Докосни мрака

2.

Пистолетът беше изтръгнат от ръката ми и аз бях запратена в каменната стена, с лицето напред. В същото време ръката ми бе толкова болезнено извита назад, че се страхувах да не се счупи. Не видях какво се случи след това, защото бях прекалено заета да правя бетонен масаж на лицето си, но чух нещо, сякаш през стаята премина мълния. Някой изрева от ярост, след което мощна вълна се понесе из стаята като горещ вятър, разбивайки се в кожата ми на дъжд от хиляди искри. Ако имах достатъчно въздух, щях да изкрещя както заради чувството, така и заради очевидната дребнавост на копелето, което не ми даваше и най-малкия шанс да избягам. Не само че Тони беше пратил цяла банда вампири след мен, но и най-малко един от тях трябваше да е господар. Никой друг не можеше да призове такъв вид сила, включително и петима обикновени вампири работещи заедно. Също така не ставаше на въпрос за какъвто и да е господар.

Повечето вампири прекарваха вечните си животи като роби служещи на този, който ги бе създал, без да имат възможност да избягат или да откажат да му служат. Но някои от тях, обикновено тези, които са притежавали най-силната воля приживе, постепенно придобиваха сила. Когато стигнеха до мастър нивото, можеха да си създадат други вампири, които да им служат и им се даваше известна автономност от техните създатели. Седмото ниво бе най-ниският мастър ранг и повечето не се изкачваха нагоре, но за тези от тях, които го правеха, всяко стъпало нагоре по стълбицата им даваше нови способности и повече свобода. През целия си живот съм била около вампири господари, стигнали до трето ниво като Тони, и съм била свидетел на това как голяма част от тях стават раздразнителни. Но никога преди не съм се чувствала така, сякаш тяхната сила може да прогори дупки в кожата ми. Изглеждаше невъзможно Тони да е разговарял с по-старши вампир от второ или първо ниво, който да вземе участие в неговото малко подло убийство — принасянето ми в жертва едва ли бе предизвикателство — но нямаше друго обяснение.

Извиках на Томас да бяга, дори и да знаех, че не беше добра идея и моят вампир може да реши, че не изпитвам достатъчно болка, след като можех да издавам всички тези звуци. Той премести ръката си, която обхващаше задната част на главата ми, надолу върху врата ми и стисна. Започвах да мисля, че ако имам късмет, той щеше да ме удуши, преди да си спомни, че трябваше да ме спечели. Това нямаше да е най-добрият изход, но щеше да е по-добре от това завинаги да гледам грозната физиономия на Тони.

Секунда по-късно, когато вече бях започнала да виждам въртящи се точки пред очите си и да чувам бучене в ушите си, вампирът нададе остър, пронизителен писък и натискът внезапно намаля. Задъхах се и паднах на колене, борейки се да поема дълбоко въздух през израненото си гърло, докато той се олюляваше пред мен, пищейки, сякаш се разпадаше. Отне ми около секунда, за да открия какво не беше наред с него, тъй като това не се случваше всеки ден. За това ми помогна горещото, почти течно усещане, проследяващо несиметричния пентаграм върху гърба ми, сякаш някой беше разлял горещо масло върху кожата ми. Друга улика беше това, че ръката на вампира и част от гърдите му бяха покрити с линии, които блестяха в златно, докато пращяха и пукаха, унищожавайки плътта между тях и костите. Докато наблюдавах, един разтопен кант скри малката вдлъбнатина върху гърдите му, където беше влязъл моят куршум. Гледах го в шок, абсолютно парализирана. От формата на белега беше очевидно, че моят пентаграм се бе разгорял внезапно.

Това беше иронично, имайки предвид, че Тони трябваше да бъде този, който да го накара да проработи. Винаги съм си мислила, че е бил измамен: оригиналната форма на пентаграма се разтегна, докато растях, и накрая се превърна в грозна татуировка, която покриваше половината ми гръб и част от лявото ми рамо. Но въпреки че дизайнът й не бе много красив, изглежда работеше много добре. Както и да е, вампирът, който ме беше атакувал, не беше господар — тази вълна от енергия беше дошла отнякъде зад нас — и как моят пентаграм щеше да се справи с едно от големите момчета бе под въпрос. Аз бях изключително впечатлена от това, което се бе случило — единственият път, когато се бе разгорявал, дори не беше близо до тазвечерното шоу. Тогава единствено изгори ръката на нападателя, опарвайки го дотолкова, че да мога да избягам. Разбира се, тогава ставаше въпрос за човек, който се опитваше ми препречи пътя. Може би той ставаше по-силен в зависимост от възможностите на този, срещу когото се биеше? Имах лошото усещане, че щях да разбера.

Знаех нещо за пазачите (с името стражи са означени защитните пентаграми), тъй като около Тони винаги бяха двама специалисти по създаването на защитни руни, чието задължение бе да създадат крепост от магическа защита около неговия дом и бизнес. От тях научих, че съществуват 3 главни категории: гранични, енергийни и защитни стражи. Граничните стражи са тези, които Тони използваше като камуфлаж, когато вършеше нещо незаконно — с други думи, постоянно. Енергийните стражи бяха по-сложни: в най-добрата си форма те бяха по-добри от Прозак в облекчаването на стреса и помагаха на хората да преодолеят своите емоционални проблеми. В най-лошия случай, който беше начинът, по който обикновено Тони ги използваше, те му позволяваха да повлиява важни бизнес преговори. Всеки, който се намираше в периметъра на стража, започваше да се чувства много сърдечен и внезапно можеше да реши, че тактиката „прерязване на гърлото“ бе прекалено голяма грижа, когато просто можеха да направят това, което Тони искаше. Имаше два вида защитни стражи: лични щитове и пазители. Юджийн ме инструктира за първите, когато бях още дете. Без тях можех да почувствам дори душите на духовете — тънки енергийни следи, които се простираха назад във времето като блестящи линии върху карта, показвайки ми, че някога, може би преди стотици години, духът бе преминал. Колкото по-голяма ставах, толкова повече се обърквах от следите, може би защото домът на Тони бе притиснат между индианско и колониално гробище. Юджийн най-накрая се измори да гледа как умът ми блуждаеше по време на уроците и ми даде инструментите, за да се защитавам от тях. Тя ме научи да усещам моето енергийно поле, което някои хора наричаха аура, след което използва моята сила, за да създаде ограда около него за защита. Вероятно моите прегради са възникнали автоматично, филтрирайки всичко, освен активните духове тук и сега.

Но преградите бяха толкова мощни, колкото ги създадеше самият човек, тъй като те разчитаха на личната сила и повечето от тях не бяха достатъчни, за да попречат на духовна или физическа атака. Ето тук се появяваха пазителите. Създадени от група магьосници, те бяха проектирани да защитават човек, предмет или място от вреда. Те можеха да се поставят за предотвратяване на опасност, като обикновено обръщаха злите намерения обратно към техния изпращач или, в случаи като моя, предпазваха от това някой да ме докосне с намерението да ми причини зло, а ако го направеше, завършваше пищейки в агония.

Този тип стражи бяха голям бизнес в свръхестествената общност. Веднъж Тони плати на създател на стражи малко състояние, за да създаде специална защитна граница около конвой от кораби, които пренасяха крайно нелегална субстанция. Беше му предложено корабите да изглеждат като стари боклукчийски скулове за всеки наблюдател — нещо, което властите нямаше да претърсват много старателно. Но създателят бе млад и безотговорен и заклинанието се провали точно, когато корабите акостираха в пристанището — почти пред лицето на Бреговата охрана. Тони загуби товара, а магьосникът — своя живот. Аз бях прекалено малка, когато създадоха моя страж, за да си спомням преживяването, но който и да го беше създал, е знаел какво прави. Тони трябва да е платил доста пари за него, въпреки че това сигурно е един от случаите, в които би му се искало да не го бе правил.

Очите ми започнаха да се насълзяват от вонята на топящата се вампирска плът, нещо, което не се подушваше всеки ден, и аз запуших устата си за момент преди внезапно да осъзная, че вече мога да се движа. Огледах се обезумяло наоколо за оръжието си, преди почти веднага да се предам и се промъкнах покрай ръба на секцията с рафтове. Нямаше и помен от моя 9-милиметров и нямаше начин да стигна до вратата без него. А няколкото кутии на полицата, които формираха моето убежище, нямаше да заблудят никого за дълго. Останала без оръжие, без път за укриване и само със своя деформиран страж за защита, се спрях на по-добрата част от смелостта, позната още като „бягане и криене“, и започнах да се оттеглям надолу по пътеката.

Ако можех да избегна вампира-господар за минута, може би щях да успея да стигна до малката врата водеща до незавършената част на мазето. Нямаше друг път към останалата част от клуба, освен вратата на стената на далечния край на бара. Ако не ме виждаше, имаше слаба възможност вампирските му сетива да се объркат и да сметне, че съм се промъкнала отново в бара. Това можеше да ми осигури няколко секунди, за да се промъкна през задния вход, освен ако не се беше оказал по-умен оставяйки едно от момчетата си да наблюдава изхода. Разбира се, ако го беше сторил, моят страж можеше да премахне още един вампир от по-ниско ниво. А можеше и да не стане така.

Най-накрая достигнах вратата в края на последната редица от лавици, но дори не успях да я отворя, преди да чуя срутване и нечовешки писък зад мен. Погледнах през рамо, очаквайки да видя един или повече вампири-убийци тръгнали към мен. На паникьосания ми мозък му отне няколко секунди, за да осъзнае, че човекът, носещ се надолу по пътеката беше Порша и че звукът от борба бе дошъл от друга подобна пътека.

— Казах ти, че ще доведа помощ, Каси!

Лицето й блестеше от възбуда и малките редици от букли от двете страни на главата й подскочиха, когато се обърна и с драматичен жест посочи назад. Нещо, което изглеждаше като цяла Конфедеративна бригада, си проправяше път в склада, дори и да нямаше начин да се удържи позицията в близост до толкова много хора. Виждала съм този трик и преди — метафизиката казва на старата обикновена физика да се поразходят — но все още беше впечатляващо.

Елегантен офицер с дълги мустаци ми се поклони до земята.

— Капитан Б. Люис на вашите услуги, мадам. — Той приличаше на Къстър, наблюдението на когото нямаше да завърши добре, ако бях достатъчно глупава, за да го направя. Но преди да успея да кажа, каквото и да било, един вампир ме достигна през лавиците и нематериалната среда на капитана и ме сграбчи за гърлото.

Капитанът извади своята сабя и имах секунда на разположение да се почудя какво си мислеше, че може да направи, преди тя да падне надолу в блестяща дъга и да отсече ръката на вампира до лакътя. Той извика, както и аз, в моя случай, защото бях опръскана с топла струя кръв и защото отсечената ръка все още стискаше гърлото ми, пръстите заровени в трахеята ми. Вампирите не загиваха, докато не се разрушаха главата и сърцето, така че ръката се опитваше да изпълни последната заповед, която беше издадена и ме давеше до смърт. Офицерът се опита да я отдели от гърлото ми, но ръката му мина точно през мен.

— Съжалявам, мадам — каза той, докато ми причерняваше за втори път тази нощ, — но използвах по-голямата част от енергията си в този удар. Той поклати тъжно главата си. — Времето може да ни отслаби непоправимо.

Той изглеждаше така, сякаш очакваше да кажа нещо, но беше трудно да съчувстваш на някого, докато не можеш да си поемеш дъх и фойерверки просветваха зад клепачите ти.

Вампирът се опита да ми нанесе нов удар, а Порша се опита да му попречи с чадъра си.

— Хванете го! — извика тя и батальонът, който досега бе наблюдавал сцената, се придвижи като масивна, разпенила се река в сиво. Това беше един от моментите, когато мозъкът ти казваше, че е невъзможно това, което виждаш. Няколко хиляди ескадрона се съсредоточиха върху една и съща точка, вливайки се в нея така, както водата се отичаше в канала. Само че „каналът“ не беше подготвен за това и съм сигурна, че не му хареса. Вампирът започна да се блъска в секцията с полици, единствената му ръка се размахваше, сякаш можеше да отблъсне инвазията, докато кожата му се оцветяваше в пурпурно.

Междувременно аз се опитвах да разхлабя пръстите около врата си и след като успях, хвърлих ръката на пода, при което най-накрая тя спря да се движи и замръзна като статуя в края на пътеката. Опитах се да наблюдавам вампира, но се разсеях от ръката, която се опитваше да прекоси пода и да ме сграбчи. Не бях наясно с това, което се случваше, но най-доброто ми предположение беше, че всеки дух се бе вкопчил в малко парче от тялото на вампира, превръщайки го в голям грозен Попсайкъл. Бях започнала да се чудя какво ще се случи, когато всички тези духове се опитаха да избягат от неговата твърда плът, когато дойдеше експлозията. Сграбчих бутилка с вино и започнах да удрям ръката, така че пропуснах събитието. Всичко, което разбрах, бе, че накрая завърших покрита с ледени парченца от плътта на вампира, които ме удряха като малка градушка.

Порша се носеше наоколо, избягвайки противния под, като просто не го докосваше. Тя завъртя дантеления си чадър и ми се усмихна.

— Ние трябва да тръгваме, Каси. Това отне много от енергията на момчетата и те трябва да си починат. Но искаме да ти кажем, че си прекарахме страхотно!

Тя пое ръката на капитана и направи реверанс, докато той се покланяше отново; след което те изчезнаха внезапно заедно с групата, която се промъкваше през останките на вампира.

Седях в средата на лигаво петно прекалено шокирана, за да направя каквото и да било и разтривах врата си. Лицето ми пареше там, където ме бяха удряли парченцата на плътта на вампира, но гърлото ми беше по-зле. Не можех да преглъщам и това ме тревожеше. Продължавах да седя там и да наблюдавам как се топяха останките от вампира и падаха от лавиците, когато Томас се появи на края на пътеката.

Побързай! — Той ме сграбчи за китката и ме задърпа към централната част на стаята. Изскимтях от болка, беше ме хванал за същата китка, която вампирът почти беше изкълчил, и от изненада, че го виждам жив. Аз бях отписала и двама ни, но сега започвах да се чудя кой се беше бил с вампирите, докато групата на Порша беше с мен. Неговата ръка бе покрита с кръв и за секунда си помислих, че е негова, но никъде не видях рана. Писъкът ми вероятно го бе стреснал, защото той внезапно пусна китката ми и аз паднах на пода, хлипайки и давейки се от вика, заседнал в нараненото ми гърло. Докато обгръщах тялото си с ръце, опитвайки се да се съвзема, видях телата.

С изключение на моя нападател, който беше без една ръка и издаваше гъргорещи звуци поради това, че стражът ми бе прогорил гърдите му, единственият, който все още мърдаше, беше затиснат от една секция, която изглеждаше така, сякаш беше изтръгната от стената и хвърлена върху него. Върху нея имаше метални листове, които бяха останали от времето, когато Майк беше направил нещо като градски магазин в клуба, който беше останал след фалирането на фабриката. Те не бяха някакви метални дизайнерски обшивки, а дебели парчета с режещи ръбове, с които Майк трябваше много да внимава докато ги поставяше. Както изглежда в един момент, когато лавицата е била хвърлена, те се превърнали във фатални метални оръжия, които бяха разрязали вампира като хляб. Явно той скоро се бе хранил, защото от множеството рани изтичаше достатъчно количество кръв, която се разстилаше по пода като червено одеяло.

Никое от парчетата не му беше отсякло главата или проболо сърцето, следователно въпреки неговите ужасни наранявания щеше да продължи да живее. Той погледна в моя посока и видях как се опитваше да вдигне пистолета, който стискаше в едната си ръка. Томас забеляза това и без колебание отиде и издърпа един от металните листове, забит в корема на вампира. Той нанесе серия от бързи, звучни удари, докато го гледах невярващо, с отворена уста. След няколко секунди нещото на пода наподобяваше повече на суров хамбургер, отколкото на човек.

Очите на вампира продължаваха да са втренчени в мен с омраза като осъзнаваха какво се случва, дори и вампирът да беше нарязан, а аз даже не можех да извикам или да направя каквото и да било. Била съм и в други тежки ситуации, но бях забравила какво е нервите ти да са опънати до скъсване всяка една минута, всеки ден, след като не ми се беше налагало отново да живея по този начин. Наблюдавах как Томас отсича главата на вампира с един финален удар и отпуснах дъха си, който дори не осъзнавах, че съм задържала. Ние бяхме живи. Не можех да повярвам и, по дяволите, не го разбирах.

Израстването ми при Тони ме бе направило доста толерантна към насилието, така че се опитвах да сглобя картината, докато не забелязах, че телата на четвъртия и петия вампир имаха големи, назъбени дупки на мястото, където се намираха сърцата им. Пробождането с кол все още бе традиционалният и най-известен метод за убиване на вампир, но предполагах, че изтръгването на сърцето с ръце също вършеше работа, въпреки че никога не бях виждала нещо подобно. Мислех си, че никога нямаше да трябва да наблюдавам отново подобни работи и когато погледнах към Томас, стаята се завъртя.

Обикновено имах нещо като предупреждение преди видението да се появи. Не че можех да го спра, но трийсетте или повече секунди на дезориентация ми позволяваха да се махна от погледите на хората и да се подготвя мислено. Този път нямаше нищо. Беше сякаш земята се разтвори и аз паднах в тъмен, дълъг тунел. Когато се приземих, Томас стоеше на около 6 стъпки разстояние върху тревиста ливада, която изглеждаше вечна под бледосиньото небе. Кожата му беше бронзова, вместо целуната от слънцето сметана, и той беше облечен в мръсна, вълнена туника, без ръкави, вместо в обичайните му готик дрехи, но определено беше той. Очите му бяха диви, светещи като два тъмни скъпоценни камъка на лицето му, а изражението му беше триумфиращо. Група от подобно облечени хора го бяха заобиколили и всички изглеждаха така, сякаш любимият им тим току-що беше спечелил супер купата.

Наблизо вълни се разбиваха в скалист бряг, с цвят толкова зелен, че изглеждаше почти черен и изпращаха към вътрешността студен бриз в ледени пориви. Това би било скована, но красива картина, ако наоколо не лежаха няколко дузини тела. Повечето приличаха на европейци, облечени така, сякаш идваха от някой нискобюджетен пиратски филм: бели памучни ризи с дълги ръкави, кафяви ленени панталони до коленете и изцапани бели чорапи. Мъжът беше загубил обувките си и косата му беше толкова дива, колкото и изражението му.

Докато наблюдавах в ужасено очарование, Томас заби груб бронзов нож във все още повдигащите се гърди на един от мъжете и направи дълбока рана от шията до корема. Топлината от раната се смеси със студения въздух и причини издигането на облак от пара, но той не беше достатъчно плътен, че да не ми позволи да виждам как го разкъсаха през ребрата, сякаш беше счупена вейка. Ярки поточета от кръв окъпаха ръцете му, когато той извади все още потрепващото сърце и го вдигна високо; след което бавно, сякаш се наслаждаваше на момента, започна да го поднася към устата си. Неговите зъби потънаха в потрепващата плът, която все още се опитваше да тупти, след което разкъсаха пулсиращата вена, което изпрати струя кръв стичаща се по лицето и брадичката му. Струята се изля в отвора на гърлото му, след което той спусна пръстите по гърдите си върху туниката, оставяйки абстрактни петна, така че това, което носеше, изглеждаше като изрисувано. Неговото гърло се сви и той преглътна, което предизвика одобрителен възглед от наблюдаващите воини.

Вероятно съм издала някакъв звук, защото той се огледа наоколо, разкривайки червено оцветени зъби в ужасна пародия на усмивка, които държаха част от плътта сякаш се опитваха да я споделят. Той направи крачка напред и аз осъзнах, че съм се вкоренила на мястото си, неспособна да го спра, неспособна да избягам, когато неговата мокра ръка със страховитото си предложение се приближи. Моята парализираност най-накрая се разчупи и аз изкрещях.

Това нарани гърлото ми, но нямаше начин да се сдържа. Картината изчезна и аз бях отново в склада, гледайки диво към новия Томас, който за стотна от секундата изглеждаше като от миналото. Неговият език се плъзна навън, за да оближе малката капка кръв в ъгъла на устата му, толкова малка, че беше абсолютно незабележима, ако той не беше привлякъл вниманието към нея. Спомних си, че старите навици умираха трудно, точно преди да започна да крещя с цялата си сила.

Той пристъпи към мен, ръцете му бяха протегнати пред него, сякаш за да покаже, че е безобиден и аз забелязах, че те бяха вече почти чисти. Когато дойде по-близо и последното петно върху възглавничката на дланта му изчезна, потъвайки в кожата му така, както водата в пясъка на пустинята, осъзнах, че се отдръпвам назад като рак, плачейки и псувайки, но не ми пукаше. Подхлъзнах се на кървавото петно, паднах и закрещях по-силно, когато видях, че краката ми са покрити с червено, сякаш рози бяха разцъфтели върху чорапите и ботушите ми. Томас се приближи бавно, докато говореше успокоително, сякаш бях плашливо жребче, което той се опитваше да опитоми.

— Каси, моля те, изслушай ме. Спечелихме си малко време, но трябва да тръгваме. Ще дойдат и други.

Аз се подхлъзнах отново и паднах на задника си като го ударих в нещо твърдо. Част от мозъка ми, която все още функционираше, разпозна формата на предмета и аз сграбчих пистолета си изпод мен.

— Не се приближавай иначе ще те убия. — Насочих го към Томас и въпреки че трепеше неудържимо в ръката ми, бях сигурна, че той знаеше, че го мисля. Очите му, обикновено нежни, топли и откровени, сега бяха като черни тъмни огледала. Не можех да видя нищо през тях, а и не исках. Боже, не исках.

— Каси, трябва да ме изслушаш!

Погледнах към това красиво лице и част от мен се отдели, за да наблюдава как друга илюзия изчезваше и умираше. Мислех си, че най-накрая съм направила нещо добро, че в действителност съм помогнала на някого, че съм спасила някого, вместо само да наблюдавам всяко проклето нещо, което накрая завършваше болезнено, случващо се на мен или на някой друг. Трябваше да знам, че всичко е прекалено хубаво, за да е истина, че той бе прекалено добър. Надхвърли възможностите си, Каси, моето момиче, помислих си аз, когато гърбът ми се удари във вратата. Може би трябва да се целиш по-ниско, следващият път си осинови котенце! Само че си знаех, че има много малка вероятност да има следващ път.

Можех да чуя глухия звук на музиката през вратата, някакъв вид песнопение, смесено с техно и това звучеше като рай. Исках да се изгубя в тълпата, да си проправя път навън и да започна да бягам, сякаш адът беше по петите ми. Бях много добра в това да се укривам, а и в туристическия район беше лесно да станеш анонимен член на щастливата, петъчна тълпа. Имах няколко различни банкови сметки по друго фалшиво име, скривалище за спешни случаи с мъчно различими дрехи в шкафче на автобусната станция, а и бях запомнила всяка задна алея в радиус от 5 блока. Щях да се справя, ако само можех да се измъкна от Томас.

Бавно се плъзнах през вратата, използвайки я да се задържа и проклинайки високите си токчета. Полата ми се беше вдигнала нагоре, но не се притеснявах от това; бляскавият Томас беше най-малкото от притесненията ми сега. Опипах зад гърба си с лепкавата си от кръв ръка и най-накрая напипах бравата. Паднах през отвора на нестабилните си крака, блъснах вратата зад гърба си и се придвижих иззад бара. Не можех да си поема дълбоко въздух и тялото ми трепереше сякаш бях болна, но се държах. Нямах време за това точно сега.

Светлинното шоу беше започнало и подскачащата, въртяща се маса от танцьори се разсичаше от заслепяващите бластери. Пулсиращият ритъм и шумът на тълпата веднага ме оглушиха, но нямаше нужда да чувам Томас, за да знам, че е зад мен. Лазерите променяха цвета на кръвта върху мен, превръщайки я в черно и сиво. По-слабото осветление ми позволи да се смеся с останалите, без да причиня масово бягство, въпреки че се съмнявах, че изглеждам нормално. Аз се плъзгах през всеки възможен отвор, опитвайки се да мисля, докато бягах, но мозъкът ми беше блокирал и всичко, което ми казваха инстинктите бе „По-бързо!“. Опитах, защото нямаше какво друго да направя, освен да чакам да ме хване, но вече знаех, че това няма да е достатъчно.

Бях близо до дансинга, когато Томас ме сграбчи. Той ме завъртя, за да се обърна с лице към него и усетих как ръката му се плъзна през изгорената тъкан на тениската по гърба ми, за да сближи телата ни. Вероятно за всеки друг изглеждаше така, сякаш танцувахме; само аз знаех, че не мога да се отдръпна. Той стисна като в менгеме ръката ми с пистолета, принуждавайки ме да сваля оръжието надолу, далече от него. Така или иначе нямаше да се опитам да стрелям. Дланта ми беше толкова потна, че имах проблем дори да го задържа на целта, а и имаше прекалено много хора, за да рискувам да стрелям напосоки. Освен това куршумът нямаше да му причини нищо, освен да го раздразни.

Пръстите му се спуснаха по гръбнака ми до границите на моя страж. Той проследи границите му почтително.

— Чувал съм истории за тези, но никога не съм вярвал в тях.

Гласът му беше изпълнен с нещо подобно на страхопочитание. По някакъв начин той ме накара да го чуя, въпреки оглушителната музика, но не бях заинтересувана да водя разговор. Завъртях се, опитвайки се да се отскубна от хватката му и проклех безполезния страж. Сигурно се беше изтощил от предходната битка или пък просто не действаше срещу тези, които бяха на това ниво, защото той просто не реагираше на неговото докосване.

— Каси, погледни ме!

Заборих се с него, знаейки още от детството си, че ако погледнеш вампир директно в очите, той по-лесно щеше да те контролира. След сцената в склада, не се и съмнявах какво представляваше той и отчаяно не го исках в главата си.

Като се има предвид, че той се бе промъкнал през вампирския ми радар и се представяше за човек в продължение на месеци, явно ставаше въпрос за вампир в най-добрия случай от трето ниво, а вероятно и от по-високо. Второто беше по-вероятно, тъй като го бях виждала да се разхожда на пълна дневна светлина, което дори и Тони не можеше да направи без опасност от нещо по-сериозно от слънчево изгаряне. Не че имаше значение нивото му; всеки господар можеше да ме накара да клопам като пиле само с един поглед.

Някога, имах такова ниво на защита от подобни неща, но от моя стар защитник, който сега ме искаше мъртва и беше честна игра. Сега обаче, никой не би отмъстил за нещо, което би ми се случило. Всичко, което знаех, бе, че Томас щеше да бъде щедро възнаграден за това, че ще ме върне. Тони нямаше нищо против да плаща за отмъщение и имайки предвид колко много му струвах, вероятно щеше да плати с усмивка. Заради това ли Томас беше убил останалите вампири, чувствайки ги като съперници за наградата? Колко, по дяволите, беше предложил Тони за мен? И защо Томас бе чакал толкова дълго?

Аз се борех, но всеки ни пренебрегваше, вероятно защото си мислеха, че съм доста лош танцьор. Томас просто ме сграбчи по-силно. Имайки предвид колко рядко го бях докосвала, изглеждаше странно сега да бъдем толкова интимни. Беше трудно да си спомня, че това бе Томас. Мозъкът ми упорито го считаше за един от приятелите и твърдо отказваше да го възприеме като един от психарските вампири убийци.

Начинът, по който ме държеше не помагаше на объркването ми — неговите ръце бяха много повече от приятелски, когато се плъзгаха нагоре и надолу по почти голия ми гръб, увличайки ме в танц, много по-бавен и чувствен, отколкото беше музиката.

Противно на легендата, тялото му срещу моето беше горещо, гладко като мускулест сатен, но също така можеше и да е издялано от стомана, когато се опитвах да се измъкна от прегръдката му. Пулсът ми се учести и си помислих, че ще припадна, когато той наклони главата си и устните му проследиха врата ми. Мисля, че всъщност сърцето ми спря, когато той внимателно целуна кожата, сякаш вкусваше пулсирането под повърхността й. Изглеждаше така, сякаш кръвта ми можеше да го омагьоса, ако забавеше движението си и се сгъстеше във вените ми, очаквайки да я освободи. Окъпах се в пот, което нямаше нищо общо с жегата от толкова много тела, натъпкани в малкото място. Дали щеше да ме убие точно тук пред очите на няколко стотици свидетели? Тръпка премина през мен, когато осъзнах, че вероятно щеше да се измъкне с него. Той определено можеше да носи тялото ми и никой нямаше да си помисли нещо за това; всички щяха да видят как Томас се грижи за своята съквартирантка, която е припаднала от жегата. Какъв джентълмен.

Трябваше да зная, че нещо такова щеше да се случи. Всеки път, когато се доверявах на някого, той ме предаваше; всеки път, когато заобичвах някого, той умираше. И тъй като Томас вече бе мъртъв, то закономерността се запазваше.

— Моля те, не се бори с мен!

Дъхът му върху студената ми, влажна кожа ме накара да потръпна. Внушението премина като наркотик през вените ми, окъпвайки ме в утешително, розово спокойствие, което отнесе част от страха и повечето от болката, при което ми беше трудно да мисля. Не беше толкова силно, колкото ако бяхме направили очен контакт, но въпреки всичко ме накара да се чувствам, сякаш съм обградена от гореща вода, а не от въздух, с всяко фино движение повече от усилие, отколкото трябваше да бъде. Не че това имаше значение: усилията ми не постигаха нищо, освен да изпратят глуха болка в наранената ми китка и да го възбудят. Нищо не бе изписано на лицето му, но тялото му сякаш не беше напълно под контрол и аз можех да почувствам как се уголемява и втвърдява под дънките.

Той докосна леко с горещите си устни моите.

— Нямам намерение да те нараня — промълви.

Ако имаше значение, щях да му припомня, че независимо от това дали щеше да ме убие собственоръчно или да ме заведе при Тони, накрая резултатът щеше да бъде един и същ. Но нямах възможност да кажа, каквото и да е било, преди неговите устни да докоснат отново моите; и тогава неговият контрол се срина и той покри устата ми в приклещваща целувка, в която нямаше и следа от предишната нежност.

Ръцете му се затегнаха около мен, притискайки ме към всеки инч от тялото му, като ме целуваше почти отчаяно подобно на умиращ от глад човек на празненство. Неговата силна ръка се спусна по-надолу по гърба ми, докато не достигна края на късата ми кожена пола и я повдигна. Внезапно той ме вдигна напълно от пода и ме постави на кръста си, така че трябваше да го обгърна с краката си или да падна и сетивността ми така се претовари, че ми отне минута да осъзная, че той се бе отправил танцувайки обратно към склада. Сякаш предпочиташе убийството му да бъде насаме.

Той все още ме целуваше, когато първата експлозия от енергия се излъчи от него, изпращайки тръпки до върха на пръстите ми. Или нещо бе нарушило концентрацията му или вече не се притесняваше да се предпазва. А и защо да бе необходимо? Вероятно аз бях единственият чувствителен човек там, а аз вече знаех какво представляваше. Той можеше и да изглежда по същия начин на останалите, но за мен беше, сякаш кожата му е потопена в разтопено злато, което го караше да блести като миниатюрно слънце в тъмна стая. Количеството енергия, изливащо се от него, накара косъмчетата на ръцете и врата ми да настръхнат, докато тя се завихряше и пукаше около нас. Въздухът стана тежък, подобно на момента точно преди буря, когато всичко внезапно става по-ясно, по-светло, по-остро. Цялата тази сила скоро намери своя фокус. Тя ме удари като високия прилив в океана, заливайки ме вълна след вълна със сила, която правеше трудно да си спомня защо се бях борила, или каквото и да е било друго.

Той прекъсна целувката и аз издадох малък непредизвикан звук на протест, преди той отново да плъзне устата си върху врата ми. Но аз нямах нищо против; този път това изглеждаше като нежен жест, въпреки че малка част от мозъка ми забеляза, че неговата коса падаше върху разкъсаната ми риза, скривайки я от ярките светлини на близкия бар. Лусил, която изпълняваше поръчка няколко ярда по-далеч ми намигна изненадано, докато се промъквахме зад тезгяха. Не се опитах да извикам за помощ. Осмислих факта какво би могла да направи Лусил дори и срещу бебе вампир, а какво остава за господар. Въпреки това истината беше, че не ми пукаше. Но явно Томас си бе помислил, че мога да бъда толкова глупава или просто не искаше да поеме риска. Той ме целуна отново и каквито и да бяха неговите мотиви, той определено знаеше какво прави. Коприненото усещане на неговите устни върху моите размъти мислите ми още повече и когато най-накрая се отдръпнахме, бях толкова зашеметена, че да си спомня, че не биваше да го поглеждам в очите. Умът ми веднага замръзна, всички мисли, освен Томас просто се изпариха, сякаш някакъв бутон в мозъка ми беше изключен. Светлината се замъгли и музиката стана неясна, докато всичко, което можех да виждам, бе неговото лице и всичко, което можех да чуя бе тупкането на пулса в ушите ми.

Защо никога не бях забелязала начина, по който очите му пърхаха толкова съблазнително? Миглите бяха черни копринени ресни около малки пламъчета, които танцуваха в зениците му, причинени от светлините на бара. Нещо в мен реагира на жегата, която видях в неговия поглед и моите ръце се изстреляха по своя воля, започвайки да очертават кръгчета по стомаха му през материята на ризата му. Всичко, което имаше значение беше усещането за тези твърди мускули под копринената кожа; всичко, което исках, бе да си проправя път до врата му и да заровя ръцете си в блестящия водопад от черна коса, за да проверя дали тя бе така мека, гъста и тежка, както изглеждаше. Но след това бях разсеяна от вида на тъмно зърно, показващо се изпод една от многото гънки на неговата риза, нещо, което ме е разсейвало повече пъти, отколкото можех да преброя. Открих, че то бе толкова страхотно на вкус, колкото и на вид, както и винаги съм знаела, че щеше да бъде, и то се втвърди красиво под натиска на устните и зъбите ми, сякаш бе жадувало за докосването ми. Вземайки всичко предвид, едва забелязах, когато Томас ме отнесе обратно в склада и затвори вратата с крак.

Той пое дълбоко, накъсано вдишване и бавно се отдръпна от мен. След миг той заговори с дрезгав глас, напълно различен от обикновения му тембър.

— Дай ми пистолета, Каси. Някой може да бъде наранен, ако внезапно гръмне.

Звукът на гласа му, остър и странно унил, леко прочисти главата ми. Това, че видях и първия си нападател също помогна. Той лежеше разделен на три парчета, разяден на половина от стража. През останките на тялото му, можех да видя почернелите дъски на дървения под, където бе прогорена част от несиметричния пентаграм.

Гледах картината пред мен, чувствайки се леко замаяна и много странно. Изведнъж схванах шегата: някой е бил наранен. Сега, това беше смешно.

Аз сграбчих Томас, за да не падна, пистолетът ми се люлееше безполезно зад гърба му. Той го взе от отпуснатата ми ръка и го хвърли някъде надалеч. Не видях къде падна; той просто се изпари. Той ме гледаше загрижено и внезапно това също беше смешно. Започнах да се кикотя. Надявах се, че Тони му е платил добре — той беше ужасно смешен.

— Каси, мога да те нося, ако искаш, но трябва да тръгваме. — Той погледна часовника на стената. Беше 8:37. — Виж, имаме достатъчно време, за да отидем на срещата.

Продължавах да се кикотя и гласът не звучеше като моя. Смътно осъзнавах, че започвам да ставам истерична, тогава Томас помръдна. Следващото нещо, което осъзнах бе, че бях отново в ръцете му и вече бяхме навън, бягайки надолу по тъмния път толкова бързо, че уличните светлини се сливаха в дълга, сребърна линия. Секунда по-късно към нас се присъединиха две тъмни фигури, по една от всяка страна.

— Заспивай — изкомандва Томас, когато светът започна да се движи по-бързо. Осъзнах, че съм ужасно уморена и сънят беше много добра идея. Чувствах се удобно и на топло, въпреки че главата ми така се въртеше, че изглеждаше сякаш нощното небе се спускаше, за да се срещнем, или пък ние летяхме нагоре към звездите. Спомних си, че си помислих сънено, точно преди да заспя, че ако така идваше смъртта, то не беше толкова зле.