Сезонът на розите

Седемнайсета глава

Патрик Мърфи чу новината и хукна към болницата да види старата си приятелка. Когато пристигна, Мийви не беше в стаята си. Бяха я отвели за нови неврологични тестове и до физиотерапевта. Той придърпа един стол до леглото, в което тя беше лежала неподвижно цели две седмици, и зачака.

Замисли се за Мариса и Сам. Като медицински сестри те бяха помогнали на стотици хора, но не можеха да възстановят собствените си отношения и Патрик се оказа неспособен да им помогне. Докато се взираше в празното легло на Мийви, за пръв път осъзна, че всички те са жертви на един и същ човек — Едуард Хънтър. Нямаше ли най-накрая да си намери майстора този престъпник?

Докато беше на работа, беше разследвал много случаи на кома. Едни от тях бяха следствие от удар по главата, други от отравяне или от падане, а някои и от куршум. Каквато и да беше причината, при всички случаи процесът се развиваше по еднакъв начин — организмът се стремеше да достигне това състояние, до което беше по-близо. Хората или се събуждаха в първите дни и дори часове или потъваха все по-дълбоко и необратимо в света на сенките. Патрик беше изследвал различните етапи на процеса и знаеше, че малцина се връщат към живота след две седмици в кома. Така че събуждането на Мийви беше истинско чудо, но въпросът беше дали се връщаше при тях цяла, дали не беше изгубила разсъдъка си в това пътуване между живота и смъртта.

По коридора се чу шум от движеща се количка и той скочи от стола, за да я посрещне. Очакваше, че тя ще бъде в носилка. Всъщност очакваше да види старица с единия крак в гроба и когато я зърна да седи изправена на количката с гладко вчесана коса и бистър поглед, устните му се разтегнаха в щастлива усмивка.

— Кого виждат очите ми? — провикна се той и усмивката му стана още по-широка.

— Патрик Мърфи! — засмя се и Мийви.

Той се наведе и я целуна по бузата, но тя протегна ръце и го притисна до себе си. Патрик зарови лице в косата й, за да не види тя сълзите му. После се опита да се успокои с шега:

— Брей, колко ти е домъчняло за мен!

— Ти я откри и върна смисъла на живота ми.

— Мара — кимна той.

— Лили! Нейното име сега е Лили.

Той се подсмихна:

— Мийви, Мийви, Мийви! Влезе в крак по-бързо от всички. По-бързо дори и от мен.

— Ще се наложи да свикнеш. Тя не иска да живее с миналото си и аз прекрасно я разбирам. Виждал ли си Роуз?

— Твоята правнучка ли? Виждал съм я, разбира се!

— Каква красавица, а? Нямам търпение да се прибера вкъщи, за да бъда край нея. Да гледам как плува из залива, как лови раци из скалите, както правеше майка й някога. А Лиам? Какво ще кажеш за него? Познаваш го, нали?

Патрик кимна:

— Проверих го, разбира се! Свестен човек. Не е бил женен, много уважаван в академичните среди, има множество публикации и награди в областта на океанографията. Той изучава…

— Акулите. Знам миличък. Предполагам, че именно акула е отнесла ръката му?

— Да, така е — учудено я погледна той. — Как разбра?

Възрастната жена се загледа в преминаващите по синьото небе облаци. Изражението на лицето й беше благо и отнесено, като на майка Тереза или някоя друга светица. Познаваше това нейно състояние, беше го виждал хиляди пъти по време на разследването. Сега, когато го видя наново, си припомни колко умна жена беше Мийви. Умееше да разгадава хората. Предложи да й помогне и да я заведе до леглото, но тя поклати глава. Чувстваше се добре и не искаше да ляга.

— Нещо в очите на Лиам ми подсказа истината — заговори тя. — Той е много красив мъж и обича Лили, това е очевидно за всеки. Но в очите му има някаква тъга. Мисля, че е много резервиран в отношенията си с хората, като изключим Лили и Роуз. Има вид на човек, който е бил жестоко наранен от нещо.

— И ти разбра всичко това само като погледна в очите му? Божичко, Мийви! Трябвало е ти да станеш детектив, не аз.

— Учителите са нещо като детективи — усмихна се тя и го погледна. — Не мисли, че не виждам същата болка и в твоите очи.

— Същата ли?

— Моето любимо упорито ченге, така жестоко наранен от живота, от любовта и от това безкрайно разследване.

— Мийви, да зарежем това „упорито ченге“ сега, искаш ли?

Тя си пое въздух и продължи:

— Преди трийсетина години имах едно момче в класа си — Питър Лифи. Един ден дойде на училище с превръзка на ръката. Майка му ни каза, че я счупил, и не дал никакви други обяснения.

Очите й бяха изпълнени с болка и съчувствие. Патрик затаи дъх и зачака края на историята:

— Започна да изостава в училище и се наложи да работя с него след часовете, за да наваксаме пропуснатото. Малко по малко той се отпусна и започна да споделя разни неща. Как майка му днес била с насинено око, как баща му побеснявал, когато Питър забравел да изхвърли боклука или пък почнел да задава твърде много въпроси. Схвана ли?

— Домашно насилие — поклати глава детективът. — Пълно е с такива случаи в миналото, когато мъжете са смятали жените и децата си за своя собственост и ченгетата не са се бъркали много, много в семейството. Наричали са го „семейни работи“.

— Да.

— Какво стана с Питър? Успя ли да промени живота си? Или и той бие жена си някъде точно в този момент?

— Той намери пътя си — продължи Мийви. — Влезе в колеж и после в медицинския институт. Стана психиатър и публикува няколко книги за домашното насилие. През цялото време поддържахме връзка и можех да видя как отдава живота си, за да изучи това, което го беше наранило като малък.

— Ето откъде се сети, че ихтиологът е бил нападнат от акула — досети се Патрик.

— Да. Личи си, че Лиам е преследван от някакъв кошмар. Очите му имат същото изражение като на Питър. Някои хора имат нужда да разберат нещата, които ги плашат, за да ги преодолеят.

Патрик премести един стол до нея и седна:

— Мийви, трябва да те попитам нещо. Спомняш ли си, когато Едуард дойде у вас през лятото?

Тя смръщи вежди и се замисли.

— Да — започна колебливо, но гласът й постепенно укрепна. — Бях в градината заедно с Клара. Той спря пред мас и каза, че бил в района по работа и използвал…

— Спомняш ли си да си го молила да поправи нагревателя?

— Разбира се, че не! — възмути се Мийви.

— Лили изказа някои предположения и ние имаме основите да й вярваме.

— Какво казва тя?

— Мисли, че Едуард е направил нещо с нагревателната система в къщата и те е отровил. Може би е подозирал, че Лили е жива, и е намерил единствения начин да я върне отново тук. Чрез теб.

— Знаел е, че ако имам нужда от нея, тя не би се колебала да дойде — измърмори Мийви и очите й потъмняха.

— Предполагаме, че е бърникал из тръбите в мазето. Отзад има вратичка, точно над вълнолома. Възможно е да е блокирал системата, да е запушил с нещо вентилационната тръба. Огледахме и открихме единичен пръстов отпечатък, но не и ясни доказателства. Във всеки случаи намерил е някакъв начин да напълни къщата с въглероден окис. Не си могла да го подушиш, нито да го видиш.

— Сега е лято. Никога не бих се сетила за въглероден окис — каза жената. — Но не е невъзможно. Вече съм стара и често ми става студено, дори и когато другите хора се потят от жега. Понякога включвам нагреватели или паля камината.

— Едуард сигурно е знаел за това. Има ли нещо, което ти е направило впечатление през последните дни? Нещо необичайно, каквото и да е то?

— Не си спомням — отговори тя и Патрик разбра, че я е разстроил. Беше се смъкнала на стола по-бледа и изпита отпреди. Той хвана ръката й и усети, че е студена. Потърси термостата, за да намали климатика. Не успя да го види, свали бялото одеяло от леглото и грижливо я зави от брадичката до премръзналите й колене. Седна до нея и отново хвана ръката й. През тези девет години те бяха прекарали много време заедно и той я обикна като своя баба.

— Поне едно хубаво нещо излезе от цялата тази каша — продължи Мийви. — Лили срещна Лиам.

Той кимна, но не можа да разбере защо жената се вторачи така изпитателно в него. Тя изтри очите си със салфетка и му се усмихна:

— Някога се молех вие двамата с Лили да се съберете. Една от причините за развода ти беше именно тя, нали? Толкова се беше отдал на този случай… толкова силно те вълнуваше тя, че се чудех…

Патрик стана и се загледа през прозореца.

— Надявах се да я намериш — продължи Мийви, — да я обичаш и да закриляш нея и бебето. Сега се радвам, че тя е срещнала Лиам, но се безпокоя за теб. Сигурно ти е трудно.

Той отмести поглед от прозореца и се наведе над нея:

— Мийви, срещнах друга жена.

— Наистина ли? — Очите й блеснаха.

Патрик кимна и приседна на стола до нея.

— Тя е прекрасна, но е много далече от тук. И тя като Лили е преминала през ада. Била е наранена… Няма да повярваш, ако ти кажа… Добре де, тя е била съпруга на Едуард след Лили.

— Онази жена от Бостън? Май, че се казваше Пати и имаше дъщеря на годините на Роуз. Чакай, ще се сетя… Грейси, казваше се Грейси.

Патрик потвърди. Усети как настръхва само при споменаването на любимото име.

— И тя е избягала от него в Нова Скотия — продължи той. — Двете с Лили са гледали твърде дълго снимката, която е висяла над леглото на Едуард — китоловен кораб на пристанището в Кейп Хоук — и когато са избягали, са се насочили към първото място, което им се е сторило достатъчно далече от него. Сега името й е Мариса Тейлър, а дъщеря й се казва Джесика.

— И ти…

— Срещнах я, когато отидох там заради Лили. Тя е… красива. Свири на цигулка. Двете със сестра й са свирили в дует, но сега не си говорят заради Едуард. Той не й е позволявал да се вижда с нея и я е тормозел, както е тормозел Лили. Опитах се да й помогна, да убедя сестра й да й прости, но тя не иска и да чуе.

Мийви го погледна и каза мило:

— Ох, Патрик! Ти направи толкова много за Лили и за мен. Помогна ни да съберем парченцата от разбития си живот, а разби своя.

— За какво говориш?

— За твоя брак, скъпи. Може да си много упорит, печен, както самият ти си казвал, но не се прави, че разводът не те е наранил. Знам, че се чувстваш самотен, и ако бях на твое място, щях да отскоча до Кейп Хоук и да видя Мариса. Дори и да страда за сестра си, сигурна съм, че за нея ще бъде голям късмет да има такъв приятел като теб.

— Не знам, Мийви — сви рамене той.

— Патрик, за тези осемдесет и три години научих едно нещо със сигурност — животът е твърде кратък и ценен, за да си губим времето в сръдни и колебания. Сестрите са решили да пропуснат шанса да бъдат заедно, но ти? И ти ли ще го пропуснеш? Заминавай при нея!

Патрик я погледна, сякаш беше нейният малък внук, който се учеше да живее от най-умната жена на света.

— Моля те, Пат! — погледна го тя и в очите й избухна пожар. — Не позволявай на Едуард да смачка и теб! Върни си живота и върни живота на Мариса. Не се предавай!

Не намери сили да й отговори, само кимна и усети, че Мийви стиска ръката му. „Не се предавай.“ Патрик си повтори наум думите й и реши, че трябва да опита още веднъж. Нямаше какво да губи. Беше толкова самотен, че ако Мариса го отблъснеше, не можеше да стане по-зле. Да, помисли той, време беше да стяга куфарите, каквото и да го очакваше в Кейп Хоук.

Рано или късно това щеше да се случи. И Лили, и Лиам знаеха, че е неизбежно, но въпреки че го очакваха, той се оказа неподготвен, когато Едуард се изправи пред тях.

Беше привечер, Лили приготвяше вечерята в кухнята. Цял следобед тя беше в болницата, а Лиам и Роуз се разходиха до рибарския магазин за омари. Купиха царевица от щанда за зеленчуци, после отидоха до пекарната и взеха боровинков пай. Наминаха и през сладоледената къща за голяма кутия сладолед с праскови. Лиам се забавляваше да развежда Роуз и да пазарува по същите улици, по които някога е играла малката Лили.

След като напазаруваха, двамата тръгнаха към скалите за морска вода. Варени в морска вода, омарите бяха много по-вкусни.

— По тези брегове има ли омари? — попита детето.

— Разбира се! — отвърна той. — Тук е подходящо място за тях. Могат да се крият из камъните и да си устроят удобни местенца за живеене.

— И в Кейп Хоук има, нали?

— Да. Всъщност по-голямата част от улова на рибарите и тук, и на север, са именно омарите.

— Ние можем ли да си уловим сами? — попита Роуз и хвана пазарските торби, докато Лиам напълни купата с вода. После събраха и малко водорасли. Семейство Нийл винаги приготвяха омарите с водорасли и Лили искаше да опита семейната им рецепта.

Тръгнаха бавно по обратния път, за да не разлеят водата. С босите си крака Роуз балансираше върху камъните без проблеми. Вечерта беше хладна и тя беше с пуловер. Ръкавите й бяха дръпнати над лактите, а крачолите на джинсите, навити до коленете. Лиам обожаваше да я вижда така — едно безгрижно хлапе, което си играе сред скалите.

— Можем — провикна се след нея той. — Трябва ни само лодка и няколко съда за раците.

— Можем ли да намерим лодка? — попита тя и очите й заискриха от вълнение.

— Ако майка ти ни позволи.

Решиха да съберат и малко миди за вечерята. За Лиам това беше сгоден случай да каже на бъдещата океаноложка латинското им наименование — Homardus americanos за омарите и Mytilus edilis за мидите. После се огледаха за Нани, въпреки че за нея още беше рано, тя излизаше на брега късно нощем. Не я видяха и се изкатериха по скалите към двора.

Щом завиха покрай задния край на къщата, Лиам го видя. Веднага разпозна набитата мускулеста фигура, неестествената усмивка и блестящите зелени очи, които го преследваха от мига на предишната им среща в Роуд Айланд.

Първата му мисъл беше как да предпази Роуз. Искаше да я грабне и да я скрие зад себе си, но здравата му ръка държеше купата с водата, а протезата му нямаше да издържи на усилието. Момиченцето продължи да подскача напред и изведнъж се оказа точно пред Едуард. Лиам се вцепени, сякаш видя някакъв огромен ТИР да връхлита върху нея, а не баща й, който тъкмо слизаше от ягуара си.

— Роуз — пророни той.

Тя застина на място при вида на мъжа, който изкачи външните стълби и застана до кладенеца.

Едуард клекна пред нея и хвърли една от ослепителните си усмивки. Държеше се така, сякаш тя беше сама на пътя. Лиам заряза купата на земята, хвана ръката на Роуз и я дръпна силно към себе си. Реакцията му беше инстинктивна, би реагирал по същия начин, ако трябваше да я спасява от някоя змия например. Тя го погледна изненадано. Въпреки че не отместваше очи от Едуард, той долови шока от грубата му реакция и сърцето му се сви.

— Влез вътре — й нареди той. Гласът му прозвуча рязко, но страхът за нея беше толкова силен, че не можеше да се контролира в момента.

Той я блъсна към вратата и застана между нея и Едуард.

— Моята дъщеря! — каза Едуард и погледна нагло към Лиам. — Това е моето дете, нали? Моето момиче. Одрала ми е кожата. Бих я познал, където й да се намира.

— Нямаш работа тук!

— Така ли? Известно ли ти е, че ние с майка й се оженихме в този двор, точно ей там, на поляната? Кой си ти, че да ме гониш?

— Лиам Нийл — каза и се приближи до Едуард, извиси се заплашително над него, готов да реагира на всяко негово движение.

— Трябва ли да повтарям? — наежи се Едуард. — Това там е моето дете и аз имам пълни права над нея. Махни се от пътя ми!

— Не си добре дошъл тук! — Гласът на Лиам беше изпълнен с ярост и омраза. Дълбоко в гърдите му се надигна ненавист към всички хищници, стара ненавист, която таеше в себе си още от онзи миг, когато един от тях отне живота на брат му, ненавист, която го тласна към ихтиологията и която му помогна да разбере, че зад любезната усмивка на този човек се крият остри зъби, готови да разкъсат всеки по пътя си.

— Лиам! — викът на Лили надви шума от трясъка на затръшнатата зад нея врата. Тя се спусна по пътеката и застана до него. Той продължаваше да наближава Едуард.

Искаше му се да скочи върху него, да смаже главата на змията, но съзнаваше, че тази битка е на Лили. Знаеше колко важно е за нея да се изправи срещу този мъж, да погледне смело в очите чудовището, което съсипа живота й. Но Едуард трябваше да знае, че тя вече не е сама. Този път щеше да си има работа с двама.

— Мара, ти си една голяма лъжкиня! — нахвърли се върху нея съпругът й. — Знаеш ли какво ми причини? Знаеш ли, че всички ме мислеха за убиец? На какво бях подложен само? Беше истински кошмар. И да скриеш дъщеря ми от мен! Не можеш да отречеш, че е моя, нали? Има моите очи, моята коса, все едно, че се гледам в огледалото. Изцяло моя!

— Не е твоя! — кресна Лили. — Тя не е нечия собственост. Тя си е отделна личност, прекрасна и истинска, и ти нямаш работа с нея.

— Във вените й тече моята кръв!

— Как смееш да идваш тука — пристъпи към него Лили и гласът й изведнъж стана тих и спокоен, изпълнен със сила, — след всичко което ми причини! Твоите номера може би минават пред хора, които не те познават, но не и пред мен. Аз знам много добре какво представляваш!

— Не говори глупости! Аз бях чудесен съпруг, питай хората. И нямаш никакво право да ми отнемаш детето. Ще си я взема, кълна ти се! Няма да ти оставя нищо мое!

— Ти не чу ли какво ти казва Лили? — намеси се Лиам. — Току-що ти обясни, че Роуз не е вещ, която можеш да отнесеш със себе си. Можеш ли да го схванеш, може ли да ти влезе в дървената глава, че ти не притежаваш хората? Нямаш повече работа тук! Махай се!

— Ти ли ще ми кажеш? — презрително изкриви устни Едуард. — Еднорък нещастник!

Ето това беше, най-сетне го прозря. Лиам беше видял злобата в зелените очи на Едуард, беше слушал претенциите му към всичко, което смяташе за свое притежание, видя и арогантното му поведение, но именно тези думи го накараха да разбере докъде може да стигне жестокостта на човека пред него.

— Да не си посмял! — изсъска Лили. Не беше останала и следа от предишното й спокойствие. — Лиам е най-прекрасният човек, когото познавам. Той наистина обича дъщеря ми. Нашата дъщеря — моя и негова! — изстреля тя и погледна към Лиам с очи, изпълнени с паника.

Сърцето му подскочи от радост. Той разбра, че Лили най-сетне го е приела. Беше разбрала, че той обича Роуз като своя дъщеря от първия миг на раждането й, и сега му го показваше.

— Какво? — изкриви лице Едуард. — Тя е негова дъщеря?

Лили беше прекалено развълнувана, за да отговори.

Лиам я прегърна и я залюля. Лъчите на залязващото слънце падаха косо върху градината и цветовете на розовите храсти светеха като малки огньове.

— Не ти вярвам! — извика Едуард. — Тя прилича на мен. Годините й също отговарят. Кълна се, че ще ти я отнема! Кълна се, че ще си платиш за всичко!

Лиам се опита да защити Лили с тялото си, усещаше, че цялата трепери. Тя зарида на гърдите му и се разтресе така, че ако той не я подкрепяше, щеше да се свлече на земята. „Ще ти я отнема“ — думите отекваха в ушите му. Заслепен от гняв, той беше готов да се хвърли към другия човек и да го удуши с голи ръце. Но сега най-важна беше Лили. Той му обърна гръб и бавно я поведе към къщи. Внимателно затвори вратата зад тях и погледна навън. Едуард стоеше до каменния кладенец и неочаквано за всички се смееше.

— Защо се смее този човек? — запита Роуз. — И защо мама плаче?

— Роуз! — коленичи Лили и придърпа детето към себе си.

— Мамо, какво ста… — попита детето, но майка му го притисна толкова силно, че думите заглъхнаха в прегръдките й.

Лиам побърза да ги отведе по-далеч от външната врата. Настани ги във всекидневната и седна до Лили на дивана. Галеше косата й и я люлееше в ръцете си, докато тя изплакваше насъбралите се сълзи. Роуз се взираше смутено към тях. „Едуард греши — помисли си Лиам, когато погледът му улови нейния, — тя изобщо не прилича на него.“ Очите й наистина бяха зелени, като неговите, но бяха топли и добри, изпълнени с любопитство и живот. Очите на Едуард приличаха на очите на влечуго — студени, лишени от чувства.

— Кажете ми какво става? — настоя Роуз. — Това е същият човек, който дойде в Роуд Айланд, нали? Кой е той?

— Казва се Едуард Хънтър — поясни Лиам.

— Той е моят истински баща — изрече детето и това не беше въпрос.

— Мила, толкова съжалявам, че трябваше да преживееш всичко това — започна Лили. — Аз не го приемам за твой баща, та той изобщо не те познава! Избягах от него още преди да се родиш, любов моя, исках да ти осигуря спокоен и добър живот.

— Не го харесах, когато го видях в Роуд Айланд, не го харесвам и сега — каза тихо Роуз. — Начинът, по който ми се усмихваше… — Тя потръпна. — Дори преди да започне да крещи. Това не беше истинска усмивка.

Лиам поклати глава, впечатлен от нейната наблюдателност. Прословутият чар на Едуард не беше успял при нея. Роуз беше видяла какво се крие зад бляскавата усмивка и то я отблъсна.

Слънцето завърши дневната си обиколка и стаята потъна в мрак, но те не помръдваха. Никой не спомена за вечеря, бяха изгубили апетит. С изгряването на луната Лиам отиде до кухнята и погледна навън. Ягуарът на Едуард го нямаше. Лили застана до него и се взря във вечерните сенки в градината. На мястото на златистия ореол около розите и морските скали трептеше студена синкава лунна светлина и внезапно красотата на Хабърд Пойнт придоби зловещ вид.

Лиам покани Роуз да сварят омарите, но тя не пожела. Помоли го да я придружи до брега, за да ги пуснат на свобода. Той извади плика от хладилника и те чуха как щипците им драскат по найлона. Звукът беше неприятен и детето се почувства още по-зле. Хвана ръката на Лиам и двамата тръгнаха към скалите. Нани беше там, плуваше в кръг под лунната светлина.

— Вчера я нахранихме с раци, но не бих искала да й дам и омарите — каза тя.

— Тогава няма да й ги даваме — отвърна той.

Развърза плика и й показа как да ги държи, за да избегне острите им щипки. После двамата започнаха да ги изваждат един по един и внимателно да ги пускат в плитчините между камъните. Изпълнени с неочаквана енергия, малките животинки забързаха към свободата си и след миг се изпокриха по дупките.

Останаха дълго на брега, загледани в Нани. Той знаеше, че Лили ги наблюдава от прозореца на кухнята. Отново се сети за думите, които тя изстреля в лицето на Едуард. Мислите му се заплетоха в догадки — на кого всъщност говореше тя? На съпруга си или на него? Ударите на сърцето му зачестиха.

Беше време за лягане. Роуз махна с ръка на Нани и двамата поеха нагоре.

Скоро Роуз беше в леглото и Лили приседна до нея. Разлисти „Завоите на времето“, една от любимите й книги от нейното детство, и зачете. Лиам застана в коридора и се заслуша в гласа й. Не искаше да нарушава единението им, но не можеше да откъсне поглед от двете любими същества, които изпълваха мислите и сърцето му.

Лили свърши главата и се върна при него. Изглеждаше изтощена и все още разстроена. Той хвана ръката й и я поведе навън, към задните стълби, където можеха да наблюдават едновременно Нани и сребристите води около скалите.

— Роуз искаше да пусне онези омари в морето — уморено изрече Лили.

— Направихме го — отвърна той. — Знаеш ли защо настоя да ги освободим?

Тя поклати глава.

— Мисля си, че беше желание да направи нещо благородно — погледна я в очите. — Днес тя се сблъска с жестокостта на Едуард и желанието му да се наложи над всички и въпреки че не го разбра напълно, поиска да се разграничи от него, като направи нещо мило.

— Тя е мила по природа. — Очите й плувнаха в сълзи. — По нищо не прилича на него.

— Така е — отвърна Лиам и погали ръката й, опитвайки се да я успокои. После продължи колебливо: — Лили, чух какво каза на Едуард.

— Целият залив чу.

— Не… имах предвид това, което каза за мен. Че Роуз си е наша.

Сълзите закапаха от очите й и тя заговори бързо:

— Мислиш ли, че той ще повярва и ще спре да я преследва? Не биваше да се връщам тук, не биваше! Независимо колко ми е мъчно за Мийви…

— Лили — повиши глас той, хвана главата й с двете си ръце и я накара да го погледне в очите. — Тя наистина е наша.

Тя се опита да се изтръгне от ръцете му.

— Но ти знаеш, че това не е вярно… Ако той изиска кръвни тестове…

— Във всеки миг от живота й съм бил до нея — прекъсна я Лиам. — От момента, в който се роди. Аз й помогнах да дойде на бял свят, аз я сложих за пръв път на гърдите ти. Аз бях неин баща от първия ден и винаги съм се чувствал така — бащата на Роуз.

— Винаги си бил до нея — прошепна тя.

— Това е било единственото ми желание, да бъда до вас.

— Когато тя се роди, ти обеща да се грижиш за нас, а аз… — заплака Лили. — Аз се опитах да те прогоня от живота ни. Не ти вярвах, не вярвах на никого. Но, кълна ти се, нито за момент не съм забравяла, че ти бдеше над нас през цялото време, че първото нещо, което видя Роуз от този свят, бяха твоите очи.

Звездите изгряха, толкова ярки, че дори и лунният диск не можеше да ги засенчи. Лиам си помисли, че те блестят толкова силно заради тях тримата.

— Вие сте моето семейство — каза той и целуна треперещата й ръка. — Ти и Роуз!

— И ти си нашето — погали косата му Лили.

— Ето това се опитахме да обясним на Едуард, когато му казахме, че е наша дъщеря. Независимо от всички спънки ние сме били семейство от първия ден.

— Ти тичаше с нас по болниците, плащаше операциите й, чакаше заедно с мен решението на лекарските консулти. Беше винаги до нас. Дори и когато се криех от теб, винаги съм знаела, че е достатъчно да протегна ръка и ти ще дойдеш.

— И така ще бъде до края на живота ми! — стисна ръката й Лиам.

— Тогава си мислех, че Роуз се роди със сърдечно увреждане, понеже самата аз бях с разбито сърце.

— Знаех, че си преживяла нещо, което те е прекършило — заговори той. — И повече от всичко на света исках да ми позволиш да те излекувам.

— И успя — сгуши се в него тя.

Радостта изпълни гърдите на Лиам. Той я притисна до себе си и я целуна дълбоко и продължително. Звездите се отразиха в очите му. Тялото на Лили пламна и тя не отдели устните си от неговите, докато гърдите й не започнаха да се борят за въздух. Лиам я погледна и изрече задъхано:

— Искам да се оженя за теб, Лили!

— Ох, Лиам…

— Искам го от първия миг, в който те видях. Нима не го знаеш?

— Знам го, мили! — прошепна тя. — И аз те обичам много преди да го призная пред себе си.

— А сега? Можеш ли да го кажеш сега?

— Обичам те, Лиам!

Очите й блеснаха, пълни със сълзи, и той беше готов да се закълне, че за пръв път в тях гори огънят на щастието. Това го изпълни с надежда, даде му нови сили да се бори за тази жена, която беше станала най-близкият му човек на света.

— Лили, чуй ме! Искам да се оженим веднага, още тази седмица, веднага щом оформим документите! Искам да осиновя Роуз и да се отървем от Едуард.

Лили се спусна по стъпалата и го поведе към затревената ивица между къщата и вълнолома. Тревата освежи горещите им стъпала. Тя го повлече към земята и се плъзна върху него. Тялото й изгаряше от нетърпение. Огрени от лунната светлина, капчиците пот блестяха по кожата й като люспи на сирена и Лиам полудя от любов. Желанието му беше толкова силно, че едва успяваше да си поеме дъх.

Лили издърпа ризата от дънките му. С треперещи пръсти разкопча колана и разтвори ципа. Не откъсваше устни от неговите — страстна и ненаситна, жадуваща ласките му. Той я прегърна със здравата си ръка и потъна в огъня на страстта, пламнал от огнените й целувки. В този миг всички мисли и тревоги излетяха от главите им. Прекалено дълго бяха обмисляли и преценявали всяка своя стъпка. Мина цяла вечност, откакто тя побягна от света и се скри в своя северен затвор на хиляди километри от тук. Цяла вечност… И ето, най-после отново беше свободна, беше си у дома и Лиам беше до нея, за да й дари цялата любов на земята.

Те се любиха буйно, необуздано, без да мислят за нищо друго, освен за удоволствието, което си доставяха. Телата им се извиха, сплетоха се едно в друго, благодарни на августовския бриз за прохладата, която донасяше на пламналите им от любов сърца.

Дълго след като дишането им се успокои, Лиам продължи да я гали и да я целува. Двамата се отпуснаха върху свежата трева. До тях достигна крясък на чайки и той си спомни, че само преди няколко дни този звук караше Лили да се свива от страх и тревога за баба си и за това, което й предстоеше. Но сега тя лежеше до рамото му, загледана в небосвода, и протегна ръце към звездите, сякаш а-ха, и ще ги стигне.

— Лиам! — каза тя и гласът й прозвуча неочаквано звънко.

— Да?

— Колко звезди има там?

— Повече отколкото можеш да си представиш.

— Това май не е много точен отговор — засмя се тя.

— Добре, в нашата галактика са около сто милиарда.

Лили се усмихна, удовлетворена от отговора му:

— А как е латинското название на Нани?

— Delphinapterus leucas. — Той се надигна, за да погледне белугата, която шареше около брега. — Роуз го знае.

— Ти си учен, нали? Могат ли океанолозите да предскажат какво ще бъде времето през септември? — попита весело тя.

— Не знам — измърмори и усети как кръвта заблъска по слепоочията му. — Защо?

— Ами… Мийви скоро ще си дойде, Роуз е добре. Ти и аз… всичко е толкова прекрасно, че си помислих… Защо да чакаме повече? Септември е чудесен месец за сватба.

— Лили! — ахна той и я притисна до себе си. Очите му станаха толкова сини, че дори и нощта не можа да ги затъмни.

— Обичам те, Лиам! — прошепна тя и погледът й се изгуби в синята безбрежност на неговия. — Искам те! Отговорът ми е „да“!

— Наистина ли?

— Искам да се омъжа за теб. Една септемврийска сватба…

Той я погледна така, сякаш искаше да достигне с очите си до сърцето й. Видя на устните й да изгрява нежна усмивка и да стопява и последния тънък пласт лед в сърцата им. Призрачните планини атакуваха яростно подводния риф — грамадни двайсетметрови вълни чудовища, способни да унищожат всичко по пътя си. Лиам знаеше, че Лили е подгонена от едно друго чудовище, което искаше да изяде тази нейна усмивка, и се закле, че никога повече няма да позволи това да се случи.