Докосни мрака

10

Една топла ръка се плъзна под яката ми, за да легне върху кожата на ключицата ми и по рамото ми премина моментна тръпка. Внезапно чувството за задушаване намаля малко. Въздухът беше тежък и се поемаше трудно, но поне успявах да дишам.

— Освободи го, Рафаел — подвикна Мирча и аз вдигнах погледа си, за да видя, че докосването му беше преминало през магията на мага.

Рейф веднага се подчини, изтривайки ръка в бедрото си, сякаш не му беше харесало докосването до Приткин. Магът потрепери от усилието да удържа силата си. Тя продължи да се излива, но беше по-малко яростна, подобно на вълни, които се плисват по периферията на езерото, вместо да се разбиват в брега му.

Мирча кимна на Рейф, който отиде до вратата и даде заповед на един от слугите. Няколко секунди по-късно бе доведен друг сатир — превръщач. Той беше млад, рус екземпляр, който, подобно на останалите, се бе върнал към своята незаплашителна форма. Козината му беше жълтеникавокафяво злато, което допълваше косата му и избелелия цвят на очите му. Той беше висок около метър и осемдесет и добре сложен, като повечето млади сатири. Ако не бяха родени така, то здраво работеха, за да го постигнат — според тях нямаше нищо по-лошо от това да ги сметнат за непривлекателни, с изключение на импотентност. Не че той имаше проблеми с което и да е от двете. Освобождаването му от белезниците го накара да се отпусне, но при вида ми се ободри веднага. Простих му, те буквално не можеха да превъзмогнат себе си.

— Гледай и се учи, магьоснико.

Рафаел извади нож и без предупреждение направи малък разрез по гърдите на сатира. Съществото не издаде звук и аз не бях изненадана. Обикновено те не бяха смели, но и никога не показваха страх пред полуоблечена жена доброволно.

Рейф постави ръката си на около трийсетина сантиметра от тялото на сатира и бавно, сякаш издърпвани от невидими конци, във въздуха между тях започнаха се понесоха капки кръв, които опръскаха дланта му. В момента, в който я докоснаха, те бяха погълнати от кожата му.

— Ние можем да правим това и без разрез, всъщност без никаква рана — каза Мирча меко. — По всяко време, на всеки, навсякъде. Ожулване в подлеза, трепване на ръката… — Погледа му се плъзна по мен. — … или доста по-приятни неща; всичко е достатъчно.

Задържах погледа си върху тъмните очи на Мирча и за секунда отново не можех да дишам, въпреки че този път трябваше да се боря със собственото си тяло, а не с нечия сила. Ничии очи не би трябвало да изглеждат по този начин, сякаш съдържащи тайните на всяка мечта, която имаш, поразителното сбъдване на всяко желание… Ръката, която лежеше върху голата ми плът, внезапно бе стимулираща, а не успокояваща. Изражението му се промени, дори не можех да го назова, но тялото ми го интерпретира като еротично. В действителност трябваше да се вкопча в дръжките на креслото, за да се удържа да не се хвърля в прегръдките му. По дяволите, това бе неочаквано.

Мирча се отдръпна след момент и част от потоците жега, които бушуваха в мен, се разсеяха, но копнежът остана. Проблемът, който не се състоеше във факта, че той би могъл да ме убие по заповед на Консула, всъщност беше, че не можех да бъда сигурна колко от това, което чувствах, беше истинско и колко — това, което Мирча искаше да почувствам. Помислих си за първата нощ с Томас и неговият опит за съблазняване. Беше ми трудно да повярвам, че е бил толкова завладян от похот при вида ми в голямата ми, избродирана кърпа, че не е успял да се спре. Дали Томас бе действал по заповед на Сената? Дали Мирча сега правеше същото?

Знаех, че Томас няма нужда да ме докосва, за да се храни. Мирча не беше казал на Приткин, но господарите не се нуждаеха от осезаем контакт. Всеки от тях можеше да ме пресуши от другия край на стаята, изтегляйки невидимо живота от мен, микроскопични частици, които нямаше да бъдат видени или забелязани от никого. И ако те бяха толкова добри, колкото Мирча, нямаше да има никаква рана или каквато и да е друга издайническа следа, които да покажат, че кръвта е открадната. Не мислех, че Приткин би реагирал много добре на тази пикантна информация, особено с това изражение на преследване и паника, което все още беше изписано на лицето му. Той приличаше на човек, който сега се събуждаше от сън и се намираше обкръжен от чудовища.

Можех да го успокоя, ако би повярвал на нещо, което бих казала. Повечето вампири не биха могли да се хранят лесно от него, ако въобще можеха. Неговите защити бяха изключително силни — той трябваше да ги удържа, докато Рейф завършеше демонстрацията — а тренинга му би го предупредил, че някой го заплашва. Но нормалните хора нямаше да забележат нищо, освен леко чувство на летаргия. Вампирите оставяха ухапани тела след себе си само по филмите или ако отправяха предупреждение. Със сигурност Тони скоро щеше да получи няколко.

Луис-Цезар реши, че Мирча се е забавлявал достатъчно.

— Ако сте толкова заинтересован от навиците ни, маг Приткин, аз ще ви препоръчам няколко отлични трактата, за да ги изучите. Сега не е време за това. — Той огледа колегите си. — Денят отминава, а нощта ще е богата. Може ли да продължим?

Мирча наклони глава и се изтегна елегантно на кушетката спирайки, за да свали сакото си и да го хвърли върху масичката за кафе. Той разхлаби яката на ризата си, сякаш стаята внезапно бе станала прекалено гореща. Ризата беше изработена от плътна нежна коприна по китайски образец, която се закопчаваше с малки пръчици вместо с копчета. Материалът излъчваше сияние, което те караше да пожелаеш да прокараш ръце по него, за да провериш дали е толкова нежен, колкото изглеждаше. Костюмът му бе абсолютно, еднообразно черен, но на него представянето в по-незначителен вид проработваше. Той беше като проста рамка около красива картина: всичко, което виждаш, бе абсолютното въздействие, което бе зашеметяващо. Разхлабих малко халата си. Той беше прав — стаята бе прекалено гореща.

Кожата на Приткин бе придобила цвят на стара гъба. Помислих си, че най-накрая част от нещата започваха да му се изясняват. Той се обърна към Мирча.

— Можете ли да създавате нови вампири по този начин? Можете ли да призовавате жертвите си?

Прехапах устни. Приткин определено е бил на обяд, когато Вампир 101 е заседавал. Невежеството му изглеждаше странно, при положение че Кръгът го бе изпратил в Сената като свой представител. От нещата, които маговете бяха разказвали при Тони, бях останала с впечатлението, че маговете воини бяха различни видове, всеки от които се специализираше в различна категория — вампири, превръщачи, демони, феи и магически същества като дракони. Това ме накара да се чудя каква беше неговата специалност.

Луис-Цезар се намръщи, може би и той мислеше за същото, а Мирча ме повика с театрален жест.

— Ела при мен, Касандра — каза гръмко. — Заповядвам ти!

Обикновено лекият му акцент се бе увеличил и той звучеше подобно на Бела Лугоши5. Аз се усмихнах, въпреки себе си. Чувството за хумор на Мирча бе изключително ужасно, но помогна за намаляване на напрежението.

Сгуших се в мекотата на претрупаното кресло.

— Благодаря ти за предложението, но тук съм си добре.

В действителност кушетката изглеждаше доста по-привлекателна в момента, което направи оставането на мястото ми много добра идея. Знаех прекрасно, че част от проблема ми е следствие на храненето, но Мирча щеше да го изтълкува по свой начин. Нямах нужда от повече усложнения, особено с член на Сената. Той можеше искрено да ме харесва, но накрая щеше да направи това, което му нареди Консула. Всички щяха.

Мирча се присмиваше на Приткин.

— Виждаш ли, приятелю? Нищо. Тя ме пренебрегна. Явно привлекателността ми не е толкова голяма, колкото си мислех.

— Само ухапването може да ни позволи да призовем някой от вас — каза му Томас кратко. Той ме погледна и очите му бяха черни от емоции, които не можех да разчета.

Замълчах, тъй като не исках да започвам дебат. Но истината бе такава, че дори и Мирча да ме бе ухапал, това вероятно нямаше да има значение. Вампирите можеха да контролират повечето нормални чрез ухапванията си: обикновено едно беше достатъчно, две винаги действаха, а след три жертвата се превръщаше във вампир, свързана със своя създател, макар че това бе спорно. Тони ме бе ухапал два пъти, за да си осигури лоялност, веднъж, когато бях дете и след това при завръщането ми при него като тийнейджър. Ако се бе опитал да ме призове, можех да се обзаложа, че това нямаше да проработи.

Теорията ми беше, че постоянната ми връзка с духове прекъсваше сигнала. Били Джо почти винаги бе с мен и аз постоянно носех неговата огърлица, което ни свързваше дори когато бяхме разделени. А вампирите не разбираха духовете. Една от точките, които Били си бе извоювал при сключването на нашата сделка, за щастие, бе това да се намесва по някакъв начин. Може би това работеше или може би бях една от малкото, които по природа са резистентни на призоваването. Съмнявах се да е така, тъй като това се случваше само с изключително могъщи магически същества, но се бяха случвали и по-странни неща. За Бога, непрекъснато ми се случваха по-странни неща.

Мирча се взираше в мен с подчертано преувеличен копнеж и аз се усмихнах.

— Винаги можеш да се присъединиш към мен.

В минутата, в която казах това, ми се прииска да върна думите си обратно. Около него беше невъзможно да си с ясна глава, а аз исках, независимо какви способности притежавах, те да бъдат изострени. Но нямаше нужда да се притеснявам. За момент Мирча изглеждаше така, сякаш го обмисляше, след което се усмихна и поклати глава.

— Мило предложение, dulceata, но на мен ми е доста удобно тук. — Той погледна Томас. — Може би по-късно.

Луис-Цезар застана пред мен, докато Томас придружи Приткин обратно до мястото му до вратата. Французинът изглеждаше леко напрегнат. От всичко, което бях разбрала за него, това вероятно бе равносилно на ярост при други.

— Мадмоазел, имам нужда от вниманието ви за момент, ако обичате. Знам, че сте изморена и че това преживяване бе трудно, но моля ви, опитайте се да се концентрирате.

Почувствах се така, сякаш ми бе изтъкнато, че въпреки че не бях единствената виновна за това отклонение от темата, бях главната причина за него.

— Спомняте ли си името Франсоаз?

Погледнах го предпазливо. Връщахме се на това отново.

— Да.

— Моля ви, кажете ми защо си помислихте, че това име ще ме накара да ви освободя?

Погледнах Томас. Той кимна отсечено.

Казах му, каквото знам, но не разбирам повечето от това, което направихме. Знам само, че…

— Замълчи! — заповяда му Луис-Цезар остро. — Не можем да си позволим нещо, което кажеш, да й повлияе. Той се обърна отново към мен и очите му бяха тъмни и синьо-сиви, подобно на събиращи се буреносни облаци над океана. — Моля, отговорете ми!

— Добре, но после аз искам да задам няколко въпроса, ясно?

Той кимна, така че аз разказах всичко — как ме е докоснал и се бях озовала в замъка на същото място, както и предния път и какво правихме там първия път.

— Те я изгориха, но нямаше нищо, което аз — ние — да можем да направим. Трябваше да седим там и просто да наблюдаваме какво се случва. Тогава се върнах и ти каза нещо от рода, че би било по-добре, ако не бях виждала това и я нарече Франсоаз. Не си ли спомняш?

Луис-Цезар леко позеленя.

— Не, мадмоазел, не си спомням нашето кратко време заедно в тази стая по този начин. Нито пък Мирча или Рафаел. Ти припадна, докато се грижих за бузата ти и когато се събуди, беше разстроена и дезориентирана за времето. Отдадохме го на скорошните ти преживявания. Никога не си казвала нищо за жена французойка. Веднъж обиколих тъмниците на Каркасон, това е вярно, но доколкото си спомням, никой не умря през онази нощ. — Той затвори очите си за момент. — Беше достатъчно ужасно и без това.

Не съм сънувала! — С всяка минута ставах все по-объркана. — Казвате, че не познавате никого с това име?

— Познавах. — Гласът на Луис-Цезар беше тих, но очите му можеха да подпалят клечка кибрит. — Една млада циганка, дъщеря на един от пазачите на замъка. Тя работеше като слугиня, най-вероятно за да спести пари за сватбата си с млад мъж.

— Какво се случи с нея?

Той беше раздразнен.

— Никога не разбрах. Считам, че баща й си мислеше, че сме станали прекалено… близки и я отпрати. Имах такава репутация в онези дни, а Франсоаз бе една от слугините, които редовно ме обслужваха. Но никога не съм я докоснал. Не искам жена в леглото си, ако тя не е там доброволно. А един слуга би имал съвсем малък избор, ако бях поискал… Не бих я поставил в подобна ситуация.

— Тогава защо някой ще иска да я убие?

Той седна на ръба на кушетката, сякаш го бях ударила.

— Защото бях загрижен за нея. Дадох й огърлица — нещо малко — защото тя нямаше никакви бижута, а такава красота трябваше да бъде възнаградена. И още веднъж й дадох пари — отново малка сума — тъй като моите приходи не бяха големи в онези дни. Исках единствено да й помогна с разходите по сватбата и да я възнаградя за доброто отношение. Трябва да е казала на някого или пък някой я е видял да носи огърлицата и са се досетили… — Той каза последното така, сякаш говореше на себе си.

Това не помогна.

— Защо някой би я убил само, защото ти я харесваш? Кой те е мразел толкова много?

Той облегна лакти на коленете си и косата му покри лицето му.

— Брат ми. — Гласът му беше сподавен и горчив. — Той правеше възможно най-лошото, за да ме изплаши и подчини през всички тези години.

— Можеш ли да ни кажеш нещо друго за това видение, Каси? — Лицето на Мирча беше много сериозно. — Всеки детайл може да е от значение.

— Не мисля така.

Мислех за случката, тогава не бях в най-доброто състояние на ума, за да правя наблюдения, но бях разказала почти всичко.

— Освен че тъмничарят ме наричаше със странно име. Монсеньор ле Тур или нещо подобно.

Луис-Цезар вдигна рязко глава, сякаш го бях ударила.

— Това важно ли е? — попита Мирча.

Той поклати глава.

— Не. Просто… не бях чувал това име от много години. Така се казвах някога, въпреки че не се отнасяше само за мен. Това име означава „мъжът в кулата“, а аз често бивах арестуван. То имаше и други значения по това време — добави той меко.

Погледнах Мирча, който беше мрачен, но не изкоментира.

— Кажи ни за второто видение, dulceata.

Кимнах, опитвайки се да игнорирам факта, че картите ми таро бяха доста по сведущи по въпроса в сравнение с друг път. Реших да не споменавам това. Луис-Цезар бе казал, че името не е важно и не исках да ги разконцентрирам.

— Добре, но аз също не го разбирам. Обикновено Виждам това, което се е случило или ще се случи, но то е като да гледаш телевизия. Наблюдавам отстрани и това е всичко.

— Но не и последният път.

Помръднах неловко. Все още не бях анализирала това, което ми се бе случило, така че как да го обясня на някой друг?

— Беше… различно през последния ден. Не знам защо. Може би, защото бях в тялото на друг, когато се прехвърлих втория път. Това никога не се е случвало.

— Никога не си обсебвала някого досега? — Това беше гласът на Приткин и той беше изпълнен със скептицизъм. Исках да го игнорирам, но и аз исках да разбера какво става.

— Не. Не знам как го направих, но когато Били Джо се блъсна в мен…

— Били Джо е името, с което си позната ли?

— Нямам прякор — сопнах се аз. — И веднъж завинаги, не съм вещица, ясно? Не съм демон; не съм и ужасяващият Торбалан. Аз съм ясновидка. Знаеш ли какво е това?

Може би бях загубила избухливостта си, или може би гривната го бе запомнила и изля злобата си. Но без предупреждение два еднакви ножа, които изглеждаха газообразни и нематериални, подобно на Били след някоя дива нощ, се появиха пред мен и полетяха към него. Те не изглеждаха истински — беше повече сякаш светлината беше изваяна във форми — но вършеха достатъчно работа. Не съм искала да го нараня, но гривната явно имаше друго намерение, тъй като камите се забиха дълбоко в гърдите му. Той изпищя и аз инстинктивно отстъпих назад. Камите се придвижиха с мен, прелитайки през стаята, за да изчезнат в гривната.

— Съжалявам! — Наблюдавах ужасена, когато две светлочервени рани разцъфтяха на гърдите му. — Не знаех, че това нещо може да прави така! — Погледнах нещото на китката си шокирано. Не би трябвало да е способна да нарани маг, но се беше плъзнала между щитовете му така, сякаш изобщо не бяха там.

— Откъде я взе? — Мирча гледаше гривната ми с интерес.

— Ами, ъх, май я намерих преди известно време.

— Тя напусна тъмния маг заради нея! — Гласът на Приткин беше загрубял от болката и той ме гледаше с омраза. Наистина не можех да го виня този път. — Тъмните оръжия са капризни. Те винаги отиват при най-големия източник на сила, за да увеличат своята собствена. — Той изгримасничи и падна на коленете си. — Тя е опасна, зло!

От гърдите на Приткин, изпоцапани така, сякаш бяха ударени от истинско оръжие, бликаше кръв. Гледах го ужасена, без да мога да повярвам какво бях сторила. Не го харесвах, но да го убивам със сигурност не беше част от плана ми. Той разтвори ризата си и напълни дробовете си с въздух, който изпусна бавно, мърморейки си нещо. След няколко секунди раните на гърдите му започнаха да се затварят. Толкова за приликата му с хората — излекува се толкова бързо, колкото вампир.

Устната му се изви.

— И така, пророчице, ти казваш, че си човек. Сега притежаваш тъмно оръжие, което краде сила от враговете си и я обръща срещу тях. Тъмните вещици се сражават на твоя страна, а тази нощ те видях да правиш нещо, което дори и тъмен маг не може да направи. Самият Черен кръг няма силата да превземе чуждо тяло, още по-малко на маг, който е защитен срещу това! — Той сграбчи дръжката на вратата и се изправи.

— Не съм откраднала…

Той ме прекъсна с яростен жест.

— Но аз съм виждал нещо подобно преди, същество, което вземаше чужди животи и ги използваше за собствени цели. — Той се опита да премине покрай Томас, но не успя. Това явно го вбеси и той закрещя към мен над рамото на Томас. — Това е най-тъмната магия, достъпна за най-подлите демони! Кръгът беше прав да ме прати за теб. Знаеха, че аз ще разбера каква си в действителност. Колко живота си откраднала, гадателко? Колко убийци си взела, за да поддържат жалкото ти съществуване?

Изправих се, а Луис-Цезар не се опита да ме спре.

— Името ми е Каси Палмър! Имам свидетелство за раждане, с което да го докажа. Не се разхождам наоколо, за да крада тела. Не съм някакъв откачил демон! — Погледнах към Мирча, който наблюдаваше цялата сцена така, както повечето хора гледат развлекателно шоу. — Защо трябва да продължавам да го повтарям?

— Аз го казвам в продължение на много години, dulceata, и никой не ми вярва — каза Мирча, повдигайки рамене.

Приткин се възползва от предимството, което му осигури разсейването, за да нанесе своя удар. От нищото се появи ятото магически ножове, които се устремиха към мен. Не бях очаквала атаката и стоях там като идиот с отворена уста. Томас се придвижи като светкавица, но успя да хване само два от тях. Други два избегнаха вършеещата му ръка и се прицелиха в мен. Нямах време да мисля, още по-малко пък да направя нещо, за да се защитя. Усетих как стражът ми лумна, но не знаех дали той може да ме предпази от омагьосани оръжия. Секунда по-късно все още не бях наясно, защото ножовете стърчаха от тялото на голема, вибриращи от удара. Погледнах го неразбиращо, докато не ми светна, че Приткин трябва да беше забравил да оттегли заповедта си за защита. Той му изрева да се мръдне от пътя, но междувременно Томас го сграбчи.

Не знаех дали Томас се е разправял и преди с магове-воини, но беше подценил този. Едно от малките шишенца на Приткин полетя към главата на Томас, заливайки го с червена субстанция, която изглеждаше като кръв, но изгаряше като киселина. Томас не го освободи, но нещото беше влязло в очите му и той моментално ослепя. Приткин направи странен жест, сякаш се катереше по невидимо въже и ножовете, които стърчаха от тялото на голема полетяха обратно към него. Единият удари Томас в крака, а другият почти отряза китката му. Той падна на един крак и Приткин успя да избяга. Той избегна ножа, измъкнат от нараненото бедро на Томас и хвърлен от Луис-Цезар, и насочи и двете оръжия към мен.

Аз не мислих; просто реагирах и най-вероятно именно това ме спаси. Ръката ми се вдигна рязко и двата газообразни ножа полетяха към Приткин, избивайки пистолетите от ръцете му в момента, в който стреляше с тях. Той беше изстрелял няколко куршума, които обаче изчезнаха в глината на голема, без да го наранят. Изгледах създанието изненадано. То изглеждаше толкова тромаво; беше трудно да повярвам колко бързо се движеше. След една дума от разярения му господар, внезапно изчезна и секунда по-късно се появи в другия край на стаята, биейки се с Луис-Цезар. Французинът забиваше рапирата си в него отново и отново, но големът нямаше жизнени органи, които да бъдат засегнати. Луис-Цезар избегна ударите му, въпреки че те бяха толкова бързи, че едва ги виждах, но той бавно го избутваше към далечната стена и го отдалечаваше от битката.

Приткин изкрещя нещо и се хвърли към мен с граната в ръката си. Томас, който се спусна към него така, сякаш беше изстрелян от оръдие, замръзна във въздуха и се строполи на земята, където остана да лежи, без да помръдва. След частица от секундата разбрах защо, когато нещо, което усетих като гигантска, невидима ръка, ме сграбчи, задържайки мен и гривната ми неподвижни. Това беше подобно на трика, който използва тъмният маг, само че този път нямаше кой да му се противопостави. Приткин прескочи Томас и избегна Рейф, който също бе хванат в капана на заклинанието. Цялата стая беше застинала неподвижно и по лицето на мага се появи безжалостна усмивка. Очите му срещнаха моите и аз разбрах, че този луд мъж щеше да ме убие, дори и да му се наложеше да умре заради това. Но и двамата с Приткин бяхме забравили за Мирча. Той се появи от нищото, тъмно петно пред погледа ми, сграбчи мага, счупи китката му и изхвърли гранатата през прозореца. Докато все още премигвах изненадано, Мирча сграбчи Приткин за гърлото и го свали на земята. Секунда по-късно Луис-Цезар прескочи кушетката, големът лежеше на парчета зад него, но аз видях по разбирането, което премина по лицето му, че може би бе закъснял.

Все още не можех да помръдна, но Рейф бе успял да отхвърли заклинанието и се биеше срещу две малки шишенца, които се бяха насочили към него, използвайки захвърленото сако на Мирча, така че те да не могат да го докоснат. Тогава експлозията от гранатата разтърси стаята, като мазилката на тавана започна да пада и късчета стъкла прелетяха покрай тежката завеса, за да се пръснат из стаята. Невидимата ръка най-накрая ме освободи и аз се закашлях, падайки назад в креслото и давейки се в прашния въздух, почти оглушала от високото звънтене в ушите ми.

Хвърлих див поглед към Приткин, но той беше добре и наистина обездвижен. Арсеналът му беше нещо друго, но Луис-Цезар започна да си мърмори нещо под носа, което направи летящите парчета по-мудни. Рейф сграбчи двете шишета, които се носеха пред него и ги бутна в кофата до камината, след като извади изсъхналите цветя от нея. Той затвори плетения капак, после събра останалите части от летящия арсенал и ги прибави към колекцията си. Можех да видя как капакът леко потрепва, докато „пленниците“ се опитваха да се освободят. Едно от шишенцата, които бе пропуснал, се опита да се промъкне към мен, движейки се бавно по пода, незабелязано от никой. Взрях се в него, чудейки се каква защита не би разтрошила стъклото и в крайна сметка да не бъда ударена от съдържанието в него, но гривната ми знаеше по-добре как да се бие. Тя издърпа ръката ми нагоре и изпрати един нож да разтроши стъкленицата. Малкият контейнер се изпари в момента на удара, оставяйки след себе си само странен мирис на мухъл.

Гласът на Мирча беше спокоен, но страшно убедителен.

— Успокой се, магьоснико, или с радост ще ти демонстрирам стария начин на хранене.

Вярвах му, но Приткин беше или изключително упорит, или просто глупав. Пистолетът се появи от земята и се насочи към мен.

— Давай, но аз ще взема твоята демонска курва с мен!

Луис-Цезар се хвърли към пистолета и той изгърмя, когато бе избит. Куршумът направи дупка в камината зад мен. Няколко сантиметра по-наляво и щях да бъда на повече парчета, отколкото беше голема. Градушка от тухли и хоросан се присъедини към облака прах и няколко летящи парчета порязаха врата ми. Извиках и в следващата секунда сякаш в стаята се развихри ураган. През бурята от прах и парчета, които се завихриха около нас, можех да видя, че добродушната маска на Мирча изчезна и на лицето му се изписа нещо диво. Бях виждала и други вампири без лъскавия им човешки облик, но те не изглеждаха така. Той беше ужасяващ и в същото време красив, с блестяща алабастрова кожа, с извадени около три сантиметра кучешки зъби и очи от яркочервена, стопена лава.

Вятърът захвърли Приткин върху стената, а силата, която го блъскаше, накара лицето му да се изкриви диво. Въпреки че зрението му не бе замъглено, изражението в очите му даде ясно да се разбере, че той не бе предполагал какво лежи под перфектната фасада. Какво си беше мислил, че членовете на Сената бяха заслужили местата си поради своето милосърдие? Бях изненадана, че мъжът издържа толкова дълго.

— Касандра е моя — каза му Мирча с глас, който беше като разтопено стъкло. — Докосни я отново и Кръг или не, ще ти причиня такива неща, че уверявам те, че ще прекараш остатъка от вечността, умолявайки ме да те убия.

— Мирча! — Луис-Цезар не направи опит да го докосне, но гласът му проряза бурята подобно на вряла вода през снежна преспа. — Моля те, знаеш каква е ситуацията… има други начини да се разправим с него.

Вятърът бавно стихна и аз открих, че треперя поради притока на адреналин. Изправих треперещите си крака и се придвижих до мястото, където Приткин все още беше притиснат до стената от силата на Мирча, въпреки че изглежда вече нямаше опасност да бъде хвърлен през нея. Няколко ручейчета кръв се стичаха по лицето ми към яката на робата, но аз не им обърнах внимание. В сравнение с Томас се бях отървала учудващо леко. Доста очуканата версия на предишния ми съквартирант претърсваше Приткин за оръжия. Китката на Томас бе започнала да заздравява, сухожилията и връзките се формираха пред очите ми, но лицето му бе купчина попарена плът и изглежда само едното му око функционираше. Побиха ме тръпки от изражението му, което ясно показваше, че единствената причина, поради която мага все още не беше мъртъв, бе тази, че Томас все още не бе измислил от кой метод на екзекуция би го заболяло най-много.

Погледнах към Мирча, чието лице вече не бе благо. Мъжът, когото познавах, винаги е бил уравновесен, почти нежен, разказваше заплетени истории и ужасни вицове, обичаше да се изтупва и нямаше нищо против да играе безкрайно на шах с единайсетгодишно момиче. Аз не бях толкова наивна, колкото Приткин — винаги съм знаела, че истината е по-сложна. Мирча бе израснал в двор, където убийствата и жестокостта бяха ежедневие, където собственият му баща бе изтъргувал двама от собствените си синове за договор, който не е имал намерение да спази, и където той самият е бил измъчван, в резултат на което би умрял в ужасни мъки, ако циганката не била стигнала до него първа. Подобни неща не могат да породят в такава личност особено състрадание. И въпреки всичко, в него имаше и по-нежна страна, нали? Честно казано, не знаех повече.

Никога като дете не съм чувствала какъвто и да е вид заплаха от него. Той беше спокойният, мил Мирча със смеещи се кафяви очи, които леко се набръчкваха в ъглите. Беше трудно да открия онзи мъж в този, който виждах пред себе си. Дали този ужасяващ аспект винаги е бил там, къкрещ под повърхността, и аз съм била прекалено сляпа, за да го забележа? Виждах го сега и това беше проблем. Колкото и да не харесвах Приткин, не го исках мъртъв. Той може би беше — това може би бе по-вероятно — луд, но се нуждаех от него, за да ми обясни какво се случва с мен или да ме свърже с някой, който би могъл да го направи. Не познавах друг, когото можех да попитам.

— Не го убивай, Мирча.

— Нямаме намерение да го убиваме, мадмоазел — отговори Луис-Цезар, въпреки че не изпусна от поглед Мирча.

Томас беше приключил със събирането на оръжията на Приткин или поне това можех да видя. Имах чувството, че много от тях все още бяха достъпни за мага и новата ми гривна изглежда беше съгласна. Тя се затопли на китката ми, като я почувствах по-тежка, отколкото преди няколко минути. С удоволствие бих я свалила, започваха да ме побиват тръпки от нея, но сега не му беше времето.

— От тази нощ ние сме във война с Тъмния кръг; нямаме желание да се бием и със Сребърния.

— Внимавай — каза Рейф зад мен. — Убеди се, че е напълно обезоръжен.

— Той е маг-воин — каза Мирча решително. — Никога не е обезоръжен.

— Докато не е мъртъв — добави Томас и аз забелязах, че все още стискаше борещ се нож в здравата си ръка. Той се движеше като светкавица, предполагам, че му допадаше иронията да убие Приткин със собственото му оръжие, но Луис-Цезар бе с една стотна по-бърз. Ръката му хвана китката на Томас на косъм от гърдите на Приткин.

— Томас! Няма да ти позволя да започнеш война!

— Ако подслоните това нещо — заплю ме Приткин въпреки всичко, — вие ще сте във война с нас независимо дали го искате или не. Бях изпратен тук, за да разбера какво представлява тя и да се справя с нея, ако представлява заплаха. Очаквах да намеря само една Касандра, паднала пророчица, но това е много по-лошо, отколкото очаквах. А това, което знам аз, го знае и Кръгът. Ако аз не успея да я убия, очаквайте няколко, стотици други да ме заместят. — Той ме погледна и ако погледът можеше да убива, той би спестил неприятностите на Кръга си. — Бил съм се веднъж с подобно нещо. Знам какво могат да правят и няма да я оставя жива.

Той се опита да ме нападне отново, но всичко, което постигна, беше, че почти се задуши, тъй като невидимата хватка на Мирча наподобяваше стоманена ръкавица. Това беше странно, защото изражението на Мирча отново бе станало спокойно. Погледът в очите му вече не бе нищо друго, освен живо заинтересован, бузите му бяха с нормалния си цвят и една лека усмивка бе изкривила устните му. Буйният му гняв вече не можеше да се види никъде. Потръпнах. Подобни умения ме притесняваха. Отново обърнах вниманието си към мага и внезапно ми проблесна, че единственият човек, за когото бях сигурна, че не ме е мамил, беше този, който току-що се бе опитал да ме убие. Супер.

— Аз не съм то — казах му, като стоях извън обсега му. — Не знам какво си мислиш, че се случва тук, но не съм заплаха за теб.

Той се засмя, по-скоро сподавен звук, предвид обстоятелствата.

— Разбира се, че не. Прекалено съм стар, за да заинтересувам една ламя. Проследих онази, която убих, по телата на двайсет деца, които тя бе използвала, за да поддържат мерзкото си съществуване. Няма да позволя това да се случи отново.

Потиснах гнева си и се обърнах към прозореца, отдръпвайки тъмната завеса, за да видя равен, червеникав пейзаж и бледо синьо небе. Беше се събрала група около дупката, оставена от гранатата, но никой не ни безпокоеше. Обърнах се обратно към това изпълнено с омраза лице.

— А какво ако грешиш и аз не съм някое зло нещо? Не би ли искал да знаеш със сигурност, преди да ме убиеш?

— Вече знам. Никой човек не може да направи това. Невъзможно е.

— Преди няколко дни щях да се съглася с теб. Но сега е различно.

Беше ми трудно да срещна очите му. Никой никога не ме бе гледал с толкова много омраза. Тони искаше да ме убие, но можех да се обзаложа, че ако някога ме хванеше, очите му нямаше да изглеждат по този начин. Той ме считаше за голямото си огорчение и път за подпечатване на сделка, а не като въплъщение на злото. Въпреки че знаех, че Приткин греши, се чувствах виновна и това ме подлуди по начин, по който неговата физическа атака не бе успял. Не бях смъртоносна лунатичка.

— Каза, че си преследвал подобни неща и преди. Няма ли някакъв тест, който да използваш и който да те убеди, че си прав? Или убиваш всеки, който подозираш от пръв поглед?

— Има тестове — каза Приткин през стиснати зъби, сякаш дори разговорът с мен бе мъчителен. — Но твоите вампирски съюзници няма да ги харесат. Те включват светена вода и кръстове.

Погледнах Мирча с удивление и той завъртя очи. Какво по дяволите бе чел Приткин? Шибаният Брам Стокър? Демоните може и да се страхуваха от свещени предмети, но не и вампирите. Фамилният герб на Мирча беше дракон, символът на смелост, прегърнал кръст, знак за католическата вяра на семейството. Той украсяваше стената зад неговия стол в Сената, но предположих, че Приткин е бил прекалено зает да ме зяпа и не го е забелязал. Помислих си, че някой му е обяснил, че вампиризмът е подобен на ликантропията и следователно — метафизична болест. Но се съмнявах, че той би повярвал, че легендите, които твърдяха, че във всеки един нов вампир се е въплътил демон, са се зародили поради истерията на Средновековието. Изглежда Приткин виждаше демони навсякъде, независимо дали имаше такъв или не. Всъщност, единственото оръжие от арсенала на Холивуд, което наистина действаше върху вампирите, бе слънчевата светлина — за по-младите вампири — пробождането с кол и чесънът, а последното действаше, само ако беше включен в създаването на защитен страж. Ако просто го окачите пред вратата си, той няма да има ефект — по дяволите, Тони го обожаваше върху брусчетата си с малко зехтин. Мирча не ми беше от помощ; той само ми се хилеше.

— Само да отбележа, че винаги съм си мислел, че най-малко любимите ми неща са лошото вино и безвкусната мода. — Той се усмихна търпеливо на изражението ми. — Много добре, dulceata. Мисля, че можем да намерим няколко кръста наоколо. И ако не греша, Рейф има няколко шишенца светена вода.

Рейф се приближи със своята кутия. От нея се чуваше такъв шум, сякаш вътре имаше семена от мексиканското растение Sebastiania pavoniana6, които се опитваха да излязат и всички ние я погледнахме колебливо.

— Не съм съгласен с това — каза Томас. — Аз бях натоварен от Консула да защитавам Каси. Какво ако той лъже и тези неща съдържат киселина или експлозив? Знаете, че не можем да му вярваме.

— Никога не вярвай на маг — съгласи се Рейф, сякаш гласувахме за нещо.

— Аз ще ги проверя — каза Луис-Цезар и издърпа едно шишенце толкова бързо, че нямах време да го спра. Той не го изсипа върху плътта си, както почти се страхувах, че ще направи, а набута затворената стъкленица под носа на Приткин. — Смятам да го изсипя на ръката ти. Ако не е безопасно, ще бъде добре да ми кажеш сега.

Приткин го пренебрегна, а погледът му беше още върху мен, сякаш се притесняваше повече от това, което можех да направя аз, отколкото от пълната с вампири стая. Очевидно беше, че той не е прекарал достатъчно дълго време с тях, за да може да усети разликите. Луис-Цезар беше казал само, че няма да го убият — това обаче все още оставяше много други възможности. Бих се притеснила, но Приткин беше толкова зает да ми хвърля кръвнишки погледи, че той едва забеляза, когато няколко капки от безцветната течност бяха поръсени по кожата му. Всички наблюдавахме, сякаш очаквахме, че ръката му ще почне да се топи, но нищо не се случи. Луис-Цезар се протегна към мен, но Томас сграбчи китката му.

Очите на французина проблеснаха остро.

— Внимавай, Томас — каза той меко. — Този път не си обсебен.

Томас игнорира предупреждението.

— Това може да е отрова — може да е взел антидота или просто да е съгласен да умре с нея. Няма да позволя да бъде наранена.

— Аз ще поема отговорността пред Консула, ако нещо се случи.

— Не ми пука за Консула.

— Тогава по-добре да се притесняваш от мен.

Два потока блещукаща енергия започнаха да се сформират, достатъчни, за да пратят тръпки по ръката ми и гривната затанцува по кожата ми.

— Достатъчно!

Мирча махна с ръка и енергията в стаята намаля значително. Той издърпа шишенцето от ръката на французина и внимателно го помириса.

— Вода, Томас — това е просто вода и нищо друго.

Той ми го подаде и аз го взех преди Томас да почне да спори отново. Вярвах на Мирча и освен това нито стражът, нито гривната реагираха на него.

— Всичко е наред.

— Не! — Томас се протегна за шишето, но Луис-Цезар отблъсна ръката му.

Погледнах Приткин, който ме гледаше алчно.

— До дъно.

Изпих цялото нещо. Както и Мирча беше казал, това беше просто вода, макар и леко застояла. Приткин се беше втренчил в мен, сякаш очаквайки от ушите ми да започнат да излизат струйки дим или нещо подобно.

— Доволен? Или искаш да окачиш няколко кръста около врата ми?

— Какво си ти? — прошепна той.

Върнах се отново до креслото си, но то беше покрито с прах от тухлите, така че вместо това се отправих към кушетката. Прозорецът беше разбит, тъй като Мирча беше хвърлил гранатата през него, така че първо трябваше да махна останките стъкло от нея. По-добре Приткин да можеше да ми даде някои отговори, защото наистина ми лазеше по нервите.

— Уморена, схваната и отегчена до смърт от теб — казах му аз честно.

Мирча се засмя.

— Не си се променила, dulceata.

Приткин ме зяпаше и част от ужасната ярост по лицето му избледня.

— Не разбирам. Ти не можеш да пиеш светена вода и да не реагираш, ако си някакъв вид демон. Но не може да си човек и да правиш това, което видях.

Мирча седна на дивана, след като внимателно го почисти с кърпичката си. Той вдигна един от голите ми крака и го загали лениво. Внезапно се почувствах много по-добре.

— Трябваше да се науча, маг Приткин, никога да не казвам никога на вселената.

Той ме погледна и изражението му беше огорчено.

— Ще се радваме, ако ни осветлиш малко по въпроса.

Луис-Цезар ме гледаше нетърпеливо и аз кимнах.

— Да, знам. Ако всички спрат да се опитват да ме убият за минута, ще ви разкажа за Франсоаз или поне, доколкото мога.

Бързо обясних за второто си пътешествие, възможно най-подробно, доколкото можех да си спомня, без да споменавам, че най-вероятно вещица от 17-ти век се разхождаше във Вегас. Не исках затвора ми, ако се озовях някога в такъв, да бъде изолаторът.

— Това е приблизително същото, което Томас каза — изкоментира Луис-Цезар, когато приключих с разказа си. — Но аз не си го спомням по този начин.

— Което ни дава три възможности. — Мирча ги показа на пръстите си. — Че Томас и Касандра ни лъжат без видима причина, че са халюцинирали по едно и също време за едно и също нещо или че ни казват истината. Не подушвам лъжа в думите на никой от двамата. — Той погледна Луис-Цезар, който кимна. — И трябва ли да отбележа абсурдността за двойна халюцинация с такива детайли за ситуация, която няма откъде да познават, освен ако не са били там?

— Което ни показва, че те ни казват истината. — Луис-Цезар въздъхна с облекчение. — А това означава… Мирча довърши вместо него.

— Че те са променили Историята.