Докосни мрака

8

Лежах на земята. Отне ми около секунда, за да разбера, че се бях върнала не само в правилното време, но и в своето тяло. Бих се разплакала от облекчение, ако имах сили за това.

Били Джо се носеше над мен и беше бесен.

— Защо не ми каза, че можеш да правиш това? Бях хванат в капан тук! Можех да умра!

Не се опитах да седна, тъй като усещах асфалта под себе си като груба обвивка.

— Не драматизирай! Ти си вече мъртъв.

— Това беше абсолютно незаслужено.

— О, моля те, дай ми почивка.

Били Джо щеше да каже още нещо, но се наложи да се отмести, защото Луис-Цезар се наведе над мен и той не искаше да бъде пленен от друго тяло.

— Мадмоазел Палмър, добре ли сте? Можете ли да ме чуете?

— Не ме докосвай.

Реших, че въпреки всичко искам да седна и то главно защото полата ми се беше вдигнала толкова, че разкриваше розовите ми дантелени бикини, но също така по никакъв начин не го исках близо до мен. Всеки път, когато ме докоснеше, завършвах захвърлена някъде във времето. Сетивата ми се бяха опитали да ме предупредят по-рано, но тогава беше невъзможно да направя разлика между страха от неговата близост и огромния ужас, който изпитвах от това да бъда пленена от Сената. Във всеки случай вече не се нуждаех от преживявания от типа „извън тялото“ за много дълго време.

— Къде е Томас?

Все още не се чувствах добре с него, но мисълта, че можех случайно да съм го убила, не беше приятна.

— Тук е.

Луис-Цезар отстъпи крачка встрани и можех да видя Томас да стои зад него. Той наблюдаваше французина със странно изражение, нещо подобно на смайване се беше изписало на лицето му, сякаш не го разпознаваше.

— Добре ли си? — попитах го загрижено.

Надявах се, че той си е в тялото, защото нямах никаква идея как да намеря скитащ се дух. След един дълъг момент той кимна, но не проговори. Реших, че това не е добре.

— Колко пръста съм вдигнала?

— О, Боже мой!

Били Джо се промъкна между нас, като внимаваше да не докосне никой и се втренчи в мен.

— Добре е. Съвзе се преди няколко минути, когато ти реши да се присъединиш към нас. — Той се намръщи. — Каква беше тази прищявка да отидеш на ваканция, докато тук имаше криза?

Игнорирах го.

— Подай ми ръка.

Томас си помисли, че говоря на него и се наведе, принуждавайки Били Джо да се дръпне от пътя му. Аз седнах и се огледах. Имаше единайсет мъртви плъхолаци, включително Джими. Стъклените му плъхски очи ме гледаха укорително през разсейващия се вече дим и аз изпсувах.

— По дяволите! Исках да говоря с него!

Нахвърлих се на Приткин, който стоеше с вдигнати театрално ръце, сякаш държеше нещо, но там нямаше нищо друго, освен въздух.

— Ти го уби, преди да мога да го разпитам за баща ми!

Приткин не ми обърна внимание. Очите му бяха фокусирани някъде извън нашия кръг и той не изглеждаше добре. Лицето му бе червено, очите му бяха стъклени, а жилите отстрани на врата му бяха изпъкнали. Когато заговори, гласът му излезе като сподавен шепот.

— Няма да издържа още дълго.

Това нямаше смисъл, докато не забелязах леката синя омара около нас и не осъзнах, че се намираме в центъра на магически щит. Той бе създал защитен мехур около нас, разтегляйки собствената си лична защита, но мехурът изглеждаше тънък и неустойчив, за разлика от старите му щитове. Вероятно го бе разтегнал прекалено много; личните щитове са предназначени само за един човек. И беше прав — това нямаше да издържи още дълго.

— Трябва да махнем Каси оттук — каза Томас и аз забелязах, че и неговото лице бе напрегнато. Не подобно на напрежението на Приткин, но сякаш беше ужасен от нещо. Той не гледаше нито магьосника, нито пък нещо зад него. Гледаше мен.

Луис-Цезар беше единственият, който изглеждаше нормално, без да има видими знаци на напрежение на приятното си лице.

— Мадмоазел, ако сте се възстановила достатъчно, мога ли да ви предложа да се върнете в МАГИЯ? Томас ще ви заведе.

Приткин смутолеви нещо и за кратко се изписа блестящ символ във въздуха, толкова близо, че можех да се протегна и да го докосна, преди да се разтвори в щита. Знаех какво прави, тъй като един от маговете на Тони беше създал граничен страж около трезора му, като беше използвал магически думи. Бях заинтригувана от това, че той можеше да създаде защитно заклинание върху нещо толкова неуловимо като изговорена дума, но ми бе обяснил, че я използва като фокус за собствената си енергия.

Магията идваше от много източници. Феите и в по-малка степен ликантропите взимаха своята магия от природата, извличайки я от мощната енергия на планетата, докато тя се движи с голяма скорост през космоса. Гравитацията, слънчевата светлина, привличането от луната, всички те можеха да бъдат превърнат в енергия стига да знаеш как. Чувала съм разни спекулации относно това, че Земята генерира магическо поле по същия начин като гравитационното и че някой ден някой ще успее да се добере до него. Това е Свещеният граал на съвременната магическа теория, въпреки че никой не бе успял да докаже твърдението. Безброй часове бяха загубени в безполезни опити. Докато се разреши мистерията, човешките магьосници можеха да използват само малко количество от природата; по-голямата част от силата им трябваше да идва от самите тях. С изключение на тъмните магове, които можеха да заимстват огромни количества магическа енергия, като крадяха животите на другите, или от долния свят, но трябваше да плащат висока цена за това.

Някои магове бяха по рождение по-силни от други, но повечето използваха някаква измама, за да повишат своите способности. Повечето имаха талисмани, които събираха природна енергия като батерии за дълъг период, и тя се освобождаваше по тяхна команда, подобно на огърлицата на Били. Някои образуваха съюзи с други магове, което им позволяваше да си заемат сила при нужда, подобно на Сребърния кръг. Други си осигуряваха за съюзници други магически същества, които можеха да абсорбират природната енергия по-добре от тях. Не знаех какво може да използва Приткин, освен собствената си сила, но изглежда това не сработваше особено добре. Щитовете му заблестяха малко по-ярко, след като символът ги докосна, но почти веднага потъмняха. Нещо източваше силата им с много висока скорост.

Огледах се, но не успях да открия източника на заплаха. Паркингът изглеждаше тих, дори спокоен — горящите останки на няколкото близки коли изглеждаха неясни през разсейващия се син дим. Присвих очи към Луис-Цезар, но се съмнявах, че той ще ми каже много. За щастие не ми бе нужен.

— Били? Какво става?

— На кого говориш? — Луис-Цезар за пръв път изглеждаше леко притеснен. — Може би има сътресение — каза той на Томас. — Бъди внимателен с нея.

Игнорирах го, защото Били се носеше в близост до Приткин и започна да жестикулира усилено към него, след това наоколо и най-накрая към нощта.

— Били! Какво за бога правиш? Няма никой друг, който да може да те чуе — изплюй камъчето!

— Твоят близък не може да ти помогне, пророчице!

Гласът дойде от нощта и аз забелязах, че към петимата вампира, които се разтакаваха по краищата на паркинга, се беше присъединил още някой. Той бе трудно видим на слабата светлина, но усещането, което се излъчваше от него не беше приятно. Това ме накара да се почувствам добре, че не можех да видя лицето му.

— Аз съм защитен от него. Никой не може да ти помогне, но ти и нямаш нужда. Не си в опасност, гадателко. Ела с мен и аз ти гарантирам, че никой няма да те нарани. Ние оценяваме твоите дарби и искаме да ти помогнем да ги развиеш, а не да продължиш да се криеш и страхуваш през целия си живот. Ела при мен и аз ще пусна приятелите ти, ако са приятели, да си отидат с мир.

— Името ми е Каси. Аз съм грешното момиче.

Не бях заинтересована да водя разговор, но Били Джо се опитваше да ми каже нещо и аз трябваше да му осигуря време, за да изиграе картите си.

— Аз използвах подходящата за теб титла, госпожице Палмър, въпреки че името ти също е интересно. Някой някога казвал ли ти е неговото значение? — Той се изсмя. — Не ми казвай, че са позволили да израснеш в тотално невежество. Каква загуба за ясновидството. Ние няма да направим същата грешка.

— Касандра е била пророчица в гръцката митология. Любимата на Аполон.

Юджийн се беше подсигурила, че ще изучавам митовете на гърците и римляните като част от обучението ми — очевидно това е било важна част от обучението на младите дами по нейно време — и аз не се оплаквах, защото беше забавно. Бях забравила по-голямата част от тях, но си спомнях моята съименничка. Досега си мислех, че Касандра е добро име за ясновидец.

— Не точно, скъпа моя.

Гласът беше звучен и богат и можеше да бъде привлекателен, ако не беше съпроводен от това смътно, скрито нещо, което ми напомняше на изгнил плод: презрял и петнист.

— Аполон, богът на всички пророчици, обичал прекрасната човешка жена Касандра, но тя не отговаряла на неговите чувства. Преструвала се, че го обича, докато получила дарбата да предвижда бъдещето; след това избягала. Накрая той я намерил — точно като теб и тя не можела да се крие вечно — и, разбира се, очаквал възмездие. Той й казал, че тя може да запази дарбата си, но щяла да вижда само трагични събития и никой нямало да вярва на пророчествата й, докато не станело късно.

Потръпнах — не можех да го предотвратя. Думите му ме прерязаха почти до кост. Той някак си изглежда знаеше, че е направил пробив, и се засмя отново.

— Не се притеснявай, скъпа Касандра. Аз ще те науча, че има и красота в мрака.

— Какво става? — изсъсках на Били, по-скоро, за да блокирам този увличащ, ужасяващ глас, а не толкова, защото очаквах отговор.

Тъмният маг отговори, въпреки че би трябвало да не е способен да чуе шепот от толкова далече.

— Защитите на белия рицар се разпадат, пророчице. Скоро ще застанем лице в лице.

Реших, че този разговор определено не ми харесва. Погледнах Били Джо.

— Спомняш ли си онези три дни, след като напуснах Фили последния път?

Той ме гледаше безизразно за секунда, след което силно разтърси главата си и започна да жестикулира диво. Да, той си спомняше всичко.

Знаех само една магическа дума. Тя не беше оръжие, но беше създадена да дава допълнителна сила в моменти на опасност, извличайки резервите на тялото — всичките запаси. Беше опасна за употреба, тъй като ако силата, която даваше думата се изчерпеше преди опасността да отмине, би бил толкова слаб, колкото едно котенце, когато те хванеха лошите типове, но пък имаше огромен ефект, докато траеше. Бях я използвала, за да стоя будна повече от три дни, точно след като бях избягала за втори път от Тони. Изучих я и я упражнявах с един маг ренегат в имението, тъй като знаех от опит, че на проследителните магии на Тони им бяха необходими седемдесет и два часа, за да се изчерпят. Бях просто късметлийка първия път, когато избягах — заспах в автобуса и моите преследвачи не бяха в състояние да кажат кой от половин дузината автобуси, напуснали претъпканата автогара, беше точно моят.

Междувременно те бяха хванали следата, а аз се събудих, паникьосах се и смених автобуса. Опитвах се да имам предимство пред тях за тези три дни, но имахме няколко близки срещи и не исках да опитвам това повторно. Момчетата на Тони имаха достатъчно практика в това да ме проследяват още от времето на първото ми изчезване, а този път нямаше да имам предимството на изненадата.

Планът ми проработи, но цената бе висока: след като магическата дума най-накрая се изчерпа, спах в продължение на седмица и загубих пет килограма. Вероятно бих загубила много повече — като живота ми например, — ако двамата с Били Джо не бяхме открили, че размяната на енергия действа двупосочно. Той можеше да ми даде енергия точно така, както можеше и да я вземе от мен, а точно сега бе пиян.

Били се спусна по-надолу, размахвайки ръце още по-усилено и мръщейки се. Беше очевидно, че се опитва да ми каже, че не иска да говори високо и че имаше само една алтернатива. Въздъхнах.

— Хайде, влизай.

Заля ме топла вълна и Били се вмъкна вътре, показвайки ми повторение на това как копае гроба на майка си в Ирландия.

— Ума ли си загуби?

— Просто ми кажи дали това ще проработи — можем ли да презаредим щитовете?

— Какво имаш предвид с това „ние“?

Въздъхнах.

— Не бъди злобен; знаеш, че можеш да се пазиш! Можем ли да го направим?

— По дяволите, ако знам! — Били беше изключително вкиснат. — Няма да си играя с думи за сила! Ако това нещо се провали, може да стане лошо — наистина лошо!

— Проработи последния път!

— Ти почти умря последния път!

— Еха, Били, не знаех, че те е грижа! А сега отговори на въпроса.

— Не знам — повтори той упорито. — На теория би трябвало да съм способен да пренасоча силата навън, вместо навътре, но…

— Супер.

Фокусирах се върху трептящите щитове, игнорирайки факта, че Луис-Цезар и Томас можеха да имат нещо против. Беше изминало дълго, време, откакто за последен път бях пробвала това и ако се провалях, може би нямаше да имам втори шанс. Приткин беше почти морав и само бялото на очите му се виждаше.

— Чакай! Трябва да помисля за минута! Задръж… — Били продължаваше да говори, но аз го пренебрегнах. Нямахме време за продължителна дискусия. Можех да разтегля стража си така, както Приткин беше направил; ако неговите щитове изчезнеха, преди да успея да ги подсиля, щяхме да изгорим. Концентрирах се и изговорих единствената силова дума, която знаех.

През мен затече енергия и то толкова силна, че си помислих, че ще започна да левитирам над асфалта. Секунда по-късно Били извая блестяща златна руна във въздуха, която се носеше пред лицето ми за около минута, лъскава, ярка и перфектна. Но нямах много време, за да й се наслаждавам, тъй като секунда по-късно бях повалена на задника си, когато енергията ме напусна в същия разтърсващ до костите изблик, с който се и появи. Внезапно си припомних ясно защо не правех това често.

Претърколих се на една страна и изстенах, опитвайки се да не бъда захвърлена. Имах ясното усещане, че няма да се справя. Тогава Били започна да ме храни с част от открадната си енергия. Не очаквах да почувствам нещо, когато ми беше помагал предния път, аз не знаех нищо за това, докато не се събудих, но сега почувствах. Блестяща, топла и чудесна енергия премина през мен и внезапно седнах. По дяволите! Можех да се пристрастя към това. Смехът на Били ехтеше в главата ми и аз се ухилих. Нищо чудно, че по-рано се движеше като комета наоколо.

— Какво направи? — Приткин също се бе изправил и изглеждаше объркан. Той се фокусира върху мен. — Ти презареди щитовете ми? — Той ме гледаше недоверчиво, докато се наслаждавах на добрата работа, която бяхме свършили аз и Били. Прекрасни сини стени, толкова непрозрачни, че вероятно можеха да се забележат и от нормалните хора и толкова дебели, че можех да карам кола вътре в кръга, проблясващ под халогенните светлини. Приткин вероятно бе създал защитата с вода, защото тя беше накъдрена, сякаш през нея преминаваха нежни вълнички.

— Свършихме добра работа — поздравих моят помагач. — И дори не се почувствах така, сякаш ще повърна.

— Какво направи? — Приткин ме сграбчи за ръката и стражът ми запращя леко. Той ме пусна, мръщейки се и триейки ръцете си. — Не можеш да имаш толкова много сила, никой човек не може!

— Може би съм я заела.

Очите му се стесниха.

— От кого или от какво?

Не се чувствах в настроение да обяснявам.

— Някой ще ми каже ли, ако обичате, какво става?

Преди някой да успее да отговори, щитовете започнаха да пращят и свистят. Нещо, което изглеждаше като черен облак беше започнало да ги гризе, поглъщайки тази прекрасна сила на малки парченца, сякаш рояк скакалци се спускаха над прерията. Окей, може би все още не бяхме вън от опасност.

Аз реших да дам няколко отговора на единствения човек тук, който щеше да ми каже истината. Влязох навътре и открих Били.

— Говори!

— Не мога да повярвам, че направи това! Имаш ли идея какво щеше да се случи, ако не бях успял да канализирам толкова много енергия наведнъж? Можеше да рикошира от вътрешността на щита и да ни изпържи всичките!

Аз го прекъснах.

— Ще ми викаш по-късно. Просто ми кажи какво става, бързо.

— Маговете от двата кръга се биха, а ние бяхме хванати по средата. Как ти звучи това накратко?

— Хубаво, а сега версията, която има някакъв смисъл.

Чух нещо странно и осъзнах, че то звучеше като скърцащи зъби. Не знаех, че той може да прави това.

— Обсебих тъмния маг, след като ти си върна тялото, но той разбра това и се защити от мен. Не мисля, че ще мога да го направя отново. Но преди да ме изхвърли, разбрах, че Черният кръг се е съюзил с Распутин, заедно с някои други групи, които не са щастливи от статуквото. Те изглежда вярват, че той има реален шанс да се справи с всички и не искат да пропуснат момента. А, това е още по-забавно, изглежда, че Тони също има вземане-даване с него. Той е продал магове на светлите елфи и знае, че ако някой от МАГИЯ узнае за това, ще е щастливец, ако всичко, което му причинят, е да го прободат с кол.

— Какво? Това няма никакъв смисъл. — Току-що бях открила, че Царството на феите не е мит. Дори не го разбирах достатъчно, камо ли да следя несвързаното бръщолевене на Били.

— Това е дълга история. Всичко, което трябва да знаеш, е, че Тони иска протекция. Тъмните елфи проследили проблема до него и не са никак щастливи. Те не могат да си позволят да се кръстосват със светлите феи, но с плодовити магьосници, които да им помогнат с намаляването на популацията, това ще се случи съвсем скоро. И тогава светлината ще управлява цялото Царство на феите.

— Но това е добре, нали? — Не знаех как толкова много от приказките, разказвани в детската градина, бяха базирани на факти, но ако Тъмните Феи наистина бяха съставени от тролове, банши, гоблини и други подобни, то нямаше ли да е по-добре светлината да спечели?

Били въздъхна.

— Някой път с теб ще трябва да си поговорим надълго и нашироко. Не, няма да бъде добре. Не вярвам на никоя от феите, но поне тъмните имат правила. Светлите напоследък стават все по-анархични — имам предвид през последните няколко века — и никой не може да каже какво ще се случи, ако няма нещо, което да ги балансира. Ето защо онази побъркана фея беше там. Обикновено не би й пукало за поробените хора, но ако гилдията е решила да облагодетелства светлите, тя иска да спре това. Както и да е. Това, което е от значение за нас, е, че Распутин е обещал да защити Тони, ако той те убие. Не е било трудна сделка.

— Обзалагам се. — Така, значи сега имах и друг враг. Трябваше да започна да си водя списък. — Защо Распутин иска да ме убие?

— Той те възприема като заплаха, но не знам защо. Магът може би знаеше, само че не успях да разбера. Но разбрах, че Распутин е извикал момчетата на Тони преди около половин час и им е казал, че ти идваш. Може би затова Джими беше все още жив. Те са били прекалено заети да разпределят всеки един наличен главорез около казиното, за да те хванат, за да си дават труд да го убиват. Само че никой не очакваше, да влезеш през главния вход. Наблюдавали са страничните и задните изходи, така че малко си ги прецакала!

Е, това най-накрая обясняваше защо се мотаех из безлюдни коридори.

Нещо ми хрумна.

— Но аз дори не знаех, че ще дойда до момента, в който тръгнах. Как Распутин е разбрал това?

— Добър въпрос.

Реших, че за в момента е по-добре да оставя това настрана.

— Но защо Тони би предизвикал Мирча и Кръга с нещо толкова рисковано като робство? — Търговията сред магическите среди не беше нещо непознато, но повечето бяха решили, че големите облаги от това да продаваш могъщи телепати или създатели на стражи не си заслужаваха наказанията, които налагаше Кръгът, ако те хванеше. Бях чувала самият Тони да казва, че това е игра за глупаци. Така че какво се бе случило, че той да си промени мнението? — Мирча ще го убие.

— Не и ако Распутин пръв убие Мирча и останалите от Сената. В този случай Тони получава сенаторско място, далеч от контрола на господаря си и без повече дългове за плащане. Сила и богатство, обичайните заподозрени.

— Тони не е достатъчно силен да оцелее сам, дори и без Мирча. Той е най-много трето ниво, знаеш това.

— Може би си мисли, че Рас ще му помогне. Или може би просто се въздържа. Той е достатъчно стар, за да вземе второ ниво, ако някога направи това. Може би не е казал на никого, защото това би накарало Мирча да го наблюдава много по-отблизо. Вероятно е чакал шанс да скъса с него, но не е посмял да направи хода си без силен съюзник.

— С какъвто сега разполага.

— Погледнато от този ъгъл. Така че, партньоре, к’во ша искаш да направим?

— Срещу какво точно сме изправени?

Били Джо въздъхна театрално. Това беше звук, който издаваше, когато знаеше, че няма да харесам това, което ще ми каже.

— Двама тъмни магове, пет вампира тук и други петнайсет, разпръснати наоколо и най-малкото шест от тях са господари. О, и осем човека въоръжени до зъби.

— Какво?

— Добре, к’во очакваше? Вегас е една от крепостите на Тони. И още ще дойдат — видях още шестима човека и осем или девет вампира в мазето. В момента, в който разберат, че са те хванали на мушката, веднага ще дойдат. Това място скоро ще бъде доста пренаселено.

Стоях там шокирана.

— Ние сме абсолютно прецакани.

— Е, за това съм абсолютно съгласен с теб. Планът е Томас да те сграбчи и да отлети оттук, като Луис-Цезар и магът ще останат и ще се опитат да забавят всеки за достатъчно дълго време, че да можете да избягате.

— Това е самоубийство.

— И най-лошата част е, че дори няма да проработи. Ние сме обкръжени, скъпа. Няма начин Томас да успее да се измъкне от всички.

— По дяволите! — Замислих се за секунда. — А какво ще кажеш за подсилващото заклинание? Бях прекъсната от Луис-Цезар, който крещеше в ухото ми.

— Мадмоазел, можете ли да ме чуете?

Отдръпнах се, преди да успее да ме докосне.

— Какво искаш? Малко съм заета.

Той ме изгледа странно, но понижи гласа си.

— Трябва да тръгнете сега, мадмоазел. Съжалявам, но не можем да ви дадем повече време за възстановяване.

— Никъде няма да ходя. Томас никога няма да премине през тези, които са отвън и ти го знаеш. Двама черни рицаря, шест господаря и поне четиринайсет други вампира? Хайде бе.

Открих как изглежда Луис-Цезар, когато някой го изкара извън равновесие.

— Откъде знаеш пред какво сме изправени?

— Нейният слуга призрак й е казал — обади се Приткин и аз видях, че той отново е на колене, концентриран върху бързо изпаряващите се щитове.

— Можеш да видиш Били? — Бях изненадана. Много малко хора знаеха.

— Не — каза Приткин през стиснатите си зъби. Челюстта му бе толкова силно стисната, че малките мускули отстрани бяха изпъкнали. — Но ми беше казано какво можеш да правиш. Или поне част от него. — Пот се спускаше на вадички по лицето му, мокрейки ризата му, а той ме гледаше отчаяно. — Ако имаш още няколко номера, предполагам, че не е зле да ги използваш. Мога само да забавя процеса; не мога да го спра.

Въздъхнах. Защо ли си мислех, че ще съжалявам за това?

— Дай ми минута.

Отново се вглъбих в себе си, за да открия дали Били Джо имаше някакви блестящи идеи. Имаше, но не ми харесаха.

— Не мога да обсебя мага, защото той е защитен от мен. Но ти си далеч по-силна в духовната си форма, защото си жива. Ако можем да повторим това, което се случи…

— Не! Няма начин да обсебя някой друг! Какво ако не мога да се върна? Какво ако заседна? Измисли нещо друго.

Не ми хареса да бъда Луис-Цезар и определено не исках да разбера какво е да си тъмен маг.

— Не мисля, че ще заседнеш. Той е магьосник. Веднъж щом влезеш няма да имаш много време преди да те принуди да излезеш. Но ти нямаш нужда от много време. Ако можеш да го разсееш за няколко минути, се обзалагам, че нашите трима герои ще се справят с вампирите.

— Трима срещу двайсет? Не мислиш ли, че това е малко оптимистично?

— Просто не искаш да го направиш.

— Дяволски си прав.

— Имаш ли по-добра идея?

Преглътнах шумно. Трябваше да има алтернатива. Сенатът бе изпратил трима могъщи агента да ме върнат обратно от Данте, така че те ме искаха много силно. Когато не се върнехме и никой не докладваше, те със сигурност щяха да изпратят подкрепление, но нямаше начин да предвидим колко време щеше да отнеме това.

— Колко още остава до изгрева? Може би можем да забавим момчетата на Тони, докато те изчезнат да се скрият. Луис-Цезар би трябвало да се справи с малко слънце, а аз знам, че и Томас може.

Били Джо се засмя, но смехът му не беше весел.

— Сигурно, а мислиш ли, че нашият маг ще издържи толкова дълго?

Погледнах Приткин и не можах да отрека очевидното. Очите му бяха изскочили и сигурно няколко кръвоносни съда се бяха спукали, защото изглеждаше така, сякаш плаче с кървави сълзи. Но не можех да му помогна. Бях виждала много магия през годините, но вече бях направила единственото, което знаех, а Били Джо нямаше да понесе повторно загубата на толкова много енергия. Но ако скоро не направех нещо, пътуването ми за получаване на разплата с Джими щеше да приключи с убийството на трима души.

— Хубаво. — Поех си малко въздух. — Направи го.

Не можех да видя Били Джо, когато бе вътре в мен, но можех да усетя емоциите му по-добре, отколкото да разчитам лицето му и той беше скептичен.

— Сигурна ли си? Защото не искам да ми се натяква цяла вечност, ако свършиш окончателно като дух. Познавам те. Ще ме преследваш.

— Мисля, че спомена, че това няма да се случи.

— Казах, че вероятно няма. Нов съм в тези неща.

— Както ти ме попита, имаш ли друг план? Защото ако не…

Това беше всичко, което успях да кажа преди Били Джо да ме връхлети така, както защитникът нападаше куотърбек. Той продължи да ме притиска, докато вече не можех да се откажа, не можех да кажа или да направя нещо, за да спра този ужасен натиск, дори не можех да помръдна. Чувствах се така, сякаш бях хваната в капан между парен влак и планина; нямаше къде да отида. Секунда по-късно, когато вече бях решила, че ще умра, ако натиска не спре, бях внезапно освободена. Това беше огромно облекчение, но прекрасното чувство на свобода трая само секунда преди да се натреса в нещо, което усетих като тухлена стена. Заболя ме толкова много, че бих си помислила, че всяка кост в тялото ми е счупена, ако внезапно не ми просветна, че нямах тяло.

Чух ехо на смях около себе си.

— О, не, малък призрак. Вече ти казах. Не можеш да ме измамиш толкова лесно повторно. Отивай вкъщи при господарката си, преди да те изпратя някъде, където определено няма да ти хареса.

Осъзнах каква беше тази стена; тя представляваше щитовете на мага и те бяха много по-мъчнопреодолими, отколкото си мислех. Но не можех да последвам съвета му. Не знаех как да се върна обратно без помощта на Били Джо, така че трябваше да продължа. Да премина през тези щитове буквално беше въпрос на живот и смърт.

Можеш да се предпазиш с всичко, докато то има смисъл за теб: скала, метал, вода, дори въздух. Това е просто начин за визуализиране и манипулиране със силата ти. Юджийн се защитаваше с мъгла, за което си мислех, че е необикновено, но изглежда, че при нея сработваше. Щитове на мага бяха силни, но не и нещо изключително: подобно на мен той си представяше стена, но неговата бе дървена, докато моята винаги бе от огън. Когато се концентрирах, успях да видя крепост от огромни дървета, подобно на Калифорнийската червена гора, която се простираше толкова нависоко, че върхът й се губеше от поглед. В действителност те нямаха върхове; аз знаех, че където и да отида по протежение на щита му, щях да видя същата непробиваема стена.

Погледнах назад към мястото, където се бях приземила и видях, че отпечатък от тялото ми беше прогорен в дънерите, разцепвайки дърветата наоколо. Така трябва да ме е усетил и ми хрумна идея. Никога не бях чувала за някой, който беше правил това преди, но това важеше и за повечето неща, които ми се случиха днес. Концентрирах се, но не върху неговите защити, а върху моите.

Обикновено не чувствах стражите си. Техниката е толкова стара, че беше сякаш се изкачвам по стълби: това е трудно, когато си на девет месеца, но когато пораснеш, просто не мислиш, когато го правиш. Само че сега ми отне няколко секунди, за да се концентрирам и позната завеса от пламъци се появи около мен, комфортна топлина вместо изгаряща жега. Фокусирах се и бавно тънко езиче от огън, оформено като детска ръка, се протегна от щита ми и докосна най-близкия дънер. То пламна така, както сухо дърво се подпалва от лятната слънчева светлина и скоро цялата част беше обхваната от пламъци. Смътно чух как магът ме проклина, отправяйки заплахи и казвайки ми, че ще ме върже в най-ниския кръг на Ада за векове. Игнорирах го. Отнемаше ми цялата енергия да поддържам огъня пламтящ и да не позволявам нови дървета да се появяват около старите. Нямах сила за остроумни отговори.

Най-накрая, според мен след около седмица, в дърветата се появи малка дупка. Не чаках да се уголеми, а направо се вмъкнах през нея. Беше трудно промъкване и се чувствах така сякаш от двете ми страни бяха остъргани кървави линии, въпреки че знаех, че това е невъзможно. Внезапно димът и огънят се разнесоха и можех да виждам отново. Тъмният паркинг се разпростираше пред мен и покрай лицето ми подухна бриз. Приткин, Томас и Луис-Цезар бяха от другата страна на паркинга, а тялото ми ме гледаше с огромни очи.

Извиках на Били Джо.

— Всичко е наред! Контролирам тялото!

— Тогава спри проклетата атака! Приткин всеки момент ще припадне!

Огледах се наоколо объркано, след това се вгледах навътре в себе си.

— Нищо не правя!

Това беше истина, доколкото можех да кажа. Бях заключила, че превземането на тялото ще наруши концентрацията на мага и ще реши проблема. Но видях, че щитовете на Приткин се бяха стопили до толкова, че едва покриваха тримата мъже и изглежда всеки момент щяха да се сринат.

— Сега какво?

Видях как тялото ми се надигна и зашепна на Приткин. Той погледна към мен и аз махнах. Очите му се уголемиха. Той каза нещо, но не можах да го чуя.

— Какво?

— Гривната! — Гласът ми се разнесе над паркинга, когато Били Джо извика с всички сили. — Той каза да я разрушиш!

Тъмна фигура се спусна към мен от другата страна на паркинга. Тя излъчваше същото дълбоко вредно чувство като това, което излъчваше и магът, така че нямах нужда от представяне. По някакъв начин другият тъмен рицар бе разбрал какво се е случило и определено не му бе харесало.

Погледнах надолу и открих гривната на лявата китка на мага. Тя беше сребърна и изработена от нещо подобно на тънки, свързани помежду си ками. Не можех да намеря закопчалката; изглеждаше като споена за китката му. Погледнах Приткин и видях отчаянието, изписано на лицето му. По дяволите, това трябваше да стане сега. След като дърпането не вършеше работа, я захапах, разкъсвайки я с неговите зъби, концентрирана върху мястото, където двете ками се съединяваха. Най-накрая, след като пръстите му бяха кървава маса, тя се разхлаби.

Не трябваше да питам дали го правя правилно, защото Приткин се свлече на земята, задъхвайки се от облекчение, а вампирите около него се хвърлиха в атака. Луис-Цезар изпрати нож към вампира от моята страна, който би му отрязал главата, ако не се беше сблъскал с високата стоманена яка, която вампирът носеше. Въпреки това обаче не му давах още много време. Томас вдигна ръката си и най-накрая видях какво се бе случило в склада. Вампирът падна на колене и гърлото му заклокочи, а сърцето му буквално изхвърча от гърдите. То заплува към Томас и той го хвана, сякаш беше голяма бейзболна топка.

Другият тъмен маг беше на разстояние по-малко от две коли от мен. Той спря и вдигна ръка, и внезапно вече не можех да мърдам. Но преди да успея да се паникьосам, трите вещици, които бях освободила от казиното, излязоха иззад един паркиран ван и образуваха кръг около него. Щях да им извикам да бягат, когато внезапно магът припадна, пищейки, и налягането върху мен отслабна.

Това беше облекчение, но не се чувствах добре за дълго. Нещо, което почувствах като леден поток вода, обкръжи краката ми. Не можех да видя нищо, но стражът ми започна да пращи около краищата. Ако се концентрирах, можех да видя как поток извира от земята и ме обгръща. Умен маг — можеше да се защити с повече от един елемент. А огънят ми нямаше да бъде толкова горещ срещу водата. Когато пламъците угаснаха, тънки клонки от дървета, някои от които бяха с листа се омотаха около метафизичните ми крака. Супер. Тъмният магьосник изглежда бе сериозно вбесен, след като се бе възстановил, и при тази скорост щеше да му отнеме около две минути, за да се справи с мен.

— Какво не е наред с теб?

Един вампир беше притичал до мен. Познавах го слабо от свитата на Тони, голям, рошав блондин, за който винаги съм си мислила, че има нужда от загар — изглежда, че сърфирането не му понасяше с тази негова бяла кожа.

— Каза, че можеш да го неутрализираш! Той ще помете пода с нас!

Проследих ръката му, сочеща към мястото на битката, която нямаше да отнеме още доста време. Чудех се кой точно „той“ имаше предвид вампира, защото и тримата ми изглеждаха доста смъртоносни.

Приткин може и да беше вражески настроен кучи син, но беше дяволски добър в битките. Той беше на земята, но неговите страхотни летящи ножове се бяха върнали. Всъщност изглеждаше така, сякаш целият му арсенал се беше включил. Докато наблюдавах, издуха един вампир с пушката си, докато срещу друг бяха хвърлени и петте ножа, като единият почти отсече главата му. Вампирът би трябвало да е господар, защото не падна, но оживелите ножове го последваха, мушкайки го, сякаш бяха ято от специални смъртоносни пчели. Той започна да размахва ръце към тях, опитвайки се да ги отпъди, докато кръвта започна да се стича от дузината дълбоки рани, но те продължиха да се връщат. Той изрева яростно, но предпочете, вместо да бъде нарязан на парченца, да избяга. Двама от другите вампири, които бяха преследвани от гранати, решиха да не последват примера му. Реших, че ако това е, което Приткин може, когато е наполовина мъртъв, то определено предпочитах да не го виждам в пълната му сила.

Томас също се справяше добре, увличайки двама от вампирите в бой с ножове, който беше толкова бърз и яростен, че не можех да видя нищо от него, освен случайното проблясване на остриетата на светлините на паркинга. Няколко други лежаха около него с познатите издълбани дупки в гърдите. Междувременно Луис-Цезар беше решил да поеме атаката на офанзивата сам. Докато Томас и Приткин държаха нападателите заети, той се хвърли срещу вампирите, които ме заобикаляха. Плажният гларус явно не беше чувал за репутацията на французина, защото се нахвърли върху него и всичко продължи около секунда. Рапирата със зъл вид беше отново в действие и пробождането му дори не наруши крачката на Луис-Цезар. Той хвърли нож към втория тъмен маг, който отскочи от него, сякаш той имаше ризница. Но каквото и да правеха трите вещици, то определено имаше по-голям ефект. Магът беше на земята, опитвайки се да се освободи също толкова неефективно, колкото и бръмбар, обърнат по гръб, когато те започнаха да го приближават, пеейки нещо в унисон.

Първоначално бях доволна да видя французина, тъй като му отне само миг да разчисти останалите вампири около мен, но скоро промених мнението си. Премигнах и окървавеното острие на Луис-Цезар се оказа по някакъв начин под брадичката ми. Погледът в очите му много ясно разкри, че той си нямаше и на идея коя бях аз.

— Твоят кръг направи грешка, че ни предизвика — каза ми той спокойно, сякаш си приказвахме на купон. За щастие, монсеньор, аз нямам нужда да сте жив, за да изпратя послание за война. Ще бъде достатъчно да оставя топлото ви тяло някъде, където хората ви ще го открият.

— Луис-Цезар, не!

Не можех да говоря от страх, че той ще притисне рапирата си в гърлото ми, но гласът, който идваше иззад него така или иначе беше моят, както и ръката, която хвана неговата. Изглежда, че Били Джо бе решил да заслужи поста си.

— Мадмоазел, моля ви, върнете се при Томас! Това няма да е приятно!

— Томас е малко зает точно сега — отговори Били Джо. — И все едно, аз не съм Каси. Тя е там. — Той посочи към мен. — А аз не знам какво ще се случи, ако убиете тялото, докато тя е вътре. Може би ще успее да се върне, но може би не.

Гласът на Луис-Цезар леко се смекчи.

— Вие сте объркана, мадмоазел. Може би имате сътресение и няма нужда да се напрягате. Дайте ми един момент и аз лично ще ви ескортирам оттук.

Аз преглътнах. Знаех, че с неговата сила рапирата щеше да ме прониже, дори и Били Джо да държеше ръката му. Можех също да усетя паниката на мага и неговият страх подхрани битката на волите, която водехме. Приливът на това, което усещах като ледена вода, вече беше до колената ми.

— Били! Как да се махна оттук?

Движението на устата ми притисна острието на рапирата в кожата на мага и почувствах как топъл поток от кръв се стича по врата му. Някой изпищя в главата ми, но аз го игнорирах.

— Не знам!

Били Джо беше сграбчил ръката на Луис-Цезар с двете си ръце и практически висеше на него. Пот се стече по лицето ми, но не изглеждаше така, сякаш това го впечатляваше.

— Аз съм заседнал тук, докато ти не се върнеш твоето тяло знае, че ще умре без дух, така че ме е уловило здраво. Няма начин да ти помогна.

— Не мога да повярвам, че ме въвлече в това!

— Как, по дяволите, мислиш, че се чувствам? Не искам да свърша живота си вътре в жена. — Той направи пауза. — Поне не по този начин.

Луис-Цезар губеше търпение. С внимателно движение, което не причини дори леко помръдване на рапирата, той избута Били Джо.

— Може би ще поискате да затворите очите си, мадмоазел. Не искам да ви причинявам допълнителен стрес.

— Мисля, че е безопасно да кажем, че убиването й ще бъде доста стресиращо. — Били Джо се задави, но Луис-Цезар не му обърна внимание. Той ме бе приел като истерична жена и това си е. Ако някога се измъкнех от тази каша жива, щях да му покажа аз една истерия.

Хрумна ми една идея и стрелях напосоки.

— Не ме убивай! Знам за Франсоаз!

Това беше всичко, което успях да измисля, единственото нещо, което знаех за Луис-Цезар и което вероятно магът не знаеше, но изглежда това не го впечатли особено.

— Няма да се спасиш с посредствени лъжи, Джонатан. Познавам много добре твоите трикове.

— А какво ще кажеш за Каркасон? А? А за проклетата стая за изтезания? Аз — ти — видяхме как я изгарят! Говорихме за това преди около няколко часа!

— Достатъчно! Ти ще умреш.

Били Джо подскочи нагоре в последната секунда и удари острието така, че то премина през раменете на мага вместо през сърцето му, но болеше адски. Аз извиках и се дръпнах назад, но острието бе толкова дълго, че все още бях нанизана на него като пеперуда на карфица.

Най-накрая получих малко помощ като малко мускалче се появи в ръката ми. Внезапно господин Магьосник беше решил, че имаме обща цел. То изглеждаше като някое от малките контейнерчета на Приткин, втъкнати в колана му, но това се появи от някакъв вътрешен джоб. Студената вода беше стигнала до кръста ми и не знаех какво ще се случи, ако тя ме залее, но в момента бях по-загрижена за Луис-Цезар. Не се опитах да се противопоставя на импулса, преминал през мозъка ми и тикнах шишенцето срещу него.

— Ще те унищожа, преди да успееш да си кажеш заклинанието — обеща той, но видях, че гледаше мускала с малко количество респект.

— Нямам нужда от заклинание в този случай. Убий ме и ти също ще умреш, както и тя.

Думите се появиха в главата ми, но не бяха мои. Казах ги така или иначе. Изглежда, че имаха ефект, защото Луис-Цезар се подвоуми.

Магът трябва да е очаквал тази реакция, защото му се отдаде възможност да поднови вътрешната борба. Внезапно бях в студена вода до шията.

— Били, той печели, какво да направя?

— Мисля… позволи му? — Били Джо не звучеше много сигурен, но той бе правил това много повече, отколкото аз.

— Какво?

Ако той ми бе отговорил, аз не го чух, защото водата покри главата ми. Но вместо да започна да се давя, както очаквах, внезапно полетях отново. Приземих се тежко и дезориентацията, която почувствах, когато Томас и аз се бяхме завърнали, беше нищо в сравнение с тази, която ме удари след секунда. Беше така, сякаш имаше две като мен, всяка отиваща в различна посока, като същевременно ме разкъсваха. Изкрещях и някой стегна прегръдката около кръста ми. Кръвта ми препускаше във вените, сякаш искаше да изригне от върха на главата ми, а болката беше ужасна. Чувствах се така, сякаш всяка мигрена, която бях преживяла, се бе натрупала върху останалите. Исках да припадна, но нямах такъв късмет. Останах в съзнание, докато светът се тресеше лудо около мен, сякаш виенско колело беше откачило, докато не бях запратена на асфалта.

— Каси, Каси!

Били Джо се появи пред мен, очите му бяха толкова широки, че можех да видя ивици бяло около зеницата. Отне ми секунда да разбера, че това бяха неговите очи и че той беше в обикновения си костюм на комарджия, каубой и сваляч вместо в моята кожа. Намачканата му риза беше светло червена, а лешниковите му очи бяха ясни и остри, сякаш не бе мъртъв от век и половина. В този момент наистина повярвах, че мога да се протегна и да го докосна и че той ще бъде плътен. Тогава ми хрумна, че това беше моята енергия, която караше очите му да блестят така и зачервяваше бузите му. Копеле. Бих му казала какво мисля за това, че ме е пресушил почти напълно, когато съм била в беда, но бях прекалено слаба. Чувствах се така, сякаш някой бе хванал стомаха ми и го бе обърнал на обратно. Исках да се хвърля отново, но нямах никаква енергия.

Луис-Цезар ме вдигна, сякаш тежах не повече от парцалена кукла и се огледа объркан. Как можеше да ме вдигне само с една ръка? Не се ли нуждаеше от другата, за да държи рапирата, опряна в мага? Само че там нямаше нито маг, нито тяло. Бяхме само аз, господар вампир и един наистина пиян призрак. Нищо, за което да се притеснявам.

Присъединихме се към Приткин и Томас, като той ме носеше, защото не бях в състояние да ходя. Имах проблем да открия кой път беше нагоре, тъй като той се променяше редовно. Забелязах, че Томас беше зает да се занимава с доста голяма група хора, включително и няколко полицейски служители, които бяха дошли за да проверят какво е това оживление тук. Не знаех, че той може да измами няколко човека наведнъж. Ставайки дума за това, не знаех, че изобщо някой може да го прави. Още едно доказателство, че си нямах работа с обикновени вампири. Не, този тип бе разпръснат навсякъде наоколо, заедно с мъртвите превръщачи. Сърцата и главите бяха на няколко стъпки от телата, но поне всички бяха там.

Приткин прибираше арсенала си, който се носеше пред него в покорна редица, всяко оръжие чакаше реда си. Той ме погледна с присвити очи, докато бършеше и прибираше кървавите си ножове.

— Ти обсеби член на Черния кръг — каза той така, сякаш това бе новина. — И разполагаше с могъщи вещици на твоите услуги. Кои бяха те?

Погледнах към мястото, където жените бяха стояли, но само вторият тъмен маг беше там, лежейки под странен ъгъл, изпитото му бяло лице бе обърнато към първите лъчи на слънцето. Очите му бяха отворени, но се съмнявах, че виждаха нещо. Осъзнах, че те трябва да са го убили, но за в момента това нямаше значение за мен.

— Не знам.

Гласът ми беше дрезгав, но при злоупотребата с гласните ми връзки напоследък, това не бе изненадващо. Но беше.

— Ти не си човек.

Не беше въпрос и Приткин изглеждаше така, сякаш очакваше да ми изникне втора глава всеки момент.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, но не съм демон — казах му. Изглежда, че щях да го повторя доста пъти по-късно. Вероятно това не бе добър знак.

— Тогава какво си?

Били Джо се понесе и ми даде пиянско и весело ухилване.

— Отивам да проверя някои неща. Ще се видим по-късно.

Въздъхнах. Слънцето беше почти изгряло и едва ли беше най-подходящото време да се забъркаш в проблеми във Вегас. Тогава защо ли бях абсолютно сигурна, че Били Джо ще го направи?

— Аз съм твоят приятелски настроена съседка — ясновидка — казах на Приткин уморено. — Покрий ми ръцете със сребро, господине, и аз ще ти кажа бъдещето. Само че… — Бях прекъсната от голяма прозявка. — На теб вероятно няма да ти хареса.

Сгуших се по-близо до стената от топъл памук зад мен и заспах.