Нежна завист

Двадесет и първа глава

— Да пробваме в Би Ейч Ес — предложи Том, когато най-сетне излязох, разрошена и със зачервено лице. — Има щанд на долния етаж. Или в «Некст» отсреща.

— Да не си полудял? Нима мислиш, че бих се задоволила с нещо от «Некст»?

Том сви рамене. Мускулестото му тяло привличаше вниманието на всички продавачки.

— На какво се мръщиш?

— Онези момичета те зяпат.

Том се усмихна самодоволно, докато вървях след него към вратата.

— Ревнуваш ли, Алекс?

— Не си падам по брутални типове — заявих аз и закрачих с тежки стъпки към «Ривър Айлънд». — Предпочитам романтични и чувствителни мъже.

— Хм. Като онзи поп певец, кльощав като богомолка.

— Имаш предвид Джарвис Кокър? «Пълп» са страхотни.

— Лигльовци. Кога ще пораснеш и ще започнеш да слушаш Моцарт от време на време?

— Не съм родена преди сто години — промърморих, докато ровех сред дрехите на закачалките. Нищо не бе достатъчно прилично, елегантно и красиво (но не твърде красиво). Всеки път, когато харесам някой тоалет, Том възразяваше:

— Ще засенчиш булката.

— По дяволите. Бих засенчила Елън дори ако застана до нея, увита в хартия! — изръмжах.

След тези думи Том ме изгледа със загриженост.

— Понякога се държиш като разглезена хлапачка, Алекс. Приятелки сте. Нямаш представа колко дълбоко си затънала в самосъжаление.

— Добре. — Закачих последния лъскав тоалет на стената. — Печелиш. Откарай ме обратно. Предпочитам да облека онази шибана цикламена рокля, отколкото да прекарам още секунда в твоята компания.

— Страхотно. Най-сетне постигнахме съгласие. — Повдигна едрото си тяло от малкия стол, който едва го издържаше. — Подреди тези дрехи. Ще те чакам в колата.

«Гадняр!», мислено си повтарях, докато нагласях проклетите рокли на закачалките. Бях толкова ядосана, че съборих няколко други, всичките паднаха накуп на пода и продавачките ми хвърлиха убийствени погледи, когато се втурнаха да ги вдигнат. Но не бе болка за умиране. Вече ми се бяха струпали достатъчно неприятности за това прераждане.

Когато стигнах до изхода, ме осени блестяща идея. На стената бе монтиран телефонен автомат, а аз имах кредитна карта и цяла шепа монети от десет пенса.

— Ало, щандът на «Дебънхамс» ли е? Преди малко бях при вас и пробвах рокля «Пиърс II Фионда». Ще ви дам номера на картата си «Виза» и ще платя допълнително за експресна доставка. След около половин час ще ви продиктувам адреса, нали няма проблем?

Бяха много отзивчиви. «Ха-ха-ха — помислих си тържествувайки. — Аз съм жена, няма да излезеш на глава с мен».

Потеглихме обратно с безразсъдна скорост. Нехайно се усмихвах, сякаш никак не бях изплашена.

— Не се притеснявай — каза Том с влудяваща насмешка.

— Не се притеснявам. Притеснена ли изглеждам?

— В армията карах курс по шофиране при екстремни условия. И по пилотиране на хеликоптер. Лесно владея тази кола.

— Не ме интересува какво си правил в армията. Мъжкарските ти хвалби не ме впечатляват.

— Аха. Все още си малко левичарски настроена, а? Е, някой трябва да бди за сигурността ти, Алекс, за да можеш да си купуваш парцалки на спокойствие.

Питам ви, какъв мъж би употребил думата «парцалки»?

— Ще пусна радиото. Да послушаме какво става на «Гран При». Обичаш ли «Формула 1»?

— Не.

— Господи — вяло промълви Том и превъртя на станцията на Мъри Уокър. — Сестра ти е станала голяма красавица — отбеляза той, когато наближихме къщата.

— Доста хора го казват.

Замислих се за крехката, невинна красота на Гейл, която се вживяваше в ролята на горска фея. Сърцето й бе от камък, но кого го бе грижа? Всички мъже си падат по нежни момичета, които ги карат да се чувстват едри и силни закрилници. Не че Том се нуждаеше от помощ.

— Впечатли цялата компания. А коя е приятелката й?

— Казва се Оливия Уайт. Учехме в едно училище, а сега е наша съседка.

Том не каза нищо. Безпокоях се, че не бе редно Гейл да води още една гостенка, защото така щеше да обърка плановете на госпожа Дръмънд за броя и разположението на столовете, но въпреки че се карахме, той тактично не спомена за това.

— Сестра ти работи в списание за здравословно хранене, нали? А с какво се занимава Оливия?

— Не зная. С пазаруване и забавления. Като Линда Севърн, предполагам. Обидих бившата му приятелка.

— Няма нищо общо с Линда — отвърна Том така мрачно, че през останалата част от пътя не посмях да продумам.

Когато влязохме в имението, бе пълен хаос. Гостите си правеха пикник на тревата, навсякъде имаше големи, старомодни плетени кошници, разпилени постелки и картонени чинийки. Мъжете вече бяха пийнали доста и от приемната отекваше гръмогласен смях. Може би гледаха глупавото автомобилно състезание и се закачаха с Тед Лоумън, че следващата година и той ще участва.

Очевидно приятелите на семейство Дръмънд бяха хора със стил. Видях Джилиън Лоумън, Кийша и Бронуен да дояждат парчета пай вдясно от мен. Джилиън се бе изтегнала върху карирано одеяло, облечена с костюм «Шанел», розов с бели кантове. Изглеждаше зашеметяващо на слънчевата светлина.

— Намери ли нещо? — попита Елън и клатушкайки се, тръгна към мен.

— Ще облече цикламената рокля — отвърна Том.

«Мечтай си, приятел», помислих си, но само се усмихнах любезно на Елън.

— Е, добре. Ела да хапнеш нещо, Алекс, сигурно си прегладняла.

Наистина бе така. Тръгнах след нея към одеялото на Джилиън. Елън пъхна ръце в красива кошница с капак и извади висока чаша за шампанско.

— Опустошихме почти всичко, но ще се намери и за теб. Какво ще кажеш за малко сьомга, руло с яйце и хрупкав хляб…

— Достатъчно е.

Взех си малко пармска шунка, руло и бяла праскова. Кийша напълни чашата ми с «Перие Жуе».

— Тези кошници са страхотни, нали?

— Да. Госпожа Дръмънд се е престарала — съгласих се.

— О, не. — Закръгленото лице на Елън засия срещу мен, когато започна да прибира нещата, от които бях отказала да си взема. — Том ги поръча от «Хародс». О, зная, че не бива — добави тя, докато си отрязваше парче руло, — но е божествено, нали?

Щеше да се омъжва след два дни. Как можеше да се тъпче така? От какво бе направен корсетът й, от стоманени нишки?

Започнах да се храня бавно. Наистина бе доста вкусно.

— Къде е Снежанка?

— Чарлз и Карл й помагат да разопакова багажа си — отвърна Бронуен.

Огледах се и забелязах, че Том най-сетне се е отдалечил. Пени и Мелиса го гледаха замечтано, докато им разказваше нещо много смешно. С гняв се запитах дали не се отнася за мен.

— Кой ще дойде да пояздим? — попита Тили Дръмънд, след като приключихме с обяда. «Карфор» имаше конюшни, които се намираха зад къщата. Бяха ги дали на лизинг на местна школа по езда, но се бяха погрижили да има дванадесет свободни коня за сватбения уикенд.

— О, аз, обожавам конете — извика Гейл.

— И аз. Запазвам Хектор за себе си — каза Джилиън.

Кийша реши да пропусне, а Бронуен заяви, че иска да си почине и да почете.

— Имам толкова неща за вършене — каза Елън и повечето от мъжете също намериха извинения. Идеално. Възможност да подишам малко чист въздух.

— И аз ще дойда, стига да не ги пришпорвате много.

— Ще ти хареса, Алекс, просто малко спокойна езда — обеща госпожа Дръмънд. За мой лош късмет старата чанта Джорджия Джоунс също реши да се присъедини. Шеймъс Мейън крадешком погледна към мен и каза, че с удоволствие би опитал.

— Наистина ли? Е, може би и на мен ще ми се отрази добре — изчурулика Долорес.

— И аз идвам. Няма по-добро средство за проясняване на ума — решително каза Том.

Чудесно, по дяволите.

Откъм стълбите се чу шумолене и всички извърнаха глави към Снежанка, чиито съвършени бедра бяха в прилепнал брич, а съвършените й гърди — пристегнати в тясно яке от туид. Бавно запристъпва по стъпалата с кафявите си кожени ботуши.

— Ще се намери ли свободен кон и за мен?… — попита тя. — Обичам да яздя.

— Не се и съмнявам, скъпа — промърмори Тед Лоумън под носа си.

— Бих й предложил себе си вместо кон — прошепна Бил Радклиф на приятелите си. Направих гримаса на отвращение, но едва ли забеляза. Погледите на всички мъже бяха приковани във вдлъбнатината между краката на Снежанка, която като че ли отново бе без бикини.

— Разбира се — отвърна госпожа Дръмънд, в пълно неведение какво става. — По-бърз или по-бавен предпочиташ?

— Зависи от настроението ми — тихо каза Снежанка. Видях Чарли Дръмънд, който бе застанал на прага зад нас. И двамата с Том бяха онемели. Том не откъсваше очи от нея.

— Не е зле и аз да ви придружа. За да не те отвлече някой, Ливия — добави Чарли и в отговор получи хилядаватова усмивка. Може би трябваше да раздам на всички слънчеви очила.

— О, Чарли, много мило от твоя страна, че си загрижен за мен.

— Скъпи, обеща да направим репетицията заедно — възрази Елън, но нямаше кой да я чуе.

— Не може ли да я направим в самия ден? Едно «Да» е кратка реплика, няма да я забравя — пошегува се поруменелият младоженец.

Госпожа Джоунс изгледа Оливия така, както майка ми гледаше кучетата на гостите ни, ако направеха беля на дивана.

Когато стигнахме, конюшните вече бяха отворени, а конете строени в двора. Повечето от компанията бяха облечени с елегантни екипи за езда, включително и Гейл, а аз — все още с ботушите, които ми бе дал Том, и с широки дънки. Чарли Дръмънд се засуети около Снежанка и й помогна да възседне най-красивия кон, сива кобила.

— Расова е като теб — чух го да прошепва.

Снежанка метна дългите си руси коси под шапката.

— А дали е палава колкото мен?

Със сигурност не бе необходимо да придържа задника й толкова дълго. Предположих, че просто му е приятно да докосва плът, в която ръката му не потъва.

— Какво ще кажеш да пояздим заедно? Ще ми разкажеш за Алекс и Гейл — каза Чарли, който, ако ни видеше на улицата, не би ни познал.

Снежанка, изглежда, налапа въдицата, кимна и прошепна:

— Ммм, движи се плътно до мен.

Том запрепуска към мен на едър червеникав кон. Изглеждаше доста опърничав, но ездачът не обръщаше внимание, че енергично върти глава.

— Не бива да позволявам на Чарли да монополизира Оливия, нали, Алекс?

— Разбира се — отвърна Гейл, която яздеше в тръс малък Паломино. Усмихна се дяволито на Том. — Трябва да се погрижиш всички да се опознаем.

— Правя каквото мога. Господи, Гейл, много си се разхубавила.

Тя се изчерви и примигна съблазнително.

— Благодаря. А ти си станал много строен.

— Е, не твърде много, надявам се. Просто вече не съм грозна топка лой. — Том стегна мускули под тънката си куртка. — Оставям на дамите привилегията да бъдат стройни. Като теб.

— Тежа колкото слон — каза Гейл.

Той поклати глава с възхищение.

— По-скоро колкото слонче-касичка. Ще пояздиш ли до мен, за да си поговорим? Сигурно не можеш да се отървеш от обожатели.

Очите на Гейл светнаха.

— Не е така. Поне няма никой, когото да харесвам.

— Има Бог — засмя се Том и двамата се отдалечиха с тропот на копита, което бе добре дошло за мен, да ви призная.

— Ето, че отново се срещаме, Алекс Уайлд — каза тих глас зад гърба ми. Беше Шеймъс. Постепенно се изравни с мен, което навярно му се струваше много хитър ход, защото, ако се стараеше да говори само когато жена му не гледа в тази посока, никой нямаше да забележи, че си бъбри с мен.

— Шеймъс, няма какво повече да ти кажа — решително заявих.

Може ли някой да ми обясни защо цяла седмица този мъж се бе държал, сякаш не съществувам, а сега се правеше на луд по мен?

— Нека една кавга не разваля всичко между нас, скъпа.

— Между нас няма нищо. Честна дума, Шеймъс, не изпитвам никакво влечение към теб.

— Миналия месец не говореше така — лукаво прошепна той. — Помисли си, Алекс. Мога доста да усложня живота ти.

— Боже мой, а Долорес? — просъсках. Съпругата му извърна глава само за миг и успях да видя изражението й. В очите й се четеше болка. Но след секунда сякаш отново бе напълно спокойна.

— По-рано не те бе грижа за нея.

— Ти ме излъга, жалък нещастнико. Мамка ти!

— Няма нищо по-лошо от нечист език, Алекс.

— Освен нечисти помисли. Шеймъс, не посягам на чуждо. — Това бе фраза на Кийша, но с удоволствие я използвах на място. Видях го да застива до мен. — По-скоро бих спала с прокажен. Разбрано?

Шеймъс забрави да погледне към жена си и рязко се обърна към мен.

— Свикни да бъдеш мила, Алекс. Желая те и няма да ми се изплъзнеш. И не ми дръж такъв тон.

— Моля? — И аз извърнах глава. Знаех, че другите ни гледат, но ми бе все едно. — Какво ще направиш? Да не би да имаш приятелчета от ИРА, които ще бетонират краката ми и ще ме спуснат на дъното на Темза?

— Нищо толкова драматично. Просто ще се погрижа да бъдеш уволнена и ще пусна слух из целия град, че си малка уличница-нимфоманка.

Кълна се, че това бяха точните му думи. Докато го гледах, загубила ума и дума, видях нечия сянка да се приближава и Шеймъс ужасено вдигна очи, очаквайки да зърне Том Дръмънд, надвесен над него като въплъщение на Божия гняв. Но не бе Том, а Долорес, хванала юздите на кроткия си кон.

— Красивата ти жена е самотна, Мейън. Наглеждай я, че някой ще я грабне.

— А, скъпа, заприказвах се както винаги — промълви Шеймъс и чаровно се усмихна на горката Долорес. Все още дишах тежко и се опитвах да се опомня. Красивото й лице бе напрегнато и издаваше колко унизена се чувства. Сякаш с поглед ми каза: «Как можа, Юда?»

Изпитах желание да й обясня всичко, но какво бих могла да кажа? «Да, спях с него, но вече не»?

Шеймъс и Долорес все още се караха, когато милостиво се появи госпожа Дръмънд.

Езда сред природата. Колко приятно. Колко успокояващо.

Мразя проклетите коне. Мръсни същества. Само въртят опашки, пасат трева, пускат вонящи газове и от време на време се спират, за да натрупат куп фъшкии, когато всички други ездачи са на километри пред теб.

Гърбът ми бе схванат, краката ми бяха изтръпнали, сякаш бях ползвала уред за оформяне на бедра твърде стегнат. Ръцете ми побеляваха от стискане на юздите. Бях уморена и така опръскана с кал, че усещах парене.

Изкачихме се по възвишение и се спуснахме от другата страна. Въпреки че земята между дърветата бе суха и напукана, бяхме избрали единствената кална пътека в Глостършир, за да яздим «по бреговете на потока», както въодушевено повтаряше госпожа Дръмънд. Бях последна в колоната, защото Коуч, най-бавната кобила на света, едва влачеше краката си и се спираше да яде листа и клонки. Лакомо поглъщаше всичко. Сякаш двете с Елън бяха сродни души. Това, че бях последна, означаваше, че всички животни пред мен осейваха пътеката с фъшкии и изпод копитата им хвърчеше кал право към мен.

Другите не преставаха да ми крещят:

— По-бързо, Алекс!

Разбира се, всички останали от компанията си прекарваха страхотно. Долорес яздеше отпред с Шеймъс и госпожа Д. Поне бе твърде далеч от мен, за да ме притеснява, въпреки че не можех да забравя думите му. Трудно бях получила мизерната си работа. Дали наистина щеше да ме уволни? С ужасни препоръки кой би ме назначил?