Докосни мрака

9

Събудих се заради малките лъчи слънчева светлина, които галеха очите ми. Те проникваха от широк прозорец над царското легло, в което някой ме бе сложил. Прозях се и се намръщих. Устата ми беше мека и имах ужасен вкус, а очите ми бяха слепени, че трябваше да ги отлепя, за да виждам. Когато го направих, премигнах объркано. Стаята не изглеждаше така, сякаш е била обзаведена от вампири, освен ако не беше спалнята на Луис-Цезар. Тя беше цялата в жълто от измазаните стени до възглавниците и завивките. Само няколко избелели пастела върху тъкания килим и няколко снимки на индианци се бореха с жълтата тенденция, но изглежда губеха битката.

Седнах и бързо реших, че това не бе добра идея. Стомахът ми се опита да изхвърли съдържанието си, но в него нямаше нищо. Чувствах се толкова слаба, сякаш съм била болна от грип цяла седмица и отчаяно ми се прииска да измия зъбите си. След като стаята спря да се върти, аз станах, олюлявайки се, и тръгнах да разуча обстановката. След като си показах главата през вратата на спалнята, научих две неща: бях обратно в стаите ми в МАГИЯ и имах посетители. Късото антре извън стаята ми завършваше с всекидневната, в която бях доведена, преди да тръгна на странното си пътешествие до Данте. Няколко много познати глави се обърнаха към мен и аз им се намръщих, съзирайки входа на покритото със сини плочки убежище на няколко ярда от мен. Някой, и аз наистина се надявах това да е Рейф, беше свалил смачканите ми дрехи и ме беше облякъл в хавлиена роба. Всичко бе окей, с изключение на това, че тя беше три номера по-голяма и щеше да ме спъне в най-неподходящия момент. Но успях да стигна до банята, без да падна, и затворих вратата в лицето на Томас.

Ей така на шега реших да проверя прозореца. Този път не ме поздрави малко ядосано личице. Вместо Марли заклинанията бяха подсилени до такава степен, че дори не трябваше да се концентрирам, за да видя блестящата сребърна паяжина, която блокираше единствения ми път навън. Това беше малко прекалено, при положение че отвън имаше въоръжени хора. Бихте си помислили, че в тези помещения се намира нещо наистина ужасно вместо уморена до смърт ясновидка, която ся чувстваше така, сякаш има ужасен махмурлук. Дръпнах завесите и свих рамене. Наистина не очаквах, че ще успея да избягам втори път.

Никой не ме прекъсна, въпреки че си взех дълга вана. Не помогна много. Списъкът ми с рани се бе увеличил и аз бях изтощена въпреки банята и, както предполагах, шестчасов сън. Също така бях получила подарък. Някой беше сложил около китката ми гривната на тъмния маг. Някой я беше поправил, защото перфектният кръг от тънки ками се усещаше под пръстите ми като мъниста на броеница. Супер; точно от това се нуждаех: друго натруфено бижу. Опитах се да го сваля, но то не се изхлузваше от ръката ми, а не бях в настроение да го прегризя със зъби. Последният път използвах зъбите на магьосника; този път трябваше да са моите.

Излязох вдървено от банята, чувствайки се, сякаш съм на сто години и се взрях в огледалото. Никога не съм била особено суетна, но беше истински шок да се видя толкова изпита. Косата ми беше сплъстена на малки бучки и се беше измъкнала от златната фиба. Пооправих я, доколкото можах с ръце, но не можех да направя нищо за мъртвешки бялото си лице или за тъмните кръгове, които обкръжаваха очите ми и сякаш принадлежаха на професионален футболист. Предполагам, че дузината опити да бъда убита си казваха своето.

Обърнах гръб на огледалото и потърсих за някаква следа от дрехите ми. Намерих само ботушите, които бяха изчистени и излъскани, и сложени зад вратата. Не мислех, че ще си отиват с халата и затова ги оставих там, където си бяха. Бих дала много, за да имам поне чисто бельо, но не намерих нищо. Най-накрая се намъкнах отново в робата и реших, че е по-добре да бъда гола отдолу, отколкото да облека отново дрипавите, кървави останки на това, което някога беше красив комплект бельо. Бях благодарна за големината на робата, тъй като поне всичко беше покрито. Тя ме правеше да изглеждам на дванадесет, но може би Сенатът нямаше да откаже да ми даде нещо друго, ако помолех. По-рано те бяха в добро настроение. Разбира се, това беше преди да избягам и да рискувам животите на трима, ако броите и мен на четирима души. Поех си дълбоко въздух и отидох да се изправя пред проблемите.

Във външната стая имаше шестима души, ако се броеше и голема в ъгъла. Отне ми секунда да го забележа, защото на прозореца бяха спуснати черни завеси, блокирайки светлината. Бяха включени електрически лампи, които леко премигваха поради защитите, но въпреки тях стаята беше мрачна.

Луис-Цезар, все още в прилепналото си дънково облекло, се беше облегнал на полицата над камината и поне веднъж изглеждаше напрегнат. Томас беше седнал в червеното кожено кресло до огъня, той и Рейф бяха облечени в почти идентични черни панталони и копринени ризи с дълги ръкави, с изключение на това, че дрехите на Томас бяха черни като косата му, докато тези на Рейф бяха в пурпурно. Рейф беше на дивана с Мирча, който изглеждаше по абсолютно същия начин като предната вечер. Гледайки към него, елегантен и отпуснат, можех почти да повярвам, че случайно бях заспала в банята и че нищо не се бе случило в Данте. Тази щастлива мисъл бе разбита при вида на Приткин, изцяло облечен в дрехи с цвят каки подобно на ловец от електронна игра, който стоеше до вратата. Той не вдигна очите си към мен, сякаш предпочиташе да види главата ми, окачена на някоя стена, което би било знак, че всички проблеми са разрешени. О, да, това щеше да е много забавно.

Рейф стана в момента, в който ме видя:

— Mia stella! Чувстваш се по-добре, нали? Бяхме толкова притеснени! — Той ме прегърна силно. — С Лорд Мирча отидохме в главната квартира на Антонио в града, но ти не беше там. Ако Луис-Цезар и Томас не те бяха намерили…

— Но ме намериха, Рейф, така че всичко е наред!

Той кимна и се опита да ме заведе до дивана, но аз не исках да бъда заклещена там. Не че имаше начин да избягам, независимо от това къде ще седна, но не исках да съм оградена от тях. Освен това единствените в стаята, на които можех да вярвам, бяха Рейф и евентуално Мирча, и аз исках да остана някъде, където да мога да виждам лицата им. Седнах на големия диван, близо до краката на Томас и се концентрирах върху задачата да не позволя на робата ми да се отвори.

— Съжалявам, но дрехите ти бяха неспасяеми — каза Рейф извинително. — Подготвят ти се други дрехи.

— Хубаво. — Не исках да се напъвам да си бъбрим. Щях да науча какво искаше Сенатът и тъй като не бях абсолютно сигурна, че ще ми хареса, не исках да им помагам за разведряване на обстановката.

— Mia stella! — Рейф погледна Мирча, който повдигна веждата си неуслужливо. Горкият Рейф, той винаги вършеше гадната работа. — Можеш ли да ни кажеш коя е Франсоаз?

Зяпнах ги. От всички неща, които си мислех, че той може да каже, това беше последното, за което бих се сетила. То дори не беше в списъка.

— Какво?

— Ти ми я спомена — каза Луис-Цезар и се наведе към мен. Аз се отдръпнах, въпреки че той ме бе пренесъл през целия паркинг и нищо не се бе случило. Не исках да поемам рискове. — В казиното.

— Не искате ли да си поговорим за Тони? Той продава роби на феите.

— Знаем — отговори Мирча. — Една от вещиците, на които си помогнала, отишла в Кръга, за да опише пленничеството си. Беше ми позволено да присъствам на разпита, тъй като Антонио е моя отговорност. Маговете бяха… доста заинтересувани, както можеш да си представиш.

А аз бях доста объркана.

— Може би схващам бавно, но защо вещици? Хората не са ли по-лесна мишена? — Жените, които бях освободила, определено не бяха безпомощни, което твърдение се подкрепяше и от мъртвия маг.

— В продължение на векове, след като кръвната им линия започнала да изчезва, това била тяхната стратегия. Не си ли чувала историите за отвличането на човешки деца от Феите? — попита Мирча. Кимнах — това беше най-често срещаната история за феите. — Такива деца били отвеждани в царството на феите и омъжвани за някой от великите им родове. Това подобрявало тяхната плодовитост, но те скоро забелязали, че магическите способности на децата от подобни бракове били много по-малки от техните собствени. Така че те започнали да отвличат вещици.

— Да, но през 1624 било подписано съглашение между феите и Сребърния кръг, уточняващо, че ще се спрат подобни отвличания. Предполагам, че сега това съглашение е невалидно.

Мирча се усмихна.

— Напротив. Светлите елфи се заклеха, че не знаят нищо по въпроса, и че единствено тъмните елфи са замесени в това.

Аз се намръщих. От това, което ми каза Били Джо, излизаше, че е точно обратното.

— Тъмните елфи, разбира се, твърдят обратното — каза Мирча, забелязвайки изражението ми, — но във всички случаи това не е наша грижа. Ние няма да позволим да бъдем въвлечени в политическите борби на феите само поради алчността на един и точно това изяснихме на техните посланици преди няколко часа. Ще се справим с Антонио, но с това ще приключи нашата намеса.

Не бях изненадана. Въпреки присъствието им в МАГИЯ, вампирите никога не са били заинтересувани от делата на другите видове. Те съдействаха единствено, за да защитят собствените си интереси.

— Само едната вещица ли е дошла? А какво е станало с останалите две?

— Те трябва да са тъмни — каза Приткин, гледайки ме втренчено — и отлъчени от Кръга заради престъпленията си. Иначе не биха избягали толкова бързо. Нашата вещица е разбрала малко за тях, защото през повечето време са си затваряли устите. Но тя каза, че една от тях те е разпознала и настояваше, че те са ти помогнали срещу тъмния маг. А сега казваш, че не ги познаваш.

— Така е. — Не можех да му кажа за французойката, щеше да прозвучи налудничаво, а и аз самата не разбирах какво се бе случило. Магическите същества живееха по-дълго от хората, но вещица или не, ако тя наистина беше жената от онзи френски замък, би трябвало да е мъртва от много отдавна. Да не споменавам, че е доста странно веднага да разпознаеш лице, което си виждал само за няколко минути преди стотици години. Аз я разпознах, защото за мен срещата с нея се бе състояла наскоро. Но как тя ме позна беше отворен въпрос.

— И предполагам, че не познаваш феята, която ти помогна да освободиш слугите ти? Тя е известен агент на тъмните феи.

Приткин ми лазеше по нервите.

— Не, не я познавам. И те не са ми слуги.

— Ти ми каза, че си видяла как една французойка е била изгорена. — Луис-Цезар се оказа доста целенасочен тип.

Реших да подмина коментара му, тъй като така или иначе Приткин не вярваше на нищо от това, което казвах.

— Какво се случи с мага? Уби ли го?

— Виждате ли; тя дори не се опитва да го отрече!

Приткин прекоси стаята. Щях да разбера, че е бесен, дори и да не го виждах, защото новата ми играчка пулсираше на китката и аз я усещах като електрически боцкания. Въздържах се да не изскимтя и напъхах ръката си по-дълбоко в джоба, за да не се показва гривната. Нещо ми казваше, че Приткин няма да е щастлив като я види.

Томас се беше преместил, за да застане между нас. Изнервих се, че не го бях забелязала да се движи, но му бях благодарна, че създаде бариера между мен и мага. Момчетата на Тони винаги бяха смятали, че магьосниците воини са опасни, жадни за кръв и луди. Имайки предвид, че тези, които казваха това, бяха закоравели убийци, които работеха за смъртоносен вампир, смятах да взема мнението им насериозно.

— Защо да отричам? Обсебването му ти спаси живота.

Не очаквах благодарност, но щеше да бъде хубаво да престане да ме гледа кръвнишки.

— Предпочитам да бях умрял, отколкото да бъда спасен от тъмна магия.

— Ще го имаме предвид следващия път — каза Томас.

Аз се изкикотих. Опитвах се да устоя на всеки, но бях замаяна от глад и изтощение. Но в момента наистина беше забавно. Изглежда само Приткин не мислеше така.

Мирча се изправи, когато някой почука на вратата.

— О, закуската. Настроението без съмнение ще се подобри, след като закусим.

Млад мъж забута количка и само от аромата ми потекоха слюнките.

Няколко минути по-късно бях преполовила подноса с палачинки, наденички и узрели и свежи плодове. Тези вкуснотии бяха сервирани в сребърни подноси, пълни с истински китайски порцелан, ленени салфетки и истински кленов сироп, което значително подобри отношението ми към Сената. Току-що си бях наляла още чай, когато Приткин издаде звук на отвращение. Не можех да разбера какъв му е проблемът; за него също имаше чиния.

— Това изобщо не те притеснява, нали — настоя той.

Забелязах, че не е единственият, който не се храни, но той се взираше в мен по начина, по който вероятно аз бях гледала плъхолаците в казиното. Сякаш бях нещо, което той не можеше да проумее, но беше сигурен, че това не му харесва. Устата ми бе пълна, така че вдигнах веждата си в отговор. Той махна ядосано.

— Погледни ги!

Набодох една наденичка и се огледах наоколо. Вампирите се хранеха, но в техните чинии нямаше палачинки. Те можеха да ядат истинска храна, но тя не ги засищаше. Само едно нещо го правеше и те се възползваха от това. Луис-Цезар се бе нахранил или може би беше истина това, което казваха за Сената, че техните членове са толкова могъщи, че имаха нужда да се хранят веднъж седмично. Рейф, Мирча и Томас се бяха присъединили към закуската и те се хранеха, разбира се, от хибридите между сатир и превръщачи от Данте.

Толкова често бях виждала подобни сцени, докато растях, че беше трудно да ги преброя. Всеки един затворник, заловен жив, се използваше за храна. Едно от малкото неща, които се считаха за извратени във вампирските кръгове, бе да се прахосва кръв, дори и тази на превръщачи. Кръвта е скъпоценна; кръвта е живот. Бях израснала с тази мантра; явно, че Приткин не беше.

Единственото нещо, което ме изкара извън равновесие, беше видът на Томас как се храни от врата на млад, красив превръщач, който ми изглеждаше смътно познат. Той имаше шоколадовокафяви очи, които подхождаха на тъмната му козина, която започваше от средата на бедрата му и ограждаше натежалото доказателство за пола му. Бе остриган, а ръцете и краката му бяха оковани в тежки сребърни вериги. Това беше стандартна процедура, тъй като унижението беше част от наказанието, но аз си помислих, че в този случай можеше да бъде малко по-малко ефективно. Не знаех как се чувства с веригите, превръщачите не харесваха среброто, но сатирите всъщност предпочитаха да са голи. Те вярваха, че да носиш дрехи, означава, че имаш нещо за криене, че някоя част от тялото им не е толкова перфектна. Този нямаше от какво да се срамува, а тялото му реагираше на храненето по познатия начин, което беше впечатляващо. Въпреки че това би трябвало да е нежелана реакция; лицето му бе толкова изкривено от страх, че ми отне около минута да го разпозная като сервитьора, който ме посрещна в сатирския бар. Сцената ме притесняваше и това не беше, защото познавах превръщача, или защото очевидно бе ужасен. По-добре да научи урока си сега и за в бъдеще да избягва да дразни Сената; те не даваха трети шанс. Най-накрая разбрах, че мозъкът ми не може да възприеме кучешките зъби на Томас, които се показваха между устните му, и да го наблюдавам как преглъща сатирската кръв, сякаш това беше любимото му вино. Изглежда все още имах проблеми да поставя „Томас“ и „вампир“ в една и съща графа.

Въпреки смущението ми, не отвърнах поглед. Щеше да се сметне за знак на слабост, ако покажеш емоции, когато наблюдаваш наказание, както и за проява на грубост, ако го игнорираш, тъй като целият смисъл на това то да се извършва публично, бе, за да бъде видяно. Така че се съсредоточих върху Мирча. Да го гледам как се наслаждава на храната си ме притесняваше много по-малко, отколкото да наблюдавам Томас, а и той така или иначе беше пред погледа ми.

— Мислех си, че не харесвате върколашка кръв — казах, опитвайки се да поддържам нормален разговор. Мирча присъстваше, когато Тони екзекутира алфа-върколак, но отказа честта да го пресуши. — Ти ми каза веднъж, че горчат.

— Свиква се с вкуса — отговори Мирча, оставяйки черния превръщач да се свлече на колене, — но не мога да съм придирчив. Ще се нуждая от силата си довечера.

Сипах си още чай и погледнах недокоснатата чиния на Приткин жадно.

— Ще ядеш ли това?

Не можех да се сдържа; поради някаква причина умирах от глад, вероятно благодарение на Били Джо. Магът ме игнорира, като гледаше ужасено изпадналия в безсъзнание превръщач. Мирча плъзна чинията на мага по масата и аз започнах да я опразвам благодарно.

— Антонио е имал други проблеми с онази глутница, след като главатарят им е бил убит? — попита той, сякаш знаеше какво си мислех.

Аз сложих сироп върху недокоснатите палачинки на Приткин и намазах малко масло.

— Не мисля така. Или поне не съм чувала. Все пак Тони не ми казваше всичко.

Мирча ме погледна язвително.

— Е, значи вече сме двама, dulceata. Bogatia strica pe om.

— Знаеш, че не разбирам румънски, Мирча.

— Благоденствието, както и бедността, унищожават мнозина.

Поклатих глава. Нямаше начин Тони да рискува да ядоса Сената и Кръга само заради някаква печалба.

— Мисля, че Тони иска повече власт. Той има пари.

— Ти си мъдра за годините си. Твоят призрак ли те научи на тези неща?

Почти разлях горещия чай върху Томас.

Ха! Не точно.

— Единствените неща, на които някога ме е учил Били, са няколко незаконни трика с карти и няколко мръсни вица.

— Чуваш ли се? — Приткин ме гледаше с погнуса. — Това нещо е убиец, а на теб дори не ти мигна окото! Поробваш ли духовете на мъртвите, подобно на твоя призрак и слугите ти вещици? Заради това ли седиш там и не казваш нищо?

Почти реших, че не си заслужаваше труда. Но се чувствах доста по-добре, откакто ометох палачинките, а Приткин наистина се нуждаеше да бъде смъкнат на земята.

— Първо, превръщачът не е мъртъв; той само е припаднал. Второ аз не „поробвам“ духове. Доколкото знам, това дори не е възможно. И трето превръщачите не оставят духове. Нито пък вампирите. Не знам защо, но е така.

— Защото техните души вече са в Ада? — попита той с очевидно безразличие към погледите, които му пратиха Мирча и Рейф. Другите не реагираха; Томас, защото ядеше, а Луис-Цезар, защото явно страдаше от тежка мигрена. — Когато те видях как се държиш пред Сената, се зачудих дали имаш последно предсмъртно желание. Мисля, че май наистина искаш да умреш.

— Тогава смяташ, че скоро ще ме убият?

Погледнах към Мирча, който изглеждаше така, сякаш планираше десерта си.

— По-скоро, със скоростта, с която се движиш.

— Реших, че е по-добре да обясня преди магът да е получил истеричен припадък.

— Този тип беше част от група, която се опита да ни убие преди няколко часа. Но вампирите няма да го убият или поне не този път. Дадено е предупреждение за първото нарушение заедно с един малък урок, който да го направи незабравимо. Ако урокът е достатъчно впечатляващ, повечето хора нямат нужда да им се казва повторно.

Приткин изглеждаше отвратен.

— Следователно те не са чудовища и смъртоносни зверове, само неразбрани. Така ли?

Мирча се опита да не се засмее. Не се опитваше много усърдно. Усетих как устните ми потрепват, когато улових погледа му.

— Ти смъртоносен звяр ли си, Мирча?

— Разбира се, dulceata — отговори той весело.

Мирча ми намигна, преди да замени усмирената си жертва с друга, която току-що бяха донесли. Този беше човек, един от дневните му главорези, предположих аз. Той явно бе нает заради мускулите си, а не заради мозъка, защото лешниковите му очи горяха от възмущение, което той не се опитваше да скрие. Явно вече се бе развикал на някого, защото освен веригите на китките и глезените му имаше и затъкнат парцал в устатата му. Погледнах Приткин и видях как челюстта му се стяга. Ако той протестираше за това, че на превръщача му бе наложено заслужено наказание за предизвикателството, което беше отправил, какво ли щеше да си помисли за човека?

Може би защото младият мъж изглеждаше толкова непокорен, Мирча подмина врата му, обикновеното място за хранене, с нищо повече от замислен поглед. Физически мъжът бе почти перфектен, с разбъркани медени къдрици, класически черти и добре изваяни мускули. Но под лявото зърно на гърдата му имаше малък белег, който привлече вниманието на Мирча. Дългите, бели кучешки зъби на вампира преминаха леко по белега, сякаш се опитваха да го запаметят, или, познавайки Мирча, той мислеше да добави още един такъв белег, но под другото зърно. Гърдите са друго известно място за хранене и мъжът настръхна така, сякаш знаеше това. Видях капчици пот над горната му устна и той преглътна нервно. Малкото топченце, скрито от червеникавокафявите косъмчета на тялото му, се уголеми съблазнително от докосването на Мирча и нервите му не издържаха. Той се дръпна рязко, очите му бяха диви, но успя да направи само крачка преди кимването от страна на Мирча да накара Рейф да го върне на дивана. Техният пленник се напрегна от усещането за тялото на Рейф, притиснато плътно зад него, едната му ръка беше обгърнала кръста му порочно. Той се притесняваше повече от него, отколкото от начина, по който Мирча наблюдаваше местата от тялото му, в които се виждаше пулса му, сякаш се опитваше да избере измежду любимите си ястия в менюто. Мъжът погледна нагоре, срещна очите ми и неговите се разшириха изненадано, сякаш за пръв път забелязваше, че в стаята има и други хора. Червенината, която беше оцветила бузите му, се спусна бързо надолу по гърдите му. Това ме накара да се зачудя от колко време е в обкръжението на Тони; повечето момчета не са се изчервявали, дори и когато са били живи. Но той забрави за мен, когато измамно деликатните ръце на Мирча внезапно го принудиха да коленичи. Явно не беше осъзнал, че борбата допълнително доставяше удоволствие на вампирите и мускулите на прасците и бедрата му изпъкнаха, когато се опита да се противопостави на Мирча. Видях посоката на погледа на Мирча и знаех какво ще последва.

Мъжът беше издърпан върху дивана и колената му бяха раздалечени. Той беше повече притеснен от факта, че е така разголен пред група непознати, отколкото от предстоящата заплаха, но когато на красивото лице на Мирча се появиха чифт перфектни, блестящи кучешки зъби, забрави, че трябва да е смутен. Опита се да се претърколи от кушетката, но окованите му глезени и ръце му позволяваха съвсем малко свобода. Мирча го бутна отново на колене, за да има по-добър ъгъл, но не му се нахвърли веднага. Той протакаше, оставяйки паниката на мъжа да нарасне, когато откриеше колко точно са силни вампирите. Мъжът се съпротивляваше безполезно на прегръдката на Мирча, иззад парцала излезе леко хленчене. Дори аз можех да видя феморалната артерия, изпъкваща забележимо на пристегнатото му бедро.

Когато най-накрая желанието му за борба намаля или поради умора, или поради факта че нищо не се случваше, Мирча го захапа, като кучешките му зъби потънаха в копринената кожа на ставата на бедрото. Иззад парцала се чу приглушен писък, когато артерията бе прободена, и очите на жертвата изпъкнаха, когато устните на Мирча се затвориха плътно над ухапаното място и той започна да смуче. Борбата се поднови, но Рейф се премести, за да може господарят му да се нахрани спокойно, без да е необходимо да удържа храната си.

Приткин трепна забележимо, когато Рейф заби зъбите си в изпъкналата югуларна вена, но беше достатъчно умен, за да не се намеси. Вампирите бяха в правото си, стига да спрат храненето, преди да настъпи смъртта. Гледайки изражението на пленника им, аз се чудех дали някой му беше казал това. Някак си се съмнявах. Но въпреки че сцената не беше красива, на мен не ми хареса отвращението, изписано на лицето на мага. Мъжът беше заловен убиец, който убиваше дяволски лесно. И Приткин нямаше право да говори.

— Колко уби тази вечер, Приткин? Половин дузина? Повече? Не ги преброих.

Магът настръхна.

— Това беше самозащита и трябваше да те предпазя от резултатите на глупостта ти.

Той погледна с нарастващ гняв мъжа, който беше започнал да ридае като бебе. Изчерви се и ръцете му се свиха в юмруци отстрани на тялото му, докато тялото на пленника се извиваше диво от усилието да избяга от изгарящата болка, причинена от всяко засмукване на устните им.

— Това е уродливо.

Смятах, че щеше да бъде много по-гротескно, ако аз бях тази, която бе завършила гърчейки се в агония, за да може този тип да си получи възнаграждението от Тони. Но аз съм практична.

— Те трябва да се хранят. Щеше ли да ти хареса повече, ако преследваха жертвите си свободно, както в лошите стари дни?

— Всеки знае, че те се хранят от всеки, който не може да се защити от тях! Кръгът беше създаден, за да предостави на хората шанс да се борят с подобни неща, а ти, предполагайки се, че си човек, седиш тук и ги защитаваш! Ти ме отвращаваш повече, отколкото те!

Приткин искаше битка. Това се виждаше от начина, по който беше стиснал челюстта си, и от стойката, която беше заел, с широко разтворени крака. Той искаше да удари някого, но не смееше, така че нападението щеше да бъде словесно. Много жалко, че не се чувствах дипломатично настроена.

— Аз съм човек колкото и ти, и те наблюдавах тази вечер, Приткин. Докато не се намеси Черният кръг, ти се забавляваше, знаеш, че е така. Не ми пробутвай тези глупости за самозащитата. Ти си хищник. Израснах измежду достатъчно такива, за да го знам.

Спрях тирадата си, защото мъжът на кушетката реши да се включи в шоуто. Вампирите трябва да бяха предусетили какво ще последва, защото седяха и гледаха как пленника им бе обхванат от силна тръпка, която се разпростря по дължината на тялото му подобно на земен трус. Няколко секунди по-късно той изви гърба си под невъзможен ъгъл, така че на кушетката останаха само завързаните му ръце и задната част на бедрата му. След това мощно стигна до кулминационната точка, като гърчове обхващаха безпомощното му тяло отново и отново. Главата му бе отметната назад и той се опитваше да затвори очи, но Рейф беше уловил погледа му и го задържаше, отказвайки на затворника и най-малкия шанс да се дистанцира от това, което се случваше. Мъжът се взираше в него с широко отворени очи и трепереше, докато кръвта му се стичаше по собствената му загоряла кожа и по полираното дърво на пода. Изглежда това щеше да продължи цяла вечност, ако тялото му не се успокоеше само, пристъпите щяха да продължават, докато сърцето му не се предадеше. Но най-накрая всичко свърши и той се свлече безпомощно напред, така че косата му покри зачервеното му лице. Вампирите го побутнаха леко и тялото му падна тежко на пода между кушетката и масичката за кафе. Осъзнах, че те бяха очаквали страничният сексуален ефект от храненето да го обхване, преди да спрат, разчитайки, че тройната доза унижение, болка и страх ще са достатъчни за обезпечение и че той никога повече нямаше да се забърква с тях. Съдейки по разстроеното изражение, което се беше изписало на лицето му, докато той лежеше там треперейки, можех да се обзаложа, че бяха успели.

Магът решително отказваше да погледне към покъртителната купчина на пода. Почувствах се леко виновна, че не бях по-разстроена от състоянието на мъжа. Не бях сигурна, че трябва да бъда, но гледайки разстроеното лице на Приткин, започвах да се чудя. Това също така ме направи отбранителна, въпреки че това, което му бях казала, беше истина.

— Вампирите не убиват хора, въпреки че те ги нападат първи. Сенатът не харесва подобни неща — има прекалено голяма вероятност някой да види и тогава ще тръгнат опасни слухове, или пък някой новоизлюпен вампир няма да се отърве от тялото и това ще предизвика разследване. Неограниченият лов е забранен от 1583, когато Европейският Сенат е сключил сделка с твоя Кръг. Дори момчетата на Тони не си го позволяват.

— Облекчен съм да го чуя — изкоментира Мирча, изваждайки кърпичка с монограм, с която да изтрие устата си. Освен по устните му, по него нямаше и петънце. Предполагам, че това идваше с практиката. Тъй като не си бе дал труда да погълне излишната кръв, предположих, че определено е заситен. Явно този тип бе издържал по-дълго, отколкото той бе очаквал.

— Знам какво казват техните закони. — Приткин огледа стаята презрително: започвах да се чудя, дали въобще можеше да придаде друго изражение на лицето си. — Но има хиляди вампири, разпръснати по целия свят. Повечето от тях се хранят ако не всеки ден, то през ден. Това е доста голям брой врагове. Или ще ми кажеш, че пият кръв от животни? Знам, че това е лъжа!

— Не поставяй думи в устата ми.

Забелязах, че никой от вампирите не се опитваше да се защити. Може би бяха изморени от това или пък не мислеха, че Приткин си заслужава труда. Или може би се съмняваха, че той ще им повярва, независимо от това, което кажеха. Вероятно бяха прави, но аз не исках да му оставя последната дума.

— Вампирите никога не прахосват кръвта, така че всеки жив враг се третира по този начин. Но те им дават втори шанс, което, доколкото съм чувала, е повече, отколкото твоят Кръг дава на провинилите се магически същества. Но само вампирите получават автоматична присъда за неподчинение.

Приткин наблюдаваше безпомощно, докато мъжът се опитваше да се изправи на завързаните си крайници, очите му все още бяха разширени от шока, но се спъна поради изтощението и стегнатите въжета. Загубата на кръв го бе направила тромав и той се подхлъзна два пъти на лепкавия под. Най-накрая достигна вратата, използвайки вълнообразни движения, но това не подобри особено положението му, тъй като не можеше да повдигне резето. Опита се да използва устата си, но не успя и трябваше да се обърне отново с лице към стаята, за да могат завързаните му ръце да получат достъп до вратата. Най-после изпитах пристъп на съжаление към него въпреки факта, че вероятно по-рано щеше да ме застреля, без да се замисли. Но ми беше трудно да го възприема като хладнокръвен убиец с провисналия му член между лепкавите му бедра, и процеждащите се струйки кръв по врата и слабините му, които той не можеше да изтрие. Наистина бях доволна, че този път не срещна ничии очи. Лицето на Приткин беше ядосано, когато се обърна към мен.

— Ти ми казваш, че те наказват своите хора по-строго, отколкото външните? Лъжеш. Чудовищата нямат милост!

Повдигнах рамене.

— Вярвай на каквото си поискаш, но това е истината. Ти не видя никакви вампири тук, нали? Ако всеки си взимаше затворник, досега щяха да бъдат прободени с кол.

Считах, че това отговаря на въпроса му. Ако ли не, това вероятно бе денят на Джак за битки.

— Не става въпрос за милост, магьосник Приткин, уверявам ви — вметна Рейф, чиито очи бяха спрени на мъжа, който сега се опитваше да отвори вратата със завързаните си ръце. — Ние просто не смятаме, че твоите хора са голяма заплаха.

Приткин издаде звук на отвращение и се запъти да отвори вратата. Мъжът падна назад в коридора и няколко слуги го изгледаха изненадано, преди да го замъкнат настрани за конското му. Съмнявах се да се нуждаеше от него.

— И така, как се хранят те обикновено? Искаш да ме накараш да повярвам, че няма да довършат по-късно това, което започнаха, когато няма да има свидетели?

Очевидно Приткин нямаше намерение да остави нещата така. Не можех да повярвам, че той не знае. Никога не бях виждала маг да показва изненада при Тони по време на хранене. Може би те бяха обучени да не разкриват чувствата си, но изражението ми показваше, че това не е голяма тайна. Сега Приткин изглеждаше истински объркан. На какво, по дяволите, ги учеха тези магове-воини?

Погледнах Мирча.

— Искаш ли да му покажеш?

Мирча се засмя развеселено.

— С удоволствие, dulceata, но си нямам достатъчно доверие. Изкушението да се отървем от дразнещото му присъствие би било прекалено голямо, а Консулът каза недвусмислено, че не трябва да го нараняваме, освен ако не ни даде повод. — Той плъзна очите си по посока на Приткин. — Но уви, досега той се сдържа.

— Имах предвид себе си.

— Не! — изригна Томас, което ме накара да подскоча леко от изненада. Той беше толкова тих до този момент, че почти бях забравила, че е тук. — Тя няма да бъде наранявана.

— Мисля, Томас, че това го решава нашата скъпа Касандра — отговори Мирча. — Ако това се направи правилно, то няма да я нарани. — Той ме погледна. — Сигурно си била използвана често за донор при Тони, нали? Разбираш ли процедурата?

Кимнах.

Да, без да споменавам, че от време на време храня и един призрак.

Тъй като бях правила и двете, аз знаех, че това, което вампирите правеха, беше малко по-различно от храненето на Били Джо, с изключение на това, че той можеше директно да абсорбира жизнена енергия, докато те си я набавяха чрез кръвта. Били можеше да пропусне тази стъпка, това беше нещо хубаво, тъй като неговото тяло беше някъде на дъното на Мисисипи. Той имаше проблеми да преработи дори и течната храна.

Мирча се плъзна леко с характерната му грация. Всички немъртви я притежаваха, но той караше дори повечето вампири да изглеждат тромави. Беше обучен в това, знаех, че няма да ме нарани, а и беше прекалено сит, за да погълне много. Бих предпочела Били Джо да е надвесен над гърлото ми, ако копелето не се бе запиляло някъде. Обикновено храненето на Били не ме притесняваше, тъй като можех да попълня енергията, която той беше източил, само чрез храна и почивка. Но той знаеше правилата относно това колко бях склонна да даря наведнъж, а тази вечер ги беше нарушил всичките.

— Какво смяташ да правиш? — Приткин се спусна напред, но Томас не го пусна да мине. Нито пък изглеждаше щастлив.

— Осигури му добра позиция за гледане, Томас — каза Мирча, поглеждайки ме замислено. — Ще направя това само веднъж. Касандра вече е уморена, а имаме много неща за обсъждане. Не искам да я приспя. — Той се усмихна и обхвана брадичката ми с ръката си. Беше топъл, но и винаги е бил такъв. Старите вампири нямаха колебания в температурата в зависимост от това дали са се хранили скоро или не. — Няма да те нараня — обеща ми.

Сега си спомних защо винаги бях харесвала Мирча. Дълбоките кафяви очи и великолепната физика определено играеха роля, юношеските хормони си казваха своето, но външността му бе по-малко важна за мен в сравнение с неговата честност. Никога не го бях хващала в лъжа. Бях сигурна, че е доста способен лъжец, когато поискаше да бъде — беше почти невъзможно да действаш по друг начин в двора, — но винаги е бил честен с мен. Това звучеше като нещо дребно, но при система, която беше изградена върху лъжи и измами, честността бе ценност. Усмихнах му се, само отчасти заради Приткин.

— Знам.

Приткин не можеше да стигне до мен, но все още можеше да крещи.

— Това е лудост! Ще му позволиш да се храни от теб? Доброволно? Ще свършиш като една от тях!

Мирча отговори вместо мен, очите му бяха приковани в моите. Не бяха точно кафяви, осъзнах аз, а комбинация от много цветове: капучино, канела, злато и няколко петънца тъмно зелено. Те бяха прекрасни.

— Ако ние се хранехме от хората толкова често, колкото си мислиш ти, маг Приткин, как щяхме да избегнем създаването на хиляди, дори милиони нови вампири? Това се случва само чрез три ухапвания в последователни дни от господар седмо ниво или по-високо. Можеш ли да повярваш, че без ограничения това нямаше да се случва постоянно? Инцидентно или преднамерено? Скоро не бихме били само мит и отново биха ни преследвали.

Той спря, но нямаше нужда да продължава. Не можех да повярвам, че дори Приткин не беше наясно какво се бе случило с Дракула, а и самият Мирча е бил залавян и убиван многократно в по-ранните години. Раду, по-малкия му брат, не е бил такъв късметлия. Той бил заловен от тълпа в Париж и изпратен в Инквизицията. Те са го измъчвали почти век и когато най-накрая Мирча го открил и освободил, вече бил опасно луд. Оттогава Раду е заключен.

— Тогава война беше непрекъсната. — Продължи Мирча, сякаш знаейки какво си мислех. — Между нас и хората, между фамилиите вампири, между нас и маговете и така нататък. Докато сенатите не се надигнаха, докато не казаха: „Достатъчно или накрая ще се самоунищожим“. Никой не иска да се връща към това, особено пък към конфликта с хората. Дори и да спечелехме срещу билионите, които се изправеха срещу нас, накрая пак щяхме да загубим, защото кой щеше да ни храни, ако те изчезнеха? — Той погледна Приткин. — Голяма част от нас не искат да полудеят без надзор и надежда за потайност, повече, отколкото ти. Ние ухапваме някого и го пресушаваме, когато трябва да се извърши екзекуция, или за да го изплашим, подобно на пленниците ни днес. Но когато се храним нормално — каза той, съсредоточавайки вниманието си отново върху мен, — предпочитаме по-нежен метод.

Усмихна се и това беше, сякаш слънцето се показва иззад облаците след множество дъждовни дни. Беше поразително.

— Какво й правиш? — Приткин погледна иззад рамото на Томас. — Ти не правиш нищо. — Звучеше почти разочарован.

Томас се протегна и махна ръката на Мирча от лицето ми.

— Остави я.

Мирча се обърна към него смаяно.

— Тя предложи това, Томас, ти я чу. Какъв е проблемът? Обещах, че ще бъда нежен.

Очите на Томас проблеснаха и челюстта му се стегна. Не изглеждаше успокоен. Очите на Мирча се разшириха леко, след това заблестяха злостно.

— Прости ми; не разбрах. Но не можеш да ми откажеш едно малко вкусване? — Погали лицето ми, но очите му бяха върху Томас. — Толкова ли е сладка, колкото изглежда?

Томас му изръмжа и този път блъсна ръката му.

Исках Мирча да приключи с това. Имах въпроси към Приткин, които не можех да задам, докато бях под неговото вампирско влияние.

— Не можем ли просто да го направим?

— Аз ще го направя, ако трябва да бъде направено — каза Томас и наклони главата си към мен.

Веднага се отдръпнах.

— Тцъ. Никога няма да се съглася с това.

Дължах на Томас няколко неща, но храненето не беше едно от тях.

Мирча се засмя отново, богат, сладък звук.

— Томас! Не си й казал?

— Да ми каже какво? — Предчувствието ми не беше добро.

Проблясъкът в очите на Мирча беше чиста доза неприятност.

— Само това, че той се е хранил от теб с месеци, dulceata, и както често се случва в подобни случаи, е станал… собственически.

Погледнах Томас шокирано.

— Кажи ми, че той се шегува.

Отговорът се изписа на лицето му, преди да проговори и светът се завъртя. Във вампирските среди храненето имаше строги правила. Едно от тях беше, че не можеш редовно да се храниш от един и същи човек, защото това създаваше чувство на собственост у вампира, което доста усложняваше нещата и можеше да доведе до хиляди проблеми поради ревност. Но да вземеш без разрешение кръв от някого, свързан с нашия свят, се считаше за оскверняване. Това не беше само поради сексуалния страничен ефект от храненето, но и защото всеки, който беше част от свръхестествената общност имаше специални права. Томас беше нарушил цяла група закони, без да споменавам факта, че ме бе предал отново. Така всичко относно него беше един или друг вампирски трик, от начина, по който изглеждаше до начина, по който се чувствах. Може би щях да му простя измамата, но не и това. Не можех да повярвам, че го е направил, но гледайки го, знаех, че това е истината.

Томас облиза устните си.

— Не се случваше често, Каси. Трябваше да знам през цялото време къде си, а редовното хранене създава връзка. Това ми помогна да те опазя.

— Много щедро от твоя страна. — Едва можех да изричам думите; чувствах се така, сякаш някой ме бе ударил. Започнах да се изправям и Мирча сложи ръката си на рамото ми. Изражението му внезапно стана сериозно, сякаш осъзна колко ми бяха повлияли тези новини.

— Имаш право да си ядосана на Томас, dulceata, но сега не е моментът. Вината е моя; не трябваше да го дразня. Ще повторя, ако обичаш остави това засега. В противен случай ще загубим цял ден в спорове.

— Не искам да споря. — Отвърнах аз и това беше истина. Исках да хвърля нещо по главата на Томас, за предпочитане нещо тежко. Но това нямаше да ми даде отговорите, а точно сега се нуждаех от информация повече, отколкото от отмъщение. — Добре. Просто го махни от мен.

— Дадено. Томас, ако обичаш.

Томас изглеждаше така, сякаш щеше да почне да спори, но след забележима пауза отстъпи две крачки. След това спря, като че ли на инат. Щях да го притисна, но щеше да каже, че трябва да е наблизо, за да наблюдава Приткин. И тъй като трябваше да се съглася с него, останах безмълвна.

Мирча въздъхна и отново обхвана лицето ми. Този път той не удължи момента. Пръстите му нежно притиснаха брадичката ми надолу и можех да усетя как силата му ме призовава. Милувката му беше нежна, леко докосване, но аз потръпнах, когато през тялото ми затанцува гореща вълна, която изтри част от шока, който чувствах поради действията на Томас. Кожата ми настръхна и мъгла от блестяща, прекрасна енергия се изля между нас. Внезапно разбрах чии бяха защитите, които Били беше разрушил по-рано и чия беше силата, която бяхме използвали, за да отблъснем атаката в Данте. Това беше същото шеметно, кипящо, подобно на шампанско с лед, чувство, което бях усетила в казиното, опияняваща смес от желание и смях, и топлина, към която почти мигновено се пристрастяваш. Знаех, че трябва да съм раздразнена от факта, че той бе поставил защити около силата ми, но никой не можеше да се къпе в подобно усещане и да бъде сърдит. Това беше просто невъзможно. То ме заливаше, сякаш слънчевата светлина беше придобила форма и аз се засмях, изумена.

Мирча започна, когато нашите енергии се сляха и тогава всичко стана много тихо. Едва забелязах това. Това беше щастливо потапяне във великолепен, златен поток. Чувствах се така, сякаш той докосваше нещо много по-интимно, а не шията ми и за секунда наистина си помислих, че халатът ми бе изчезнал и че топлата ръка галеше цялото ми тяло. Опитах се да преглътна, но устата ми беше пресъхнала и усещах ударите на пулса си на някои чувствителни места. Припомних си една вечер преди много време, когато с Мирча се бяхме свили на дивана в работния кабинет на Тони и той галеше косата ми, докато ми разказваше истории. По време на това посещението аз бях прекарала много повече време с него, отколкото Тони, половината от което бях сгушена в скута му, но никога не бях реагирала по този начин. Разбира се, тогава бях на единайсет. Седенето в скута му сега беше придобило абсолютно ново значение.

Върху лицето на Мирча се бе изписало странно изражение, почти объркано, сякаш не ме бе виждал никога преди. Той потърси лицето ми за момент, след което взе ръката ми и се наведе над нея. Усетих кратко докосване на устни, след което той ме пусна и отстъпи назад. Цялото това нещо може би бе отнело не повече от 10 секунди, но то ме остави бездиханна, зачервена и за кратко с разбито сърце, сякаш ми бе отнето най-ценното нещо в живота ми. Почти протегнах ръката си след него, но успях да спра, преди да се унижа. Седях там, опитвайки се да успокоя пулса си и се взирах в него.

Бях забравила колко лично бе храненето на вампирите в сравнение с това, което правеше Били. Не бях мислила по този начин за Мирча, факт, който сега ме изненадваше. Той притежаваше обаянието, с което беше известно семейството му, силата му беше достатъчно голяма, за да спечели и задържи място в Сената, а мъжката му красота не можеше да се отрече. Разбира се, аз никога не бях срещала Дракула, който беше умрял много преди да се родя, или нещастния Раду, но гледайки Мирча, можех да разбера защо това семейство беше станало легендарно. Ако срещнеш някого от тях, никога няма да искаш да го забравиш, независимо от всички трикове, които биха приложили, за да замъглят паметта ти.

Вдигнах погледа си нагоре и видях как Томас се мръщеше, като местеше погледа си между мен и Мирча. Какъв му беше проблема? Всичко беше приключило. Тогава погледнах отражението си и видях, че очите ми бяха разфокусирани, бях порозовяла, а устните ми леко отворени. Изглеждах така, сякаш бях правила наистина добър секс, което не беше далеч от истината. Бързо промених изражението си, за да изглеждам по-малко превъзбудена. Приткин изглеждаше разочарован, сякаш бе искал да стане свидетел на нещо, което причинява болка, а не удоволствие.

— Не вярвам, че си се хранил. Ти не пи кръв; дори не нарани кожата.

— Напротив. — Мирча оправи яката си с почти нервен жест. — Това беше хранене, но умерено. — Той погледна Томас, сякаш щеше да каже нещо, но после се отказа. Внезапно се обърна към Приткин с вълча усмивка. — Рафаел ще ти го демонстрира, ако искаш.

Рейф прекоси стаята и сви пръсти около китката на Приткин, преди да съм успяла да мигна. От мага изригна сила в признак на паника и аз усетих как гривната потръпва на китката ми.

— Няма да те нараня — каза Рейф презрително. — Няма да направя нищо друго, освен това, което бе сторено на Каси. По-малко смел ли си от нея?

Приткин не го чу. Изражението му сякаш търсеше защита, но Рейф не отстъпи. Той не можеше да постъпи другояче, защото бе получил директна заповед от господаря на господаря си.

— Пусни ме, вампире, или за Бога ще съжаляваш!

Внезапно елементите на Приткин бяха навсякъде около мен. Той се защитаваше със земя и вода и те изтекоха от него по едно и също време и аз се почувствах така, сякаш бях едновременно заровена и удавена. Гривната ми затуптя така, сякаш бях уловила диво животно, което отчаяно искаше да се освободи. Заборих се да си поема въздух, но не успях. Разхлабих робата около врата си, но това не помогна; не материята се опитваше да ме задуши. Задъхах се, но се чувствах така, сякаш дробовете ми бяха твърди, тежки бучки в гърдите ми, които бяха забравили как да дишат. Бавно се плъзнах надолу в креслото, зрението ми се замъгли. Единствената ми мисъл беше това, че в стая, пълна с вампири, щях да бъда убита от единствения друг човек, което беше точно моят тип късмет.