Докосни мрака

3

Събудих се уморена, схваната и тотално откачила. Настроението ми не се подобри от факта, че Томас се извиси над мен, така че неговото безизразно, обърнато на обратно лице беше първото нещо, което видях.

— Махай се от мен! — изграчих, докато се опитвах да седна. Трябваше да изчакам няколко минути, за да спре стаята да се движи, и когато това стана, бях ужасена от това, което видях. Супер. Бях стоварена в чакалнята на Ада. Малката спалня бе издялана от червен пясъчен камък и осветена от няколко ужасяващи стенни свещници. Те бяха направени от нещо подобно на притиснати един до друг ножове, които придържаха ужасни смърдящи факли. Това веднага ми изясни, че бях на място с множество могъщи стражи, които смущаваха електричеството. Лошо.

Мястото би било перфектно за стая за мъчения, но вместо метални гилотини и инструменти, използвани за измъчване чрез притискане на палците, бе обзаведена само с неудобния кожен диван, върху който лежах и малка ръбеста масичка с няколко списания. Едно от тях беше копие на Оракула, еквивалент на Newsweek1 в магическия свят, но както в повечето чакални четивото беше отпреди няколко месеца. Отбивах се в някои определени кафенета в Атланта веднъж седмично, за да го чета, в случай че станеше нещо в другия ми свят, което можеше да повлияе новия ми живот. Съмнявах се, че историята от корицата на това издание, която разказваше за влиянието на евтиния азиатски внос върху магическия медицински пазар, спадаше към тази категория, а другото беше жълта преса. „НАСЛЕДНИКЪТ НА ПИТИЯ ЛИПСВА!“ — това беше триинчовото заглавие на тазседмичния брой на Кристален взор. — „ВРЕМЕТО. — ПОВРЕДЕНО!“ Завъртях очи, но спрях, защото болеше. Вероятно историята за „МАРСИАНЦИ ОТВЛИЧАТ ВЕЩИЦИ“, която бе водена, вече не бе актуална.

— Mia stella2, Сенатът назначи Томас за твой бодигард, той не можеше да те остави — укори ме нежно познат глас, идващ откъм вратата. — Не прави нещата трудни.

— Не ги правя.

След това, през което бях преминала, си мислех, че за всичко си има причина. Чувствах се наистина отвратително и толкова изморено, че се олюлях, когато се насилих да стана, а очите ми запариха така, сякаш вече бях ударила един хубав, здрав рев, както ми се щеше. Но не отстъпих.

— Не го искам никъде в близост до мен.

Игнорирах Томас и непознатия, който носеше съдийски дрехи от 17 век, и се концентрирах върху единствения приятел, който имах в тази стая. Нямах никаква идея какво правеше Рейф тук. Не че не ми беше приятно да го видя — можех да използвам всички приятели, които ми паднат — но не знаех как се вместваше в картинката. Рейф беше съкратено от Рафаел, за него се пиеха наздравици в Рим и беше любимият артист на папата, докато не бе направил грешката да подправи пълномощно от богат търговец през 1520. Тони се бе опитал да се съревновава артистично с Медичите: те имали Микеланджело, така че той се нуждаел от Рафаел. Рейф му казал, че има повече поръчки, отколкото може направи, и че така или иначе е нарисувал фрески за папата. Той не искал да пропътува целия път до Флоренция, само за да изрисува всекидневна стая. Това не бил добър ход. Оттогава Рейф рисува всичко, което Тони поиска, включително спалнята ми, когато бях дете. Той изрисува тавана ми с ангели, които изглеждаха толкова истински, че в продължение на много години си мислех, че те ме пазят, докато спя. Той беше единственият човек от обкръжението на Тони, за когото съжалявах, че съм изоставила, но трябваше да се измъкна, без да кажа довиждане. Нямах друг избор: той принадлежеше на Тони и ако му се зададеше директен въпрос, трябваше да каже истината. Следователно фактът, че беше тук, означаваше, че Тони иска така. Това някак си намали радостта ми от събирането. Томас не каза нищо, но и не напусна стаята. Втренчих се в него, но това нямаше желания ефект. Това бе проблем, тъй като трябваше да избягам, а колкото повече бавачки имах, толкова по-голямо бе предизвикателството. Съществуваше и фактът, че дори само гледането ми към него предизвикваше толкова много емоции в мен, че получих главоболие. Насилието не беше единственото, което ме притесняваше. Бях видяла толкова много от него, докато растях, че спокойно можех да пренебрегна това, което се бе случило в клуба, тъй като вече бях преодоляла шока, че Томас бе отговорен за него. Това, че вече не бях коленичила в локви кръв, също помагаше, както и фактът, че вампирите, които той бе убил, се опитваха да ми сторят същото. Мнението ми по въпроса можеше да бъде обобщено много просто: аз бях жива, те не бяха. Оцеляването при Тони те учеше да бъдеш практичен относно тези неща.

Томас получи и червена точка за това, че ми спаси живота, въпреки че най-вероятно щях да бъда далече сега, ако не бях отишла да го предупредя. Дори бях склонна да му простя това, че ме помъкна, без да каже и дума за обяснение, считайки, че не съм в състояние за спокойно дискутиране на случилото се. Като цяло мислех, че сме квит, с изключение на частта с предателството. Това беше нещо друго. Това не бях склонна да го простя скоро, а може би и никога.

Аз бях споделила с Томас моите впечатления от времето, когато бях на улицата, неща, които не бях обсъждала с никой друг, с цел да му помогна да се разкрие. Притеснявах се, че той не завързва никакви приятелства, въпреки цялото внимание, което получаваше в клуба, и се чудех дали и той няма някакви фобии относно взаимоотношенията с хората, подобно на мен. Позволих си да ми пука за него, по дяволите, а през цялото това време всичко, което той ми бе казвал бе лъжа. Без да споменаваме факта, че преднамерено ми бе откраднал волята, карайки ме да изглеждам като глупачка, заради което все още се изчервявах. Подобни неща се считаха за нещо сериозно във вампирските кръгове; ако бях на страната на Тони, той би се погрижил да не допусне да се упражнява подобно влияние върху един от слугите му.

— Нека да поговоря с нея — каза Томас на Рейф.

Преди да успея да протестирам, останалите напуснаха стаята, създавайки илюзията, че сме насаме. Всичко бе заради шоуто; с вампирския слух просто нямаше никаква разлика. Не се и опитах да понижа гласа си:

— Нека да опростя нещата — казах яростно. — Ти ме излъга и предаде. Не искам да те виждам, да говоря с теб или дори да дишаме един и същи въздух. Никога отново. Схвана ли?

— Каси, ти трябва да разбереш; направих това, което бях принуден да направя…

Забелязах, че държеше нещо в ръката си.

— Какво правиш с чантата ми? — Би трябвало да зная, че той ще го открие. Тони нямаше как да знае още каква изненада бях приготвила, но тъй като това беше Томас, се почувствах за пореден път предадена. — Взе ли нещо?

— Не, тя е така, както я остави. Но Каси…

— Дай ми я! — посегнах към нея и почти паднах. — Нямаш право…

— Кула! Кула! Кула! — Таро картите паднаха на пода и аз изглеждах така, сякаш ще получа истеричен припадък. Усетих сълзи в очите си. Това беше просто глупаво тесте карти, но беше единственото нещо, което имах от Юджийн.

— Счупил си го!

Спуснах се да събирам разпилените карти и Томас коленичи до мен.

— Тук има стражи — каза той тихо. — Прекалено много са и пречат на магията. Всичко ще бъде наред, след като си отидем, или мога да ги поправя. Това е просто заклинание.

Бутнах ръката му далеч от моите бедни, разбъркани карти. Знаех как се чувстват.

— Не ги пипай!

Пъхнах ги тромаво обратно, с треперещи ръце, докато той седна на петите си и се втренчи в мен.

— Съжалявам, Каси — каза най-накрая. — Знаех, че ще си разстроена…

— Разстроена?! — Завъртях се към него толкова бясна, че даже ми беше трудно да виждам. — Остави ме да си мисля, че си някакво бедно, изоставено хлапе, което се нуждае от приятел, и аз глупачката се вързах! Вярвах ти, а ти ме предаде! — Спрях и поех дълбоко въздух, преди да издишам. Нямаше да му доставя удоволствието да ме види как плача. Нямаше. Пъхнах картите обратно в чантата си и започнах да проверявам съдържанието й, за да си дам малко време да си възвърна контрола. След минута погледнах нагоре.

— Не всичко, което е счупено, може да се поправи, Томас!

— Не съм те лъгал, Каси, кълна се.

Поглеждайки в честните му очи, почти му повярвах. Почти.

— Значи ти си, какво, беден, малтретиран вампир-господар? Моля те!

— Не те излъгах! — каза той, още по-настоятелно. — Беше ми наредено да те опазя жива. Това и направих. Трябваше да спечеля доверието ти за това, но не съм те лъгал, за да го направя. Никога не съм ти казвал, че съм бил малтретиран, макар че и да ти го бях казал, щеше да е доста близо до истината. Всеки от слугите на Алехандро може да каже това.

Не можех да повярвам, че той направи това. Не очаквах сърцераздирателно извинение, но това, че той не разбираше какво е направил, бе прекалено.

— Повръща ми се от теб! — казах, изправяйки се отново на краката си. Отидох до вратата и си промуших главата. Рейф беше в коридора, опитвайки се да изглежда така, сякаш не бе чул и дума.

— Или той ще си отиде, или няма да съдействам.

В следващата секунда ръцете на Томас бяха около раменете ми, хватката му бе почти болезнена и той ме изтегли вътре, обръщайки ме към себе си.

— Какво знаеш ти за малтретирането? — изсъска той с тих, жесток глас. — Знаеш ли как станах вампир, Каси? Щеше ли да ме харесваш повече, ако ти бях казал, че те обсадиха мен и останалата част от селото ми и ни пуснаха, за да бъдем преследвани от Алехандро и неговия двор? Че единствената причина, поради която не съм мъртъв е, че един от придружителите му мислеше, че съм достатъчно привлекателен, за да бъда спасен? Че трябваше да наблюдавам хора, които бяха оцелели през периода на чумата и завоеванията, които се бяха били на моя страна през годините срещу смазващи препятствия, да бъдат изклани от един луд заради извратеното му забавление? Това ли е, което искаш да чуеш? Ако това не е достатъчно отвратително, за да спечели прошката ти, повярвай ми, има още много истории, които мога да ти разкажа. Можем да си ги разменим, въпреки че си мисля, че ще избягаш преди мен. Била си на улицата за няколко години; аз бях с Алехандро три века и половина.

— Томас, моля те освободи, мадмоазел Палмър.

За моя изненада се намеси странно облеченият мъж. Бях си помислила, че той изглежда като нещо от епохата на Реставрацията на английската монархия, но сега видях, че произхода му е оттатък Канала. Акцентът му беше слаб, но забележимо френски. Почти бях забравила, че е там. Още по-странен бе фактът, че Томас веднага направи това, за което бе помолен, отдръпвайки се, сякаш контактът с мен го бе изгорил, но тези черни очи останаха върху моите, сякаш очаквайки отговор. Какво се предполагаше, че трябва да кажа? Имал си тежък живот, така че всичко е наред за това, че ме върна на хората, които можеха да ми причинят още по-лоши неща? Твоят живот е бил пълна каша, затова няма проблем, че разруши моя? В такъв случай той трябваше дълго да почака.

— Може би ще ми се довериш достатъчно, за да я пазя за известно време?

Беше формулирано като въпрос, но високият французин ме поведе по коридора, без да изчака за отговор.

Скоро щях да видя старите си врагове, но при обстоятелствата, които очаквах. Дебелото лице на Тони изглеждаше по същия начин, както винаги, което не беше изненадващо, като се има предвид, че той не се бе променял от 1513 година, с изключение на дрехите. Беше облечен с това, което смятах за „приятелски“ костюм — раиран модел, който изглеждаше така, сякаш беше откраднат от някой самохвалко в контрабанден бар, а може и да беше така. Той харесваше костюма, защото веднъж някой му беше казал, че вертикалното райе го кара да изглежда по-слаб. Бяха излъгали. Тони бе умрял, тежейки повече от 300 фунта, което на прост език означаваше, че прилича на футболна топка с крака. И никаква диета или упражнение нямаше да промени това.

Дори и с тегло и вкус за модата от Ада, Тони изглеждаше по-добре от главния си главорез, Алфонс, който стоеше, както винаги, зад лявото рамо на господаря си. Въпреки че бяха само отражения в голямото огледало за момента, можех да кажа, че са в стара крепост във Фили. Бях изненадана, че Тони си бе позволил да се завърне, но би трябвало да го знам; липсата на топки не беше един от недостатъците му. Знаех къде се намират, защото Тони бе седнал на обичайния си стол — трон, който идваше от палата на един епископ, когато на мода е било киченето с резба и позлата. Гърбът му се извисяваше на 6 стъпки от земята, но Алфонс нямаше нужда да се протяга, за да вижда покрай него. Неговата височина обаче не помагаше на външния му вид. Той изглеждаше така, сякаш е бил направен от някой, който е знаел как се предполага да изглежда един убиец и имаше едно от най-плашещите лица, които някога съм виждала. И нямам предвид онзи секси, холивудски, разбойнически вид — той беше ужасно грозен. Бях чувала, че преди да бъде превърнат е бил един от ударните момчета на Бейби Фейс Нелсън3, но за мен изглеждаше така, сякаш самият той е бил бит нееднократно, с бейзболна бухалка в лицето. Като дете бях очарована от факта, че той почти няма профил, защото носът му не излизаше извън очертанията на неандерталските му вежди. Винаги се смеех, когато филмите описваха вампирите като великолепни, секси и с безкрайни килери с дрехи. Фактът е, че когато си мъртъв, изглеждаш по същия начин, както и когато си бил жив. Стотиците години могат да научат човека на няколко разкрасителни трика, предполагам, но истината е, че на вампирите просто не им пука. Някои от по-младите полагат усилия, защото това улеснява лова, но повечето от по-старите не дават и пукната пара. Когато можеш да накараш някого да повярва, че изглеждаш като Мерелин Монро или Брад Пит с просто внушение, гримът започваше да изглежда като загуба на пари.

Като изключим присъствието на Тони и момчето му в омагьосаното огледало настроението ми бе добро. Изглеждах много по-опърпана и от двамата с розовия си сутиен, надничащ от скъсаната ми риза, с удареното си лице, по което се процеждаше кръв, и стопени лигави парченца от вампира, пръснати по ботушите ми. Но бях жива, все още човек, а Тони не беше щастлив. Не можех да искам нещо по-добро в подобна ситуация. Разбира се, Тони не бе единственият проблем наоколо, но бях сигурна, че все още имам шанс, след като стигнах толкова надалеч. Ако Сенатът ме искаше мъртва, техните шпиони можеха да ме убият по всяко време през последните 6 месеца. Погледнах през огромната стая натам, откъдето Томас току-що беше влязъл. Той стоеше близо до вратата, технически подчинявайки се на молбата ми да стои надалеч, но това не бе достатъчно далеч, за да ме удовлетвори. Той говореше с един от пазачите на залата, подбран екип от четирима, високи 6 стъпки, блондини, които изглеждаха, сякаш са излезли от средновековен гоблен, носещи колани на гърба си с бойни брадви и шлемове с малки носни предпазители. Забелязах, че бе метнал черно дочено яке върху облеклото си от клуба; отиваше на дънките му, но го правеше да изглежда като рокер. Лицето му бе в сянка, така че не можех да видя изражението му, но вероятно то нямаше да ми каже нищо. Или поне не нещо, което исках да видя.

Чувствах се отвратително за това как трябваше да се боря, за да не отида при него, как исках да го видя да свети за мен така, както никога не го бе правил за други хора, да го чуя да казва, че всичко ще бъде наред. Знаех какво е, знаех как ме е лъгал, но част от мен все още искаше да му вярва. Надявах се, че това беше остатъчен ефект от по-ранната му умствена инвазия и си казвах, че трябва да го преодолея. Очите ми трябваше да свикнат с факта, че въпреки че изглеждаше като моя Томас, той не беше мъжът, когото си мислех, че познавам. Този мъж никога не бе съществувал извън въображението ми.

Фокусирах се върху главното събитие, което не би трябвало да бъде толкова трудно, колкото беше, вземайки се предвид обстановката. Тънка махагонова плоча бе издялана в масивна четириъгълна маса така, че освен редицата от столове на далечния край, беше единствената мебелировка в стаята. Изглеждаше така, сякаш тежеше около тон и беше вдигната на равна гигантска черна мраморна платформа, до която се стигаше по няколко блестящи стъпала. Тя издигаше Сената на около три стъпки от мястото, на което беше позволено да стоят нисшите просители или затворниците като мен. Останалата част от стаята — или пещерата (по-късно открих, че тя се намира на няколко нива под земята) — бе издялана от червени пясъчни камъни и изрисувана с играещите пламъци, идващи от огромните стоманени свещници. Огледалото, подпряно от лявата страна на масата, бе нехармонично и грозно, но вероятно защото отразяваше лицето на Тони. Освен това декорацията се състоеше от ярките знамена и гербове на членовете на Сената, които висяха зад всяко от техните места. Четири от тези гербове бяха драпирани в черно, а тежките брокатени кресла пред тях бяха обърнати към стената. Това не изглеждаше добре.

— Искам компенсации!

Върнах вниманието си към Тони, който повтаряше своето искане поне за пети път. Той беше привърженик на стратегията „повтаряй своето мнение, докато не се предадат“ главно защото нямаше много практика. В неговата фамилия никой не е правил нещо друго, освен да се кланя и раболепничи и след стотици години на такова държане, то просто ти „затъпява ръбовете“.

— Взех я, отгледах я, отнасях се с нея, сякаш бе една от нас, а тя ме измами! Имам цялото право да искам сърцето й.

Можех да изтъкна, че тъй като не бях вампир, пробождането ми с кол бе малко като свръхубиване, ха-ха, но предпочетох да се концентрирам на по-важните неща. Не че си мислех, че Сенатът се интересува от бизнес уговорките на Тони, но имах редкия шанс да хвана бика за рогата и не смятах да го пропусна.

— Ти уби родителите ми, за да можеш да управляваш таланта ми. Каза ми, че моите видения ще ти помогнат да предотвратиш бедствията, които виждах, и че ще предупредиш останалите, докато през цялото време си се възползвал от тях. Бесен си, че съм ти струвала пари? Ако някога се приближа достатъчно, ще ти отрежа главата. — Казах това, имайки предвид факта, че да убия Тони бе стара мечта, която нямаше голям шанс да сбъдна. Тони не беше много разстроен от моето избухване, както и очаквах. Хората го бяха заплашвали в продължение на векове, но той все още беше тук. Той ми каза веднъж, че оцеляването било по-красноречив отговор от всеки друг за неговите клеветници и предполагах, че все още е.

— Тя няма никакво доказателство, че имам нещо общо с този инцидент. Трябва ли да седя тук и да бъда обиждан?

— Аз го Видях!

Обърнах се към лидера на Сената, официално наричан Консул, възнамерявайки да пледирам за моя случай, но тя галеше кобра достатъчно голяма, за да обвие два пъти тялото й, което беше прекалено смущаващо. Изглеждаше упоена, но щях да я държа под око за всеки случай. Вампирите имаха навика да забравят, че това, което бе просто досадно за тях, например ухапване от отровна змия, би било малко по-сериозно за смъртните, които работеха с тях. Тези от нас, които оцеляваха достатъчно дълго, се научаваха да бъдат изключително внимателни.

— Тази жена е объркана — запротестира Тони, разпервайки малките си пълнички ръце невинно. — Тя винаги е била опасно нестабилна.

— Тогава аз съм изненадана, че разчиташ на нейните предсказания.

Гласът на Консула се понесе из стаята, почти като реален допир до кожата ми. Потръпнах от прилива на силата й и бях благодарна, че не е насочен към мен. Или поне не все още. Тя вече не носеше надиплена бяла ленена роба и златно украшение за главата, но предполагах, че когато си толкова силен, просто не се нуждаеш от показност. Не бях разочарована, въпреки че облеклото й се състоеше най-вече от многоцветната змия, която се плъзгаше и увиваше около нея толкова плътно, че понякога се виждаше само част от голата й кожа. Тези места отразяваха светлината на факлите и блещукаха така, сякаш бе облечена в оживели бижута: оникс, нефрит и изумруд, със случайното проблясване на рубинени очи. Това бе много повече от облекло, привличащо вниманието; авторитетът в гласа й и интелигентността в тези тъмни очи показваха, че по някакъв начин тя все още бе кралица. Не я разпознах, а и никой не си даде труд да се представи, но Рейф, който беше застанал зад гърба ми за морална подкрепа, прошепна едно име в ухото ми, когато стигнахме до масата. При моя разтревожен поглед зъбите му проблеснаха в тъмната му брада, когато ми даде една от неговите развратни усмивки.

— Не беше отровна змия това, което я ухапа, mia Stella.

— Не разчитам на нея — излъга Тони спокойно. — Тя бе просто едно удобство.

Ръката на Рейф върху рамото ми се напрегна, а аз прехапах устната си. Да повторя избухването си можеше и раздразни Консула — това не бе много умен ход, но ми беше трудно да остана безмълвна. Не можех да преброя колко пари бях спечелила за тази гад през годините, но бяха доста. Знаех това от факта, че той бе спечелил най-малко 10 милиона, когато бе закупил цитрусови плодове точно преди серия от природни бедствия, които унищожиха портокаловата реколта в Калифорния и причиниха покачване на цените до небесата. Това не се случваше всеки ден, но също така не беше изолиран случай.

Но въпреки това трупането на пари от страна на Тони никога не е било основният ми проблем с него. Това, което ме накара да изчезна, освен факта, че разбрах за родителите си, беше решението му да остави огънят да унищожи една сграда, защото искаше да купи малко земя в този район на ниска цена. Бях му казала за това, което щеше да се случи една седмица предварително и той имаше достатъчно време, за да предупреди хората, но, разбира се, не го направи и аз разглеждах ужасено във вестника снимките на овъглените детски тела и получих един от тези моменти на просветление. Проверката ми потвърди това, в което се съмнявах: той използваше таланта ми, за да ограбва, да планира политически маневри и успешно да прекарва наркотици и нелегални оръжия покрай властите. И това бяха само тези неща, за които знаех. В деня, в който събрах всички късчета заедно, си обещах, че по някакъв начин ще го накарам да си плати. Той си беше получил заслуженото, но по мое мнение това не беше достатъчно.

— Тогава тя не би трябвало да е голяма загуба. Ще бъдеш компенсиран.

— Консуле, с цялото дължимо уважение, единственото, което искам, е тя да се върне при мен. Аз съм законният й господар, както предполагам ще се съгласите.

— Не.

Тъмният поглед се плъзна по мен моментално и внезапно разбрах как се чувства заека, когато погледне нагоре и види ястреб.

— Ние имаме планове за нея.

Тони се разбесня и забелязах, че Алфонс не направи никакъв опит да помогне на своя сразен работодател. Преценката ми за неговата интелигентност веднага се повиши. И ако Тони вървеше със закъснение към гроба си — този път за постоянно — то Алфонс видя шанс да поеме контрола над нещата, а това ми вършеше работа. Аз и Алфонс не бяхме точно приятели, но доколкото знаех, той нямаше причина да ме иска мъртва, освен факта, че Тони му бе заповядал. Ухилих се — продължавай да говориш, Тони. За нещастие един от двамата огромни вампира, които носеха леопардови препаски и охраняваха стола на Консула, се приближи и махна след минута огледалото от масата. Много лошо, тъкмо бях започнала да се забавлявам.

Натиска на ръката на Рейф ме предупреди да запазя безизразното си изражение. Както и не беше добра идея да показваш, какъвто и да било страх или слабост на едно съдебно дело — а това беше като Съда сред съдилищата — така и не беше много умно да си прекалено весел. Някой можеше да приеме това като предизвикателство, а това щеше да бъде много лошо. Бързо промених изражението си — не разкриващо нищо лице, което използвах, докато растях. Не беше трудно: малката радост, която бях изпитала, изчезна, когато се обърнах отново към Сената. След като вече Тони не ги разсейваше, всички съсредоточиха вниманието си върху мен, а това би разстроило всеки, дори и някой, който редовно ходи на семейните сбирки. Тони настояваше, още повече, след като неговият телепат бе превърнат и загуби таланта си, да бъда до него, особено ако конкурентните фамилии щяха да изпращат убийци. Не знаех защо. Не можех да чета мисли, а и виденията ми за настоящето на някого бяха слаби. Бях му казвала това стотици пъти, че не мога да си включа дарбата подобно на телевизор, а когато виденията идваха, не можех да избера тяхната тема. Той ме игнорираше, може би защото му харесваше идеята да има собствен ясновидец на негова страна като тренирано куче. Както и да е, след огромния брой ужасени хора, които бях видяла, си мислех, че нищо повече не може да ме впечатли. Сгреших.

Освен Консулското място, имаше още дванайсет места на масата. Повече от половината бяха свободни, но и тези, които бяха заети, бяха достатъчни. Тъмнокоса жена стоеше най-близо до мен и бе облечена в дълга кадифена рокля. Малка шапка, украсена с перли, големи колкото палеца ми, обрамчваха лицето й, а тежка, златна бродерия се спускаше по бургундската й пола. Кожата й имаше млечния блясък на естествено бледите кожи, които не са виждали слънце в продължение на векове, и бе обезобразена единствено от рязък белег около гърлото й, който не се прикриваше от копринената й панделка. Някой се беше приближил достатъчно близо до тази красавица, за да се опита да й отреже главата, но не е бил наясно, че това действие само по себе не убиваше вампир. Ако сърцето бе невредимо, тялото щеше да се регенерира, въпреки че потръпвах само при мисълта колко усилия са били необходими, за да се излекува такава рана.

До нея седеше единственият човек, когото разпознавах. Нямаше как да не го позная, тъй като Тони при всяка възможност непрекъснато се хвалеше със своите връзки с известната фамилия Дракула и имаше портрети и на тримата братя в тронната си зала. Той е бил създаден не от Влад III Терез, който беше Дракула от легендите, а от неговия по-възрастен брат Мирча. Ние се грижихме за доброто му прекарване във Фили, когато бях на 11. Като много деца и аз обичах интересните истории, което беше щастлива случайност, тъй като имаше много малко неща, които Мирча да харесва повече, отколкото разказите за лошите стари дни. Той ми разказа как, когато неговите по-млади братя, Влад и Раду, са били заложници в Адрианополис. — Отоманският султан не вярвал, че в противен случай баща им ще спази договора. — Мирча се сблъскал с отмъстителна циганка. Тя мразела баща му, поради факта че бил прелъстил и след това изоставил сестра й, която била майката на Дракула, така че проклела Мирча с вампиризъм. Помислих си, че идеята е била да се прекъсне семейната линия, тъй като вампирите не можеха да имат деца, а и всеки е смятал, че заложниците нямало да се завърнат. Но както Мирча изтъкна, тя в действителност му бе направила услуга. Малко след това унгарски разбойници, които работели с някои от местните благородници, го заловили, измъчвали и го заровили жив, което можело да бъде крайно неприятно, ако вече не бил мъртъв. Поради обстоятелствата това се оказало повече неудобство, отколкото нещо друго.

Бях прекалено млада, когато го срещнах, за да осъзная, че красивият млад мъж, който ми разказваше истории от румънския фолклор, всъщност бе по-стар от Тони с около век. Сега той ми отправи окуражаваща усмивка. Мирча изглеждаше на около 35 години. Усмихнах се в отговор въпреки себе си; първото ми влюбване бе в тези кафяви кадифени очи и бях забравила колко е привлекателен. Същите черти бяха спечелили на по-дълго живелия му брат Раду прозвището „Красавеца“ през 16-ти век. Мирча се пресегна да изчетка прашинка от шикозния си черен костюм. За разлика от Рейф, който предпочиташе повече по-обикновените неща, Мирча бе единственият вампир, когото познавах, който се интересуваше много от модата. Може би мислех така, защото никога не го бях виждала да носи кралските символи на Влахия или дрехи, които просто не ставаха. Във всеки случай той изглеждаше съвсем съвременен, с изключение на дългата, черна коса, хваната на конска опашка. Радвах се да го видя, но дори и наивно да смятах, че ме помни, се съмнявах, че един глас щеше да промени нещо.

Говорейки за осъвременяване на гардероба, вампирът, който седеше до Мирча — същият, който се шляеше в чакалнята — изглеждаше като някой от списание GQ, ако то се беше издавало през 17-ти век. Имайки предвид, че бях прекарала много време в Готик клуб, не възразявах срещу редингота, ризата с жабо и бричовете, които носеше. Бях виждала и по-странни облекла, а това поне беше доста по-добро — копринените чорапи разкриваха крака, доста по-добри от на съвременните модели, а неговите определено си струваха. Същината на въпроса обаче бе в това, че дрехите бяха изработени от маслено жълт сатен. Съжалявам, но вампир в жълто бе просто погрешно, особено като се добавят ясни сини очи и лъскави кафяви къдрици, стигащи до половината на гърба му. Той бе много красив, с едно от онези честни, открити лица, на които веднага се доверяваш. Наистина ме дразнеше факта, че принадлежеше към вампирската общност.

Усмихнах му се колебливо, разчитайки на теорията, че няма да ме заболи, а и освен това бях единственият друг човек в стаята, облечен в жълто. Разбира се, усмихнатото личице на тениската ми не изглеждаше по най-добрия начин в момента, което може би обясняваше защо той не се усмихна в отговор.

Той ме наблюдаваше с почти гладно изражение, погледът му бе толкова напрегнат, че започнах да се надявам да бе закусил. Трябваше да махна цялата тази кръв от себе си, преди да започнех да изглеждам на някого като ордьовър. Останалите вампири, двама от далечната страна на Консула, толкова много си приличаха, че счетох, че са роднини. По-късно открих, че това беше съвпадение. Мъжът бе почти толкова стар, колкото и Консула и беше започнал живота си като един от телохранителите на Нерон, въпреки че неговата майка е била робиня, заловена някъде много по-далеч от Италия. Той бил един от любимците на императора, тъй като вкусът му бил далеч по-садистичен от този на неговия господар: познайте кой в действителност е подпалил Рим? Жената, която много приличаше на Порша, бе родена в предвоенните Южни щати. Можеше да се каже, че тя бе убила повече съюзнически войници в периметъра на 20 мили или повече около родния й дом, отколкото Конфедеративната войска, а след приключването на войната била много опечалена, тъй като приключило времето на лесния лов. Но въпреки и от различни ери, страни и произходи, те изглеждаха като близнаци с млечния цвят на лицата си и вълнисти тъмни коси. Те дори имаха сходен цвят на очите, светло кафеникаво злато, като светлината през есенни листа, и бяха облечени в допълващи се дрехи от бяло и сребърно. Разбира се, той носеше тога, докато тя изглеждаше така, сякаш отиваше на бал в Савана, но изглеждаха много добре заедно.

Консулът ми даде време да преценя всеки един, преди да започне да говори, но когато го направи вече нямах желание да гледам, където и да било другаде. Където се спреше леденият й поглед, усещах леки убождания по кожата. Чувството не бе точно болезнено, но имах усещането, че убожданията могат да се превърнат много лесно в мечове.

— Виждаш, че много от местата ни са свободни и че много от гласовете са замлъкнали.

Премигнах изненадано. Считах, че има проблем, но не и такъв — четирима древни вампира не можеха да се убият толкова лесно. Но тя потвърди предположението ми.

— Ние сме много отслабени. Загубата на някои от най-великите сред нас се чувства остро от всички в тази стая, но ако това продължи, ще се отрази на целия свят.

Тя спра и отначало си помислих, че това бе за драматизъм, но след това тя ме огради. Някои от наистина старите вампири правеха това понякога, извличайки енергия понякога за минута, час или ден, забравяйки за всичко около себе си. Аз бях използвана от време на време по същия начин от Тони, така че това не ме притесни особено. Забелязах, че на вратата към Томас се бе присъединил още един човек, когото не познавах. Той изглеждаше като стояща до него статуя в естествена големина, доста сурова, без боя, която да покрие глинената външност и недобре оформените черти. Томас и новият изглежда спореха за нещо, но гласовете им бяха прекалено тихи, за да се чуват. Имах кратък момент на носталгия по приемната зала на Тони, където повечето от присъстващите бяха убийци, но поне знаех имената им. Аз бях достатъчно неспокойна за това, че стоях в пропити с кръв дрехи пред група вампири, които бяха достатъчно могъщи, че можеха да ме убият с малко повече от мисъл, без да трябваше да работят в тъмнина. Рейф, стоящ зад гърба ми, беше утеха, но бих предпочела някого, чиято специалност бяха повече пистолетите и ножовете.

— Ние загубихме шестима от нас — внезапно продължи Консулът. — Четирима са неоткриваеми, а двама се носят на ръба на бездната. Ако има някоя позната ни сила, която да ги възстанови, ще бъде използвана. Но може да се окаже, че си хабим усилията напразно, тъй като напоследък нашият враг се е сдобил с ново оръжие, което може да унищожи самата ни същност.

Аз устоях на импулса да погледна назад към Рейф, който, надявах се, следеше този разговор по-добре от мен. Може би, той щеше да ми обясни по-късно, ако Консулът продължаваше да говори безсмислици.

— Томас, внимавай.

Тя беше спряла да говори, когато Томас се появи до мен.

— Може ли да ни бъде от полза?

Той решително не ме поглеждаше. Исках да му изкрещя, да го попитам що за страхливец не можеше да срещне погледа ми, докато ме предаваше, но пръстите на Рейф се стегнаха почти болезнено и аз си възвърнах контрола.

— Вярвам, че е така. Понякога говореше, когато смяташе, че няма никого другиго, а тази вечер… не мога да обясня какво се случи на един от нападателите. Бяха петима. Убих трима, а стражът й се справи с четвъртия; но последният…

— Томас недей. — Определено не исках да завърши това изречение. Нямаше да е добре, ако Сенатът решеше, че съм заплаха, а ако разберяха за експлодиралия вампир, можеха да се почувстват на ръба. Как можеше дори и древен господар да се бие срещу нещо, което не можеше да види или почувства? Разбира се, намесата на Порша беше щастлива случайност — не се разхождах с армия от духове и бях абсолютно сигурна, че не можех да изкомандвам, който и да е от тях, да се бие за мен, но Сенатът нямаше как да знае това. Съмнявах се, че ще повярват на думата ми. Повечето духове бяха прекалено слаби да направят това, което стори Порша; вероятно тя бе повикала всеки активен дух в гробището, а, дори работейки заедно, едва имаха достатъчно сила. Не беше нещо, което можех да предизвикам повторно, но ако Сенатът не повярваше на това, щяха да ме убият.

Челюстта на Томас се стегна, но не ме погледна. Голяма изненада.

— Не съм сигурен как умря последния нападател. Касандра трябва да го е убила, но не видях как.

Това беше истина, но той определено видя разпръснатите по пътеката замръзнали части на вампира, а не бяха много начините, по които те можеха да се окажат там. Бях изненадана, че той избегна да ми отговори, но това нямаше значение. Един поглед към Консула бе достатъчен, за да стане ясно, че тя не може да бъде заблудена. Преди тя да успее да го задължи да й каже какво се е случило, ниският вампир, който подслушваше от вратата, внезапно се втурна покрай гардовете към нас. Не се притесних; можеше да се види от начина, по който се движеше и от руменината по бузите му, че той не беше вампир. Двама от пазачите го последваха, толкова бързо, че те бяха само цветни петна срещу червените пясъчни стени и тогава го застигнаха. Те ни достигнаха първи и застанаха между Рейф и мен и новодошлия, въпреки че не се опитаха да го задържат. В действителност те бяха по-заинтересувани да държат мен под око.

— Ще говоря, Консуле, и по-добре заповядай на слугите си да не ме докосват, освен ако не искаш това да ескалира до война.

Блондинът говореше на добре образован английски, въпреки че облеклото му не съответстваше. Косата му бе единственото нормално нещо в него — късо подстригана и без забележим стил. Но на тениската му имаше достатъчно много анимации и имаше закачена ниско на бедрото ножница, както и каишка на гърба му, изглеждаща така, сякаш в нея можеше да се носи всяко едно ръчно оръжие на пазара. Разпознах мачете, два ножа, пушка със скъсена цев, арбалет, два пистолета — единият бе привързан на бедрото му — и няколко истински гранати. Имаше и още неща, които не можех да идентифицирам, включително редица от затворени с коркови тапи шишета по дължина на предната страна на каиша. Облеклото, нещо от сорта луд учен среща Рамбо, трябваше да ме накара да се усмихна, но вярвах, че трябва да засвидетелствам уважение на този, който носи толкова много оръжия.

— Приткин, търпим те тук, но си нежелан. Не забравяй това. — Консулът звучеше отегчено, но няколко от змиите й изсъскаха в негова посока.

Мъжът се подсмихна, а ясните му зелени очи бяха презрителни. Чудех се дали той има желание да умре и се притиснах към Рейф. Ръцете му се плъзнаха около кръста ми и аз се почувствах по-добре.

— Тя не е вампир — нямаш право да говориш от нейно име.

— Това лесно може да се поправи. — Подскочих, когато чух в ушите си нисък, съскащ глас. Обърнах се в прегръдката на Рейф и видях висок, мъртвешки блед вампир с мазна черна коса и блестящи късогледи очи, отправени към мен. Бях го срещала само веднъж преди и не се харесахме. Някак си не мислех, че този път ще е различно.

Джак, все още наричан понякога със своя известен прякор, внезапно прекъснал кариерата си по улиците на Лондон, когато срещнал члена на Сената Августа, един от липсващите в момента, докато тя била на европейска ваканция. Тя му показала какво значи добро изкормване, преди да го превърне във вампир. Той бил представен на Сената наскоро, но служеше като техен неофициален мъчител почти откакто бе превърнат. Беше дошъл във Фили веднъж за независими дела и не му хареса, че Тони му отказа да ме даде като награда за добре свършената работа. Бях облекчена, че не го видях в залата на Сената, когато пристигнах, а от тази страна на стаята нямаше вход. Но големият ми приоритет не бе да се чудя откъде беше дошъл, а да разбера защо устните му бяха отдръпнати назад, а мръсните му кучешки зъби бяха изцяло на показ.

Рейф ме дръпна рязко, а Томас се измести така, че да наблюдава двамата новодошли. Преди нещата да станат още по-интересни, Консулът се намеси.

— Сядай, Джак. Тя принадлежи на лорд Мирча, както знаеш.

Мирча ми се усмихна, тотално неразвълнуван. Или вярваше повече на Джак, отколкото аз, или фактът, че бе господар на Тони, а по вампирския закон и мой, не означаваше много за него. Залагах на последното, имайки предвид късмета си.

Джак отстъпи, но това не му хареса. Той изхленчи като дете, на което са отнели играчката.

— Прилича на уличница.

— По-добре, отколкото на собственик на погребално бюро.

Това бе истина — неговите тежки викториански дрехи щяха да изглеждат перфектно в приемната на някое погребение, но не затова го казах. Научих рано, че страхът е сила, а аз се страхувах от Джак до смърт. Дори и приживе той е бил чудовище; а сега беше нещо, което дори вампирите отбягваха. Но нямаше да му дам предимството да разбере как ми въздейства. Да не споменавам и това, че за него страхът бе афродизиак. — Тони ми бе казал, че в действителност той предпочита жертвите му да са ужасени от болката, а аз нямаше да му доставя това удоволствие. Той оголи зъбите си отново в отговор. Можеше да бъде и усмивка, но се съмнявах.

— Магьосниците нямат монопол на домакини, Приткин — продължи Консулът, игнорирайки мен и Джак, сякаш бяхме две непослушни деца, играейки непосредствено пред госта. — Ние ще спазваме споразуменията си с тях, ако те спазват своите.

Трепнах и погледнах отново мъжа — не, магьосника. Срещала съм магьосници и преди, но единствено ренегати, които изпълняваха от време на време задачи за Тони. Никога не са ме впечатлявали особено. Повечето от тях имаха сериозна зависимост към една или друга забранена субстанция — странично действие от това да живееш непрекъснато под смъртна заплаха — а навикът им имаше благословията на Тони, докато ги караше да работят. Но никога преди това не бях виждала някой в добро състояние, и то член на Кръга, ако това бе той. Тони се страхуваше и от Сивия, и от Черния кръг, така че винаги съм била любопитна относно тях. Слуховете, които се разпространяваха за Сребърния кръг, чиито членове трябваше да практикуват само бяла магия, бяха стресиращи, но пък за Черния не се говореше изобщо. Когато дори вампирите намираха, че да клюкарстваш за дадена група, е прекалено плашещо, най-добре да я избягваш. Чудех се, той към кой от двата типа принадлежеше, нямаше знак или символ, който да можех да видя върху странното облекло.

Той ме посочи.

— Тя е човек и освен това използва магия; това ни дава право ние да решаваме съдбата й. — Той сви ръцете си, сякаш искаше да сграбчи нещо, може би оръжие, може би мен, а може би и двете. — Дайте ми я и ви обещавам, че никога няма да съжалявате.

Мирча го наблюдаваше така, както добрата домакиня гледаше лазещата по току-що изчистения й кухненски под хлебарка.

— Но Каси може и да съжалява, нали така? — попита той с неговия обичаен мек глас. Никога не съм го чувала да повиши тон, въпреки че стоя при Тони почти година.

Консулът изглеждаше студена като бронзова статуя, но вълна от сила се понесе около мен подобно на горещ летен бриз с капки киселина в него. Потреперих и устоях на желанието да избърша кожата си. Ако магьосникът бе забелязал това, той не го показа.

— Трябва да определим кой има повече права над нея, Приткин.

— Няма нищо за обсъждане. Пития иска тя да се върне при нея. Бях изпратен да я взема и според нашия договор нямате право да се месите. Тя принадлежи на своите хора.

Нямах идея за какво говори, но беше странно, че е толкова загрижен за бъдещето ми. Никога преди не го бях срещала и това не помагаше на объркването ми, тъй като никой от маговете, които бяха идвали при Тони, не ме бе погледнал и за секунда. Аз бях просто домашният ясновидец на вампира и бях достойна за презрение. Дразнеше ме това, че изгнаници без по-голям статус в магическата общност от мен ме третираха като шарлатанин или циркаджия. Но в момента с радост бих приела презрителното безразличие. Започвах да се чувствам така, сякаш глутница кучета се бореха за кокал, като кокалът бях аз. Не ми хареса, но нямаше какво толкова да направя.

— Тя трябва да остане с тези, които най-добре могат да защитят нея и дарбата й. — Консулът се бе успокоил. Чудех се дали това е естествен талант или нейният двехилядигодишен живот я бе научил на търпение. Може би и двете. — Намирам за интересно, Приткин, че сега твоят Кръг говори за защитата й. Не толкова отдавна ти ни помоли да ти помогнем в намирането й, жива или мъртва, намеквайки, че първото е за предпочитане.

Очите на блондина проблеснаха опасно.

— Не си позволявай да слагаш думи в устата на Кръга! Ти не разбираш опасността. Само Кръгът може да я предпази и да защити останалите от нея.

За пръв път той погледна директно към мен и озъбването му щеше да разкрие кучешките му зъби, ако беше вампир. То ми казваше, че имам още един враг, за когото да се безпокоя. Погледът му ме шибна като с камшик и определено не му хареса това, което видя.

— Било й е позволено да се развива необучена, отделена от всеки, който е можел да я научи на контрол. Това е рецепта за бедствие.

Срещнах тези притворени зелени очи и нещо подобно на страх премина през тях за секунда. Ръката му се придвижи към ножа в канията на китката му и за момент си помислих, че ще го хвърли по мен. Рейф трябва да си е помислил същото, защото се напрегна, но гласът на Консула се намеси преди някой да успее да мръдне.

— Някога Сребърният кръг беше велик, Приткин. Казваш ни, че вие не можете да защитите един от вашите просто, защото тя се е скитала някъде? Толкова слаби ли сте станали?

Лицето му потъмня от гняв, а ръката му продължи да милва ножа, въпреки че си стоеше в неговата кожена кания. Погледнах в тези кристални зелени очи и внезапно картинката ми се проясни. Знаех кой или най-малкото какво е той. Говореше се, че Сребърният кръг имаше група от магове, тренирани в бойни техники, човешки и магически, които налагаха тяхната воля. Маговете при Тони бяха уплашени до смърт от тях, защото те бяха оторизирани да убиват скитащите хора, използващи магия. На маговете, на които им бе писнало от Кръга, не им се разрешаваше да използват магия никога повече; ако го направеха и бъдеха разкрити, това беше смъртна присъда. Но защо Сребърният кръг бе изпратил ужасяващ магически воин след мен? Повечето хора, дори и в магическата общност третираха ясновидците като шарлатани, чиито възможности не бяха по-силни, отколкото тези на вещица от Хелоуин. Те дори не ни забелязваха. Но фактът, че имаше много измамници, не означаваше, че някои от нас не са истински. Чудех се дали Кръгът не е стигнал най-накрая също до това заключение и са решили да елиминират конкурентите на техните сили, започвайки с мен. Звучеше ми като моя вид късмет.

Ако магът ме атакуваше, докато бях под защитата на Сената, бях абсолютно сигурна, че щяха да го убият и да се отърват от него. Дори и Сребърният кръг не можеше да протестира за смъртта на един от членовете си, ако той я беше предизвикал. Това означаваше, че няма да ме убие, но все пак погледнах Томас. Той можеше да ми върне пистолета, когато пристигнахме. Нямаше начин да нараня някого от Сената, дори и да бях достатъчно луда, за да опитам, но поне това щеше да бъде едно малко удобство. Особено ако беше планирал да допусне да влезе маг-воин, въоръжен до зъби.

— Тя вече носи най-голямата ни защитна руна. Тя изтегли сила от всички нас тази вечер; не само вашият вампир участва в спасяването й.

— Не, това бе общо усилие, както трябва да бъде цялото това начинание — намеси се GQ спокойно. Бях изненадана, че някой се осмелява да говори вместо Консула, но никой не го предизвика и дори не изглеждаше да го намират странно. Може би Сенатът бе демократична група, но ако бе така, то това бяха първите вампири, които отговаряха на това описание. Йерархията при Тони бе базирана на силата, с горе-долу единствено правило „правото е на страната на силния“. Другите фамилии бяха същите, доколкото бях запозната. Сенатът управляваше, защото те бяха достатъчно силни, че да уплашат дори вампири като Тони, което означаваше, че червенокосият не бе толкова безобиден, колкото изглеждаше или да го бяха изяли жив преди години.

За моя изненада, GQ показа, че съзнава, че съм в стаята, вместо да говори за мен сякаш бях част от мебелировката. — Позволи ми да ти се представя. Аз съм Луис-Цезар — каза той, правейки изключително добър поклон. — На вашите услуги, мадмоазел.

Очите му бяха напрегнати, когато ме погледна, но гласът му намали малко остротата на погледа му. Вече нямах впечатлението, че съм част от менюто му.

За разлика от повечето жени от 21-ви век, знаех точния отговор на формален поклон. И гувернантката, и главният възпитател Тони ме научиха да се държа така, сякаш бях родена през викторианската ера, така че можех много добре да правя реверанс. Мислех си, че съм забравила по-голямата част от по-ранното ми обучение, но нещо в Луис-Цезар ме предизвика да си го спомня. Той пропусна несъмнено забавната гледка как се опитвах да изпълня стандартите на бавачката в покрити с кръв, високи 4 инча, ботуши и микромини, защото отново гледаше към Консула. Толкова бях фокусирана върху сцената на високата маса, че за малко да пропусна втория опит за покушение над живота ми. Първата улика бе, когато вълна от сила ме удари сякаш пясъчна буря експлодира отнякъде. Горещи, вонящи прашинки опариха бузите ми за секунда преди Томас да избута Рейф настрани и да се хвърли към мен, толкова силно, че да изкара въздуха от дробовете ми, когато се ударихме на пода. Бях с лицето нагоре, което ми позволи да видя как двама от пазачите на залата стояха неподвижно в центъра на стаята, а плътта им се изпаряваше от костите сякаш бе изядена от невидими насекоми. Секунда по-късно оголените скелети се срутиха на пода, сърцата и мозъците им изчезнаха заедно с останалите меки тъкани.

Трудно можех да видя случващото се после, защото нищо от него не бе с нормална човешка скорост, а Приткин бе на пътя ми. Той се бе присвил до мен с отвратително изглеждащ нож в едната ръка и пистолет в другата. Друг нож и няколко малки шишенца се носеха във въздуха до главата му, сякаш подети от невидими течения. За секунда си помислих, че е решил да ме убие пред очите на целия Сенат, но той не гледаше към мен. Статуята, която бях видяла при вратата по-рано, неочаквано бе до нас. Въпреки факта, че имаше само неясни вдлъбнатини за очи, гледаше към Приткин, сякаш очакваше заповеди. Разпознах какво бе това, което бях видяла да се движи, въпреки че никога не бях виждала такова нещо преди. Големите4 плашеха магьосниците, които Тони наемаше, малко по-малко, отколкото маговете воини. Те бяха глинени фигури, съживени от древната Кабала магия. Първоначално те изпълнявали поръчки на равини, които били достатъчно силни, че да ги създадат. Може би някои все още го правеха, но в днешни дни повечето служеха на рицарите, както наричаха маговете-воини.

Приткин ме посочи и гулът обърна празния си поглед към мен.

— Защитавай я!

Големът зае неговото място, а празните му очи се фиксираха върху мен, докато неговият господар се присъединяваше към битката. Погледнах настрани от съществото, от което ме побиваха тръпки повече, отколкото от убийците, и видях как Джак обикаляше около един от останалите двама стражи. Пазачът издаваше ръмжене, идващо ниско от гърлото му като животно, но Джак изглеждаше като дете в Коледната утрин, със зачервени бузи и светнали очи. Той отпрати Приткин с нетърпелив жест, който казваше „Този тук е мой“.

Останалият пазач вече бе извън играта, дерейки с нокти гърдите си, където кръв бликаше около рапирата, с която бе промушен, сякаш тежката му ризница дори не бе там. Нейното острие стърчеше около фут от гърба му, проблясвайки в матово червено на трептящата светлина на свещниците. Винаги съм си мислила, че рапирите са изящни оръжия, почти женствени, когато ги бях гледала по филмите, но очевидно бях сгрешила. Тази имаше ужасно острие, сякаш двуостра кама бе разтегната до инч широчина и три стъпки дължина. Докато се борех да си поема въздух, Луис-Цезар я издърпа от гърдите на вампира и със същото плавно движение го обезглави. Това бе извършено с такава скорост, че за момент се заблудих, че той пропусна. След което главата падна от врата и се затъркаля по пода.

Клепачите на вампира потрепваха и зъбите му бяха оголени, когато главата се търколи и спря на не повече от фут пред мен; истинско чудо бе, че шлемът още беше на нея. Кълна се, че устата помръдна, захапвайки празния въздух сякаш се опитваше да достигне врата ми, дори и когато кръвта му се разливаше около него в разширяващо се петно. Трябва да съм издала някакъв приглушен звук или нещо друго, защото големът възприе главата като заплаха и бързо я изрита настрани. Това би било мило, освен че той надцени тежестта й и я запрати така, че прелитайки над масата на Сената тя тупна глухо в стената зад старателната прическа на красавицата.

Следа от кръв обезобрази повърхността на масата пред нея и множество капки изпръскаха косата й, където заблестяха като малки рубини. Тя измъкна главата изпод масата и учтиво я предложи на компаньона си, който също толкова учтиво отказа. Той беше зает да почиства масата, обърсвайки с ръцете си разлятата кръв. Капките се спускаха да срещнат дланта му, сякаш те бяха желязо, а тя — магнит. Както се случи и с Томас по-рано, те изчезваха в кожата му като лосион.

— Тези неща са доста изморителни — каза той разговорливо и красавицата кимна в една от паузите, докато лижеше лъскавия гръбначен мозък, който се бе показал от счупения врат на нейната награда.

Трябваше да затворя очите си за момент и да се опитам да не повърна, но пък поне не крещях. Първо, това нямаше да изглежда силно, ако се случеше пред очите на Сената, а това беше лошо. Второ, гърлото ми все още бе възпалено, поради факта че едва не бях удушена малко по-рано. Трето, не ми достигаше въздух, благодарение на тежестта на Томас. Опитах се да го избутам на една страна, но беше сякаш се опитваш да преместиш мраморна статуя. Той само ме притисна по-силно надолу, докато не извиках от болка; тогава тялото му омекна, разтапяйки се срещу мен, сякаш бе топла сатенена завивка. Трябваше да бъде успокояващо, като се изключи факта, че не можех да дишам или да помръдна, а Джак и останалият пазач се бяха приближили прекалено близко.

Не разбирах защо още никой не е убил останалия пазач, особено откакто бе изкарал огромната си бойна брадва и ме гледаше с целенасочена концентрация, която повечето момчета пазеха за канала Плейбой. Ако Сенатът ме искаше мъртва, не беше ли по-лесно да оставят Тони да свърши това? А ако не искаха защо Луис-Цезар не повтореше представлението си от преди малко вместо просто да стои там? Вероятно си мислеше, че пазачът никога нямаше да мине покрай Приткин, Рейф и Томас, но аз не бях толкова сигурна. Острието на брадвата ми изглеждаше ужасно остро, а знаех колко бързо могат да се движат вампирите. Всичко, от което се нуждаеше стражът бе частица от секундата и аз щях да бъда главното блюдо за мис Джорджия 1860, когато привършеше с мезето си. Но никой не направи нищо, освен Томас, а той просто се плъзна по-нависоко по тялото ми до мястото, където можеше да опише детайлно дантелата по сутиена ми, ако някой го бе попитал. Той изглеждаше спокоен, но можех да усетя ударите на сърцето му по кожата си. Не беше много успокояващо да знам, че той също се тревожи.

Погледнах покрай тъмната му коса към мястото, където пламъкът на свещите играеше по огромното острие на брадвата, което беше на около четири ярда от нас. Докато гледах, пазачът ме нападна, скърцайки със зъби като приклещен тигър и всичко свърши толкова внезапно, колкото и започна. Джак беше ивица от грозна, тъмно зелена материя и проблясък на бледи ръце. Премигнах и пазачът бе на земята, крайниците му бяха приковани в подлежащия камък от четири големи ножа. Два от тях бяха реални неща със стари, дървени дръжки, сякаш биха могли да бъдат кухненски прибори. Останалите два бяха блестящи сребърни парчета, принадлежащи на мага, който ги извика обратно при себе си с жест, след като Джак вече беше взел контрол над пленника. Те се изтръгнаха от вампира с чудесно доловим звук и полетяха към него, единият влезе в канията на китката, а другият изчезна в ботуша му. Дори не си даде труд да използва този на кръста му. Той и големът се отместиха, за да може Томас да ме издърпа на краката ми. Въпреки че помогна да се спаси живота ми, очите му бяха студени, когато ме погледна, като парченца зелен лед.

Консулът изглеждаше абсолютно спокойна въпреки бъркотията, но леко мръщене помрачаваше иначе перфектното й лице.

— Внимавай, Джак! Искам отговори, а не труп.

Джак й се усмихна блажено.

— Ще имаш и двете — обеща той и се наведе над тялото. Бързо погледнах настрани, но чух разкъсването на плътта и чупенето на костите. Предположих, че си вземаше ножовете обратно, чупейки крайниците на жертвата по време на действието. Преглътнах трудно няколко пъти. Бях забравила колко интересен може да бъде дворцовия живот.

— Както казвах, мадам, мадмоазел не изглежда много добре. Може би бихме могли да й обясним нещата, след като й дадем шанс да отдъхне?

Луис-Цезар говореше така, сякаш събитията от последните няколко минути не се бяха случили. Междувременно Джак бе взел комплект от блестящи хирургически инструменти от чантата, която извади от джоба си. Той ги подреди бавно отстрани на неговата бореща се жертва, издавайки нежен, кискащ се смях. Супер; най-накрая някой се забавляваше.

— Нямаме време за губене, както знаеш, Луис-Цезар.

— Ма шери мадам, ние имаме цялото време на света… сега. — Те си размениха поглед, но не можех да го интерпретирам. — Ако мога да предложа, бих могъл да обясня на мадмоазел Палмър нашата дилема и да докладвам, преди да се съмне. Това би ви дало време да завършите… разпита.

Той ме погледна и паниката ми да бъда насаме с някой, който току-що бе нанизал могъщ вампир, сигурно се бе изписала на лицето ми. Той бързо добави:

— Рафаел може да ни придружи, разбира се.

Не ми хареса факта, че той ме разчиташе толкова лесно, но знаейки, че с нас щеше да дойде и приятел, се почувствах по-добре. Или поне докато не видях Джак да издърпва от отворения сега корем на вампира дълга, блестяща връв от черва, диплейки ги като корда наденици над ръката му. Той спря, за да оближе пръстите си подобно на дете със сладолед, след което погледна нагоре и ми намигна. Тръпки ме побиха по кожата между раменете ми, сякаш опитвайки се да пропълзят нанякъде. Реших, че този разговор няма да ми хареса, независимо кой е въвлечен в него.