Абатството Нортангър

Глава девета

Събитията от вечерта караха Катрин да се чувства все по-нещастна. Това пролича и от нейното поведение. Най-напред, докато още се намираше в балната зала, страданието й се прояви като общо недоволство от всички наоколо и бързо доведе до тягостна досада и неудържимо желание да се прибере вкъщи. Когато пристигна на Пълтни Стрийт, то се превърна в пристъп на изключителен глад, а когато той бе удовлетворен — в най-искрен копнеж да си легне. Това бе крайната точка на нейното отчаяние. Веднага потъна в дълбок сън, продължил девет часа, от който се пробуди напълно възстановена, в отлично настроение, с нови надежди и нови планове. Първото й и най-съкровено желание бе да задълбочи приятелството си с мис Тилни, а първото й решение — да я потърси във Водната зала по обяд. Във Водната зала имаше най-голяма възможност да се срещне една новопристигнала в Бат. Катрин вече бе открила, че това здание помага да се разкрие женското съвършенство и две млади дами да успеят да се сближат. То така приятно предразполагаше към поверяване на тайни и безгранично доверие, че тя имаше всички основания да очаква, че ще намери нова приятелка между неговите стени. И така, планът й за сутринта бе готов и след закуска тя можа спокойно да продължи да чете книгата си, твърдо решена да не става от мястото си и да не прекъсва заниманието си, докато часовникът не удари един. Вече беше свикнала с обстановката, затова забележките и възклицанията на мисис Алън никак не я безпокояха. Добрата жена, поради липса на идеи и способност да мисли, не можеше нито да проведе продължителен разговор, нито да остане за миг напълно мълчалива. Докато работеше, тя не бе в състояние да не коментира на глас, независимо дали имаше кой да й отговаря, че е загубила иглата си, скъсал се е конецът, чула е шум от карета на улицата или е забелязала петно на роклята си. Към пладне, около дванадесет часа и половина, силно хлопане я накара бързо да се приближи до прозореца и да съобщи на Катрин, че два открити кабриолета чакат пред входа, като в първия седи само един прислужник, а във втория брат й, който вози мис Торп. За повече информация не й достигна времето, защото Джон Торп изтича по стълбите и извика високо:

— Е, мис Морланд, ето ме и мене. Отдавна ли чакате? Не можахме да дойдем по-рано, на този стар мошеник, майсторът, му бе потребна цяла вечност, за да намери нещо, в което човек да може да се качи. Аз лично се обзалагам на десет хиляди срещу едно, че тези коли ще грохнат, преди да сме стигнали до края на улицата. Как сте, мисис Алън? Балът снощи бе страшен, нали? Хайде, мис Морланд, побързайте, защото останалите умират от нетърпение да тръгваме. Много им се ще час по-скоро да се преобърнат.

— Какво искате да кажете? — запита Катрин. — Къде отивате всички?

— Отивате! Ама вие да не сте забравили нашата уговорка? Не се ли разбрахме заедно да се поразходим с кола тази сутрин? Ама и памет имате! Отиваме до Клейвъртън Даун.

— Спомням си, че говорихме за нещо подобно — отвърна Катрин, като гледаше към мисис Алън, за да разбере нейното мнение, — но аз всъщност не ви очаквах.

— Не сте ме очаквали! Хубава работа! А щяхте да вдигнете шум до небесата, ако не бях дошъл.

Мълчаливата молба на Катрин към по-възрастната й приятелка не даде никакъв резултат. Мисис Алън, у която отсъствуваше какъвто и да е навик да се изразява без думи, даже не подозираше, че другите се опитват да го правят. Така че Катрин, почувствала в този момент, че желанието й да види отново мис Тилни търпи отлагане в полза на разходката с кабриолет и убедена, че няма нищо неприлично в излизането с мистър Торп, щом Изабела също идва, возена от Джеймс, трябваше да заговори по-ясно.

— Госпожо, какво ще кажете? Ще ви бъде ли удобно, ако изляза за час-два? Да отида ли?

— Постъпи, както намираш за добре, мила — отговори мисис Алън с най-кротко безразличие.

Катрин послуша съвета й и отиде да се приготви. Появи се само след няколко минути. През това време мисис Алън и Торп едва можаха да я похвалят с по някое кратко изречение, след като той бе изтръгнал от дамата изрази на възхищение за своята двуколка. Сбогуваха се и Катрин и Торп забързано се спуснаха по стълбите.

— Моя скъпа — възкликна Изабела към Катрин, чийто приятелски дълг я бе отвел първо при нея, преди да се качи в другия кабриолет. — Ти се приготвя най-малко три часа. Вече се боях, че си се разболяла. Снощи балът беше чудесен! Имам да ти казвам хиляди неща, ала ти побързай и се качвай, защото изгарям от желание да тръгваме.

Катрин се подчини на тези нареждания и тръгна към втората кола, но не толкова бързо, че да не чуе как приятелката й възклицава на висок глас пред Джеймс:

— Тя е толкова мило момиче! Безумно я обичам!

— Нали няма да се уплашите, мис Морланд — каза Торп, помагайки й да се качи, — ако конят ми в началото е малко немирен. Вероятно ще се втурне напред веднъж-дваж, после за минута ще се изправи на задните си крака, когато му дръпна юздата, но скоро ще разбере, че си е намерил майстора. Огнен кон, страшно игрив, но не е злобен.

Катрин си помисли, че тази характеристика не е особено предразполагаща, но вече беше твърде късно за отстъпление, а и самата тя беше много млада, за да признае, че я е страх. Остави се на волята на съдбата, като се уповаваше на способността на животното да разпознава майстора си. Седна кротко в кабриолета, а Торп се настани до нея. Всичко беше готово и на прислужника, застанал до главата на коня, бе наредено с важен тон „да го пусне“. И те тръгнаха с най-умерения възможен ход, без никакви втурвания напред, подскоци и други подобни неща. Доволна, че така леко се е отървала, Катрин с признателност изрази на глас радостта си от приятната изненада. Придружителят й побърза да обясни колко просто било всичко. Цялата работа, увери я той, се състояла в това, че той много добре бил пресметнал как да държи юздите и да размахва камшика с изключителна ловкост и разбиране. Колкото и да й беше трудно да разбере защо на човек, така умело справящ се със своя кон, му бе потрябвало да я тревожи с разкази за опасните му навици, Катрин искрено се поздрави, че е попаднала под грижите на такъв отличен кочияш. Когато й стана ясно, че животното продължава да се движи със същия умерен ход, без да показва и най-малката склонност към нежелана игривост — а скоростта в никакъв случай не бе застрашителна, (едва ли надвишаваше десет мили в час) — тя напълно се успокои. Вече можеше да се отдаде на удоволствието, което й доставяха свежият въздух и възбудата от движението в този хубав, мек февруарски ден. След първите разменени думи последваха няколко минути мълчание, което рязко бе прекъснато от Торп:

— Вярно ли е, че старият Алън е богат като евреин?

Катрин не го разбра. Той повтори въпроса си, като добави и обяснение:

— Старият Алън, човекът, с когото сте дошли.

— А, искате да кажете мистър Алън. Да, мисля, че той е много богат.

— И няма никакви деца?

— Не, няма.

— Чудесно нещо за другите наследници. На вас той ви е кръстник, нали?

— Кръстник ли? Не.

— Но вие почти никога не се делите от тях.

— Да, така е.

— Е, това имах предвид. Той изглежда съвсем приятен стар човек и предполагам, доста добре си е поживял на времето. Неслучайно го е хванала подаграта. Продължава ли да пие по бутилка на ден?

— По бутилка на ден? Не, откъде ви хрумна подобна мисъл? Той е човек с много умерени навици и не мога да си представя как ви се е сторило, че снощи е бил пиян.

— Господ да ви е на помощ! За вас, жените, мъжете винаги са пияни. Защо не предположите, че бутилката оправя мислите на мъжа? Убеден съм, че ако всеки изпиваше по бутилка на ден, половината от бъркотиите в света нямаше да съществуват.

— Не ви вярвам.

— О, Боже, та така хиляди хора ще се спасят. В това кралство не се консумира и една стотна от необходимото количество вино. А трябва да се борим с мъгливия климат.

— Чувам, че в Оксфорд се пие доста вино.

— Оксфорд! В Оксфорд сега не се пие, уверявам ви. Там никой не пие. Трудно ще срещнете човек, който да е надхвърлил своите най-много четири пинти. Ето например, при последното събиране в моята квартира се сметна за изключително постижение, че сме погълнали средно по пет пинти на калпак. Възприе се като нещо необичайно. Естествено, моето вино е чудно хубаво. Няма да намерите подобно в Оксфорд. Може би това бе причината да се изпие такова количество. Това ще ви даде обща представа колко се пие в Оксфорд.

— Да, получих представа — каза меко Катрин. — И то, че всички там пият много повече вино, отколкото съм си представяла. Сигурна съм обаче, че Джеймс не пие толкова.

Забележката предизвика шумен и толкова възбуден отговор, че от него не се разбираше нищо, освен честите, прерастващи почти в ругатни възклицания, които го украсяваха. Накрая Катрин затвърди убеждението си, че в Оксфорд се пие вино в огромни количества, но в същото време запази и щастливата си увереност в относителната трезвеност на своя брат.

По-нататък всички мисли на Торп се насочиха към достойнствата на коня и двуколката. Той подкани Катрин да се възхити на енергичния и естествен ход на коня, на лекотата, с която препуска, на отличните пружини, позволяващи на кабриолета да се движи така плавно. Доколкото успяваше, тя пригласяше на неговите похвали. Не беше възможно нито да го изпревари, нито да го надмине в ласкателствата. Беше безпомощна. На тази тема той бе познавач, тя — невежа. Той я заливаше с порой от думи, а тя беше неуверена в себе си. Без да може да измисли собствена оригинална похвала, Катрин с готовност, като ехо, се съгласяваше с всичко, което му хрумнеше да твърди. Накрая, без всякакви трудности, стигнаха до извода, че екипажът е най-съвършеният по рода си в Англия, кабриолетът — най-елегантният, конят — най-издръжливият, а самият Торп — най-умелият кочияш. След като мина известно време и Катрин реши, че този въпрос окончателно е изчерпан, тя се осмели малко да промени темата:

— Не мислите ли, мистър Торп, че двуколката на Джеймс може да се счупи?

— Да се счупи! Господи! Да сте виждала някога подобна разнебитена таратайка през живота си? Та тя няма нито една здрава желязна част! Колелата са се износили солидно най-малко преди десет години, а що се отнася до купето… Залагам си главата, че то ще се разпадне на парчета само след едно ваше докосване. Това е най-дяволски разхлопаната трошка, която са виждали очите ми! Слава Богу, нашата е по-добра. Не бих се хванал да се возя в другата и две мили, дори да ми дават петдесет хиляди лири.

— О, небеса! — възкликна Катрин, съвсем изплашена. — Умолявам ви, нека се връщаме обратно, непременно ще се случи нещастие с тях, ако продължим! Наистина, да се върнем, мистър Торп, спрете, поговорете с брат ми и му обяснете каква опасност го заплашва.

— Опасност! О, Господи! Какво би могло да се случи? Ако се счупи колело, те само ще се преобърнат, а в тази обилна кал падането изобщо няма да им навреди. Ни най-малко не се тревожете. Кабриолетът е достатъчно безопасен, ако човек знае как да го управлява. Тази кола в добри ръце би вървяла още поне десет години, след като солидно се износи. Не се безпокойте, за Бога! Бих се наел срещу пет лири да я карам до Йорк и обратно, без да загубя и един гвоздей.

Катрин слушаше с удивление. Тя не знаеше как да тълкува тези две толкова противоречиви съждения за едно и също нещо. Полученото възпитание не я бе научило да разбира непостоянството на обичащите да дърдорят повече, нито пък да е наясно до какво изобилие от безпочвени твърдения и безочливи измислици може да доведе прекомерната суета. Членовете на собственото й семейство бяха обикновени делови хора, които рядко се стремяха да се показват остроумни. Баща й се задоволяваше най-много с по някоя игра на думи, а майка й — с пословица. Следователно, те нямаха никакъв навик чрез лъжи да си придават по-голяма тежест, нито пък в един миг да кажат нещо, което да отрекат в следващия. Катрин озадачено размишляваше известно време върху положението и на няколко пъти й се прииска да помоли мистър Торп да изложи по-ясно истинското си мнение по въпроса. Въздържа се, защото й се струваше, че той не се отличава с особено умение да изразява по-ясно мнението си, нито пък да пояснява двусмислените си думи. Освен това се намеси и съображението, че той няма наистина да позволи сестра му и приятелят му да се изложат на опасност, от която лесно би могъл да ги предпази. И така, в крайна сметка Катрин стигна до извода, че кабриолетът всъщност е напълно безопасен и няма защо да се безпокои. От страна на Торп въпросът изглеждаше напълно забравен и останалата част от разговора, по-точно от неговите приказки, започваха и свършваха със собствената му личност и собствените му дела. Говори й как купувал коне за нищожни суми и ги препродавал на невероятни цени, как на конни надбягвания при залаганията неговата преценка безпогрешно му подсказвала предварително кой ще е победителят, как на ловни излети убивал повече птици (при това без веднъж да се прицели както трябва), отколкото цялата останала компания. Описа й един забележителен лов за лисици, при който със своето предвидливо и умело насочване на хрътките поправил грешките на най-опитните ловци и при който прекалено смелата му езда, без нито за миг да застраши собствения му живот, непрекъснато създавала трудности на останалите. Много от тях, завърши спокойно той, си счупили вратовете.

Колкото и да не бе свикнала да преценява самостоятелно и колкото и смътни да бяха общите й представи за истинския мъж, докато понасяше тези излияния, породени от безгранично самодоволство, Катрин не успя изцяло да потисне съмнението, че Торп може би не е особено приятен човек. Това бе дръзко предположение, защото той беше брат на Изабела, а Джеймс я беше уверил, че обноските му ще допаднат на нейния пол. Въпреки това, крайното отегчение от неговото присъствие, което я изпълни, преди да са прекарали заедно и час, се задълбочаваше все повече. И това я принуди, макар и отчасти, да не се поддава напълно на тези силни аргументи и да се разколебае в увереността си, че компанията му й доставя удоволствие.

Пред вратата на мисис Алън Изабела бе неописуемо учудена, когато разбра, че времето много е напреднало и тя не може да се отбие при приятелката си. Минаваше три часа! Това бе необяснимо, невероятно, невъзможно! Изабела не искаше да вярва на собствения си часовник, нито на часовниците на брат си и прислужника. Накрая Морланд извади своя часовник и потвърди факта. Да се съмнява сега би било също толкова необяснимо, невероятно и невъзможно. Така че само можеше да твърди, отново и отново, че никога досега два часа и половина не са изминавали толкова бързо и призова Катрин да я подкрепи. Катрин не беше способна да изрече лъжа, дори за да угоди на Изабела, но на последната бе спестено нещастието да чуе несъгласието на приятелката си, защото не изчака отговора. Собствените й чувства изцяло я бяха погълнали. Щом разбра, че е принудена да си отиде право вкъщи, обзе я безкрайно отчаяние. Беше изминала цяла вечност, откакто беше разговаряла само за минута със скъпата си Катрин, и въпреки че имаше да й казва хиляди неща, струваше й се, че никога повече няма да се видят. Така, с усмивка, изразяваща невероятно страдание, и смеещи се очи, пълни с безкрайно тъга, тя се сбогува с приятелката си и си замина.

Катрин установи, че мисис Алън току-що се е прибрала след претоварената си от безделие сутрин. Отправи към Катрин незабавен поздрав:

— А, мила, ето те и тебе. — Тази истина, която Катрин нямаше нито склонност, нито сили да оспори, бе последвана от думите: — Надявам се, че ти е било приятно да подишаш чист въздух?

— Да, госпожо, денят не би могъл да бъде по-хубав.

— Същото каза мисис Торп. Тя бе много доволна, че сте излезли всички заедно.

— Значи, видяхте мисис Торп?

— Да, веднага щом ти излезе, аз отидох във Водната зала и там я срещнах. Доста си поговорихме. Тя казва, че е било невъзможно да се намери телешко месо на пазара тази сутрин. Количеството му било необичайно оскъдно.

— Видяхте ли други наши познати?

— Да, решихме да пообиколим Полумесеца и там срещнахме мисис Хюз, а заедно с нея вървяха мистър и мис Тилни.

— Наистина ли? Говорихте ли с тях?

— Да, разхождахме се покрай Полумесеца около половин час. Мис Тилни бе облечена в много красива муселинена рокля на точки и това, което чувам, ме кара да мисля, че винаги се облича изключително изискано. Мисис Хюз ми говори надълго за тяхното семейство.

— И какво ви каза?

— О, наистина много неща. Тя почти не говори за друго.

— Каза ли ви от кой край на Глостършър са?

— Каза, но сега не мога да си спомня. Те са много любезни и богати хора. Мисис Тилни е била мис Дръмънд по баща и съученичка на мисис Хюз. Мис Дръмънд имала огромно състояние. Когато се омъжила, баща й й дал зестра от двадесет хиляди лири и отделно пет хиляди, за да си купи булчинска премяна. Мисис Хюз видяла всички дрехи, когато ги донасяли от магазина.

— А мистър и мисис Тилни в Бат ли са?

— Да, мисля, че са тук, но не съм много сигурна. Сега си спомням — май двамата са умрели, поне майката. Да, убедена съм, че мисис Тилни не е жива, защото мисис Хюз ми каза, че мистър Дръмънд дал на дъщеря си прекрасен комплект от перлени бижута в деня на сватбата, които сега принадлежат на мис Тилни, защото били определени за нея след смъртта на майка й.

— А мистър Тилни, моят партньор, единствен син ли е?

— За това не съм напълно сигурна, мила. Останах с някакво смътно впечатление, че има брат. Независимо от всичко, той е чудесен млад мъж според мисис Хюз и вероятно ще постигне големи успехи.

Катрин не зададе повече въпроси. Беше чула достатъчно, за да разбере, че мисис Алън не разполага с точни факти, а тя самата е имала голямото нещастие да пропусне една приятна среща с брата и сестрата едновременно. Ако беше съумяла да предвиди подобно обстоятелство, нищо не би могло да я убеди да излезе с другите. Сега, обаче, можеше само да оплаква лошия си късмет и да мисли какво е загубила, докато накрая й стана ясно, че разходката не й е доставила кой знае какво удоволствие и че Джон Торп е твърде неприятен.