Докосни мрака

13

Опитах се бързо да измисля друг въпрос, но ми беше трудно, особено когато ръцете му обхванаха задника ми и ме придърпаха нагоре. Езикът му най-накрая достигна целта си и аз се задъхах. Той бавно го прокара по мен, изследвайки формата ми, запомняйки вкуса ми преди внезапно да потъне навътре, възможно най-дълбоко. Аз извиках и тялото ми се изви в дъга, безпомощна да направя, каквото и да било, и той ме засмука жадно. Усетих началото на нещо, което се зараждаше вътре в мен, но преди то напълно да превземе сетивата ми, Мирча се отдръпна.

Исках да изкрещя от безсилие, но устните му покриха моите и аз забравих за това. Прокарах ръцете си по тази копринена кожа, проследявайки гръбнака му, минавайки покрай ребрата му и достигайки до цепнатината на прекрасното му дупе. Той потръпна върху мен и усещането ми за него, твърд и горещ върху корема ми, беше почти сломяващо. Исках го вътре в мен повече от всичко, което съм искала досега, с почти непоносима потребност. Но когато почувствах твърда, гореща тежест между краката си, подпрях гърдите му.

— Не, Мирча — ти обеща.

В гърлото му заклокочи тих смях и той целуна шията ми.

— Ще бъда добър, dulceata.

Преди да успея да му кажа, че това беше нещото, което ме притесняваше, той постави натежалият си член по протежение на срамните ми устни, без да прониква, но доста близо до това. Аз бях влажна и копнееща за него и не мислех, че това е забавно. Реших, че е време за малка отплата.

Плъзнах ръка между телата ни и го сграбчих. Той беше толкова дебел, че ръката ми не можа да се затвори около него, но определено привлякох вниманието му. Аз го притиснах, удивлявайки се колко невероятно нежна бе кожата му, а очите му се завъртяха. Беше странно да го държа в ръцете си, толкова горещ и кадифен на докосване и това ме накара да се чувствам могъща. Спомних си какво беше правила жената от видението ми с тялото на Луис-Цезар и дадох всичко от себе си, за да я имитирам. Няколко милувки и силният Мирча издаде лек, сподавен писък и затрепери. За секунда си помислих, че съм го наранила, но той само се уголеми в ръката ми. Ухилих се на слисаното му лице и припомняйки си какво се бе случило с тялото на Французина, прокарах пръст около малкия отвор на главичката. Този път той наистина извика и ме погледна с широко отворени очи.

— Каси, къде… — Той спря и облиза устните си. — Къде си се научила да правиш това?

Аз се засмях. Това имаше възможности.

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа. — Притиснах рамената му. — Лягай долу.

Той се претърколи на леглото без повече въпроси и аз продължих да го стискам, внимавайки да не го нараня, припомняйки си колко чувствителна беше плътта му. Оставих ръката си да го изследва така, както езикът му правеше и открих, че тялото му бе изумително. Виждала съм много голи мъже, но за пръв път докосвах някого толкова интимно и фактът, че това беше Мирча, учести пулса ми до небесата.

Открих, че кожата по тестисите му е най-нежна и я загалих с върха на пръстите си, докато той не изстена и не се замята под мен. Харесваше ми това, което му правех, защото за пръв път го виждах беззащитен, а перфектната му обикновено коса, залепна от потта. Беше възбуждащо да го карам да разтваря краката си по-широко, излагайки се на ласките ми. Безпомощността му беше опияняваща и ме направи дръзка. Репертоарът ми не беше особено голям, но имах добра памет, а французойката искаше да пробва нещо с Луис-Цезар, което звучеше интересно. Пропълзях между краката на Мирча, прокарвайки ръце по стегнатите му мускули. Той се протегна към мен, но аз отблъснах ръцете му.

— Престани.

Той притихна, но изненадата в очите му ми казваше, че не е свикнал, някой да му заповядва. Сграбчих члена му отново, докато той набъбваше изкусително пред мен. Той отново затвори очите си и по лицето му се промъкна несигурно, уязвимо изражение. Погалих го бавно, без да мога да разбера изражението му на болка, защото бях сигурна, че не съм го наранила.

— Каси…

Гласът му се пречупи и аз изшътках. Промъкнах се по-близо и бавно, внимателно започнах да лижа напрегнатия му пенис. Имаше добър вкус, леко солен със замъглен аромат. Харесвах мириса му, който тук беше по-силен и леко мускусен. Комбинираното сетивно претоварване беше опияняващо. Нямах никакъв опит, който да ме ръководи, но реших да започна от върха и да слизам надолу. Това звучеше като добър план, но езикът ми едва го бе докоснал, когато Мирча подскочи, което ме накара да изпусна хватката си.

— Каси, недей! Не мога да се контролирам, ако…

— Казах да бъдеш тих — отвърнах му сърдито. Имах нужда от съсредоточаване и щеше да ми е от помощ, ако той останеше неподвижен и мълчалив. Казвайки му това, наблюдавах как лицето му се изпълни с изумление.

— Убеди ме, че никога преди не си правила това — започна той, изправяйки се с усилие на лактите си.

Хвърлих му предупредителен поглед.

— Не съм. Така че ако не стоиш мирен, не ме обвинявай, ако те нараня.

Той падна отново върху леглото и закри лицето си с ръце. Измърмори нещо на румънски и аз го игнорирах. Той знаеше, че не говоря този език, това не беше приятно. Ако не се наслаждавах толкова на тялото му, можех и да се оплача. Само че аз се завърнах към завладяващото изследване на това, което го бе накарало да стене. Когато този път плъзнах устните и езика си по дължината на члена му, той бе толкова притихнал, с изключение на лекото потрепване, което може би не можеше да контролира. Аз открих, че най-много ми харесва да ближа главичката, въпреки че там вкусът беше малко по-горчив. Но си струваше да го видя как се опитва да не мърда или проплаква под докосването ми, свивайки ръцете си в юмруци отстрани на тялото. Реших да видя как великият Мирча губеше контрол.

Случайно одрасках кожата му със зъбите си, когато поех голяма част от пениса му в устата си и усещането изтръгна изненадан вик от него. След като установих, че това беше звук на одобрение, докато го ближех, започнах лекичко да го хапя и той скоро започна да скимти слабо, сякаш дори не съзнаваше, че прави това. Няколко минути по-късно открих истинската му слабост, когато се преместих надолу, за да оближа нежната кожа върху тестисите му. Това място явно беше изключително чувствително или може би напрежението му беше дошло в повече. Докато се усетя какво става, той ме сграбчи за хълбоците и ме постави върху него, така че неговото мъжество отново беше притиснато към входа на влагалището ми. Чувствах се толкова невероятно добре, толкова на място, че почти позволих телата ни да се слеят. Но една част от мозъка ми заговори, напомняйки ми за цената и аз се отдръпнах. Движението ми бе толкова забързано, че накрая паднах непохватно от леглото. Секунда по-късно зачервеното лице на Мирча изплува над края на матрака, гледайки ме изумено, докато аз се бях проснала на килима. Сграбчих халата си и очите му потъмняха.

— Лично ще разкъсам тази противна дреха, за да не може никога отново да скрие красотата ти.

Гласът му беше пресипнал, а погледът в очите му — обезумял. Не си губих времето да обличам робата, но я загърнах около себе си като одеяло. Тя беше жалък заместител на горещината на кожата му, но ми беше много по-лесно да мисля с някакви дрехи около себе си. Дишането ми беше изключително накъсано и се чувствах почти зашеметена от желанието ми към него, но започнах да отстъпвам, докато прозорецът не ме спря.

— Имахме сделка, Мирча — казах му аз несигурно.

Той седна, което си беше сериозно разсейване, имайки предвид, че възбудата му не бе отминала. Потрепна, но задържа пламтящия си поглед върху очите ми. В момента в очите му имаше много повече канела, отколкото кехлибар, блестяща, красива, червеникава светлина. Те бяха потъмнели почти толкова, колкото и тогава, когато почти не удуши Приткин, това ме накара да ми се прииска да се втурна обратно и да се хвърля в прегръдките му. Хванах се за дръжката на прозореца зад мен за подкрепа и усетих как защитите му започнаха да пращят. Но въпреки това те бяха студени в сравнение с огъня на кожата ми.

Мирча прокара ръка по лицето си и тя трепереше. Той ме погледна с отчаяние в погледа.

— Каси, моля те, не прави това. Обясних ти ситуацията — знаеш какъв е залогът. Искам да направя така, че да ти е приятно, а не после да ме мразиш заради това. Но то трябва да бъде направено. Ти не си като този смешен маг, който не знае нищо за нас. Моля те, не усложнявай нещата. Всичко може да е толкова красиво.

— А ако кажа не?

Мирча внезапно замръзна. Стаята се изпълни с едва контролирана сила по начин, по който жегата заливаше пясъка на пустинята.

— Няма ли да ме принудиш?

Мирча преглътна и за няколко мига се загледа втренчено в килима. Когато най-накрая вдигна погледа си, очите му отново бяха с обикновения си кафяв цвят.

— Нека да бъдем напълно честни един с друг, dulceata. Мога да нахлуя в ума ти, да използвам няколко трика, за да преодолея задръжките ти и да те принудя да ми се отдадеш, знаейки, че ти искаш това. Но ако го направя, ти никога няма да ми вярваш отново. Знам това прекалено добре, знам как гледаш на нелоялността. Това е единственото нещо, което не можеш да простиш, а аз не искам ти да ме възприемаш като свой враг.

— Тогава мога ли да си тръгна? — Аз знаех отговора, но исках да ми обясни възможностите, които имах.

— Знаеш много добре. — Мирча въздъхна и внезапно лицето му изглеждаше уморено. — Ако не направим това, Консулът просто ще изпрати друг. Знам, че имаш някакви чувства към Томас, но също така знам и колко много те разстройва. Той предаде доверието ти и въпреки че направи всичко това по заповед, която не можеше да пренебрегне, не мисля, че ще му простиш.

Аз се обгърнах с ръце.

— Не.

Имаше време, когато вярвах на Томас или поне дотолкова, колкото на някой, когото желаех и дори мъничко обичах. Но това беше мъжът от въображението ми, а не истинският Томас. Сега се чувствах така, сякаш виждах някой непознат, когато го погледнех. Не исках ръцете му върху себе си. Освен това веднъж той вече бе превзел ума ми по заповед на Сената. Ако му заповядаха, не се и съмнявах, че щеше да го направи отново.

— Тогава, може би, Луис-Цезар? Той е красив. Него ли предпочиташ? — Мирча звучеше леко сподавено и си помислих, че поради някаква причина идеята да бъда с Томас му харесваше по-малко, отколкото на мен. Може би, защото Французинът беше пълноправен член на Сената, с равен на неговия ранг. Дали си мислеше, че ще си загубя ума по първия, с който правех секс, и щях да забягна в Европа? Ако беше така, то тогава той не ме познаваше толкова добре, колкото си мислеше.

— Не. — Аз не исках да бъда с мъж, който едва познавах, чието докосване ме беше изпращало вече два пъти в някакъв кошмар.

— Тогава, може би, Рафаел? Той гледа на теб като на своя дъщеря, както знаеш, но ще направи това за теб, ако така решиш.

Поклатих глава. Не бих допуснала Рафаел или аз да преминем през това. Не исках да бъда с някой, който гледаше на цялото това нещо като на нещо дребно, което трябва да бъде изпълнено. Мирча протегна ръце.

— Това бяха моите предположения. Така че виждаш къде сме. Ако отблъснеш всички ни, Консулът ще изпрати някой от слугите си, а аз не мисля, че това ще ти хареса. Няма друга възможност. Способностите ти са прекалено ценни. Не може да позволим силите да преминат в някой друг, само защото нямам достатъчно време, за да те ухажвам, както си му е редът.

Повдигнах вежда.

— И какво ще спечелиш ти от това, Мирча? Сигурност? Или Консулът се съгласи да удовлетвори искането ти, ако всичко свърши добре? И ти ли искаш да ме използваш?

Мирча изпусна дълга въздишка.

— Никой не може да контролира Пития, Каси. Ако силите дойдат при теб, няма да мога да те задържа. Винаги съм знаел това.

— Тогава защо ме защитаваше през всичките тези години? Защо го правиш сега?

Мирча беше прав, аз знаех каква е политиката на вампирите. Той бе хвърлил толкова много енергия и време, за да ме предпазва, че се съмнявах, че всичко беше заради това да се сдобие с ясновидец в свитата си.

Особено пък в случай че станех Пития, той щеше да загуби контрол върху дарбата ми. Имаше нещо повече от това, което ми казваше.

Той не изглеждаше щастлив, но ми отговори. Усмихнатата му обикновено маска се замени от изковано, изпълнено с болка изражение.

— Ти знаеш какво е да изгубиш семейството си, dulceata. Тогава може би ще можеш да оцениш, че само Раду е останал от всичките ми роднини, а той… казах ти какво са му причинили.

— Да.

— Това, което не съм ти казал, тъй като рядко говоря за това, а и тогава ти беше още дете, е, че той все още страда. Всяка нощ, когато се събуди, се чувства така, сякаш е преживял всичко наново. Те са го пречупили, dulceata, ума му, тялото, духа му. Дори и сега, стотици години след като неговите мъчители са мъртви, той пищи в агония от техните камшици и дамги. Всяка нощ при него се завръщат хилядите мъчения, които е изтърпял, отново и отново. Очите на Мирча изведнъж бяха станали стари и ужасно тъжни, бяха ми казали, че не само Раду е бил измъчван.

— Толкова пъти съм мислил да го убия, за да го освободя, но не можах. Той е всичко, което имам. Но вече не вярвам, че някоя нощ ще се събуди от кошмара си.

— Съжалявам, Мирча. — Устоях на импулса да отида при него, да погаля разрошената му коса и да го успокоя. Но беше прекалено рано за това. Годините опит ме бяха научили да разбера цялата история, преди да предлагам съчувствието си. — Но не разбирам какво общо имам аз с това.

— Ще ходиш в Каркасон.

Отне ми малко време, за да направя връзката, но дори и тогава това нямаше смисъл.

— Ти си освободил Раду от Бастилията.

— През 1769, да. Но век по-рано, той не беше там. В продължение на много години беше държан и измъчван в Каркасон. — Той каза името като ругатня, което вероятно бе така за него. — Тя е наричана Пазителката на времето. Ти си най-добрият ми шанс, единственият ми шанс. Но ако Пития умре и ти загубиш силата си, защото все още не си подходящ съд за нея, аз ще загубя единствения прозорец във времето, който някога съм намирал.

Нещата се изясняваха.

— Консулът ти е обещал шанс да спасиш Раду. Това е твоята отплата, задето ще ме накараш да реша малкия им проблем.

Той наклони главата си.

— Тя се съгласи да ми позволи да бъда третият от нашата група. Ще дойда с теб, когато следващия път се прехвърлиш. Докато ти и Томас предотвратявате опита за унищожаването на Луис-Цезар, аз ще спася брат си.

Погледът в очите на Мирча бе мрачен, но напълно сериозен. В този момент разбрах, че той можеше и да не ме насили, но щеше да седи и да наблюдава отстрани, когато някой друг го правеше. Можеше и да не му хареса, но още по-малко би искал да остави Раду на съдбата му. Исках да го намразя заради това, но не можех. Това беше отчасти жалко — не можех да си представя какво е да се грижиш в продължение на стотици години за някой, който е опасно луд, наблюдавайки го как се измъчва ден след ден и да не си в състояние да направиш, каквото и да било. Но имаше нещо повече от това: въпреки че имаше всяка причина да го направи, Мирча не ме бе излъгал. Той беше прав — можех да простя почти всичко друго, но не и това.

— Откъде можеш да знаеш, че ще се върнем там? — Ако той беше честен с мен, най-малкото, което можех да направя бе да му върна услугата. — Вече не изпитвам същото предчувствие или страх, или каквото и да е било около Луис-Цезар. И когато той ме отнесе от Данте, нищо не се случи. От това, което знам, силата може вече да е преминала в друг или да избере да ме отведе някъде другаде.

— Ние вярваме, че Распутин ще опита тази нощ да отиде там, където ти вече си била два пъти, защото там е бил променен Луис-Цезар. Ти не знаеше, че брат ми го е създал, нали?

— Мисля, че Томас каза, че той е бил проклет.

Мирча поклати глава.

— Не знам къде е чул това, Каси. Може би вярва на това, защото Луис-Цезар не знае какво е да има господар. Подобно на мен той е трябвало да тръгне по свой собствен път с леки напътствия. Тъй като моят брат е бил затворен, раждането на Луис-Цезар не е било отбелязано доста дълго време. По времето, когато другите господари са узнали за него и можели да се опитат да го призоват, той вече бил прекалено могъщ. Раду го е ухапал за първи път през нощта, когато ти си била там, след като тъмничарите ги оставили насаме в опит да измъчват нашия Французин. Раду го викал отново през две нощи, докато се променил. Може би той се е опитвал да си създаде слуга, който да го освободи.

— Но защо не го е направил?

Мирча ме погледна с известна изненада.

— Ти не знаеш ли кой е Луис-Цезар?

Поклатих глава, а той се усмихна леко.

— Ще го оставя той сам да ти разкаже своята история. Достатъчно е да знаеш, че за дълъг период от време не е бил в състояние да се движи, а междувременно Раду е бил преместен и той не е успял да го открие. Във всеки случай всичко, което Распутин трябва да направи, за да елиминира нашия Луис-Цезар е да го прободе с кол преди третото ухапване. Той ще го убие, когато все още е човек и безпомощен и никога няма да трябва да се бие с него.

— Той може да го убие, докато е още пеленаче или дете. Ти не знаеш, че ще бъде тогава.

Мирча поклати глава категорично.

— Ние вярваме, че твоята дарба ти показва къде е проблемът, къде някой се опитва да промени времевата линия. Защо иначе продължаваш да се връщаш там? Както и да е, във всеки случай данните за ранния живот на Луис-Цезар са оскъдни. Распутин може да е сигурен, че ще го открие само там, където е бил променен. То е записано, както и особените обстоятелства на липсата му на господар. Той няма да рискува с нещо толкова важно. Ще опита да го убие там, където знае, че ще бъде. Аз знам къде са държали Раду, Каси. Ще е въпрос на няколко мига да го освободя.

— А можеш ли да кажеш точната дата, когато той е загубил ума си? Този замък е заобиколен от град, Мирча. Няма да ти помогна да освободиш един луд убиец сред тях.

Мирча заговори бързо.

— Аз говорих с Луис-Цезар. Раду е бил напълно нормален, когато го е променил. Ти можеш да ми помогнеш да го спася, dulceata. Мъченията на други скоро са завършвали със смъртта им, или рядко, с освобождаването им. Но не и за него. Неговите мъчители никога не биха го освободили, защото не са вярвали, че той може да бъде спасен, но не биха го и убили, тъй като страданията му са добър урок за тези, които са искали да уплашат. — Беше трудно да наблюдаваш чувствата, които бушуваха в очите му, отчаянието му беше прекалено кротко, за да бъде описано. — Няма друг начин за него да избяга! Ти си видяла това място. Можеш ли да го оставиш там, знаейки каква ще бъде съдбата му? Можеш ли да изтъргуваш живота му за своето целомъдрие?

Аз не се безпокоях за моето целомъдрие, а за моята свобода. Но бях по-добра от това да се опитам да изтъргувам нещо подобно. Нямаше начин Консулът да не се опита поне да ме задържи. Ако станех Пития, може би щях да успея да избегна манипулациите й и тези на двата кръга, може би дори щях да помогна на баща си. Стрелях напосоки, но това беше най-доброто, което можех да направя. Поех си дълбоко въздух и се отдръпнах от прозореца, оставяйки робата да се свлече от ръцете ми.

Мирча ме наблюдаваше как се приближавам към него, надеждата отново изгря в очите му. Сложих ръка на рамото му, всред разбърканата му копринена коса, а другата прокарах леко по извивката на лицето му.

— Ти отговори на въпросите ми. Не си ли искаш наградата?

Той ме придърпа към себе си и започна да говори нежно срещу устните ми, смесвайки думи на благодарност и страст. Сълзи покапаха по шията и гърдите ми, докато той целуваше, ближеше и хапеше горната част на тялото ми. Положи ме внимателно върху леглото и прокара пътека с устни до центъра на зараждащото се желание, което избухна отмъстително. Скоро ме накара почти да се разплача от нуждата да усетя нещо по-голямо от езика му, което да потуши болката. Сякаш прочел мислите ми, Мирча плъзна пръст вътре в пулсиращата ми сърцевина. Чувството беше прекрасно, но изобщо не беше достатъчно.

— Мирча!

Той не отговори, но два пръста се плъзнаха в мен и аз се извих под тях, отчаяно желаейки още. Те облекчиха болката и увеличиха удоволствието и аз застенах високо и започнах да яздя ръката му така, както исках да възседна тялото му. Напрежението в мен се надигна дотолкова, че си помислих, че ще припадна от прекрасния, изгарящ копнеж. Тогава всичко експлодира и единственото, върху което можех да се концентрирам, беше това прекрасно, спиращо дъха усещане, което се разливаше по мен отново и отново. Чух как проплаках името му и тогава светът избухна в цветове и сякаш вихрушка се изви в ума ми.

Секунда по-късно осъзнах, че това не беше вятърът.

— Хм, Каси? Виж, знам, че моментът не е подходящ…

Аз бях толкова опиянена от възбудата, че ми отне секунда да разпозная гласа на Били Джо.

— Били. Имаш точно една секунда, за да се разкараш.

Мирча ме държеше, докато оргазмът ми отшумяваше и ми говореше нежно на румънски. Наистина трябваше да го накарам да престане с това.

— Щях, но честно, трябва да поговорим. Нещо се случи. Нещо лошо.

Аз изстенах и го избутах от главата си. Той се появи, носейки се над голите рамена на Мирча.

Мирча се бе извъртял над мен, подкрепяйки се с ръцете си и внимателно се намести.

— Подготвих те толкова добре, колкото можех, Каси — каза той с неравен, леко задъхан глас, — но това може да боли малко. Чувствам се някак си… по-голям, отколкото обикновено, но ще бъда внимателен.

Исках да му изкрещя да свършва с това — тялото ми го искаше вътре в мен и не се интересуваше дали ще боли.

Били се взря в покритото с пот лице на Мирча и завъртя очи.

— Моля те. Трябваше да ме видиш в разцвета ми. Контесата каза, че имам най-големият…

— Били!

— … талант, който някога е виждала. Както и да е, той не ми изглежда впечатляващ — каза той, мусейки се.

— Млъквай и изчезвай!

Били ме игнорира и преди да мога да го спра изпрати смразяващ вятър към Мирча.

— Особено не и сега.

Мирча извика и се огледа наоколо разтревожено, докато аз зяпах Били.

— Ума ли си загуби?

Вместо отговор Били удари Мирча отново. Студът не беше толкова лош за мен, но и никога не съм усещала духовете по същия начин като останалите хора. Мирча изглеждаше така, сякаш го е ударила виелица. Подутини покриваха плътта му, по влажната му коса имаше ледени кристали и резултатът беше като от леден душ върху нас. Преди да успея да кажа на Били точно колко е загазил, възбуденият глас на Рейф дойде откъм коридора.

— Господарю! Съжалявам, че те безпокоя, но Распутин идва! Той е почти тук!

Рейф замлъкна, когато застана на вратата и упорито загледа пода, леко треперещ от безпокойство. Томас влезе точно след него. Бързо дръпнах одеялото нагоре, но той дори не ме погледна.

За секунда очите на Мирча бяха празни и изпълнени с неразбиране, но след това кимна.

— Колко време имаме?

— Не знам. — Рейф изглеждаше обезумял. В действителност никога не бях виждала през живота си някой, който да кърши ръце, но той правеше точно това. — Луис-Цезар отиде да се срещне с него, но този руски testa di merda води армия от превръщачи и тъмни магове със себе си! И има достатъчно господари, които да се опитат да ни изведат на слънчева светлина!

Томас кимна в съгласие.

— Сенатът се подготвя за защита, но не сме достатъчно. Никой не очакваше атака, тъй като дуелът беше насрочен за тази вечер. Мога да отведа Каси долу. Подземието би трябвало да издържи за кратко.

Мирча игнорира протегнатите ръце на Томас. Той ме вдигна, заедно с одеялото, и тръгна с големи крачки към дневната на апартамента.

— Мирча!

Погледнах нагоре и видях неумолимото му и решително изражение, след което дръпнах заледената му коса, за да привлека вниманието му.

— Какво става?

Мирча се взираше в мен, докато слизахме по стълбите към залата на Сената. Навсякъде около нас стоманените стенни свещници бяха насочени навън с острите, подобни на ножове, декорации по долните си страни, които вече не сочеха пода. Започнах да си мисля, че всъщност това изобщо не бяха декорации и се надявах, че са наясно за това кой е техен приятел.

— Не се притеснявай, dulceata — каза Мирча. — Те никога няма да преминат през вътрешните защити. А това променя нещата малко. Ако Распутин не победи шампиона на Консула, преди да се опита да ни превземе, останалите членове на Сената ще го поставят извън закона. Той няма да спечели нищо от това.

— Това не ме кара да се чувствам по-добре, имайки предвид, че всички ние ще бъдем мъртви преди другите сенатори да се захванат с него.

— Побързайте! — Томас изхвърча да отвори тежката врата към стълбите подобно на порив на вятъра, дошъл отвън. — Те преминаха външните защити.

Няколко мъже и жени минаха забързано покрай нас, насочвайки се към звука на експлозията. Те имаха толкова оръжия по тях, че Приткин изглеждаше направо невъоръжен. Усетих мощта им, когато ни подминаха — магове-воини. Е, това трябваше да ни осигури малко време.

— Уверявам те, че това няма да се случи, Каси. Аз ще те защитавам.

Не отговорих. Мирча щеше да се опита, не се съмнявах в това, но Распутин трябваше да е луд да се заеме с нещо подобно. А лудият човек винаги имаше предимство в поразиите.

Приткин заобиколи иззад ъгъла и ни последва в спускането ни надолу. Аз се втренчих в него и той отвърна на погледа ми.

— Какво става? Що за измама е това?

Всички го игнорираха. Стълбите трепереха под краката ни и светлините отгоре прелитаха опасно.

— Vaffanculo! И вторите защити паднаха! — изпищя Рейф. Аз не знаех какво значи това, но погледът, който хвърлих на лицето на Мирча, ми подсказа, че не е на добре.

— Това е невъзможно. Не би трябвало да могат да преминат толкова бързо!

Мирча притисна главата ми към гърдите си и в следващата секунда ние бяхме в края на стълбището. Предполагам, че сме прелетели, но всичко се случи толкова бързо, че не можех да бъда сигурна. Влетяхме в залата на Сената почти в същия момент, когато друга експлозия се чу отгоре, и горящи парчета от стълбището се посипаха зад нас. Пламтящ отломък премина на милиметър от лицето ми, след това Мирча махна с ръка и тежката метална врата на залата се затвори с трясък.

Рейф се огледа наоколо ужасено.

— Невъзможно е това да се случва!

— Трябва да укрепиш защитите — каза Томас на Мирча бързо. — Дай ми Каси!

Той се опита да ме вземе, но Мирча се отдръпна и прекоси стаята с друго мигновено движение. Отвори се врата в скалата там, където преди имаше само гладък, гол камък. Това не трябваше да ме изненадва: това беше съоръжение, построено от магически същества, така че трябваше да има повече скрити проходи, отколкото се виждаха. Но въпреки това, това беше най-добрият граничен страж, който някога бях виждала, без никаква цепнатина дори и от няколко крачки разстояние. Ето как Джак по-рано се бе появил от никъде.

Зад нас се чу оглушителна експлозия и аз видях през рамото на Мирча как тежката врата, която бяхме подсигурили, избухна навътре, сякаш беше от хартия. Магове нахлуха през отвора, но бяха пронизани от две стоманени парчета, които се появиха от никъде. Вдигнах погледа си и видях как големите полилеи от тавана променяха формата си подобно на стенните свещници на стълбите. Тези стотици, остри като бръснач, остриета вибрираха, изпращайки тъпи метални пулсации, които отекваха из стаята, сякаш стотици крака тропаха в унисон на някой футболен мач. Те нетърпеливо чакаха някой друг да подаде главата си в стаята.

След като най-накрая Мирча убеди стража да ни пропусне, ние се понесохме по дълъг коридор. Факли се запалиха от лявата и дясната ни страна. Електричеството си взаимодействаше с някои от стражите, а коридорът пращеше от тях. Преминахме през три огромни метални врати, които бяха с толкова силни защити, че се почувствах така, сякаш някой ме смазваше, сякаш мънички ръце пълзяха навсякъде върху мен. Последната беше най-зле. Съпротивлението бе толкова силно, че за секунда си помислих, че няма да пусне никой от нас да премине. Но Мирча излая команда и най-накрая почти физическата бариера отслабна достатъчно, че да преминем.

Оказахме се в малка стая с четири коридора, разпростиращи се в различни посоки. Мирча спря толкова внезапно, че Томас почти връхлетя върху него.

— Мирча! Накъде?

— Как те преминаха толкова бързо?

Мирча зададе въпроса си отново и за момент си помислих, че говори на мен. След това погледнах нагоре и видях лицето на Томас. Там нямаше нищо от мъжа, който познавах. На лицето му беше изписано горделиво, свирепо, красиво изражение, такова, което би ни гледало от някоя старинна монета. Можех да видя благородника на Инките в чертите му. Това, което не можех да видя, бе знак от нежния мъж, който познавах.

— Можем да говорим по-късна! Покажи ми пътя, Мирча!

Мирча се усмихна, вниманието му отново беше съсредоточено върху мен.

— Изглежда, че съм бил глупак, Касандра.

Местех погледа си от единия на другия объркано. Започна да се заражда поток от сила в стаята, което ме тревожеше. На стража това също не му хареса, въздухът беше задушен и ставаше все по-тежък с всяка изминала секунда.

— Кажи ми, Мирча! — настоя Томас. — Никой не трябва да умре днес.

— О, мога да те уверя — отговори Мирча, почти дружелюбно — че ще има такъв.

— За какво говорите вие двамата?

Опитах се да се изправя, но прегръдката на Мирча не се разхлаби.

Рейф отговори иззад мен, а гласът му беше горчив.

— Изглежда, че Томас е сменил страните, mia stella! Каква беше цената за предателството ти, bastardo?

Томас се подсмихна, а изражението му изглеждаше странно на иначе стоическото му лице.

— Наистина ли си мислеше, че бих продължил да бъда зависим? Би трябвало да съм Консул! Днес щях да водя Сената в Латинска Америка, ако не беше намесата на това същество. Няма да продължа да бъда обект на капризите на дете!

— О, добре! — Били Джо се понесе около главата на Томас. — Ето как тъмните магове успяха да свалят защитите толкова бързо. Томас им е казал какво да очакват. Предполагам, че той не е бил очарован да остане слуга на Французина. — Той погледна през рамо пътя, по който беше дошъл. — Ще се върна след минута.

— Те скоро ще бъдат тук — каза Томас на Мирча. — Не бъди глупак. Помогни ни и ще бъдеш възнаграден. Давам ти думата си.

— Защо някой трябва да вярва на думата на предател? — попита Рейф, а тонът му беше оскърбителен.

Щях да му кажа, че трябва да замълчи, ако мислех, че това щеше да подобри нещата. Изражението на лицето на Томас ми напомняше на Тони, когато беше в особено настроение и да го предизвикваш тогава никога не бе много умно.

— Какви са ти плановете за Касандра? — настоя Мирча.

Очите на Томас се обърнаха към мен.

— Тя е обещана на мен, като част от наградата ми. Тя няма да бъде наранена.

Мирча се засмя презрително.

— Касандра може да стане Пития. Каква награда, Томас. Наистина ли мислиш, че твоят господар ще ти позволи да я задържиш?

— Аз нямам господар! — извика Томас и аз усетих как мълния от сила се блъсна в щитовете на Мирча, точно над главата ми. Защитите му издържаха, но не видях как. Аз бях замаяна от близкия пропуск, а Рейф лежеше на пода, пищейки.

— Рейф! Мирча пусни ме долу.

Той ме игнорира. Останах с впечатлението, че той и Томас бяха забравили, че има някой друг в стаята.

— Ако Распутин убие Луис-Цезар по друг начин, а не в честен дуел, твоята страна няма да спечели нищо. Ти знаеш това, Томас. Какво планираш?

— Распутин ще се бие с Мей Линг, а не с Луис-Цезар. Той лесно ще спечели и другите сенатори ще трябва да признаят контрола му. Французинът се изплъзна от първия ни опит, когато Каси и аз спасихме момичето, но скоро това няма да има значение.

— Какво? — Имах впечатлението, че пропускам нещо.

Но изглежда Мирча беше разбрал.

— Ти се изпусна по-рано, когато каза, че е бил прокълнат. Но той не е бил и ти би трябвало да знаеш това — ти си негов слуга от около век. Трябваше още тогава да се досетя. Преди ти и Каси да се намесите, Луис-Цезар не е бил създаден, той е бил прокълнат, нали? От семейството на циганката, чиято дъщеря е умряла заради него. Това в действителност се е случило, нали?

Отне ми секунда, за да схвана за какво говори.

— Ти се шегуваш — казах му аз.

Той ми хвърли предупредителен поглед и аз замълчах.

Томас очевидно не забеляза това.

— Тя беше единствената им дъщеря. Кралят заповядал смъртта й, за да даде урок на своя полубрат, но от семейството й не знаели за това. Те обвинявали мъжа, за който мислели, че я е прелъстил и след това убил, когато загубил интерес към нея. Нейната баба била изключително могъща жена и в мъката си го проклела с вампиризъм.

Рейф беше успял да се изправи на крака, въпреки че никак не изглеждаше добре. Той се опита да заговори, но аз ужасено поклатих глава. Последното нещо, което исках, бе да се напомня на Томас, че и той е в стаята.

Но Томас беше прекалено завладян от историята си, за да се интересува от нещо друго.

— Когато осъзнах, че Каси ни е върнала във времето, когато Луис-Цезар е бил все още човек, аз знаех, че това е перфектната възможност да се освободя. Помислих си, че ако момичето бъде спасено, проклятието няма да бъде изречено и той ще умре след един нормален по продължителност човешки живот. Аз го обвинявах, че е причинил толкова много страдания със своята намеса, но до голяма степен това е било несъзнателно. Мислех си, че няма да е голяма трагедия, ако умре, както всички останали хора, в уреченото му време, но трябваше да бъда по-непоколебим. Не знам какво се обърка, как е станал вампир след всичко това, но вече няма значение. — Той ме погледна. — Ти ще ме върнеш обратно, Каси, и този път ще бъда много по-категоричен. Трябва да ми помогнеш да обсебя тяло, за да бъда достатъчно силен и да го убия.

Аз се взрях в него. Какво, по дяволите, очакваше да кажа: „Окей, няма проблем“? Започвах да си мисля, че той е толкова луд, колкото и Распутин.

Преди да успея да измисля какво да кажа, Били Джо се появи пред мен.

— Каси! Те са в залата на Сената. Ако ще правиш нещо, сега е моментът.

— Какво да направя? Имам нужда да докосна Луис-Цезар, за да се пренеса назад във времето. А той не тук!

— Добре, но по-бързо измисли нещо. Стражите на Сената падат, сякаш са направени от някой новак, а магиите във външната зала няма да заблудят никой, ако те вече знаят къде са. Ще се появят всяка минута.

— Защо Касандра трябва да ти помага? — попита Мирча, звучейки така, сякаш той и Томас водеха учтив разговор на чай. — Какво можеш да й предложиш, което ние не можем?

Томас погледна Рейф.

— Животът на стария й приятел, например. — Погледът му отново се спря на мен. — Ще гарантирам сигурността на Рафаел, Каси, ако ни помогнеш. Иначе Тони е поискал правото да се разправи с него лично, затова че е действал като шпионин на Мирча. Трябва да си наясно какво значи това?

— Не схващам — казах му честно. — Ние живяхме заедно с месеци. Ако си щял да ме предаваш защо не го направи тогава? Защо сега?

— Не съм те предал — каза внимателно Томас. — Помисли. Мирча почти допусна да те убият. Защо му вярваш? Той опази ли те? Беше ли там, когато ти беше нападната? Аз те спасих — не той! И аз осъзнах, че Распутин може да бъде разковничето и за двама ни. — Той ме гледаше умоляващо. — Не разбираш ли? След като Луис-Цезар е мъртъв, мога отново да предизвикам Алехандро и този път ще го победя! Досега голяма част от силата ми отиваше да се противопоставям на волята на господаря ми, това ме отслабваше прекалено много, за да направя това, което трябваше. Но този товар вече няма да съществува със смъртта на Французина и тогава ще мога да спася моите хора. И освен това ти никога няма да трябва да се притесняваш, че някой ще те нарани. Като консул мога да направя много повече, отколкото само да ти обещавам защита. Мога да ти осигуря такава!

— Ти си се свързал с Распутин? Кога?

— След твоето първо видение, след като със сигурност разбрах какво можеш да правиш. Обадих се на Тони и му предложих да те предам, но само на Распутин. Той обеща да гарантира живота ти в замяна на помощта ми. Тъй като неговите планове съвпадаха с моите, аз се съгласих.

— Рейф ти е казал, че тръгвам след Джими, а ти си казал това на Тони — казах всичко това, но не го вярвах.

Томас видя болката, изписана на лицето ми и омекна.

— Трябваше да му кажа, че си отишла в Данте, Каси. Ако не сключехме сделка и те откриеха първи, можеше да умреш.

— Аз почти умрях, защото те знаеха къде съм, Томас! Устроиха ни капан.

Той поклати глава.

— Аз бях там, за да осигуря безопасността ти. Ти не беше в опасност — те искаха Луис-Цезар. Когато той изчезне, Мей Линг няма да представлява проблем.

— Томас! — Идеше ми да закрещя от глупостта му. Как можеше някой да е живял половин хилядолетие и да е толкова глупав? — Распутин няма нужда от мен! Не схващаш ли? Той вече има пророчица, която прави, каквото поиска. Единственото нещо, което иска от мен, е да умра!

— Много сте схватлива, госпожице Палмър! — Приткин влезе в стаята с извадени оръжия. Бях забравила за него. А предполагам, че и при другите беше така. Той задържа погледа си на Томас, но заговори на мен. — Изглежда, че за момента сме съюзници. Аз ще го задържа тук, но предполагам, че бързате. Отвън има десет тъмни рицаря. Измайсторих няколко изненади, за които не са били предупредени, но те няма да ги задържат за дълго. Пристигането им тук е въпрос на минути.

— Нашите щитове ще издържат! — каза Рейф гордо. — Предателят не може да им издаде тайните на вътрешните стражи, той не ги знае.

Приткин се подсмихна.

— Вярвай в каквото си искаш, вампире, но ние се упражняваме с много по-сложни неща в сравнение с твоите така наречени защити! Ако тя не направи нещо, пророчицата ще умре и тогава Сенатът ще бъде превзет от някой, който се е обединил с тъмните магове.

Той продължи да гледа и да държи на мушка Томас, но отново заговори на мен.

— Ако можеш да направиш нещо, го направи сега.

— Не знам как!

Прокарах ръка през косата си, опитвайки се да изтръгна нещо от безсилие и тогава напипах нещо. Пръстите ми се свиха около шнолата на Луис-Цезар, която той ми даде, докато почистваше бузата ми. По някакъв начин тя се бе задържала там през цялото време. Аз се концентрирах и усетих леко изтръпване, далечен отзвук на дезориентацията, която предхождаше видението, но не беше достатъчно. Шнолата принадлежеше на Луис-Цезар, била е в контакт с тялото му, така че трябваше да действа като фокус по същия начин като него. Но или аз не бях достатъчно силна да направя скока само чрез един предмет, или той не я бе притежавал прекалено дълго и връзката бе слаба. Независимо кое беше вярно, се нуждаех от помощ.

— Били! Нуждая се от нещо, което наричат Сълзите на Аполон!

— Окей, и къде се намират?

Погледнах Мирча.

— Сълзите! Как изглеждат и къде са?

— Във вътрешното светилище, в малка кристална бутилка със синя запушалка. Но ако влезем в залата, Томас ще знае пътя. Тези четири коридора са последната бариера. Трите са фалшиви и водят единствено до смърт. Само единият води към Консула. Ако тя умре, каузата ни е загубена.

Били беше изчезнал, още докато той говореше.

— Има само един истински проход, Каси. Другите са просто добра магия. Сега ще се върна.

— Каси, не прави това! — Томас погледна убийствено Мирча. — Той никога няма да те пусне! Ако наистина искаш свобода, помогни ми. — Аз поклатих глава и на лицето му се изписа отчаяние. — Моля те, Каси, не можеш да откажеш! Ти не разбираш. — Алехандро е чудовище! Умолявах Луис-Цезар да ме освободи. Разказах му какви зверства е извършил Алехандро, какво ще продължава да прави, докато някой не го спре, но въпреки това, той отказа.

— Не мога да повярвам, че той няма да ти помогне. Мога да опитам…

— Каси! След като аз не можах да го склоня след цял век умоляване, защо си мислиш, че той ще те послуша? Алехандро има някакво влияние над него. Той има нещо, което Луис-Цезар иска и той му е обещал да му го даде, ако ме държи под контрол. Обмислял съм това в продължение на години и няма друг начин. Алехандро трябва да умре и затова трябва да умре и неговият шампион.

Вгледах се в пламенния блясък в очите на Томас и видях, че той мисли всяка една дума, която казва. Той можеше и да иска да бъде Консул, но истината е, че искаше този Алехандо мъртъв. От всичко, което знаех, може би този тип си заслужаваше това, което Томас искаше да му сервира. Но това не можеше да ме накара да взема такова решение.

— Няма да изтъргувам живота на един за сметка на друг човек, Томас. Не мога да ти позволя да убиеш Луис-Цезар. Аз не съм Господ, нито пък ти.

Томас махна бурно към Мирча.

— Защо не можеш да видиш, че той иска само да те използва? Ако нямаше своите сили, нямаше да значиш нищо за него!

— А какво знача за теб, ако не ти помогна да спечелиш консулското си звание?

Томас се усмихна и това преобрази лицето му така, че той отново стана очарователен и заприлича на момченце. Сякаш отново беше моят Томас.

— Знаеш какво чувствам към теб, Каси. Ще ти дам сигурност и спокойствие. Той какво ще ти предложи?

Щях да изтъкна, че той не отговори на въпроса ми, когато Били се втурна обратно, като държеше малко шише в нематериалната си ръка.

— Надявам се да нямаш нужда от нещо друго, Кас, щото съм източен.

Той пусна Сълзите в дланта ми и малкото шишенце се оказа изненадващо тежко.

Аз измъкнах тапата точно, когато Томас нападна и то не мен, защото аз почти го очаквах, а Рейф. Приткин стреля, но изстрелът бе спрян от силните защити на стаята и бе отразен обратно към него. Щитовете му издържаха, но пистолетът му се бе превърнал в изкривена маса димящ метал и бе захвърлен срещу стената, силно.

— Дай ми Сълзите, Каси. — Томас протегна едната си ръка, а с другата душеше Рейф. — Мирча не може да защити всички едновременно, но никой не трябва да бъде наранен. Помогни ми и аз ще го пусна.

Нямаше нужда да се тревожа да търся отговор. Томас за пореден път бе подценил мага. Предполагам, че си бе помисли, че Приткин не е заплаха, тъй като стражите правеха безполезни магическите оръжия. Той се досети за това, когато магът скочи, извади корда от джоба си и я уви около гърлото му. Методът можеше и да е груб, но вършеше работа.

Томас пусна Рейф и Мирча веднага го избута в прохода, през който Били беше напуснал. Рейф едва беше преминал, когато защитите на залата се сринаха и цяла тълпа хора нахлу в нея. Приткин изкрещя нещо и отстъпи, блъскайки Томас към тях. Мирча ме сграбчи здраво и след едно мигване ние бяхме в друг коридор, бягайки с пълна сила. Усетих как стражите на коридора се затвориха след нас и хвърлих един поглед през рамото на Мирча на това, което се случваше във външната зала. Томас бе паднал на пода, стискайки с ръка гърлото си. Зад него имаше някакви хора, които носеха достатъчно оръжия и това ми показваше ясно, сякаш го бяха татуирали на челата си, че това са магове-воини. Хвърлих поглед на Приткин, чието лице бе озъбено, когато се обърна към тях, след това ние заобиколихме ъгъла и се озовахме във вътрешното светилище.