Докосни мрака

14

Озовахме се в малка стая, може би десет на дванайсет, с голи каменни стени, под и таван. Единствената светлина идваше от чифт факли, по една от всяка страна на обикновен метален шкаф. Той изглеждаше не на място, като нещо, което трябваше да е разположено в модерна офиссграда, а не в магически замък. Консулът стоеше пред него, неподвижна като статуя, с изключение на оживялото й облекло и държеше малка сребърна топка в ръката си.

Вратата на шкафа беше отворена и се разкриваха редици от лавици, пълни с черни кутии.

Не си губих времето да казвам „здравей“ и разлях съдържанието на шишенцето върху мен и Мирча. В момента, в който течността докосна кожата ми, сякаш було се повдигна. Можех да Видя всичко, всяка картина и усещане от онова различно време — толкова ясно, сякаш прелиствах страниците на книга. Мирча ме пусна долу и аз се улових за него, когато краката ми докоснаха пода. Картините, които преминаваха през главата ми, причиняваха двойно виждане и аз се страхувах, че ще падна.

— Имаме 5 минути — каза Консулът кротко, сякаш обсъждахме времето.

— Знам. — Мирча ме погледна. — Можеш ли да го направиш?

Аз кимнах. Бях на мястото, на което исках да бъда. Всичко беше перфектно — двама човека насаме, които никой не можеше да види, ако започнеха да се държат странно. Беше предимство, че единият от тях беше Луис-Цезар. Предположих, че много по-трудно ще го убият, когато Мирча е наблизо.

— Ще се опитам да ни прехвърля в други тела, тъй като това ще ни даде повече време. Ние можем да ги храним така, както Били правеше с мен. Но не знам дали това ще проработи. Никога не съм го правила умишлено. — Погледнах Били Джо, който се рееше неспокойно. — Хайде.

— Каси, слушай, аз…

— Няма време, Били. — Разгледах духа, на когото поверявах тялото си вероятно завинаги, и за секунда зърнах мъжа, който той можеше да бъде, ако беше оживял. — Ако не успея да се върна, дай най-доброто от себе си да убиеш Тони и да освободиш баща ми. Обещай ми! — Не бях сигурна дали той ще може да го направи, но Били беше изненадващо находчив, когато поискаше.

Той ме погледна, след което бавно кимна. Изчезна в облак блестяща енергия и обгърна кожата ми като старо, познато одеяло. Отдадох му се с готовност, игнорирайки спомена за последната му игра на карти, която той трябвало да изиграе и да загуби, и го почувствах вътре в себе си. Нямаше какво друго да направя, освен да потегля. Концентрирах се върху сцената, която бях подбрала, виждайки отново тази смътна, осветена от свещите стая, усетих студения бриз от прозореца и подуших аромата на горящи дърва, рози и секс. След това земята се продъни и ние пропаднахме.

Усетих шок от удара, когато се строполих, след като се прокраднах през пролуката. Но за сметка на това едва забелязах другите усещания, които се разливаха по тялото, което бях взела назаем. Вдигнах главата си, за да видя как Луис-Цезар бе обграден с ореол от светлината на свещите, точно преди да се плъзне вътре в мен. Аз извиках от изненада, но не от болка. Не болеше, както Мирча ме предупреждаваше, чувствах се прекрасно. Видях го как се отдръпва и се опитва да каже нещо, но след това отново проникна в мен и единственото, което исках, беше да се движи по-бързо, по-силно. Ноктите ми деряха гърба му, но изглежда, той нямаше нищо против. Вгледах се в очите му и забелязах, че те бяха с цвета на течен кехлибар, цвят, който Луис-Цезар никога не бе притежавал жив или мъртъв.

Беше ми трудно да мисля, защото мислите ми бяха преплетени с тези на жената, чието тяло бях заела. Опитах да се фокусирам, но цялото й внимание бе съсредоточено върху капчиците пот, които се стичаха по лицето и гърдите му и тя надделя над мен.

Протегнах се, прокарах ръка през влажната му, кестенява коса и го привлякох към себе си. Ритъмът му не се наруши, но ъгълът леко се промени, в резултат на което и двамата изстенахме. Прокарах езика си по него, вкусвайки го и лицето му се напрегна от желание. Обвих краката си около кръста му и го придърпах, карайки го да прониква в мен по-силно. Мускулите в долната част на корема ми се стегнаха, изкарвайки от гърдите му задъхано изпъшкване. Сграбчих кичури от косата му, придърпвайки устата му надолу към себе си. Той извика и най-накрая загуби ритъма си.

Засмях се срещу устата му и той навлезе в мен с неравномерен изблик, сякаш не можеше да вземе достатъчно, не можеше да се движи достатъчно бързо или силно, за да задоволи обзелата го нужда. Разбирах го, защото аз също усещах покачващите се приливи на желанието, моето и това на жената, чието тяло обладавах. Изглежда, че тя не се интересуваше от това — в този момент всичко, от което имаше нужда беше да бъде задоволена и двете бяхме единодушни относно това.

Аз се плъзнах изпод него, карайки го да ме сграбчи конвулсивно, за да задържи телата ни слети и той загуби самообладание. Подсмихнах се удовлетворено. Той беше възхитителен, изтегнат сред меките, бледи чаршафи, косата му проблясваше разкошно на светлината на свещите. Би трябвало да е грешно да виждам познатите очи на Мирча на лицето на Луис-Цезар, но не беше.

— Искам да бъда отгоре.

Той не се възпротиви. Ръцете му се придвижиха нагоре по тялото ми, за да обхванат гърдите ми и двамата въздъхнахме, когато аз се покачих върху него. Така ми харесваше повече: харесваше ми да го виждам под мен, въпреки че все още се борех срещу странното двойно виждане. В мен се взираше лицето на Луис-Цезар, изпълнено с копнеж, но триумфиращата усмивка беше на Мирча, когато той започна да се движи отново.

— Казах ти и преди, Каси — промълви той, — всичко, което поискаш.

В този момент вълните на удоволствието ни заляха и двамата, оставяйки ни безмълвни, но не ми пукаше. Минута по-късно светът избухна в перфектно, течно удоволствие и аз извиках името му, но това не беше моят глас, а името не беше на мъжа под мен.

Когато светът отново се събра, бях обгърната от топли ръце и меки завивки, главата ми почиваше на гърдите на мъжа, които все още се повдигаха и спадаха треперливо. Ръка милваше косата ми, успокоявайки ме, и аз установих, че плача. Думите му бяха странна смесица от френски и румънски, а аз не разбирах нито един от двата езика, но въпреки това те някак си ме стопляха.

— Каси. — Шепотът в ухото ми ме върна на земята и аз оставих жената сама да се наслаждава на тази гореща, прекрасна омаяност. — Ти наистина направи това. — Той се огледа наоколо учудено. — Можеш ли да избереш в кое време да ни върнеш обратно? Можеш ли да ни върнеш преди атаката и да ни дадеш време да се приготвим? Думите му най-накрая ми помогнаха да спусна бариера между жената, която се наслаждаваше на златната светлина на удовлетвореността, и себе си. Погледнах панически вратата, но тя остана затворена, без никакъв знак от по-възрастната жена, стражите или лудия руски психопат. Изглежда, че за момента бяхме на сигурно място, но най-вероятно насам се бяха отправили хора, които да го убият, дори и докато лежахме и се възстановявахме.

— Мирча, трябва да се махаме! Те ще дойдат първо тук!

— Каси, успокой се! Няма закъде да бързаме. Пророчицата и помощниците й знаят къде ще бъде Французинът. Както ти каза, скоро те ще бъдат тук, като ще очакват той да бъде прилично разсеян и непредпазлив. Но вместо това ние ще ги очакваме. — Той се измъкна от леглото и отиде до огледалото. Докосна нежно скулите на Луис-Цезар. — Това е чудо! — започна да изследва взетото назаем тяло с удивление. Обърна се към мен и погледна през рамо, за да огледа задната част на тялото си и устата ми пресъхна. Луис-Цезар бе просто зашеметяващ, нямаше друга дума за него. Осветена от огъня, косата му образуваше червеникав ореол около лицето и можеше да бъде сбъркан с някой оживял Ренесансов ангел.

— Това е прословутата маска, така ли? — Мирча повдигна парчето кадифе, което бе метнато на огледалото и го взе, за да го огледа. — Това наистина е част от историята.

— Ще ми кажеш ли сега кой е бил той? — попитах нетърпеливо. — Или ще трябва да гадая?

Мирча се засмя и хвърли маската настрани.

— Няма нужда — отвърна, разполагайки се несъзнателно върху ръба на най-долното шкафче близо до огледалото. Искаше ми се да си облече нещо. Сегашната ситуация с нищо не подпомагаше умствените ми способности.

— Ще бъда щастлив да ти разкажа тази история, ако това ще ти достави удоволствие. Баща му е Джордж Вилие, който може би ще ти е по-известен като английския херцог на Бъкингам. Той прелъстил Ана Австрийска, кралицата на Луи XIII, докато бил на официално посещение във Франция. Разбираш ли, Луи предпочитал мъже, един факт, който в продължение на много време наранявал кралицата и я оставил бездетна. — Той погледна замислено за момент. — Така че може би тя е прелъстила Бъкингам, като се е надявала на наследник. Както и да е, всичко се увенчало с успех. Луи обаче не бил очарован от идеята на трона да седне копеле, особено пък наполовина англичанин. Ан вече била нарекла сина си на името на краля, като предполагам се е опитвала да намекне, че е по-добре да има наследник на трона, макар и копеле, отколкото да няма никакъв, още повече че никой не знаел за замяната. Този довод обаче се провалил и първородният й син бил укрит.

Нещо започваше да ми просветва, може би някой забравен урок по история, но все още не можех да сглобя мозайката. Мирча не ме изчака да се досетя сама.

— В края на краищата кралицата родила друг син, който според голяма част от хората бил синът на кралския съветник. — Кардинал Мазарини. Вероятно този път тя запазила тайната или пък, може би, кралят се е страхувал, че ще остане без наследник, защото момчето било короновано като Луи XIV. Той не бил щастлив от факта, че има полубрат, който до голяма степен приличал на Херцога на Бъкингам. Това можело да постави под въпрос добродетелността на майка му и да породи съмнения относно собствения му произход, а оттам и правото му да управлява.

— Мъжът с желязната маска! — Най-накрая направих връзката. — Аз съм чела книгата като малка. Но не така стояха нещата.

Мирча повдигна рамене.

— Дюма е писател на художествена литература. Той може да разказва това, което иска, а и тогава имаше много слухове, от които можеше да избере. Но да ти разкажа дългата история накратко: Крал Луи пъхнал Луис-Цезар в затвора за остатъка от живота му, заплашвайки го, че ще нарани приятелите му, ако не е покорен. И за да подсили заплахата си, той го изпратил на обиколка в най-известната къща на ужасите във Франция — главният замък в средновековните гонения на вещици, Каркасон. Крал Луи го използвал като място, в което затварял хора, които му противоречали, но един ден през 1661 мъчителите и войската, която ги придружавала, били намерени мъртви, което довело до изоставянето на най-голямата крепост в Средновековието. Той потънал в руини и не бил възстановен в продължение на 200 години.

— Но Луис-Цезар не каза ли, че е бил тук през 1661? — Аз се огледах нервно. Само това ми липсваше, самоубийствен маниак или група охранени хора от града, които да дойдат с вили да вилнеят и да колят всеки.

Мирча не изглеждаше особено обезпокоен.

— Да, през годините той е обиколил много затвори и се е освободил малко преди брат му да умре, когато и последният от приятелите му, които предпазвал, умрял. Тогава той свалил завинаги маската, която била изработена специално за него и която бил принуден да носи, за да прикрива силната си прилика с Херцога на Бъкингам, който имал портрети из цяла Европа. Веднъж ми каза, че неговите тъмничари го принуждавали да носи желязната маска, след като бил превърнат и то само тогава, когато го транспортирали от един затвор в друг. — Той ми се ухили. — Това било като предпазна мярка, за да не изяде някого по пътя.

Хвърлих му мръсен поглед, сега не беше време за шеги, и му хвърлих робата, която бях използвала при предишното си посещение.

— Обличай се. Трябва да се махаме от тук.

Той хвана робата във въздуха. Явно обсебването не бе попречило на рефлексите му, но аз вече бях разбрала това.

— Казах ти, Каси, тревожиш се без причина. Те ще дойдат за нас и след като ликвидираме пророчицата, ние ще отидем да спасим брат ми.

Премигнах. Надявах се, че не съм чула правилно.

— Какво имаш предвид под „да я ликвидираме“? Тя е била отвлечена, Мирча! Може би не е по-щастлива да участва в това, отколкото съм аз.

Той сви рамене и от безразличието му ме побиха тръпки.

— Тя помага на нашите врагове и индиректно е отговорна за смъртта на поне четирима сенатори. — Той видя изражението ми и омекна. — Ти израсна като една от нас, но аз често забравям, че не си вампир. — Румънският му акцент се усещаше силно. Това звучеше по-добре, но намекът в думите му ме удари като ковашки чук. — Тя е ключът към всичко това. След като изчезне, никой друг няма да може да се връща назад във времето и следователно няма да има повече заплаха.

Започнах да се намъквам в дрехите на жената, които бяха разхвърляни из цялата стая и се опитвах да измисля отговор, който щеше да има смисъл за Мирча. Мислех си за четиримата пазачи на Сената, които бяха убити. Те бяха с Консула от стотици години и трябва да са й служили вярно, иначе никой нямаше да им се довери да охраняват залата на Сената. Те може и да не са искали да я предават: пророчицата се бе намесила в техните трансформации, а Распутин бе могъщ господар, който можеше да изиска тяхното подчинение. Изглеждаше малко вероятно те да са решили да извършат самоубийство, опитвайки се да ме убият пред такава аудитория, ако бяха имали избор. Но този факт не ги бе спасил.

Вампирските закони бяха много прости, малко като средновековните и намерението нямаше особено значение, както в човешките съдилища. Никой не се интересуваше защо ти си направил нещо. Ако създаваш проблеми — ти си виновен, а виновният трябва да си плати. Ако си в спор с друг господар — твоят собствен трябва да се намеси, за да те спаси, ако си достатъчно полезен, че да си струваш труда, или чрез дуел, или като предложи репарации, но никой не може да направи нищо, ако представляваш заплаха за Сената. Нямаше по-голяма сила, към която да се обърнеш. Само след минута се отказах да открия как се облича тази невероятно сложна рокля и вместо това облякох по-лекия комбинезон. Беше прекалено тънък, но поне бях покрита. Наведох се и открих под леглото обувките на жената, след което седнах и започнах да ги разглеждам с раздразнение. И така високите токчета не бяха съвременно изобретение. Не можех да повярвам, че жените са носели тези устройства за мъчение в продължение на векове.

— Искаш ли да ти помогна, dulceata? — Мирча държеше разноцветна рокля в ръката си, която най-вероятно жената бе носила по-рано. — Измина известно време, откакто за последно съм играл камериерка, но вярвам, че бързо ще си припомня.

Присвих очите си към него. Обзалагам се, че го е правил. След 500 години Мирча едва ли можеше да си спомни всички будоари, в които е бил.

— Забрави — казах му, докато той ми помагаше с тежката рокля, — че все още ще има път назад във времето, ако пророчицата умре.

Ръцете върху рамената ми бяха горещи, докато ми помагаше да облека роклята. Той оправи дълбокото деколте, а ръката му се спря на разголената плът.

— Пития е стара и болна, Каси. Тя няма да живее още дълго.

Погледнах нагоре към лицето му и там беше изписана нежност, но и непреклонност. Мирча искаше да ме убеди в правотата на становището си и в действителност не се заслушваше много в това, което му казвах. Той вече бе решил как да се справи със ситуацията — да намери пророчицата, да я убие и след това да си отиде вкъщи. Всичко това беше напълно практично, ако не и коравосърдечно.

— Но аз ще живея — напомних му аз. — Или планираш да ме убиеш, след като Раду бъде спасен?

Взетите назаем от Мирча сини очи се разшириха, но в тях нямаше нищо от невинността на Луис-Цезар. Ръцете му ме обгърнаха, така че да може да достигне връзките на гърба.

— Аз ти казах и преди, dulceata — ти си моя. Това е така, откакто беше на 11, и така ще бъде завинаги. Никой не наранява някой, който ми принадлежи. Имаш думата ми.

Това ужасно наподобяваше речта на Томас. Разбира се, аз знаех, че това е начинът, по който той ме възприемаше. Всеки един господар виждаше така своя човешки слуга, като вещ. В моя случай аз бях полезна и затова високо оценена вещ, но това беше всичко. Но въпреки всичко ми беше трудно да го чуя и то произнесено толкова категорично.

— А ако не желая да бъда притежавана? Какво ще стане, ако сама решавам какво да правя?

Мирча ме целуна търпеливо по главата.

— Не мога да те опазя, ако не знам къде си. — Той ме завъртя, връзването бе приключило и повдигна ръцете ми към устните си. Очите му горяха по-ярко от свещите в стаята. — Ти разбираш това, нали?

Да, разбирах го. Аз виждах живот, в който бях роб — на един от кръговете, на Сената или лично на Мирча. Каквото и да кажеше за уважението и влиянието, което моята сила щеше да ми осигури, истината беше, че никога нямаше да бъда възприемана като нещо друго, освен като пионка, която може да бъде използвана. Ако станех Пития, никога нямаше да бъда свободна. По дяволите. Надявах се метафизичният секс да не се брои.

— Да, разбира се.

Аз седнах на леглото и той пое краката ми в ръце. Обу върху единия дългия, бял чорап на жената. Оставих го да довърши обличането ми и се опитах да измисля някакъв начин да спася гадателката, тъй като очевидно спорът с Мирча нямаше да я предпази. Трябваше по някакъв начин да го отстраня от пътя, докато успеех да я намеря и да разбера дали тя участваше във всичко това доброволно или не. В противен случай този изключително практичен вампир, с когото бях, просто щеше да я убие. И въпреки че това щеше да разреши проблема, аз не мислех, че ще мога да живея с подобно решение.

Нещо ми хрумна, докато той слагаше последния жартиер.

— Мирча, ти ми каза, че брат ти е създал Луис-Цезар. Станало е така, защото това, което направихме аз и Томас, не промени всичко. Вместо да е бил прокълнат с вампиризъм от семейството на Франсоаз, той е бил трансформиран по нормалния начин от Раду, нали?

— Да, изглежда нашият Французин има някакво предопределение, което никой не може да промени.

— Следователно Распутин няма нужда да тръгне директно след Луис-Цезар, нали? Ако той унищожи Раду, никой няма да ухапе Луис-Цезар и накрая той ще умре като смъртен, вместо да доживее да стане господар. Явно Раду е задържан по някакъв начин или те не биха били способни да го държат затворен толкова дълго. А да убиеш някого, който е вързан и безпомощен, би било много по-лесно за призрак, отколкото да атакува един силен, свободен мъж, нали?

Мирча пребледня.

— Господи, какъв глупак съм, Каси! Хайде, бързо! Те вече може да са там!

Аз се възпротивих, когато той се опита да ме изправи на крака.

— Тръгвай! В случай че греша, аз трябва да остана тук, за да ги пипна, ако дойдат.

— Распутин е вампир-господар! Какво можеш да направиш срещу него?

— Той е господар в нашето време, но тук е просто дух. Аз имам тяло, така че ще бъда по-силна от него. Освен това си мисля, че Раду е по-вероятната жертва, не мислиш ли?

Мирча искаше да спори, но притеснението за брат му надделя над обичайната му предпазливост и той тръгна. Аз изчаках 30 секунди, след което се измъкнах след него. Отправих се към коридора, където се срещнах с групата призраци и макар и с усилие успях отново да ги усетя, дори и с взетата назаем плът. Не можех да ги видя, както когато бях в духовната си форма, което беше дразнещо, но те определено знаеха, че аз съм тук. Стоях в средата на този леден коридор и чувствах как ме обграждат като смразяваща мъгла. Секунда по-късно вратата към залата за мъчения започна да се отваря и аз отстъпих в сенките, които обграждаха стените.

— Скрийте ме — прошепнах. — И ще ви помогна.

Сенките се сгъстиха около мен като невидим плащ, предпазвайки ме от зашеметяващите очи на осакатената жена, която се появи в коридора. Тя висеше на около 3 крачки от земята, но въпреки че не можех да ги видя, знаех кой я носи. Изчаках, докато тялото й отплува надолу по стълбите, носено от невидимите ръце на Томас и в този момент се сепнах от объркания глас, който прошепна някакъв въпрос в ухото ми.

— На английски, моля — казах аз нетърпеливо. В тялото на жената можех да разбирам френски, ако се концентрирах, но това костваше усилия, а аз имах нужда от силата си за други неща. Бавно Пиер се появи пред мен. Той далеч не бе толкова ясен като преди, но не усещах недоволство.

— Как така можеш да ни усещаш, мадам?

Осъзнах, че той виждаше жената, която бях обсебила, а не мен.

— Това е дълга история, а сега нямаме време за нея. Основното е, че и двамата искаме отмъщение и мисля, че знам начин, по който да направим това.

Няколко минути по-късно моята призрачна армия и аз слязохме на по-долните нива на затвора. Мислех си, че вече бях видяла най-лошото, което Каркасон можеше да предложи, но бях грешала. Стаите на горните нива бяха направо привлекателни в сравнение с тези тук долу, или поне така беше за мен. Вероятно на повечето хора щяха да им се сторят празни, просто стари, влажни, каменни стаи, прекалено ниско под водното ниво, за да се използват дори и за складове. Но за мен покритите с мъх стени и хлъзгавия под изобилстваха от призрачни следи, останки от някога могъщи духове, които бяха живели тук повече векове, отколкото можех да назова.

Опитах се да подсиля щитовете си, но не можех да ги държа вдигнати през целия път или нямаше да мога да контактувам със съюзниците си. В резултат на това отпечатъците ме заобиколиха отвсякъде, тънички парченца от животи, които отдавна са приключили, след като са изтърпели толкова мъчения. Аз Видях как римски войници бичуваха младо момче с пълния брой удари, които бяха неговата присъда, въпреки че той беше вече мъртъв. Точно зад тях средновековен ловец на вещици заплашваше млада жена, която беше в напреднала бременност тя и се молеше за живота на нероденото си дете. Аз затегнах малко защитите си, за да оставя отвън най-лошите от тези ужаси, но въпреки това долавях случайно някой тук или там. И навсякъде, където погледнех имаше дълги, подобни на лабиринт блестящи призрачни следи. Те покриваха стените и пода и изплитаха шарки във въздуха, толкова плътни, че сякаш ходех през бледа зеленикава мъгла. Те осветяваха долните тъмници толкова силно, че аз захвърлих факлата, която бях взела. Нямах нужда от нея.

Най-лошото обаче бе запазено за последно. Последвах моите водачи в малка, вътрешна стая. Можех да чуя риданията още преди да отворя вратата. Те внезапно се отдръпнаха от докосването ми и тежката брава бе натисната от моята ръка. Вратата се отвори и Луис-Цезар се втренчи в мен. За минута се зачудих дали нещо не се е объркало ужасно. Робата му бе разкъсана до корема и до тежката черешовочервена украса се виждаше по-тъмна блестяща следа. Той кървеше силно от ухапвания по врата и гърдите, а лицето му бе пепеляво. Когато ме разпозна, се олюля и аз едва успях да го хвана, преди да удари земята.

Погледнах зад него и видях една коленичила фигура в локва тъмнина, която след секунда идентифицирах като мантия с качулка. Бавно то вдигна главата си и аз видях нещо, което беше като брадясал скелет. Кожата му беше с цвета на плесенясало швейцарско сирене и покриваше фините кости на лицето му и единствено горящите кехлибарени очи го правеха да изглежда реален. Направих предположение.

— Раду?

Кокалеста ръка бутна качулката назад. Погледнах към това нещо, което някога се е наричало „Красивият“ и ми се прииска да повърна. Те го бяха държали под контрол, но нямаше нужда да използват окови. Те нямаха нужда от тях, след като го бяха докарали почти до гладна смърт. Не бях чувала, че лишаването от кръв може да убие вампир, но нещото, което се бе свило пред мен, не изглеждаше живо. Никога не бях виждала нещо подобно.

— Хм, ние сме тук, за да ти помогнем. Мирча каза ли ти? — Свитото на кълбо същество в ъгъла не отговори. Надявах се Мирча да е бил прав относно разума му, въпреки че започвах да се съмнявам. — Ние, ъ, вероятно трябва да тръгваме. Можеш ли да ходиш?

— Той не може да ходи, dulceata — каза Мирча с монотонен, безчувствен глас. Той седна на земята до вратата и главата му се облегна на стената, сякаш вече нямаше достатъчно сили да я държи изправена. — Дадох му цялата кръв, която можах, без да рискувам живота на това тяло, но не беше достатъчно. Той е гладувал в продължение на години, запазвайки съзнание, като е хващал случайно по някой плъх. Никой не го е посещавал със седмици и когато са го правели, било само, за да го изтезават.

Аз се насилих да огледам добре измършавялата фигура. Беше трудно да се каже с тази пелерина, но вероятно щях да мога да го нося, ако се стигнеше до това. Тялото, което бях обсебила, беше слабо, но той беше кожа и кости. Но наистина предпочитах да не го докосвам. Мисълта за тези сухи като клони ръце върху дори и взетото назаем тяло беше достатъчна, за да ме кара да потръпвам, без да споменавам, че не ми харесваше идеята да стана десерт. Раду можеше и да не е в състояние да се нахрани от такова разстояние, но ако се приближеше достатъчно, това нямаше да е проблем. Не бях сигурна дали заради измършавялото му лице, кожата се бе отдръпнала от зъбите му или все още бе гладен, но кучешките му зъби бяха напълно оголени, а това не ми харесваше.

— Сега какво?

Мирча вдигна главата си, поемайки си дълбоко въздух, сякаш не можеше да вкара достатъчно в дробовете си.

— Дай ми минутка да се възстановя, dulceata, и след това двамата ще го отнесем от това място.

Бях готова да се съглася с него, когато разбрахме, че нямаме няколко минути. В коридора зад нас нахлуха дузина хора и вятър, породен от толкова много призраци, че ми бе трудно да ги преброя. Аз знаех кои са те още преди да се слеят. Никой дух, дори и наскоро умрелите нямаха такава сила. Млада жена, може би в последните тийнейджърски години, се появи първа и пристъпи напред от тълпата, тя носеше призрачна кама в едната ръка, която изглеждаше подобна на тази, която се появяваше от гривната ми. Очите й се фокусираха върху мен за момент и не ми хареса изражението й, но след това тя фиксира Раду с почти хищнически поглед. Сянка зад нея я побутна напред.

— Този! С мантията! Убий го бързо!

Аз стоях там, зяпайки ги за секунда. Беше объркващо да открия, че моят опит за отвличане на вниманието на Мирча попадна в целта. Застанах между момичето и Раду, но тя просто премина през мен. Не бях свикнала някой дух да прави това без позволението ми. Несъзнателно бях протегнала ръка, за да я отблъсна и гривната ми реши, че е време за шоу. Аз се обърнах бързо и в следващата секунда тя пищеше, когато две дупки се появиха в замъглените очертания на тялото й. Тя, разбира се, не кървеше, но очевидно я болеше. Супер. Най-накрая нараних човека, на който се опитвах да помогна.

Тъмното присъствие зад нея се отдръпна зад стената от хора, които се втурнаха към мен като отделно същество. Моите ножове отново се върнаха в действие, но те бяха прекалено много. Трима бяха спрени от тези блестящи кинжали, но повечето преминаха. Първият, който ме достигна, сграбчи раменете ми и моят страж пламна, хвърляйки го през стаята и той се удари в стената. Аз го гледах удивено. Аз не бях в тялото си, така че как моят страж се присъедини към това? Магът не можеше да ми отговори, тъй като се плъзна надолу на земята и остана неподвижен.

Друг маг каза нещо, което звучеше като думата, която Приткин беше използвал върху превръщача в Данте, и завеса от пламъци се образува около мен. Аз се дръпнах назад, преди да осъзная, че тя не ме докосваше, огънят спря на около фут от мен, зад златната плетеница на пентаграм на пода. Моят страж явно бе използвал голямо количество енергия, за да спре магическата дума, но не почувствах изтощение. Каквото и да го привеждаше в действие, не бях аз.

През пламъците видях висока, тъмна фигура, която се придвижваше по стената. Той се опитваше да ме изненада в гръб, а това не беше добре. В този момент Мирча не беше във форма да се справи дори с двегодишно дете, още по-малко с духа на вампир-господар. Погледнах армията зад мен и кимнах към него.

— Той е изцяло ваш.

Вихрушка от сенки се спусна върху призрака като рояк пчели и той изчезна от поглед с възмутен вик. Те може и да не бяха способни да направят нещо на хората, но духовете бяха друго нещо. Няколко секунди по-късно застанаха отново зад гърба ми, а враговете не можеха да се видят никъде.

— Те го изядоха — поясних аз на високата фигура, която стоеше зад маговете, заобиколена от приятелските призраци. Распутин не беше особено смел. Умен, но не и смел. — Напусни или ще ги накарам да тръгнат в друга посока.

— Те не могат да се хранят с хора, гадателко — каза той, повтаряйки мислите ми. Помръдна се леко и аз видях изражението на бледо лице, обкръжено от мазна черна коса. Нямаше нищо красиво в него, но имаше странна, хипнотизираща отсянка в очите му. — Ти не можеш да спечелиш срещу дузина магове от Черния кръг. Остави ни да вземем вампира. Няма да те нараним.

Дълбокият глас имаше силен акцент, но беше странно успокояващ. Неговите вампирски сили бяха отслабени, тъй като не беше в тялото си, но очевидно не бяха изчезнали. Той се опитваше да ми въздейства и това проработваше. Внезапно можех да разбера становището му. Защо да умирам тук, на стотици години и хиляди мили разстояние от всичко познато? Защо да жертвам живота си за някого, когото дори не познавам и който, във всеки случай, беше по-добре да умре бързо, отколкото да изживее векове на мъчения? Изглеждаше почти милостиво да ги оставя да преминат, да оставя Раду да умре. Распутин можеше да го направи бързо и тогава аз можех… — буквално си ударих един шамар. Болеше, но болката проясни главата ми. По дяволите! Дори и в духовна форма, той почти ме бе хванал. — Дванайсет мага?

Аз погледнах тялото до стената, което не помръдваше, вратът му беше извит под ъгъл, който казваше, че вероятно никога нямаше да помръдне отново. Други трима бяха спрени от ножовете ми, които се бяха върнали, за да се реят около мен, по един от всяка страна на главата ми. Никой от тримата на пода не изглеждаше мъртъв и техните приятели ги издърпваха обратно на стълбите, вместо да ги оставят да лежат там. Но изглеждаше и малко вероятно да успеят да се включат отново в битката.

— Аз мога да преброя само осем, които все още са боеспособни, Распутин. Попитай приятелите си кой иска да е следващият, който ще умре.

Той не си направи труда. Може би не обичаше странници или пък, може би, неговите приятели не бяха толкова приятелски настроени, че да отдадат живота си заради него. Както и да е, неговото призрачно тяло се спусна към мен в блестящ облак и стигна до края на стража ми, когато моята група атакува.

— Не наранявайте момичето! — извиках аз, когато хиляди духове проблеснаха покрай мен в сияйна вълна от цветове и сенки. Зеленикавобели искри се посипаха навсякъде, когато духовете на Каркасон започнаха да канибализират техните врагове, пресушавайки всяка искрица живот в тях. Имаха чувството, че там имаше много вампирски тела, които нямаше да се вдигнат отново след тази нощ.

Докато фойерверките заглъхваха над главите ни, аз се наведох да помогна на неясната фигура на загубената пророчица. Тя изглеждаше бледа и уплашена, но поне беше жива. Големи сиви очи се впиха в мен, гледайки ме от малко, овално личице, обкръжено от изтощена руса коса.

— Не се притеснявай — казах и, въпреки че това звучеше доста странно при дадените обстоятелства. — Няма да му позволя да те нарани. Ние трябва…

Аз така и не завърших мисълта си, защото изведнъж всичко замръзна. Огледах се наоколо уплашено, чудейки се с каква нова заплаха ще трябва да се справя и тогава забелязах, че ножът бе все още в ръката на гадателката. Той беше на милиметър от гърдите ми. Зяпах го невярващо. Кучката щеше да ме прониже! И съдейки по ъгъла, щеше да е смъртоносно. Разбира се, това не беше моето тяло, но си мислех, че ще бъде учтиво, ако го върна без големи дупки в него. Освен това не знаех какво ще ми се случи, ако жената умреше. Дори и Били не знаеше. Може би, щях да оцеля, може би не, но едно беше сигурно — нямаше да бъда от помощ на Раду или Луис-Цезар. Да не споменавам, че на съвестта ми щеше да тежи още една смърт.

— Виждам, че си получила съобщението ми.

Един глас се понесе из стаята, сребристо чист като звънтенето на камбанки.

Погледнах нагоре и видях слабо, ниско момиче с дълга, тъмна коса, диплеща се по гърба и почти до коленете. Тя се носеше покрай реещите се духове, някои от които бяха замръзнали, с отворени усти, поглъщайки други фантоми. Никой не мърдаше, никой не дишаше. Скитах се из някаква снимка, с изключение на това, че двама от нас все още бяхме активни.

— Какво?

Аз се отдръпнах от гадателката и нейния нож, което ми позволи да се отдръпна и от новия посетител, който и да беше той.

— Онова на компютъра ти — продължи жената. — В офиса ти. Беше умно, не мислиш ли? — Тя погледна към Луис-Цезар, но не помръдна към него. Нейните големи сини очи се върнаха отново върху мен и нейното малко, сладко лице си пое раздразнено въздух. — Добре? Няма ли поне да получа едно благодаря, затова че спасих живота ти? Некрологът беше истински, ти знаеш това. Ако не беше напуснала офиса си, когато го направи, хората на Распутин щяха да те намерят. Ти успя да избягаш от тях, но на няколко пресечки щеше да срещнеш вампирите, изпратени от Антонио и щеше да бъдеш простреляна. Изпратих ти некролога, за да те предупредя. Умно, нали?

— Коя си ти? — Аз осъзнах истината в същия момент, в който зададох въпроса, но исках да я чуя да ми го каже.

Тя се усмихна и трапчинките й бяха почти толкова големи, колкото на Луис-Цезар.

— Името ми е Агнес, въпреки че никой вече не го използва. Понякога си мисля, че те даже не си го спомнят.

— Ти си Пития.

— Точно.

— Но… но ти изглеждаш по-млада от мен. Те ми казаха, че си на смъртно легло, че си много стара.

Тя леко сви рамене. Това ме накара да забележа с какво е облечена — дълга, по врата рокля, подобна на тази, която Юджийн бе направила за мен. Тя изглеждаше като нещо от чаено парти от 1880.

— Боя се, че отново си права. В действителност е много вероятно това кратко пътуване да ме довърши. Аз позагубих малко от силите си, а и 400 години са много време да носиш този товар. — Тя не звучеше много разстроена за предстоящата й смърт. — Както и да е, ти ще се научиш как да манипулираш духа си, за да изглежда така, както искаш след известно време. Предпочитам да запомня себе си такава, каквато бях. В действителност през последните години прекарвах повечето си време извън онова сбръчкано, старо нещо, отколкото в него. — Тя сви пръстите си. — Артрит, знаеш как е.

Аз я гледах. Някак си очаквах Пития да е по-… как да кажа… величествена.

— Какво правиш тук?

Агнес се засмя.

— Решавам проблеми, какво друго?

Тя се наведе, за да огледа разкривеното лице на жената, която се бе опитала да забие камата в мен. Аз помръднах, но гадателката — не, лицето все още бе намръщено, а ножът бе замръзнал на половината на пътя си.

— Прекарах 20 години да обучавам това момиче. Не можеш да разбереш това, когато я погледнеш, нали? 20 години и виж какво откривам. — Тя поклати глава. — Тук съм, защото тази каша е отчасти по моя вина. Аз избрах майка ти за мой чирак. Тренирах я почти десетилетие. Обичах я като собствена дъщеря. И когато тя се влюби в баща ти, аз й забраних, казвайки си, че й правя услуга. За Бога, та той беше член на вампирската мафия! Той не подхождаше на моето прекрасно творение.

— Не разбирам.

— Можех да я намеря! — Кристални сълзи заблестяха в големите сини очи на Агнес. — Казах си, че ако тя не се интересува от никого, че ако толкова лесно можеше да захвърли всичко, то тогава нямах нужда от нея. Можех да започна наново, да избера друг чирак, да създам нова блестяща звезда… само че, разбира се, не можех. Бях прекалено горда, за да допусна, че не моето настойничество направи Лизи такава, каквато беше, а нейният вроден талант. Не отидох след нея и този вампирски шеф на баща ти я уби, за да те вземе. — Тя покри лицето си и зарида.

Аз просто стоях там. Тя наистина ли очакваше да й съчувствам? Не исках да я наранявам, докато беше така рухнала и на смъртния си одър, но и не се чувствах особено утешаващо настроена. Аз просто кръстосах ръцете си и изчаках бурята да отмине.

— Ти не си от състрадателния тип хора, нали? — попита тя след минута, гледайки ме през пръстите си. Свали ръцете си и ме разгледа любопитно. Аз повдигнах рамене — като се има предвид къде съм израснала какво, по дяволите, очакваше тя? Въздъхна и се предаде. — Окей, сгреших. Жалко. Но сега трябва да поправим нещата. Не мога да те тренирам, защото нямаме време, но е очевидно, че не можем да позволим силата да премине в Мира. Тя или доброволно се е съгласила на това, или е била принудена. Ако е първото — тя е зло, ако е второто — тя е слаба. И в двата случая е вън от надбягването.

Аз погледнах дългия, остър нож в ръката на пророчицата и изражението в очите й. Залагах на доброволното й участие. Тя изглеждаше леко ядосана, за да бъде под някакъв умствен контрол. Започнах да симпатизирам на мнението на Мирча.

— Окей, добре. Тя е лоша пророчица. Искаш да я вземеш обратно със себе си и да й теглиш едно конско? Моля.

— Това не е част от плана.

Не бях в настроение да си играя на въпроси и отговори.

— Имаш ли нещо наум, защото аз съм доста заета.

Тя вдигна ръце.

— Разбира се, моля, извини ме, че бърборя. Но случаят е подходящ. Опитвах се да ти подскажа за церемонията. Внезапно получих лошо предчувствие.

— Каква церемония?

Тя ми хвърли поглед, в който нямаше и следа от предишната й закачливост.

— Силата те избра. Ти си тя. Ти си Пития. — Тя изгримасничи. — Поздравления и така нататък.

Реших, че жената е леко превъртяла.

— Не може да ми тръснеш това просто така! А ако не я искам?

Тя леко сви рамене.

— Какво имаш предвид?

Аз се втренчих в нея. Наглостта й беше невероятна.

— Забрави за това, жено. Избери друга пророчица.

Агнес постави малките си юмручета върху хълбоците си и се втренчи в мен.

— Колкото повече говоря с теб, толкова повече се убеждавам, че ти ще бъдеш най-добрата от нас или най-лошата. Ако имах друг избор, вярвай ми, щях да избера него. Но нямам. Силата иска да се прехвърли в теб. Приеми няколко съвета и улесни прехвърлянето. Колкото повече се бориш, толкова повече проблеми ще си създадеш.

— Как ли пък не. — Слава Богу, имах асо в ръкава си. — Твоята сила не може да премине в девственица. И технически аз все още съм чиста и недокосната.

Тя ме гледа около секунда, внезапно онемяла. След това избухна в смях. Най-накрая си пое въздух и издиша.

— Кой ти каза това? Не ми казвай, че си послушала маговете! Моля те!

— Чакай малко. Вампирите също вярват в това. Всъщност всеки го вярва.

Агнес поклати глава и се опита да прикрие усмивката си. Това не проработи и тя накрая се предаде.

— Господи, колко си наивна. Кой си мислиш, че им е казал това? Една от древните Питии била уморена от кодекса, който казвал, че жриците трябвало да бъдат „чисти и неопетнени“, да използвам твоята фраза. Така че тя казала на жреците от Делфи, че имала видение. Силата щяла да бъде много по-голяма, ако се прехвърлела в опитна жена. Те се хванали и тя си намерила любовник. Но всъщност няма никаква разлика. Или поне не и за получаването на силата.

— Какво значи това?

Тя се засмя отново и направи малка обиколка на стаята, преминавайки покрай двама магове по пътя. Те леко потрепнаха, но не се събудиха.

— Това означава, че ти предлагам да завършиш ритуала възможно най-скоро, ако очакваш да контролираш дарбата, а не обратното. — Тя се ухили. — А аз не съм точно екипирана, за да ти помогна с това.

Тя забеляза кръстосаните ми ръце и инатливото ми изражение и замълча. От малката бръчица, появила се на челото й, останах с впечатлението, че не е свикнала да бъде разпитвана.

— Добре, нека бъде по твоя начин, но ако оставиш ритуала недовършен, не само че ще имаш непълен контрол, но маговете ще те считат само за наследница. Пития не може да бъде лишена от власт, но наследницата може. Позицията ти е уязвима, докато не довършиш това. — Тя ме огледа от горе до долу, след което повдигна вежда. — Трудно ми е да повярвам, че трябва да водим този разговор.

Аз бях изключително раздразнена, особено когато тя започна отново да танцува.

— Виж, колко пъти трябва да казвам това? Не, благодаря, но не искам работата.

— Перфектно. Поне ще си отида, знаейки, че не си луда. — Тя спря своите балетни изпълнения толкова внезапно, че полата й се завъртя около краката. — Аз също не го исках. Аз единствена измежду пророчиците на моето време не бях щастлива, че бях избрана. Това е голяма чест, но също така и голямо бреме. Освен това ти ще трябва да се справиш и със Сребърния кръг, а това определено не е забавно, повярвай ми.

Изражението й внезапно стана мрачно.

— Казах ти нещата такива, каквито са, Каси, съжалявам. Не е имало друга Пития, която да не е била тренирана, с изключение на първата. Но с твоите способности ще успееш да напишеш нова книга с правила. Например, знаеш ли, че сега обитаваш едно и също време два пъти? Твоят дух броди по улиците вън заедно с това момиче, което ти спаси, докато ти говориш тук с мен. Аз не мога да правя това. Освен това на повечето от нашите чираци им отнема години да научат това, което ти научи само за няколко дни. Наистина, да вземеш с теб друг дух! Това е впечатляващо.

Имах чувството, че ще закрещя.

— Ще спреш ли да говориш и да ме изслушаш? Аз. Не. Съм. Пития!

Тя се приближи бързо до мен и целуна бузата ми.

— Вече си — каза тя и след това изчезна.

В същия миг бях ударена от нещо, което усетих, сякаш ме блъсна камион. Нямаше начин да го опиша правилно, така че дори нямаше и да опитам. Най-близкото нещо, което съм усещала, бе, когато бях в тялото на Томас и неговите усилени сетива бяха изключително разсейващи. Само дето сетивата, които този път се изостриха, не бяха мирисът или зрението, а усещането за други светове, различни, но впримчени в нашия, които винаги бях зървала по малко, когато говорех с духовете. А сега имах много такива и гледките и звуците около мен бяха толкова разсейващи, че дори не бях забелязала, че времето отново бе започнало да тече. Поне не, докато някой не ме намушка в крака. Погледнах надолу и видях, че измамната гадателка ме е докопала най-накрая, въпреки че не беше в съответствие с това, което планираше. Въпреки това болеше дяволски и кръвта започна да се стича по сатена на пантофките ми с високи токчета, оцветявайки материята в тъмно червено. Погледнах към вихрещите се сили над главата ми.

— Окей, промених мнението си. Изяжте я.

Група от призраци се отделиха от основната маса и се гмурнаха за нея, но Распутин се придвижи с вампирска скорост и стигна там пръв. Той я сграбчи за кръста и изчезнаха, заедно с няколкото вампира, които бяха оцелели след призрачната атака. Маговете видяха, че техните съюзници бягат и моментално ги последваха. Моите малки ножове бяха превъзбудени и ги подгониха през вратата и нагоре по стълбите и аз ги оставих. Убиването на няколко тъмни мага можеше да промени времевата линия, но в момента бях прекалено уморена, за да ми пука.

Седнах и свалих обувката. По дяволите! Тази луда кучка почти ми бе отрязала пръстта. Мирча ми подаде кърпичка от джоба на робата си и аз превързах раната, доколкото можах. Не мислех, че ще го загубя, освен ако не се инфектира. И имайки предвид състоянието на тъмницата, това беше възможно. Супер.

Погледнах нагоре и видях моята призрачна армия да се рее с неизречена молба в очите им. Знаех какво искат и нямаше смисъл да се опитвам да ги отклонявам от това. Енергията, която откраднаха от вампирите на Распутин можеше да ги захранва в продължение на години, но кой искаше да живее на такова място?! Те имаха само едно желание и аз бях обещала, но щях да поставя няколко условия.

— Без да закачате хората от града и невинните — казах аз и получих в отговор зловещо, колективно кимане… въздъхнах. — Окей, тогава останалите са ваши.

Веднага се издигна вихрен водовъртеж, подобно на снежна виелица около главата ми. Той беше толкова плътен, че за момент замъгли стаята и толкова наситен с ярост, че техните колективни ридания звучаха като товарен влак. След това за едно мигване те изчезнаха. Не се опитах да ги проследя със сетивата си, това беше нещо, което не исках да виждам.

Свалих ръцете си от ушите и видях, че Мирча ме гледа с предпазлив поглед. Въздъхнах. Не исках да водя този разговор, исках го по-малко, отколкото отново да се изправя пред Распутин. Но нямаше друг начин.

— Мисля, че успяхме — казах му. — Обясни ли нещата на Раду?

Той кимна бавно.

— Той се съгласи да трансформира Луис-Цезар и да го остави да се развива сам, както това се е случило. Раду ще избяга, но ще се въздържа от контакти, с който и да било, в продължение на век, докато дойде времето, в което го спасих от Бастилията. А дори и след това, той няма да се показва. Това достатъчно ли е?

Обмислих всичко това за около минута. Не беше перфектният план, но бе по-добър, отколкото да го заключим в някоя стая за три и половина века, така че не виждах друга алтернатива. А и някак си се съмнявах, че Мирча ще се съгласи с това.

— Да, би трябвало да е достатъчно, докато не създава нови вампири, докато дойде нашето настояще. По някакъв начин Распутин вече е създал нерегистрирани вампири и нямаме нужда от още един, който да прави това. О, и кажи на Раду за Франсоаз. Имам чувството, че някои от маговете могат да се опитат да компенсират загубите си с нея тази вечер.

Това, че Мирча не попита какво имам предвид, само показа колко близко до ръба е бил.

— Както кажеш.

Махнах наоколо.

— Колко от това можа да видиш?

— Много малко, но от това, че останахме живи, разбрах, че сме спечелили.

— Не точно. — Обясних му накратко ситуацията, включително и моето повишение. Когато той се върнал и открил, че Агнес е мъртва, се досетил за това. — Трябва да кажеш на Сената, че Распутин е избягал и че пророчицата е с него. Не знам дали тя все още има силата, която бе заела, но може и да е така.

Имайки предвид, че Мира се развихри точно след разговора ми с Пития, може би това бе добър облог. Може би това щеше да избледнее с времето, но не можех да бъда сигурна. Което ме оставяше с главния ми проблем. Когато тя се възстановеше от малката ми атака над нея, можеше да се опита да ми причини същото, което бе замислила за Луис-Цезар. Вероятностите бяха безкрайни — от това да ме убие като дете или да атакува родителите ми преди изобщо да бях планирана, за да бъде сигурна, че никога няма да се родя. Единственото добро нещо беше това, че през остатъка от живота си аз щях или да бъда в къщата крепост на Тони, която беше еквивалентът на вампирския Форт Нокс, или щях да се крия. Така че нямаше да бъда лесна мишена. Но нещо ми казваше, че Распутин обича предизвикателствата.

Мирча беше притихнал за един дълъг момент. Когато най-накрая заговори, звучеше толкова уморен, колкото се чувствах и аз.

— Ти можеш да им кажеш и сама.

Аз се усмихнах.

— Не, не мисля, че ще мога.

Той започна да казва нещо, но аз сложих пръст на устните ми. Поне за едно нещо бях сигурна.

— Няма да се върна отново, Мирча. И преди беше достатъчно лошо, но сега всеки ще се бори за мен. — Сенатът, двата кръга, може би Томас… не. Що за живот ще бъде това?

Той пое ръката ми с неговата и внимателно целуна пръстите ми. Очите му бяха уморени, но все още красиви, когато се срещнаха с моите. Блестящият, жълтеникавокафяв кехлибар напълно превзе синия цвят на Луис-Цезар. Имах чувството, че никога не съм виждала други такива смайващи или тъжни очи.

— Не можеш да бягаш винаги, Каси.

— Скрих се преди. Мога да го направя отново.

— Ти беше открита преди. — Той сграбчи ръката ми толкова силно, колкото можеше и за момент му позволих. Можеше да мине доста време, докато отново позная докосването на друг, още по-малко на някой, за когото ме беше грижа.

— Само от теб и Марлоу — казах му нежно. — Кажи му да си вземе отпуска. Той има нужда от такава, за да се възстанови от атаката. Вземи си и ти.

Мирча поклати глава, както и знаех, че ще направи. Дори сега нямаше да ме излъже. За вампир беше дяволски добър. Аз се протегнах и прокарах ръка през косата му, искайки това да бяха неговите тъмни, прави кичури, а не бронзовите къдрици на Французина. Някак си ми беше трудно да си представя, че никога отново няма да го докосна, че никога няма да го прегърна. Но цената беше прекалено висока. Имаше прекалено много пречки.

— Ще те намеря, Каси. Само се моля това да се случи преди Кръговете да го направят. И двата ще тръгнат след теб, можеш да си сигурна в това. Не ги подценявай.

— Няма. — Започнах да се изправям, но той задържа ръката ми.

— Каси, остани с мен! Аз мога да те опазя. Кълна се!

Аз му зададох същия въпрос, който бях задала на Томас. Този път получих отговор.

— Щеше ли да ме искаш, дори да не бях Пития?

Той поднесе ръката ми към устата си. Устните му бяха студени.

— Започвам да си мисля, че щях да го предпочитам.

Аз се огледах наоколо към тялото на падналия маг, тинестите стени и изпълнената с отчаяние стая. Стиснах ръката му.

— Аз знам, че бих — казах му и изчезнах.