Докосни мрака

7

Опасното положение, в което се намирах, не бе толкова шокиращо. Сенатът разполагаше с достатъчно пари да наеме създател на стражи, който да създаде защити около всеки прозорец и врата в МАГИЯ, които вероятно предпазваха и транспортните им средства. Първоначално се впечатлих, че Били Джо толкова бързо ми донесе ключове за кола, но когато стигнах гаража, видях, че там има цяла дъска, на която те си висяха, от вътрешната страна на вратата. Това, както и фактът, че никой не охраняваше вратата, говореше за качеството за защитите. Вероятно бях преминала през повече от една от тях, докато изпълзявах през прозореца на банята, минавах през вратата на гаража и открадвах прекрасен черен Мерцедес, но въпреки всичко трябваше да им отнеме доста повече време да ме проследят.

Добрите „стражи“ бяха много по-добри от алармените системи, защото даваха основна информация за това кой ги беше пробил — човек или не, аурен отпечатък — и ако стражите бяха достатъчно добри, то скоро можеше да очакваш гости в дома си.

Но въпреки това стражите не казваха къде е отишъл нарушителя, след като той или тя са напуснали, освен ако не става въпрос за наистина сложен, скъп свръх страж, който е бил изработен от майстор — създател на стражи. Тъй като членовете на Сребърния кръг бяха тези, които лицензират създателите на стражи, за тях не би било трудно да намерят най-добрите в бизнеса, които да изработят защитите им, а те използваха сградата на МАГИЯ, колкото и всеки друг. Но дори и най-добрите възможни стражи не можеха да кажат къде точно може да бъде намерен човека, независимо дали следата е топла или студена. Иначе аз никога не съм успявала да избягам от наемниците на Тони за достатъчно дълго време, за да се изхабят заклинанията му. Така че вампирите биха могли да знаят, че съм във Вегас, но трябваше да им отнеме часове, за да локализират точното място. Някой, който ме познаваше добре и знаеше, че Джими е тук, трябва да им е казал къде да ме търсят. Иначе те биха проверили летището и щяха да се чудят за отсъствието ми там. Разговорът ми с Рейф щеше да е доста неприятелски, ако изобщо го видех отново.

Джими си събра акъла, отърси се от хватката ми и хукна към изхода на залата. Сребърен облак се спусна от тавана и се отправи след него, точно когато служебната врата зад нас се отвори от външната страна с ритник. Толкова за това да алармираме хората. Дори не се обърнах, а се затичах надолу по коридора след изплъзващия ми се пленник. Нямаше начин да го оставя да се измъкне, докато се оправям с хората на Сената.

Чух как Приткин изпсува, но дотогава вече бях стигнала вратата на стаята с камерите и я затръшнах зад себе си. Тъй като вратата щеше да ги задържи за около секунда, трябваше да намеря Джими бързо. Игнорирах въпроса на полуоблечения мъж в демонски костюм, заобикаляйки пейките и отворените чекмеджета, и се спуснах към изхода. Порив на топъл пустинен въздух разроши косата ми, когато се подадох навън, и се огледах, за да видя, че вече съм извън сградата. Бях от страната на място, където натруфената украса на фасадата водеше към обширен асфалтов парцел, който беше заобиколен от ограда от вериги. Вероятно бях на мястото, където служителите паркираха. Изпсувах, защото щеше да бъде трудно да намеря Джими сред множеството редици превозни средства, но тогава го видях да се насочва към задната страна на паркинга. Блестящият облак на Били го следваше като неуместен ореол.

Извадих пистолета и продължих преследването. Все още се съмнявах дали ще мога да убия някого, дори и някой, който го заслужаваше толкова много като Джими, но определено можех да го раня. А това щеше да даде време на Били Джо да изпробва нашите умения за обсебване. Преминах през редиците от коли с убийствена скорост, след като проверих дали предпазителят все още е спуснат. Нямаше да е забавно да спестя неприятностите на всички като се застрелям.

Не бях изминала и половината път покрай редицата, когато чух как вратата зад мен се отвори толкова силно, че можеше да бъде изтръгната от пантите. Беше достатъчно странно, че в същия момент Джими, вместо да запази скоростта си, намали и спря на няколко метра пред мен. Помислих си, че е стигнал до колата си и че се опитва да я отвори с осакатените си ръце, но минута по-късно осъзнах, че това, което беше намерил, стоеше пред него. Няколко дузини грозни типове изникнаха на паркинга така, както бостанското плашило се подаваше над житно поле. Не си губех времето да броя, но поне пет или шест от тях бяха вампири. Как по дяволите Джими щеше да се справи със засадата?

Забавих тичането си и спрях в момента, в който позната стоманена ръка се обви около талията ми. Това беше някак си иронично, наистина. Бях прекарала много повече време, отколкото ми се искаше, да фантазирам, че съм в ръцете на Томас, но сега, когато бях прекарала по-голямата част от нощта в прегръдката му, това вече бе минало. Приткин се появи в момента, в който Томас ме дръпна назад. Той беше извадил пистолета си и ме гледаше с нещо, подобно на омраза в ясните си очи.

Аз се стреснах, но осъзнах, че той в действителност гледа зад мен. Силен скърцащ и пукащ звук се понесе от мястото, където стоеше Джими, сякаш гора от дървета бе решила да се сгромоляса наведнъж и аз вдигнах погледа си.

— Сигурно ме занасяш! — това беше всичко, което успях да чуя преди Томас да се хвърли върху мен и да паднем на земята. Ожулих ръцете си в асфалта, загубвайки още малко кожа, но по някакво чудо все още стисках пистолета. Дам, определено това вече го бях преживяла.

Опитах се да видя малко от това, което се случваше пред мен през завесата от коса на Томас. Повечето от сбирщината на Тони си имаха прякори. Мисля, че това е някакво неписано гангстерско правило, тъй като фактически всеки прякор бе свързан или с любимо оръжие, или с най-запомнящата се физическа черта. Алфонс беше „Бейзбол“ заради това, което можеше да прави с бухалката и то не точно на игрището. Винаги съм считала, че прякорът на Джими произлизаше от външния му вид, той приличаше на плъх, или от личността му. Бях грешала. Изглежда, че Джими полусатирът беше и Джими плъхолакът. Или нещо подобно. Превръщачите не ми бяха специалност, но никога не бях виждала нещо като това. Присвих очи. Никога не бях чувала за нещо подобно. Вероятно за добро, тъй като всеки, който се бе срещал с това нещо, би поискал да го забрави възможно най-бързо.

Каквото и да беше, то имаше гигантско, покрито с кожа тяло, което изглеждаше така, сякаш си сменяше козината на петна. Тясната му глава имаше кози рога, големите му, нащърбени зъби бяха с цвета на ръждясала клоака, а розовата му опашка беше толкова дебела, колкото тази на теле. Имаше кози копита на задните си крака и вонеше до небесата. И в каквото и да се бе превърнал Джими, в Данте явно имаше семейственост, защото цяло племе от негови роднини го заобиколи.

Мозъкът ми продължаваше да казва на очите ми, че това са халюцинации. Номер едно, сатирите са магически същества и като такива се предполага, че са имунизирани срещу ухапвания от превръщачи, така че това, което виждах беше технически невъзможно. Номер две, защо цяла група от някакви си превръщачи би работила за Тони? Този вид сътрудничество просто не се случваше; всеки знаеше това. Но беше трудно да се спори с очевидното — твърди черни мустаци мърдаха на няколко крачки по-напред.

— Плъхове.

Отне ми секунда, за да осъзная, че Приткин коментираше вида на превръщачите, с които си имахме работа, а не показваше меко раздразнението си.

Добре, бях права. Точка за мен. Бях объркана, защото ДНК-то на превръщачите се бе смесило с гените на сатирите в доста интересна комбинация. Джими — предполагах, че това е той, защото съществото носеше останките от единствения му стилен костюм — беше сиво-бяла грамада от козина, със седемсантиметрови нокти, подаващи се от жилестите му, мускулести ръце. Промяната изглежда беше излекувала ръцете му. Те все още бяха кървави, но изглежда, че можеха да функционират. Още нещо се бе променило. Той никога не е изглеждал заплашително в предишната си форма — това беше една от причините, поради която бе добър убиец, хората обикновено го подценяваха — но той се справяше много добре в сегашния си вид. Аз бях въоръжена, но Томас беше блокирал и двете ми ръце, а пистолетът беше под мен. Джими стоеше точно пред мен, а аз не можех да направя нищо повече, освен да гледам в малките му, светещи, кръгли очи.

Не бях щастлива, но и никой не беше. Приткин не даваше вид да се тревожи за закона за огнестрелните оръжия, а просто беше метнал върху колекцията си едно кожено яке. Той носеше пушка в едната и пистолет в другата ръка и беше насочил и двете към Джими. Луис-Цезар беше измъкнал рапирата си, което изглеждаше доста странно, имайки се предвид, че се бе облякъл в по-нормално изглеждащи дрехи за пътуването си извън МАГИЯ. Носеше плътно прилепнала тениска и чифт джинси, които бяха толкова избелели, че изглеждаха почти бели. Те прилепваха към тялото му толкова плътно, че можеха да бъдат и нарисувани, и аз реших, че преди бях направила грешка; съвременните дрехи разкриваха перфектно физиката му. Той оглеждаше превръщачите, сякаш опитвайки се да реши кой да насече първо. Те май си мислеха същото, защото вниманието на повечето от плъховете бе фокусирано върху него вместо върху мен.

— Томас, заведи мадмоазел Палмър в апартамента й и се увери, че е настанена удобно. Ние ще дойдем скоро.

Луис-Цезар звучеше толкова спокойно, сякаш всичко, което планираха с Приткин, бе да изпият няколко питиета и може би да поиграят малко Блек Джек.

Наистина се бях изморила от хора, които постоянно ми дават нареждания.

— Не! Няма начин да си тръгна, докато…

— Аз ще я заведа — каза Приткин в момента, в който и аз проговорих, и тръгна към мен в нещо, подобно на танцова стъпка, която му позволяваше да държи оръжията си насочени към групата плъхове и съпровождащите ги вампири. Бях готова да му кажа да върви по дяволите — никъде нямаше да ходя с него и неговия арсенал, — когато Томас ме вдигна и започна да ме избутва назад.

— Томас, пусни ме! Ти не разбираш, търся го от години…

Със същата сила можех и изобщо да не си давам труда да говоря, защото той не ми обърна внимание, а да се боря, беше загуба на време. Предадох се и вдигнах пистолета си, надявайки се, че малкото разстояние щеше да компенсира лошия ъгъл и щях да успея да прострелям поне няколко пъти Джими. Съмнявах се, че ще успея да нанеса някаква по-сериозна вреда, както поради липсата ми на умения, така и защото превръщачите бяха известни със своята издръжливост, но всичко, от което се нуждаех, бе да го забавя достатъчно, за да може Били да направи неговото нещо. Той можеше да открие това, което исках да зная и да ме осведоми по-късно. Но преди да успея да стрелям, Томас ме прегърна с едната си ръка, а с другата измъкна пистолета ми. Вече наистина започваше да ми писва да прави това, но въоръжена или не, нямаше да се откажа. Това може би беше последния ми шанс да се разплатя с убиеца на Джени и нямаше да го пропусна.

— Били Джо какво, по дяволите, чакаш? Направи го вече!

Реещия се облак се сгъсти и се спусна върху Джими като камък. Томас се опита да ме избута настрани, но аз се заборих. Той не искаше да ме нарани и това го забави за малко. Измина не повече от секунда; след това Били Джо изхвърча от Джими, сякаш беше изстрелян от оръдие и излетя директно към мен. Не му се противопоставих, защото си помислих, че може би няма достатъчно енергия за обсебването и се нуждае от ново изтегляне, за да го завърши. Но силата продължи да ме притиска, докато не си помислих, че ще ме удуши, сякаш той бе по-силен от обикновено и сякаш нямаше достатъчно място за двама ни под кожата ми.

Нямах достатъчно време да помисля, камо ли да реагирам, преди огромна експлозия да ме разтърси отвътре, сякаш се бе получил пробив в кабината на пътнически самолет. Усетих как нещо се разкъсва и си помислих, че това беше блузата ми или каквото беше останало от нея. Инстинктивно я сграбчих, тъй като трябваше да изхвърля унищожения си сутиен, но пръстите ми не напипаха познатите извивки под спандекса. Вместо това пръстите ми се плъзнаха по износени панталони. Погледнах надолу, за да видя върха на главата си. Премигнах, но гледката не се промени: все още притисках силно гърдите си. Чувствах се абсолютно дезориентирана, но нямах време да се справя с това, защото Джими реши да се хвърли към мен и целият ад се изсипа на главата ми.

Джими се понесе като хала срещу мен, буквално, захапвайки ръката ми с подобните си на ножове зъби. Изпищях и хвърлих тялото, което носех на земята. Имах време да видя чифт огромни сини очи, които ме гледаха изумено, преди Джими да започне да разтърсва главата си, опитвайки се да ми откъсне ръката. Реагирах, без да мисля, отдръпвайки се от разкъсващата болка и гледайки шокирано как тялото му се плъзна покрай мен и се удари в близката кола. Да го хвърля беше невероятно лесно, сякаш не тежеше повече от една кукла.

Огледах се наоколо и изглеждаше така, сякаш всеки се движеше на забавен кадър. Видях как Приткин направи дупка с размери на баскетболна топка в нещастната кола, пред която Джими стоеше, преди да го запратя във въздуха. Можех да видя експлозията, която изригна от дулото на пушката, и стъклата, които се пръснаха от предното стъкло на автомобила и започнаха да падат на земята толкова бавно, сякаш бяха листа, падащи от дърветата. Приткин се обърна извънредно бавно да посрещне прилива от космати тела, които се носеха срещу него в лек галоп вместо на пълна скорост.

Единственият човек, който се движеше нормално, беше Луис-Цезар, който прободе един плъх в сърцето и, докато гледах, издърпа острието, за да го забие в друг.

— Не ме ли чу? Махни я от тук!

Той ме гледаше и аз премигнах, докато се чудех за какво говори. Тогава той измъкна къс нож за хвърляне, който изпрати в гърлото на плъх, който по някакъв начин се беше промъкнал покрай тялото, което лежеше в краката ми. Ножът се заби във врата му и той изпищя, драскайки към него с ноктите си, които бяха толкова дълги, че раздираше с тях собствената си плът. Аз отвърнах поглед от този, който ме атакува и се облещих при вида на собственото ми тяло, лежащо на асфалта.

Най-накрая забелязах, че ръката, която Джими се бе опитал да откъсне, не беше моята. Усетих болката, видях кръвта, но плътта под съсирената кръв беше светла, с цвят на мед, тен, който не можех да придобия, освен ако някой не ме напръскаше със спрей. Ръката бе с дълги пръсти и мускулеста, а гърдите, които вървяха с тази нова ръка, бяха плоски като на мъж. Отне ми няколко секунди да осъзная, че тялото беше мъжко, облечено в мрежестата риза на Томас и неговото дочено яке. Заклатушках се към близкия Фолксваген и тялото се изправи на краката ми.

— Каси, къде си?

Сините ми очи проблеснаха от гняв и може би страх. Беше трудно да кажа; не можех да разчета собственото си изражение.

— Отговори ми, по дяволите!

Коленичих до това, което трябваше да бъде моето тяло и се вгледах в тези познати очи. За секунда лицето ми изглеждаше грешно, докато не осъзнах, че виждам себе си по начина, по който другите го възприемаха, а не като отражение в огледалото. Нямаше начин да го отрека: по някакъв начин се бях оказала в тялото на Томас. Което водеше до въпроса кой, по дяволите, беше в моето?

— Кой си ти? — Сграбчих ръката си, опитвайки се да не забелязвам, че Джак беше прав относно гардероба ми напоследък, а тялото ми нададе писък.

— Пусни ме, по дяволите!

Ако сините очи можеха да изпускат искри, то моите се справяха много добре.

— Кой си ти? Кой е там?

Преди да мога да отговоря, Джими се отърси от удара, който му бях нанесла, и се втурна отново към нас. Имах достатъчно време да извадя пистолета на Томас от колана и да го застрелям. Видях върху гърдите му да разцъфва пурпурно цвете, малко под сърцето, ако сърцето на плъховете бе на същото място като човешкото, но той продължи да се приближава. Прострелях го отново, този път в ръката. Това беше грешка, аз се целех в главата му, но можеше да се окаже положително, защото той беше в процес на вдигане на пистолет. Изпусна го и се хвана за гърдите, докато аз коленичих, чудейки се къде има още скрити оръжия в останалите части на костюма му. Той спря на няколко стъпки от мен, давайки ми достатъчно време да довърша започнатото, но не гледаше към мен.

— Отзови приятеля си горила или никога няма да намериш баща си. — Гласът безсъмнено беше на Джими, така че научих още едно нещо — превръщачите можеха да говорят в променената си форма или поне полусатирите можеха.

— Какво? — Отпуснах пръста си от спусъка и Джими ми хвърли злобен поглед.

— Не говоря на теб. — Той погледна надолу към който и да беше в тялото ми и се намръщи. — Можем да направим сделка, не бъди глупава — отзови го. Тони никога няма да ти каже каквото искаш. На него му харесва Рог да бъде там, където си е.

— Баща ми е мъртъв. — Не можех да разбера на какво си мислеше Джими, че играе, но то определено не действаше.

Той изглеждаше вбесен, въпреки че това можеше да се дължи на кръвта, която течеше измежду пръстите му и капеше по асфалта.

— По дяволите, не говоря на теб!

Една експлозия ме накара да вдигна погледа си и видях, че Приткин и Луис-Цезар са заети. Шест космати тела се търкаляха на паркинга, прострени върху колите и паднали на земята, но приблизително същият брой бяха все още в движение. Луис-Цезар методично заколи двама от тях, докато избягваше свистящите нокти, които се опитваха да го обезглавят. Приткин беше абсолютно разярен и ако можех да съдя по лицето му, се наслаждаваше на всяка една минута от боя. Той взриви друга кола, стреляйки през огромен плъхолак, който изненадано погледна надолу към липсващата си средна част, преди да се строполи. След това той спря друг превръщач, който скочи към него от покрива на един миниван, като му изкрещя нещо, което го накара да избухне в пламъци във въздуха. Пламтящи парчета заваляха върху щита на Приткин — можех да видя как заблестяваха в електрическо синьо, когато се удряха в него, но никое не успя да премине през щита.

Не можех да повярвам, че никой от бара не бе привлечен от шума. Изстрелите от пистолетите не бяха никак тихи, нито пък сумтенето, писъците и шума от схватките, които ги съпровождаха. Беше също така странно, че вампирите не атакуваха, но и не си бяха тръгнали. Петима от тях стояха наоколо, наблюдавайки екшъна, сякаш чакаха нещо.

— Томас, зад теб! — Луис-Цезар прескочи тялото на огромен плъх, който стоеше пред него, и се спусна към мен. Неговото изражение и проклятието, което дойде отзад и бе изречено с гласа ми, ми казаха, че съм избрала крайно неподходящо време, за да се разсейвам. Обърнах се и видях, че Джими беше сграбчил тялото ми за косата и беше притиснал към гърлото ми един от седемсантиметровите си нокти.

— Казах ти да я махнеш от тук!

Луис-Цезар гледаше Джими, но говореше на мен. Или по-скоро на Томас, само дето той не си беше „вкъщи“. Не се притеснявах особено за вампира, който стоеше отстрани; нокътят, който беше очертал тънка линия около гърлото ми, беше приковал цялото ми внимание.

Поток от изключително цветисти проклятия се изля от устата ми, някои от които звучаха доста познато. Е, поне вече знаех кой се намира в тялото ми.

— Млъкни, Били! Не прави нещата по-лоши.

Сините очи се разшириха и се фокусираха върху мен.

— Чакай малко, ти си там? Мили Боже, помислих си, че си мъртва, помислих си, че…

— Казах, млъкни!

Не бях в настроение за една от високопарните речи на Били и трябваше да помисля. Окей, едно по едно. Нямаше да ми е от особена полза да открия как да си върна тялото, ако междувременно гърлото ми бе прерязано, така че сега трябваше да се справя с Джими, а след това щях да откачам.

— Какво искаш, Джими?

— Тихо, Томас! Нанесе достатъчно вреди тази вечер. Аз ще се оправя с това.

Луис-Цезар изглеждаше така, сякаш не се интересуваше от това какво се случва, но бях сигурна, че нямаше да му отнеме много време, за да се включи в екшъна, ако бе необходимо.

— Млъкни — казах му, а изражението на скептичност, което премина през лицето му, щеше да бъде забавно при други обстоятелства. — Хайде, Джими, какво искаш, за да… я… пуснеш? Искаше сделка, спомняш ли си? Беше сюрреалистично да седя там в тялото на някой друг и да споря с гигантски плъх, но всичко, което можех да видя бе тялото ми с ужасеното изражение на Били. Не можех да разчитам на него да ни измъкне от това: той никога не го бе правил, преди да свърши удавен като изхвърлено котенце.

— Искам да се измъкна оттук жив, какво мислиш?

Джими гледаше към вампирите, но не от моята страна, а към тези, които се размотаваха около битката. Окей, може би все пак не бяха негови приятели.

— А това сладурче ще дойде с мен. Тони ще забрави за малкия ни проблем, ако му заведа Каси и точно това ще се случи.

— Няма начин. — Нямаше да стоя там и да позволя на Джими да ме отведе. Никоя то фантазиите ми за тялото на Томас не включваше постоянното му обитаване. — Опитай пак.

— Добре, добре. Какво ще кажеш за това да й прережа гърлото? Това повече ли ти харесва? Тони я предпочита жива, но се обзалагам, че дори мъртвото й тяло ще ме избави от неприятностите.

— Ако я нараниш, кълна се, че смъртта ти ще отнеме дни и че ще се молиш за нея преди тя дойде. — Луис-Цезар звучеше абсолютно убедително, но убиването на Джими, колкото и бавно да бе, нямаше да ме върне към живота.

— Мисля, че не схващаш, Джими. Единственото нещо, заради което още си жив, е Каси. Така че ако я убиеш, ние ще се справим с теб преди Тони.

— Така че какво? Да я пусна, след което вие така или иначе ще ме убиете? Не мисля така.

— Трябва да си припомниш, че има много начини за умиране — вмъкна Луис-Цезар и ми идеше да го сритам.

— Колко пъти трябва да ти казвам да млъкнеш, по дяволите!

Чух наченките на паника в гласа ми и се насилих да се успокоя. Ако сега изгубех контрол, нямаше начин Хубавото момче и Рамбо да преговарят, за да ни измъкнат. Особено откакто изглеждаше, че Приткин бе изчезнал, вероятно преследвайки някой плъхолак.

— Ще си поговорим, когато това свърши — каза тихо Луис-Цезар. — Не знам какво не е наред с теб…

— Точно. Не знаеш. Наистина, наистина не знаеш.

Усмихнах се на Джими, но изглежда това само го разстрои. Открих защо секунда по-късно, когато порязах устната си на кучешки зъб. Кучешките зъби на Томас се бяха показали изцяло, но аз не знаех как да ги прибера. Супер, щях да се пазаря за живота си, фъфлейки — това бе точно моят тип късмет.

— Добре, какво ще кажеш за това, Джими? Ти ни връщаш Каси, а ние ти даваме преднина. Да кажем два часа? Дори обещавам да разсея вампирите ей там за достатъчно дълго време, че да избягаш. Това са момчетата на Тони, нали? Те стоят там и чакат да те убием или да те довършат, ако успееш да ни се измъкнеш. Но ние можем да ги държим заангажирани и далече от теб, докато избягаш. Сега, това е честно, нали?

Джими облиза мустаците си с дълъг, блед език и малките му, плъхски уши помръднаха.

— Вие бихте казали всичко, за да си я върнете, и след това ще ме убиете или ще ги оставите те да го направят. Освен това, ако не я заведа на Тони, така или иначе съм мъртъв.

Подсмихнах се.

— Откога превръщачите приемат заповеди от вампири? Не мога да повярвам, че си се подмазвал през всичките тези години.

Джими изхленчи; май го ударих по болното място.

— Идва нов ред, вампире, и много неща ще се променят. Скоро може ти да изпълняваш нашите заповеди.

Отстъпих. Исках да засегна гордостта му, а не да го предизвикам да направи нещо глупаво.

— Може би, но няма да е добре, ако ти не го доживееш, нали? Ти не ме познаваш, така че не можеш да ми вярваш. Но ще повярваш ли на думата на Каси? Какво ще кажеш, ако тя гарантира доброто ни поведение?

Джими изглеждаше раздвоен, сякаш наистина искаше да ми повярва и аз знаех защо. Раната от куршум в ръката му не изглеждаше толкова зле, но нараняването в тялото му беше друго нещо. Дългата бяла ивица от козина отпред имаше разширяващо се червено петно, а дишането му бе затруднено и леко клокочещо. Десет към едно, че бях уцелила белия му дроб, и дори един превръщач щеше да има проблеми с излекуването му.

— Хайде, Джими. Това ще е най-добрата оферта, която ще получиш.

— Кажи на твоите хора да се отдръпнат назад, ако искаш да има сделка или тя умира.

Той се изплю на земята до краката ми, за да подчертае заплахата, и в слюнката му имаше кръв. Времето на Джими изтичаше и той го знаеше, както и аз. Мустаците му потрепваха и осъзнах изненадано, че дори мога да помириша страха му. Това беше толкова реално, че имах чувството, че мога да го вкуся, подобно на вино.

Вкусът му бе мускусен със сладък оттенък, въпреки че последното може би се дължеше на кръвта. Сега, когато бях открила усилените сетива на това тяло, те се оказаха доста разсейващи.

Внезапно осъзнах, че Луис-Цезар не беше ядосан; той беше бесен: къкрещ, пиперлив аромат се изливаше от него на вълни и имах чувството, че колкото той бе насочен към мен, или по-скоро към Томас, толкова и към Джими. Той се смеси с безбройните миризми, които внезапно ме връхлетяха отвсякъде: слабият, отдалечен полъх на течащите под земята канали, дизеловите пари и цигарените угарки от паркинга, вонята на кисело зеле в Думпстер… От друга страна моето тяло ухаеше добре, наистина добре и първоначално си помислих, че това е, защото ми е познато. След това шокирано осъзнах, че в действителност мирише подобно на любимо ястие, горещо и свежо и готово за ядене. Никога не съм си мислила, че кръвта ухае сладко като топъл ябълков пай или димящ сайдер в студен ден, но сега си го мислех. Почти можех да вкуся кръвта, течаща под тази гореща кожа и да усетя колко сладко би било да се стича в гърлото ми. Идеята, че мириша като храна за Томас, ме изуми толкова много, че не видях какво се случва пред мен, докато то не беше наполовина приключило.

Задушлив облак от син газ се издигна около нас, засенчвайки паркинга и карайки очите ми да запарят. Няколко изстрела прозвучаха и чух как Луис-Цезар извика на Приткин да остане долу. Помислих си, че той се страхува, да не би маниакът, който бе заобиколил, за да дойде да се включи в битката от нов ъгъл, да удари мен вместо Джими. Тъй като аз споделях това мнение, не се намесих. Бях решила да нагазя в синия облак и да се опитам да се открия, преди да са ми прерязали гърлото, но тогава тялото ми изпълзя от вредния облак, плачейки и борейки се за въздух. Не разбирах какво не е наред с него, нямах проблеми с дишането, докато не си спомних, че Томас нямаше нужда да диша и че през цялото време, докато бях в него, не бях дишала. Това ме накара да се задъхам като риба на сухо, докато собственото ми тяло изпълзя и ме хвана за глезените.

— Помощ!

— Добре ли съм?

Паднах на колене, почти съборвайки и двамата, и започнах да го опипвам.

— Кажи ми, че не си оставил да ми прережат гърлото!

Едва говорех, тъй като усещах сърцето си в гърлото, но освен тънката рана на изтормозеното ми гърло и смаяните ми, влажни очи, изглеждах цяла.

— Стой тук — казах объркано на Били Джо. — Отивам след Джими.

Главата ми кимна и една ръка ме перна леко. Придърпах блузата на Били Джо, преди нещо да е изскочило навън, и се втурнах в сбиването.

Приткин крещеше нещо, но въпреки че можех да го чуя, можех да чуя и всичко друго и да разбера всичко. Разговорите в стаята с камерите бяха толкова ясни, сякаш не бяха на разстояние половин паркинг. Музика, колелото на монетния автомат и спорът между келнер и един от шефовете в кухнята бяха ясни като звънтене. Ударите на сърцата на няколкото оцелели превръщача, някои от които чувах как се опитват да се измъкнат, пълзейки под колите, дишането на всеки около мен и звукът от малко парче хартия, което се носеше от вятъра по паркинга превърнаха тихата нощ в пиков час на Централна гара. Може би вампирите се учеха как да чуват селективно и да различават обикновените неща от това, което бе важно. Предполагах, че те или трябваше да направят това или да полудеят. Но аз не знаех как и въпреки че можех да видя мрачното лице на Приткин, не можех да разбера защо е ядосан.

Когато бях в сърцето на вихъра синя миазма, разбрах, че очите на Томас могат да виждат очертания, но не и ясни черти. И все пак не беше трудно да открия падналото тяло на гигантския плъх. По дяволите. Знаех, че са се издънили. Нямаше да роня сълзи за Джими, но исках да узная това, което беше обещал да ми каже за баща ми. Освен това ние направихме сделка и не ми харесваше, че моите така наречени съюзници бяха решили да се намесят, без да ми кажат и дума.

— По-добре да не е мъртъв — почнах аз, когато пламналото лице на Луис-Цезар се появи пред мен. Не продължих, защото ръката му се протегна и ме сграбчи за гърлото толкова силно, че ако бях човек, това би ми счупило врата. Той ми казваше нещо с остър тон, което не звучеше като обикновения му глас, но не можех да го разбера. Имах секунда да помисля, преди да ме залее познатата дезориентация и синьото се замъгли. Затворих очите си, като не исках да повярвам, че това е истина, че ще получа видение точно сега от цялото време на света, но нямаше начин да го отхвърля. Внезапно бях обратно в същия неприятен, студен, каменен коридор, чувайки гласове, изпълнени с невъобразимо отчаяние.

Паднах шокирано на коленете си и то не заради обстановката, въпреки че беше далеч от гостоприемството, а поради гласовете. Преди си бях помислила, че писъците идваха от хората в стаята за изтезания, които крещяха силно, но сега знаех, че това не е така. Мъжете, оковани за стената, започнаха да крещят, когато ме видяха, и звукът, въпреки че бе изпълнен с отчаяние, не звучеше по този начин. Това беше хор от стотици, или може би хиляди, и те не бяха живи, или поне вече не.

Осъзнах, че леденият студ в коридора не се дължеше толкова на времето, колкото на позитивната миазма от духове, които бяха наоколо. Никога не бях усещала толкова много духове на едно и също място по едно и също време подобно на спиритуална мъгла, просмукваща се от стените и сгъстяваща въздуха толкова, че човек се задушаваше. Отчаянието беше осезаемо, сякаш беше слой замръзнало масло върху лицето ми, което пълзеше надолу към гърлото ми, докато не си помислих, че ще се задуша от него. Този път бях сама и без надзирателя кавгаджия, който да ме разсейва, можех да се концентрирам върху гласовете. Постепенно те станаха малко по-отчетливи. Бързо ми се прииска това да не се бе случило.

Имаше определено усещане за интелигентност, от многото умове тук и никой от тях не беше щастлив. Първоначално си помислих, че може би са демонични; имаше толкова много — поради липса на по-силна дума — ярост, разливаща се наоколо. Но не ги усещах така, както няколкото демони, които бях срещала; те се усещаха като призраци. След няколко минути, през които се къпех в яростта им, най-накрая се досетих какво са. Обикновено призраците трябваше да се справят с някой от трите главни резултата: те бяха умрели преди времето им, бяха умрели несправедливо — обикновено, но невинаги, бяха убити — или бяха умрели, без да успеят да довършат нещо в живота си. Понякога имаше други спомагателни фактори, призраците, както и хората, можеха да бъдат повлияни от няколко фактора по едно и също време, но обикновено ставаше въпрос за една от горните причини. Това, което долавях, бе съвкупност от хиляди духове, които бяха претърпели и трите следствия и цяла галактика от спомагателни фактори. Ако все още бяха живи, те биха принудили всеки психиатър в Съединените щати да работи извънредно през целия следващ век, опитвайки се да им помогне. Но в света на призраците нямаше психиатри. Това, което имаха, беше отмъщението.

Духове, възникнали заради отмъщение, или получаваха някакво удовлетворение и възмездие, или се навъртаха наоколо, желаейки го силно, докато енергията им постепенно изчезнеше. Повечето призраци нямаха постоянни източници на енергия, както беше при мен и Били, така че те изчезваха след време, като ставаха все по-слаби и по-слаби, докато останеха само гласовете им и накрая се превръщаха в това, което ставаха призраците. Усещах, че някои от тази сбирщина вече бяха загубили енергията си, докато други бяха толкова силни, сякаш бяха умрели вчера, което можеше и да е така. Изводът беше смайващ: където и да бях, това място бе използвано за изтезания в продължение най-малко на десетилетия, а вероятно и на векове, изстисквайки достатъчно тъмна духовна енергия, която можеше да се усети дори и от нечувствителните. Съмнявах се, че има някой, без значение колко невъзприемчив бе към свръхестествения свят, който можеше да обходи тази зала на ужаса, без да го полазят тръпки.

Огледах се наоколо, но бяхме само аз и хорът от гласове. Не знаех какво да направя. Бях свикнала виденията ми да работят по предсказуем начин: те идваха; след това ме удряха като товарен влак; отиваха си; аз плачех; преживявах ги. Но напоследък способностите ми се разпростряха в нови и нежелани зони и бях възмутена, че вселената беше решила внезапно да промени правилата. Тъй като ако трябваше да се изгубя някъде, никога не бих избрала това място. Студен вятър бръсна лицето ми — ставаха нетърпеливи.

— Какво искате? — едва го промълвих, но бихте си помислили, че съм взела пръчка и с нея съм бръкнала в гнездо на стършели. Толкова много духове ме връхлетяха изведнъж, че видях само проблясъци на цветове, потрепване на картини и чух рев в ушите си, сякаш ураган преминаваше през залата. — Престанете! Спрете с това! Не мога да ви разбера!

Отстъпих, опирайки гърба си в стената, и чак когато преминах през нея, осъзнах, че нямам тяло или поне не материално. След миг замайване разпознах стаята за изтезания, която вече бях посещавала, но този път само жертвите бяха вътре. Станах и направих няколко несигурни крачки напред. Чувствах се много плътна. Краката ми не изчезваха в камъка, както очаквах, и можех да видя ръката си. За щастие тя беше моята, а не на Томас; поне духът ми знаеше кое тяло е мое. Усещах ръката си и тя също беше плътна. Можех да почувствам пулса си. Дишах. И все още никой от затворниците не ме беше забелязал.

Жената, която бях освободила в казиното, лежеше точно пред мен, прикована, както си я спомнях, освен че не беше изгоряла. Тя не изглеждаше добре, но можех да видя слабото повдигане и спадане на гърдите й и рядкото потрепване на клепачите й, така че знаех, че е жива. Чух шум зад себе си и погледнах през рамото си, при което видях няколко хиляди човека, които стояха тихо, наблюдавайки ме. Стаята вероятно не можеше да побере толкова много хора, но те бяха там. И за разлика от преживяването ми с бригадата на Порша, изглежда това нямаше да опустоши сетивата ми. Можех да ги видя, без очите ми да се кръстосват или да се опитват да изскочат от орбитите си; може би просто бях свикнала.

— Не знам какво да направя — казах аз, но никой не вметна нищо.

Обърнах се отново към жената и изненадано установих, че тя гледа право в мен. Опита се да каже нещо, но нищо не излезе от напуканите й устни, освен слабо грачене. Някой ми подаде черпак с вода. Той беше кален и в неопределим зелен цвят и аз го погледнах колебливо.

— Това нещо е противно.

— Знам, но тук няма нищо друго.

Това ще ви покаже колко добре бях, тъй като ми отне най-малко пет секунди, за да свържа гласа с човека.

Вдигнах бавно погледа си, след което отскочих назад, разливайки калната вода из стаята в широка дъга.

— По дяволите! Томас!

Бавно върнах сърцето си на мястото, на което трябваше да бъде.

— Какво правиш тук?

Той носеше кофа, пълна с още от отвратителната вода. Изглеждаше плътен, но това не значеше нищо. Така изглеждах и аз, но преминах през стената.

— Не знам.

Бях склонна да му повярвам, тъй като той изглеждаше толкова разтърсен, колкото и аз. Предполагах, че дори и за вампирите това можеше да се брои за странно. Водата в кофата потрепваше в ръката му, която не бе много стабилна, нито пък гласът му беше такъв, когато заговори.

— Спомням си, че ти превзе контрола над тялото ми и стана невъзможно да говоря или реагирам. След това внезапно ние се озовахме тук. — Той се огледа учудено наоколо. — Къде се намира това място?

— Не съм сигурна.

— Тук ли беше дошла преди? — Нещо подобно на нетърпение премина през лицето му. — Това ли е французойката? — Той видя изненадата ми. — Рафаел ми разказа за видението, което те бе разстроило. Това ли е жената, която си видяла?

— Предполагам. — Все още гледах към кофата, която носеше, защото ми се струваше, че той не би трябвало да разполага с нея. Ако по някакъв начин го бях пренесла във видението си, то и двамата трябваше да бъдем обвързани с едни и същи правила. В действителност не бяхме тук; това беше запис, картина на нещо, което се беше случило много отдавна. Ние не би трябвало да бъдем нещо повече, освен зрители на филма, който вървеше на екрана. Но той стоеше там, държейки кофа с вода, сякаш това нямаше особено значение. — Откъде взе това?

Той изглеждаше объркан.

— Беше в ъгъла.

Посочи със свободната си ръка към място, което очевидно се използваше и като отходно място поради струпаната там слама. Разбира се цялото място миришеше на смес между отворена клоака и месарски магазин, в който месото не бе много прясно, а неизползваните парчета се изхвърляха в ъгъла, за да изгният. Помислих си, абсолютно неуместно, че не би трябвало да усещам тази воня, при положение че дори не разполагах с тяло. Старите ми видения никога не са били свързани с аромати и усещания, а и аз ги предпочитах по стария начин.

— Не мога да й дам това.

Майната й на метафизиката; щях да мисля за това по-късно. Ако Томас можеше да носи кофа, следователно ние можехме да си взаимодействаме с това място или поне малко. И ако това беше истина, може би щяхме да успеем да променим хода на няколко неща, които се бяха объркали — или щяха да се объркат. Първата ми задача бе да махна жената от тук, но тя нямаше да издържи дълго, без да пие нещо и продължаваше да хвърля жадни погледи на мръсната кофа. Чудех се колко жаден трябва да си, че нещо такова да ти изглежда примамливо.

Томас я помириса и потопи единия си пръст в нея, за да я опита. Спомних си колко изострени бяха сетивата му, когато той издаде звук на отвращение и я изплю.

— Права си. Ужасна е. Това е просто друга форма на мъчение.

Той я хвърли и пагубната течност се пропи в сухата слама.

— Ще се опитам да намеря нещо друго!

— Не! Трябва да останеш тук.

— Защо? Не съм ли нещо като дух тук? Какво може да се случи?

Погледнах нервно към хилядите духове, които тихо ни наблюдаваха и се зачудих дали мога да му кажа. Нормално духовете не ме плашеха. Имаше редки случаи, като Били Джо, които можех да се хранят с енергия от хора в определена степен, но аз винаги бях успявала да ги отблъсна, когато поисках. Освен това повечето откриваха, че бе необходимо по-голямо количество енергия да нападнат човек, отколкото извличаха от процеса, така че обикновено не те безпокояха, освен ако не ги раздразниш. Но нещата се променяха. Тук нямах протекцията на тяло, както и всички защити, които вървяха заедно с него. Аз бях чужд дух на тяхна територия и ако те бяха решили да се ядосат на този факт, може би бях в голяма беда. Били ми беше казал, че за енергия духовете могат да се изядат един друг — очевидно това бе доста по-лесно, отколкото да се използват човешки донори. Той бе нападан повече от веднъж и в един от случаите положението бе толкова зле, че бързо трябваше да му даря енергия, в противен случай той можеше да изчезне толкова далече, че да не можеше да се върне. Сега бях тук, изправена пред няколко хиляди гладни призрака, които имаха всички причини да са вбесени, тъй като бях нахлула на тяхна територия. Те можеха да не предприемат нищо, но можеше и да не им хареса да се мотаем в замъка им. Нямах намерение да разбирам кое беше правилното предположение.

— Не искаш да знаеш — казах му кратко.

Той не се опита да спори, но веждите му се намръщиха, докато инспектираше жената. Беше истински загрижен за нея, което малко стопли отношението ми към него. Това също така ме накара да се чудя дали и той не бе в подобна опасност. Сега Били Джо беше в нашето настояще, грижейки се за тялото ми, но Томас нямаше дух в реалното време — и това беше просто друг начин да се каже, че той беше мъртъв. Разбира се, той умираше всеки ден, когато идваше слънцето, но това беше нещо различно. Надявах се, че когато се върнем, нямаше да открием, че е труп за постоянно.

— Хайде да я освободим — казах аз, за да разсея и двама ни. Започнахме да се опитваме да освободим жената от рамката, за която бе прикована, но това беше по-трудно, отколкото звучеше. Въпреки че се опитвах да не я нараня, й нанесох няколко наранявания. Въжетата се бях впили в плътта й, а кръвта бе засъхнала около тях като лепило; когато ги дръпнах от китките и глезените й, с тях се отделиха и парчета кървава кожа.

Огледах стаята за друг източник на вода, но там нямаше нищо друго, освен мъжете, приковани за стената. Единият от тях висеше от каменен ръб на около девет стъпки от земята. Ръцете му бяха завързани зад него, изкривени под ужасен ъгъл, а върху краката му бяха закачени тежести. Той не мърдаше, но се люлееше там като парцалена кукла. Друг лежеше върху сламата отдолу, като тихо стенеше. С малко закъснение установих, че в действителност той изглеждаше като сварен. Кожата му бе нашарена ужасно от червени петна и се белеше на ленти. Другите съсухрени мъже носеха белези, които показваха, че мъчителите вече се бяха занимали с тях. Гърбовете им бяха покрити с рани от бичуване, крака и ръце липсваха тук-там и бяха откъснати парчета плът. Обърнах се, преди да повърна.

Нещо ме побутна по лакътя и погледнах надолу, при което видях как една бутилка се носеше във въздуха до мен. Хванах я внимателно, като наблюдавах тълпата наоколо подозрително. Но никой от тях не направи някакво заплашително движение, а бутилката миришеше на уиски. Предпочитах вода, но алкохолът можеше да притъпи болката й.

— Ето, изпий това.

Коленичих до главата на жената и поднесох бутилката към устните й. Тя преглътна малко от съдържанието, след което благодарно се отпусна.

Оставих Томас да се погрижи за нея и отидох да се опитам да освободя мъжете, но скоро стана ясно, че това няма да се случи. Жената беше завързана с въжета, предполагам, защото веригите не можеха да се разпъват добре; но мъжете бяха със стоманени белезници. Погледнах Томас. Не исках да му говоря, още по-малко пък да го моля за помощ, но нямаше начин да ги освободя сама.

— Можеш ли да ги счупиш — попитах го аз най-накрая.

— Мога да опитам.

Той се приближи и двамата дадохме най-доброто от себе си, но нищо не се случи. Всичко, което можехме да направим, бе да повдигнем тежките вериги, но това беше далеч от това да ги счупим. Явно бяхме изгубили голяма част от силата си при промяната. Освобождаването на жената ме караше да се чувствам така, сякаш бях прекарала 3 часа на пътеката и то на най-високата скорост.

Накрая реших, че нещата не изглеждат добре. Не знаех къде съм, как да се върна или пък кога мъчителите щяха да решат да появят. Един плъх в ъгъла размърда малките си мустачки и аз ритнах черпака към него. О, да, и дори да успеех да се върна там, където принадлежах, щях да се окажа в разгара на битка, за която не бях особено сигурна, че сме спечелили. Дори и за мен това се водеше доста лош ден.

— Това е безполезно, Каси — каза Томас след няколко минути. — Аз съм слаб колкото човек тук и силата ми бързо се изчерпва. Трябва да помогнем на жената, докато все още можем. Нищо не може да се направи за останалите.

Съгласих се неохотно. Изглежда, че това беше моята нощ за спасяване на другите. Погледнах към призрачната армия, която ме наблюдаваше търпеливо.

— Хм, знае ли някой как да се махнем оттук?

Призраците ме погледнаха, а след това се спогледаха помежду си. Имаше известно разместване, докато един не бе избутан пред тълпата. Той беше духът на млад мъж, може би на осемнайсет години, облечен с дрехи, които изглеждаха като по-бедна версия на тези на Луис-Цезар. Дрехите му бяха вълнени и държеше кафява шапка в ръката си с едно жизнерадостно жълто перо, стърчащо от широката периферия. Предположих, че когато е бил жив, е бил денди, тъй като вратовръзката му беше абсолютно безвкусна, перуката му беше дълга и силно накъдрена, а волските му кожени обувки имаха големи смешни, жълти панделки на върховете си. Доста колоритно за призрак; разчитайки на опита си, предположих, че е мъртъв от около година или по-малко.

Той се поклони и въпреки че поклонът не беше толкова изтънчен като на Луис-Цезар, той използва същата фраза.

— На Вашите услуги, мадмоазел.

Супер, просто страхотно. Погледнах към Томас, който беше коленичил до жената и проверяваше пулса й.

— Предполагам, че не говориш френски?

Той поклати глава.

— Няколко фрази, но нищо, което да може да ни помогне. — Той изглеждаше ожесточен. — Рядко съм допускан в щаба на Сената.

— И откога говорят на френски във Вегас?

Той ме погледна нетърпеливо.

— Европейският Сенат се намира в Париж, Каси.

— Не знаех, че ти принадлежиш към тях.

— Има страшно много неща, които не знаеш.

Нямах време да обмислям за какво говореше. Обърнах се към младия дух с леко раздразнение. Въпреки че бях благодарна, че не съм в тялото на Луис-Цезар, така пропусках възможността да се възползвам от неговите знания.

— Ние не говорим френски — казах му.

Младият мъж изглеждаше объркан и сред духовете имаше още малко разместване. Друг мъж, този път по-стар и облечен по-просто — в светлобежови панталони до коленете и тъмносиньо палто, — бе избутан напред. Той не си бе дал труда да покрие плешивата си глава с перука и не изглеждаше смешен.

— Приживе бях търговец на вино, мадмоазел. Често посещавах Енгелтър; може би ще съм Ви от полза.

— Виж, не знам какво правя тук. Или къде е това тук. Или какво искате. Малко информация би ми помогнала.

Той изглеждаше объркан.

— Моите извинения, мадмоазел, но ние също сме нещо като изгубени. Вие сте духове, но не като нас. Да не би да сте ангели, които най-накрая са били изпратени в отговор на нашите молитви?

Аз изсумтях. През живота си бях сравнявана с много неща, но не и с това. А Томас със сигурност не спадаше към тази категория, освен ако не се брояха и падналите ангели.

— Хм, не. Не точно.

По-младият мъж каза нещо и по-старият изглеждаше шокиран.

— Какво каза той?

Мъжът изглеждаше смутен.

— Той се страхува за живота на любимата си, че и тя ще умре, както него, както всички нас, на това място на вечни мъки. Казва, че не се интересува дали сте от le diable или самият Сатана, ако сте дошли да дадете надежда за отмъщение. Но не го мисли.

Гледайки гнева на лицето на по-младия мъж, аз се съмнявах в това.

— Ние не сме демони. Ние сме… ами малко е сложно. Просто искам да я махна от тук, преди да са се върнали надзирателите. Можете ли да ми кажете къде съм?

— Вие сте в Каркасон, мадмоазел, портите на Ада.

— А това е къде? Имам предвид, това във Франция ли е?

Мъжът ме погледна, сякаш го бях попитала коя година сме, което всъщност щеше да бъде следващия ми въпрос. Майната му. Нямах време да обяснявам на призрак, че всъщност, не, не бях луда. Или поне не мислех така.

— Няма значение. Просто ми кажете къде да я заведа. Те ще я убият — тя трябва да избяга.

— Никой не е избягал. — Той изглеждаше разочарован. — Не сте ли тук, за да отмъстите за смъртта на Французойката?

Станах леко раздразнителна. Принципно не се отличавах с много търпение, а и голяма част от наличното ми такова вече се бе изпарило.

— На първо място предпочитам тя да не умира. Ще ми помогнете или не?

Нещо от това, което казах засегна младия мъж, защото той започна да говори бързо на неговия другар. Жената се съвзе, докато те спореха и аз потупах ръката й, тъй като нямаше нищо, освен китката й, което можех да докосна, без да я нараня. Тя ме гледаше с широки очи, но не каза нищо. Това също беше добре; никой от нас не бе във форма да отговаря на въпроси.

Старият мъж се обърна към мен, гледайки ме неодобрително.

— Дори и да ви помогнем, тя може да умре, точно както другите преди нея. Бихте ли забравили отмъщението си, защото тя ще поживее още няколко дни?

Загубих търпението си. Това беше един дълъг ден и нямаше да стоя там и да бъда поучавана от призрак, който беше като трън в задника. За това си имах Били Джо.

— Аз не съм страшният ангел на смъртта, ясно? Аз не съм тук, за да отмъщавам заради вас. Ако това е, което искате, тогава го направете сами. Това правят духовете. А сега или ми помогнете, или се махнете от пътя ми.

Старият мъж се приближи възмутено.

— Ние не можем сами да отмъстим или досега да сме го направили! Този замък е използван за мъчения от векове и нещо трябва да се направи за това, някой е направил заклинание, което не ни позволява да се намесваме. Наистина ли вярваш, че ние бихме си стояли така, позволявайки да се случват такива зверства, ако имахме избор? Ако не си дух, то тогава трябва да си могъща магьосница. Помогни ни! Помогни ни и ние ще бъдем твои роби.

Той падна на колене и внезапно цялата група коленичи. Това беше абсолютно нечестно.

— Хм, как е името ти?

— Пиер, мадмоазел.

— Добре, Пиер. Аз не съм вещица; аз съм ясновидка. Вероятно познавате магията по-добре, отколкото аз. Не мога да разваля заклинанието заради вас, което и да е заклинание. Всичко, което знам, е, че тази жена ще умре много скоро, ако не я махнем оттук.

Той не изглеждаше удовлетворен, но за младия мъж до него това беше достатъчно. Той се спусна напред и започна да ме дърпа за ръката и да бърбори толкова бързо, че дори и да знаех френски, вероятно нямаше да успея да го разбера.

Пиер ме гледаше неодобрително, но въпреки това се съгласи да превежда след малко подтикване от страна на по-младия мъж.

— Има подземен тунел, мадмоазел, от основата на една от кулите до река Од. Той трябва да е бил път за бягство в трудни времена. Етиен може да ви го покаже.

— Можеш ли да я носиш? — казах аз и го погледнах със съмнение.

Той кимна и се наведе, за да я вдигне. Очите му се разшириха леко и той се спъна, преди да се изправи.

— Какво има?

— Тя тежи повече, отколкото очаквах. — Той се намръщи. — Трябва да побързаме, Каси, или силата ми ще изчезне напълно.

Аз се съгласих и дръпнах дръжката на вратата. Тя най-накрая се отвори след няколко напразни опита — ръката ми минаваше през нея. Можех достатъчно да се материализирам, за да влияя на нещата, но Томас беше прав — ставаше все по-трудно. Бях се задъхала, когато излязохме в коридора, но там нямаше никой, който да ни чуе. Предполагам, че всички мъчители бяха на кафе пауза. За разлика от Данте знаех, че хората са наоколо, и че ще се появят всеки момент.

Младият призрак ту се появяваше, ту изчезваше, когато започнахме едно различно слизане надолу от това, което бях направила последния път. Това стълбище не беше по-осветено, но жълтото перо на шапката му светеше с добрата стара призрачна луминесценция и ние я следвахме така, сякаш то беше свещ. Не си ударих пръста този път, въпреки че скоро ми се прииска да не се бях отказвала от тренировките си по джогинг. Започвах да усещам слизането надолу по стълбите като маратонско бягане. Започвах да разбирам забягването на Били Джо по проститутки всеки път, когато го накарах да ми донесе нещо.

Междувременно стигнахме до края на стълбището и аз изругах. Тръгнах да се облягам на стената, но спрях, защото почти преминах през нея.

— Колко още?

Младият мъж не отговори, само отчаяно ми посочи напред. Аз се огледах, но хорът от гласове не се чуваше. Не бях разстроена от това. Те бяха много по-заинтересувани от това да наранят някого, отколкото да спасят нечий живот, нещо, което определено не печелеше симпатията ми.

Пристъпихме в толкова тъмен проход, че единствената светлина идваше от подскачащото перо на шапката на нашия водач. Колкото повече навлизахме навътре, толкова по-влажно ставаше, така че в един момент цапахме в локви, които не можехме да видим, което, надявах се, означаваше, че се приближаваме до реката. Проклетият тунел изглеждаше безкраен и паяжини на десетки години се заплитаха в косата на жената, но нямах достатъчно енергия, за да ги изчеткам. Най-накрая излязохме от другата страна, но само тънкият лунен сърп и простиращият се Млечен път, надвиснали над нас, осветяваха сцената. Нощ без модерно електричество е ужасна нощ, но за мен бе направо светло след тунела.

Силата на Томас се предаде малко след това и аз трябваше да му помогна. Поставихме жената между нас и я задърпахме по павираната пътека. Не исках да рискуваме да я нараним, но да стоим на едно място също не бе добра идея. Знаех какво планира онзи луд надзирател. Дори и да умреше по време на бягството, това щеше да е сто пъти по-добре, отколкото да изгори жива.

Градът, който обкръжаваше замъка, беше доста зловещ в нощта, с редиците си от къщи, които бяха така наклонени от двете страни на пътя, че съседите от противоположните страни на улицата можеха да се здрависват. Трепвахме при всеки крясък на сова или лай на куче, но продължавахме да вървим. Опитвах се да не гледам назад към тромавите очертания на замъка, с коничните си покриви, които изглеждаха като зловещи черни сенки в тъмното небе. Надявах се, че каквато и цел да бе избрал Перото, то тя беше близко. Това ни отне цял живот, цяла вечност, докато стигнахме до момента, в който единственото, върху което можех да се концентрирам, бе да поставям единия си крак пред другия и да се опитвам да не падна. Най-накрая, когато вече или щях да извикам да спрем, или щях да припадна, видях слаба светлина в далечината, толкова неясна, че първоначално си помислих, че си въобразявам. Но тя бавно започна да става все по-ярка и се превърна в свещ, стояща на прозореца на малка къща. Перото не се материализира, може би, защото и той бе толкова изтощен, колкото и аз, но събрах останалата си енергия и почуках на вратата, вместо да започна да блъскам по нея с юмрук. Най-накрая тя се отвори и отвътре се разля светлина, която бе непоносимо ярка след тъмнината. Стиснах очите си и когато ги отворих, видях притесненото лице на Луис-Цезар.