Абатството Нортангър

Глава седемнадесета

Започна шестата седмица от престоя на семейство Алън в Бат. Дали тя щеше да се окаже и последната, от известно време бе въпрос, в чието обсъждане Катрин се заслушваше с разтуптяно сърце. Едно така скорошно прекратяване на познанството й със семейство Тилни представляваше тежка беда, за която нямаше утеха. Докато бъдещето тънеше в неизвестност, тя имаше чувството, че цялото й щастие е заложено на карта, но когато се реши квартирата да бъде наета за още две седмици, светът отново се изпълни със сигурност. Катрин малко се замисляше дали тези две седмици щяха да й донесат друго, освен удоволствието понякога да вижда Хенри Тилни. Наистина, веднъж или дваж след годежа на Джеймс беше осъзнала какво би могло да се случи. Тя дори достигна дотам да си позволи тайно да мечтае за едно „може би“. Като цяло, обаче, очакванията й не се простираха по-далече от блаженството да бъде с него в театъра или балната зала. Този момент обхващаше следващите три седмици и тъй като през това време щастието й бе сигурно, останалата част от собствения й живот й се струваше толкова далечна, че почти не будеше интерес. Още същата сутрин, когато въпросът бе изяснен, тя посети мис Тилни и изля пред нея радостните си чувства. Съдено беше това да е ден на изпитания. Едва Катрин беше успяла да изрази задоволството си от удължения престой на мистър Алън, когато мис Тилни й съобщи, че нейният баща току-що е решил да си заминат от Бат в края на идната седмица. И това ако не беше удар! Напрегнатата неизвестност, която Катрин бе преживяла същата сутрин й изглеждаше като безгрижно спокойствие в сравнение със сегашното разочарование. Лицето й помръкна и с глас, изпълнен с неподправена тревога, тя повтори като ехо последните думи на мис Тилни: „В края на идната седмица!“.

— Да, рядко баща ми може да бъде накаран да се отнесе към минералната вода с вниманието, което според мене тя заслужава. Той е разочарован, защото не пристигнаха едни негови приятели, които бе очаквал да види тук и тъй като вече се чувства доста добре, бърза да се прибере вкъщи.

— Много съжалявам — каза унило Катрин, — ако знаех по-рано…

— Може би — започна притеснено мис Тилни — ще бъдете така добра… Ще бъда много щастлива, ако…

Влизането на баща й прекъсна тези учтиви фрази, които, както Катрин бе започнала да се надява, може би щяха да доведат до предложение двете да поддържат кореспонденция помежду си. След като генералът я поздрави с обичайната си любезност, той се обърна към дъщеря си с думите:

— Е, Елинор, мога ли да те поздравя, че си успяла да склониш хубавата си приятелка да удовлетвори молбата ти?

— Тъкмо бях започнала да й излагам молбата си, сър, и вие влязохте.

— В такъв случай продължавай на всяка цена. Зная, че ти е оживяло на сърцето. Моята дъщеря, мис Морланд — продължи той, без да остави време на мис Тилни да каже и дума, — се готвеше да изкаже едно твърде смело желание. Както вероятно вече ви е съобщила, ние напускаме Бат следващата събота. В писмо моят управител ми съобщава, че е необходимо моето присъствие у дома. И след като не се оправдаха надеждите ми да видя тук маркиз Лонгтаун и генерал Кортни, едни от моите най-стари приятели, нищо не ме задържа в Бат. Ако можеше да се изпълни и нашето егоистично желание по отношение на вас, бихме напуснали града без всякакво съжаление. Накратко, възможно ли е да ви убедим да се откажете от вашия триумф сред тукашното общество и да ощастливите вашата приятелка с присъствието си в Глостършър? Почти се срамувам да отправя към вас тази молба, въпреки че вие определено ще я възприемете като по-малко дръзка, отколкото всеки друг в Бат. Скромност като вашата… Ала не, аз в никакъв случай не бих ви притеснил с открита възхвала. Ако склоните да ни окажете честта да гостувате у нас, вие ще ни направите неизразимо щастливи. Вярно е, че не можем да ви предложим нищо, което да се сравнява с увеселенията в този оживен град. Не можем да ви изкушим нито с развлечения, нито с блясък, защото начинът ни на живот, както виждате, е обикновен и непретенциозен, но все пак няма да пожалим никакви усилия абатството Нортангър да не ви се стори лишено от привлекателност.

Абатството Нортангър! Тези думи зашеметиха Катрин и възбудиха у нея чувство на безкраен възторг. Изпълненото й с благодарност и блаженство сърце с мъка успяваше да се сдържи и да изрази вълненията си с езика на някакво подобие на спокойствие. Да получи толкова ласкателна покана! Така горещо да настояват за присъствието й! Тази покана бе въплътила в себе си всичко, което Катрин ценеше и което я изпълваше с чувство на лекота, цялата радост на настоящето и надежда за бъдещето и тя я прие от все сърце с единствената уговорка, че трябва да получи съгласието на родителите си.

— Веднага ще пиша у дома — каза тя — и ако те не възразят, а аз предполагам, че няма…

Генерал Тилни бе настроен не по-малко оптимистично, тъй като вече бе посетил прекрасните й приятели на Пълтни Стрийт и бе получил тяхното одобрение за своите желания.

— Щом те са съгласни да се разделят с вас — заяви той, — можем да очакваме разбиране и от всички останали.

Искрено, макар и меко, мис Тилни отново изрази любезната си молба и само за няколко минути въпросът бе почти уреден, доколкото позволяваше необходимостта да се узнае и мнението във Фулъртън.

Събитията тази сутрин бяха накарали Катрин да преживее какви ли не чувства — мъчителна неизвестност, после сигурност и след това разочарование, ала сега я бе обхванало безметежно и пълно блаженство. В приповдигнато настроение, стигащо до екстаз, с мисълта за Хенри в сърцето си и с абатството Нортангър на езика си, тя забърза към къщи да пише писмото.

Мистър и мисис Морланд, като разчитаха на разумната преценка на приятелите, на които вече бяха поверили дъщеря си, не изпитаха и най-малкото съмнение, че не би могло да има нещо нередно в запознанство, завързало се пред очите им, затова още с първата поща дадоха охотно съгласието си Катрин да гостува в Глостършър. Тази благосклонност с нищо не надхвърляше предварителните надежди на Катрин, но въпреки това затвърди нейното убеждение, че няма друг човек на света, комуто да върви повече по отношение на приятели и щастие, стечение на обстоятелствата и късмет. Сякаш всичко и всички се бяха наговорили да работят в нейна полза. Благодарение на любезността на първите си приятели, семейство Алън, тя бе въведена в среда, където бе изпитала тъй много и тъй различни радости. Беше изживяла щастието да срещне взаимност във всичките си чувства и предпочитания. Усетеше ли влечение към някого или нещо, успяваше да въплъти мечтите си в реалност. Изабела щеше да й стане сестра и това правеше сигурна любовта й. Семейство Тилни, онези, на чието добро мнение за себе си най-много държеше, надминаха дори собствените й желания с този ласкаещ я план за продължаване на близкото им приятелство. Предстоеше й да бъде тяхна избрана гостенка, да прекара седмици под един покрив с човека, чието общество най-много ценеше, и отгоре на всичко това щеше да бъде покривът на едно абатство! Страстта й към старинните сгради отстъпваше единствено на страстта й към Хенри Тилни и замъците и манастирите обикновено придаваха очарование на онези й блянове, които не бяха изпълнени с неговия образ. В продължение на много седмици съкровената й мечта бе да посети и подробно да разгледа крепостния вал и централната кула на някой замък или сводестите галерии, опасващи двора на някое абатство. Тя никога не бе копняла да бъде нещо повече от обикновена посетителка, отбила се за час, тъй като всяка друга възможност й бе изглеждала почти неосъществима. И все пак, невъзможното щеше да се случи. Толкова малка бе вероятността да й се падне такъв късмет — та сградата в Нортангър можеше да бъде по-обикновена, например Нортангър Хаус, Нортангър Хол, Нортангър Плейс, Нортангър Парк, Нортангър Корт или Нортангър Котидж, а тя се оказа абатство и самата Катрин щеше да живее в нея! Всеки ден щеше да има достъп до дълги влажни коридори, тесни килии и някой порутен параклис. Тя не успяваше напълно да потисне надеждата, че там все още витаят древни легенди и ужасяващи спомени за някоя несретна злочеста монахиня.

Чудно беше, че приятелите й не изглеждаха ни най-малко опиянени от гордост заради дома си и с такова спокойствие се отнасяха към мисълта, че го притежават. Единственото обяснение можеше да бъде силата на навика да живеят в него от детинство. Те не смятаха за повод за гордост привилегията, получена по рождение. За тях техният впечатляващ дом означаваше толкова малко, колкото и впечатляващата им външност.

Много бяха въпросите, които Катрин гореше от нетърпение да зададе на мис Тилни, но бурните мисли не й позволиха добре да проследи отговорите. Така тя остана почти в неведение, че абатството Нортангър е било богат манастир по времето на Реформацията. След разрушаването си попаднало в ръцете на един от предците на семейство Тилни, а в сегашната сграда е останала запазена значителна част от старинната постройка, въпреки че останалото е било разрушено. Освен това, зданието беше разположено ниско в една долина, закътано на север и изток от извисяващи се дъбови гори.