Нежна завист

Първа глава

— Алън Пел ще дойде след пет минути — съобщи Кийша.

— Късметлийка — промърморих аз.

— Да. — Кийша вирна нос и изпъна елегантния си черен гръб като сиамска котка, достойна за награда от изложба. — Каза, че има свободно работно място в «Ранобудници». — Наметна малката си жилетка «Гучи» върху лъскавата като лакиран абанос рокля и хвърли многозначителен поглед към работния ми кът. В моята част от стаята се въргаляха парчета глина и хартийки от бонбони от последното ми авангардно творение. — Може би, ако продължаваш така, ще те препоръча за ролята на мърльото.

— Ще почистя — отвърнах мрачно. Скулптурата ми изглеждаше като отхвърлена творба на ученик, кандидат за участие в шоуто за таланти «Плей Скул».

— Приведи и себе си в приличен вид — каза Кийша не със злоба, а с тон на покровителка, разговаряща с окаян себеподобен. — Мога да ти дам назаем черната си рокля «Гоуст».

— Какво не харесваш в тоалета ми? — сопнах се аз. Погледът, който хвърли на изтърканите ми джинси и риза, изпоцапана с бои, бе достатъчно красноречив. Ноктите ми бяха изпочупени, косите разрошени, а дрехите лишени от стил.

— Той работи в звукозаписния бизнес… познава доста хора в телевизията — изкусително каза Кийша. — Интересни хора… с пари и влияние.

— Не ме интересуват! — гневно излъгах. — Интересува ме само Оливър.

Последният ми възлюбен бе скъсал с мен предишния ден. Със съобщение по факс. От снимачната площадка на новия си филм, където явно не бе имал време да го напише сам. Навярно съм единственото момиче в историята на любовните връзки, получило вестта за края на връзката от секретарка.

— Оливър е неудачник. И ти ще станеш такава, ако продължаваш да се обличаш като участничка в уличен протест — продължи да упорства Кийша. Отвори гардероба си и извади оскъдна черна рокля, безупречно запазена в калъф от химическо чистене. — Ако я изцапаш, ще си платиш.

— Колко струва? — попитах унило. Кийша се изчерви.

— Двеста и осемдесет.

— Двеста и осемдесет лири?

Затаих дъх. Кийша ме смайваше със сумите, които харчеше за дрехи. Без да й мигне окото. Нямаше пукната пара, а винаги носеше шикозни тоалети. Става дума за момиче, което веднъж даде цялата си месечна помощ за сако «Армани». Щом я зърнеха, мъжете бяха готови да хукнат към най-близкия магазин на «Прада» или «Ролекс». Може би продаваше скъпите часовници, за да задоволява слабостта си към марковите дрехи. Една от мистериите на века бе как може да си ги позволява.

А аз се чувствах виновна дори ако си купех сандвич от заведение за бързо хранене, вместо да си го направя сама.

— Мога да те заведа в «Невил Даниелс» — на шега предложи Кийша. — Ако отидем в «Либърти», ще те разкрасят за… около триста лири.

— Триста лири! — едва успях да промълвя.

— Може би четиристотин — призна тя.

С тъга се замислих върху идеята, докато обличах нейната рокля. За четиристотин лири щях да добия представителен вид. Страхотно. Но откъде да ги намеря? Живеех в Лондон от три месеца, родителите ми все още плащаха наема ми, нямах приятел, който да покрива разходите ми за таксита и вечери и ме очакваше нерадостно бъдеще като машинописка.

Вратата се отвори. Беше Гейл, по-малката ми сестра, с пакет здравословна храна, лъчезарна усмивка и семпла рокля от чиста вълна, прилепнала към крехкото й тяло. Все още не можех да повярвам, че живеем заедно в един апартамент, но бях принудена да се примиря с диктата на родителите си. Поне не плащах пари за наем. Щях да започна сигурна работа в центъра.

Преди две години бих предпочела да умра, отколкото да дойда тук.

Аз бях великата Александра Уайлд[1], чиято фамилия подхождаше на характера й. Нямах добър успех в училище, особено в сравнение с госпожица Гейл Уайлд, която издържа матурите си с пълно отличие, но какво от това? Моето призвание бе да творя. На една годинка съм започнала да майсторя скулптури от пясък, а по-късно участвах в конкурси за млади художници и спечелих шест национални награди. Представях си бляскава кариера като новата Дейм Елизабет Фринк. Можех да съпернича на Деймиън Хърст. Закърпих четворки по математика и английски в дипломата си и бях приета в «Оксфорд». Не в академична специалност, а в курс за бакалавърска степен по изобразително изкуство. Плюс малко история на изкуството.

В «Оксфорд» ми се струваше много хубаво, за да бъде истина. «Птиците умират сами» бе твърде тежък за мен, да не говорим за «Мидълмарч», но точно както в сцени от филм по класически роман се разхождах с лодка по Изис и хапвах ягоди по поляните на Крайст Чърч с японски туристи. Всичките ми приятели бяха надменни, вироглави стипендианти. Не бях особено привързана към тях. Купувах си вестник «Работник-социалист» и участвах в стачки. Исках да стана като Ванеса Редгрейв или Тони Бен — личност с радикални възгледи, но все пак богата. Продадох статуетките си на мишки и птици за скромни суми на малки лондонски галерии.

Станах за смях на състудентите си, но все пак имах вяра.

Оказа се напразна.

Никой не проявяваше интерес към скулптурите ми и след шест месеца в боксониера със счупени радиатори, пълна с хлебарки, духът ми бе сломен. Все пак бе по-добре, отколкото да остана на улицата. Приятелят ми, режисьор и бохем, ме бе зарязал заради първата срещната калифорнийска кукла. Разчитах единствено на мама и татко. Убедих се, че човек не може да стигне далеч в големия град само с бакалавърска степен по изобразително изкуство и серия глинени статуетки.

— Господи, колко уморена изглеждаш, Алекс-Палекс — нагло каза Гейл. Винаги ме наричаше с този бебешки прякор пред по-готините ми приятелки. — Имаш нужда от повече витамини Б комплекс.

— А ти от повече шамари — изръмжах.

— Страхотна рокля — възкликна тя. — Жалко, че иначе не изглеждаш никак добре. Дано не си изразходвала всичката топла вода, Кийша. Мускулите ми са напрегнати, сигурно от неимоверния стрес. Не е зле да взема прозак.

Самодоволно погледна миловидното си отражение с очи на кошута и влезе в банята. Гейл бе хипохондричка, луда на тема здравословно хранене, но всички й прощаваха за тези малки особености, защото бе мила и крехка. Дори със скромните си дрехи от естествени материали изглеждаше привлекателна. Също като Кийша, Гейл работеше. Бе помощник-редактор на седмичника «Органик Фууд»[2], но не изкарваше много пари и живееше в блажено очакване на идеалния кавалер, който щеше да я отведе в голямото си имение в Глостършир, където би могла да задоволява потребността си да бъде близо до природата, като се грижи за леха с подправки в градината или нещо подобно.

Освен това Гейл се изживяваше като новия Мартин Еймис. Пишеше нещо, което бе нарекла «Роман за великата природа», но отказваше да ми разкаже сюжета — като че ли ме интересуваше! — да не би да й го открадна. Нямаше ми никакво доверие, което бе странно, защото, докато аз учех в «Оксфорд», Гейл, която следваше социология в «Рединг», често идваше да ме навести и винаги успяваше да забърше някое свястно момче. Освен Том Дръмънд, който не й обръщаше никакво внимание, но ще ви разкажа за него по-нататък.

Когато се запознах с Кийша, тя беше безработна, но благодарение на вродената си самоувереност скоро бе успяла да влезе в радиото, а после и в телевизията. Правеше неща, които аз не бих посмяла дори да си представя. Веднъж бе отишла с мерцедес до бюрото за изплащане на помощи и бе кандидатствала за работа със съчинена автобиография. В обявата бе посочено, че се търси човек с опит, и тя си бе измислила такъв. Сега се готвеше за първата важна крачка в кариерата си. Алън бе ходатайствал за нея в култовото съботно предаване за деца на Би Би Си «Ранобудници». Всяка година хиляди хора кандидатстваха за място в екипа.

— Алекс, ще напишеш ли писмото ми, когато дойде Алън? — глезено попита Кийша.

Въздъхнах. Пишех писмата на всички в тази къща. Оплаквания, молби за работа, благодарствени бележки и какво ли не. Това бе единственото, което умеех, освен скулптурата.

«Супер», помислих си, когато застанах пред огледалото. Гейл бе права, никак не изглеждах добре. Бях закръглената мърла Алекс, облечена с елегантна черна рокля.

На следващия ден започвах първата си платена работа. Все още бях зависима от родителите си. Бях останала без гадже. Бях се провалила.

Бях на двадесет и седем години.

Кийша схвана мълчанието ми като знак, че съм й сърдита. Вече трябваше да е разбрала, че не съм способна да се сърдя на никого. Аз бях едно мекотело.

— Хайде, скъпа, ще ти направя прическа — обеща тя. Нуждаех се от помощта й.

— Добре — отвърнах.

На вратата се позвъни. Беше Алън Пел, безупречно изтупан. Поредната новоизлюпена градска звезда. Хора като него фучаха по магистралата на живота, докато аз лежах в канавката.

— Как си, Кийша, сладурче? — Алън с възхищение огледа тоалета й «Гучи». — Здрасти, Алекс. — Приятелски ме целуна по бузата. — Изглеждаш уморена. Хубава рокля.

— Благодаря — вяло казах аз. Напрегнах ума си да измисля остроумна забележка в отговор, но не ми хрумна нищо.

Кийша бе в идеално настроение за флирт. Първокласна кучка като нея винаги знаеше как да използва чара си. Алън веднага бе покорен от шоколадовокафявите й очи, които го гледаха с безкрайно любопитство.

Оставих ги насаме и похарчих десет лири за билети от моментна лотария. После влязох в «Макдоналдс» и си купих сандвич «Биг Мак», кока-кола и пържени картофи. Качих цял килограм. Тъкмо натъпквах шепа картофи в устата си, когато Гейл мина покрай прозореца, нехайно хванала под ръка привлекателен мъж с матова кожа. Махна ми и приятелят й я погледна озадачено. Нима Гейл имаше нещо общо с такива като нея?

«И моят късмет ще излезе някой ден», казах си.