Докосни мрака

6

Тони беше негодник, но имаше непогрешим усет за бизнес. Данте се намираше на първокачествена земя в близост до Луксор и беше пълен дори и в четири и половина сутринта. Не бях изненадана: това бе перфектно за Лае Вегас. Той бе създаден по образец на Божествената комедия, имаше 9 различни зони, всяка една в съответствие с един от деветте кръга на Ада от произведението на Данте Алигиери. Посетителите влизаха през огромни, ковани порти, декорирани с базалтови статуи, гърчещи се в агония, и известната фраза „О ВИЙ, ПРЕКРАЧВАЩИ ТОЗ ПРАГ, ПОМНЕТЕ. — НАДЕЖДА ВСЯКА ТУКА ОСТАВЕТЕ.“ Те бяха заобиколени от плитка река и един от няколкото облечени в сиви роби Харони, и поставени в подобен на пещера вестибюл, където върху стената бе изрисуван плана на мястото в червено и златно.

Когато пристигнах, мъж, облечен като Цар Минос — с подходящ бадж, обясняващ, че той е човекът, който ще придружава грешниците до техните наказания — раздаваше копия на картата, но аз нямах нужда от такова. Разпределението на клуба беше логично: например, бюфетът беше в третия кръг, където се наказваше грехът на лакомията. Не беше трудно да се досетя къде да търся Джими; къде другаде можех да намеря истински жив сатир, освен във втори кръг, където бяха наказвани телесно всички, виновни за похотта си?

Разбира се, флейтата на Пан беше входът на втория кръг. В случай че по някакъв начин пропуснехте Адът и темата за вечните мъки в преддверието, то барът беше малко по-крещящ. Не се уплаших особено при влизането си, тъй като бях виждала подобни стаи и преди. Обаче за някой малко по-чувствителен сигурно би било шокиращо да влезе в стая, която бе декорирана почти изцяло с осакатени скелети. Ренесансова Италия, където беше роден Тони, бе претърпяла поредица от чумни епидемии. Наблюдавайки как умират приятелите и семействата си, и чувайки как цели села са унищожени, живелите през тази епоха станали някак си мрачни. Гробници и параклиси, изцяло изградени от костите на болните, представлявали ерата в нейната крайност и домакинството на Тони не бе изключение. Натруфени полилеи, изработени, както изглеждаше — и познавайки Тони, най-вероятно както и беше — от човешки кости, висяха от тавана, разнообразени с гирлянди от черепи. Други мъртвешки глави бяха използвани за свещници, а напитките се сервираха в оформени като черепи бокали. Те не бяха истински, имаха малки „рубини“ за очи, но не бях толкова сигурна за другите. Салфетките изобразяваха Танца на смъртта, избродиран в черно на червен фон, с хилещи се скелети, които водеха редица от грешници към тяхната гибел. След като гостите се приспособяха към всичко това, мислех, че сервитьорите нямаше да бъдат голяма изненада.

Очаквах хора с тоги и кожени панталони, но съществата, които ме поздравиха при влизането бяха нещо по-реално. Как по дяволите убеждаваха хората, че келнерите просто носят натруфени костюми, никога нямаше да разбера. Рудиментарните рога, които се подаваха от косата на сатира, приличаща на гнездо от махагонови къдрици, можеха да се сметнат за фалшиви толкова, колкото и венеца от акантови листа, който носеше, но костюмът му — съставен само от пристегната кожена каишка с формата на буквата G — не скриваше очевидно истинските, покрити с козина бедра и лъскавите черни копита. Без съмнение бе ясно, че той одобрява дълбокото деколте на моето откраднато, черно горнище от спандекс. Тъй като сатирите обикновено харесваха всяка една жена — за тях това бе като дишането — не го приех като комплимент.

— Тук съм, за да се видя с Джими.

Големите кафяви очи на сатира, които блестяха от удоволствие, се помрачиха леко. Той взе ръката ми, опитвайки се да ме придърпа към себе си, но аз отстъпих назад. Разбира се, той ме последва. Той беше млад и красив, ако цялото това полукозе нещо не те накараше да избягаш с писъци. Сатирите бяха добре надарени според човешките стандарти, този беше много добър екземпляр дори и за един от тях. Тъй като сексуалните умения бяха определящ елемент в сатирското общество, той сигурно бе свикнал да получава много внимание. Не бе направил много за мен, но не исках да бъда груба. Сатирите, дори старите и плешиви такива, си мислеха, че са Божи дар за жените, и ако някой объркаше щастливите им фантазии, това би завършило зле. Не че те ставаха агресивни — по-скоро биха избягали, отколкото да се бият — но депресиран сатир е ужасна гледка. Те се напиваха, пееха тъжни песни и гръмко се оплакваха от лицемерието на жените. Веднъж като започнеха, нищо не можеше да ги спре, докато не им минеше, а аз исках информация.

Позволих му да ми казва колко съм красива за няколко минути. Това изглежда го направи щастлив и накрая той се съгласи да отиде да провери, дали Джими е свободен, след като се заклех, че шефът му и аз сме само приятели. Наистина се надявах поне веднъж Били да е сгрешил относно затрудненото положение на Джими. Не ми се нравеше да обикалям из по-ниските нива на версията на Тони за Ад.

По пътя се опитвах да измисля план, който щеше да ми позволи да събера необходимата информация, считайки, че Джими все още е жив, за да ми я даде. Тъй като го бях виждала няколко пъти на дневна светлина, бях сигурна, че не е вампир. Повечето магически създания не можеха да бъдат превърнати — да не споменавам, че един вампир ми каза, че те имали наистина отвратителен вкус — но не бях толкова сигурна за Джими. Знаех, че той не е чистокръвен сатир, тъй като имаше човешки крака, а рогата му се забелязваха, само ако косата му бе много къса. Имаше много възможности каква би могла да бъде другата му половина, но никога не го бях виждала да демонстрира някакви впечатляващи сили или да става пурпурен или нещо подобно, затова бях доста сигурна, че е наполовина човек. Това отговаряше на навика на Тони да държи около себе си няколко не-вампира, които да управляват бизнеса, когато неговите хора спят. Не бях напълно убедена, че човеко-сатирски хибрид не би могъл да бъде трансформиран, а някои от най-могъщите вампири можеха да издържат на дневна светлина в малки количества, ако имаха желание да изразходват доста енергия за тази привилегия. Но наистина се съмнявах, че господар от първо или второ ниво би положил усилия заради Тони. Освен това, никога не бях получавала онова старо вампирско чувство около Джими. Така че, освен ако Джими не пазеше и деветте пътя към Неделята, то Били Джо би трябвало да се справи с кратко обсебване.

На Били не му хареса идеята, когато му обясних какво искам в колата. Сега той притежаваше голяма сила и не се бе чувствал така от дълго време насам, и ако трябваше я пилее за обсебване, той ми показа ясно, че неговият избор не би бил Джими. Но, както му казах, всичко, от което се нуждаех, беше достатъчно време, за да може загубенякът да ми каже това, което исках да знам и след това да признае греховете си на полицията във Вегас. Дори и да отречеше всичко по-късно, ако дадеше достатъчно подробности за купа нерешени случаи, щеше да има проблеми с избягването на правосъдието. И ако план А не проработеше, винаги можех да го застрелям. Вече избягах от Тони, от съюзническите му фамилии, от Сребърния кръг и от вампирския Сенат; след всичко това ченгетата не ме плашеха особено.

Двамата с Били Джо седяхме в края на бара. Не го бях виждала отдавна толкова жизнен — явно, че това, което бе погълнал по-рано, наистина бе нещо. Той беше почти изцяло плътен, до такава степен, че можех да кажа, че не се бе бръснал ден или два преди смъртта си. Но никой друг изглежда не го забелязваше, въпреки че никой не се опита да седне на стола му. Ако го бяха направили и бяха нормални хора, щяха да се почувстват така, сякаш върху главата им е изсипана кофа студена вода. Ето защо бяхме седнали на места, отдалечени от всички.

— Ще ми кажеш ли защо сме тук?

Огледах се, но наблизо нямаше никой, който да забележи, ако започна да си говоря сама. По-голямата част от бара, който се състоеше предимно от женска клиентела, беше заета да гледа влюбено сервитьорите, които щастливо им отвръщаха. Красив чернокос сатир, който стоеше наблизо, окуражаваше една от редовните посетителки да види, дали тя ще може да открие откъде започва „костюма“ му. Тя имаше стъкления поглед на някой, който бе подпийнал, но ръцете, които движеше по лъскавите му черни слабини, бяха забележително непоколебими. Намръщих се; ако все още бях с Тони, би се наложило да му докладвам. Практически той следеше някой да не се досети за нещата тук и да изтича, пищейки при ченгетата.

— Знаеш защо. Той уби родителите ми. Трябва да знае нещо за тях.

— Рискуваш Сенатът да ни хванат, които не биха те подценили още веднъж, ако мога да добавя, за да зададеш няколко въпроса за хора, които дори не си спомняш? Не планираш да взривиш този тип, нали? Малко отмъщение за това, че се е забъркал с теб? Не че имам нещо против, но това ще привлече внимание.

Пренебрегнах въпроса и изядох няколко фъстъка от малка кървавочервена купичка. Да нараня Джими нямаше да бъде толкова приятно, колкото да убия Тони, но поне щеше да е нещо. Знак към вселената, че вече достатъчно хора са объркали живота ми; бях напълно способна да направя това сама. Единственият проблем в сценария беше частта с убиването, от която честно казано ми се повдигаше дори и само, като си помислех за нея.

— Ти ще видиш какво е направил на момента, ако обсебването проработи.

— Това е голямо „Ако“. Демоните са експерти по обсебването; аз съм само скромен призрак.

— Никога не си имал проблеми с мен.

Били Джо е бил пристрастен към виното, жените и песните в реалния му живот, като силно е предпочитал първите две. Не можех да му помогна особено с втората му необходимост, а и мразех вкуса му за музика, който се изчерпваше с Елвис и Ханк Уилямс. Но понякога го награждавах с питие, ако беше особено послушен, и разбира се, това означаваше да му купя не по-малко от 6 бутилки. Въпреки че тези случаи не бяха истинско обсебване. Макар да му позволявах да използва вкусовите ми рецептори, аз напълно контролирах себе си. Той внимаваше много по време на тези редки случаи, защото знаеше, че ако не го прави, когато силите му се изчерпеха, щях да заровя огърлицата му в средата на нищото и да я оставя да изгние. Но докато се придържаше към правилата, му позволявах да ме завладее при специални случаи, така че можеше да яде, да пие и да бъде щастлив с мен. Тъй като нямах навика да се напивам и да ме изхвърлят от баровете, никога не беше достатъчно диво за вкуса му, но бе по-добре от нищо.

— Ти си необикновен случай. С другите хора е много по-трудно. Както и да е, забавлявай ме и ще отговарям на въпросите.

Играех си с една тънка стъклена пръчица, с мъртва глава върху нея, и се чудех защо се колебая. Не беше толкова трудно да говоря за смъртта на родителите си. Имах спомени от годините, прекарани на улицата, които никога не бих възстановила доброволно, но както бе изтъкнал Били Джо, аз съм била само на 4 години, когато Тони е поръчал убийството. Спомените ми от преди това бяха смътни: майка ми бе повече аромат, отколкото нещо друго — толкова пудра с мирис на рози, която трябва да е харесвала — а баща ми бе усещане. Спомнях си силни ръце, които ме подхвърляха във въздуха и след това ме завъртаха наоколо, когато ме хващаха; също познавах смеха му, дълбок, богат кикот, който ме стопляше до пръстите на краката ми и ме караше да се чувствам защитена. Сигурността не беше нещо, което чувствах много често, така че може би поради тази причина, споменът бе толкова силен. Освен това всичко, което знаех за тях, се основаваше на видението ми, което бях имала, когато бях на четиринадесет години.

Заедно с пубертета, космическият ми подарък за рождения ми ден бе да Видя как колата на родителите ми избухва в оранжеви и черни огнени кълба, които не оставиха нищо друго, освен изкривен метал и горящи кожени седалки след тях. Наблюдавах го от колата на Джими, докато той се обаждаше на шефа. Той запали цигара и спокойно го осведоми, че ударът е минал по план и че ще прибере детето от бавачката преди ченгетата да започнат да ме търсят. След това видението избледня и аз бях сама в спалнята си в имението на Тони, треперейки. Детството ми приключи тази нощ. Избягах час по-късно, докато зората идваше и всички малки добри вампири бяха на сигурно място в стаите си. Нямаше ме три години.

И тъй като не бях планирала бягството си, нямах никакви запаси от храна, които предвидливо осигурих втория път, за да се предпазя от лошите последици на ситуацията.

Нямах фалшива осигурителна карта или акт за раждане, нямах гарантирана работа и никого, при когото да отида, ако нещата се объркат. Всъщност нямах и реална представа за това какъв бе светът извън дома на Тони, където хората можеха да бъдат измъчвани до смърт от време на време, но никой не се обличаше бедно и не ходеше гладен. Ако не бях получила помощ от един необикновен източник, никога нямаше да се справя.

Най-добрият ми приятел като дете бе Лаура, тя бе духът на най-младото момиче в семейство, което Тони бе убил през последния век. Родният й дом беше стара, построена в германски стил, фермерска къща, която бе разположена на шейсет декара земя извън Филаделфия. Там имаше няколко огромни дървета, които вероятно вече са били стари, когато Бенджамин Франклин е живял в района, и каменен мост над един малък поток, чиято красота бе главната атракция за Тони. Той харесваше къщата заради уединеността и поради факта че беше на час разстояние от града, и не прие много добре отказа на семейството да я продаде. Разбира се, можеше да купи друга къща в района, но се съмнявам, че тази мисъл изобщо му бе минала през ума. Предполагам, че загубата на нашите семейства поради амбициите на Тони, изгради тази връзка между нас. Каквато и да бе причината, тя бе отказала да стои в гроба си под плевнята и се скиташе из имението, когато поискаше.

Това беше щастлива случайност за мен, тъй като единственото друго малко момиче при Тони беше Кристина, сто и осемдесет годишен вампир, чиято представа за игра не се припокриваше с моята или на който и да е друг нормален човек. Лаура вероятно бе на около век, но тя винаги изглеждаше и действаше като 6-годишна. Това я направи моята мъдра, по-възрастна сестра, когато дойдох за пръв път при Тони, която ми показа радостта от правенето на кални пайове и практически шеги. Година по-късно тя ми показа къде да намеря скрития сейф на баща й — с повече от десет хиляди долара вътре, който Тони бе пропуснал — и играеше ролята на разузнавач, когато избягах първия път. Тя направи почти невъзможната задача изпълнима, но никога не бях имала възможността да й благодаря. По времето, когато се върнах, тя си беше отишла. Предположих, че си бе свършила своята работа и се бе преместила.

Десетте хиляди долара, заедно с параноята, която развих при Тони, ми позволиха да оцелея на улицата, но въпреки това не исках да мисля за този период от живота ми. Както и да е, липсата на материални блага и опасността от време на време не бяха тези неща, които ме убедиха да се върна. Взех това решение, тъй като осъзнах, че никога няма да мога да получа желаното отмъщение ако бях извън организацията. Ако исках Тони да страда за това, което беше сторил, трябваше да се върна.

Лесно го класифицирах като най-трудното нещо, което някога съм правила, не само защото мразех толкова много Тони, но и защото не знаех дали неговата лакомия щеше да натежи над гнева му. Да, спечелих му много пари и бях полезно оръжие, което можеше да държи над главите на своите конкуренти. Те никога не знаеха какво мога да му кажа за тях и въпреки че това не ги накара да станат напълно честни, намали значително безсрамните измами. Но това не ме успокояваше особено. Тони невинаги бе предвидим: той бе умен и обикновено решенията му се ръководеха от финансови съображения, но имаше и моменти когато нрава му надделяваше.

Веднъж нападна друг господар вампир заради някакъв малък териториален спор, който можеше да се реши чрез преговарящи представители на двете страни, които да седнеха заедно за няколко часа. Вместо това тръгнахме на война, което винаги си беше опасна работа (ако Сенатът открие какво става си мъртъв, независимо дали си спечелил или загубил) и загубихме повече от тридесет вампира. Някои от тях бяха от първите, които Тони някога бе създал. Видях го да плаче над телата, след като почистващият екип ги донесе, но знаех, че това нямаше да има никакво значение следващия път. Нищо никога не е имало. Така че, като се вземат всички неща предвид, не знаех дали да очаквам отворени обятия или период в мазето. Случи се първото, но винаги съм имала чувството, че това се случи, колкото поради факта че Тони бе в добро настроение този ден, толкова и заради това, че му бях полезна.

Отне ми три много дълги години, за да събера достатъчно доказателства, чрез които да разруша организацията на Тони, използвайки човешката съдебна система. Не можех да отида при Сената, тъй като нищо, което Тони правеше не нарушаваше вампирските закони. Убиването на родителите ми беше нещо нормално, тъй като никой от двамата не беше под защитата на някой господар вампир, а убийството изглеждаше така, сякаш е било извършено от някой от човешките престъпници. Колкото до злоупотребата с моите способности, те сигурно щяха да аплодират неговия нюх за бизнес. Дори и да предположех, че ще успея да стигна до тях, те щяха да ме върнат на господаря ми за подходящото наказание. Но никой човек нямаше да ме изслуша, ако започнех да говоря за вампири, още по-малко за някои от нещата, които обикновено се случваха при Тони.

Накрая се наложи да го курдисам по същия начин, по който федералните бяха хванали Капоне. Уличихме го в изнудване и укриване на данъци, достатъчни да го пъхнат зад решетките за стотина години. Това не беше дълго време като за безсмъртен, но се надявах, че Сенатът ще го прободе с кол, затова че е привлякъл твърде много внимание към себе си много преди да Тони да започне да се тревожи дали килията му има прозорец или не. Но когато трябваше да се извърши ареста, не можахме никъде да намерим Тони. Федералните успяха да арестуват някои от човешките му слуги и да ги подведат под отговорност, но от дебелака нямаше и следа. Както складовете му във Фили, така и жилището му в провинцията бяха празни, а старата ми дойка бе нарязана на парчета в мазето. Тони ми бе оставил писмо, с което ми обясняваше, че инстинктите му са го предупредили, че нещо не е наред, така че се наложило Джими да измъчва Юджийн, за да разбере какво правех. Вампирите не можеха да понесат много да бъдат обиждани, а Джени ме обичаше; бе отнело дълго време да я пречупят, но, както Тони казваше, той бил търпелив. Пишеше ми, че е оставил тялото, така че да мога да се погрижа за него подходящо, тъй като той знаеше колко много означава тя за мен. Така че знаех какво трябва да очаквам през идните дни.

— Не знам какво ще направя — признах на Били. — Но родителите ми не са единствените хора, които той е убил и които са били важни за мен.

— Съжалявам.

За негово щастие Били Джо знаеше кога да спре да ме притиска и ние седяхме мълчаливо, докато сервитьорът не се върна с прочувствено извинение. Босът не бил на разположение тази вечер. Внезапно Джими си бил отишъл вкъщи с главоболие.

Пофлиртувах със сатира за няколко секунди преди да го изпратя за друго питие. Когато той се махна, Били се материализира, като изглеждаше нацупен.

— А си мислех, че аз имам мръсно съзнание. Дори и не искаш да знаеш какво си мислеше за теб.

— Правилно. Къде е Джими?

— В мазето, както ти казах. Регистрирали са загуби през последния четвърт час, така че Джими е бил изпратен на ринга.

Говорейки за детински неща… Сенатът не бе допуснал Тони да ме убие, така че той щеше да си го изкара на някой друг. Изправих се и се насочих към изхода. Имаше няколко неща, които исках да попитам Джими, преди да даде своя принос за тазвечерното забавление. Но знаех, че е по-добре да побързам. Рингът бе любимият зрителски спорт на Тони, но той беше склонен да оказва пагубен ефект върху участниците в него. Тони решил преди около век, че е срамота просто така да убие някой, който го е разочаровал, и вместо това изградил боксов ринг, на който да се решават тези неща. Но той не се използваше за боксиране и само единият от бойците напускаше ринга жив след всеки мач. Той биеше по точки обикновените боеве във Вегас и подобно на тях беше уреден така, че правилният човек да загуби.

— Как да сляза там?

Били ми показа служебното стълбище, намиращо се покрай дамската тоалетна, докато изчезваше в пода, за да направи малко предварително разследване. Появи се отново по времето, когато бях стигнала долните нива с лоши новини.

— Джими е следващият в списъка и ще се бие срещу един върколак. Мисля, че той е от глутницата, която Тони нападна преди няколко години.

Трепнах. Супер. Тони бе заповядал техния алфа да бъде убит, за да окуражи останалите да се махнат от територията му и Джими бе свършил работата. Така че от всеки член на глутницата се изискваше да го убие веднага щом го види или да умре, опитвайки се. Ако той се качеше на ринга, нямаше да слезе жив от него.

Стигнах до служебната врата, за да открия, че Били ми сочеше пътя.

— Мърдай. Знаеш, че не обичам да вървя през теб.

Бях го нахранила веднъж тази вечер и това беше достатъчно.

— Няма да влезеш вътре. Сериозен съм, дори не си го помисляй.

— Единственият човек, който може да ми разкаже за родителите ми скоро може да бъде изяден. Махни се от пътя ми.

— Защо, за да се присъединиш към него ли? — Били ме посочи с изключително материално изглеждащ пръст. — Зад тази врата се намира коридор. В края му има двама въоръжени пазачи. Те са хора, но ако по някакво чудо успееш да минеш покрай тях, то от другата страна има стая пълна с вампири. Ако влезеш вътре си мъртва, а без теб скоро ще съм твърде слаб, за да успея да нанеса някаква вреда. Краен резултат. — Тони печели. Това ли искаш?

Погледнах го. Мразех, когато е прав.

— Тогава какво предлагаш? Няма да се махна, докато не го видя.

Били направи гримаса.

— Тогава тръгвай по този път, бързо.

Побягнахме по коридора в противоположна посока и скоро бях доволна, че Били е тук, за да показва посоките. Мястото приличаше на заешка дупка от тунели, всички боядисани в промишлено сиво. След минути вече нямах никаква представа къде съм. Спряхме няколко пъти, за да се промъкнем през стаи, повечето от които бяха пълни с почистващи препарати, счупени ротативки и, в един случай, стени с компютри. Единственото нещо, което липсваше, бяха хора — предположих, че всеки, който не бе на работа, бе отишъл на боя.

Мислех си, че бяхме избегнали да бъдем видени отново, когато Били изчезна в друга стена, така че не губех време да се опитвам да отворя вратата. Този път се запознах с огромна стая, натъпкана до тавана с неща, които явно бяха допълнителни подпори и декорации. Колекция от африкански маски и копия седеше до комплект доспехи, чиято горна част липсваше. Лъвска глава, която повече приличаше на такава на плъх, бе облегната на саркофаг, който бе превърнат в дъска за лепене на плакати, обявяващи някакво магическо шоу. Бях наблюдавана от една огромна статуя на Анубис, Египетския бог с глава на чакал, който изглеждаше така, сякаш гледаше нещо в далечния ъгъл. Проследих стъкления му, фиксиран поглед и открих грозното лице на Джими, подавайки се от високопроизводителна подсилена клетка. Изострените черти, гладката черна коса и хитрите очи бяха това, което си спомнях, но той трябва да се е справял доста добре доскоро, защото обикновеният му безформен костюм беше заменен с лъскав светлокафяв такъв, който изглеждаше така, сякаш е правен за него.

Отне му няколко секунди, за да ме забележи. Когато ме познаваше, косата ми беше дълга и бях облечена във версията на Юджийн за подходящо облекло за млади дами, което означаваше дълга пола и блуза с яка по врата. Косата ми бе пожертвана за по-практична, и по-малко забележима, прическа, когато се присъединих към Програмата за защита на свидетелите. Беше пораснала малко от тогава, но не достатъчно, че да има голяма разлика. А и Джими никога не ме бе виждал в нищо подобно на кожения костюм, с който бях облечена. След няколко объркани секунди той се окопити. Толкова за страхотната ми дегизировка.

— Касандра! По дяволите, радвам се да те видя! Винаги съм знаел, че ще се върнеш някой ден! Ще ме освободиш ли оттук? Има голямо недоразумение.

— Недоразумение?

Беше ми трудно да повярвам, че той си мислеше, че съм се върнала в организацията. Тони можеше и да прости на едно 14-годишна тийнейджърка, която бе избягала, както считаше той, в пристъп на младежки бунт, но възрастен, който бе заговорничел да го унищожи, бе нещо друго. Обмислях дали да не оставя Джими там, където беше, но въпреки че ми харесваше той да бъде заключен зад решетки, предпочитах да говоря с него някъде, където бе по-малко вероятно да бъдем прекъснати от наемниците на Тони.

— Да. Един от помощниците ми се опита да преуспее по лесния начин и излъга за мен пред шефа. Мога да оправя нещата, но трябва да говоря с Тони…

— Сигурно цениш времето си! — Огледах се наоколо при звука на тънкия гласец, но не видях никого.

— Намерих вещиците, но един от вампирите ме хвана. Пусни ме.

Погледнах Били. — Кой каза това?

— Аз съм тук. Сляпа ли си?

Проследих писукането до малък кафез за птици, който беше почти скрит зад едно ветрило от паунови пера. Вътре имаше една жена, висока около дванайсет сантиметра и полудяла като стършел. Огненочервена коса обрамчваше перфектно лице, тип куклата Барби, и чифт ядосани лавандулови очи. Премигнах. Какво, по дяволите, ми бяха сложили в питието?

— Това е малка фея, Кас — каза Били, изглеждайки недоволен. Той се придвижи към клетката й и тя му се намръщи. Малки юмручета сграбчиха пръчките на клетката и я разтърсиха ядосано.

— Глуха ли си, жено? Казах, измъкни ме оттук. И дръж това нещо далече от мен.

— Познаваш ли я? — попитах Били изненадано. Внезапно се оказа, че той има много по-богат социален живот, отколкото си мислех.

Той разтърси главата си.

— Точно тази не, но съм срещал други като нея. Не я слушай, Каси. Всяка една фея не е нищо друго, освен проблеми.

— Сигурно ще я отведат на ринга — запротестирах аз, опитвайки да се справя с факта, че Тони бе намерил път към царството на феите, за което все пак се оказа, че не е просто мит.

— Тези решетки са железни, човеко! Вече се чувствам зле. Освободи ме веднага!

Аз премигнах, изненадана, че тънкият й гласец отеква по този начин.

— Не го прави, Кас — предупреди Били. — Да направиш услуга на Фея, никога не е добра идея. Тя винаги ти се връща и то не по добър начин.

Дребничкото й личице пламна в грозно червено и тя избълва поредица от проклятия на език, който не познавах, но той видимо знаеше.

— Противно, долно същество! — запелтечи той. — Нека да я оставим да отиде на ринга, прав й път!

Въздъхнах. Каквото или която и да бе тя, нямаше да оставя никого да бъде забавление за копелето или неговите момчета. — Ако те пусна, трябва да обещаеш, че няма да се месиш в нещата, които правя — казах й строго. — И никакви номера, ясно?

— Ти си си загубила ума — каза тя равно. — И кога си сменила дрехите си? Какво става тук?

И аз това исках да разбера.

— Познавам ли те?

Миниатюрните крила в зелено и бледолилаво се надиплиха обезпокоително върху гърба й.

— Не мога да повярвам — каза тя възмутено. — Аз съм на мисия с идиот. — Очите й се стесниха, докато ме изучаваше внимателно. — О, не. Ти не си моята Касандра, нали? — Тя протегна дребните си ръце. — Знаех си! Трябваше да слушам баба: никога да не работя с хора!

— Хей, може ли малко помощ тук? — извика Джими изотзад.

— Върви — каза ми феята. — И вземи призрака и плъха със себе си. Ще се справя с това сама.

Имах чувството, че трябва да разбера какво става, но стоенето тук за продължителни разговори вероятно не бе много умно. Бутнах резето на клетката й, игнорирайки коментара на Били, и бързо се върнах при Джими. За нещастие, върху ключалката на неговата клетка имаше катинар, който изискваше ключ.

— Как да те освободя?

— Тук. — Джими се плъзна до решетките. — Забравиха да ме претърсят. Ключът е в палтото ми. Побързай; всеки момент ще се върнат.

Протегнах се за якето му, но ръката ми спря на трийсетина сантиметра от решетките и просто отказа да се приближи. Почувствах се така, сякаш невидима стена от дебела, лепкава меласа се затваря около ръката ми и не иска да я освободи. Феята жужеше, докато се опитвах да се изтегля назад.

— Ще разваля заклинанието — каза тя, — но ще трябва да отвориш вратата вместо мен.

— Не мога да отворя дори тази — казах й, използвайки лявата си ръка в опит да освободя дясната. Това даде обратен резултат, вече и двете ми ръце не можеха да продължат напред или да ги издърпам назад. Бях заседнала наистина.

— Това е заклинание за катранен капан — каза Били, реейки се загрижено наоколо. — Имаме нужда от освобождаващо заклинание.

— Това е какво?

— Това е жаргонният израз за наистина силна разновидност на prehendo. Предполагам, че всичко, което се приближи на определено разстояние от клетката, бива хванато като муха от лепкава хартия и колкото повече се бориш, толкова по-здраво се затваря капана. Опитай се да не мърдаш.

— И ми го казваш сега.

Неговото предупреждение дойде секунда, след като се паникьосах и изритах с крака си, само за да бъде хванат и той в капана. Понякога наистина мразех магията.

— Били, какво да правя?

— Стой мирно! Ще потърся наоколо. Трябва да има нещо тук.

— Върни се! — извиках аз след него, когато той се изпари през комплекта доспехи.

— Изкарай ме оттук. — Джими изруга. — Трябва да е това — каза той, посочвайки нагоре.

Чак сега забелязах това, което приличаше на изпечена преди около седмица, ябълка, висяща на верига над вратата. Секунда по-късно осъзнах, че това е един от онези грозни ключодържатели със съсухрени глави, които се продаваха в магазина за подаръци във фоайето заедно с връзки със скелети и „Направих го в Данте“ — тениски. Тони нямаше срам, когато ставаше за въпрос за перчене.

— Това е единственото нещо, което не би трябвало да е тук.

Феята изхвърча до него, за да го огледа и почти се сблъска с Били Джо, който се бе върнал, за да погледне.

— Стой далече от пътя ми, огризке! — заповяда тя.

Били се опита да каже нещо — вероятно нещо откровено скверно, — но някой го прекъсна. Съсухрено, подобно на стафида око се отвори върху главата и погледна феята с раздразнение.

— Наречи ме така отново, Тинкърбел, и никога няма да отвориш тази врата.

Аз просто си стоях там, неспособна да повярвам, че наблюдавам как една фея води разговор със сбръчкана глава. Мислех си, че е време да се откажа от пътя на логиката и да се отдам на течението. Ако бях щастливка, някой щеше да е сипал алкохол в питието ми и сега халюцинирах. Никой не казваше нищо, затова аз си казах моето.

— Би ли бил така добър да отвориш вратата, моля? — попитах спокойно.

Окото — изглежда функционираше само едното — се завъртя към мен.

— Зависи. Какво можеш да направиш ти за мен?

Аз се втренчих в него. Това беше просто една съсухрена глава. Възможностите бяха доста ограничени.

— Какво искаш?

— Хей, ти ми изглеждаш позната. Идвала ли си някога във вуду бара? Той е в седмия кръг, нагоре по стълбите. Аз бях главната атракция, знаеш, много по-популярна, отколкото показваше онзи въшлив нещастник, ангажиран от този загубеняк. Хората ми казваха поръчките си и аз ги извиквах на сервитьора. Всичко беше повече от добре. Всеки си мислеше, че съм едно от онези сложни аудио-анимационни нещица. Понякога разказвах също и вицове. Като например как ще наричат Бъгси Сийгъл, ако стане вампир? Кучешки зъб.

Малкото нещо се захили безумно.

— Сам се забавлявам, нали разбираш?

— Това е гадно — заяви феята равно.

Аз кимнах в съгласие. Обширната защита бе невъзможна на място, на което нямаше електричество, но, честно, това ли бе най-доброто решение, което Тони бе успял да намери?

— О, тук имаме някой, който апострофира, а? Окей, а какво ще кажете за това? Един пич отишъл в бар в Ада и помолил за бира. Сервитьорът казал: Съжалявам, но тук сервираме само духове!

— Тя е права, това е гадно — каза Били Джо.

Феята удари главата с плоската страна на мъничък меч, който извади от колана си.

— Освободи я или ще те нарежа на парченца!

Окото изглеждаше изненадано.

— Хей, не се предполага да можеш това! Защо не си заседнала като нея?

— Защото не съм човек — каза феята през стиснати зъби. — Сега направи това, което ти казвам и престани да шикалкавиш!

— Наистина бих, честно, но не мога без потвърждение. Намесих се веднъж и виж докъде ме докара това. Всичко, което исках, беше лека кола и няколко леки жени в нея. Сега съм готов на всичко, за да си върна тялото. То е разпръснато навсякъде в това място, откакто онази вуду кучка ме разчлени. Дайте ми почивка. Сигурно имам малко сметки за оправяне, но стига де!

— Ти дължиш на Тони пари — предположих аз.

— Имах това, което можете да наречете лош късмет с картите — каза той с достойнство.

— Така че Тони те продаде на вуду жрица?

Това не ме изненада. Тони даде ново значение на фразата „месо на грамаж“.

— И ме накара да работя в глупавото му казино — издекламира главата. — Тогава, преди няколко месеца те имаха обезпокоителен случай — един от редовните клиенти започнал да подозира, че аз не съм само хубаво лице, и бях захвърлен тук долу. Без повече купони, без повече хубави момичета, нищо. Това е дяволски депресиращо. Но хей, може би ще ви смалят някак си и ще си висим тука заедно. Буквално. Какво ще…

Феята спря тирадата, като изпълни обещанието си и разряза главата на две. Аз гледах докато двете половини се люлееха за няколко секунди, всяка на края на тънката верига; след което се свързаха помежду си точно пред очите ми.

— Ехо, аз съм вече мъртъв, не помниш ли? — каза главата раздразнено. — Ти може би ще успееш да ме нараниш, Тинк, но това няма да помогне на приятелите ти тук. Така че сделката отпада.

— Какво искаш? — попитах бързо.

— Тялото си, естествено. Накарайте онези вещиците там да обърнат вуду магията и да ме съберат.

Погледнах малкото побъркано нещо.

— Това е лудост. Никой не може да обърне нещо подобно. Дори и по някакъв начин да намерим тази вуду жена, дори и да може…

— Обещавам — каза феята нетърпеливо. — Сега я освободи.

Главата се обърна към нея толкова бързо, че щеше да получи контузия на врата, ако все още имаше такъв.

— Кажи го отново.

За моя изненада тя изглеждаше абсолютно сериозна.

— Ще те заведа в царството на феите. Няма да ти давам обещания за това как ще изглеждаш, но можеш да се сдобиеш с тяло. Някои духове се проявяват там във физическата си форма.

— Наистина ли? — попита Били с по-голям интерес, отколкото ми се нравеше.

Феята го игнорира. Главата направи пауза.

— Трябва да помисля за това — каза тя и внезапно спря да се движи.

— Защо на върха на това нещо пише „направено в Тайланд“? — попита Били, взирайки се в него от около сантиметър разстояние.

Разменихме си погледи, а Били не се нуждаеше от никакъв подтик. Той премина през главата и се появи няколко секунди по-късно, изглеждайки бесен.

— Няма съзнание там, Кас! Някой го е омагьосал да се събужда, ако някой заседне в катрана. Предполагам, че се включва като аларма, опитвайки се да ни баламосва достатъчно дълго, за да може някой да дойде.

— Защо тогава внезапно млъкна?

— Това е само предположение, но може би му направихме оферта, на която не знае как да отговори.

Затворих очите си и се опитах да се успокоя, преди да получа инфаркт и да спестя на Тони парите за награда.

— И какво ще правим сега? Опитахме се да го атакуваме.

— Имаме нужда от парола, Кас — от освобождаващо заклинание. Понякога това може да е предмет, който трябва да докоснеш, а може да бъде и парола. Но това място е пълно с неща! Ще ми отнеме малко време да поработя с тях.

— Какво става? С кого говориш? — настоя Джими.

— Трябва да има спусък някъде наоколо или дума, която да накара това нещо да ме освободи. — Обясних кратко. — То не е истинско; включва се от заклинание.

Джими изглеждаше изненадан.

— Искаш да кажеш, че това не е Дани?

— И кой е Дани?

— Тази сбръчкана глава бе направена от Тони от останките на един тип на около четиридесетте. Ние го направихме модел за нашите ключодържатели. — Той се изглеждаше раздразнен. — Искаш да кажеш, че са сложили тук долу една от тези глави играчки? Какво, дори не заслужавам нещо реално ли?

Беше по-добре, че съм заседнала, защото иначе щях да се изкуша да го ударя.

— Знаеш ли какво може да ме освободи или не?

Той повдигна рамене, все още мръщейки се.

— Пробвай с банджо.

В момента, в който го каза, нещото, което ме държеше, вече не бе там. Аз се дръпнах назад, въпреки че беше безсмислено, и това ме изпрати на пода върху вече наранения ми задник. Джими ме сграбчи през решетките и ме изтегли на краката ми.

— Губиш време.

— Банджо?

— Имахме пароли за поверителните зони, които се сменяха на няколко седмици. Одобрявах списъка няколко дни преди това и тази беше първата дума в него. — Той видя изражението ми. — Момчетата се наемат заради мускулите им, а не заради мозъка им.

— Но защо банджо?

— Защо не? Виж, трябваше да се справя с няколко стотици от тези за година, ясно? Избягвам тези безсмислици от дълго време насам. Освен това не се сетихте за нея, нали?

— Все още имам нужда да отвориш вратата — напомни ми феята, когато най-накрая намерих кожения ключодържател в якето на Джими. Ръцете ми трепереха, но беше очевидно, че той не може да се освободи. Някой се беше погрижил за необходимостта от белезници или може би не го харесваше повече, отколкото аз самата. И двете му ръце бяха смазани, и то не просто счупени, а унищожени до такава степен, че не бе останал пръст или става, които да функционират. Обзалагах се, че дори и да се беше измъкнал от това, той щеше да направи последния си удар.

— Опитвам се!

— Не тази — каза тя нетърпеливо. — Онази, която е при клетката, в която ме бяха сложили. — Тя се завъртя около главата ми, сякаш беше мъничък циклон. — Срещу далечната стена. Ръцете ми не са достатъчно големи, за да завъртя огромната дръжка.

— Дай ми минута — казах й аз, когато най-накрая инатливият катинар се отвори. Джими изскочи от там със смъртоносна скорост, насочвайки се към залата. Гледах от него към настоятелната фея.

— Последвай го — казах на Били. — Ще дойда.

— Кас…

— Просто го направи!

Били излезе намусен, а аз се затичах да отворя вратата, която ми сочеше малката амазонка. Бях готова да се обърна и да последвам Били, когато открих каква е последната далавера на Тони. Три жени — брюнетки, всички около моята възраст, седяха на пода, опрели гърбовете си една в друга, в ръждиво боядисан кръг. Ръцете и краката им бяха вързани, а устите им — запушени с парцали. Ококорих се.

— Боже мой! Сега е станал и търговец на роби ли?

Това беше подло дори и за Тони.

— Все едно — отговори феята, прелитайки до жените. Тя изгримасничи и се обърна към мен. — Това е по-лошо, отколкото си мислех. Мога да се справя с кръга, но не мога да ги освободя.

Притичах напред, чудейки се дали някой от ключовете, които взех от Джими, няма да проработи и се ударих в нещо, подобно на здрава стена. Не изглеждаше да има нещо там, но контузеният ми нос казваше друго, а защитната ми руна запламтя, огрявайки стаята в златна светлина. Феята започна да бръщолеви възбудено.

— Глупава вещица! Това е силов кръг! Аз ще го унищожа, а ти ще освободиш жените!

Отдръпнах се назад и „стражът“ ми се успокои, въпреки че все още го усещах топъл.

— Не съм вещица — казах аз възмутено, чудейки се дали носът ми е счупен.

Феята се отпусна на пода и започна да трие кръга. Той беше направен от някаква суха субстанция, която се лющеше бавно.

— Окей. Пития не е вещица. Схванах.

— Можеш ли да побързаш? — попитах след минута, мислейки колко далеч бе отишъл Джими. — И името ми е Каси.

Острите виолетови очи се завъртяха пресилено.

— Предпочитах да мисля, че състоянието ти те е направило толкова дразнеща, но ти си родена такава, нали? А аз правя най-доброто, на което съм способна! Кръвта е засъхнала и се маха трудно.

— Кръв?

— Как си мислиш, че тъмните магове правят своите заклинания? Нужна е смърт, глупачке!

Тя започна да мърмори на непознатия си език, докато аз се обгърнах с ръце и се опитах да не мисля за това, което Тони би правил с представител на феите, няколко поробени жени и кръг от кръв. Откакто го познавах той винаги е бил от грешната страна на човешкия закон, но това нарушаваше и магическите, и вампирските правила. Не знаех кога е станал самоубийствено настроен, но внезапно поисках да съм вън от казиното.

Най-накрая малката ми компаньонка привърши с чистенето на тясната линия на кръга и аз чух леко пукане. Изглеждаше някак си неподходящо.

Тя седна на пода и се задъха.

— Добре, опитай сега!

Пристъпих напред, този път колебливо, но нищо не ме блокира. Клекнах бързо до най-близката жена и започнах да пробвам ключовете. Слава Богу, третият стана. Измъкнах парцала от устата й и тя започна да пищи. Опитах се да го върна обратно, преди да алармира цялото казино, но тя хвана ръката ми. Изля бърз поток от думи на френски, докато целуваше ръката ми и всичко друго, което можеше да достигне. Не разбрах много от това, което казваше — другият модерен език, който знаех, бе италиански, и нямаше много общи думи между двата езика — но светлите кафяви очи ме гледаха почти обожаващо.

Стомахът ми се стегна на възел. Познавах тази жена. Тя бе по-закръглена и далеч не толкова изпита, но иначе се бе променила много малко, откакто я бях видяла разпъната и обхваната от пламъци. Погледнах я повторно, но нямаше съмнение. Това лице се бе запечатало в паметта ми, а погледът към върховете на пръстите й разкри, че те са целите в белези. Колкото и невъзможно да изглеждаше, вещица от седемнайсти век седеше в казино в съвременния Вегас. Вероятно мъртва вещица, тъй като никой не би могъл да оцелее, ако премине през това, което й сториха. Всеки друг ден щях сериозно да сметна, че откачам; но не и днес, така че просто притиснах ключа в ръката й и се отдръпнах бързо назад извън обсега й.

— Трябва да тръгвам — казах аз кратко и отсечено. Планът ми беше прост: намери Джими, разпитай го, заведи го при ченгетата, след което бягай сякаш адът е по петите ти. Не можех да се справя с повече усложнения.

Не ми бе необходим Били, за да ми каже, че връщането по пътя, по който дойдохме, не е добра идея. Ако някой идваше за Джими, то той щеше да тръгне по този маршрут, а единственият ми пистолет нямаше да ми помогне срещу този вид от наемниците на Тони. Не че бях видяла чиновници, мускулести или някакви други, откакто слязохме на долните нива, факт, който започваше да ме притеснява. Беше ранна сутрин, така е, но места като тези никога не спят. Трябваше да има хора наоколо, особено ако Рингът беше тази вечер, но коридорите ехтяха празни. Продължих по коридора, докато стигнах до там, където се разклонява. Спрях, объркана, докато Били не премина през една стена и не ми махна.

— Насам.

Влязох през близката врата и се озовах в празна стая за почивка на работниците. Джими беше полускрит зад една машина за сода.

— Има дръжка на врата — каза той, когато ме видя, и посочи стената с лакътя си. — Точно там. Но не мога да направя нищо с тези. — Той вдигна осакатените си ръце и забърза напред.

Зад машината имаше нещо, което изглеждаше като разширение на същата сивобелезникава, тънка, изцапана суха стена, която изграждаше и останалата част от стаята. Но там беше назъбена по краищата, въпреки че нямаше да го забележа, ако не го очаквах. Периметърът на защита беше остарял. Плъзнах ръка по стената, докато не сграбчих нещо, което приличаше на дръжка и я натиснах. Вратата се отвори към тесен коридор, който, съдейки по праха по пода, не се използваше често. Това не бе изненада. Тони винаги разполагаше с множество изходи, половината от които скрити, в бизнеса си. Той ми каза веднъж, че това му е останало от младостта, когато армии редовно са нападали Рим. Той почти изгорял до смърт, когато няколко испански войници от армията на Чарлс V. Плячкосали вилата му през 1530 и от тогава бил параноичен. Поне веднъж бях благодарна за това.

Тръгнахме по скрития коридор, след което в края се изкачихме по една стълба. Или по-скоро аз се изкачих и изтеглих Джими. Неговите ръце бяха пречка, но той използваше лактите си, когато го бутнах отдолу и по някакъв начин успяхме. Излязохме през капак в пода в стая-камера. Човек, който носеше дяволски костюм с пайета, примигна замъглено при вида ни, но не зададе въпроси. Той работеше за Тони, така че сигурно бе свикнал на различни странности.

Джими се изправи на краката си и се затича към вратата, пухтейки като товарен влак, а аз не бях много по-добре. Определено имах нужда да прибавя физически тренировки към списъка си с неща, които трябва да направя, веднага след като спасях живота си и убиех Тони. От стаята се излизаше в друг от тези равни сиви коридори, но за щастие този беше къс. Няколко секунди по-късно ние стояхме до гора от сталагмити, издигайки се над реката. Харон прекарваше с лодка няколко изморени комарджии обратно към входа, който се намираше на няколко ярда.

— Хей, къде си мислиш, че отиваш?

Джими потегли, без да каже и дума, и не се спря при вика ми. Да го съборя на земята не беше вариант, но за щастие знаех нещо, което можеше да го направи.

— Били, хвани го.

Тръгнах след Джими и усетих как Били Джо премина покрай мен като топъл бриз. Той обикновено беше студен или поне хладен, но бе попаднал на няколко вампирски защити и имаше енергия да изгори. Само че Джими стигна вестибюла за рекордно време и се насочи към портите, когато внезапно спря и се запрепъва назад. Осъзнах защо, когато видях Приткин, Томас и Луис-Цезар да влизат през главния вход. Не се разтревожих за това как са ме намерили или за това какво планираха. Сграбчих част от елегантното сако на Джими и го дръпнах назад в коридора.

— Няма да ходиш никъде, докато не поговорим за родителите ми — информирах го аз. Някои от по-големите сталагмити бяха между нас и триото МАГИЯ и за малко си помислих, че ще успеем да избягаме, без да ни видят. Тогава чух как Томас извика името ми. По дяволите, бях спипана.