Сезонът на розите

Двайсет и осма глава

Мийви знаеше, че скоро Лили и Роуз щяха да си тръгнат, и реши да организира прощално парти. Време беше да благодари на всички и да се запознае с Джуди и Ребека. Уговори се с Клара да разпънат старата тента на жълти и бели ивици на поляната между двете къщи.

— Съзнаваш ли, че сте избрали същото място, където беше сватбата ни с Едуард? — изненада се Лили.

— Разбира се — отвърна баба й. — Искаме да пречистим тази земя. Той наистина ли е в затвора?

— Наистина — подсмихна се тя. — Откараха го във федералния. Джо каза, че там прибирали временно лошите татковци и ги пускали веднага щом подновят изплащането на издръжката, но не и в този случай. Едуард се държал толкова арогантно, че момчетата са се заели здравата да се поровят за други, по-сериозни неща, включително и за евентуално посегателство върху теб.

— Помниш ли какво разказваше Мариса за неговите запознанства по Интернет?

— Да. Като истински хищник Едуард е използвал всяка възможност, за да открие подходящата жертва. Не се е оставял на случайността. Подбирал е материално осигурени жени, които имат нужда от близък човек.

— Тара знаела ли е?

— Всички, освен ние с теб са били наясно. Тара е накарала Джо да издири досието му и делото за издръжка на Ребека. Лиам се е обаждал поне десет пъти, за да е сигурен, че приятелите ни ще успеят да убедят Мариса и Джуди да дойдат в съда. А Патрик не е спирал да работи по твоя случай, за да докаже, че Едуард е виновен за отравянето ти.

— Да, това ще си остане загадка — повдигна рамене Мийви.

— Не бързай толкова! Когато Джуди ни каза, че Едуард се е грижел за яхтите на баща й, Патрик реши да говори със собственика на частния пристан. Оказа се, че е бил добре запознат с нагревателната и вентилационната система на яхтите. Разбирал е от клапи, вентили и отдушници.

— Е, ако е виновен за нещо — изрече баба й, — сигурна съм, че Патрик ще го пипне. Човек винаги попада в клопката на собствените си тайни и рано или късно се издава.

— Това беше друг начин да кажеш, че доброто винаги побеждава, нали? — засмя се Лили.

Мийви кимна, отпусна се в люлеещия се стол и зарея поглед към залива. На устните й играеше лека усмивка, а сините й очи гледаха някъде отвъд морето.

Навън се водеха оживени разговори. Работниците разпъваха тентата, сглобяваха бара и масите, поставяха подиума за танците. Лиам и Патрик също помагаха заедно с Мариса, Сам и момичетата.

— Бабо, за какво мислиш? — попита я Лили.

Мийви се обърна към нея и тя се стресна. Колко много беше остаряла! Сякаш всеки ден от тези девет години, през които бяха разделени, беше оставял по една бръчка на лицето й.

— Мисля за теб, скъпа — отвърна баба й.

— Какво за мен?

— За деня, в който се изправи срещу Едуард в съда. Страхувах се, че той отново ще извади от ръкава си някой трик и ще успее да заблуди съдията.

— Не и съдия Портър — каза Лили. — Тя е невероятно умна жена.

— Но тя дори не се запозна с вашия случай. Чудя се какво щеше да реши, ако Джуди не се беше намесила.

— И аз.

— Може би щеше да приложи правилно закона — продължи възрастната жена, — но какво точно значи това? Мисля, че съдебната система е безсилна при случаите на емоционално насилие. Нещо трябва да се направи по въпроса.

— Именно това има предвид Ребека. Иска да промени някои неща в семейния кодекс.

— Нямам търпение да се запозная с нея — каза Мийви, но очите й бяха все така сериозни.

— Какво има, бабо?

Тя въздъхна дълбоко. Опита се да обърне глава, но не успя да скрие старческите сълзи:

— Дано това да ми стига, мила.

— Какво? — не разбра Лили. — Какво да ти стига?

— Това. — Посочи с ръка двора и суетящите се навън хора. — Да те видя отново тук, да видя Роуз и Лиам, да стана свидетел на победата ти в съда и на залавянето на Едуард. Това е много, наистина, но…

— Но не е достатъчно — наведе глава внучката й.

Мийви поклати глава. Извади калъфа за очила, който Лили беше изработила за нея, докато беше в Кейп Хоук. На него беше избродирана голяма опашка на кит, на която пишеше „Нанук“.

— Това е почти всичко, което имам от теб за девет години — каза тихо. — Знам, че си го направила специално за мен, знам колко трудно е било да ми го изпратиш. Носех го до сърцето си. — Мийви притисна калъфа към гърдите си. — За мен беше нещо като икона, стисках го и се молех за теб и малката ти дъщеричка. Дори не знаех името й!

— Не можех да ти го кажа. Страхувах се, че той ще го разбере по някакъв начин. Освен това… мислех, че ти спестявам болка. Колкото повече знаеше за нас, толкова повече щяхме да ти липсваме. Аз самата си забранявах да мисля за теб или за дома. Но нощем в сънищата ми…

— Ох, сънищата! — въздъхна възрастната жена. — Сънувах те всяка нощ. Ти беше малко момиченце и аз те държах за ръка…

— И ме водеше до спирката на училищния автобус — прекъсна я Лили.

— Май сме сънували едни и същи сънища — усмихна се Мийви.

— В моите винаги имаше рози. Точно като тези в градината ти.

— „Дъблинска роза“, „Алена роза“, „Златна…“ — започна да ги изброява баба й.

— И всички розови храсти между твоя двор и този на Клара.

— Мислиш ли, че ще продължаваме да сънуваме едни и същи неща, след като си заминеш отново? — попита Мийви.

— Няма да е нужно — хвана ръката й тя, — защото вече никога няма да отсъствам за дълго. Освен това ти ще дойдеш в Кейп Хоук, за да видиш къщата ни, да разгледаш магазина и да заведеш Роуз на училище. Ще прекарваме всички празници заедно и няма да пропуснем нито една ваканция.

— Да, по време на празниците беше най-тежко — прошепна възрастната жена.

— И за мен — каза Лили и сълзите й бликнаха, когато си спомни за болката, която беше изпитала на всички коледи и Дни на благодарността през първите години.

Долу вълните заливаха скалистия бряг и нежният звук навлизаше през отворения прозорец. Отразените лъчи играеха по белия таван и смесваха сенките и светлите петна в причудлив танц. Морските птици се виеха над брега. Гласът на Роуз долиташе от вира. Джесика беше с нея и двете момичета се смееха толкова щастливо, че сълзите на двете жени пресъхнаха и на устните им заиграха усмивки.

— Твоите бродерии стават все по-хубави. — Баба й погледна към калъфа.

— Почакай да разгледаш магазина ми — каза Лили и очите й светнаха от възбуда.

— А какво става с онзи издател? Дали ще прояви интерес, ако разбере, че отново си в бизнеса? Едно списание с име „Домът на Лили“ би звучало много примамливо.

— Не мисля, че е време — поклати тъжно глава тя.

— Ето още нещо, което Едуард ти открадна — каза Мийви. — Не ти ли се иска да се заемеш отново с проекта?

— Сега живея друг живот, бабо, и много го обичам. Новият ми дом се намира на удивително място, обещавам ти, че ще се влюбиш веднага щом го видиш. Единственото, което ми липсваше през тези години, беше ти. Там продавам моделите си на жени, които наистина оценяват това, което правят. Роуз… Роуз придаде нов смисъл на живота ми. Предпочитам да посветя на нея всяка свободна минута. Като се има предвид какво изживяхме с нея… надали бих могла да създам интересно списание.

— Хората обичат гоблените ти, защото са част от истинския живот — усмихна се Мийви. — Всичко, което се иска от теб, е да ги изработиш и продадеш на жените по цяла Америка.

Лили я прегърна и се притисна до нея.

— Сега най-много от всичко искам да се радвам на живота.

Мийви също я прегърна, но немного силно, притисна я, но немного плътно. Лили щеше да замине, но скоро щеше да се върне отново и никога вече нямаше да изчезне от живота й.

Те се разделиха и възрастната жена отиде у Клара, а внучката й тръгна да търси Лиам и Роуз, за да се приготвят за празненството.

С настъпването на вечерта оркестърът започна да свири. Венера изгря от розово-виолетовия небесен сумрак. Дърветата и розовите храсти хвърлиха мистериозните си сенки върху спокойните води на залива. Въздухът беше топъл и благоуханен, нямаше и помен от студения ветрец, който духаше миналата седмица.

Приятелите започнаха да пристигат — някои от града, някои направо от плажа — и да се нареждат около каменния кладенец. В дълги рокли с разкошни шалове на раменете си, Мийви и Клара ги насочваха към масите под тентата, където беше отрупано с всякакви лакомства и напитки. Когато Линдзи Уиншип се зададе, Лили забърза към нея да я посрещне.

— Здравей, Лили! Как се чувстваш? — попита адвокатката.

— Чудесно! — прегърна я тя и се възхити на красивата й рокля от нежна коприна с цвят на корал.

— Сега е моментът да ти се извиня за изненадата, която ти поднесох в съда, но всичко стана много бързо. Точно преди да влезем, Джо Холмс сподели с мен, че имат основание за задържането на Едуард. Можеха да го арестуват и без моята пледоария в залата, но ми се щеше всички да разберат какъв човек е той.

— Когато чух, че вече не искаш да си мой адвокат, много се разстроих, но после нямаше по-щастлив човек от мен.

— Не ми се сърди! — хвана ръцете й Линдзи. — Срещнах се с Джуди и Ребека, за да ги разпитам като свидетели по твоето дело, когато ми хрумна, че мога да спра процедурата за бащинство още преди да е започнало заседанието, ако използвам документите, които беше подготвила Ребека.

— Каквото и да си направила, то определено свърши работа — усмихна й се Лили и я насочи към Тара и Бей.

Веднага след това пристигнаха Джуди и Ребека. Лили побърза да ги представи на Мийви и Клара.

— Нашите ангели спасители! — зарадва се баба й и пое ръцете на Ребека в своите.

— Щастливи сме, че успяхме да помогнем — каза Джуди. В здрача на вечерта белегът й едва се забелязваше, но само мисълта за него накара Лили да потръпне. Тя остави баба си и Ребека и дръпна новата си приятелка настрани.

— Не знам как да ти се отблагодаря — започна.

— Недей! — каза Джуди. — Да знаеш колко пъти съм мислела да ти се обадя! Видях обявата за сватбата ви във вестника. Спомням си, че гледах дълго снимката ти. Ти изглеждаше много щастлива и аз си помислих, че този път може би нещата ще са по-различни. Може би наистина аз бях виновна за неговото избухване.

— Не си била виновна за нищо — уверено изрече Лили.

— Сега го знам, но тогава се чувствах ужасно. Ребека беше на девет години и той не желаеше нито да я вижда, нито да чува за нея.

— Била е на годините на Роуз…

Джуди кимна:

— Преместихме се в Солсбъри, най-отдалеченото място от Хоторн в рамките на щата. В началото Ребека разпитваше за баща си, но после спря. Живеехме, сякаш такъв човек никога не е съществувал в живота ни. Но щом се погледнех в огледалото, разбирах, че се заблуждавам, че той съществува и би могъл да нарани и друга жена. Мислех за теб, исках да ти се обадя или ти да ме откриеш по някакъв начин. Щях да ти покажа белега си, да те предупредя. Жестокостта беше толкова дълбоко в него, че не вярвах да успее да я прикрива дълго. Исках да знаеш, че ако нещо се случи, няма да бъдеш сама.

— Сега го знам! — Лили я прегърна.

Лиам и Роуз се приближиха към тях и тя потърси физически прилики между дъщеря си и Ребека. Вглеждаше се ту в едната, ту в другата. Протегна ръка към Роуз:

— Скъпа, ела! Искам да те запозная с един човек. — Пристъпи към Ребека. — Това е Ребека Хотън. Ребека, това е дъщеря ми! Роуз, нали си спомняш какво ти говорих за Ребека и каква е връзката между вас?

Роуз кимна. Ребека се приближи към нея и я погледна в очите.

— Ти си моя сестра — хвана я тя за ръката — и аз много се радвам да се запозная с теб.

Те наистина си приличаха. И двете бяха нежни, грациозни момичета с красива тъмнокестенява коса. Очите им бяха златистозелени и блестящи. Докато ги гледаше, Лили усети, че сълзите напират в очите й.

— Мама ми каза коя си — срамежливо наведе глава Роуз.

— Официално сме полусестри, но аз не съм съгласна с това.

— Ребека никога не е била половинка — обади се Джуди.

— Нито пък Роуз — каза Лили и четирите жени се засмяха весело.

Лиам се присъедини към тях и прегърна любимата си.

— Имаме един баща и трябва да сме благодарни, че ни е създал — продължи Ребека. — Но както виждам и двете се справяме чудесно без него. Имаме си най-великите майки на света и имаме себе си.

— Себе си? — не разбра момичето.

— Точно така — усмихна му се тя. — Ние сме прекрасни момичета, Роуз! Никога не го забравяй! Когато пораснеш още малко… — Ребека замълча, сякаш се опитваше да намери думите, които едно деветгодишно момиченце би разбрало най-добре. — Момичетата, които растат без бащи, често си мислят, че не са толкова добри колкото другите, но това не е истина. Ти си чудесна, Роуз!

— И ти, Ребека!

— Ребека ще учи право — обясни Джуди. — Тя завърши колеж през май и сега се готви да стане адвокат, за да може да помага на жени като мен и майка ти, и на техните деца.

— Какво е адвокат? — попита Роуз.

— Някой, който защитава правдата в съда — обясни Ребека. — Аз чувствам, че имам мисия. Ще се опитам да направя така, че всички в нашата страна да разберат, че жените и децата имат равни права с мъжете и заслужават уважение, особено от съдиите и държавните инстанции. Законът трябва да помага на слабите и да наказва насилието, и аз ще работя за това!

— Това е важно — каза момичето. — Като порасна, ще ти помагам.

— Да знаеш, че скоро ще я видим да пледира във Върховния съд — изрече с гордост Джуди.

— Сигурна съм — съгласи се Лили, възхитена и учудена, че тези умни и слънчеви създания са дъщери на такъв тъмен субект като Едуард.

Гостите опитаха с удоволствие храната, пийнаха и когато оркестърът засвири, Тара и Бей първи скочиха на дансинга. Те се завъртяха около домакините и потупаха Лиам по рамото. Отначало Лили реши, че приятелките й искат да танцуват с Лиам, но сбърка. Те търсеха нея.

— Бихте ли ни оказали честта да танцувате с нас, мадам? — попита Тара.

— С най-голямо удоволствие! — отвърна важно тя и успя да целуне Лиам, докато приятелките й я теглеха към дансинга.

Трите жени свалиха обувките си и се впуснаха в танците, но Лили забеляза, че лека-полека приятелките й я повличат извън дансинга.

— Да позная ли? — хитро примижа тя. — Искате да танцуваме на тревата, директно под звездите.

— Не! — завъртя глава Тара, хвана ръката й и затича към брега. — Искаме да танцуваме под водата.

И внезапно трите се превърнаха в четиринайсетгодишни хлапачки. Не беше нужно Тара да обяснява повече, бяха напускали десетки партита по средата на веселбата, за да правят същото. Краят на лятото беше тъкмо време за момичешки лудории.

Те се покатериха на вълнолома и тръгнаха към издадените над морето скали. Лили можеше да стигне до там със завързани очи. Босите й крака познаваха всеки сантиметър от каменистия бряг, всяка издатина, всяка извивка.

Когато стигнат ръба, където скалите бяха мокри и хлъзгави, те захвърлиха дрехите и скочиха в морето. Водата беше топла. Лили погали копринената й повърхност и усети соления вкус на океана. Пръстите й достигнаха тези на Тара и Бей и трите се гмурнаха под водата.

Скоро приятелките изплуваха, за да си поемат въздух. Лили избърса водата от очите си и се отпусна по гръб, загледана в осеяното със звезди небе. Това беше нейният номер — да се носи по течението като подхвърляна от солените вълни звезда, паднала от някое от съзвездията над тях. Приятелките й бяха до нея, дъщеря й и любовта на нейния живот я чакаха на брега, баба й беше добре и Лили никога не бе усещала такова голямо щастие и… такава тъга.

— Не мога да повярвам, че утре заминаваме — промълви тя.

— Шшт! Нека се преструваме, че това няма да се случи — спря я Бей.

— Не си права! — сопна й се Тара. — Трябва да си го повтаряме, за да не се чувстваме излъгани, когато тя наистина си тръгне.

Лили се натъжи. Да пропътува целия път от Кейп Хоук до тук, да преживее толкова хубави неща и после отново да замине. Какъв беше смисълът на живота тогава? Да идваш и да си тръгваш, неспособен да задържиш нещата, които обичаш най-много? Защо трябваше да избира между любовта си към всичко и всички тук, в Хабърд Поинт и живота й с Лиам и Роуз в Кейп Хоук? А и Нани! Към кой от нейните два свята принадлежеше Нани? Загледа се в океана с надежда да види големия блестящ гръб, но китът не беше тук…

— Знаеш ли — заговори Тара и дръпна един мокър кичур от лицето на Лили, за да види очите й, — тайно се молех да ни откажеш този подводен танц.

— Защо?

— Надявах се, че ще ни изненадаш тази вечер. С Бей си мислехме, че всичките тези приготовления уж са, за да отпразнуваме вашето заминаване, а всъщност, когато гостите пристигнат, ще те заварят с булчинска рокля.

Лили се усмихна, но не отговори.

— Лиам е мъжът на твоя живот, нали? — попита Бей.

Тя кимна:

— Той е. Винаги е бил той, само че ми отне много време, докато го проумея — замислено каза. Спомни си историята на тяхната любов. В Кейп Хоук тя беше сама с Роуз и нямаше представа какво щеше да стане с тях, ако не беше Лиам, милият Лиам, който денонощно бдеше над тях. Спомни си и деня, в който най-сетне събра смелост да отвърне на любовта му. Да се довериш отново на мъж, след като си живял с Едуард, си беше направо героизъм, но с Лиам това изглеждаше лесно и естествено, като да плуваш с приятелките си в лятна нощ.

— Толкова се радваме, че се върна при нас Лили! — прегърна я Бей. — Мислехме, че сме те изгубили завинаги. Не ми се ще да се разделяме отново…

— Нали казваше, че не искаш да говориш за това? — напомни й Тара.

— Беше права. — Бей потърси ръцете на приятелките си. — Ще е по-добре да поговорим, за да можем да преживеем по-лесно раздялата утре.

— Само че този път ще си идвам често — каза Лили.

— Обещаваш ли? — стисна ръката й Тара.

— Обещавам! — отвърна тя.

Патрик държеше ръката на Мариса и потропваше в крак с музиката. Странно, как се завърташе колелото на живота — той стоеше на същото място, където беше започнало всичко — градината на Мийви.

— За какво мислиш? — попита го любимата му.

— Ей там — посочи той към кладенеца — преди девет години видях за пръв път Мийви с нейните прословути жълти гумени ботуши и с лейка в ръка. Лили тъкмо беше напуснала живота й и аз заех нейното място.

— Хубаво е, че си бил до Мийви през това време — нежно го погледна тя.

Той се изчерви.

— Не знам… — промърмори. — Май не успях да открия внучката й без нейна помощ.

— Но откри мен — прошепна му Мариса и се притисна до него.

— Дори не знаех, че търся теб — каза той, загледан в очите й.

— И аз не знаех. След всичко, което преживяхме с Джеси, дори не съм и мечтала, че ще ми се случи нещо толкова прекрасно.

Патрик проследи погледа й и видя Сам, Джесика и Роуз, които играеха на поляната с Флора. „Дали си мисли за Тали“ — запита се той и я прегърна. Замисли се за всички престъпници, с които си беше имал работа, докато беше полицай. Едуард беше един от тях.

— Понякога човек трябва да види злото с очите си, за да разбере какво наистина е добро — каза.

— Точно в момента гледам нещо добро — усмихна се Мариса и потъна в сините му очи.

— И аз — отвърна той.

— Обаче това, което виждам аз, наистина е най-доброто! — изрече тя и долепи устните си до неговите.

Лили изсуши косата си, облече се и потърси Лиам. Той седеше в беседката заедно с Роуз. Те й направиха място до тях. Няколко минути тримата седяха мълчаливо, заслушани в музиката. Наслаждаваха се на прекрасната вечер, на веселата компания и на лятото. Това беше тяхната вечер, имаха да празнуват за много неща.

— Много се радвам, че Джесика, Мариса, Сам и Патрик са тук — обади се Роуз.

— Аз също — обади се майка й.

— Без тях вечерта нямаше да е толкова хубава — добави Лиам.

— Ти си прав — усмихна се Лили. — Без тях тази вечер нямаше да е същата.

— Това парти е много специално, нали? — попита момичето.

— М-да! Така си мисля — кимна Лиам.

— А защо е толкова специално? — обърна се към тях Роуз. — Мисля, че се досещам, но искам вие да ми кажете!

— Ами… по много причини — отвърна майка й. — Можем да кажем, че празнуваме едновременно посрещане и изпращане. Посрещаме Джуди и Ребека и се разделяме с най-старите ми приятелки от Хабърд Пойнт.

— Ребека ми каза, че отсега нататък ще бъдем истински сестри. Тя ще ми дойде на гости в Кейп Хоук, а аз ще я посетя в нейното училище.

— Радвам се за теб — прегърна я майка й. Колко пъти беше на косъм да я загуби, но ето, че операциите помогнаха и сега Роуз беше толкова жизнена, колкото и всички други деца.

— Има ли друга причина това тържество да е специално? — пак попита момичето.

— Нали празнуваме твоето и на Мийви оздравяване? Летният сезон е към края си, но тези рози, които ти посади, и другите, които цъфтят в градината, ни напомнят, че ще има още много лета, в които ще бъдем заедно.

— Независимо колко дълга ще бъде зимата — обади се Лиам.

— Това е така — кимна Роуз, — но нали имаше някаква изненада?

— Ах, да, изненадата! — каза майка й, сякаш едва си спомняше за нея и погледна крадешком към Лиам, чиито очи светеха от щастие.

— Днес е нашата щастлива вечер — изрече той, без да откъсва поглед от Лили. — Всички приятели са тук.

— С изключение на Нани — отбеляза Лили и обърна поглед към морето. — Надявах се да я намеря в залива, докато плувахме, но уви, тя не се показа…

Разговорът замря и те се заслушаха в мелодията, която засвири оркестърът. Времето за изненадата наближаваше и Лили беше много развълнувана. Те продължиха да седят на старата пейка в беседката, където бяха изобразени четирите сезона — зима, пролет, лято и есен. Месеците и годините се сменяха, но някои неща оставаха вечни. Истинската любов между хората например, помисли тя, но осъзна, че има и любов към определени места, която също траеше вечно, докато дишаше човек. За нея Хабърд Пойнт беше такова място, то беше част от сърцето й.

Чу се звън на нечий клетъчен телефон. Патрик се обади и подаде слушалката на Мариса:

— За теб е.

— Кой може да бъде? — развълнува се Сам.

— Не знам — вдигна рамене Мариса. — Ей сега се връщам. — Тя се отдалечи, за да проведе разговора си.

— Побързай! — извика след нея Роуз и скочи да донесе кошницата, която беше приготвила през деня. — Скоро ще започне изненадата.

Лили сложи глава на рамото на Лиам. Дори да бе усетил мократа й коса, той не се оплака. Зарови лице в къдриците й и се засмя:

— Соленичко е — каза, но не се отдръпна.

— Какво да направя? — оправда се тя. — Нощното къпане с момичетата е традиция при всички летни тържества.

— Всички ли?

— Без изключение.

— Дори и на сватбените?

— Особено на тях — каза тя и те избухнаха във весел смях. Той я притегли към себе си и двамата се целунаха нежно под сянката на кедъра. Лили се отпусна в ръцете му, кожата й миришеше на море, а въздухът ухаеше на рози — аромата на нейната любов. Лиам беше до нея и тя знаеше, че ще бъде с нея завинаги. Тази нощ беше началото на тяхната обща вселена и тази вселена носеше вкус на морска сол и дъх на рози.

Роуз се върна с пълна кошница с листенца от розови, жълти, бели и червени рози, които беше накъсала от градината.

В това време Мариса затича към тях и задъхано извика:

— Познайте кой ми се обади!

— Кой?

— Ан! И познайте кой се е прибрал в Кейп Хоук!

— Нямаш предвид Лафарж, нали? — смръщи се Лили.

— Кой говори за Лафарж? Нани! Нани е там!

Новината беше толкова радостна, че очите на Лили се напълниха със сълзи. Това лято Нани беше техният ангел, който ги водеше от едно място на друго. От Кейп Хоук до Бостън за операцията на Роуз, после до Хабърд Пойнт, за да се погрижат за Мийви, и сега отново към Нова Скотия.

— Върнала се е у дома, за да ни покаже, че е време и ние да се прибираме — погледна я Лиам.

— У дома! У дома! — запя Роуз и затанцува около тях. В радостта си гребна шепа от нежните листенца и ги разпиля над главите им. Бръкна втори път, но се сепна и погледна към Лили и Лиам.

— Стана ли време? — попита.

— За изненадата ли? — усмихна се майка й. — Мисля, че е време!

Тя погледна към баба си. Мийви се усмихна и й кимна, за да й покаже, че е готова.

Лиам се наведе и извади изпод пейката друга кошница, малко по-голяма от тази на Роуз. Тя беше покрита с красива кърпа, извезана от Лили още когато беше малко момиче, горе-долу на годините на дъщеря й. На нея беше изобразена „Морска градина“ с удивителните си рози. Тя грееше във всички нюанси на розово, прасковено и алено. Но най-прекрасни бяха белите рози, човек можеше да види всеки детайл по тях, всяко листенце беше избродирано с много любов.

Лили винаги беше мечтала да се омъжи точно тук, в тази градина. Представяше си потъналия в цъфнали рози двор и особено белите, които щяха да са най-подходящи за булката. Малката Мара беше избродирала своите мечти и си беше обещала на сватбения си ден да бъде заобиколена от бели рози.

— Какво ще кажеш да заменим белите рози с бял сняг? — попита я Лиам.

— Няма значение — каза Роуз. — Ще ги накараме да си вземат топли дрехи.

— Снегът е чудесно допълнение към булчинския тоалет. — Лили погледна с любов бъдещия си съпруг. Спомни си за онази стара снимка на китоловния кораб сред ледените блокове, черните греди на корпуса, покрити с ледени висулки, и високите скали зад него с калпаци от тежък сняг. Това беше сега нейният пейзаж. Тя бе стигнала накрай света, при северните ветрове, белите китове и заскрежените борове, за да намери топлина и любов, за които си мислеше, че съществуват само в приказките. Там беше станала майка. Точно когато беше решила, че зимата в живота й ще трае вечно, срещна своя любим Лиам Нийл.

„Сезоните се сменят — помисли си тя, — но по света има места, където розите цъфтят през цялата година.“ На нейната коледна сватба щеше да е пълно с рози, тя беше сигурна в това, нищо че щеше да е в Кейп Хоук. Тя ще ги поръча от някое място, където лятото е вечно и всичките й приятели ще пристигнат в деня на зимното слънцестоене, за да празнуват заедно с тях.

Повика Роуз и двете раздадоха покани на всички гости. Тара веднага отвори своята.

— Двайсет и първи декември — прочете. — Най-късият ден в годината.

— Моят нов живот започна с раждането на Роуз в деня на лятното слънцестоене — най-дългия ден — каза Лили, — и ние решихме, че можем да дадем малко повече светлина и на най-късия…

— В Кейп Хоук — довърши Бей.

— Искаме всички да дойдете. Моля ви, моля ви! Ще наемем автобус, ако трябва и хеликоптер, каквото и да е, само да ви видя в Кейп Хоук…

— Ще бъдем с теб дори ако трябва да плуваме до там — обеща Тара.

— Мариса, Сам! Обещайте, че ще свирите на сватбата ни! — обърна се Лили към приятелките си.

— Скъпа, можем ли да си позволим такъв разкош? „Падналите ангели“ да свирят на сватбата ни? — повдигна вежди Лиам.

— „Летящите ангели“, моля! — намеси се Сам и прегърна сестра си. — Моята племенница ни даде ново име.

— То повече ми харесва — каза Джесика.

— Имената са важни — добави Роуз.

Лиам се съгласи и притегли Лили към себе си. Лунният сърп осветяваше скалите и малките парченца слюда по тях блещукаха като паднали от небето звезди.

Вълните бяха спокойни сега. Галеха нежно челата на крайбрежните камъни и техният ритъм се сливаше с пулса на всички приятели, които бяха в „Морска градина“ тази вечер. Призрачните планини ги нямаше. Всичко се връщаше по местата си. Време беше и те да си отидат у дома.

Роуз хвана ръката на Лиам, подръпна го и той я взе на ръце. Нощният бриз зашепна в ушите им и тя също прошепна нещо. Лили се обърна към нея и видя долепените й устни до ухото на Лиам. Не можа да чуе думите, но по радостта в очите му се досети, че Роуз го нарече с името, което мечтаеше да произнесе от девет години:

— Татко…