Докосни мрака

4

Накрая се реши, че Луис-Цезар, Рейф и Мирча ще ме придружат до стаята ми и ще ме пазят. На Приткин това не му хареса, но не беше готов да оспори решението на Консула. Имайки предвид, че това би означавало да се изправи в дуел срещу нея, бях облекчена да го чуя. Вече бях преживяла всички битки, които можех да понеса за една нощ; освен това не знаех какво ще се случи, ако маг-воин от Сребърния кръг се изправеше срещу двехилядигодишен вампир, но не исках и да разбирам.

Бях благодарна, че двама от тримата ми спътници бяха приятели или поне приятелски неутрални, но това също ме и разтревожи. Сенатът се отнасяше подозрително мило, защитавайки ме от наемници, не ме предадоха на Тони или Кръга, грижеха се за здравето ми и се увериха, че придружителите ми бяха тези, които исках. Това ме накара да се чудя какво искаха и колко от това нямаше да ми хареса, когато им го давах.

Приблизително минута по-късно вече не бях толкова сигурна, че предаването ми на бодигардовете беше добра идея.

Бяхме горе-долу на половината от второто стълбище, когато срещнахме един върколак, който слизаше надолу. Той беше огромен сиво-черен екземпляр с характерните дълга муцуна и уста, пълна с остри като бръснач зъби. Бледозелените му очи се сключиха с моите за секунда и аз замръзнах на половината път към следващата стълба. Досега бях виждала само един върколак, и то не от толкова близо, но инстинктивно знаех какво представляваше. Имаше нещо повече от големината му; в тези очи проблясваше интелигентност, която никое животно не би трябвало да притежава. Това, за което не можех да се досетя, бе какво прави там.

Да кажа, че вампирите и върколаците просто не се разбираха, би било смехотворно омаловажаване на нещата. Може би това имаше нещо общо с факта, че и двата вида бяха хищници, или пък може би Тони бе прав, когато настояваше, че върколаците завиждаха на вампирите за безсмъртието им. Какъвто и да бе случаят, те бяха като масло и вода. Или по-скоро кръв и козина, като и двете хвърчаха наоколо, когато се срещнеха. Очаквах някаква реакция, по-скоро отрицателна, от някой от моя ескорт, но единственото, което забелязах, бе, че ръката на Рейф се затегна леко около китката ми. Луис-Цезар кимна в поздрав към върколака така, сякаш редовно срещаше гигантски върколаци на стълбището.

— Себастиан, радвам се да те видя.

Върколакът, разбира се, не отговори, тъй като бе в животинската си форма, но ни подмина, без да отправи предизвикателство. Това бе значителен сюрреалистичен опит. Също така ми подсказа, че вече не бях в Канзас или Атланта, ако това имаше значение.

Когато излязохме на надземното ниво, най-накрая успях да погледна през прозореца и потвърдих предположението си, че където и да се намирах, това беше някъде на север от Джорджия. Гледката навън обясни и защо Консулът се тревожеше за времето. Трябва да бях проспала повече часове, отколкото си мислех, след като Томас ме омагьоса, достатъчно, че да бъда преместена, и то в друг щат. Цветовете отвън бяха различни от тези, които можеха да бъдат видени, където и да било в Джорджия: пъстрото зелено и сиво на потайния Юг бяха заменени от среднощни сини небеса и индигови облаци. Черно, осеяно със звезди небе, се простираше над нас, но тъмновиолетовата ивица по протежение на хоризонта показваше, че пустинята започваше да се събужда за новия ден.

— Скоро ще настъпи изгрева.

Луис-Цезар проследи погледа ми, докато държеше отворена една врата.

— Имаме още малко време — каза той тихо. Присвих очи при този надменен тон. Дори Рейф, стар, колкото си беше, ставаше напрегнат, когато зората наближаваше, като започваше да говори твърде много и изпускаше разни неща. Колкото по-млад бе вампирът, толкова по-рано започваше този процес. Това бе като предпазна мрежа, която гарантираше, че никой няма да завърши опържен, а аз никога не бях виждала някой да остане напълно незасегнат. Но французинът изглеждаше напълно спокоен. Той бе или много по-могъщ от вампирите, които познавах, или просто голям артист. Което и да беше истината, това не ме караше да се чувствам по-добре.

Минах покрай него и влязох в стая, която беше обзаведена така, че отговаряше на представата ми за гледката отвън на дневна светлина. Бледите тюркоазени стени бяха покрити с местни американски одеяла в червеникаво кафяв цвят, тюркоазено и Навахо червено, подобен килим бе поставен върху грубия дървен под и теракота, очертаващ камината. Кожените кушетка, кресло и диван бяха в нюанс на тъмно червеното, с достатъчно материал по тях, че да изглеждат удобни. Това беше странно приятна стая; очевидно Сенатът не споделяше любовта на Тони към Готиката.

— Моля, мадмоазел, asseyez-vous.

Луис-Цезар се премести и застана до претрупаното кресло в близост до камината. Погледнах Рейф, но той стоеше решително, наблюдавайки гледката отвън, или поне това, което се виждаше. Ръцете му бяха здраво стиснати зад гърба му, а раменете му бяха напрегнати. Точно навреме: изгревът приближаваше. Това, което исках бе да го дръпна и да получа няколко честни отговора, но дори и да считах, че е в настроение за това, просто нямах време. Мирча ме хвана леко под лакътя, толкова, колкото докосването му да ме заведе до креслото.

— Луис-Цезар не може да седне, докато дамата стои права, dulceata.

Скъпа моя: това беше галеното обръщение, което използваше, докато стоях на коленете му, когато бях малка, и слушах неговите истории. Надявах се, че го мисли — ако Рейф беше единственият ми приятел в стаята, бях загазила. Тръснах се на стола, а Французинът коленичи пред мен. Той се усмихна насърчително. Аз премигнах. Мъжът — не, господарят-вампир — имаше трапчинки. Големи.

— Искам да се погрижа за раната ти. Ако разрешиш?

Кимнах предпазливо, без да съм убедена, че вампир е най-добрата личност, която да почисти кръвта, особено такъв, който изглеждаше доста гладен по-рано. Но друга възможност нямаше, а и не изглеждаше като да имам избор. Беше учтиво да ме попита за разрешението ми, като че ли имаше значение какво ще кажа, но аз знаех по-добре. В стаята имаше двама члена на Сената; те можеха да изиграят ролята на джентълмени толкова дълго, колкото това ги забавляваше, но когато им омръзнеше, щеше да се наложи да направя това, което искаха. Те го знаеха, както и аз.

Луис-Цезар се усмихна одобрително и внезапно осъзнах защо ме изнервяше. Гледайки го от толкова близо можех да кажа, че той беше един от най-човешки изглеждащите вампири, които някога бях виждала. С изключение на Томас, който имаше причина да изглежда толкова човешки, колкото бе възможно, повечето вампири забравяха онези малки неща като да дишат, да накарат сърцата си да бият и да придадат на кожата си по-правдоподобен цвят, отколкото на току-що паднал сняг. Дори Рейф, който беше доста убедителен, обикновено си спомняше да премига само няколко пъти на час. Но с този можех да се размина на улицата и да го сбъркам с човек, ако приемех, че има и други дрехи за обличане. Открих, че броя секундите между вдишванията, за да видя, дали ще пропусне някое. Не го направи.

Растейки, бях виждала вампири от целия свят, някои с крещящ вид, сякаш не бяха от този свят като Консула, а някои — нормално изглеждащи като Рейф. До днес можех да се закълна, че разпознавам един щом го срещна, но Томас ме бе заблуждавал почти четвърт година, а Луис-Цезар винаги можеше да направи същото, ако поискаше. Това не ми хареса — караше ме да се чувствам като нечувствителна, като една от милионите без протекция от свръхестествения свят, защото те дори не можеха да усетят, че той е там. Бях израснала около вампири, но излъчваната сила от членовете на Сената бе като нещо, което никога не бях изпитвала. Това ме караше да се чудя какво друго още не съм забелязала и тази мисъл ме вледени.

Луис-Цезар бавно изучаваше лицето ми. Мисля, че това беше с цел да ми даде време да свикна с него, отколкото поради някаква истинска нужда. Не проработи. Когато лъскава кафява къдрица, която се бе освободила от опашката на гърба му, докосна раменете ми, скочих, сякаш ме бе ударил. Ръката му, която се бе протегнала към косата ми, замръзна.

— Хиляди извинения, мадмоазел. Но може би ще дръпнете косата си назад заради мен? Това ще ми помогне да видя големината на нараняването.

Той ми подаде златна фиба, която изтегли от собствената си коса. Взех я, като внимавах да не докосна пръстите му с моите. Косата ми стигаше почти до раменете, но хванах по-голямата част в разхвърляна опашка, докато ме наблюдаваше. Опитах се да се отърся от паниката, която ме бе обзела, но не успях. Някои инстинкти, по-стари от здравия разум, по-стари от учтивите фрази, изричани в добре осветени стаи, ми крещяха да избягам и да се скрия. Това, разбира се, можеше и да е реакция към нощта, която преживях, но на част от мен наистина не й харесваше неговата близост. Принудих се да стоя мирно, докато привърши с прегледа, преструвайки се, че ръцете ми не треперят и че пулсът ми не препуска във вените ми така, сякаш вече съм напуснала живота. Не разбирах реакцията си, но жестокият ми опит ме бе научил да вярвам на инстинктите си, а всеки един от тях ми казваше високо да се махна.

— Ah, bon. Ce n’estpas tres grave — измърмори той. Виждайки изражението ми, се усмихна и това озари дори и неговите очи. — Не е сериозно — преведе той.

Идеше ми да закрещя.

Луис-Цезар се изправи и отиде до близката маса, а аз внезапно отново можех да дишам. Опитах се да открия какво беше това в него, което толкова ме тревожеше, но нямаше нищо определено. Лицето му, съставено от любезни, дружелюбни черти, изглеждаше така, сякаш принадлежеше на някой пет или шест години по-възрастен от мен, въпреки че ако дрехите му бяха нещо, което можеш да пропуснеш, той беше тук от векове. Очите му бяха благи — спокойно синьо с точици сиво, които не се опитваха да ми въздействат — а движенията му бяха толкова грациозни, че нямаше обикновен човек, който да може да ги имитира. Вероятно нервите ми не бяха в особено добро състояние — дори аз не бях свикнала някой да се опитва да ме убие два пъти за една вечер — но това не обясняваше защо от всички възможни кандидати точно Луис-Цезар бе този, който ме ужасяваше.

Той се обърна и паниката ми нарастваше с всяка крачка, която правеше към мен. Наблюдавах го така, както малко животинче хищник, стоейки тихо и едва дишайки, с надеждата, че голямото, лошо нещо няма да му се нахвърли. Той коленичи отново във водопад от блестящи сатен и дантела, а идващите отгоре светлини проблясваха върху няколко кестеняви кичура промъкващи се през косата му. Бе донесъл комплект за първа помощ и постави върху плочките пред камината антисептик, няколко марлени тампона и пакетче от бебешки кърпички.

— Ще почистя раната, мадмоазел, и ще я превържа. Сестрата ще дойде утре и ще оправи несръчния ми опит. — Беше отпуснат, почти радостен, но ми бе необходима всяка частица самоконтрол, за да не побягна към вратата. Бледа, деликатна ръка, обкръжена от богати дипли дантела, пое моята мръсна и кървава ръка. Пръстите му бяха студени, захвата — лек, сякаш си мислеше, че докосването му можеше да ми даде увереност.

Не се получи. Нямаше значение колко е внимателен, знаех, че хватката му може да се затегне за миг, улавяйки ме в капан подобно на стоманени белезници. Усещах как пръстите на другата му ръка се движат сръчно по натъртената ми кожа, а след това и лекото плъзгане на марлята, докато я почистваше. Въпреки че антисептикът щипеше леко, потръпнах и затворих очи. Имах лошото чувство, че знаех какво ще последва.

— Мадмоазел, зле ли ви е?

Гласът му звучеше от разстояние и отекна глухо в ушите ми. Усетих познатото чувство на дезориентация да ме облива и започнах да се боря с всичките си сили. Борех се по-упорито, от когато и да било, опитвайки се да го изблъскам навътре, където бе държано от част от мен, молейки се отново да заспи. Каквото и да искаше да ми покаже, аз бях абсолютно сигурна, че не исках да го Виждам. Но както винаги дарбата беше по-силна от мен; винаги е била. Предадох се на неизбежното, когато усетих ледени тръпки да пробягват по лицето ми. Не беше студено в стаята, но част от мен вече не бе там. Поех си дълбоко въздух и отворих очите си.

Студът идваше от прозорец, който беше леко открехнат в нощта.

Бризът щипеше голата ми кожа, изпращайки тръпки навсякъде по тялото ми. Прозорецът изглеждаше като вид стъклопис, въпреки че липсваха цветове и мотиви, с изключение на малки диамантени формички, в които се сливаха множество кристали. Стъклото беше дебело и вълнообразно, подобно на това в някои къщи във Фили, и отразяваше смътно светлината. Но това беше достатъчно, за да се учести дишането ми.

Огледах се панически наоколо и очите ми се осветиха от огледало, поставено в далечната страна на стаята. Отражението беше неясно, но повече заради слабата светлина, която идваше от няколко свещи и мержелеещия се огън, отколкото поради лошата структура. Всъщност това огледало бе шедьовър, огромно, с масивна позлатена рамка, разкошна като останалата част от пищната, орнаментирана мебелировка. Стаята създаваше усещане за лукс: облегалката от тъмно черешово дърво на голямото легло проблясваше с отразените пламъци от мраморната камина и беше като ехо на цвета на тежките виолетови завеси от балдахин. Стените бяха каменни, но облечени с тапицерия, цветовете на която бяха толкова светли и живи, сякаш бе поставена днес. На близката маса в изрисувана порцеланова ваза беше поставен букет от тъмно червени рози. Не бях в настроение да оценя сцената, защото бях прекалено разсеяна от отражението в огледалото.

Мъж беше коленичил на леглото, приблизително на мястото, на което трябваше да бъда. Не можех да кажа кой е той, защото черна кадифена маска покриваше по-голямата част от лицето му, с изключение на отворите за очите. Изглеждаше комично, като част от лош костюм за Хелоуин, но не се смеех. Може би, защото това беше единственото нещо, което носеше. Дълги кафяви къдрици се подаваха изпод кадифето, прилепвайки към горната част на тялото му. Те проблясваха на светлината на свещите с бронзови и златни отблясъци. Топлата, неясна златна светлина на стаята го обливаше, втечнявайки кожата му от мускулестите гърди до плоския му корем и вдлъбнатината на пъпа му. Тя проблясваше върху фините капчици пот, оросили тялото му, които повеят от прозореца още не беше изсушил, така че изглеждаше, сякаш носеше прозрачна риза, обсипана с малки диаманти. Той беше като оживяла позлатена статуя, като изключим факта, че статуите обикновено не бяха неистово еректирали. Преглътнах, както и той, и сините очи в огледалото се разшириха от прозрението.

Но това беше лудост, да не споменавам, че бе и невъзможно. Аз не участвах във виденията си. Бях наблюдател отстрани, невидима и ненамесваща се като призрак. Или поне бях до тази вечер. Преди дори да започна да мисля какво да направя, усетих една гореща ръка върху себе си, на едно много интимно място, и погледнах шокирано надолу, за да открия млада брюнетка, лежаща до мен, почти заровена в купчината одеяла на леглото. Стаята ухаеше на секс, сладникав и тежък, и сега знаех защо.

Фина малка ръка се движеше върху моята — негова плът със сигурни докосвания. Тя ме погали отново, този път по-силно, и аз наблюдавах с нещо близко до ужас, когато една анатомична част, която никога не бях притежавала, израсна дори по-дълга изпод ръката й. Порой познати усещания се появиха от тази непозната част, заедно с мисли, за които бях абсолютно сигурна, че не са мои. Тя прокара нокътя си по розовия край, който се бе извил към нея и аз почти изкрещях. Никога не се бях чувствала така. Разбира се, опитът ми не беше точно обширен, а и усещанията идваха от другата страна на монетата, но това бе почти непоносимо. Бях изтощена от слабата жега, която се зароди бавно и се разпростря от повърхността по протежение на вените ми и вече не изпитвах отчаяна нужда да потъна в нейното бяло тяло толкова дълбоко, колкото можех.

Тя се изви в одеялата, които лежаха плътно и нежно върху голата ни кожа.

— Какво не е наред, красавецо? Не ми казвай, че вече изгуби интерес!

Тя ускори темпото и внезапно стана трудно да дишам.

— Можеш да го направиш и трети път; знам го.

Моят почти транс се разруши, когато тя се премести по-близо, навлажнявайки устни, и се отдръпнах. Изскимтях от болка, както защото тя се поколеба за секунда преди да ме пусне, така и поради желанието на тялото ми за облекчаване. Беше толкова стимулиращо да бъде болезнено, но не бях заинтересувана от това, което ми се предлагаше. Помислих си честно, че ще повърна, когато преместих погледа си от изуменото й изражение към превъзходното мъжко тяло, което бях заела. Нямаше думи за това, което изпитвах — пълно объркване и неверие. Ръцете ми сграбчиха края на маската и я дръпнаха силно. Изражението, което ме гледаше от огледалото, бе лицето на Луис-Цезар, пребледняло от шока. Исках да му изкрещя да направи така, че всичко това да спре, да се махне от мен, но знаех, че това нямаше да свърши работа. По някакъв начин го бях завладяла и нямах никаква представа какво да правя или как да обърна нещата. Жената нададе писък и сграбчи маската, опитвайки се да я издърпа от ръката ми и да я сложи обратно на мястото й.

— Не поемайте рискове, монсеньор. Знаете колко педантични могат да бъдат вашите телохранители — никога не я сваляйте. — Тя ми се усмихна порочно. — Освен това ми харесва да я носите, докато правим любов.

Тя обви ръцете си около врата ми и се опита да ме дръпне отново надолу към нея.

— Студено ми е без твоята топлина. Целуни ме.

Дръпнах се рязко от нея и изпълзях до края на леглото, чудейки се какво ли щеше да се случи, ако се предадях на черната мъгла в края на видението ми и припаднех. Дали щях да се събудя на мястото, на което принадлежах, или щях да остана заседнала тук? Реших дори и да не помислям за последната възможност. След миг жената въздъхна и се излегна обратно на леглото, милвайки леко малките си гърди. Зърната й бяха тъмно кафяви на фона на белотата на кожата й и тя ме гледаше с многозначителна усмивка.

— Уморен ли си, любов моя?

Ръката й се спусна надолу, заигравайки се с тъмното окосмение на слабините й, и тя се усмихна самодоволно.

— Обзалагам се, че мога да те възбудя отново.

Преди дори да успея да принудя претоварения си мозък да измисли отговор, тежката дъбова врата се отвори и влезе жена на средна възраст, заградена от четирима пазачи. Изражението й ми подсказа, че не идва да се присъедини, слава на Бога!

— Вдигнете го!

Двама от пазачите ме издърпаха от леглото и жената, която вече бях опознала доста добре нададе писък и дръпна завивките до брадичката си.

— Мари! Какво правиш? Махни се веднага! Махай се, махай се!

По-възрастната жена я игнорира и ме погледна, презрението на вече непривлекателното й лице не стопляше погледа й. Очите й ме огледаха надменно.

— Готов както винаги, както виждам. Това си го взел от баща си. — Тя погледна към пазачите. — Доведете го.

Бях избутана от стаята без шанс да се облека. Брюнетката ми подхвърли тежка брокатена роба, която наметнах над неудобното доказателство за състоянието си, но нямаше време дори да си сложа обувки или панталони. Момичето в леглото крещеше след нас ругатни, повечето от които бяха насочени към по-възрастната жена. Открих, че не говореше на английски, въпреки че я разбирах перфектно. Или може би това тяло разбираше и по някакъв начин ми превеждаше. Нямах време да се чудя за това, тъй като бях побутната по дълъг каменен коридор към едно стълбище. Имаше дълбоки вдлъбнатини в средата на всяка една стълба, които бяха издълбани от хилядите крака, минавали оттук в продължение на векове. Долу беше тъмно, а въздухът, който идваше оттам, беше толкова вледеняващ, че бях изненадана, че от устата ми не излизаше пара.

Жената спря на върха на стълбището и се обърна към мен. Сега погледът й не беше презрителен; емоциите в тъмните й очи се приближаваха повече до страх.

— Няма да отида по-нататък. Вече съм виждала това, което те очаква и нямам желание да го правя отново. — Изражението й премина в нещо, наподобяващо съжаление. — През целия си живот си получавал наградите, идващи от тишината. Тази вечер ще научиш какво е наказанието за нарушаването й.

Тя се обърна, без да каже и дума повече, и стражите започнаха да ме побутват към черната дупка. Бях по-силна в това тяло, но дори и така не можех да се справя с тези момчета. Погледнах диво обратно към жената, но тя вече си отиваше, изправена и вдървена под роклята с цвят на черница.

— Моля Ви! Мадам! Защо правите това? Нищо не съм казал, кълна се!

Думите не бяха мои — те излизаха измежду устните ми неканени — и не я спряха.

— Ако искаш да знаеш на кого да благодариш за таз нощната работа, попитай брат си — подхвърли тя през рамо, преди да изчезне в една стая и да затвори плътно вратата зад себе си. Това беше сторено с прекалено безвъзвратен звук.

Стълбите бяха прекалено тесни, за да могат моите пазачи да ме държат за ръката, но тъй като те бяха точно зад гърба ми и нямаше друг път, освен надолу, това нямаше особено голямо значение. Нямаше почти никакво осветление; само няколко тънки лъча лунна светлина се промъкваха през ужасно тесните прозорци, докато слизахме. Стълбите бяха хлъзгави от влагата, а вдлъбнатините в центъра правеха почти невъзможно пазенето на равновесие, особено без обувки. Беше ми ужасно студено, въпреки робата, но поне щях да се разсъня бързо. Непозната тежест висеше отпусната между краката ми, нежелано и чуждо усещане, което ме караше да желая повече от всичко друго да започна да пищя и да не спирам. Ударих си пръста на крака на половината път, но почти бях благодарна за болката; бях на път тотално да се изгубя, а туптенето в крака ми ми даваше повод да мисля за нещо друго.

Светлината на факлите проблясваше по стълбите, когато най-накрая пристигнахме, образувайки танцуващи сенки и осветявайки пътя на водата, която се процеждаше по стените. Внезапно вече не бе толкова хладно; беше много студено, сякаш кръвта във вените ми щеше да се превърне в лед. Бях изненадана, че нямаше ледени висулки по стените, но влагата се стичаше свободно.

Далеч по-лоши от сковаващия студ и заобикалящата обстановка бяха жалните ридания, идващи иззад стоманената врата на няколко ярда пред нас. Те бяха тихи и приглушени от дебелата врата, но въпреки това се забиваха в главата ми като свредел. Беше болезнено да слушаш тези гласове, толкова пронизващи, пълни с отчаяние и толкова сигурни, че помощта, за която молят, никога нямаше да дойде. Инстинктивно се опитах да се отдръпна към петното от светлина, идващо от близките факли, когато груба ръка ме блъсна напред. Спънах се, удряйки колената си в един назъбен камък на пода.

— Насам.

Бях прекалено бавна в изпълнението на командата, но един ритник в ребрата ми даде необходимия тласък, а груба ръка ме изтегли нагоре. Погледнах надолу и видях плешив и дебел мъж, носещ покрита с кръв престилка и груби, мръсни вълнени панталони. Висока около 5 фута, обикновено не гледах отгоре много мъже и премигнах от болка и объркване. Месестите му устни се разтегнаха в нещо като озъбване, разкриващи уста, пълна със сиви зъби, и аз се дръпнах назад. Това изглежда го удовлетвори.

— Добре. Страхувай се, монсеньор le Tour. Запомни, тази нощ ти не си принц. — Той ме огледа отгоре до долу. — Скоро ще видим дали заслужаваш името, което носиш. Тази нощ си мой!

Огромен метален ключ бе пъхнат в ключалката и вратата се отвори. Хвърлих кратък поглед на огромната, квадратна стая с дебели каменни стени и висок таван, преди да бъда бутната вътре. Паднах отново, този път върху мръсна слама, която миришеше на урина и дори по-лошо и която смекчи малко удара в пода. Част от мен се чувстваше обидена от начина, по който ме третираха тези груби мъже, но миг по-късно всички чувства, с изключение на ужаса, се стопиха. Срещнах очите на изпита, гола жена, завързана извънредно здраво върху някаква стойка, и повече не можех да отделя погледа си от нея. Кръв се стичаше на поточета от измъчваното й тяло и засъхваше в дебели, гъсти реки върху кожата й, а кафяви петна покриваха пода под нея. Имаше толкова много кръв, че не можех да повярвам, че едно тяло може да побере толкова.

Мъже във вериги, подредени покрай стената, викаха и се молеха да ги спася, но аз едва ги забелязах. Цялото ми внимание бе привлечено от жената, която не издаваше никакъв звук. Светлината от факлите се отразяваше в отворените й очи и аз не можех да кажа дали това бе някакъв трик на светлината или в тях все още гореше някакъв живот. Заради нея се надявах, че това не бе така. Мъжът видя посоката на погледа ми и се приближи до нея.

— Да, твоята приятелка няма да се забавлява още дълго.

Той провери едно от въжетата, оплитащи китките й, и видях, че ноктите й липсваха. Крайчетата на пръстите й изглеждаха така, сякаш бяха остъргани или изгризани от някакво животно, а ставите й се бяха подули толкова силно, че нямаше начин да затвори ръцете си, дори и да бе свободна.

Бях видяла много през годините при Тони, но насилието обикновено бе бързо и неочаквано, като това, което бях преживяла тази вечер. Докато получа шанса да реагирам, обикновено всичко бе вече приключило. Тони използваше мъчения понякога, но никога не ги бях виждала. Юджийн беше много стриктна в това отношение и сега започвах да разбирам защо. Това беше по-лошо в сравнение със свирепостта, която познавах: това беше твърде неочаквано, твърде реалистично и твърде умишлено. Нямаше гняв зад него, нищо лично, което да го смекчи или поне да го направи разбираемо. Нейната болка беше просто част от работата.

— Тя ще служи за демонстрация — продължи той. Придвижи се до един от наредените мъже и извади мръсно шише вино. — Това се случва на всички, които ядосват краля. Гледай и помни, копеле.

Докато стоях замръзнала и не казвах и дума, той изля шишето с вино върху главата, лицето и врата на жената. То напои косата й, след което образува на каменния под под нея малка червена локва. Бързо се отърсих от шока си, когато осъзнах какво ще последва.

Ръцете му се протегнаха за свещта и аз се раздвижих.

— Не! Не можете! Моля ви, монсеньор, умолявам ви…

Можех да кажа, съдейки по радостта, изписана на лицето му, че правех точно това, което иска и че нямаше намерение да спре. Той наблюдаваше лицето ми с нещо, подобно на ликуване, когато поднесе свещта към близката факла. Тя бе почти изгаснала, но въпреки всичко по фитила плъзна тънко пламъче. Не се опитах да споря с него отново, но се хвърлих напред, сграбчвайки свещта. Измъкнах я от ръката му, но двама от мъчителите хванаха ръцете ми и ме издърпаха от него. Мъжът, за когото предположих, че бе главният надзирател, обърна очите си към мен, сякаш беше останала малко човечност в тях; след това се усмихна. Наведе се и много бавно вдигна свещта и я запали отново.

Погледнах жената, когато той стигна до нея; не можех да се спра. В светлите й кафяви очи проблясваха сълзи, тя премигна веднъж и капки от вино покапаха от клепачите й, преди тялото му да закрие гледката ми. Част от съзнанието ми казваше, че той ще спре малко преди да направи това, че няма да го направи, че не може да го направи. Глас проговори в главата ми, казвайки ми, че той иска да ме тероризира, че тази сцена е била организирана, за да ме направи по-отстъпчива по-късно, и това можеше да се случи. Но това не я спаси. Сцената пред мен затрептя и ме заляха мисли, които не разпознавах. Пред очите ми започнаха да проблясват картини на други места, други хора, сякаш някакъв филм се прожектираше пред мен върху прозрачна завеса. Въпреки всичко това все още можех да виждам жената и мъчителя, замръзнали за секунда, преди да се случи невъзможното.

Гласът в главата ми се обади отново, ломотейки завалено, че въпреки че бях отгледана в пленничество, никога не съм знаела какво е жестокост. Бях облечена в лен и ръчно изработена дантела, това се изискваше; имах книгите си, китарата и рисунките си, с които да се забавлявам; тъмничарите ми ми се покланяха ниско, когато влизаха в стаята ми и не сядаха в мое присъствие, докато не им дам разрешение. Във вените ми течеше кралска кръв и никой никога не забрави това. Никога не бях виждала такава бруталност; никога не бях познала такъв страх. И преминаването набързо през това предизвика изблик на чиста ярост. Това не беше правосъдие, не беше необходимо, за да запазиш мира или стабилността на страната или за каквото там се използваха високопарните фрази. Това бяха действия на садистичен страхливец, който пазеше ръцете си снежнобели за пред двора, докато в негово име се извършваха такива неща зад затворените врати. А те предизвикваха погнуса.

Разтърсих главата си и се опитах да накарам гласа да замълчи и да премахна паяжината на видението си; след секунда това проработи. Но след това отново бях в кошмара с отчетливата гледка пред мен на приближаващата целта си свещ. Наблюдавах с вцепенено неверие как мъчителят поднася тънкото пламъче към няколко кичура от напоената с вино коса на жената. Тя се запали с доловимо свистене и яркият пламък се разпространи жадно към останалата част на косата и раменете й. За няколко секунди горната част на тялото й се превърна само в тъмно очертание в танцуваща завеса от огън. Изкрещях, тъй като не можех да направя нищо друго. Другите затворници подеха отново да викат докато стаята се изпълни само с писъци и звукът на веригите, които се удряха безполезно в непоклатимия камък. Не можехме да направим нищо друго за нея, така че виковете ни почти разклатиха стените, но самата жена не издаде и звук, докато гореше.

— Мадмоазел Палмър, какво става? Какво не е наред?

Лицето на Луис-Цезар се появи пред очите ми и смътно усетих, че някой ме раздрусваше. Пронизителният, безнадежден вик на килията изпълни стаята и ми отне минута да осъзная, че идваше от мен.

— Mia stella, успокой се, успокой се! — Рейф блъсна французина настрани и ме прегърна. Зарових ръцете си в кашмира на якето му, притискайки го, колкото може по-близо и зарових лицето си в нежната коприна на ризата му. Вдишах дълбоко познатия аромат на одеколона на Рейф, но това не изтри вонята на пропития с урина затвор и изгорената плът на това, което някога бе жена, малко по-възрастна от мен. След минута погледнах нагоре и срещнах очите на Луис-Цезар.

— Кажи ми, че тя е била вече мъртва, че не е усетила!

Гласът ми бе отчаян, а лицето ми, отразено в огледалото над камината, беше с широки, призрачни очи. Те изглеждаха като тези на жената, само дето нейните бяха видели далеч по-лоши неща, отколкото моите.

— Мадмоазел, уверявам ви; готов съм да направя всичко по силите си, за да ви помогна, но не разбирам какво ме питате.

Рейф отметна косата ми и започна да прави утешителни кръгове по гърба ми.

— Беше видение, mia stella, само видение — прошепна той. — Имала си ги и преди; знаеш, че картините ще избледнеят след време.

Разтърсих главата си и потръпнах в ръцете му, а той ме притегли по-близо. Прегърнах го толкова здраво, че ако беше човек, щеше да го заболи.

— Не и като тези. Никога като тези. Те я измъчваха и след това я изгориха жива, а аз не можех… просто стоях там… — Зъбите ми искаха да тракат, но прехапах устната си и не им позволих. Това би ме накарало да си спомня ужасния студ на онова място и след това щях да мога да мисля само за единствения източник на топлина. Няма да мисля за това; няма и то ще се махне. Но дори и повтаряйки думите на Рейф, знаех, че са лъжа.

Имала съм хиляди видения през живота си, някои за миналото, някои за бъдещето, а някои не много приятни. Бях Виждала всички видове ужасни неща, но никое не ми бе въздействало така. С времето и практиката се научих да се отърсвам от това, което бях Видяла, да го третирам така, като другите хора правеха с неприятните репортажи по новините — като далечни и не много истински. Но досега никога не бях била част от действието, помирисвайки миризмите и усещайки страха на някого, който бе преживял събитието. Беше като разликата между това да шофираш в брутален пътен инцидент и да си жертва в него. Не мислех, че ще забравя погледа на жената скоро.

— Mon Dieu, ти си видяла Франсоаз?

Луис-Цезар пристъпи към нас, изглеждайки покрусен, и аз се свих.

— Не ме докосвай!

Преди той ухаеше слабо на някакъв скъп парфюм, но сега сякаш смърдеше на изгарящата плът на жената. Не само че не исках да ме докосва; дори не го исках в същата стая.

Той отстъпи и смръщването му се задълбочи.

— Искрените ми извинения, мадмоазел. Никога не бих ви пожелал да станете свидетел на това, в никакъв случай.

Рейф го гледаше над главата ми.

— Доволен ли сте, синьор? Казах ви, че не трябва да използваме Сълзите все още и че когато тя е болна или разстроена, виденията не са приятни. Но никой не слуша. Може би сега разбирате. — Той спря, когато Мирча се появи до лакътя ми и му подаде малка кристална чаша.

— Накарай я да изпие това — изкомандва той и Рейф веднага се подчини.

— Но аз не съм — запротестира Луис-Цезар. — Дори не ги взех с мен.

Рейф го игнорира.

— Пий, mia stella, ще се почувстваш по-добре.

Той се настани до мен в голямото кресло и аз изпих уискито за няколко минути, докато дишането ми отново стана нормално. Беше толкова силно, че сякаш киселина изгори гърлото ми, но усещането беше приятно. Всичко, което можеше да избута настрани спомените, беше добре дошло. Осъзнах, че съм измачкала с юмрука си чистото кашмирено яке на Рейф, превръщайки го в просмукана, смачкана маса. Пуснах го и той се усмихна.

— Имам и други, Каси. Ти си добре и аз съм тук. Мисли за това, а не за нещата, които си Видяла.

Това беше добър съвет, но имах проблем да го последвам. Всеки път, когато погледнех Луис-Цезар, картините заплашваха отново да ме залеят. Защо Сенатът искаше да Видя нещо тази вечер, особено нещо като това? Какво ми направи той, че видението ми бе толкова различно?

— Нуждая се от баня — произнесох грубо. Това беше главно начин да избягам от Луис-Цезар, но нямаше съмнение, че мога да се възползвам от такава.

Мирча хвана ръката ми и ме заведе до врата, противоположна на входа.

— Има баня тук и би трябвало да има и халат. Ще донеса храна, докато се къпеш и ще поговорим, когато си готова. Ако имаш нужда от нещо, не се притеснявай да кажеш.

Кимнах, подадох му почти празната чаша и избягах в студения син оазис на банята.

Ваната бе достатъчно голяма, че да се брои за сауна, и аз се изкачих благодарно в нея, след като махнах разкъсаното си облекло. Направих водата толкова топла, колкото можеше да бъде и се облегнах назад, толкова уморена, че гледах сапуна в продължение на минута, смътно пожелавайки си някой да ми изтрие гърба. Емоциите ми бяха отлетели някъде, оставяйки ме да се чувствам празна. Бях изтощена физически, а сега и умственото ми състояние не бе по-добро.

Най-накрая започнах с процеса по почистването на засъхналата кръв от тялото и косата ми. Казах си, че това, което бях Видяла няма нищо общо със съвременния свят, че тази бедна жена бе страдала и умряла векове преди да се родя. Колкото и ужасно да беше, то не бе предупреждение за предстоящо бедствие или нещо друго, за което да можех да направя нещо. Опитах се да повярвам, че това беше само по-силна версия на едно от ясновидските проблясъци, които понякога получавах, когато докосвах много стари неща, намирали се при травматични обстоятелства, но не го почувствах така.

Отрано се научих да бъда внимателна към негативни ясновидски вибрации. Алфонс колекционираше стари оръжия от всякакъв вид и веднъж като дете инцидентно пипнах войнишки пистолет, с който наскоро се бе сдобил и бе в процес на почистване. Веднага ми се разкри образа на масово клане, в което е било използвано оръжието и това, което Видях ми причини кошмари за седмици. Обикновено можех да кажа дали даден предмет може да причини неприятности, преди да го докосна, сякаш ми даваше предупреждение, което можех да почувствам, ако бях внимателна. Но някои хора просто отключваха реакцията — дори такива на няколко века, като Луис-Цезар, които несъмнено бяха взели своя дял в трагедията. Все пак вече имах навика да избягвам ръкостискането с непознати, така че да не науча случайно кой мами жена си или пък е участвал в престъпление. И никога, никога не бях докосвала Тони, дори и при разминаване. Реших, че вече има ново име, което да влезе в списъка ми избягвай-на-всяка-цена.

Изплакнах се, оставих да се оттече кървавата вода и започнах отново. Исках да се почувствам чиста и нещо ми подсказваше, че това щеше да отнеме много дълго време. Сложих достатъчно пяна за вана, така че образуваната пяна да прелее от страните на ваната и да се стече на пода. Не ми пукаше. Единствената ми мисъл бе да се чудя дали можех да се мотая в банята, докато дойдеше зората и да отложа да чуя какво бе решил Сенатът за мен. Бях благодарна, че ме защитават, но се съмнявах, че помощта щеше да дойде, без да трябва да платя висока цена за това. Не че имаше значение. Не знаех къде съм, дори и да избягах, се връщах обратно в кашата с Тони. Каквото и да искаше Сенатът, най-вероятно щеше да се наложи да платя.

Проблемът беше, че си обещах, че освен там, където Тони и неговите наемници бяха замесени, никога да не позволявам способностите ми да бъдат използвани отново за нараняване на някого. Нямах идея — факт, заради който бях изключително благодарна — колко хора бях наранила или убила индиректно, докато работех за подлизуркото, но знаех, че броят им не е малък. По това време не знаех за какво се използваха виденията ми, но това по никакъв начин не ме караше да се чувствам по-добре. Хората, които бяха изобретили атомните бомби, не определяха политиката, която решаваше кога да бъдат използвани, но се чудех дали това им помагаше да спят през нощта. Не бях спала добре от много дълго време. Ако това, което искаше Сенатът, щеше да навреди на други, което беше почти сигурно, щях да разбера колко точно струват принципите ми.