Сезонът на розите

Деветнайсета глава

Най-сетне настъпи денят, в който изписаха Мийви. Лиам, Роуз и Лили отидоха до болницата да я приберат. Сестрите я изведоха с инвалидната количка до фоайето, а Лиам й помогна да влезе в колата. През целия път до дома възрастната жена не спря да бърбори и да обяснява колко прекрасно е всичко, ахкаше и охкаше при вида на яркозелените блата, лазурното небе, яркото слънце и миризмата на море. Седеше приведена към предната седалка, за да може да докосва раменете на Лили, сякаш още не можеше да повярва, че нейната внучка си е дошла. Зяпаше през прозореца и от време на време потупваше ръката на Роуз, която седеше до нея.

— Не мога да повярвам, че сме заедно! — повтаряше.

— Опитах да се свържа с Патрик и да го поканя — обади се Лили, — но се оказа, че заминал за Кейп Хоук.

— За Кейп Хоук? — засмя се Мийви и добави като на себе си. — Браво, момчето ми!

Колата мина под железопътния прелез, навлезе в Хабърд Пойнт и Лили за пореден път изпадна във възторг при вида на красивата гледка. Дали любовта към определен пейзаж може да бъде причина да се завръщаш отново и отново на някое място, запита се тя. Топлият вятър духаше през отворения прозорец на колата, носеше аромат на рози и водорасли и душата й се изпълни с мир и спокойствие. Но в същото време трябваше да си признае, че усещаше копнеж и по дивата природа на Кейп Хоук.

Клара ги чакаше до каменния кладенец. Роуз беше направила плакат, на който пишеше: „Добре дошла у дома, Мийви“, и преди да тръгнат Лиам го закачи над външната врата. Просълзена, Мийви плесна с ръце. А когато Клара, приятелката, с която беше живяла през всичките си осемдесет и три години, я притисна до гърдите си, тя заплака с глас.

— Извинявай, мила моя! — през сълзи каза тя, докато стискаше ръцете й в своите. — Исках да ти кажа истината, но не можех да предам внучката си!

— Разбирам всичко, мила! Трябвало е да защитиш детето си. Толкова се радвам, че се върна вкъщи жива и здрава! Ох, Мийви, как щях да живея без теб?

В чест на Мийви и благословеното лято, Лиам и Роуз бяха осигурили омари за трапезата. Той успя да купи една лодка с малък мотор и три коша за ловене на раци, които заложи край скалите близо до боядисаните в бяло и зелено шамандури. Рано тази сутрин, докато Нани още си играеше на вълните и гърбът й розовееше на фона на изгряващото слънце, двамата с Роуз потеглиха с лодката, за да приберат първия си улов.

В кошовете имаше десет омара. Докараха ги до брега и той се зае да покаже на момичето как да ги измерва, за да избере само тези, които бяха достатъчно големи за готвене. Мъниците, както и женските, трябваше да се върнат обратно в морето. След огледа за трапезата останаха само три екземпляра, но традицията беше спазена.

Лили ги беше наблюдавала от страничната веранда, сигурна, че тази гледка никога няма да й омръзне. Роуз все още се колебаеше да приеме омарите като храна, но майка й знаеше, че тя иска да отпразнува завръщането на Мийви заедно с всички, и щом празничният обяд включва омари — нека бъдат омари!

Мийви влезе в къщата и се заоглежда, отбелязвайки всяка незначителна промяна. Роуз заподскача около нея, нетърпелива да й покаже новите придобивки: картините, които беше нарисувала и закачила по стените, цветята във вазата, които беше набрала, преди да тръгнат, и димитровчетата, които беше поставила между страниците на Библията, точно както правеше и Лили като дете. На свой род Мийви й показа резките по касата на вратата, които показваха колко е израствала Лили всяко лято. Отстрани на стената имаше сини почетни ленти, които майка й беше печелила на състезания по плуване. Там беше първата й награда по тенис и първата бродирана от нея калъфка за възглавница — градина с цъфнали рози.

— Виждаш ли — каза баба й, — майка ти винаги е обичала рози.

Роуз се усмихна и кимна.

— Искаш ли да те измеря? — попита я баба й и затършува из чекмеджето на кухненския бюфет за молив.

— Аз съм ниска за годините си — каза с неудоволствие момичето, но застана до касата на вратата. Главата му едва достигна до резката, която бележеше ръста на майка й на шестгодишна възраст, и Лили усети остра болка от резултата.

— Това няма никакво значение — спокойно каза Мийви и отбеляза точното място с молива. — Глупаво е да се сравняваш с другите не само по ръст, но и за всичко останало. Важното е как израстваш, как се оформяш като личност, можеш ли да видиш грешките си и да се поучиш от тях. Ти си единствена и неповторима и можеш да се сравняваш единствено със себе си, мила моя.

— Благодаря ти! — отговори Роуз и погледна своята прабаба право в очите, като възрастна.

— Цели девет години си мечтаех за този момент — ти да застанеш до вратата, а аз да наглася добре очилата, да отбележа резка и после двете да сравним сантиметрите с тези от предишната година.

— Въпреки че не си ме познавала?

— О, Роуз! — прегърна я тя. — Винаги съм те познавала точно там, където е най-важно…

— Къде?

— В сърцето си.

Роуз кимна. Разбираше какво има предвид баба й.

Лиам надникна от кухнята и оповести, че омарите са почти готови. Лили извади царевица, разби масло и наряза салата от пресни домати, откъснати от градината на Клара.

Седнаха около кухненската маса, хванаха се за ръце и Мийви произнесе молитва. Лили наведе глава. Въпреки че не ги виждаше, можеше да си представи лицата на Мийви, Лиам, Роуз и своето. Толкова много беше мечтала за този ден, че затвори очи, за да не развали магията, но само след миг ги отвори широко. Лили Малоун имаше сили да приеме щастието.

Една сутрин, докато Мийви си почиваше, а Лиам и Роуз бяха с лодката, Лили си направи кафе и се настани в беседката с изрисуваните четири сезона да почете. Краят на лятото вече се усещаше, сутрините бяха хладни. Над Хабърд Пойнт се стелеше студена мъгла и размиваше очертанията на скалите и розовите храсти в градината. Звънците на шамандурите се чуваха по цялото протежение на канала и в далечината се разнасяха предупредителните сигнали на идващи и заминаващи кораби.

— Здравей, Мара — дочу тя и косата й настръхна.

Колко типично за него, помисли си. Минаха девет години, цели девет години в преследване, омраза и страх, и сега: „Здравей, Мара!“ Нахлу в градината, сякаш си беше у дома. Едуард изникна от мъглата и застана пред нея. Лили се огледа за колата му.

— Паркирах долу, при плажа, и дойдох пеша до тук — услужливо й обясни той.

Тя се втренчи безмълвно в него. Страхуваше се, но не искаше да се издаде. За пръв път, откакто избяга от него, бяха съвсем сами. Мускулите му опъваха ризата, както винаги, но беше понатежал и поостарял. Кестенявите му коси бяха прошарени. Само очите му бяха същите — златистозелени, толкова ярки, че блясъкът им успяваше да пробие през мъглата.

— Какво правиш тук? — попита тя подчертано спокойно. — Помолихме те да не ни безпокоиш.

— Ние?! — извиси глас Едуард. — Мара, единствените „ние“ тук сме аз и ти. Ти си моя съпруга.

— Но ти анулира брака ни и ме обяви за мъртва — отвърна тя.

— Нали ти поиска така? — гневно попита той, готов да се нахвърли върху нея. — Знаеш ли в каква каша ме забърка? В полицията ме въртяха на шиш, сякаш съм някакъв престъпник. Задаваха ми какви ли не въпроси после ме хвърлиха на пресата, която разрови целия ми живот, изкара ме по-черен от дявола.

Лили отклони поглед към къщата, не искаше да гледа в него. Гласът му звучеше тихо, но очите му горяха от ярост.

— Нямаш представа какво е да се видиш по телевизията като евентуален убиец, да вървиш по улиците и да усещаш погледите на хората, които се питат зад гърба ти, дали си насякъл тялото на жена си на парчета, или си го хвърлил от скалите с камък на шията.

Лили скръсти ръце пред гърдите, за да не издаде треперенето на тялото си. Думите му отекнаха в съзнанието й: „Насякъл съм те на парчета.“ Какво беше това, част от страховит сценарий на болен мозък или внимателно обмислен вариант на действие?

— Единствената причина да се разстроиш от изчезването ми е, че хората обвиниха тебе. И не ми казвай, че си страдал за мен или за бебето. Ти не искаше дете, Едуард. Ти дори престана да разговаряш с мен, след като забременях, единственото, което повтаряше, беше, че си съсипан, че животът ти ще се промени катастрофално.

— Ти си виновна за всичко! Хората ме намразиха заради теб! — разпалено заговори той, сякаш въобще не беше споменавала нищо за детето, но Лили знаеше, че темата за Роуз ще има продължение.

— Ти ме блъскаше, нагласяваше разни неща така, че да паднат върху мен. Когато минавах покрай теб, ме спъваше. Колко пъти падах, докато бях бременна?

— Какво да направя, като си непохватна?

— Не ти стискаше да ме удариш — продължи тя, без да обърне внимание на забележката му, — но ми даде да усетя силата ти. Унижаваше ме по всякакъв друг начин и това, че не посегна с юмруците си, не променя нещата.

Едуард изкриви устни в самодоволна усмивка. Може би харесваше спомена за собствената си жестокост. А може би му доставяше удоволствие фактът, че тя е разбрала всичко и е треперела от страх всеки път, когато той се е приближавал до нея.

— Мара, ти беше толкова тромава! Винаги си била.

Лили стисна юмруци. Видя се на тенискорта да посреща топката и да я забива в полето на противника. Видя се като млада майка: в едната ръка Роуз, а в другата — пълна торба с прежда или огромна буца сол за заледената пътека до дома им в Кейп Хоук. Нито веднъж не падна, дори не изпусна торбите.

— Знаеш ли, вече няма значение — каза спокойно тя. — Сега всичко ми е ясно.

— Какво ти е ясно?

— Ти, ти си ми ясен! Вече не можеш да ме нараниш както преди, познавам те, знам какъв човек си.

Той пристъпи към нея. Двамата се изправиха един срещу друг, толкова близо, че пръстите на краката им се докоснаха. Лили усети дъха му. Едуард беше само четири-пет сантиметра по-висок от нея, но страхът й го превръщаше в гигант. Той стисна зъби и бузите му се затресоха от злоба.

— Ще те унищожа! — скръцна със зъби и лицето му се покри с червени петна.

— Веднага напусни! — изсъска Лили.

— Ще сърбаш каквото си надробила! Разбираш ли! — натъртено изрече Едуард, стиснал юмруци. — Ти се подигра с мен!

— Единственото, което исках, беше да спася собствения си живот! Спомняш ли си онзи излет в планината? Ако си припомниш добре, може би няма вече да се чудиш защо избягах от теб.

Очите им се срещнаха и този път тя не избягна погледа му. След девет и половина години знаеше точно срещу кого се изправя и Едуард разбра, че вече не е загадка за нея. Да, Лили не беше вече изплашено и объркано зайче, но стомахът й се сви на топка от злобния му поглед.

— Ти не повика полиция тогава — припомни й той и я изгледа победоносно. Това, че тя не повика помощ през онзи ден, беше точка за него. Оставаше без никакви доказателства за пъклените му намерения.

— Ти беше мой съпруг… — каза Лили. — Опитах се да убедя сама себе си, че греша.

Той не отговори, продължаваше да стои пред нея със стиснати юмруци.

— Бях бременна. Нямах сили да си призная за какво всъщност бях омъжена.

— За „какво“ ли? Намекваш, че не съм човек? Третираш ме като нищожество и винаги си го правила! Това ти е проблемът, Мара — тонът му стана жлъчен. — Ти презираш мъжете. Не ни уважаваш. Да ти кажа право, съжалявам го онзи… как му беше името… оня еднорък нещастник.

Лили отстъпи назад. В злобата си Едуард беше толкова противен, че тя отказа да го слуша повече. Искаше да се прибере вкъщи, при семейството си, да си напомни, че любовта и добрината съществуват.

— Трябваше да извикаш полицията онзи ден, Мара! — продължаваше той. — Направи голяма грешка.

Тя не отговори.

— Това беше твоят шанс — усмихна се той. — Помниш ли онези обици, Мара?

Лили започна да трепери. Вътре в нея всичко заигра, както ставаше винаги, докато живееше с Едуард.

— Безсмислено е да крещиш, няма кой да те чуе — зловещо тихо каза той. — Проверих, преди да дойда. Дъщеря ми е в морето с оня, сакатия, а Мийви похърква в леглото — видях я през прозореца. Благодаря ти, че си преместила спалнята й на първия етаж. По-удобно е.

— Не смей да се приближаваш до нея! — извика Лили.

— О-о! Няма да си губя времето за хора като Мийви. Тя не означава нищо за мен. Да не би да ме подкрепи когато ти изчезна? Не, напротив. Знаеше, че си жива и ме остави да изтърпя всичко, на което ме подложиха полицаите.

Той бръкна в задния си джоб и извади навит на руло лист.

— Искаш ли да ти кажа истината? — продължи нагло той. — Ти не знаеш какво се случи в планината. Не си сигурна дали не е плод на въображението ти. Винаги си имала прекалено голямо въображение, нали си, така да се каже, творец. Непрекъснато си фантазираш. Виждаш несъществуващи неща, чуваш неизказани думи. Дори и сега се съмняваш в себе си. Питаш се дали си била права тогава, или си сгрешила. Нали така? — ухили се той, доволен от себе си.

— Не се съмнявам в себе си, Едуард! Вече не! — скочи срещу него тя. — Нито пък другата ти съпруга. И двете знаем много добре кой си и какво направи.

— Какво? — обърка се той.

— Говоря за Пати, помниш ли я, Едуард? Майката на Грейси.

Той се стъписа:

— К-къде са те сега?

— На сигурно място. — Лили го погледна право в очите. — Тя е чудесна жена! Съжалявам, че е трябвало да изживее всичко, което преживях и аз. Сигурно ще се зарадваш, като ти кажа, че се чувства много добре, както и аз.

Предизвикателството беше твърде голямо. Лили видя как се промени изражението му — от шок до гняв, а очите му се нажежиха до бяло. Удари по облегалката на пейката с навития на руло лист, той отскочи и се приземи върху клоните на ниския кедър, който растеше точно зад беседката.

— Прочети това — изкрещя той — и после ще видим дали ще се чувстваш добре! Надявам се да се забавляваш, докато го четеш.

Лили поклати глава и бавно запристъпва към къщата.

— Вземи го и го прочети! — Гласът му прозвуча истерично.

Тя не даде знак, че го е чула. Вътрешно се тресеше, но застави тялото си да остане изправено и спокойно, крачка след крачка, докато усети хладната стъклена топка на външната врата в ръцете си. Внимателно отвори, влезе вътре и превъртя ключа.

Едуард продължи да стои на средата на двора и да гледа към къщата. Пристъпи няколко крачки и надникна през прозореца на кухнята. Лили даде воля на страха си. Затрепери така, че зъбите й затракаха, и влезе навътре в тъмния коридор, където погледът му не можеше да я достигне. Той продължаваше да се взира през прозореца, неподвижен, с ръце на кръста, сякаш нямаше намерение да мръдне от там. Изведнъж се обърна, върна се при кедъра и свали листа от клоните му. Внимателно го изглади, почисти го от игличките и отново го сгъна. Тя го видя да се връща към предната врата, но розовият храст от лявата страна й попречи да проследи пътя му. За минута-две настъпи тишина и после се чу изскърцването на мрежата на вратата. Сърцето й заблъска в гърдите, тя се хвърли към телефона, готова да набере 911. В този момент вратата се тресна в касата и Едуард мина покрай кладенеца, изкачи каменните стъпала и се изгуби към плажа.

Лили изтича на втория етаж, за да огледа целия двор и отбивката за градината. Едуард не се виждаше никъде. Мийви спеше, а Лиам и Роуз бяха още в морето.

Тя се върна в кухнята и открехна вратата с треперещи ръце. Листът беше пъхнат между вратата и касата. Лили го издърпа и изохка. Нещо убоде пръстите й. Едуард беше сложил бяла роза в сгънатата хартия. Тя я захвърли на земята и разгъна листа. Кръвта й го изцапа.

Беше призовка:

Лили се свлече на пода. Продължаваше да се взира в листа. Патрик се бе оказал прав, отчаяно помисли тя, докато препрочиташе текста още веднъж и после още веднъж. Колко минути остана така? Или часове? Беше загубила представа за времето. Случайно погледна през прозореца и видя лицето на Роуз, която тъкмо се прибираше от разходката, щастлива и безгрижна. Изпълнена с енергия, дъщеря й размаха ръка за поздрав.

„Какви прекрасни зелени очи има“ — помисли си Лили и отвърна на поздрава с усмивка. Прибра призовката и розата и излезе на вратата да я посрещне. Не можеше да откъсне поглед от засмяното й лице. Нали очите на човека са прозорец към душата му, разкриват мислите и чувствата му? Това, което се виждаше в очите на дъщеря й, беше прекрасно.

„Нищо лошо не може да се случи, щом сме заедно“ — убедено си каза тя и усети някаква свобода, облекчение, сякаш току-що беше избегнала опасна катастрофа. Тялото й все още се тресеше толкова силно, че заплашваше да се разпадне, но тя успя да стъпи здраво на краката си. От минутата, в която реши да се върне в Хабърд Пойнт, сърцето й знаеше, че ще се наложи да се изправи срещу Едуард, и въпреки това се оказа неподготвена за такава безпощадна битка. Той щеше да използва всички оръжия, позволени и непозволени, тя беше сигурна в това, и щеше да ги насочи срещу нея и Роуз, нейната Роуз, която щеше да се окаже в центъра на тази ужасна война. И докато отваряше вратата, тя разбра, че съдбата на дъщеря й е в нейните ръце, там, където се оказа и самата Роуз, когато се хвърли в обятията й.

— Мамо, имаме ли стар хляб? — попита задъхано. — Долу при лиманите видяхме лебеди, искам да ги храня.

— Сега ще намерим. — Лили отвори кутията за хляб.

— Искаш ли да ги нахраним заедно?

Отвори уста да каже „не“. Имаше много работа: трябваше да потърси адвокат, да се разрови из законите на Кънектикът, да опакова багажа им и да се приготви за ново бягство. Може би трябваше да потърси друго скривалище, далече от Хабърд Пойнт, от Блек Хол, от Кънектикът, от Съединените щати. Кръвта пулсираше в слепоочията й, волята й трябваше да се пребори с инстинкта за самосъхранение. Трябваше да избере — война или бягство. Но Роуз я гледаше с искрящи от нетърпение очи, гърдите й се надигаха задъхани от екзалтацията на деветте й години и тя се предаде.

— Разбира се! — отвърна весело, грабна хляба и хвана дъщеря си за ръка.

Момичето я поведе през хълма, покрай циментовия пояс, опасан с гроздове от миди, където Лили строеше пясъчни замъци като дете. Лиам ги чакаше малко по-надолу, при камъните. Роуз се добра до него с хляба в ръка. Лебедите плуваха царствено в сребристата мъгла. Лили улови погледа на Лиам. Гледаше я изпитателно и тя разбра, че той се досеща. Нещо се беше объркало.

Лебедите се плъзгаха величествено по водната повърхност — красиви и спокойни бели грации с оранжеви човки. След тях плуваха децата им, които идваха на бял свят в началото на всяко лято. Вече бяха поотраснали и въпреки че перушината им все още тъмнееше, тук-там се забелязваха бели пера.

— Мамо — обърна се към нея Роуз, — доктор Нийл ми каза, че лебедите са като белугите — раждат се черни, за да могат по-лесно да избегнат зъбите на хищниците. Изсветляват постепенно и когато станат възрастни, вече са чисто бели.

Тя кимна, неспособна да се включи в разговора.

— Не са ли прекрасни? — възторжено попита дъщеря й и протегна ръка към тях. Една майка лебед дойде толкова близо, че само с едно движение можеше да клъвне пръста й. Лили извика уплашено и се хвърли към нея, за да я дръпне към себе си, но изгуби баланс, залитна и одраска крака си на една залепена за камъка мида.

— Мамо! — писна момичето.

— Внимавай! — изкрещя в отговор майката, едва сдържайки сълзите си. Все пак успя да сграбчи ръката на дъщеря си и додаде, като се опита да бъде по-спокойна: — Уплаших се да не те нарани, миличка.

— Тя е добре, Лили! — Лиам бързо се озова до тях и им подаде ръка.

Лили кимна, но не му повярва. Той просто не знаеше. Не знаеше, че нито един от тях не е добре, че всичко се беше променило. Сивата мъгла изтъняваше и цветовете на пейзажа постепенно избиваха в призрачни петна. Водата беше сребриста, с металносини отблясъци, скалите сивееха, кафеникавото петно в далечината беше къщата, а розите в градината сякаш бяха лишени от живот. Всичко изглеждаше чуждо и злонамерено, всичко до най-малката подробност. Това беше един непознат и враждебен свят.