Докосни мрака

5

Реших, че лявата ми китка бе изкълчена, но не и счупена и че ожулването на бузата ми не бе толкова зле, колкото първоначално си мислех, макар че задника ми не се справяше така добре. Падането върху пистолета в склада ми остави натъртвания с размера на дланите ми, които се оцветиха в лилаво. Страхотно. Съвпадаха с отпечатъците от пръсти около врата ми, тъй че поне бях в тон.

Тъкмо бях завършила огледа, когато Били Джо се показа на прозореца. Погледнах към вратата, като наистина исках да му кажа да се разкара, но не ми харесваше възможността за публика. Били беше асото в тестето ми и най-добрият ми шанс да се измъкна от това място. Не исках никой да знае, че той е някъде тук.

Той видя изражението ми и се усмихна.

— Не се тревожи. Някой е направил заглушаващи заклинания в тези стаи. Каквото и да планират, не искат да бъдат подслушвани.

— Добре, тогава: къде, по дяволите, беше? — Емоциите ме заляха, като видях как се опитва да изглежда както обикновено, сякаш не ме беше зарязал да се оправям сама по-рано.

Били Джо, алкохолизиран пушач и картоиграч приживе, беше един от малкото ми приятели, нищо, че бе умрял преди много години. Но сега беше оплескал нещата и го знаеше. Големият, як комарджия въртеше в ръцете си малката вратовръзка около врата си и изглеждаше смутен. Знаех, че реакцията му бе истинска, а не някоя от превземките му, защото все още не бе направил някой от развратните си коментари за липсата ми на облекло.

— Сблъсках се с Порша и тя ми разказа какво се е случило. Отидох да те търся в клуба, но ти вече си бе тръгнала. — Той побутна неговия Стетсън с почти прозрачен пръст, след което се материализира още малко. — Ти ли направи всичко това? В задната стая бе пълна каша и полицията беше плъзнала навсякъде.

— Да, обикновено убивам пет вампира, след което оставям телата на полицията, за да ги разследват.

Стандартна политика на свръхестествената общност бе да почистиш собствената си бъркотия. При някои обстоятелства можеше да си навлечеш повече неприятности, ако оставиш телата пръснати наоколо, което можеше да докара на патолога сърцебиене, отколкото за самите убийства. Преди това не е било необходимо и вероятно по този начин са възникнали старите легенди, но колкото повече се разрастваше човешката популация, толкова повече тази линия на поведение беше от жизнено значение. Сенатът определено не бе въодушевен от идеята вампирите да бъдат нарязани на парчета в лаборатории, докато човешките учени се опитват да открият тайната на вечния живот или пък откачили правителства да започнат съвременна версия на Инквизицията.

— Какви тела?

Били Джо се материализира дотолкова, че можех да видя отсянка от червено в модната му риза с жабо — модна за 1858, годината — в която каубоите го бяха изпратили на персонално пътуване по Мисисипи.

— Кръвта беше навсякъде и вътре изглеждаше така, сякаш е преминал тайфун, но там нямаше никакви тела.

Свих рамене. Наистина не бях заинтересувана от факта, че Томас е имал партньор, който е извикал екипа за почистване. Ако някой от другите хора, на които вярвах, ме бе излъгал, просто не исках да знам.

— Супер, ти ме остави и за малко да бъда убита. Какво знаеш за ситуацията тук?

Били Джо изплю парче призрачен тютюн срещу стената на банята. То остави тънка следа от ектоплазма, когато се плъзна надолу, и аз се намръщих.

— Не прави така.

— Хей, гола ли си отдолу?

Той седна отстрани на ваната и напразно се опита да разбута пяната. Ако се концентрираше, можеше да мести неща, но само си играеше, така че ръката му просто премина. Накарах го да се обърне, за да излезе от ваната и да се подсуша. Знаех, че звучи глупаво, но Били Джо не е бил с жена от 150 години и понякога се разсейваше. А определено беше по-добре да не позволяваш на ума му да блуждае.

— Говори. Какво знаеш?

— Не много. Беше трудно да те открия. Знаеш ли, че си в Невада?

— Как може… задръж за малко. Защо си имал проблеми при откриването ми?

Повечето духове са свързани към определено място — обикновено къща или гробница — но Били Джо преследваше огърлицата, която бях купила от един античен магазин, когато бях на 17, така че той беше по-подвижен. Бях я купила, защото си мислех, че е част от Викториански пастиш и смятах да я подаря на Юджийн за рождения й ден. Ако знаех какво щях да получа с нея, не съм сигурна, дали нямаше да я оставя в магазина. Но тъй като не го бях направила, оттогава обикновено я носех, така че той не би трябвало да има проблем да ме открие. А колкото до пътуването, е, нека просто да кажем, че има по-кратък път от повечето.

— И какво прави, вместо да изследваш нещата наоколо?

Били Джо изглеждаше виновен, но това не му попречи да се опитва да надникне под кърпата ми.

— Спри с това. — Получих просветление. — Чакай. Ние сме някъде близо до Вегас, нали?

— Да, на около 30 мили. Това място изглежда като ранчо, с изключение на това, че няма коне, няма туристи и работниците са облечени малко смешно. Разбира се, това няма значение, тъй като не видях никакви хора, а само големи, голи каньони с множество предупредителни знаци.

— 30 мили?

Били можеше да извлича енергия от съхранените резерви в огърлицата си за около петдесет.

— Не ми казвай, че докато бях омагьосана, пренесена през половината страна, заплашвана и държана в плен, ти си бил в казиното!

— Виж, Каси, скъпа…

— Не мога да повярвам! — Не му се ядосвах често, тъй като обикновено това беше загуба на време. — Били е образец за непоправимост — но това беше последната капка. — Почти бях убита! На два пъти! Ако не ти пука за това, помисли какво ще се случи с безценната ти огърлица, ако някой ме застреля или ми пререже гърлото. Нека да ти обясня: тя ще свърши в кутията за бижута на някоя стара дама в Поданк, САЩ, на стотици мили в нищото!

Били Джо изглеждаше смирен, но аз се съмнявах да го гризе вина за това, което можеше да ме сполети. Той не можеше да стои дълго време далеч от дома си, защото силата му изчезваше — ето защо знаех, че ще се появи рано или късно. Колкото повече се отдалечаваше от огърлицата, толкова по-бързо се изчерпваше силата му. Неговият кошмар бе да остане заклещен в някой провинциален град без достъп до кръчми, стриптийз барове или комарджийски вертепи. За него това щеше да бъде равнозначно на Ад. С мен имаше гарантирана градска среда, тъй като беше трудно да се скриеш в малък град. Освен това той имаше и нещо много по-важно.

С течение на времето ние установихме симбиотична връзка. Били Джо е един от онези призраци, които можеха да абсорбират енергия от живи донори, подобно на вампир. Вампирите получаваха жизнена енергия посредством кръвта, която на магически език е хранилище за жизнената сила на човека. Когато те се хранят получават част от живота на донора, който е заместител на този, който са изгубили, когато са умрели, поне за малко. Някои призраци можеха да правят същото и подобно на вампирите те невинаги искаха позволение. Но Били Джо определено предпочиташе доброволни донори, без да споменавам, че казваше, че поради някаква причина „ударът“ траеше доста по-дълго, когато аз бях донорът. В замяна на моето съгласие да му давам допълнителна енергия от време на време, той се бе съгласил да наблюдава за знаци за неизбежното завръщане на Тони. Затова се чувствах предадена.

— Ако няма да ми бъдеш от полза, трябва да продам това грозно нещо.

Изтрих парата от огледалото и погледнах чудовищното нещо около врата си. Огърлицата беше тежка, от ръчно обработено злато и представляваше плетеница от извиващи се лози и цветя около рубина в центъра. Продавачът в антикварния магазин смяташе, че рубинът е стъкло, тъй като никога не бе виждал нешлифовани скъпоценни камъни, а и бе покрит от натрупвана с години мръсотия. Дори и почистена, без съмнение това бе една от най-грозните огърлици, които някога бях виждала. Обикновено я носех под дрехите си.

— Ще ти напомня, че я спечелих от една контеса!

— И съдейки по всички белези, тя е наистина важна за теб, нали?

— Винаги съм си я отработвал, нали?

Били Джо започваше да се цупи и аз реших да отстъпя. Той трябваше да е отзивчив, ако исках да науча нещо.

— Не искам караници. Не съм настроена за това тази вечер. Трябва да разбера някои неща като например защо Сенатът ме отвлече…

Били Джо вдигна ръката си.

— Моля те, знам си работата.

Той седна на ръба на ваната и започна да говори, докато аз оглеждах краката си. И на двата ми крака бяха разцъфнали кървящи драскотини и синини, въпреки че ботушите ми бяха високи, и те ми обещаваха утре да бъда скована. Знаех, че трябва да се чувствам щастлива, че съм оживяла в тази каша, но някак си тази мисъл не успяваше да ме развесели. Може би, защото си мислех, че това скоро ще се промени.

— Този вампир отвън, Луис-Цезар, е зает от Европа. Той е един вид шампион по дуели. Говори се, че никога не е губил битка и от това, което чух, той трябва да е на стотици години.

— Той може да добави още към тотала си след тази вечер.

Не че пазачът беше голямо предизвикателство, но предполагах, че се брои, тъй като му беше отрязал главата.

— Знаеш ли, че Тони беше наел някакви лунатици да ме убият пред очите на Сената?

— Това е лудост. Мирча ще го убие.

Леко ми олекна. Не бях мислила за това по този начин. Ако Тони стоеше зад втория опит за похищение над живота ми, то той бе направил така, че Мирча да изглежда зле, защото във вампирските среди нищо не накърняваше репутацията ти по-бързо от това да не можеш да контролираш подчинените си. Въпреки че обикновено го харесвах, винаги съм била с впечатлението, че не е много хубаво да предизвикваш Мирча.

— Можем само да се надяваме, че е така.

— Да, добре, но на мен не ми звучи като стила на Тони.

Повдигнах рамене. Според мен Тони нямаше никакъв стил.

— Както и да е, когато разбрах, че Луис-Цезар е вторият човек в Европейския сенат, успях да изровя някои неща.

— Окей, кажи ми нещо, което ме интересува.

Били Джо въздъхна страдалчески.

— Добре. Ти си в главната квартира на МАГИЯ, Метафизичен алианс за Велико Междувидово Сътрудничество, позната повече като партийна централа за нощни създания.

— Знам това.

Всъщност, мисля си, че се бях досетила за това, или поне подсъзнателно. Никога не съм била тук преди, но къде другаде маг можеше да се намеси в среща на Сената и вампири да поздравяват превръщачи като стари дружки? Просто не бях имала достатъчно време, за да го обмисля, а и не знаех много за това, което се случваше в свръхестествения свят. Тони не беше заинтересован да говори за проблемите си. Той беше повече от типа прободи-ги-с-кол-и-забрави-за-тях, практика, която сработваше не само при вампирите. Това беше една от приликите между видовете, която МАГИЯ не искаше да изтъква: никой нямаше да оживее със затъкнат в сърцето кол.

— Добре, ето нещо, което, може би, не знаеш. Сенатът е водещ в тази работа, защото този, който причинява проблемите, е вампир, но всички са засегнати. Спомняш ли си онзи руски господар, с който Тони въртеше бизнес, този, който държеше половината места за работа в Москва?

— Распутин?

Старият съветник на Николай Втори, последният цар на всички руснаци, бил отровен, застрелян, прободен и удавен от някой княз, който си мислел, че той има прекалено много влияние върху руската кралска фамилия. Той бил прав: царицата обичала рошавия, самопровъзгласил се монах, защото синът й бил хемофилик и само хипнотичния поглед на Распутин бил в състояние да го излекува. В замяна Распутин получил власт и много от приятелите му били назначени на важни правителствени постове. Князът и група благородници, които той бил убедил да му помогнат в налагането на новата власт, били истински изненадани, че отровата и раните от пистолет и нож не се отразявали на Распутин. Не било обаче така, когато той паднал от един мост и те изтеглили бездиханния му труп от ледената вода, и най-накрая били удовлетворени. Оттогава историците спорят защо му е отнело толкова дълго време да умре. Руската мафия можеше да им отговори: трудно е да убиеш някого, който вече е мъртъв.

— Да, точно този. Распутин бил силно раздразнен от факта, че Сенатското място, което той искал, било дадено на Мей Линг. Не му се отдала възможност да влезе в Европейския сенат — повечето от тези копелета биха накарали дори него да изглежда мекушав — но той си мислел, че ще спечели. Та исках да кажа, че той не приел добре отхвърлянето си. Изчезнал за кратко и след това, преди около 6 месеца, се появил отново и започнал да атакува членовете на Сената. Убил четирима и ранил двама толкова лошо, че никой не знае дали са оцелели, и сега предизвиква Консула на дуел, за да превземе цялата организация. Тя поискала услуга от Консула в Европа и сега има на разположение като свой шампион Луис-Цезар. Но, разбира се, това не зарадвало Мей Линг.

— Обзалагам се.

Бях се срещала с втория след Консула, фина китайско-американска красавица, която беше висока около 130 сантиметра и тежеше може би 40 килограма, когато бях на седем. Тя определено ме впечатли. Втората позиция в Сената не се равняваше на американския вицепрезидент. Той или тя не бяха там, за да поемат властта, ако Консулът бъдеше убит, членовете на Сената щяха да гласуват за заместник, освен ако този въпрос не се разрешеше чрез дуел, тогава победителят взимаше всичко. Титлата също така не предполагаше, че носителят й ще бъде вторият по сила член на Сената — това бе възможно, но не бе задължително. Всеки член на Сената имаше специфична функция и те бяха нещо като президентския кабинет. Вторите имах една-единствена функция: те заплашваха. Този, който заемаше това място, бе познат също така и като „Изпълнителят“, защото той или тя прилагаше декретите на Сената с всички необходими средства. Това можеше да означава всичко от демокрация до насилие, но за Мей Линг се знаеше, че предпочита последното.

Тя изясни това в деня, в който посети залата за аудиенции на Тони, за да вземе един от неговите вампири за разпит. Каквото и да беше направил този тип, той определено не искаше да говори за това пред Сената. В действителност той беше толкова против тази идея, че отправи предизвикателство. Мей Линг беше отскоро на тази позиция и все още нямаше необходимата репутация; освен това тя беше само на 120 години и изглеждаше като китайска кукла, така че предполагам, че той си е мислел, че ще се справи с нея.

Удивлява ме как дори стари вампири понякога забравят, че това, което има значение, е не размерът, а силата и че въпреки че тя често е свързана с възрастта, това невинаги е така. Някои вампири, по-стари с векове от Мей Линг, никога няма да имат нейната сила и аз съм виждала как едни от най-страшните главорези са били принудени да коленичат от погледа на дете. Превръщането ти във вампир не те правеше величествен, ако си бил безличен, интелигентен, ако си бил глупав или могъщ, ако си бил слаб: загубеняците в живота си оставаха загубеняци вампири, прекарвайки своето безсмъртие в служба на някого. Това беше един от главните недостатъци на това състояние, нещо, което филмите никога нямаше да могат да предадат. Но понякога се даваше шанс на някой, който е бил игнориран, да блесне. Онзи ден аз видях как едно малко, нежно цвете буквално разкъса вампир на кървави парчета. Също така забелязах, че това й достави истинско удоволствие — тъмните й очи блестяха с ожесточена радост, поради факта че може да прави това, че още веднъж мъж я беше подценил и че той си беше платил за грешката. Докато гледах, тя така и не го уби. Главата му беше непокътната и той пищеше, когато тя заповяда да съберат парчетата и да ги опаковат, за да ги изпрати на Сената. Никога не го видях след това и никой, който беше присъствал тогава, доколкото знам, никога не е предизвиквал Мей Линг.

— Защо на Консула й е необходим двойник? Мислех си, че тя или Мей Линг могат да се справят с едно просто предизвикателство.

— Консулът е изключително могъща, но тя не е дуелист. А Мей Линг няма опита на Распутин. Той вече е бил стар, когато се е опитал да превземе Русия; мълвата казва, че той никога не е побеждаван в битка и че не се интересува много от това как ще спечели. Никой не е присъствал на битката с мъртвите сенатори, но първите двама, които били атакувани, били живи дотолкова, че да могат да говорят. А Марлоу е останал в съзнание достатъчно дълго, след като са го открили, за да им каже, че по някакъв начин Распутин е обърнал трима от собствените му вампири срещу него, като единият от тях е бил с него над двеста години.

Няколко пръснати парчета от пъзел започнаха да се сглобяват. Аз разказах на Били Джо за неотдавнашното ми спасяване и той изглеждаше замислен.

— Да, това има смисъл. Не знам как се избират стражите на Сената, но е почти сигурно, че са от дома на някой от членовете на Сената, тъй като кой би си помислил, че някой от тях ще ги предаде?

— Но защо Распутин ме иска мъртва?

Потръпнах и това не беше от студ. Бях свикнала с идеята, че Тони искаше да ме убие, но внезапно се появи цяла група новодошли, които се опитваха да се присъединят към печелившата страна. И всеки един от тях беше достатъчен, за да причини на някой здравомислещ човек сериозен пристъп на параноя.

— Схванах. — Били Джо изглеждаше някак си прекалено весел и аз се втренчих в него. Той обожаваше да разказва за добри битки почти толкова, колкото и да участва в тях, но аз не бях негово забавление. Той се разбърза.

— Но ти все още не си чула най-добрата част. Марлоу успял да убие няколко от своите нападатели, преди да припадне и телата били изоставени, когато се появили подкрепленията. Но никой не могъл да идентифицира мъртвите вампири. Сякаш идвали от никъде.

— Това е невъзможно.

Не се съмнявах, че Марлоу е труден за убиване. Преди да бъде превърнат, той бил лошото момче на Елизабет Английска и е участвал в стотици сбивания, като междувременно е написал едни от най-добрите пиеси на ерата. Единственият, който си е помислил да се съревновава с тях, бил някой си Шекспир, който удобно се появил няколко години след превръщането на Марлоу и имал доста сходен стил на писане. В края на краищата, след като незначителният участник, който той представлявал, умрял, Марлоу решил да се отдаде на другото си хоби. Приживе той шпионирал понякога за кралското правителство и добавил това към чантата си с изненади. Сега беше сенатският ръководител на разузнаването, използвайки фамилията си вампири като шпиони главно на свръхестествената общност и в частност на другите сенати. Той помагаше да се запази мира, като откриваше всеки, който искаше да го наруши, което обясняваше защо Тони се страхуваше много повече от Марлоу, отколкото от Мей Линг. Единственият път, когато съм го виждала, беше, когато една вечер се промъкна да говори с Мирча по време на престоя му при Тони и тогава си помислих, че той беше по-скоро приятен с неговите тъмни смеещи се очи, разбъркани къдрици и козя брадичка, която потапяше във виното. Но, разбира се, аз не планирах да убия Консула. Ако замислях това, вероятно първо трябваше да се справя с него.

Частта от историята на Били Джо, на която не можех да повярвам, беше тази с неидентифицираните вампири. Това буквално беше невъзможно. Всички вампири са под контрола на господар, или този, който ги беше създал, или този, който ги беше купил или спечелил на дуел. Единственият начин да нямаш господар е да достигнеш сам първо ниво на сила. Всичко друго, включително и убиването на собствения ти господар, нямаше да свърши добре; някой друг щеше да те привърже към себе си. И тъй като имаше по-малко от 100 господари първо ниво в света и повечето от тях бяха членове на един от шестте вампирски сената, това създаваше прекрасна йерархична структура и всеки беше организиран в нея. Повечето господари даваха на своите най-могъщи последователи известна свобода, въпреки че голяма част от приходите им бяха дарявани като годишни „подаръци“, и всеки един слуга, който създадяха, изпълняваше прищевките на техните господари. Господарите също така ги проверяваха от време на време, подобно на Мирча и Тони, защото те бяха отговорни за тях. Ако Тони беше заповядал нападение над мен, след като бях под защитата на Сената, то се очакваше, че Мирча ще се оправи с това.

Това беше доста проста система, или поне за правителството, защото нямаше много вампири достатъчно могъщи, че да създадат група от последователи. За разлика от това, в което вярваше Холивуд, не всеки вампир можеше да създава нови такива. Спомням си, че веднъж гледах с Алфонс стария филм за Дракула и той се заливаше от смях заради факта че във филма се показваха вампири на няколко дни, които вдигаха нови такива. Седмици след това той се шегуваше безжалостно с по-слабите вампири от свитата за това, че тридневни новородени имаха повече сила, отколкото те. Но от всеки, който стигнеше господарско ниво и създаваше нови вампири, се изискваше те да бъдат записани в съответния Сенат. Като резултат просто нямаше скитосващи наоколо непознати вампири.

— Те новородени ли са били?

Това беше единственото нещо, което можах да измисля, въпреки че то също нямаше смисъл. Какво щяха да направят няколко нови слаби вампира срещу който и да е член на Сената, а още по-малко срещу Марлоу? Това беше, като да изпратиш деца да се бият с въоръжен танк. И кой господар щеше да рискува главата и сърцето си, като не съобщи за създадените от него нови вампири? Всички сенати бяха стриктни относно правилата си, защото в противен случай щеше да се увеличи броя на господарите, които тайно събират армия, и щяха да се завърнат забравените ужасни стари времена, когато почти постоянно се е водила война. Освен това броят на вампирите, който той или тя можеха да контролират в даден период, се регулираше стриктно, за да се запази баланса на силите.

— Мм, не. Това е трудно да се каже, тъй като са останали само телата, но базирайки се на това колко много щети са причинили, слухът е, че са били господари. — При вида на изражението ми той вдигна омиротворително ръце. — Хей, ти ме попита какво съм чул и аз ти казах.

— Откъде получи информацията?

— От няколко вампира от антуража на Мирча. — Били Джо нямаше предвид, че ги е попитал. Той имаше способността да преминава през хората и да ги подслушва ментално, узнавайки за това, което си мислеха в момента. Това не беше толкова добро, колкото истинската телепатия, тъй като той не можеше да търси информация, но влизаше в употреба изненадващо често. — Не беше трудно да я получа. Това е главната тема на разговор тези дни.

Поклатих глава, изумена.

— Не схващам. Ако Распутин нарушава правилата и напада хора, тогава защо Консулът се готви да се бие с него? Той е загубил това право, когато е пренебрегнал правилата, нали? На мен ми изглежда така, сякаш Распутин е затънал в дълбоки лайна, мисъл, която определено ме кара да се чувствам по-добре. Ако го убият, на света ще има едно лошо момче по-малко, за което да се тревожа.

Проблемът не беше атаката срещу сенатори — това беше абсолютно легално — а начинът, по който бе извършена. По време на Реформацията шестте сената колективно забранили воденето на открити войни като начин за разрешаване на проблеми. След религиозния разкол, и католическото и протестантското духовенство били свръхчувствителни, предупреждавайки своите последователи да бъдат бдителни за злодеи, които можеха да им отнемат Божията благословия. Религията винаги е била от голямо политическо значение, като католическите управляващи се опитвали да убият протестантските лидери и обратното, католическата армада се опитвала да превземе Протестантска Англия, а голямата свещена война продължавала в Германия. Всеки шпионирал всеки и като резултат повечето хора започвали да забелязват свръхестествената активност. Въпреки че повечето от обвинените били хора като своите обвинители — и обикновено невинни — понякога властимащите изкарвали късмет да прободат с кол някой вампир или да изгорят някоя вещица. Откритата война между сенатите или дори враждите между известни фамилии само привличали още повече внимание към свръхестествената общност. Така че дуелирането станало новият, одобрен начин за решаване на спорове. Разбира се, Тони нямаше да рискува малкия си дебел врат в открита битка, а имаше и много други, чиито умения не бяха добри в битките и които не харесваха новата система. Така че се създаде практика за избор на шампиони, които да се бият вместо теб, ако ти не искаш да го правиш собственоръчно. След като двамата дуелиста се установяха, правилата за това кое беше позволено и кое не, бяха много строги. Нападенията из засада бяха абсолютно забранени и това, което беше направил Распутин, му спечелваше пробождане навсякъде по света. Северноамериканският Сенат никога нямаше да спре да го преследва, а останалите щяха да им подадат ръка, за да обезкуражат всеки, който опита да извърши подобни неща в тяхната област. Реших, че или е луд, или е много, много глупав.

— Предполагам, че тя е решила, че това е по-добрият изход, отколкото той да убива хора един по един. Освен това, ако Марлоу и Исмита не се възстановят достатъчно, за да свидетелстват, в действителност няма доказателство, че той е измамил. Точно сега той може да каже, че ги е предизвикал и че те са изгубили, честно и недвусмислено.

— Но ако той трябва да срещне Консула пред целия съвет на МАГИЯ, той не може да мами.

— Бинго. А и тя няма много избор. Освен това Рас остави в ръцете на Сената истински дипломатически кошмар заради своите своеволия. Елфите са бесни и казват, че ако вампирите не могат да се справят с това, то тогава те ще се погрижат сами за проблема. Те загубиха един от своите благородници в престрелката и ти знаеш как се отнасят към подобни неща.

Всъщност, не знаех. Никога не бях виждала елф или пък говорила с някой, който беше. Някои от вампирите на Тони дори не вярваха в съществуването им. Слухът гласеше, че те бяха някаква сложна щуротия, която маговете разигравали от векове, опитвайки се да убедят вампирите, че имат могъщи съюзници.

— Кръгът на магьосниците също е бесен, въпреки че не знам защо, и искат главата на Распутин на поднос. Консулът трябва да се справи с това скоро или хората ще започнат да мислят, че тя е слаба. Мей Линг е добра, но тя не може да се бие с всички претенденти, които искат да се изкачат по стълбата, ако това не бъде прекратено.

— Но тя няма да се бие с Распутин.

— Не, и както казах, не особено щастлива от този факт. Та исках да кажа, че тя не е тук, защото го преследва. Въпреки че й изтича времето. Дуелът е насрочен за утре в полунощ. Предполагам, че тя иска да набучи главата му на копие, преди той да е направил това.

— Окей, пожелавам й успех. Но ти все още не си ми казал какво общо имам аз с това.

— Защото не знам, сладкишче.

Мразех, когато Били Джо придобиваше южняшки маниери. Това означаваше, че или се шегуваше, или ставаше саркастичен, а аз не исках да се оправям с нито едно от двете. Обикновено акцентът му беше мисисипско провлачено говорене, комбинирано с думи от ирландския диалект, останал му от детството, когато е гладувал в Ирландия. След това имигрирал, променил си името и си изградил нов живот в Новия свят, но никога не изгубил напълно акцента си. Погледнах го. Нямаше начин да се справя с настроението му. Той се бе справил много добре, но аз бях бясна, че тотално бе пропуснал завръщането на Тони. В края на краищата това беше главната му работа.

— Какво друго знаеш? Това ли е всичко?

Отдавна бях научила, че Били Джо е дяволски добър шпионин, но не можеше да му се вярва. О, той никога не ме лъжеше — това го знаех — но ако можеше да пропусне нещо, което би му причинило неприятности, то щеше да го направи.

— Не съм сигурен дали трябва да ти го казвам след цялото това нещо с Томас. Вероятно не се нуждаеш да слушаш за някой друг точно сега.

— Да ми кажеш какво?

Пропуснах намека за Томас, който Били Джо никога не бе харесвал, главно защото бях съгласна с него. Започнах да преравям жалкия куп от някога скъпите си клубни дрехи и реших, че ботушите и полата, и двете кожени, могат да бъдат спасени. Но ризата бе унищожена, а сутиенът ми — частично изгорен, въпреки че гърбът ми се чувстваше добре. Той беше една от малкото части от тялото ми, която не ме болеше. Ризата не беше голяма загуба, с изключение на това, че нямаше с какво да я заменя и определено нямах желание да се връщам във всекидневната само по халат. Всъщност изобщо не исках да се връщам там, но не можех да измисля добро извинение, за да го избегна.

— Джими Плъхът е в града.

Спрях да се опитвам да изтрия засъхналата кръв от полата си и бавно вдигнах погледа си. Виждате ли защо се мотаех с Били от седем години? Всеки път той си заслужаваше по-малко подкрепата ми.

— Къде?

— Сега, Каси, скъпа, не прави нищо лудо.

— Няма.

Джими беше любимият убиец на Тони. Неговата ръка беше поставила бомба в колата на родителите ми, като по този начин ми отне всеки шанс за нормален живот. Бях го търсила и преди да избягам от Тони, но той се оказа изненадващо неуловим. Нямах намерение отново да му позволя да ми се изплъзне.

— Къде го видя?

Били Джо прокара ръката си през това, което някога е било кестеняви къдрици, и дълбоко въздъхна. Това не беше нещо, което призраците правеха автоматично; той го правеше с цел.

— Той е в Данте, едно от новите местенца на Тони. Управлява един от баровете там. Но си мисля, че да го изненадаме, не е добра идея. Мястото вероятно гъмжи от наемниците на Тони. Лас Вегас е второто по значение място след Фили в бизнеса му.

— Не ме поучавай за бизнеса, с който израснах.

Спрях се, преди да изнеса една проповед на Били затова как, вместо да провери мястото внимателно, за да знам срещу какво точно ще се изправя, той се е наслаждавал на гледките на Син Сити. Бих му простила всичко, ако страстта му към хазарта ми позволеше да обвия ръцете си около врата на Джими.

— Нуждая се от риза и изход към града, а и Томас ми взе пистолета. Искам си го обратно.

— Хм, може би ще искаш да премислиш това?

Били Джо изглеждаше несигурен и аз изстенах.

— Какво? Има още? Казвай де!

Той се огледа наоколо, но от никъде не идваше помощ.

— Не трябва да се притесняваш повече за Джими. Направил е нещо, с което е разстроил Тони и когато си тръгвах беше отведен в мазето.

— Което означава какво?

— Което означава, че вероятно вече е извън картинката или ще бъде скоро, така че нямаш причина да бягаш. Или поне не в тази посока. Мислех си, че може би Рено…

— Ти не знаеш дали той е мъртъв. Той може да е там, за да поправя ротативки или нещо подобно.

Мазето беше евфемизъм за подземната стая на Тони за мъчения във Фили, но тук можеше да означава това, което си беше.

— Освен това никой няма да го убие, освен мен.

В действителност, въпреки че си го заслужаваше, сериозно се съмнявах, че мога да убия някого, дори и Джими. Но това не значеше, че нямам причина да искам да го видя. Тони бе положил огромни усилия, за да бъде сигурен, че никога няма да науча нещо за родителите си: нямах снимки, нямах писма, нямах училищни албуми. По дяволите, отне ми години дори само да открия имената им, от стара изрезка от вестник, която съобщаваше за смъртта им и която трябваше да промъкна покрай бодигардовете си, за да прочета. Юджийн и учителите ми бяха все хора, които Тони бе изискал от техните господари, малко след като бях пристигнала, и не знаеха нищо за действията му преди това. Онези вампири, които бяха от години с Тони и които можеха да знаят нещо, бяха толкова необщителни, че аз знаех и без да ги питам, че са предупредени да не говорят с мен. Не бях толкова глупава, че да повярвам, че той си е дал толкова труд само, за да фокусира привързаността ми към него, тъй като не правеше никакви опити да ме спечели. Не, имаше нещо относно родителите ми, което Тони не искаше да знам и ако той и Джими действително се бяха скарали, може би най-накрая щях да открия някой, който имаше желание да ми каже истината.

Били Джо изропта, разбира се, но аз бях прекалено заета с опитите да направя оцелялата част от облеклото си представителна. Накрая той се предаде.

— Добре, но се нуждая от енергия, ако искаш да свърша работа. Беше тежка нощ и нямам излишна сила.

Не бях очарована. Чувствах се като парцал, а трябваше да търся някого във Вегас; нямах нужда от това. Но трудно можех да разузная около квартирата на МАГИЯ сама, така че му махнах без обикновеното суетене. Били Джо сложи ръка на гърдите си.

— Ти си все още моето сърце.

— Просто го направи.

Кълна се, че го усетих, когато се сляхме, ако може да се почувства облак от мъгла. Познавайки го, определено бях сигурна, че може. Той се хвърли срещу мен, както винаги, и чувството беше успокояващо за моите съсипани нерви. Чувала съм, че нормалните намираха компанията на призраците за ужасяваща или в най-добрия случай за смразяваща; за мен те винаги са били като хладен бриз в горещ ден. Поради обстоятелствата не просто се отворих за него и го приветствах; една част от мен беше свикнала с духовете и аз го придърпах навътре така, като уплашено дете прегръща плюшеното си мече.

Например, имах проблясъци от живота на Били: нашият кораб отплуваше от далечен бряг и наблюдавахме сивия, брулен от ветровете бряг да изчезва през мъгла от сълзи; красиво момиче, може би на 15, с прекалено много грим и костюм на танцьорка ни даваше позната усмивка; млад коняр се опитваше да ни измами и ние се смеехме, когато измъкнахме асото от ботуша му, след което трябваше да избегнем ножа, хвърлен от неговия съучастник. Често беше така и през годините бях Видяла достатъчно мини кинопрегледи, за да бъда изумена от факта как Били е оцелял толкова дълго време.

Най-накрая той се чувстваше комфортно и започна изтеглянето. Обикновено не беше неприятно преживяване, просто уморително, но този път болка пламна по цялото ми тяло в момента, в който той започна. Тя не беше непоносима, а повече като статично електричество на дръжката на врата, но се разпростря по вените ми, докато накрая се появиха искри зад клепачите ми. Опитах се да му заповядам да се махне, да му кажа, че нещо не беше наред. Но всичко, което излезе от устата ми бе разтревожено хриптене. Секунда по-късно усещането стана толкова ярко, че остави неприятен отпечатък върху зрението ми. И тогава, както беше дошло, толкова бързо и изчезна. Топъл вятър се понесе около мен, толкова плътен, че го усещах като течност; след това Били Джо се откъсна от мен и обиколи тавана няколко пъти.

— Йа-хуу! Ето това наричам аз ядене!

Очите му блестяха, а цветът му беше ясен, повече, отколкото трябваше да бъде.

Аз се изправих и за пръв път не се чувствах така, сякаш щях да колабирам. Вместо да бъда уморена и разнебитена — обикновената ми реакция на закуската на Били — аз се чувствах прекрасно, като подмладена. Беше така, сякаш съм се наспала за няколко минути и това определено не беше нормално.

— Не че се оплаквам, но какво се случи току-що?

Били Джо се ухили.

— Някой вампир беше изсмукал силата ти, скъпа, най-вероятно, за да не допусне да избягаш. Той бе прехвърлил голяма част от енергията ти в нещо подобно на метафизичен съд и го беше защитил с част от себе си, за да не можеш да го достигнеш, докато той не те освободи. Случайно счупих защитите, когато се опитах да изтегля енергия от теб и тя се отприщи. — Той повдигна веждите си и те бяха толкова кафяви и солидни, колкото са били и приживе. — По дяволите, да купонясваме!

— По-късно. Точно сега се нуждая от нещата си.

Били Джо ме поздрави нахакано и се изниза през прозореца като блестяща комета. Седнах на края на ваната и се зачудих кой е бил този, който бе направил фокус-бокус. Не че го бях планирала.

Привърших с почистването по времето, когато Били се върна. Той прелетя през прозореца, мръщейки се, а ръцете му бяха празни.

— Оставих всичко отвън. Това ще бъде проблем.

— Кое?

Грабнах една кърпа, за да не се разхождам наоколо само по бикини и се приближих до прозореца. Видях какво имаше предвид в момента, в който ръката ми се протегна за резето и то се опита да изкрещи. Пъхнах края на кърпата си в тази новопоявила се уста и я загледах раздразнено. Не беше ли достатъчно, че бяха сложили защити около енергията ми, че бяха поставили шайка вампири господари пред вратата ми и ме бяха захвърлили някъде в средата на пустинята? Наистина ли имаше нужда от магия на прозореца? Очевидно някой мислеше, че имаше. — Някой е сложил Марли върху него — каза Били Джо.

— Мислиш ли? — попитах саркастично, приклякайки, за да го разгледам по-добре.

На старинния райбер, с форма на луковица, имаше внезапно поникнали чифт подобни на мънисто очи и дебела, мазна уста. Той се опитваше да изплюе кърпата ми, така че да може да изкрещи предупредително, което със сигурност щеше да премине през заглушаващите заклинания и да предупреди всеки един във външната стая. Когато се опитах да го сграбча, за да го задържа на място, започна да се плъзга по дължината на прозореца, избягвайки ръцете ми. Наблюдавайки изражението му, си помислих, че би ме захапал, ако можеше. Присвих очите си към него. — Дай ми тоалетна хартия — казах на Били. — Голямо количество.

Няколко минути по-късно и след множество тихи ругатни малкият Марли беше обездвижен, с цяло топче тоалетна хартия, затъкнато в устата му, и завързан с въжетата на щорите на прозореца, омотани девет пъти около него.

— Това няма да го задържи за дълго — каза Били несигурно, когато малката аларма завибрира възмутено. Няколко парчета хартия паднаха от устата му и се понесоха към пода, докато го наблюдавахме.

— Не е и необходимо.

Повдигнах рамката на прозореца и я притиснах, за да се отвори, с помощта на повдигача, който Били намери под мивката.

— Така или иначе те скоро ще узнаят, че сме избягали — това място е защитено отвсякъде!

Започнах бързо да сортирам купа, който той домъкна през прозореца и реших, че въпреки всичко се бе справил добре. Пистолетът ми беше тук и дори имах допълнителен пълнител, който той беше изровил отнякъде, като освен това беше домъкнал ключове за кола, които стояха върху купа ризи. Изрових една отдолу, тъй като тези, които бяха отгоре, определено не ми харесваха. Трябваше да уточня, че не искам дрехи на проститутка, но момичето не може да мисли за всичко. Ботушите ми и мини полата изглеждаха сладки и дръзки, след като вече бях подходящо облечена; избирайки измежду най-консервативните находки на Били Джо, изглеждах сякаш заслужавах да бъда таксувана на час. Хванах косата си на конска опашка, използвайки фибата на Луис-Цезар, но въпреки че бях спретната, това не ме направи да изглеждам по-невинна. Хвърлих един последен поглед на отражението си в огледалото, въздъхнах и прибрах ключовете. Колкото по-скоро откриех гаража, толкова по-бързо щях да се отърся от стреса на деня, в който се срещнах с толкова много стари познати, и може би, щях да се почувствам по-добре.