим тайната, моля те!

— На вас? Кои сте вие?

— Лиам е с мен. Той я скри.

— Полицията ще те скъса от въпроси. А и мен, понеже аз те намерих.

— Знам това — отвърна Лили. — И мисля да им кажа истината за всичко, освен за Роуз. Не мога да допусна Едуард да разбере за нея.

— Не разбирам защо, по дяволите, подлагаш себе си и баба си на всичко това? — попита Патрик. Сините му очи проблеснаха и щом я погледна, Лили доби чувството, че две блестящи остриета пронизват мозъка й. — Трябва да науча цялата история! Биеше ли те, Лили? Измъчваше ли те? Заплашваше да те убие ли?

Тя мълчеше. Можеше ли той да разбере? И можеше ли да обясни с думи всичко, което преживя?

— Не и по начина, по който го разбират повечето от хората — отвърна.

— Опитал се е да те убие, значи — промърмори Патрик. — И какво направи ти? Извика ли полицията?

— Не.

— Защо?

— Нямаше да ми повярват. Нямах никакви доказателства. Моята дума срещу неговата. О, Едуард може да бъде толкова очарователен, толкова убедителен. Нямах никакви шансове. А и едно разследване можеше да ме забави. Бях бременна в петия месец и нямах никакво намерение да му позволя дори да види дъщеря ми…

— Все пак трябваше да повикаш полиция.

— Казах на единствения човек, който щеше да ми повярва. На баба.

— И какво направи тя?

— Знаеш много добре какво направи!

— Значи, каза на Мийви и…

— И започнах да планирам бягството си. Двете с Мийви го организирахме.

— Господи! — изстена той и погледна към неподвижната жена пред него. Спомни си увъртанията на Мийви, когато търсеше някаква информация от нея, безкрайните й лъжи, които доведоха разследването до задънена улица, и очите му потъмняха.

— Защо не я взе със себе си? — попита.

— Трябваше да остане, за да заблуди Едуард.

— И полицията!

— Ако се наложеше! — твърдо изрече тя.

— А сега въвличаш и мен в нова конспирация! — изсумтя той и погледна към коридора. Оттам вече се чуваше шум на радиостанции и приближаващи гласове. Нечии тежки стъпки отекнаха в болничната тишина. Полицията беше тук.

По гърба на Лили преминаха ледени тръпки. Обзе я паника:

— Патрик, трябва да предпазим Роуз! — помоли го тя.

— Вкарваш ме в беля, момиче!

— Не си чул цялата история, иначе би ме разбрал! Моля те, не ни изоставяй сега! Тя току-що си върна живота. Нямаш представа какво преживя, колко й костваха тези операции…

— Знам — отвърна той. На вратата се почука и той понечи да отвори, но Лили го сграбчи за ръкава.

— Моля те! — прошепна отчаяно.

— Кажи ми къде е тя? Трябва да съм сигурен, че е добре.

— Роуз е с Лиам, само това мога да ти кажа. Но ти гарантирам, че е добре. Той ще се грижи за нея, докато ме няма. Нали помниш Лиам Нийл от Кейп Хоук? С Мариса ме намерихте в неговата къща. Не може да не си забелязал колко много означава Роуз за него. Патрик, моля те!

Тя се взря отчаяно в него. Очите му издаваха борбата, която се водеше в душата му. В този миг вратата се отвори и на прага застанаха двама детективи, мъж и жена.

— Хей, Мърфи — викна жената. — Какво правиш тук?

— Наминах да видя как я кара моята приятелка Мийви. Влизайте! — покани ги той. — Позволете да ви представя дамата!

Лили инстинктивно отстъпи към леглото на Мийви и потърси ръката й за подкрепа. Щом я докосна, усети прилив на сили. Двете бяха преживели толкова много. Щяха да преминат и през това. Щяха да опазят Роуз.

— Детектив Кристин Дан и детектив Ланс Шеридан. А това е Лили Малоун — представи ги Патрик един на друг.

— Казаха ни, че ще говорим с Мара Джеймсън.

— Обаче са сбъркали — отвърна той. После се обърна към Лили и в гласа му се долови съчувствие: — Сигурно ти дойде до гуша от тази Мара, а?

— Така е — измърмори тя.

— Тогава аз ще обясня — отривисто каза той и се обърна към полицаите. Впусна се в дълги обяснения, разказа им всичко, което знаеше по случая, но нито веднъж не спомена Роуз. Лили го погледна с благодарност, но бързо отмести очи, за да не се издаде. Полицаите слушаха обясненията му с недоверие, но и с любопитство, особено жената, миловидна блондинка с големи зелени очи. Лили нетърпеливо прекъсна Патрик и отсече:

— Казах на лекаря, че някой се е опитал да убие баба.

— Затова сме тук — кимна детектив Дан.

— Да, бе! — озъби се Патрик и погледите им се насочиха към него. — Защо не си го кажем направо, дошли сте да разрешите моя случай. Понеже от този момент той отново е на дневен ред, нали? Е, вие открихте Мара Джеймсън! Поздравления!

Ланс Шеридан кимна и се ухили. Но Кристин Дан не изпускаше Лили от поглед. Беше решена да разнищи цялата история докрай.

— Къде бяхте през цялото време, госпожо Джеймсън — попита тя и се приготви да слуша.