Сезонът на розите

Петнайсета глава

Тримата стегнаха набързо багажа и преди още слънцето да се скрие, бяха на път за Хабърд Пойнт. Лиам се готвеше за преместването от минутата, в която прочете съобщението на Патрик. Знаеше, че най-важното сега е да бъдат заедно, и затова напусна Роуд Айланд без никакво съжаление, само надраска няколко реда на приятеля си, за да не се безпокои за тях.

— Какво те накара да се решиш? — попита я той, когато потеглиха за дома.

— Оставих се на чувствата си — весело го стрелна с очи Лили. — Всичко се разви толкова бързо, че нямаше време да мисля.

— Той няма може да ни направи нищо, ще видиш — понижи глас Лиам.

— Кой не може? — обади се Роуз от задната седалка.

— Роузи, Роузи! — обърна се майка й към нея и побърза да отклони вниманието й. — Почакай да видиш кой те чака в залива на Хабърд Пойнт.

— Нани! — извика детето. — Доктор Нийл ми показа снимката й на лаптопа.

— Патрик ми я изпрати — обясни Лиам.

Той видя табелка за бензиностанция и сви. Бензинът беше на свършване.

Докато момчето пълнеше резервоара, тримата слязоха от колата да се разтъпчат. Роуз се завтече към магазина и Лили и Лиам я последваха. Беше странна дървена сграда, строена най-вероятно за живеене и след това пригодена криво-ляво за новата цел. Отпред имаше платформа с наредени рибарски лодки. На някои от тях стояха надписи: „Продава се“.

Пред вратата се виждаха пейки и люлеещи се столчета, стойка за вестници и табло за обяви и съобщения за продажби. Друго табло беше пълно със снимки на рибари, които държаха различни трофеи — триметрова ивичеста акула, един екземпляр от тигровите, дълъг около метър и половина, и огромна синя акула.

Те влязоха вътре. Дюшемето изскърца. Вдясно, близо до стената, имаше декоративно шадраванче с минерална вода, а пред тезгяха беше пълно с ръчно плетени кошници, местно производство. Лили грабна една количка и започна да я пълни с пресни домати, царевица, босилек и тиква. Роуз се затича към задната част на магазина и внезапно изписка.

— Какво е това? — изплаши се Лиам, погледна към Лили и двамата хукнаха след нея.

— Вижте! — извика детето и посочи зад избелелите червени завеси, които разделяха магазина почти на две.

Възрастните надникнаха над главата й. Беше като стая на ужасите. Всеки сантиметър от стената беше запълнен с висящи челюсти на акули, перки и опашки. Върху една паянтова маса бяха натрупани буркани с акули бебета във формалдехид с помътнели очи и остри муцунки, чиято форма не можеш да сбъркаш. На друга маса като в касапски магазин бяха нарязани различни части от акули и делфини — перки, опашки, зъби — и всичко имаше етикет и цена. Лили хвана ръката на Роуз и хукна обратно в магазина. Един мъж излезе от вратата зад тезгяха и се насочи към тях.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита той.

Беше едър, тъмноок мъж на нейната възраст, с черна мазна коса. На тениската му пишеше: „Капитан Ник — спортен риболов“.

— Вие ли сте капитан Ник? — запита Лиам.

— Същият! — дружелюбно отвърна той. — Вие сигурно искате да наемете лодка. Сега е моментът за големия улов. Пълно е с грамадни парчета. Прииждат отвсякъде, видях дори бели китове от Нова Скотия.

— Белугата е застрашен от изчезване вид — изрече остро доктор Нийл.

Мъжът се засмя:

— Знам, разбира се, но ние няма да ги ловим, само ще ги наблюдаваме. Трябва да си призная, че съм силно озадачен. Досега не съм бил свидетел на такова стълпотворение на риба от всички посоки на света. Всичко това ставало заради някакви гигантски вълни, които се образували в нашето море. Трябваше да видите какво уловихме вчера — невиждано същество с лилав гръб, страните му бяха розови, а перките — яркочервени. Беше дълго около метър и половина и плуваше зигзагообразно като змия. Сигурно идваше направо от тропиците.

— Това е лунна риба — поясни Лиам.

— Както и да се казва, беше нещо невиждано. Снимката й е на таблото отвън. Там можете да видите цяла галерия от непознати видове, хванати от мои клиенти.

— Всъщност аз се интересувам от вашите трофеи ей там, зад завесата — заплашително пристъпи към него Лиам. Консервираните бебета акули и различните части от забранени за ловуване видове още бяха пред очите му. Но Лили го извика навън, и то съвсем навреме, понеже както беше развълнуван от срещата си с нея и ядосан от жестокото отношение към морските обитатели най-вероятно нямаше да се сдържи и щеше да налети на бой.

Той излезе след нея и я намери пред таблото, за което им беше споменал капитан Ник. Лили погледна към Роуз, която скочи в един от люлеещите се столове пред магазина и се залюля безгрижно, увери се, че с нея всичко е наред, и му посочи една снимка с размазан образ.

— Дали е този, за когото си мисля? — попита тя.

Лиам се загледа в таблото. Веднага позна лунната риба, за която им разказа капитан Ник. Двуметровото й тяло блестеше на слънцето с ярките си цветове. Беше една от многото снимки на рибари, които гордо показваха трофеите си срещу фотоапарата. Какво ли нямаше на това табло — акули, риби меч, риби тон, екзотични видове, като тия тропическа риба. Пръстът на Лили сочеше един засмян рибар. Той показваше мрежата си, в която се виждаше четири и половина метров атлантически делфин.

— Не е това, което си мислите — застана зад тях капитан Ник. — Рибата не е мъртва.

— Това не е риба — изръмжа Лиам. — Делфинът е бозайник.

— Кой е рибарят? — попита Лили.

— Ох, няма значение кой е — с лека нотка на досада отвърна капитан Ник. — Важното е, че рибата е жива. Ние спазваме строго всички разпоредби.

— Защо ловите делфини? — попита остро океанографът.

— При цялото ми уважение — изкриви устни мъжът — това не е ваша работа.

— Хайде, Лили, нямаме повече работа тук! — каза Лиам. Махна на Роуз и закрачи към колата. Опитваше се да изглежда спокоен, но кипеше от възмущение. Не му се искаше да помрачава този ден — след дълга и мъчителна раздяла тримата най-сетне бяха заедно, а и си имаха достатъчно свои проблеми за разрешаване. Реши по-късно да се обади на Джон, а също на Патрик и Джуд. Трябваше да разбере какво става тук.

Хвърли последен поглед към таблото. При снимането фотографът сигурно беше мръднал, понеже снимката беше замазана и името на кораба не можеше да се разчете, но той безпогрешно разпозна ехидната усмивка на капитана. Корабът се казваше „Мар IV“.

— Видя ли това? — прошепна Лили.

— Джерард Лафарж — изсъска Лиам.

И независимо какво говореше капитан Ник, делфинът беше мъртъв.

Скоро тримата спряха пред „Морска градина“. Слязоха от колата и Лиам усети със сърцето си — най-после си бяха у дома. Те се прегърнаха и дълго стояха така, наслаждавайки се на мира, който завладя душите им. Очите на Лили се сливаха със сините води на залива зад тях и той не се сдържа — целуна я веднъж и после още веднъж, за да усети вкуса й, да се увери, че не сънува.

Неочаквано зад тях се чу смях и сподавени гласове. Лиам се обърна, видя някакви хора да се задават по пътя и сърцето му отново се сви. Страхът за Лили и Роуз все още го измъчваше, а и ужасната гледка в магазина на бензиностанцията си казваше думата. Лили забеляза тревогата му, хвана го за ръката и го поведе към групата. Това бяха Тара и Бей със семействата си, които беше поканила, за да отпразнуват завръщането им. Представи ги един на друг и Лиам подаде ръка на приятелките й, на съпрузите им Дан Конъли и Джо Холмс и децата, които поглеждаха любопитно към непознатото момиченце.

Лили засия от радост, когато дойде ред да представи Роуз. С майчина гордост се изправи пред всеки един и тържествено го запозна с дъщеря си, докато останалите гледаха възхитено ту нея, ту Роуз. Отстъпил малко по-назад, Лиам се усмихваше и се любуваше на щастието й. За тях тримата този ден щеше да остане паметен.

— Ние с Бей сме най-добрите приятелки на майка ти, още от времето, когато бяхме на твоите години — каза Тара и погали меката коса на Роуз.

— На какво си играехте като малки? — попита тя.

Жената си спомни за всичките лудории, които бяха правили трите, и се усмихна хитро, сякаш беше готова отново да скрои някоя шега:

— Ходехме с лодка до Острова на чайките, стигахме чак до Индианското гробище. Търсехме съкровище на малкия плаж, разноцветни стъкълца и лунни камъни, правехме си огърлици от мидени черупки. Обичахме да играем тенис до късно през нощта, ходехме на кино и често си оставяхме бележки из чекмеджетата в магазина на Фоли…

— Звучи забавно — обади се Роуз. — И аз правя такива неща с Джесика.

— Това сигурно е твоята приятелка.

— Ъхъ. Тя е в Кейп Хоук.

— Е, мисля, че и тук ще ти хареса. Сигурна съм, че бързо ще се включиш в тази банда — посочи тя към другите деца.

— Толкова се радваме да се запознаем с теб, Роузи — пристъпи към тях и Бей. — Ние много обичаме майка ти и, признавам, вече сме влюбени и в теб.

Момичето се изчерви от удоволствие.

Лиам наблюдаваше сцената и изпитваше гордост като всеки баща. Роуз притежаваше естествения чар и любознателност на майка си. Стремежът й към знание я подтикваше да изследва непознати неща, да чете книги, които даваха много по-задълбочена информация от тази в училище, и той се ласкаеше, че има заслуга за това. Преди два дни я беше заварил да седи на колене пред библиотечния шкаф и да чете за белугите в един стар брой на „Морски бозайници“.

— Знаеш ли, че имат зъби? — съобщи му тържествено тя. — Ядат черупчести видове, главоноги и морски червеи. Черупчестите са раци и омари. Не е чудно, че на Нани й харесва тук. Видях много чайки, които стискаха малки рачета в човките си.

— Точно така — усмихна се Лиам, преливащ от гордост. — Ти ще станеш чудесен океанограф, Роуз Малоун! Точно затова доктор Стенли те назначи за помощник-капитан на лодката си.

— Ще стана като теб, нали! — засия тя.

Вечерният бриз изпълни градината. Слънцето хвърляше дълги сенки върху вълните и морените край брега. Тара и Бей носеха пица и сега я сложиха във фурната. Лили задуши царевица и наряза домати за салата. Децата се скупчиха около Роуз, нетърпеливи да се запознаят с най-новия член на групата. Бей и Дан имаха четири деца — Елиза, Ани, Били и Пиджийн, а бебето Джо беше на Тара и Джо. Роуз веднага запомни имената им и това беше достатъчно да ги почувства близки.

Лиам приседна на верандата до Лили. Заради децата разговорът на възрастните беше общ и неангажиран — времето, лятото, планове за есенен турнир по тенис, състоянието на Мийви. Лиам включи лаптопа и влезе в програмата. Видя познатата зелена светлинка на точка номер 122 и въздъхна облекчено.

— Къде е Нани сега? — попита го Роуз и зашари с поглед из залива.

— Ето я — посочи Лиам към екрана. Програмата бе изчислила местоположението й — около километър навътре.

— Може би търси раци — каза тя и обясни важно: — Белугите ядат раци.

— И ние можем да наловим раци отпред на скалите — скочи Били, третият по ред от четирите деца на Бей и Дан.

Лили веднага започна да търси рибарски мрежи и тежести, и подходящо оборудвана, групата потегли към брега, водена от каките Ани и Лизи. Не след дълго се чу характерен звук от чупене на мидени черупки — децата чистеха миди за примамка. В същата минута възрастните заговориха един през друг.

— Колко се радвам, че най-после сте тук и тримата! — възкликна Бей.

— Много време бяхте разделени — обади се и Тара и гласът й беше изпълнен със съчувствие.

— Радвам се да ви видя на живо, така да се каже! — усмихна се Дан и се приближи към Лиам. — Слушал съм много за вас.

— Сега вече официално сте в Хабърд Пойнт.

— Благодаря за посрещането! — засмя се доктор Нийл и се обърна към Джо, съпруга на Тара. От Лили знаеше, че той работи във ФБР. — Дали не правим грешка, като се завръщаме посред бял ден. Едуард би могъл лесно да ни види.

— Труден въпрос — почеса се Джо. — Зависи…

— От какво?

— От една страна, като се криете, вие го правите по-силен отколкото е, позволявате му да се мисли за господин „Голямата работа“. За нарцисист като него всяка проява на слабост от твоя страна, Лили, е победа. Целта му е да те види изплашена, плачеща, още по-добре — в несвяст.

— Знаел ли е, че Лили е жива? — запита Лиам.

— Знае, че той не я е убил — поясни Джо. — Най-вероятно е бил наясно с положението.

— Сигурно ни е издирвал. — Лили хвърли поглед към Роуз, която шляпаше из плитчините с другите деца.

— И аз така мисля — съгласи се Джо. — Но е действал много внимателно. Той беше заподозрян по случая и въпреки че не те е убил, е знаел, че полицаите душат около него. Той… има какво да крие. Затова се е стараел да бъде примерно момче.

— Какви неща крие според теб? — заинтересува се тя.

Джо сви рамене:

— Той е мошеник. Фактът, че е борсов агент с клиенти, които никой не е виждал, а и женитбите му… Най-вероятно мами хората и се възползва от парите им.

— И от любовта им — горчиво каза Лили.

Лиам я погледна и сърцето му се сви от жал. Тя беше отдала любовта си на Едуард, а той я бе използвал и наплашил дотолкова, че сините й очи още бяха пълни с болка и страх. Колко много му се искаше да изтрие от тях всеки спомен за този подлец! Тя беше споделила с него някои подробности от семейния им живот, но други беше заровила дълбоко в себе си и те щяха да я преследват още дълго. Деветте години в Кейп Хоук бяха период на изцеление. Самият факт, че беше готова да се изправи отново срещу миналото си, доказваше това. Но не всичко беше преодоляно. Съвсем не всичко…

— Ние бяхме на сватбата ти — заговори Тара, — виждахме как постепенно започна да се затваряш в черупката си. Колкото повече време минаваше, толкова по-усърдно се криеше от нас.

— Живеехме изолирано. Той не можеше да търпи приятелките ми — каза Лили, потръпна и обви плътно ръце около раменете си.

Лиам се приближи до нея, за да я предпази от вятъра, макар да знаеше, че морският бриз няма нищо общо със студа, който чувстваше тя. Той идваше от най-скритите кътчета в душата й, от спомена за мъжа, който беше разбил мечтите й и беше прогонил всяко същество, което тя обичаше.

Но сега Лили беше сред приятели. Време беше да извади чудовището на бял свят. Тя събра кураж и заговори. Малко по малко пред тях се очерта образът на истинския Едуард, човекът, който я беше принудил да напусне дома си и да се скрие в онова малко градче в Канада. Лиам беше поразен от разкритията й. И той като Бей и Тара подозираше истината, но никога досега не си беше давал ясна сметка за ужаса, в който е живяла неговата любима.

Тя стана рязко от стола, за да провери дали Роуз е добре. Нощта беше топла и спокойна. Децата се смееха и си бъбреха, газеха из водата около скалите. Слънцето беше залязло, но луната вече заемаше мястото му и заливаше нащърбения от острите камъни бряг с бяла светлина. Бей подвикна на Ани и Елиза да доведат малкия Джо.

Лиам очакваше Лили също да повика Роуз, но тя се полегна на парапета на верандата и се загледа в децата. Дъщеря й изглеждаше омагьосана от живота, който кипеше в плитчините. Заничаше между камъните и пискаше от радост при вида на тъмнозелените водорасли, сребърните рибки, лилавите миди, раците. Той си спомни своето детство и прошепна в ухото на любимата си:

— Ето така се става морски биолог.

— Да — тихичко отвърна тя и вдигна поглед към него. Пречистени от изповедта, очите й горяха с блясъка на радостта.

Заразен от нейното щастие, Лиам я прегърна. Тя се сгуши в него и се отдаде на чувството, че е защитена и обичана. Дъщеря й, луната, приятелите, къщата, в която беше израснала — всичко това я зареждаше с енергия и тя усети как отново се превръща в онази жизнена, сияйна жена, която е била винаги.

Точно тогава Роуз се изправи и заподскача към тях.

— Нани! Нани! — извика с цяло гърло.

Въпреки че беше израснал в Нова Скотия, където китовете бяха част от живота на хората, Лиам никога не беше изпитвал такава радост и вълнение, както сега, когато видя белугата от Сейнт Лоурънс, позната на всички в Кейп Хоук като Нани. Главата на бозайник номер 122 се появи точно срещу къщата пред удивените на погледи.

— Виждате ли я? — викна Роуз.

— Виждаме я — развикаха се останалите, шокирани и очаровани от непознатата за тях гледка.

Лили и Лиам се хванаха за ръце и изтичаха през ливадата към вълнолома. Скочиха долу и се покатериха върху камъните при Роуз. Точно пред тях, на няколко метра брега стоеше неподвижно Нани и ги гледаше с черните си човешки очи. Лиам имаше чувството, че тя вижда направо в сърцето и чете мислите и чувствата му.

— Наистина е тя! — прошепна Роуз.

— Наистина — повтори Лили и я прегърна.

— Сега всичко ще бъде наред.

— Разбира се, че ще бъде! — уверено каза майка й. — Нали сме заедно!

Телефонът иззвъня. Лили затича към къщата и слея секунди от там се чу радостен вик. Лиам стана от камъка и се приготви да я посрещне. Тя прелетя през моравата и се озова в прегръдките му.

— Баба! — засмя се през сълзи. — Баба се е събудила!