Абатството Нортангър

Глава двадесет и девета

Катрин бе прекалено нещастна, за да изпитва страх. Самото пътуване не й вдъхваше никакъв ужас. Тя тръгна, без да се тревожи от продължителността му и без да обръща внимание на неудобствата да бъде сама. Свита в единия ъгъл на колата, тя ридаеше неудържимо. Вдигна глава и можа да хвърли поглед назад, едва когато бяха изминали няколко мили извън стените на Абатството и най-високата част от парка на имението вече почти се бе скрила зад хоризонта. За беда, пътуваше по същия път, по който само преди десет дни така щастливо се бе разходила до Удстън и обратно. Докато изминаваха четиринадесетте мили, горчивината й стана по-тежка, защото покрай нея се нижеха същите онези околности, които първия път бе наблюдавала в съвсем различно настроение. Страданието й се засилваше с всяка миля, доближаваща я до Удстън, а когато милите останаха само пет и колата подмина разклона за селото и мисълта, че Хенри е толкова близо, а не знае нищо за случилото се, изпълни Катрин с неописуема мъка и страдание.

Денят, прекаран в Удстън, беше един от най-щастливите в живота й. През този ден генералът бе използвал такива изрази по отношение на Хенри и самата нея, беше говорил и се беше държал по такъв начин, че съвсем недвусмислено я убеди, че действително желае тяхната женитба. Да, само преди десет дни тя беше опиянена от подчертаното му внимание, макар че малко я смущаваше прекаленото съобразяване с нейното мнение. Но сега… какво бе сторила или пропуснала да стори, за да се стигне до подобна промяна?

Единствената нанесена от нея обида, за която можеше да обвини себе си, беше от такъв характер, че едва ли бе възможно той да научи за нея. Само Хенри и собственото й сърце бяха посветени в ужасните подозрения, които тя така необосновано беше таила, но Катрин беше убедена, че тайната й е опазена. Хенри не би могъл да я предаде, поне не преднамерено. Ако баща му наистина по някакво нещастно стечение на обстоятелствата беше разбрал какво се бе осмелила да мисли и търси, какви безпочвени фантазии и оскърбителни проучвания я бяха занимавали, не би се учудила и на най-яростното му негодуване, не би се удивила, ако я изхвърлеше от къщата си. Ала Катрин беше сигурна, че генералът не може да знае за тези обстоятелства, които единствено можеха да оправдаят действията му, донесли й толкова страдания.

Колкото и да я вълнуваха подобни догадки, не те стояха на първо място. Имаше една друга мисъл, по-близка до сърцето й, една по-обсебваща и трепетна тревога. Какви ще бъдат мислите, чувствата и видът на Хенри, когато се върне в Нортангър и разбере, че тя си е заминала. Това беше въпросът, който будеше натрапчив интерес у нея и засенчваше всичко останало. Той не й оставяше минута покой. Безпокойството и утехата се редуваха. Катрин ту се плашеше, че Хенри спокойно ще се примири с постъпката на баща си, ту се изпълваше с блажена увереност в неговото съжаление и негодуване. Естествено, той няма да се осмели да говори пред генерала, но пред Елинор — какво ли би споделил с Елинор?

Часовете се изнизваха сред тези непрестанно връхлитащи я съмнения и догадки за редица неща, върху които съзнанието й не беше в състояние да се задържи повече от секунда и пътуването напредваше по-бързо, отколкото Катрин бе очаквала. Упоритите неспокойни мисли, които не й позволяваха да забелязва нищо около себе си, след като бе подминала околностите на Удстън, й спестиха всякакви наблюдения докъде се е придвижила и макар че нито една гледка по пътя не задържа дори за момент вниманието й, пътуването изобщо не й се стори отегчително. Имаше и друга причина за това — тя не изгаряше от желание пътешествието да свърши, защото връщането във Фулъртън по този начин почти означаваше да си развали удоволствието да види своите най-обични хора след толкова продължително отсъствие — цели единадесет седмици. Какво трябваше да каже, за да не унизи себе си, да не увеличи собствената си мъка, като я изповяда пред други, а и да не предизвика безсмислено негодуване, което вероятно щеше да засегне и невинните наред с виновните, защото породената враждебност нямаше да прави разлика. Тя никога не би могла да отдаде дължимото на достойнствата на Хенри и Елинор, защото прекалено силните й чувства не можеха да се изразят с думи, а ако към тях също се създадеше неприязън поради неблагоприятното мнение за баща им, това би я проболо право в сърцето.

Обхваната от такива чувства, Катрин по-скоро се плашеше, отколкото желаеше да види островърхата кула на катедралата в Солзбъри36, което би означавало, че до дома й остават двадесетина мили. Когато напускаше Нортангър, знаеше само, че трябва да стигне до Солзбъри. Невежеството по отношение на собствения й маршрут бе толкова голямо, че дължеше много на пощенските служители, които й казваха имената на междинните селища, до които трябваше да достигне. Не се сблъска с нищо, което да я разстрои или уплаши. Младостта, вежливите обноски и щедрото заплащане й осигуриха цялото внимание, необходимо на пътничка като нея. Така че като спираше само за да смени конете, тя прекара в път около единадесет часа без премеждия и тревоги и между шест и седем часа осъзна, че навлиза във Фулъртън.

Завръщането на героинята в родното й село след всички приключения, с тържествуващия блясък на възстановената репутация и цялото подобаващо на графиня достойнство, с огромна свита знатни роднини, разположили се в няколко каляски и три камериерки в пътническа карета с четири коня зад нея, е събитие, което изобретателното перо с удоволствие би описало. То придава достоверност на всеки завършек, а авторката задължително споделя славата, с която така щедро обсипва героинята. Аз връщам моята героиня у дома й самотна и опозорена и нямам никакъв повод да се впусна да разказвам подробности със сладостен възторг. Героиня, завръщаща се вкъщи в наемна пощенска кола, е такъв удар върху чувствата, след който всякакъв опит за внасяне на величие и въодушевление е невъзможен. Ето защо пощальонът-кочияш бързо ще премине с колата през селото под погледите на събралата се неделна тълпа и героинята ще слезе, без да губи много време.

Но каквито и мрачни мисли да бяха обхванали съзнанието на Катрин, докато приближаваше пасторския дом по този начин и независимо от изпитваното от авторката унижение при описанието на събитията, пристигащата готвеше на онези, при които се връщаше, удоволствие, каквото не се среща всеки ден. Първо, с идването на колата, второ, със собствената си поява. Тъй като пътническите коли бяха рядко срещана гледка във Фулъртън, цялото семейство незабавно се струпа край прозореца, а когато тя спря пред извитата порта, всички очи заблестяха от радост, а фантазията на всеки заработи трескаво. Семейството не очакваше подобна приятна изненада, като се изключат двете най-малки деца — шестгодишно момченце и четиригодишно момиченце, които се надяваха от всяка кола да слезе техен брат или сестра. Щастлив бе онзи поглед, пръв забелязал Катрин! Щастлив бе онзи глас, пръв обявил, че това е тя! Ала никога няма да се разбере със сигурност дали законният щастливец беше Джордж или Хариет.

Бащата, майката, Сара, Джордж и Хариет се бяха скупчили край вратата, нетърпеливи да я посрещнат изпълнени с любов. Тази гледка събуди най-нежни чувства у Катрин и след като слезе от колата и всички започнаха да я прегръща, тя откри, че се е успокоила много повече, отколкото бе смятала за възможно. Така заобиколена от близките си, тя се почувства щастлива. За кратко време всички останали чувства бяха потиснати от блаженството на обичта на нейното семейство, а близките й в началото почти нямаха време спокойно да проявят своето любопитство, завладени от радостта, че я виждат. Всички се настаниха край масата и мисис Морланд побърза да поднесе чая по-рано, за да подкрепи бедната пътешественичка, чиято бледност и измъчен вид скоро забеляза. Едва тогава към Катрин бе отправен достатъчно прям въпрос, който изискваше определен отговор.

С неохота и голямо колебания тя се впусна да разказва онова, което слушателите й след половин час само от любезност биха окачествили като обяснение. Те така и не успяха да схванат причината и да проумеят подробностите, свързани с нейното внезапно завръщане. Семейство Морланд ни най-малко не бяха раздразнителни хора и не бързаха да виждат навсякъде обида и да реагират остро на нея, но след разказа стана ясно, че в този случай е налице оскърбление, което не можеше да се пренебрегне, нито да се прости лесно през първия половин час. Без да изпитват драматична тревога, докато обсъждаха дългото самотно пътуване на дъщеря си, мистър и мисис Морланд нямаше как да не смятат, че то би могло да й донесе големи неприятности и че те доброволно никога не биха го позволили. Като я бе принудил да го предприеме, генерал Тилни не бе действал нито почтено, нито милостиво, и като джентълмен, и като родител. Защо го бе направил, какво го бе предизвикало да наруши правилата на гостоприемството и толкова бързо да смени цялото си особено пристрастие към дъщеря им с истинска неприязън, бе въпрос, който те бяха в състояние да разгадаят толкова, колкото и самата Катрин. Ала това в никакъв случай не ги потисна задълго и след като прекараха известно време в безполезни предположения, удовлетвориха цялото си възмущение и удивление с извода, че „това е странна работа и той навярно е много особен човек“. Вярно, че Сара продължи да се наслаждава на удоволствието от незнанието, като възклицаваше и правеше догадки с юношески плам.

— Миличка — каза накрая майка й, — ти прекалено много и излишно се тревожиш. Повярвай на думите ми, това е нещо, което изобщо не заслужава да бъде разбрано.

— Мога да разбера, че е искал Катрин да си замине, когато си е спомнил за онзи ангажимент — заяви Сара. — Но защо не е постъпил вежливо?

— Съжалявам младите хора там — отвърна мисис Морланд — навярно им е тежко. Що се отнася до останалото обаче, то вече няма значение. Катрин благополучно се прибра вкъщи, а нашето щастие няма нищо общо с генерал Тилни.

Катрин въздъхна.

— Е — продължи с философска мъдрост майка й, — доволна съм, че докато си пътувала, не съм знаела, но след като всичко свърши, добре е, че не е станала никаква беля. Винаги е добре младите хора да се подлагат на изпитания. Ти, моя мила Катрин, винаги си била едно нещастно разсеяно малко създание, но сега е трябвало да си събереш ума, когато се е налагало да сменяш толкова много пощенски коли, и се надявам, че не си загубила нищо по пътя.

И Катрин се надяваше на същото, дори се опита да прояви интерес към собственото си усъвършенствуване, но силите й бяха изчерпани. Скоро единственото й желание бе да мълчи и да остане сама и затова с готовност прие следващия съвет на майка си да си легне. Родителите й не видяха в лошия й вид и възбуда нещо повече от естествените последици от унизени чувства и необикновеното напрежение и умора при подобно пътуване, затова се разделиха с нея без ни най-малкото съмнение, че сънят ще оправи всичко. И макар че на следващата сутрин надеждите за нейното възстановяване да се оказаха неоправдани, бащата и майката все така изобщо не подозираха, че можеше да има по-дълбоко скрито зло. Те нито веднъж не помислиха за сърцето й, което беше доста странно за родители на млада седемнадесетгодишна дама, току-що завърнала се у дома след първото си пътешествие.

Веднага, щом свърши закуската, Катрин седна, за да оправдае обещанието, дадено на мис Тилни, чиято увереност във въздействието на времето и разстоянието върху нагласата на нейната приятелка вече се оправдаваха. Катрин беше започнала да се упреква, че се е разделила доста студено с Елинор, че никога не е ценяла достатъчно достойнствата и сърдечността й и че нито за миг не бе й посъчувствала достатъчно за онова, което е трябвало да претърпи през вчерашния ден. Само че силата на тези чувства съвсем не улесняваха перото й. Никога не се беше толкова затруднявала да пише, колкото сега, когато трябваше да се обърне към Елинор Тилни. Да съчини писмо, в което едновременно да отдаде дължимото на чувствата и положението си, да предаде благодарността си без раболепни съжаления, да бъде сдържана без студенина и искрена без затаена обида; писмо, четенето на което нямаше да причини болка на Елинор, но което преди всичко не би карало самата нея да се черви, ако то случайно попаднеше в ръцете на Хенри — тази задача я изпълваше със страх и сковаваше ума и ръката й. След като дълго мисли и се чуди, тя реши, че единствено пределната краткост би могла донякъде да бъде безопасна. Така тя изпрати парите на Елинор, като ги съпроводи само с най-сърдечни благодарности и хиляди пожелания за щастие от горещо обичащата я приятелка.

— Това бе странно запознанство — забеляза мисис Морланд, когато писмото бе завършено. — Бързо завързано и бързо приключило. Съжалявам, че стана така, защото мисис Алън ги смяташе за доста любезни млади хора, а за съжаление, ти нямаше късмет и с Изабела. О, горкият Джеймс! Е, всички се учим, докато сме живи и се надявам, че следващите приятели, с които се запознаете, повече ще заслужават да държите на тях.

Изчервена, Катрин отговори с глас, в който имаше топлота:

— Няма друга приятелка, която да заслужава да държа на нея повече от Елинор.

— Щом е така, миличка, предполагам, че рано или късно ще се срещнете, така че не се безпокой. Обзалагам се, че след някоя и друга година животът ще ви събере и каква радост ще бъде тогава!

Опитът на мисис Морланд да утеши Катрин не бе успешен. Надеждата да се видят след някоя и друга година можеше само да я накара да си представи какво бе възможно да се случи през това време и да се уплаши от срещата. Тя никога не би могла да забрави Хенри Тилни или да мисли за него с по-малко нежност от сега, но той можеше да я забрави, а да се срещнат в такъв случай!… Очите й се напълниха със сълзи, когато въображението й нарисува картината на неочакваната среща. Майката разбра, че нейните предположения, предназначени да утешат, не са дали резултат, затова предложи като следващо средство за повишаване на настроението да посетят мисис Алън.

Двете къщи се намираха само на четвърт миля разстояние една от друга и докато изминаваха този път, мисис Морланд бързо съобщи всичко, което имаше да казва за разочарованието на Джеймс.

— Много ми е мъчно за него — каза тя, — но иначе нищо лошо не се е случило с провалянето на тази женитба. Не беше много желателно той да се сгоди за момиче, което ние изобщо не познаваме и което няма абсолютно никаква зестра. Сега, след като знаем за нейното държание, съвсем не можем да имаме добро мнение за нея. В момента на горкия Джеймс му е тежко, но това няма да продължи вечно и смея да твърдя, че през целия си живот отсега нататък той ще бъде по-внимателен, поради наивността, проявена при първия му избор.

Катрин би могла да изслуша само толкова от обобщеното виждане на майка си за случилото си. Само още едно изречение би провокирало доброто й поведение и би я накарало да отговори нещо не съвсем разумно. Много бързо цялата й способност да мисли бе погълната от разсъждения за огромната промяна в собствените й чувства и настроения от времето, когато за последен път бе крачила по този добре известен й път. Само преди три месеца, тя бе тичала между двете къщи по десет пъти на ден, изпълнена с безумно радостни надежди и с леко, весело и независимо сърце. Беше очаквала нетърпеливо да вкуси непознати светски удоволствия и нито се опасяваше, нито знаеше, че има зло. Такава беше тя само преди три месеца, а колко променена се бе завърнала сега.

Семейство Алън я посрещна с цялото внимание, което можеше да предизвика неочакваната й поява. Те бяха трайно привързани към нея и учудването им беше голямо, а негодуването им горещо, когато разбраха как са се отнесли с Катрин. При това мисис Морланд нищо не преувеличи в разказа си, нито се постара преднамерено да предизвика техните чувства. „Катрин съвсем ни изненада вчера вечерта — каза тя. — Пропътувала цялото разстояние съвсем сама с пощенска кола и не е знаела нищо за тръгването си до събота вечерта. На генерал Тилни, поради една или друга прищявка, изведнъж му омръзнало нейното гостуване и почти я изхвърлил от къщата. Всичко това е определено много непочтено, той трябва да е твърде странен човек. И все пак се радвам, че Катрин е отново сред нас. А и доста се успокоих, когато разбрах, че тя не е нещастно безпомощно създание и може прекрасно да се грижи за себе си“.

Мистър Алън се произнесе по въпроса с подходящо за един разумен приятел възмущение, а пък мисис Алън толкова хареса изразите му, че веднага започна да ги повтаря след него. Неговото учудване, предположения и обяснения, веднъж произнесени, ставаха и нейни, като към тях се прибавяше единствено забележката: „Генералът наистина е непоносим“, с която запълваше всяка пауза. Така че твърдението „Генералът наистина е непоносим“ беше произнесено два пъти, след като мистър Алън излезе от стаята, без разтоварващ гняв и без значителни отклонения на мисълта в тази посока. При третото повтаряне обаче вече имаше по-съществено изместване на разсъжденията в друга посока, а след четвъртото незабавно последва:

— Само си помисли, скъпа, преди да напусна Бат, зашиха така изкусно моята най-хубава брабантска дантела, че изобщо не се забелязва къде е била скъсана. Някой ден трябва да ти я покажа. Бат е прекрасно място, Катрин, в края на краищата. Уверявам те, че си тръгнах с най-голяма неохота. Присъствието на мисис Торп ни доставяше голямо удоволствие, нали? Та ти помниш колко самотни се чувствахме в началото.

— Да, но това не продължи дълго — каза Катрин и очите й просияха при спомена за първото оживление, разнообразило пребиваването й в Бат.

— Съвсем вярно, ние скоро срещнахме мисис Торп и вече нищо не ни липсваше. Миличка, не смяташ ли, че тези копринени ръкавици излязоха много здрави? За първи път ги сложих вечерта, когато отидохме в Долните увеселителни зали и оттогава доста често ги нося. Спомняш ли си онази вечер?

— Дали си я спомням?! О, до най-малката подробност!

— Беше много приятно, нали? Мистър Тилни пи чай с нас и аз веднага разбрах, че сме имали късмет да се запознаем с него, защото той е изключително приятен. Струва ми се, че ти танцува с него, но не съм много сигурна. Спомням си, че бях облякла любимата си рокля.

Катрин не бе в състояние да отговаря, а след кратък опит да подеме други теми, мисис Алън се върна пак на основния въпрос:

— Генералът наистина е нетърпим! Изглеждаше толкова приятен и достоен мъж. Не мисля, мисис Морланд, че сте виждала по-възпитан човек в живота си. Квартирата, която наемаше, бе дадена на други хора още същия ден, когато той си замина. Нищо чудно, та това е Милсъм Стрийт.

Докато вървяха обратно към къщи, мисис Морланд се опита да втълпи на дъщеря си какво щастие е да имаш такива постоянни приятели, които ти желаят доброто, като мистър и мисис Алън и че на пренебрежението или грубостта на едни повърхностни познати като семейство Тилни направо не трябва да се обръща внимание, щом като човек може да запази доброто мнение и привързаността на по-старите си приятели. Имаше много здрав разум в казаното, но съществуват състояния на духа, когато здравият разум има много малка власт над човешкото съзнание. Чувствата на Катрин отхвърляха почти всяко съждение на майка й. Точно от поведението на тези хора, с които имаше тъй повърхностно познанство, в този момент зависеше цялото й щастие. И докато мисис Морланд обосноваваше собственото си мнение с убедителността на много примери, Катрин мълчаливо размишляваше, че Хенри трябва да се е върнал в Нортангър и да е чул за нейното заминаване, а сега вероятно всички се отправят за Хердфорд.