Абатството Нортангър

Глава осемнадесета

Изцяло погълната от щастието си, Катрин почти не забеляза, че бяха изминали два-три дни, без да се съберат дори няколко минути, които да е прекарала с Изабела. Тя го осъзна за първи път и затъгува за разговорите си с нея една сутрин във Водната зала, докато се разхождаше с мисис Алън и нямаше нито какво да каже, нито какво да чуе. Не бяха изминали и пет минути, откакто бе зажадувала за приятелско общуване, и обектът на нейните копнежи се появи, поиска да поговори доверително с нея и я отведе да седнат.

— Това е моето любимо закътано местенце — заяви тя, след като седнаха на една пейка между двете врати, откъдето можеха да наблюдават всички влизащи в залата.

Катрин забеляза как погледът на Изабела непрекъснато се вторачваше ту в едната, ту в другата врата, сякаш нетърпеливо очакваше някого. Спомнила си колко често съвсем несправедливо я бяха обвинявали в лукавство, тя реши, че сегашният момент й дава чудесна възможност най-после наистина да прояви това качество и весело забеляза:

— Не се безпокой, Изабела, Джеймс скоро ще бъде тук.

— Ха! Скъпо мое създание, не мисли, че съм чак такава глупачка, та да искам той да се държи като залепен за мене. Би било отвратително да сме вечно заедно, та нали ще се превърнем в посмешище на целия град. Значи, ти заминаваш за Нортангър. Изумително се радвам. Доколкото разбрах, това е едно от най-хубавите старинни имения в Англия. Ще разчитам да ми го опишеш с най-големи подробности.

— Не се съмнявай, че ще се постарая да вложа цялото си умение. Защо се озърташ непрестанно? Да не би да чакаш сестрите си?

— Никого не чакам. Така или иначе, трябва да гледам нанякъде и имам този глупав навик да се вторачвам в нещо, когато мислите ми са отдалечени на стотици мили. Изумително съм склонна да отсъствам духом, сигурно в това отношение съм ненадмината. Тилни казва, че при хора с определена душевна нагласа винаги се получава така.

— Доколкото разбрах, Изабела, ти искаше да ми кажеш нещо конкретно.

— О, да, има какво. Ето ти още едно доказателство за това, което ти обяснявах. Ах, тази моя нещастна глава! Съвсем забравих. Та въпросът е следният. Току-що получих писмо от Джон и можеш да се досетиш за съдържанието.

— Грешиш, не мога.

— Моя скъпа любов, не се преструвай така отвратително. За какво би могъл да пише той, ако не за тебе? Знаеш, че е влюбен страстно в тебе.

— В мене ли, скъпа Изабела?

— Е, любима моя Катрин, това вече е направо смешно. Скромността с всичките й там прояви сама по себе си е прекрасна, но малко елементарна искреност понякога също никак не вреди. Не мога да разбера всички тези превземки. Та ти просто искаш да ти правя комплименти! Вниманието му към тебе бе тъй явно, че и едно дете би го забелязало. Освен това само половин час, преди да напусне Бат, ти съвсем недвусмислено си го насърчила. В писмото си Джон съобщава, че почти ти е направил предложение и ти си се отнесла най-благосклонно към ухажванията му. Сега той иска от мене да те известя за сериозните му намерения и да ти кажа всичките нежности и ласкателства. Затова напълно излишно е да се преструваш, че падаш от небето.

Катрин бе поразена от това обвинение. Истината й вдъхваше настойчивост и тя уверяваше, че изобщо не е подозирала някаква любов към себе си у мистър Торп, следователно и през ум не би могло да й мине да го насърчава.

— Що се отнася до вниманието, което ми бил оказвал, честна дума, никога не съм го съзнавала дори за секунда, с изключение единствено на първия ден от престоя му тук, когато ме покани на танц. А да ми е правил предложение или нещо подобно, явно има някаква необяснима грешка. Нали не би било възможно да не разбера, ако е ставало въпрос за толкова важно нещо! От все сърце искам да ми повярваш и най-отговорно ти заявявам, че дори една-единствена дума от подобен характер не е била разменена между нас. Пък това за последния половин час, преди да замине, вече е пълно недоразумение и нищо повече, защото аз изобщо не съм го виждала цялата онази сутрин.

— Колкото до това, виждала си го, нали прекара целия предобед в Едгарс Билдингс. Точно в този ден се получи съгласието на баща ти. Много добре знам, че ти и Джон останахте сами в гостната малко преди да си тръгнеш от нас.

— Така ли? Щом казваш, сигурно е вярно, но убий ме, ако си спомням. Чакай, сега се сещам, наистина цялата онази сутрин бях у вас и там, заедно с другите, видях и Джон. Но да сме оставали насаме дори и за пет минути… Впрочем, не си струва да спорим. Нали, каквото и да е имало от негова страна, фактът, че нищо не си спомням, трябва да те убеди, че нито съм мислила, нито съм очаквала или желала да бъда обект на неговите чувства. Чувствам се страшно неудобно, задето той храни някакви симпатии към мене, но съзнателно не съм му давала никакъв повод, нямах и най-малка представа за тях. Умолявам те, час по-скоро разсей тази негова заблуда и му предай, че го моля за извинение, тоест… не знам как би следвало да се изразя…, просто избери най-подходящия начин да му кажеш какво имам предвид. Джон ти е брат, Изабела, и аз в никакъв случай не искам да говоря с пренебрежение за него, но ти много добре знаеш, че ако има мъж, когото да отделям сред другите, това не е той.

Изабела мълчеше.

— Мила приятелко, не бива да ми се сърдиш. Не можех да предположа, че брат ти толкова се е увлякъл по мене. А освен това ние така или иначе пак ще бъдем сестри.

— О, да — изчерви се Изабела, — не е само един начинът, по който можем да станем сестри. Е, моя скъпа Катрин, както разбирам, ти твърдо си решила да отхвърлиш бедния Джон?

— Определено не мога да отговоря на неговите чувства, нито пък някога съм имала намерение да ги насърчавам.

— Щом случаят е такъв, естествено повече няма да ти досаждам. Джон бе пожелал да говоря с тебе по този въпрос и аз го сторих. Право да ти кажа, още щом прочетох писмото му, цялата работа ми се видя глупава и необмислена. Нищо добро и за двама ви не би излязло от нея. Та с какви средства ще живеете, ако се ожените? Разбира се, и ти, и той щяхте да получите по нещичко, но в днешно време семейство не се издържа с мизерни доходи. Каквото и да казват авторите на сантиментални романи, без пари си за никъде. Само се чудя как на Джон му е хрумнала подобна идея, изглежда, не е получил последното ми писмо.

— В такъв случай ти нали наистина не ме виниш, че съм извършила нещо лошо? И си убедена, че никога не съм искала да мамя брат ти и до този момент въобще не съм подозирала, че той ме харесва?

— О, що се отнася до това — със смях отвърна Изабела, — нямам претенции, че съм в състояние да определя със сигурност какви са били мислите и плановете ти в миналото. Ти най-добре си знаеш. От време на време човек се впуска в някой лек безобиден флирт и се увлича да дава по-големи надежди, отколкото би желал да оправдае. Можеш обаче да си сигурна, че аз съм последната, която би те съдила сурово. Докато човек е млад и весел, всичко това трябва да се счита за напълно в реда на нещата. Един ден мислиш едно, а на следващия — друго. Появяват се нови обстоятелства и мненията се променят.

— Но моето мнение за брат ти никога не се е променяло. То е било винаги едно и също. Ти говориш за неща, които никога не са се случвали.

— Скъпа моя Катрин — продължи Изабела, без изобщо да я слуша, — за нищо на света не бих те тласнала прибързано към годеж, преди да си наясно със собствените си чувства. Според мене, нищо не би ме оправдало, ако поискам да пожертваш цялото си щастие, за да зарадваш брат ми, просто защото е мой брат. В крайна сметка, може би без тебе той може би ще бъде не по-малко щастлив, защото хората рядко знаят какво ще им хрумне, особено младите мъже, които са така изумително непостоянни и склонни към промени. Та искам да ти кажа, защо щастието на брат ми трябва да ми е по-скъпо от щастието на моята приятелка? Знаеш, че представите ми за приятелството са доста стриктни. Преди всичко обаче, мила Катрин, недей да бързаш. Запомни от мене, че който много бърза, после съжалява. Тилни казва, че хората в нищо не се заблуждават толкова често, колкото в характера на собствените си чувства, и мисля, че е много прав. Охо, ето идва и самият той. Няма значение, впрочем, защото съм сигурна, че няма да ни забележи.

Катрин вдигна поглед и видя капитан Тилни, а докато говореше, Изабела така настойчиво се бе вторачила в него, че скоро привлече вниманието му. Той незабавно приближи и седна на мястото, което тя му посочи с канещ жест. Първите му думи стреснаха Катрин. Макар да говореше тихо, тя успя да долови:

— Значи така! Винаги охранявана, ако не лично, то от доверено лице.

— О, глупости! — отвърна Изабела със същия полушепот. — Защо говорите подобни неща? Та ако бях убедена, че е така… Вие знаете, че имам доста независим дух.

— Бих искал да имахте независимо сърце. Това за мене би било достатъчно.

— О, става въпрос за сърцето ми! Та вас какво ви интересуват сърцата? Никой от вас, мъжете, няма сърце.

— Ако нямаме сърца, то имаме очи и те ни карат достатъчно да се измъчваме.

— Така ли? Съжалявам. Съжалявам, че очите ви откриват нещо толкова отблъскващо у мене. Обръщам се на другата страна. Надявам се, че това ви удовлетворява — каза тя, обръщайки му гръб — надявам се, че сега очите ви не се измъчват.

— Напротив, даже по-силно, защото все още виждат крайчеца на един профил със свежа като пъпка кожа, което едновременно е прекалено много и прекалено малко.

Катрин чу всичко до последната дума и цветът на лицето й се промени. Не можеше да слуша повече. Беше изумена как Изабела може да търпи подобни думи. Изпълни я ревност заради брат й и тя се изправи, обяви, че трябва да се присъедини към мисис Алън и предложи да се разходят из залата. Изабела, обаче, никак не се показа склонна да приеме. Била изумително уморена, а и толкова отвратително било да се марширува напред-назад. Освен това, ако се отделяла от мястото си, щяла да пропусне да забележи сестрите си, които очаквала всеки момент. Затова скъпата й Катрин трябвало да я извини и отново да седне. Ала и Катрин можеше да бъде упорита и тъй като точно в този момент мисис Алън се приближи и предложи да си вървят, тя напусна с нея Водната зала, като остави Изабела да седи до капитан Тилни. Катрин си тръгна с доста тревожни чувства. Струваше й се, че капитан Тилни е на път да се влюби в Изабела и че приятелката й несъзнателно го насърчава. Безспорно го правеше несъзнателно, защото привързаността на Изабела към Джеймс беше неоспорима и открито призната чрез годежа й. Невъзможно беше човек да се съмнява в нейната вярност и добри намерения. И все пак, по време на целия разговор, Изабела се беше държала странно. Беше се изразявала не като познатата Изабела, беше говорила прекалено много за пари и изглеждаше твърде доволна от появата на капитан Тилни. Колко странно, че не долавяше възхищението му от нея. Катрин горещо желаеше да й намекне за това, да я накара да се държи нащрек, за да предотврати цялото страдание, което твърде оживеното й държане можеше да донесе както на капитан Тилни, така и на нейния брат.

Чувствата на Джон Торп към нея бяха комплимент, който не смекчаваше впечатлението от безразсъдството на сестра му. Катрин бе почти толкова далече от мисълта да вярва на тези чувства, колкото и от желанието те да се окажат искрени. Тя съвсем не бе забравила способността му да се заблуждава и уверенията, че й е направил предложение, а тя го насърчила, я убедиха колко непонятни за ума можеха понякога да бъдат неговите грешки. Поради тази причина нейното самолюбие не бе поласкано. Връх взе учудването. Направо смайващо беше старанието му да си въобрази, че е влюбен в нея. Изабела беше говорила за вниманието, което й оказвал, но самата Катрин никога не го беше усещала. Изабела беше казвала много неща, за които Катрин се надяваше, че бяха изречени необмислено и повече никога няма да се повторят. Приятно й беше да се уповава на това заключение, което в момента създаваше лекота и покой в душата й.