Абатството Нортангър

Глава дванадесета

— Мисис Алън — попита Катрин на следващия ден, — ще има ли нещо лошо в това да посетя мис Тилни днес? Няма да съм спокойна, докато не обясня всичко.

— Непременно отиди, мила, само си облечи бяла рокля. Мис Тилни винаги носи бяло.

Катрин с готовност се подчини и стъкмена по подходящия начин, с по-голямо от всякога нетърпение се отправи към Водната зала, за да се осведоми къде се намира наетата от генерал Тилни квартира. Бе убедена, че е на Милсъм Стрийт, но не беше сигурна за къщата, а колебливите уверения на мисис Алън само засилваха съмнението й. Улицата наистина беше Милсъм Стрийт и след като научи номера, Катрин се устреми с бърза крачка и разтуптяно сърце да направи своето посещение, да обясни поведението си и да получи прошка. Премина неусетно през църковния двор, като старателно извръщаше глава, за да не бъде принудена да види любимата си Изабела и скъпото й семейство, които твърде вероятно се намираха в някои от близките магазини. Катрин стигна безпрепятствено до къщата, погледна номера, почука на вратата и попита за мис Тилни. Прислужникът смяташе, че мис Тилни си е вкъщи, но не беше съвсем сигурен. Ще бъде ли така любезна да каже името си? Катрин подаде визитната си картичка. След няколко минути прислужникът се върна и с поглед, който не потвърждаваше особено думите му, я извести, че се е объркал и мис Тилни е излязла. Катрин си тръгна, зачервена от унижение. Тя беше почти убедена, че мис Тилни си е у дома, но е прекалено обидена, за да я приеме. Докато се отдалечаваше надолу по улицата, не се удържа и хвърли бърз поглед към прозорците на гостната, като очакваше да види мис Тилни там. Не видя обаче никого. В дъното на улицата тя пак се обърна и този път я видя — не беше на прозореца, а излизаше от вратата. Следваше я един мъж, който според Катрин бе генерал Тилни. Двамата завиха към Едгарс Билдингс, а Катрин, дълбоко унизена, продължи по пътя си. Беше почти готова на свой ред да се ядоса на тази обидна неучтивост, когато си спомни за случилото се предишния ден и сдържа чувството на възмущение. Не знаеше как се класифицира собствената й постъпка според законите на светската учтивост, до колко с основание можеше да се сметне за непростима и каква сурова грубост бе справедливо да понесе в отговор.

Катрин се чувстваше толкова потисната и унизена, че дори й мина мисълта да не отиде същата вечер на театър с останалите. Трябва обаче да признаем, че бързо ги изостави, защото първо си спомни, че няма никакво извинение да си остане у дома, и второ, даваха пиеса, която много искаше да види. Така, заедно с всички, се оказа в театъра. Не се виждаха никакви Тилни, които да терзаят или радват сърцето й. Тя се опасяваше, че любовта към театъра не можеше да се причисли към многото съвършенства на това семейство, но може би всичко идваше оттам, че те бяха свикнали с по-добрите изпълнения на лондонска сцена, в сравнение с които, както бе научила от Изабела, всички други изглеждаха „направо ужасни“. Катрин не се излъга в очакванията си представлението да й достави удоволствие. Комедията я накара напълно да забрави грижите си и ако някой я бе наблюдавал през първите четири действия, никога не би предположил, че има причина да страда. В началото на пето действие тя изведнъж забеляза мистър Хенри Тилни и баща му да се присъединяват към компанията в отсрещната ложа и тревогата и отчаянието отново се събудиха у нея. Сцената вече не можеше нито истински да я развесели, нито да задържи напълно вниманието й. Всеки втори неин поглед бе отправен към ложата отсреща. В продължение на цели две картини тя гледа Хенри Тилни, без той нито веднъж да извърне очи към нея. Повече не можеше да го подозира в равнодушие към пиесите, защото той нито за миг не откъсна очите си от сцената. Най-после джентълменът все пак погледна към нея и кимна. Но как само кимна — без да се усмихне, взорът му просто се плъзна по лицето й и в следващия момент отново се насочи към сцената. Катрин се раздираше от мъка и почти беше готова да изтича до неговата ложа и да го принуди да изслуша обясненията й. Обхванали я бяха не възвишено драматични, а обикновени чувства. Вместо да помисли, че собственото й достойнство е накърнено от това, че е осъдена прибързано, вместо гордо да реши — тъй като беше чиста пред съвестта си — да покаже своето негодуване към дръзналия да се усъмни в невинността й, да го остави да се измъчва в търсене на обяснение и да хвърли светлина върху станалото единствено като избягва погледа му или флиртува с друг, тя пое върху себе си целия срам за поне външно укоримото си поведение и едничкото й страстно желание беше да й се даде възможност да обясни причините.

Пиесата свърши, завесата падна. Хенри Тилни бе излязъл от ложата и тъй като баща му още не ставаше, може би бе тръгнал към тях. Предположенията на Катрин се оказаха верни и след няколко минути той се появи. Проправи си път през опразващите се по това време редове и поздрави с еднакво сдържана любезност мисис Алън и младата й приятелка. В отговора на Катрин нямаше и следа от подобна сдържаност:

— О, мистър Тилни, изгарях от нетърпение да говоря с вас и да ви се извиня. Сигурно сте ме сметнали за страшно невъзпитана, но наистина не бях виновна, нали мисис Алън? Нали те ми казаха, че мистър Тилни и сестра му са заминали някъде с открита карета? И аз какво можех да направя? Но хиляди пъти бих предпочела да съм с вас, нали, мисис Алън?

— Мила, мачкаш ми роклята — отговори мисис Алън.

Макар и останали без подкрепа, уверенията на Катрин не отидоха напразно. Те предизвикаха по-сърдечна и естествена усмивка върху лицето на Тилни и той отговори с тон, в който запазилото се леко недоверие, бе изказано в шеговит вид:

— Във всеки случай ние ви бяхме много задължени, че ни пожелахте приятна разходка, когато се разминахме по Аргайл Стрийт. Бяхте много любезна специално да се обърнете след нас.

— Но аз изобщо не съм ви пожелавала приятна разходка. И през ум не ми мина подобно нещо. Аз настойчиво умолявах мистър Торп да спре. Извиках му веднага, щом ви видях, мисис Алън, не беше ли — о, вас ви нямаше там, наистина му извиках, и ако само беше спрял, щях да скоча и да се втурна след вас.

Има ли Хенри на този свят, който да остане безчувствен към подобно изявление? Поне върху Хенри Тилни то оказа въздействие. С още по-приветлива усмивка той изрече всичко необходимо за безпокойството, съжалението и увереността в почтеността на Катрин от страна на сестра му.

— Само не казвайте, че мис Тилни не се сърди — възкликна Катрин, — защото знам, че не е така. Тази сутрин тя не пожела да ме види, когато я посетих, а я видях да излиза от къщи минута, след като си тръгнах. Чувствах се наранена, но не и оскърбена. Вероятно, вие не знаехте, че съм идвала.

— Не съм бил вкъщи по това време, но чух какво е станало от Елинор, която иска да ви види и обясни причината за тази неучтивост. Причината е бил единствено баща ни. Двамата точно са се приготвяли да излизат и тъй като той е бързал и не искал да отлага разходката, накарал сестра ми да не ви приеме. Това е било всичко, уверявам ви. Сестра ми беше доста разстроена и наистина искаше да ви се извини в най-скоро време.

От сърцето на Катрин падна камък, но все пак у нея остана леко безпокойство, което породи следния въпрос — сам по себе си напълно естествен, но доста труден за Тилни:

— Но, мистър Тилни, защо вие бяхте по-малко великодушен от сестра си? Щом тя е била толкова уверена в чистотата на моите намерения и е могла да предположи, че всичко е било само грешка, защо вие така побързахте да се обидите?

— Аз! Да се обидя!

— Когато влязохте в ложата, видът ви не оставяше място за съмнение, че сте оскърбен.

— Да се оскърбявам! Нямах основания.

— Е, всеки, видял лицето ви, би си помислил, че имате основания.

На това той отговори, като я помоли да му направи място и заговори за пиесата.

Поседя малко с тях и беше толкова мил, че на Катрин никак не й стана приятно, когато си тръгна. Преди да се разделят, все пак се уговориха планираната разходка да се състои в най-скоро време. Така че като се изключи страданието, което й причини излизането на Тилни от ложата, Катрин си мислеше, че общо взето е сред най-щастливите хора на света.

Докато беседваше с Тилни, тя забеляза с известна изненада, че Джон Торп, който никога не се задържаше на едно и също място в театъра за повече от десет минути, бе завързал разговор с генерал Тилни. Изненадата надхвърли всякакви граници, когато долови, че обект на вниманието и разсъжденията им беше самата тя. Какво можеха да говорят за нея? Катрин се опасяваше, че нещо във външността й не се харесва на генерал Тилни. За това съдеше и по факта, че не бе позволил на дъщеря си да я приеме, когато можеше да отложи разходката си с няколко минути.

— Откъде мистър Торп познава баща ви? — беше запитала тя събеседника си, насочвайки вниманието му към тях. Той не знаеше нищо конкретно. Баща му, като всеки военен, познаваше много хора.

Когато настъпи време да си тръгват, Джон Торп дойде да им помогне. Катрин бе непосредственият обект на неговата галантност. Докато чакаха във фоайето за файтон, той изпревари въпроса й, почти изминал целия път от сърцето до върха на езика й. Попита я важно дали е забелязала разговора му с генерал Тилни.

— Той е отличен старец, кълна се! Здрав, енергичен, изглежда на годините на сина си. Трябва да ви кажа, че много го уважавам. Той е един от най-благородните мъже, които са се раждали.

— Но откъде го познавате?

— Откъде го познавам! Малко са хората в града, които не познавам. Често съм го срещал в „Бедфорд“23 и днес, щом влезе в билярдната, веднага се сетих, че съм виждал лицето му. Той, между другото, е един от най-добрите играчи. Направихме една малка игра, макар че в началото аз почти се страхувах от него. Залогът беше пет срещу четири в негова полза и ако не бях постигнал един от най-добрите удари, които светът може би е виждал — попаднах точно в топката му, но не мога да ви го обясня, защото не сме до игрална маса, нямаше да победя. Отличен човек и богат като евреин. Бих искал да обядвам с него, предполагам, че дава разкошни обеди. А за какво мислите, че си говорихме? За вас. Да, за вас. Генералът ви намира за едно от най-хубавите момичета в Бат.

— Но това е абсурдно. Как можахте да кажете такова нещо?

— И какво мислите, че казах аз? — Той сниши глас. — Точно така, генерале, и аз съм на същото мнение.

Катрин, която се бе почувствала така доволна от възхищението на генерала, а не на Джон, не съжали, че мистър Алън я извика в този момент. Торп, обаче, настояваше да я изпрати до файтона и докато се качваше, продължи все така да я ласкае, колкото и да го умоляваше да престане.

Толкова беше хубаво, че от страна на генерал Тилни вместо неодобрение среща възхищение. Катрин радостно си мислеше, че вече няма основание да се страхува от срещата си с нито един член на това семейство. Вечерта й бе донесла повече, неизмеримо повече, отколкото би могла да се надява.