Абатството Нортангър

Глава седма

За половин минута прекосиха двора на Водната зала и стигнаха до сводестия вход срещу Юниън Пасидж, но, за съжаление, там трябваше да спрат. Всеки, който познава Бат, вероятно знае колко трудно се пресича Чийп Стрийт на това място. Тази улица е толкова своеволна, така злощастно свързана с големите пътища от Лондон и Оксфорд и с най-голямата странноприемница в града, че не минава ден без някоя компания от млади дами, независимо по каква важна работа са тръгнали — да търсят сладкиши, шапкарски магазин или, както в този случай — мъже, да не бъдат задържани на едната или другата страна от преминаващите карети, ездачи и товарни коли. Откакто беше пристигнала в Бат, Изабела най-малко три пъти дневно изпитваше подобно нещастие и се вайкаше. Сега й бе отредено още веднъж да го изживее и да се повайка, защото точно когато застанаха срещу Юниън Пасидж и видяха двамата млади мъже в тълпата отсреща да си проправят път по тази интересна тясна уличка, една приближаваща открита двуколка им попречи да пресекат. Мъж с вид на много опитен кочияш я караше по разнебитения паваж с безумна скорост, достатъчна да застраши живота на три същества — собствения му, на неговия спътник и на коня.

— Ах, тези отвратителни двуколки! — промълви Изабела, като вдигна поглед. — Така ги мразя!

Омразата, макар съвсем справедлива, се оказа изключително краткотрайна, защото тя погледна отново и възкликна:

— Какво щастие! Мистър Морланд и брат ми!

— Мили Боже, та това е Джеймс — в същия миг произнесе Катрин.

Младите мъже ги забелязаха, конят бе незабавно спрян с такава сила, че почти щеше да се сгромоляса върху задницата си и пътниците изскочиха от двуколката. Слугата междувременно беше офейкал, затова и конят и колата бяха оставени на произвола на съдбата.

Катрин, за която тази среща бе съвсем неочаквана, посрещна брат си с буйна радост. Той беше много обичлив по душа и искрено привързан към сестра си и всячески й показа, че неговото удоволствие е не по-малко, доколкото имаше време да го стори, тъй като искрящите очи на мис Торп настойчиво очакваха вниманието му. Любезните поздрави на Джеймс бързо се пренасочиха към нея, примесени с радост и стеснение, които трябваше да подскажат на Катрин, ако тя умееше по-добре да разгадава чувствата на другите и не бе така наивно погълната от собствените си преживявания, че не само тя, но и брат й смята приятелката й за много хубава.

Джон Торп, който междувременно бе дал разпореждания за коня и колата, скоро се присъедини към тях и от него Катрин получи полагащата й се компенсация. Той само леко и небрежно докосна ръката на Изабела, а нея удостои с цял поклон — не съвсем дълбок, но с изнесен назад крак. Торп беше млад мъж, среден на ръст и набит. Надарен с грозновато лице и тромава фигура, той сякаш се боеше, че ще изглежда прекалено красив, ако не се облича като коняр и твърде изискан, ако не се държи прекалено свободно, когато трябва да бъде официален, затова поведението му изглеждаше почти нахално, когато ситуацията позволяваше да прояви по-непринудено отношение. Той извади часовника си и попита:

— За колко, мислите, взехме разстоянието от Тетбъри до тук, мис Морланд?

— Не знам какво е разстоянието.

Брат й каза, че са двадесет и три мили.

— Двадесет и три мили! — извика Торп. — Двадесет и пет и нито инч по-малко.

Морланд възрази, позова се на справочниците, стопаните на странноприемниците и крайпътните стълбове, но приятелят му отхвърли всички тези доводи, защото разполагал с по-надеждно средство за определяне на разстояния.

— Убеден съм, че е двадесет и пет мили — каза той. — Съдя по времето, за което ги изминахме. Сега е един и половина, а когато тръгнахме от двора на странноприемницата в Тетбъри, часовникът удари единадесет. Обзалагам се, че няма човек в Англия, който да накара коня ми да се движи с по-малко от десет мили в час, когато е впрегнат. Това прави точно двадесет и пет мили.

— Губи ти се един час — каза Морланд. — Беше десет, когато тръгнахме от Тетбъри.

— Десет часа! Беше единадесет, Бога ми! Преброих всеки удар. Този ваш брат, мис Морланд, ще ме подлуди. Само погледнете коня ми — виждали ли сте някога друго животно, което до такава степен да е създадено да препуска? (Слугата току-що се беше качил на двуколката и я откарваше) Толкова чиста порода! За три часа и половина да вземе само двадесет и три мили — как ли не! Погледнете коня и сама се убедете възможно ли е това.

— Наистина изглежда доста запотен.

— Запотен! Този кон изобщо не усети кога стигнахме „Уолкът Чърч“. Само вижте предницата му, вижте хълбоците му, вижте как се движи — такъв кон не може да изминава по-малко от десет мили в час. Дори да завържете краката му, пак няма да спре. Какво мислите за двуколката ми, мис Морланд? Страшна е, нали? Добре направена — от градски майстори. Купих я едва преди месец. Беше я поръчал един студент от колежа „Крайст Чърч“, мой приятел, много добро същество. Покара я няколко седмици, мисля, колкото да бъде оправдано да се раздели с нея. Точно тогава, по стечение на обстоятелствата, търсех някоя по-лека кола, макар че твърдо бях решил да се сдобия и с двуколка с два коня. Така се получи, че срещнах този приятел миналия семестър на Модлин Бридж, точно когато се връщаше в Оксфорд. „О, Торп, казва той, случайно да ти трябва нещо малко, подобно на това? Колата е отлична, но ми омръзна до смърт“. „Да пукна, казвам, ако аз не съм човекът, който ти трябва. Колко искаш?“ И колко, мислите поиска, мис Морланд?

— Сигурна съм, че няма да позная.

— Вижте, направена е като за двоен впряг — седалка, покрито място за багаж, отделение за саби, странична оградка, пазеща от кал, лампи, сребърна обковка — всичко е налице. Железните части са почти като нови, даже още по-добри. Той поиска петдесет гвинеи. Веднага се съгласих, дадох му парите и кабриолетът бе мой.

— Сигурно сте били прав — каза Катрин, — аз толкова малко разбирам от двуколки, че не мога да преценя дали е било скъпо или евтино.

— Нито едното, нито другото. Смея да кажа, че можех да я получа за по-малко, но мразя да се пазаря, а горкият Фрийман имаше нужда от пари.

— Много добре сте постъпили — отбеляза Катрин, на която казаното направи приятно впечатление.

— О, по дяволите, когато имам средства да се покажа добър към приятел, не обичам да се държа недостойно.

Стигна се до въпроса накъде са се запътили младите дами и, изяснили си намеренията им, господата решиха да ги придружат до Едгарс Билдингс и да поднесат почитанията си на мисис Торп. Джеймс и Изабела вървяха отпред. Младата жена бе толкова доволна от съдбата, с такова желание се стараеше да направи разходката приятна за онзи, който притежаваше двойното достойнство на приятел на брат й и брат на приятелката й, тъй чисти и лишени от кокетство бяха чувствата й, че когато застигнаха и задминаха двамата опасни млади мъже по Милсъм Стрийт, далече от всякакви намерения да привлече вниманието им, тя се обърна да ги погледне само три пъти.

Естествено, Торп вървеше редом с Катрин и след няколко минутно мълчание поднови разговора за двуколката си.

— Да ви кажа все пак, мис Морланд, някои хора биха сметнали, че съм я взел евтино, защото още на следващия ден можех да я продам с десет гвинеи по-скъпо. Джаксън от колежа „Ориел“ ми предлагаше шестдесет гвинеи, Морланд е свидетел.

— Вярно — каза Морланд, чул тези думи, — но забравяш, че в цената той включваше и коня ти.

— Моят кон! По дяволите! Не бих продал коня си и за сто гвинеи! Харесват ли ви откритите кабриолети, мис Морланд?

— О, много! Почти не съм имала възможност да се возя в тях, но ги намирам за изключително добри.

— Радвам се да го чуя. Ще ви извеждам с моя кабриолет на разходка всеки ден.

— Благодаря ви — отвърна Катрин с известно неудобство, защото се съмняваше дали е прилично да приеме такава покана.

— Утре ще ви закарам до Лансдаун Хил.

— Благодаря ви, но конят ви не се ли нуждае от почивка?

— Почивка! Та той днес е изминал едва двадесет и три мили! Глупости! Нищо не изхабява конете повече от почивката, нищо друго не ги съсипва така бързо. Не, докато съм тук, ще карам моя кон да се движи средно по четири часа на ден.

— Наистина ли ще го сторите? Та това прави четиридесет мили дневно — съвсем сериозно отбеляза Катрин.

— Четиридесет! И петдесет да са, все ми е едно! И така, утре ще ви закарам до Лансдаун Хил и имайте предвид, че това е твърда уговорка.

— Колко хубаво ще бъде! — възкликна Изабела и се обърна. — Скъпа Катрин, толкова ти завиждам! Опасявам се, братко, че няма да имаш място за трети човек.

— Трети човек! Как ли не! Аз да не съм дошъл в Бат, за да разхождам с кабриолет сестрите си! Ама че смешно би било, за Бога! Нека Морланд да се погрижи за тебе.

Това доведе до размяна на любезности между двамата, но Катрин не чу нито подробностите, нито крайния резултат. После оживеният доскоро поток от думи на нейния придружител секна. Той вече се ограничаваше само с кратки категорични изречения, за да похвали или разкритикува лицето на всяка срещната жена. Катрин слушаше и се съгласяваше до известно време с цялата вежливост и почтителност, наложени й от нейното девическо съзнание, което не й позволяваше да се престраши да противоречи на мнението на един самоуверен мъж, особено когато става дума за красотата на собствения й пол. Накрая се осмели да смени темата, като попита за онова, което отдавна занимаваше най-много мислите й:

— Чели ли сте „Удолфо“, мистър Торп?

— „Удолфо“! Боже Господи! Не, аз никога не чета романи, имам си по-важни работи.

Смутена и засрамена Катрин се канеше да се извини за въпроса си, но не успя, защото той заговори:

— Всички романи са пълни с безсмислици. След „Том Джоунс“ не се е появявало нищо свястно, освен „Монахът“19, който прочетох завчера. Що се отнася до останалите, те, без изключение, са най-големите дивотии, които могат да се измислят.

— Мисля, че „Удолфо“ непременно ще ви хареса, ако я прочетете. Тя е изключително интересна книга.

— Как пък не, Бога ми! Ако прочета роман, то той ще е от мисис Радклиф. Нейните книги са достатъчно забавни и си струва човек да ги прочете. За разлика от другите, те донякъде са увлекателни и съдържателни.

— „Удолфо“ е написан от мисис Радклиф — каза Катрин колебливо, защото я бе страх, че той ще се почувства неловко.

— Така ли? Невероятно! Ами да, сега си спомням, точно така е, а аз си мислех за една друга глупава книга, чиято авторка е жената, около която вдигат толкова много шум — онази, дето е омъжена за френски емигрант.

— Предполагам, че имате предвид „Камила“?

— Да, точно тази е книгата, страшно неестествена работа! Старец да се люлее на люлка! Веднъж подхванах първата част и попрочетох нещо, но скоро ми стана ясно, че не струва. Всъщност, аз се досетих какво може да представлява това произведение, още преди до го видя. Щом чух, че авторката се е омъжила за френски емигрант, разбрах със сигурност, че няма да издържа да стигна до края.

— Не съм я чела.

— Нищо не сте загубила, уверявам ви. Това са най-ужасните безсмислици, които можете да си представите. Освен един старец, който се люлее на люлка и учи латински, там няма нищо, Бога ми, нищо.

С тази рецензия, чиято справедливост за съжаление Катрин не можеше да оцени, те стигнаха до прага на наетата от мисис Торп квартира. Чувствата на проницателен и безпристрастен читател на „Камила“ отстъпиха място на вълненията на почтителен и любящ син, когато в преддверието срещнаха мисис Торп, която ги беше съзряла, че идват и слизаше от горния етаж.

— О, майко, как я караш? — запита той, силно разтърсвайки ръката й. — Къде намери тази смахната шапка, с която изглеждаш като дърта вещица? Това е Морланд. Дошли сме да прекараме няколко дни с тебе, така че трябва да ни намериш две хубави легла някъде наблизо.

Изглежда този поздрав удовлетвори всички най-нежни желания на майчиното сърце, защото мисис Торп го посрещна с радост и възторжена любов. Равностоен дял братска нежност получиха и по-малките сестри. Торп запита всяка от тях как я кара и обяви, че и двете изглеждат страшно грозни.

Тези обноски не се харесаха на Катрин, но той бе приятел на Джеймс и брат на Изабела. Върху преценката й повлияха също и уверенията на Изабела, когато само двете отидоха да видят новата шапка, че Джон я намира за най-очарователното момиче на света, както и неговата покана да танцуват заедно същата вечер. Да беше по-възрастна или по-суетна, подобни атаки вероятно нямаше да я впечатлят, но когато младост и скромност се обединят, само изключително устойчивият разум не би се повлиял от сладостта да те нарекат най-очарователното момиче на света и да те поканят на танц толкова отрано. Ето защо, когато след прекарания у семейство Торп час вратата се затвори зад тръгналите към квартирата на мистър Алън брат и сестра, и Джеймс запита: „Е, Катрин, хареса ли ти приятеля ми Торп?“, тя не отговори „Никак не ми хареса“, както вероятно би направила, ако ги нямаше ласкателствата и приятелските връзки. Вместо това без колебание каза: „Много ми хареса, изглежда доста приятен“.

— Той е най-добродушното същество на света. Дърдори малко повече, но според мене това допада на жените. А харесват ли ти останалите членове на семейството?

— Извънредно много, особено Изабела.

— Радвам се да го чуя. Тя е точно този тип млада жена, с която бих желал да се сближиш. Притежава здрав разум и е напълно естествена и дружелюбна. Винаги съм искал да се запознаеш с нея и тя, изглежда, доста те обича. Изказа се най-похвално за тебе, а похвалата на момиче като мис Торп е нещо, с което дори ти, Катрин — и той улови с обич ръката й, — можеш да се гордееш.

— Действително се гордея. Безкрайно я обичам и ми е много приятно да разбера, че ти също я харесваш. Почти не беше споменал за нея, когато ми писа след посещението си у тях.

— Защото мислех, че скоро ще те видя лично. Надявам се, че ще прекарваш доста време заедно с нея, докато си в Бат. Тя е много дружелюбно момиче! Така дълбоко прониква в нещата! Цялото й семейство много я обича, очевидно е любимката им. А и в курорт като този сигурно я харесват, нали?

— Според мене, наистина много я харесват. Мистър Алън я счита за най-хубавото момиче в Бат.

— Не се съмнявам, че мисли така, а аз не познавам по-добър ценител на хубостта от мистър Алън. Излишно е да те питам дали си щастлива тук, скъпа Катрин, защото в присъствието на приятелка като Изабела Торп не би могло да бъде друго. Сигурен съм, че и семейство Алън са много внимателни към тебе.

— Така е. Никога не съм била толкова щастлива. Сега, когато и ти дойде, ще бъде още по-хубаво. Колко мило от твоя страна да изминеш цялото това разстояние, само за да ме видиш.

Джеймс прие този израз на благодарност и се оправда пред съвестта си, че не го отхвърли, като отговори напълно искрено:

— Катрин, аз действително много те обичам.

По-нататък ги занимаваха главно въпроси и разкази за останалите братя и сестри, за това какво са постигнали по-големите и как растат по-малките и други семейни работи. Само Джеймс направи едно малко отклонение. Той хвали мис Торп по целия път до Пълтни Стрийт, където мистър и мисис Алън ги посрещнаха много любезно. Мистър Алън покани Джеймс да вечеря с тях, а мисис Алън го призова да познае колко струват новият й маншон и наметка и да оцени достойнствата им. Вече поет ангажимент в Едгарс Билдингс попречи на Морланд да приеме поканата на домакина и го принуди да си тръгне веднага, след като бе удовлетворил молбите на стопанката. Уточниха часа, в който двете компании трябваше да се срещнат в Осмоъгълната зала и Катрин остана да се наслаждава на страниците на „Удолфо“ с възбудено от трескав страх въображение. Тя беше безразлична към всякакви светски тревоги около тоалети и вечери и абсолютно неспособна да облекчи безпокойството на мисис Алън, породено от закъснението на шивачката. Забрави дори да се порадва на воля на собственото си щастие, че толкова отрано са я поканили на танц.