Абатството Нортангър

Глава двадесет и шеста

От този момент нататък тримата млади хора често разискваха случилото се. За изненада на Катрин, нейните приятели бяха единодушни в мнението си, че липсата на добро обществено положение и богатство у Изабела вероятно ще създаде огромни пречки пред женитбата й с брат им. Те бяха убедени, че само тази причина е достатъчна генералът да се противопостави на подобен брак, без да се смятат възраженията, които можеше да предизвика характерът й. Това допълнително изпълваше Катрин с чувство на известна тревога за собствената й съдба. И тя като Изабела имаше невзрачен произход и може би също бе лишена от зестра, а щом собствената тежест в обществото и личното богатство на наследника на имотите на семейство Тилни се оказваха недостатъчни, на какви предимства би могъл да разчита по-малкият му брат? Катрин успяваше да отпъжда твърде болезнените изводи от подобни размишления единствено с упованието, че ще надделее особената благосклонност, която тя бе имала късмета да събуди у генерала към себе си още от самото начало и която той й бе давал да почувства с думите и делата си. Спомняше си също за неговата великодушна липса на интерес към парите, за която бе чувала неведнъж, и затова се изкушаваше да мисли, че неговите деца криво разбират възгледите му по тези въпроси.

Елинор и Хенри обаче бяха напълно убедени, че брат им няма да има куража да се яви лично, за да поиска съгласието на баща си и постоянно я уверяваха, че никога досега в живота си той не е бил по-малко склонен да се появи в Нортангър. Катрин отпусна душата си и необходимостта да се наложи да си замине внезапно престана да я тревожи. Ала тъй като не можеше да се очаква от капитан Тилни, когато все пак някога дойдеше да иска позволение за женитбата си, да обясни честно какво е било поведението на Изабела, Катрин смяташе за изключително уместно Хенри да разкаже на баща си как действително се е случило всичко и по този начин да даде възможност на генерала да си състави точно и безпристрастно мнение и изгради възраженията си на по-справедлива основа от неравностойното положение в обществото. Тя изложи идеята си пред Хенри, но той не възприе тази мярка с готовността, която Катрин очакваше.

— Не — каза той, — няма нужда допълнително да укрепвам позициите на баща ми и да лиша Фредерик от възможността да изповяда собствената си глупост. Нека той сам разкаже нещата така, както смята за добре.

— Но той няма да каже и половината.

— Дори четвъртината ще бъде достатъчна.

Изминаха ден или два, без да получат новини от капитан Тилни и братът и сестрата не знаеха какво да мислят. Това мълчание ту им се струваше естествена последица от предполагаемия годеж, ту го намираха напълно несъвместимо с подобно събитие. Междувременно генералът, макар всяка сутрин да се дразнеше от нехайството на Фредерик, когото го мързяло да пише, ни най-малко не се безпокоеше за него. Най-належащата му грижа бе да направи приятен престоя на мис Морланд в Нортангър. Той често изразяваше тревогата си, че не успява, опасяваше се, че гледката на едни и същи лица всеки ден и еднообразните занимания ще я отблъснат от този дом. Говореше колко му се искало семейството на лейди Фрейзър да не беше заминавало, споменаваше от време на време да събере голяма компания за вечеря, а веднъж-дваж дори започна да брои колко млади хора в околността обичат да танцуват. Да, обаче сега сезонът бе напълно мъртъв, нямаше лов нито на птици, нито на дивеч, а семейството на лейди Фрейзър бе заминало. Всичко свърши с това, че една сутрин той каза на Хенри, че следващия път, когато отиде в Удстън, ще го изненадат някой ден и ще дойдат да хапнат овнешко с него. Хенри бе много поласкан и извънредно щастлив, а Катрин направо се възхити от плана.

— А кога смятате, сър, че ще мога да очаквам това удоволствие? В понеделник трябва да бъда в Удстън, защото трябва да присъствам на събранието на енориашите и вероятно ще остана два-три дена.

— Чудесно, чудесно, ние ще се възползваме от един от тези дни. Няма нужда да определяме точна дата. Съвсем не е необходимо да си създаваш главоболия заради нас. Онова, което имаш вкъщи, ще ни е достатъчно. Според мене от името на младите дами мога да заявя, че те ще проявят снизхождение към трапезата на един ерген. Я да помисля — в понеделник за тебе ще бъде претоварен ден, значи няма да идваме тогава. Във вторник аз пък ще имам работа. Очаквам управителя на Брокам да дойде сутринта на доклад, а после би било неприлично, ако не отида в клуба. Не се ли появя там, изобщо не бих могъл после да погледна познатите си в очите, защото им е известно, че съм си у дома и отсъствието ми би се посрещнало изключително зле. А за мене е правило, мис Морланд, никога да не оскърбявам нито един съсед, даже да се наложи да пожертвувам за това малко време или внимание, дължимо на друг човек. Моите съседи са много достойни хора. Те получават по половин елен от Нортангър два пъти годишно, а аз вечерям с тях винаги, когато мога. Излиза, че за вторник не може да става и дума. Но в сряда, Хенри, мисля, че можеш да ни чакаш. Ние ще пристигнем рано, за да имаме време да разгледаме околностите. Смятам, че до Удстън ще стигнем за два часа и четиридесет и пет минути. В десет часа ще сме се качили в каретата, така че около един без четвърт в сряда можеш да ни посрещнеш.

Дори един бал не би бил по-добре дошъл за Катрин от този малък излет, толкова силно бе нейното желание да види Удстън. Нейното сърце все още туптеше от радост, когато след около един час в стаята, в която седяха с Елинор, влезе Хенри с ботуши и палто и заяви:

— Явявам се пред вас, млади дами, подчертано настроен да ви изнеса едно назидателно слово. Искам да отбележа, че за удоволствията си на този свят трябва винаги да плащаме и че често ги купуваме на твърде висока цена, като жертвуваме питомното щастие, за да гоним дивото, а не е ясно дали ще го хванем. Вземете за пример мене в този момент. За да мога да се надявам на радостта да ви видя в Удсът в сряда, която може да ми бъде отнета поради лошото време и още двадесет други причини, аз съм длъжен да замина веднага, два дена по-рано, отколкото възнамерявах.

— Да заминете! — лицето на Катрин силно помръкна. — Защо?

— Защо! Как можете да ми задавате този въпрос? Защото няма време за губене и не бива да изкарвам ума на моята икономка от страх. Защото трябва да замина и приготвя обяд за вас.

— О, не говорите сериозно!

— Съвсем сериозно, при това със съжаление, защото предпочитам да остана.

— Но как можете да помислите подобно нещо след казаното от генерала? Та той изрично не желаеше да си създавате някакви затруднения, защото ще ни е достатъчно просто онова, което имате.

Хенри само се усмихна.

— Определено абсолютно излишно е да се стараете заради сестра си или мене, а генералът наблегна да не правите никакви излишни приготовления. Освен това, дори да беше казал два пъти по-малко, вкъщи винаги му поднасят толкова разкошни обеди, че за него няма да има никакво значение, ако веднъж седне на по-скромна трапеза.

— Бих желал да разсъждавам като вас, заради баща си и заради себе си. Сега довиждане. Тъй като утре е неделя, Елинор, няма да се връщам.

Той излезе. На Катрин винаги й бе било по-лесно да се усъмни в собствената си преценка, отколкото в преценката на Хенри, затова не измина много време и тя бе принудена да приеме, че той е прав, колкото и неприятно да й беше заминаването му. Но мислите й задълго се задържаха върху необяснимото поведение на генерала. Тя вече бе установила, от собствени наблюдения, без някой да й подсказва, колко придирчив бе той към храната си. Все пак бе напълно непостижимо за ума защо бе трябвало да твърди тъй настойчиво едно, докато през цялото време е мислел друго? Изобщо трудно беше да се разберат хората. Но кой, ако не Хенри, би могъл да знае какво цели баща му?

Сега обаче от събота до сряда те щяха да прекарат без Хенри. Това беше тъжното заключение от всяко разсъждение на Катрин. И писмото на капитан Тилни сигурно щеше да пристигне в негово отсъствие, и в сряда положително щеше да вали. Миналото, настоящето и бъдещето изглеждаха еднакво мрачни. Брат й бе тъй нещастен, загубата на Изабела — мъчителна, а Елинор — винаги в понижено настроения в отсъствието на Хенри. Имаше ли нещо, което да заинтересува или развесели Катрин? Бяха й омръзнали горите и обрамчващите алеите храсти — неизменно тъй равно подкастрени и лишени от живот. Самото Абатство сега за нея не представляваше нищо повече от всяка друга сграда. Болезненият спомен за нейната глупост, която то подхрани и доведе до крайност, бе единственото чувство, което зданието събуждаше у нея. Как коренно се бяха променили представите у нея, която така бе копняла да попадне в абатство! Сега въображението на Катрин й рисуваше като най-очарователен непретенциозния уют на един пасторски дом с удобно разположение на помещенията, нещо като дома във Фулъртън, но много по-добър. Във Фулъртън можеше да има недостатъци, но Удстън вероятно бе идеален. Ех, веднъж да дойдеше сряда.

И сряда дойде, и то точно когато й бе време да дойде. Беше слънчев ден и Катрин не стъпваше по земята от радост. В десет часа каретата с четирите коня изведе тримата от Абатството и като приятно изминаха около двадесет мили, навлязоха в Удстън, голямо и многолюдно село, разположено сред привлекателни околности. Катрин се срамуваше да каже колко красиво й се струва, докато генералът, изглежда решил, че трябва да се извинява, говореше за равнинната местност и малкото къщи в селото. Но в душата си Катрин предпочиташе това място пред всички останали, посетени досега, и разглеждаше с възхищение всяка по-голяма къща и всички бакалнички, покрай които минаваха. В другия край на селото, на добре подбрано разстояние от останалите къщи, се издигаше пасторският дом, новопостроена солидна каменна сграда с полукръгла форма и зелени порти. Когато доближиха до вратата, видяха Хенри със своите другари в самотата — едро младо нюфаундлендско куче и два или три териера, готов да ги посрещне и да им окаже цялото си гостоприемство.

Катрин влезе в къщата прекалено развълнувана, за да е в състояние да види или каже нещо смислено и когато генералът я призова да си даде мнението, оказа се, че тя почти не бе забелязала какво има в стаята, където стоеше. Като се огледа, тя в същия миг осъзна, че се намира в най-уютната стая на света, но бе прекалена предпазлива, за да го каже, и студенината й разочарова генерала.

— Ние не наричаме това хубава къща — каза той. — Ние не я сравняваме с Фулъртън или Нортангър. Ние смятаме, че това е просто един пасторски дом, малък и строен без замах, признавам, но приличен и удобен за обитаване. Общо взето, той не стои по-долу от повечето подобни сгради. Или с други думи, смятам, че малко са останалите пасторски домове в Англия, които да са наполовина толкова хубави. Могат обаче да се направят подобрения. Изобщо не съм мислил да твърдя обратното. Всяко разумно нещо е добре дошло, например може би направата на арка, макар че, между нас казано, нищо не предизвиква отвращението ми повече от една неуместно стъкмена арка.

Катрин не чу достатъчно от това слово, за да го разбере или да се обиди. Хенри обаче започна усърдно да подхвърля и поддържа други теми за разговор, а в същото време прислугата внесе пълен поднос със закуски. Генералът възвърна самодоволния си вид, а Катрин — обичайното си ведро настроение.

Въпросната стая бе просторна, с удобни размери и красиво обзаведена като трапезария. По-късно, на път за градината, на Катрин показаха най-напред малка стая, принадлежаща на стопанина на дома и много старателно подредена за случая. След това влязоха в бъдещата гостна, чиито вид, макар и без мебели, очарова Катрин достатъчно, та дори и генералът да се почувства удовлетворен. Това бе стая с красива форма, с прозорци, достигащи до пода, през които се откриваше приятна гледка, макар и само на зелени поляни. В този момент Катрин изрази възхищението си така, както го почувства — с цялото си искрено простодушие.

— О, защо не мебелирате тази стая, мистър Тилни? Колко жалко, че не е обзаведена! Това е най-хубавата стая, която някога съм виждала, най-хубавата стая на света!

— Убеден съм — каза генералът с най-доволна усмивка, — че тя съвсем скоро ще бъде мебелирана. Чака се само някоя дама с добър вкус да си даде съветите си.

— О, ако къщата беше моя, никога не бих прекарвала времето си в друга стая. Каква разкошна къщичка има там сред дърветата — при това ябълкови дървета! Това е най-хубавата къщичка, която съм виждала!

— Вие я харесвате, вие одобрявате тя да стои там. Това е достатъчно. Хенри, да не забравиш да поговориш за това с Робинсън. Къщичката трябва да остане.

Този комплимент накара Катрин рязко да се опомни и веднага да млъкне. И макар че генералът подчертано поиска да разбере какъв преобладаващ цвят би избрала за тапетите, завесите и гоблените, не можа да изтръгне от нея дори подобие на мнение. Въздействието на новата обстановка и свежият въздух й помогна да се отърси от смущаващите я асоциации. Така че, когато достигнаха до декоративната част на градината — алея, обикаляща около една ливада, върху която Хенри бе започнал да упражнява таланта си преди около половин година, Катрин значително бе възстановила спокойствието си и успя да я прецени като по-хубава от всяка друга декоративна градина, която беше виждала в богатия си живот, въпреки че в нея нямаше нито един храст, по-висок от зелената пейка в ъгъла.

Те бавно се разходиха из другите ливади и през част от селото, посетиха конюшнята, за да видят някои подобрения, поиграха си с няколко сладки малки кученца, които току-що бяха проходили и забавно залитаха, когато неусетно стана четири часа. Катрин си мислеше, че няма още три. В четири трябваше да обядват, а в шест да потеглят обратно. Никога денят не се бе изнизвал тъй неусетно!

Катрин не можеше да забележи, че обилният обяд не предизвикваше и най-малкото учудване у генерала. Нещо повече, той дори поглеждаше към страничната маса за още студено месо, каквото нямаше. Синът и дъщерята съзряха други неща. Те рядко бяха виждали баща си да яде с такава охота извън къщи и никога преди мазнината в белия сос не го бе смущавала по-малко.

В шест часа, след като генералът изпи кафето си, те отново се качиха в каретата. Генералът се беше държал много мило през цялото посещение и в душата си Катрин беше уверена какви са неговите очаквания, затова ако можеше да се чувства малко по-сигурна и в желанията на сина, би напуснала Удстън почти без да се безпокои как и кога ще се върне там.