Докосни мрака

11

— Това не е възможно. — Аз усещах твърда почва под краката си. — Аз виждам миналото. Не го променям.

— Пития притежава такива сили — мърмореше си Приткин, сякаш изобщо не ме чуваше. — Но не. Това не е възможно. — Внезапно той изглеждаше като объркано малко момче. — Пития не може да обсеби никого. Тя не би могла да ти даде тази способност. Тя не я притежава.

— Остави това — каза Луис-Цезар стремително. Той гледаше Приткин нетърпеливо. — Силите на Пития биха ли позволила на Касандра да пътува метафизично на друго място, в друго време?

Приткин изглеждаше още по-несигурен.

— Трябва да се консултирам с Кръга си — каза той, с леко несигурен глас. — Не съм подготвен за това. Те казаха, че тя е заподозряна в измама. Пития има наследник. Нейните сили не би трябвало да се прехвърлят на… тази личност.

— Какви сили? — аз реших да използвам предимството, че отново бях човек, дори и временно. Беше по-добре да открия какво знае, преди да реши, че съм някакъв друг вид демон.

— Не! — Приткин поклати глава непреклонно. — Не мога да говоря за Кръга.

— Ти се опитваше да говориш за тях цяла вечер — каза Томас, сграбчвайки рамото на мага достатъчно здраво, че щеше да се спъне, ако силата на Мирча все още не го държеше. — Но сега, когато можеш да ни помогнеш, ти отказваш? — Китката на Томас се бе излекувала, с изключение на грозен червен белег, но лицето му не беше по-добре. Настроението му изглежда също не се бе подобрило.

— Аз… това са опасни неща. Не мога да говоря за тях, без да са ме упълномощили.

— Ти каза, че те знаят това, което и ти — изръмжа Томас. — Свържи се с тях! Вземи разрешение!

Приткин изглеждаше някак си неспокоен, сякаш търсеше помощ. Не намери такава.

— Ще опитам, но знам, че те ще искат да се срещнем и да обсъдим това. И ще искат да им я заведа. Няма да се вземе бързо решение.

— Колко време? — Луис-Цезар се присъедини към Томас и двамата представляваха доста страховита картинка.

По дяволите, те бяха достатъчно плашещи и поотделно.

Приткин направи грешката да прикрие своята нервност с грубост. Той определено не беше подготвен да се справя с вампири сенатори.

— Не знам. Може би дни.

Сините очи на Луис-Цезар внезапно станаха блестящо сиви, като живак, а зениците му почти напълно изчезнаха. Задържах дъха си и не бях само аз. Единственият звук в стаята беше шумното дишане на Приткин и то отекваше силно, сякаш някой бе сложил микрофон пред него. Мирча внезапно го освободи и той щеше да се строполи на пода, ако Луис-Цезар не бе сграбчил ризата му и не го бе блъснал отново в стената.

Това, че бях видяла Луис-Цезар в действие в казиното, не ме бе убедило, че той е хищник на хищниците. Той се биеше добре, но аз бях виждала много добри бойци през годините, а и не мислех, че рапирата, независимо колко е остра и дълга, може да бъде заместител на огнестрелното оръжие. Бях прекарала прекалено много време при Тони, по-добре познат като Този-с-пистолетите. Аз разбирах защо ме плашеше — той беше моят портал към земята на полуделите призраци и мръсните затвори, но другите хора нямаха такъв проблем, така че не разбирах защо се страхуват толкова от него. През по-голямата част от времето той изглеждаше почти сладък, с неговите големи сини очи и трапчинки. Но най-накрая схванах. Той все още бе красив, но такова бе и величието на торнадото, преди да опустоши града. В тази секунда аз повярвах, че той можеше да накара този луд план в Данте да проработи, че наистина е убил 20 вампира, докато Томас ме пазеше.

— Ние нямаме дни — изсъска той и кръвта се отдръпна от лицето на Приткин.

Мирча заговори и неговият глас беше като струя вода, течаща през стаята — успокояваща страстите и охлаждаща страните. Усетих как пулсът ми се забавя и най-накрая успях да си поема дълбоко въздух.

— Може би маг Приткин ще иска да се свърже с Кръга си някъде другаде? Аз мисля, че той ни каза това, което трябваше, косвено, ако не друго. — Той се усмихна на Приткин. — Ти, може би, искаш да ги попиташ защо са изпратили теб, най-известният ловец на демони, след Каси. Ти имаш репутацията на… как да се изразя… изключително праволинеен? Ако аз бях подозрителен, бих си помислил, че те са искали да сбъркаш за това какво е тя и да премахнеш евентуален съперник от съревнованието.

Приткин го погледа и постепенно лицето му се обагри в червено от ярост. Надявах се сърцето му да е по-тренирано, отколкото характера му. Имах чувството, че ако не получи инфаркт, някой в Кръга щеше да трябва да дава обяснение.

— Никъде няма да ходи!

Луис-Цезар и аз заговорихме в един глас. Той отстъпи с грациозен жест и аз го погледнах нервно, докато се придвижвах, за да застана лице в лице с Приткин. Очите на вампира все още бяха сребърни и аз не исках да разбирам какво става, когато наистина загуби самообладание.

— Няма да ходиш никъде, докато не получа няколко отговора. Коя е Пития, защо ме наричаш пророчица и за какви сили говориш?

Приткин се подчини, без да спори. Борбеността му изглежда за момента беше изчезнала и гласът му беше леко пресипнал.

— Пития е името на древната пророчица от Делфи, най-големият храм на Аполон. В продължение на 2000 години жените, които са били избирани на тази длъжност, са се считали за оракулите на света, като крале и императори са водили своята политика с помощта на техните съвети. Длъжността изчезнала с упадъка на Гърция, но терминът все още се използва с голямо уважение. Това е титлата на главния ясновидец на света, силен съюзник на Кръга. Тя е едно от главните предимства, тъй като нечовеците не могат да придобият дарбата.

— Какво общо има това с мен?

— Всеки път е избирана нова Пития, пророчица — нашето име за истински ясновидец — за неин наследник. Тя е внимателно обучавана още от детството и, за да разбере този товар и как да го носи. Пития е стара и вече не може да контролира силите си. Те трябваше да бъдат предадени на наследницата и, но тя бе отвлечена от Распутин и Тъмния кръг преди повече от 6 месеца. — Очите му бяха завладени от духовете. — Силата на Пития се предава по ненарушима традиция в продължение на хиляди години. Но сега се страхувам за приемствеността. Наследникът би трябвало да е мъртъв. Защо иначе силите биха се прехвърлили на теб, макар и една част от тях? Измамник без тренировка, без да разбира какво изисква длъжността?

Две думи от речта отекнаха в главата ми. Аз го погледнах ужасено.

— Частично? Какво, по дяволите, значи това? — Гласът ми беше станал писклив и аз спрях, за да се успокоя малко. — Няма начин. Кажи на твоя Кръг, че не искам работата.

— Това не е професия, това е призвание. И наследникът няма избор.

— Как ли пък не! Ще трябва да намерите тази гадателка и да си я върнете.

Погледнах Томас и това беше почти болезнено.

— И какво използва върху лицето му? То не се излекува.

Рейф отговори.

— Това е драконова кръв, mia stella. Не се притеснявай, ще се излекува с времето.

Томас ми изпрати изненадан поглед, сякаш не очакваше да ми пука за това, което му се случваше, и аз отместих погледа си. Забелязах, че Мирча ме наблюдаваше замислено и се опитах да направя изражението на лицето си възможно най-неутрално. Остави ги да мислят, каквото си искат. Би трябвало да съм загрижена за всеки, който е бил наранен, докато се е опитвал да ме спаси.

Приткин заговори с уморен глас.

— Ние я търсехме. За последните 6 месеца почти не сме правили друго. Пития е много стара и притежава тези сили много по-дълго, отколкото трябва. Здравето й е разклатено, а заедно с това и контролът й. Ние разбираме необходимостта от бързане по-добре от теб, но търсенето ни беше напразно.

Не виждах проблема тук.

— Тогава назначете някой друг заместник.

— Казах ти, това не е такава длъжност. Силата отива там, където поиска, при този, който е най-ценен — така казват старите текстове. Не би трябвало да има оспорване. Ти си млада и нетренирана, докато нашата пророчица е обучавана с години за тази позиция. Тя беше избрана късно, но бе добре обучена. Не сме си мислели, че ти ще и бъдеш съперник…

Той спря, прекалено късно и аз се нахвърлих върху него.

— Вие сте знаели за мен? Как?

Арогантността започна да се завръща на лицето му.

— Цялата твоя линия е заразена. Майка ти беше същата. Ти дори изглеждаш като нея.

— Чакай малко. Ти познаваш майка ми? Как?

Той изглеждаше на 35, а може би и по-млад. Така че не остаряваше с нормална скорост, освен ако Кръгът не приемаше своите членове на 15 години.

— Тя беше наследницата — каза Приткин, а устните му бяха стиснати ядно. — Тя трябваше да бъде чиста, недокосната и знаеше това много добре. Но се забърка с баща ти, който беше вампирски слуга! И по-лошото беше, че го криеше от Кръга, докато не беше вече бременна с теб и след това избяга с баща ти. Кой знае какво щеше да се случи с тези сили, ако бяхме допуснали те да се използват от нечестив приемник.

— Нечестив? — Окей, сега вече бях вбесена. — Тя е била моя майка!

— Тя не беше подходяща за наследник! Мога да бъда само благодарен, че я разкрихме навреме.

— Значи, ако не си девствена, не можеш да бъдеш наследник?

— Точно. — Той ми се усмихна безсрамно. — Това е още една причина, за да бъдеш дисквалифицирана.

Изобщо не се помъчих да го поправя. Бях готов да се обзаложа, че сексуалният ми опит ще им поднесе на тепсия тяхната чиста-като-преспа-сняг пророчица, макар и по различни причини. Юджийн ме пазеше като ястреб и когато не бях с нея, аз бягах, за да спася живота си. Никога не бях вярвала на някого достатъчно, за да го допусна толкова близо до себе си. Помогна също и фактът, че повечето вампири при Тони се съревноваваха с Алфонс за длъжността му и бяха предупредени да не ме закачат. Най-голямото изкушение, което бях преживяла, бе с Томас, шпионинът на Сената, който се бе хранил от мен без разрешение, и Мирча, който вероятно си правеше някакви свои нечестиви планове. Нямах вкус за мъже.

— Нека да изясним това. Първо реши, че съм демон, защото притежавам сили, за които изобщо не съм молила и дори не разбирам. И когато това се издъни, ме окачествяваш като пропаднала гадателка и уличница. Пропускам ли нещо или ти просто не ме харесваш?

Мирча се засмя и дори устните на Луис-Цезар потръпнаха. Томас или не схвана шегата, или не беше във весело настроение. Приткин, разбира се, беше раздразнен.

— Всичко, което казваш, само потвърждава първоначалното ми впечатление. Ти ще бъдеш истинско бедствие като Пития.

— Явно на силата не й пука особено.

— Ето защо съществува Кръгът, за да се намеси в подобни случаи! — Той ме погледна, толкова свирепо, че аз отстъпих назад, преди да успея да се въздържа. — Никога ли не си си задавала въпроса защо майка ти те е нарекла Касандра? Това е нашият израз за пропадналите гадатели, за тези, които използват силата си за злини, вместо за добро, за тези, които са се съюзили с Тъмния кръг. Някой, който е способен да призовава духове и тъмни вещици, които да се бият на негова страна, да обсебва хора подобно на демон и толкова лесно да контролира тъмните оръжия. Силата не би позволила да премине в някой като теб!

— А ако се случи?

— Няма.

Това беше толкова недвусмислено, че наум прибавих друга група в дългия списък с хора, които ме искаха мъртва.

— Сенатът ще те защити — увери ме Луис-Цезар.

Аз обърнах измъчения си поглед към него.

— Със сигурност. Докато правя това, което иска.

Мирча се ухили при вида на изражението на Луис-Цезар.

— Тя израсна при един от нашите. Наистина ли си мислеше, че няма да схване ситуацията? Сега махни мага оттук — заповяда той на Рафаел. — Ние ще говорим за бизнес с нашата Касандра насаме.

Приткин беше избутан от стаята и аз бях доволна да видя, че излиза. Ако никога през целия си живот не срещнех друг маг-воин, щях да се считам за късметлийка. Изчаках да разбера какво ще ми струва продължителната подкрепа на Сената.

— Няма да ви предадем на Сената, мадмоазел. — Очите на Луис-Цезар, които отново станаха сини, проблеснаха искрено.

Аз го погледнах. Наистина ли беше толкова наивен или това беше част от рутинното му честно-малко-момче държание?

— Но ние може би няма да успеем да те предпазим, ако техните съюзници тази нощ спечелят дуела — добави Мирча. — Тогава всичко ще се решава от Распутин и никак не ми се иска да те видя под властта му. Сребърният кръг може и да те убие, ако попаднеш в ръцете им, но не искам и да си помислям какво би ти сторил Тъмният. В твой интерес е да спечелим, Касандра.

Ние се спогледахме и това бе момент на абсолютно разбиране. Оу, осветляването ми за собствените ми интереси: разменната монета в стария ми свят. Беше хубаво отново да стъпя на позната почва. Без разговори за честност, просто бизнес.

— Ти ли си обучил Тони или какво?

Мирча се засмя сухо. Луис-Цезар му хвърли недоволен поглед, преди да се обърне към мен.

— Мадмоазел, до тази вечер аз не вярвах, че някой може да направи това, което направи ти. Но сега, когато знам, отново имам надежда. Пития е финалният арбитър на всички недоразумения в магическата общност, нашият Главен Съдия, ако така ти харесва повече. Без силна Пития, със сила, която да наложи правилата и проблемите между Светлите феи и Сребърния кръг могат да ескалират до война, както стана между нас и Тъмния кръг. Структурата на нашия свят се разпада.

Той погледна към вратата и Мирча поклати глава леко.

— Заклинанието е активно. Дори и с подсилен слух, Приткин не би могъл да ни подслуша. Кажи й.

Луис-Цезар ме погледна и отново имах чувството, че сила протичаше по кожата ми. Контролът му се изплъзваше. Аз вярвах на гривната в джоба си, а тя не беше откачила все още. Не исках да открива какво щеше да се случи, ако тя го атакува.

— Ние вярваме, че претендентът за консулското място, лорд Распутин, използва липсващата пророчица за собствена изгода. В продължение на месеци членовете на Сената бяха нападани от собствените си хора. В някои случаи онези, които им бяха служили с векове, които се считаха за абсолютно лоялни, се обръщаха срещу собствените си господари без предупреждение. Пазачите в залата на Сената, които те атакуваха, бяха едни от тези. Въпреки че бяха обвързани със силата на Консула, те все пак се обърнаха срещу нас. Сега може би разбираме защо.

Може би пропусках нещо. Не бях в най-добрата си форма.

— Окей, защо?

Рейф се приближи и коленичи в краката ми. Погалих разбърканите му къдрици и се почувствах малко по-добре. Той не можеше да направи нищо за мен, но беше хубаво, че е тук.

— Не разбираш ли, mia stella? Пророчицата може да пътува през времето, като теб, и по някакъв начин е разрушила връзката между слугите и господарите. Дълго време се е смятало, че Пития може да преживява всички времена наведнъж, а не да пътува в една определена посока. Може би липсващата гадателка събира сили така, както теб. Само че тя използва силите си, за да вреди.

— Чакай малко. — Главата ме болеше. — Има толкова много проблеми с това твърдение, че не знам от къде да започна. Как ще се намесиш в толкова близка връзка? И какво ще кажете за това, че не съм наследник? Приткин го изясни прекрасно.

— Не — каза Луис-Цезар, — той изясни, че не иска силите да се прехвърлят в теб. Но очевидно се страхува, че това е станало, или поне отчасти, иначе нямаше да се опита да те убие. Извинявам се за това. Ако наистина бяхме предположили, че е толкова враждебно настроен, не бихме му позволили да остане. Но ние се надявахме, че той ще потвърди нашите подозрения.

— Което той и направи, след като изнесе шоуто — изкоментира Мирча. — Той може и да не каза много, но реакцията му ясно показа, че част от силите на Пития, са се прехвърлили в Каси и следователно по всяка вероятност и към другата наследничка.

Поклатих глава.

— Но Приткин каза, че Пития не може да обсебва хора, така че и нейната наследничка не би трябвало да може, нали? И ако това е истина, то тогава нейните възможности са ограничени. Запасите от енергия се изразходват изключително бързо в друго време, наистина бързо. Особено ако правиш нещо повече, отколкото само да стоиш и да наблюдаваш. Когато бях, хм, в Луис-Цезар, нямах проблем, но ако тя не се прикрепи към някой човешки енергиен източник, то не би могла да направи кой знае какво.

— Може би не се нуждае от много време — каза Мирча замислено. — Актът на създаване на нов вампир е деликатен процес. Всяко отклонение може да има много нещастен резултат.

Аз бях чувала няколко ужасяващи истории. В най-добрия сценарий новият вампир просто не се вдигаше никога. Ако той или тя останеха мъртви за три дни, то тогава се знаеше, че има проблем. В най-лошия случай те се събуждаха без висша мозъчна функция, ужасяваща бъркотия, наречена привидение. Те бяха като животни, които съществуваха само, за да ловуват. И тъй като не можеха да разсъждават, не признаваха властта на този, който ги е създал. Единственото нещо, което можеше да се направи, бе да бъдат изловени, преди да нападнат хора.

— Какво би могъл да направи някой, чиито сили не са по-големи от тези на някой призрак за около, колко, час? — Погледнах Томас. — Нали? Колко време бяхме там?

— Не би трябвало да е много повече, но ние се напрегнахме до краен предел. Ако не беше така, може би, щяхме да удължим престоя си.

— Да, но аз не знам как да се намеся в процеса на създаване на нов вампир, а и дори като дух, не бих искала да опитвам. Как би могла да прави това?

— Пророчицата има Распутин, който и казва какво да направи — напомни ми Луис-Цезар. — Тя би трябвало да получава подробни инструкции и може би, има и други, които и помагат.

— Не би трябвало да е толкова трудно — добави Мирча. — Въпросният индивид трябва да бъде чист, без ухапвания от друг вампир през последните няколко години. Те трябва да правят това доброволно, да са били спокойни, когато са създавани, и здрави или поне да не са много болни. Ако някой се намеси, в което и да е условие, векове по-късно, един могъщ господар, какъвто е Распутин би трябвало без проблем да превземе отслабената връзка. — Той обмисли това за около минута. — Намесата в първото условие ми се струва малко възможна. Това ще се отрази на въздигането на индивида, което няма да е от помощ в случая на Распутин: господарят просто ще избере други слуги. Също така е вероятно господарят да засече другото ухапване и да убие слугите.

— Какво тогава би трябвало да направи тя?

Той сви рамене.

— Има много възможности. Да ги отрови с бавнодействащ токсин например. Те ще умрат, преди да стане ясно, че са сериозно отслабени, а отровата няма да ги нарани, когато станат отново. Това значително би намалило привързаността към господаря им. Или би могла да им се даде стимулант, който е достатъчно силен, за да ги поддържа будни и да предизвиква страх от трансформацията, вместо да са спокойни и еуфорични.

— Но ти не можеш да вземеш такива неща, когато си в призрачната си форма — изтъкнах аз. — Откъде ще вземе отровата?

— Може би, използва медиум, който да си припомня местата, на които нейните съюзници са оставили съответните неща. Черният кръг съществува от по-дълго време в сравнение със Сребърния — те датират от средата на третото хилядолетие, а отровата винаги е била едно от любимите им оръжия. Те лесно биха могли да осигурят това, което е необходимо.

— Но защо старият Черен кръг ще вярва на Распутин?

Ако беше толкова силен, че да причини всичко това, то аз се съмнявах, че този тип е бил роден руски селянин в края на 19-ти век. Вероятно бе присвоил името, вероятно след като бе убил собственика му или бе измислил тази история и използваше ментални трикове, с които да накара хората да повярват в това. Но беше малко вероятно той да е живял толкова дълго, че да е бил в Каркасон по времето, по което и аз бях там. Сенатът не би подценил толкова много такъв стар вампир.

— Той се съюзил с техните съвременни двойници, които биха могли да му кажат какво да говори — обясни Мирча. — Пророчицата би могла да отнесе съобщение на тъмните магове, молейки за помощ. Сребърният кръг се е съюзил с нас и това е стар съюз. Разрушаването му би било голям успех за тъмните магове.

Главата ми се носеше. Беше ми трудно да повярвам, че Черният кръг, независимо от коя епоха беше, щеше да си даде толкова труд да промени бъдеще, което никой нямаше да доживее да види. Но това не беше мой проблем.

— Какво очаквате да направя? Да се върна обратно и да се преборя с нея? Не трябва ли да се притеснявате повече за дуела?

— Притесняваме се. — Луис-Цезар беше неумолим. — След по-малко от 12 часа, аз съм определен да се срещна с Распутин и да се бия с него до смърт. Ще го победя, ако все още съм тук.

— Планираш да ходиш някъде ли?

Казах го на шега, но изглежда той не се забавляваше.

— Вероятно. Распутин се съгласи на дуела, защото си мислеше, че ще се бие с Мей Линг. Беше замислено така, че когато бъда обявен за шампион, той да се оттегли. Но не го направи, въпреки че знае, че не може да ме победи.

Реших да не изтъквам колко суетно звучеше това.

— Но той не може да ти попречи. Ти си господар първо ниво. Той не е достатъчно силен, за да ти повлияе. Дори и да отслаби връзката ти с предишния ти господар, при твоето ниво това няма да има значение. Тактиката, която използва при другите вампири, няма да проработи при теб.

— Не, но той може да попречи на създаването ми.

Аз се двоумях дали да изтъкна очевидното. Реших да рискувам.

— Без да те обиждам, сигурна съм, че ти напълно си заслужил репутацията си, но трябва да има и други шампиони, които Консулът да може да избере. Тя съществува от 2000 години, би трябвало да познава хората.

— Това е истина. — За мое облекчение Луис-Цезар не изглеждаше обиден. — Тя имаше предвид и други имена, ако аз откажа.

— Тогава какъв е проблемът, като изключим, че това засяга теб лично?

— Проблемът, dulceata — каза Мирча, — е, че Распутин също никога не е губил дуел. Има и други имена в списъка на Консула, но не сме уверени, че някой от тях ще може да извоюва победа, независимо от това какви хитрини използва срещу него. Луис-Цезар се е сражавал в много повече дуели, отколкото всички останали взети заедно. Той трябва да бъде нашият шампион и нашият шампион трябва да спечели.

— И това какво общо има с мен? — Имах много лошо предчувствие.

— Ние имаме нужда да се убедим, че той няма отново да промени времето, dulceata. Искаме да се върнеш и да не позволиш той да се намеси в раждането на нашия шампион.

— И как тя ще направи това? — попита Томас преди аз да успея да се намеся. — Как тя ще го предпази от проклятието?

Луис-Цезар гледаше Томас, сякаш той си бе изгубил ума.

— Какво проклятие?

— Не си ли създаден по този начин?

— Ти знаеш прекрасно, че не съм!

Били Джо влетя през прозореца като гълъбовосив облак.

— Пропуснах ли нещо?

— Вие напълно сте си загубили ума — казах им аз. Жалко за техните планове, но аз не исках да умирам заради Консула или пък за когото и да било друг, ако можех да го избегна. — Не схванахте ли? Вторият път аз бях с Томас. Окей, това беше поради една грешка, но ако те правят това от толкова дълго време, колкото твърдите, със сигурност ще открият как да се справят с това също. — Някой беше прехвърлил циганката в нашето време и това не бях аз. — Може би ще трябва да се изправя пред самия Распутин, а аз не съм фехтовач.

— Нещо пропуснах, нали? — Били Джо се носеше наоколо, но аз не му обърнах внимание.

— Ти взе Томас със себе си, когато беше обладала тялото му. Гадателката не може да направи това. Приткин ни каза това, dulceata.

— Приткин е идиот — напомних на Мирча. — Ние не знаем защо Томас успя да предприеме това пътуване. Може би всичко, което трябва да направя, е да докосна някого. Може би тя също може да прави това.

Били се появи пред погледа ми и накара стаята да изглежда така, сякаш я гледах през блестящ сив шал.

— Трябва да поговорим, Кас. Няма да повярваш какво открих в Данте!

Повдигнах вежда в отговор, но не посмях да кажа нищо. Не исках да предупреждавам никой, че той е тук. Имах чувството, че скоро щях да имам нужда от него.

Томас ме гледаше.

— Аз съм вторият избор на Консула. Мога да се справя с Распутин.

Аз се оживих. Всичко, което можеше да ме предпази от срещата ми с това чудовище в тази къща на ужасите, беше обещаващо.

За съжаление Мирча не изглеждаше убеден.

— Прости ми, приятелю. Не се съмнявам в твоята храброст, но съм виждал как се бие Распутин. Няма да спечелиш. А когато е заложен животът ми, предпочитам да разчитам на сигурно.

Били се отдалечи на няколко стъпки и сложи ръце на хълбоците си.

— Добре. Аз ще говоря — ти слушай. Хвърлих един поглед в главата на вещицата, която освободи преди тя да избяга с феята. Съкратената версия на историята гласи, че Тони и Черният кръг продават вещици на феите и познай откъде ги вземат? Имам предвид, че белите рицари би трябвало да забележат, ако група магически същества просто изчезне, нали? — Аз се втренчих в него. Имах чувството, че съм приклещена на стола на зъболекар, от приказлив хигиенист. Не можех да отговоря.

— Мога да го победя. — Томас звучеше сигурен, но Луис-Цезар издаде странен звук, сякаш котка кихаше. Предполагам, че това беше нещо френско.

— Ти не можа да ме победиш още преди век. Сега не си много по-силен.

— Ти беше късметлия! Това няма да се случи, ако отново се дуелираме!

Луис-Цезар изглеждаше раздразнен.

— Няма нужда да се дуелирам с теб. Аз те притежавам.

Аз премигнах объркано. Пропуснах ли нещо, докато се опитвах да следя два разговора едновременно? Господарите и слугите обикновено имаха доста по-силна връзка, отколкото тези двамата показваха. По дяволите, дори и Тони да се опиташе да убие Мирча, не би му говорил по този начин.

— Мислех си, че някой, който се казва Алехандро, е твой господар? — попитах Томас.

— Беше. Един от неговите слуги ме създаде, но скоро след това Алехандро го уби и ме взе за себе си. Той се опитваше да създаде империя вътре в испанските колонии в Новия свят и се нуждаеше от воин, който да му помогне. Ние успяхме и вероятно щеше да организира нов Сенат, но тактиката му никога не се промени. И до момента той действа така, сякаш всеки въпрос е предизвикателство, всяка молба за снизходителност — заплаха. Аз го предизвиках веднага, когато станах достатъчно силен и щях да успея да сложа край на терора му, ако не се бяха намесили отвън.

Погледнах Луис-Цезар изненадано.

— Ти си се бил с него?

Французинът кимна объркано.

— Томас отправи предизвикателство за водачеството на Латиноамериканския Сенат. Неговият Консул ме помоли да се изправя като негов шампион и аз се съгласих. Томас загуби. — Той каза последното с леко свиване на раменете, сякаш можеше и да не го казва. Според мен Луис-Цезар трябваше да изгуби поне веднъж. Да изтъкваш постоянно егото си, би трябвало да е уморително. Но пък от друга страна, ако загубеше, вероятно това щеше да е краят му, а в този случай и нашият. Всичко сочеше, че малко арогантност не беше излишна. Е, поне липсата на връзка беше изяснена. Слугите се печелеха чрез сила и трябваше да бъдат задържани по този начин. Тази връзка никога не беше толкова здрава, колкото скрепената с кръв.

Нещо ми хрумна.

— Ти си отправил предизвикателство? Но за да направиш това, трябва да си господар първо ниво. — Знаех, че Томас е могъщ, но това беше шок. Фактът, че Луис-Цезар можеше да обвърже вампир първо ниво, бе изключително показателен за силата му. Дори не знаех, че е възможно.

— Томас е много повече от 500-годишен вампир, мадмоазел. Неговата майка беше високопочитана благородничка сред Инките преди инвазията на европейците — каза Луис-Цезар небрежно. — Тя била изнасилена от един от хората на Пизаро и резултатът е Томас. Той е израснал във време, когато дребната шарка отнела живота на много от старейшините на инките, оставяйки вакум от сила. Той организирал някои от пръсналите се племена, за да се противопоставят на испанците и така били забелязани от Алехандро. Въпреки че е копеле, той… — Томас изръмжа и Луис-Цезар го погледна. — Използвам термина само технически, Томас. Да ти напомня, че и аз също съм копеле.

— Това няма да го забравя.

Блещукащите потоци сила отново се завърнаха, по-силни от преди и този път бях хваната по средата. Почувствах се така, сякаш два снопа гореща вода ме обляха и аз изкрещях.

— Спрете!

— Моите извинения, мадмоазел. — Луис-Цезар сведе главата си в поклон. — Вие сте абсолютно права. Аз ще накажа слугата си по-късно.

Томас го изгледа величествено.

— Ще опиташ.

— Томас! — Мирча и аз казахме това по едно и също време, с един и същи вбесен тон.

Луис-Цезар му хвърли предупредителен поглед.

— Внимавай как ми говориш, Томас. Не искаш да направя наказанието ти по… истинско.

— Ти си дете в сравнение с мен! Аз бях вече господар вампир, когато ти още не си бил създаден!

Луис-Цезар се усмихна леко и очите му проблеснаха стоманено.

— Но не достатъчно добър.

Били размаха бледа ръка пред лицето ми.

— Слушаш ли ме? Това са най-горещите новини.

Аз измънках „по-късно“, но той не се махна.

— Това е важно, Кас! Черният кръг е запазил търговията в тайна, като е отвличал вещици, които са били обречени да умрат млади в инцидент или от Инквизицията, или от каквото и да е. Те са успели да ги хванат в последната минута и да ги продадат на феите, без да се притесняват, че някой може да забележи и да докладва. Никой не очаква да види отново някой, който е взет от Инквизицията — те не освобождават никога, нали знаеш? Това е изкусен номер да заобиколиш договора.

— Но как са узнали?

Как някой би могъл да знае, че в бъдещето някой е обречен? Освен ако… Мирча ме погледна странно и аз му се усмихнах невинно в отговор. Това беше грешка. Тези умни тъмни очи обходиха стаята, но дори и господар вампир не можеше да види Били.

— Вещицата, която спаси, е била отвлечена от група тъмни магове същата нощ — допълни Били. — Циганките винаги са стояли настрана и от двата кръга, така че предполагам, че те са решили, че могат да ги отвлекат, без да предупредят по този начин белите рицари.

Аз се намръщих. Това все още не обясняваше как тя се бе озовала в нашия век, ако хората от нейната ера я бяха отвлекли, но нямаше начин да попитам.

Мирча се намеси преди нещата между вампирите да се нажежат още повече.

— Може ли да ви напомня, че докато вие се самоизтъквате, времето минава, а с него намаляват и нашите шансове? Вашата разправия може да почака — нашата работа не може.

— Но госпожицата не иска да помогне — каза Луис-Цезар, прокарвайки ръка през косата си. Забелязах, че неговите къдрици бяха по-тъмни, отколкото във видението ми или каквото беше там. Чудех се дали това беше трик на светлината или липсата на слънце в продължение на стотици години потъмняваше кестенявата коса. — Страхувах се от това. И ние не можем да я принудим.

Мирча и аз го погледнахме, а след това се спогледахме един друг.

— Той истински ли е? — Не можах да се сдържа да не попитам.

Мирча въздъхна.

— Той винаги е бил такъв. Това е единственият му недостатък. — Той ми се усмихна и това беше усмивката на Тони — неговата усмивка от типа хайде—зарежем-тези-глупости-и-да-се-заловим-с-бизнеса. Това негово изражение ми напомни за работата, която Мирча вършеше за Сената. Той беше главният посредник на Консула и въпреки слуховете, не беше получил длъжността поради уважението, което вампирите отдаваха на семейството му навсякъде по света. Те биха били щастливи да се срещнат с него заради престижа, това беше нещо подобно на чувството, което хората изпитваха, когато седяха до известна филмова звезда, но това не му даваше никакво предимство на масата за преговори. Не, Мирча беше спечелил мястото си честно, като беше сключил най-добрите сделки, които някога бяха правени. И те бяха с хора, които той познаваше толкова, колкото и те него.

— Какво ще поискаш, dulceata? Сигурност, пари… главата на Антонио на сребърен поднос?

— Това последното звучи примамливо. Но не е достатъчно.

Мирча и аз прескочихме това нещо с отказа и започнахме директно да се пазарим. Изобщо не се спомена, че Мирча може да ме убие, ако кажа не. Той би го направил, защото няма избор — ако не го направи, Консулът би пратил някой друг да свърши работата — и защото ще бъде бърз. По-бърз от Джак. Не ми харесваше поръчката, която ми бяха дали, но да прекарам една вечер със светлоокото момче на Консула, ето това би било истински пикник. Но само защото нямах други възможности, не значеше, че няма да се опитам да измъкна всичко, което можех, в замяна на помощта ми. В края на краищата това беше пазарна икономика. Кой друг можеха да използват?

Мирча изглеждаше така, сякаш се чудеше дали скандалната сделка, която беше предложил, щеше да проработи. Завъртях очите си.

— Не се притеснявай. Да ми дадеш главата на Тони не е голяма работа и ти го знаеш. Той те предаде — ти ще трябва да го убиеш.

Той се усмихна леко.

— Истина. Но това ще реши и твоят проблем, нали?

— Но това няма да ти струва нищо. Твоят живот не струва ли малко повече?

— Какво друго тогава искаш, моя красива Касандра? — Той пристъпи напред с блясък в очите си и аз поставих креслото между нас.

— Не си го и помисляй.

Той ми се ухили, без да се разкайва.

— Назови цената си.

— Искаш помощта ми? Кажи ми какво се е случило с баща ми.

Рейф издаде разтревожен звук и погледна Мирча с разширени очи, който въздъхна и поклати глава отвратено. Аз му съчувствах. Рейф никога не е можел да се въздържа — започнах да го бия на карти още, когато станах на осем и той определено не беше станал по-добър в това. Той се сви под неодобрението на Мирча, но вредата вече беше нанесена. Разбира се, Мирча го пренебрегна, в противен случай би ми паднал в очите.

— Баща ти, dulceata? Той умря от бомба, поставена в колата, нали? Това не е ли една от причините, поради които си ядосана на нашия Антонио?

— Тогава какво имаше предвид Джими? Той ми каза да не го убивам, защото знае истината за това, което се бе случило.

Мирча вдигна рамене.

— Тъй като той беше „ударният човек“ — това беше фразата, нали? — сигурен съм, че той е знаел детайлите, dulceata? Защо не го попита?

— Защото Приткин направи дупка в него, преди да успея. Но ти знаеш, нали?

Мирча се усмихна и аз още веднъж разбрах откъде Тони бе заел своята усмивка.

— Това знание ли е цената ти?

Погледнах Рейф и той отвърна на погледа ми. Тъкмо си мислех, че ще каже нещо, когато Мирча постави ръка на рамото му.

— Не, не, Рафаел. Няма да бъде честно да дадем на нашата Касандра информация, за която все още не си е платила. — Той се усмихна и в тази усмивка имаше повече пресметливост, отколкото привързаност.

Аз погледнах Били, който се носеше близо до тавана, с нетърпелив израз на лицето. Той не каза нищо и аз реших, че новините, които носи, нямат нищо общо с избора, който трябваше да направя. Аз му изпратих раздразнен поглед и той изчезна, ядосан, че прехвърлях всичко върху него. Типично. Предпочитах да разбера нещо повече, преди да се съглася с условията на Мирча, но нямах много възможности. Не можеше прекалено да качиш цената, когато стоката беше сигурна и купувачът знаеше това. Буквално аз нямах друг избор, освен да им помогна, така че от техническа гледна точка Мирча беше щедър, че изобщо предлагаше нещо. Разбира се, той искаше да дам най-доброто от себе си, така че доброто ми настроение беше по-важно от някои дребни отстъпки. Или може би държеше на мен. Не, този начин на мислене беше опасен.

— Окей. Имаме сделка. Кажи ми.

— Един момент, dulceata. Първо мисля, че трябва да уведомим Консула. Томас, ще бъдеше ли така добър? Тя може да има някакви последни инструкции. — Той забеляза инатливото изражение на Томас. — Имаш думата ми, че ще изчакаме с опита, докато се върнеш. Ти ще я придружиш, нали?

— Да.

Томас ме погледна предизвикателно, но аз не забелязах това. Ако Распутин се покажеше, щеше да е хубаво да има някого с мен, особено някой, който беше показал, че може да се грижи за себе си при необходимост. Дори и само за това да имам компания, когато всичко отиваше по дяволите. Томас започна да казва нещо друго, но спря, когато Мирча пристъпи до мен и сложи ръка на рамото ми.

— Сега, Томас! — Луис-Цезар изглеждаше нетърпелив. Томас се втренчи в него, но напусна стаята, блъсвайки вратата след себе си.

— И се нуждаем от Сълзите, нали, за да бъдем защитени?

Луис-Цезар кимна и излезе след Томас.

— Сълзите? Искам ли да знам?

— Нищо, за което да се притесняваш, уверявам те. — Мирча се усмихна успокоително. — Сълзите на Аполон са древна отвара. Те са били използвани в помощ на медитиращите трансове в продължение на векове. Те са безопасни.

— Но защо се нуждаем от тях? Никога преди не съм ги вземала.

— И преди бързо си губела енергията си. Те ще ти помогнат, Касандра. Запомни, аз съм заинтересуван това да свърши добре. Няма да те лъжа.

Този отговор беше повече, отколкото да бях получила прочувствена декларация за загрижеността за моето благополучие и затова кимнах. Щях да използвам проклетите Сълзи, каквото и да представляваха. Всичко, което можеше да премахне неравенството.

Мирча погледна Рафаел.

— Ще бъдеш ли така добър да провериш дали облеклото на Каси е готово? Тя трябва да се е уморила да носи тази огромна роба. — Той се усмихна леко. — Не бързай.

Рейф изглеждаше несигурен — можех да кажа, че той не искаше да оставя Мирча насаме с мен поради някаква причина, но излезе. Мирча заключи вратата след него и се облегна на нея, наблюдавайки ме с внезапно сериозни очи.

— А сега истинските преговори, моя Касандра.