Абатството Нортангър

Глава двадесет и четвърта

На следващия ден не се предостави възможност за замисленото разглеждане на тайнствените стаи. Беше неделя и цялото време между сутрешната и следобедната църковна служба бе посветено по искане на генерала на разходки навън и обяд със студено месо вкъщи. А колкото и голямо да бе любопитството на Катрин, смелостта й не беше равна на желанието да броди из стаите след вечеря — нито в здрача на притъмняващото небе между шест и седем часа, нито под още по-непълноценната, макар и по-силна светлина на предателска лампа. Така че този ден не бе белязан с нищо, което да развълнува въображението й, освен гледката на много изящна скулптура в памет на мисис Тилни, издигната непосредствено пред семейната скамейка в църквата. Катрин мигновено я забеляза и погледът й дълго остана прикован в нея. Тя бе потресена до сълзи, когато прочете високопарната епитафия, в която безутешният съпруг приписваше всички възможни добродетели на жена си, за чиято скръбна участ бе допринесъл по един или друг начин.

Може би не бе толкова странно, че генералът бе в състояние да се изправи пред подобен паметник, след като го е издигнал. Ала че можеше да седи и да се владее тъй дръзко с тази скулптура пред очите му, да запазва тъй достолепния си вид, да се оглежда така смело наоколо, нещо повече, дори да се осмели да влезе в църквата, изумяваше Катрин. Не че тя не можеше да се сети за много примери за съществуването на не по-малко закоравели престъпници. Спомняше си десетки герои, затънали безвъзвратно във всевъзможни пороци, извършващи престъпление след престъпление, убиващи когото искат без никаква милост и угризения, докато накрая насилствена смърт или оттегляне в манастир слагаха край на черните им дела. Самото издигане на паметника ни най-малко не намаляваше съмненията й, че мисис Тилни не е мъртва. Дори да слезеше в семейната гробница, където се предполагаше, че почива прахът й, дори да видеше ковчега, в който той уж се пазеше, какъв смисъл би имало при тези обстоятелства? Катрин беше чела прекалено много, за да бъде напълно наясно с каква лекота можеше да се направи една восъчна фигура и да се извърши фиктивно погребение.

Следващото утро обещаваше нещо по-добро. Ранната разходка на генерала, ненавременна от всяка друга гледна точка, в случая бе добре дошла. Щом Катрин се увери, че е излязъл от къщи, веднага помоли мис Тилни да изпълни обещанието си. Елинор с готовност се съгласи, но след като тръгнаха Катрин й напомни за едно друго обещание. Затова най-напред отидоха в спалнята на мис Тилни, за да видят портрета. На него бе изобразена много хубава жена с меко и замислено изражение. Дотук очакванията на изправилата се за първи път пред него гостенката се оправдаха, но не напълно. Тя бе разчитала да види черти, израз, тен, които изцяло да приличат, да бъдат просто копие на чертите, израза, тена ако не на Хенри, то поне на Елинор. Катрин беше свикнала да мисли, че портретите винаги трябва да отразяват приликата между майки и деца. Лицето се оформяше веднъж завинаги и се предаваше от поколение на поколение. Ала сега Катрин бе принудена да се взира, сравнява и търси прилика. Независимо от този недостатък на портрета, тя го съзерцаваше с трепет и не би се откъснала от него, ако не беше другото, което я интересуваше още по-силно.

Когато тръгнаха по сводестия коридор, Катрин се развълнува толкова силно, че не се опита да поведе какъвто и да е разговор. Само поглеждаше към вървящото до нея момиче. Изразът на Елинор бе тъжен, но спокоен и кроткото й държане подсказваше, че е свикнала с цялата печална обстановка на мястото, където отиваха. Отново преминаха през сгъваемите врати, отново ръката на мис Тилни хвана заветната дръжка и Катрин с почти спрял дъх и боязлива предпазливост се обърна да затвори първата врата, когато в дъното на коридора видя една фигура — страховитата фигура на генерала. В същия миг името „Елинор“ бе произнесено с гръмлив тон, който отекна в цялото здание и едва сега извести дъщерята за присъствието на баща й, а у Катрин предизвика пристъп на безкраен ужас. Първото й инстинктивно желание при вида му бе да се опита да се скрие, но едва ли можеше да се надява, че не я е забелязал. Когато приятелката й с извиняващо се изражение се втурна покрай нея, отиде при баща си и изчезна заедно с него, Катрин побягна да търси сигурност в собствената си стая. Заключи се вътре, убедена, че повече никога няма да събере смелост да слезе долу.

Престоя в стаята си поне един час в състояние на най-голяма възбуда, като дълбоко съчувстваше на бедната си приятелка заради положението, в което се бе озовала, и всеки момент очакваше разгневеният генерал да привика и нея в стаята си. Никой обаче никъде не я повика. След време видя към Абатството да се приближава карета. Това в крайна сметка й даде смелост да слезе долу и, защитена от присъствието на посетителите, да се срещне с генерала. В салона за закуска гостите бяха внесли весело оживление. Генералът я представи като приятелка на дъщеря си по много ласкателен за нея начин, който така умело прикриваше яростния му гняв, че тя се почувства поне за сега сигурна за живота си. Елинор, с напълно овладян израз на лицето, което показваше до каква степен зачита особеностите на бащиния си характер, използува първата възможност, за да я осведоми: „Баща ми просто искаше да напиша отговор на едно кратко писмо“. Сега вече Катрин започна да се надява, че генералът или не я е забелязал, или, поради някакви коварни съображения, е решил да я остави да мисли така. Като се уповаваше на тази надежда, тя се осмели да остане в една стая с него дори след като гостите си заминаха. Не се случи нищо тревожно.

Същата сутрин, след като размисли, тя реши да предприеме сама следващия опит да достигне до забранената врата. Във всяко едно отношение щеше да е по-добре, ако Елинор не знаеше нищо. Не подхождаше на една приятелка да я излага на опасността да бъде заловена втори път или да иска от нея да я съпровожда втори път до стая, чиито вид навярно къса сърцето й. И най-необузданият гнява на генерала не би се стоварил върху Катрин с онази сила, с която би се излял върху дъщеря му. Освен това сама би разглеждала стаята с по-голямо удоволствие. Би било невъзможно да обясни на Елинор подозренията си, които досега вероятно не й бяха идвали на ум. Не можеше следователно в нейно присъствие да търси онези доказателства за жестокостта на генерала, които макар по някакъв начин да бяха останали неоткрити, сега щяха да излязат на бял свят. Катрин бе убедена, че ще намери откъслечен дневник, писан до последен дъх. Тя вече напълно познаваше пътя до стаята и тъй като желаеше да приключи с тази работа до връщането на Хенри, когото очакваха на следващия ден, нямаше време за губене. Денят беше сияен, а смелостта й голяма. Часът бе четири, а слънцето щеше да се скрие зад хоризонта едва в шест, така че само трябваше да се върне в стаята си половин час по-рано от обикновено, за да се преоблече.

Решението бе взето и Катрин се озова сама в сводестия коридор, още докато биеше часовникът. Не бе време за размишления. Тя забърза напред, промъкна се възможно най-безшумно през сгъваемите врати и без да спира, за да се огледа или поеме дъх, се втурна към интересуващата я врата. Бравата се отвори под натиска на ръката й и за щастие не издаде никакъв прокобен звук, който би могъл да разтревожи една чувствителна душа. Катрин влезе на пръсти. Стаята беше пред нея, но изминаха няколко минути преди да успее да направи следващата крачка. Тя се взираше в гледката, която я прикова на място и накара всички мускули по лицето й да заиграят. Пред очите на Катрин се бе разкрила голяма просторна стая с хубаво легло, застлано с димитено покривало32, което прислугата явно никога не приготвяше за спане, гланцирана Батска камина33, махагонени гардероби и изящно боядисани столове. Всичко това бе окъпано от веселите топли лъчи на западното слънце, които проникваха през двата отварящи се напречно по средата прозореца. Катрин бе очаквала видяното да разтърси душата й и наистина стана така. Най-напред я завладяха почуда и съмнение, а скоро след това проблясък на здрав разум добави горчиво чувство на срам. Не би могла да сбърка стаята, но колко дълбоко се бе заблудила във всичко останало — в смисъла на думите на мис Тилни, в собствените си преценки! Тази стая, която тя смяташе за тъй старинна, разположена на ужасно място, всъщност се намираше в частта от зданието, построена от бащата на генерала. Имаше още две врати, които вероятно водеха към будоари, но Катрин не изпитваше желание да отваря която и да е от тях. Можеха ли да бъдат запазени покривалото, под което мисис Тилни бе направила последните си стъпки, или книгата, четена от нея през последните й дни, за да кажат онова, което всичко останало не бе в състояние да прошепне? Не, каквито и престъпления да беше извършил генералът, той положително бе прекалено умен, за да остави очевидни улики. Мисълта да продължи разследването си изпълваше Катрин с отвращение. Единственото, което желаеше, бе да почувства сигурността на собствената си стая и само тя самата да остане посветена в собствената си глупост. Тъкмо се готвеше да се оттегли тъй тихо, както бе дошла, когато звук на стъпки, който не можеше да определи откъде идва, я накара да спре разтреперана. Неприятно би било да я открие тук дори прислужник, да не говорим за генерала (а той сякаш винаги се появяваше тогава, когато присъствието му бе най-малко желано). Тя се ослуша. Звукът бе замрял. Решена да не губи нито секунда, тя излезе и затвори вратата. В същия момент долу бързо се отвори друга врата и някои чевръсти стъпки се заизкачваха по стълбата, покрай която тя трябваше да мине, за да стигне до края на коридора. Катрин нямаше сили да помръдне. С чувство на неподатлив на описание ужас тя втренчено се загледа в стълбата и след няколко мига там се показа Хенри.

— Мистър Тилни! — възкликна тя, а в тона й имаше повече от обикновено изумление.

Той също изглеждаше смаян.

— Милостиви Боже! — продължи тя, без да обръща внимание на поздрава му. — Как се озовахте тук? Как така се качихте по тези стълби?

— Как така се качих по тези стълби — силно изненадан, повтори той. — Ами просто това е най-краткият път от конюшнята до собствената ми стая. И защо да не се кача?

Катрин се опомни, изчерви се силно и не успя повече да продума нито дума. Хенри се вглеждаше в израза на лицето й и като че ли търсеше обяснението, което устните й не отронваха. Той пристъпи към сводестия коридор.

— А може ли аз на свой ред да попитам — каза той, след като дръпна и затвори сгъваемите врати — как вие се озовахте тук? Най-малкото, което може да се каже, е, че този коридор е също толкова странен път от салона за закуска до вашата стая, колкото може би тази стълба от конюшнята до моята стая.

— Ходих — отвърна със сведен поглед Катрин — да видя стаята на майка ви.

— Стаята на моята майка! Има ли нещо необичайно там?

— Не, абсолютно нищо. Мислех, че ще се върнете чак утре.

— Когато заминавах, не очаквах, че ще ми се удаде възможност да се прибера по-рано, но преди три часа с удоволствие установих, че никаква работа не ме задържа повече там. Изглеждате бледа. Боя се, че съм ви уплашил, когато така бързо изтичах по стълбите. Вероятно не сте знаела… не сте била осведомена, че по тази стълба се идва от домакинските помещения?

— Не, не знаех. Денят днес бе чудесен за езда.

— Вярно е. И така сама ли ви оставя Елинор да намирате пътя към всички стаи в зданието?

— О, не! Тя ми показа по-голямата част от сградата в събота. Ние щяхме да влезем в тези стаи, но — тя сниши глас — баща ви беше с нас.

— И това ви попречи — каза Хенри, като я наблюдаваше изпитателно. — Видяхте ли всички стаи в онзи коридор?

— Не, аз само исках да видя… Не стана ли много късно? Трябва да отида да се преоблека за вечеря.

— Само четири и петнадесет е — той показа часовника си, — а сега не сме в Бат. Няма театър, няма увеселителни зали, за които да се готвите. В Нортангър половин час е достатъчен.

Тя не можеше да оспори думите му и се остави да я задържи, макар че страхът от нови въпроси я караше за първи път, откакто го познаваше, да желае да избяга от него. Те вървяха бавно по сводестия коридор.

— Получавали ли сте писмо от Бат след моето заминаване?

— Не и съм много учудена. Изабела най-искрено обеща да ми пише.

— Обещала ви искрено! Искрено обещание! Чувал съм за искрена игра на сцена. Но за искрено обещание… за честно спазване на обещанието… Впрочем, не си струва човек да знае, че съществува и такова качество, защото тогава може да се окаже излъган или наранен. Стаята на майка ми е доста просторна, нали? Голяма и приветлива, пък и будоарите са много удобно разположени. Винаги съм смятал, че това е най-уютният апартамент в зданието и доста се чудя защо Елинор не се премести там. Предполагам, че тя ви е изпратила да видите стаята?

— Не.

— Значи, вие съвсем сама сте решила да го направите?

Катрин мълчеше. След кратка пауза, през която Хенри внимателно я наблюдаваше, той добави:

— Тъй като в самата стая няма нищо, което да предизвиква любопитство, вероятно ви е водило чувство на уважение към характера на майка ми, както ви го е описала Елинор, и нейната памет го заслужава. Мисля, че тя беше най-добрата жена на света. Ала не се случва много често добродетелта да може да се похвали, че е събудила подобен интерес. Рядко проявяваните в домашен кръг ненатрапчиви достойнства на напълно непознат човек предизвикват подобно настойчиво, почтително и нежно чувство, което да подтикне някого към посещение като вашето. Предполагам, че Елинор ви е говорила доста за нея.

— Да, много. Тоест не, но онова, което каза, бе твърде интересно. Нейната тъй внезапна смърт — тази фраза тя изговори бавно и колебливо — и вашето… на всички деца отсъствие и баща ви… мислех си, че той не е изпитвал към нея силна любов.

— И от тези обстоятелства — отговори Хенри, вперил проницателен поглед в очите й — вие сигурно си правите изводи, че за нея не са били положени всички необходими грижи… или че (тя неволно поклати глава) може би е станало нещо още по-непростимо.

За първи път тя по-открито повдигна поглед към него.

— Болестта на майка ми — продължи той, — пристъпът, който доведе до смъртта й, наистина бе внезапен. Самото й страдание бе жлъчна криза, каквито тя често получаваше, така че причината бе единствено в нездравия й организъм. На третия ден, накратко, веднага щом успяхме да я убедим да се прегледа, пристигна лекарят — много почтен човек, в когото тя винаги бе имала огромно доверие. Тъй като според него състоянието й беше тревожно, на следващия ден повикахме още двама лекари, които останаха почти непрекъснато до леглото й в продължение на двадесет и четири часа. На петия ден тя почина. По време на развитието на болестта й Фредерик и аз (ние и двамата си бяхме вкъщи) ходехме постоянно да я видим и от собствените си наблюдения можем да потвърдим, че за нея се полагаха всички възможни грижи, които могат да осигурят любовта на близките и положението й в обществото. Горката Елинор действително отсъствуваше и се намираше тъй далече, че когато се върна, завари майка ни вече в ковчега.

— А баща ви — запита Катрин — той скърбеше ли?

— За известно време беше направо съкрушен. Вие грешите, като предполагате, че той не е бил привързан към нея. Убеден съм, че я обичаше, доколкото бе в състояние да… Знаете ли, всички ние не сме еднакво надарени със способността да изпитваме нежност. И аз няма да се преструвам и да твърдя, че докато беше жива, не трябваше да изтърпява много неща, но въпреки че страдаше от характера му, никога не бе онеправдана в оценката му. Той искрено я ценеше и след смъртта й изпитваше непресторена скръб, макар това да не продължи вечно.

— Хубаво беше да го чуя — каза Катрин, — би било така ужасно…

— Ако ви разбирам правилно, у вас се е оформила толкова чудовищна догадка, че нямам думи да… Скъпа мис Морланд, помислете за страшния характер на подозренията, които таите. Какви основания имате за вашите предположения? Спомнете си в коя държава и в кой век живеем. Спомнете си, че сме англичани и християни. Разчитайте на собствения си здрав разум, на собственото си чувство кое е вероятно и кое не, на собствените си наблюдения за онова, което става около вас. Та нима нашето образование ни подготвя за такива зверства ли? Могат ли нашите закони мълчаливо да ги отминат? Могат ли подобни жестокости да се вършат в страна като нашата, където общуването в обществото и чрез пресата е поставено на такава основа, че всеки човек е заобиколен от съседи — доброволни шпиони, а пътищата и вестниците не позволяват нищо да остане скрито? Скъпа мис Морланд, какви представи сте допуснали да се въртят в главата ви?

Бяха стигнало до края на коридора и Катрин избяга в стаята си със сълзи на срам в очите.