Нежна завист

Тридесета глава

— Томи — задъхано извика Гейл с малко по-тънък глас от обикновено. — Донесъл си ми цветя, колко мило.

— Гейл, изглеждаш чудесно — каза той. — Като риба.

— Риба? — повтори тя с недоумение.

— Русалка — припряно обясни Том. — А… Алекс, ти също изглеждаш добре, като…

— Кит. Ха-ха-ха — засмя се Гейл. — Сигурно те е отегчила до смърт. Съжалявам, бях заета с ръкоделието си.

Показа му ужасна бродерия на котета, гонещи кълба прежда. Боже мой!

— Хубаво е. — Том изглеждаше озадачен. — Не, Алекс ми разказваше за новата си работа в галерията. Търсим картини и статуетки за офиса, може би скоро ще намина.

— Галерията е малка и затънтена. Едва ли ще намериш нещо подходящо при нас — предупредих го.

— Срещаш ли се с някого? — смутено попита той.

Господи, беше ужасно. Не можех да издържа и секунда повече.

— Глупости. Алекс! Тя живее като монахиня — подхвърли Гейл с насмешка.

Лицето ми отново пламна.

— Да, излизам с един човек — отвърнах.

— Не си ми казала. С кого?

— С Гордън Фаръл, собственика на галерията — самодоволно отговорих на въпроса й. Том повдигна вежди, но си дадох вид, че не забелязвам. За нищо на света нямаше да допусна да ме гледа със съжаление. — Има успешен бизнес и е от добро семейство.

— Отдавна ли се срещате? — попита Том, явно малко изненадан.

— Хм. Е, отдавна ме кани, но едва днес се съгласих — излъгах. — Няма да се засичаме често, защото Гордън иска да ме води на по-различни места.

— Какви? — полюбопитства Гейл и недоверчиво присви бляскавите си клепачи.

— На кино, да гледаме европейски филми със субтитри — заявих и скръстих ръце за по-голяма убедителност.

Телефонът звънна и скочих.

— Ало, 555 2237 ли е? Обажда се господин Брайнс — каза шефът на Бронуен.

— О, здравей, Гордън, скъпи — весело изчуруликах. — Да, тъкмо говорех за теб, дано не сме изпуснали прожекциите на «Manon les Sources»[19]. Може би утре. Благодаря за прекрасните рози. Червените са любимите ми.

— Ало? Ало? — повтаряше господин Брайнс.

— О, аз също, скъпи. Чао — глезено казах аз и затворих.

— Чудесно — заключи Гейл. Изглеждаше смаяна. Едно на нула за мен! — Няма да те задържаме. И ние трябва да побързаме, за да не закъснеем.

— Къде са розите ти? — попита Том.

— В офиса. Гордън иска на бюрото ми винаги да има цветя. Казва, че съм далеч по-красива от тях. Е, приятна вечер.

Том ми кимна и побутна Гейл към вратата. Затворих се в стаята си и се проснах на леглото.

Кийша и Бронуен се прибраха заедно. И двете изглеждаха много развълнувани. Дан бе предложил на Брон да се премести при него, а Кийша се бе срещнала с новото си гадже Джеръми, за да пийнат по нещо и все още бе доста потайна, така че имаше изгледи скоро и двете да се изнесат.

Замислих се какво би означавало това. «О, господи, моля те, не сега!» Щях да бъда принудена да пия соево мляко и да ям сандвичи със соево сирене. Но ако Том бе налапал въдицата, нямаше да бъде задълго.

— Е, как вървят нещата, приятелко? — попита Кийша, когато превъзнасянето на Дан приключи. — Срещнах Гейл и Том отвън, тя ми каза, че ще излизаш с Гордън.

— Ммм, да.

Кийша подозрително примигна.

— Излъга ли я?

— Би могло да се нарече лъжа — признах, — технически погледнато. — Укорителният й поглед ме накара припряно да добавя. — Технически погледнато, не е истина.

— Защо я заблуждаваш, скъпа? — попита Бронуен. — Ще се наложи да си поръчваш обаждания по телефона и сама да си изпращаш цветя.

— Самодоволната усмивка на Гейл адски ме дразнеше — отвърнах аз. Реших да премълча за обяснението си в любов към господин Брайнс. Засега.

— Тя ще те провери — предупреди ме Кийша. — Ще се наложи да му кажеш.

Това бе тъжната истина. В каква каша се бях забъркала.

— Най-добре е да си намериш приятел — предложи Бронуен. — Този път истински.

Мразя, когато ми дават такъв съвет. «Намери си приятел». Как, по дяволите? Къде? Не можех да отида на щанда за мъже в супермаркета и просто да си избера един, въпреки всички глупави статии, чиито автори твърдят, че баровете за самотници са като сергии, отрупани със свежа стока. А опасността от СПИН? А вероятността да попадна на някой извратен тип? Да се опитваш да откриеш свестен мъж в нощен клуб, е като да търсиш добър играч в английския отбор по крикет. В района на «Йънгър» не гъмжеше от расови мъжкари, ако не се брояха младите симпатяги, които наминаваха да видят Гордън.

Сигурно гейовете притежават някаква особена дарба. Гордън дори не бе привлекателен, а имаше повече обожатели от Патси Кенсит на рок фестивал.

Докато жените не бива да забравят за фактора външност, а аз изглеждах ужасно. (Споменах ли вече за това?)

— Точно така, ние ще ти помогнем — въодушевено каза Кийша. Толкова въодушевено, че ме накара да осъзная колко отчаяна й се струвам. — Ще направим купон. Познавам много…

— Престанете — възразих… — Не сте ли чели «Дневникът на Бриджит Джоунс»? Не знаете ли кармичния закон за купоните? Всичко лошо, което може да се случи, се случва, при това пред очите на много хора. Не искам да разлея сок от касис върху бялата си рокля или по погрешка да сложа сол в крема «Брюле».

— Какъв крем «Брюле»? — попита Кийша.

— Каква бяла рокля? — попита Бронуен.

И двете бяха решили да се правят на наивни. Ха! За каква ме вземаха всички? Този път нямаше да се хвана на номера.

Легнах си рано, за да се опитам да заспя, преди Гейл да се прибере. Нямах шанс. Надигах се, отново лягах, броях овце или бившите приятелки на Шеймъс Мейън, но в един без петнадесет все още бях будна и нямаше начин да не позная звънливия момичешки смях на Гейл и тихия глас на Том, който се стараеше да не ни събуди. Поговориха си на вратата, но той не влезе.

Това не ме накара да се почувствам по-добре. Захапах възглавницата, за да не чуе Гейл, че ридая.

Казах на Гордън за малката си измама още когато пристигнах на работа следващата сутрин.

— Господи — подигравателно промърмори той. — Наистина сме отчаяни, а?

— Ще ми помогнеш ли? Искам да кажа, ако се наложи? — попитах го с умоляващ тон.

Хвърли ми смразяващ поглед.

— Дума да не става, ще съсипеш репутацията ми.

Зазвуча монотонната мелодия на телефона. Откакто го бе купил, Гордън му се радваше, сякаш бе техническото чудо на века. На мен ми напомняше за звънците за врата, които засвирват музикалната тема от «Срещи», когато ги натиснеш.

— Галерия «Йънгър», ало. О, здравейте, господин Дръмънд — каза той. Панически започнах да му давам знаци да каже, че ме няма. — О, да, моята сладурана е тук. За теб е, скъпа, обажда се Том.

— А… здрасти, Том — едва промълвих аз и се изчервих от срам. Слава богу, че все още малцина използват видеотелефони. Никоя жена не би оцеляла и седмица, ако трябва да бъде с безупречна прическа и грим двадесет и четири часа седем дни в седмицата.

— Приключвай бързо, скъпа — извика Гордън. — Знаеш, че мразя да разговаряш с други мъже.

— Гордън ми се струва доста ревнив — нехайно каза Том.

— О, истински маниак е, не зная как го търпя — отвърнах и изстрелях стотици куршуми с въображаем пистолет, за да накарам Гордън да се оттегли.

— Помисли ли си какво би могла да ми предложиш за фоайето? Трябват ми няколко неща. Изглежда твърде пусто.

Прехапах устни. Имаше предостатъчно посредствени творби, но знаех, че Том може да си позволи нещо доста по-стойностно. Просто бе решил да ми се подмаже заради Гейл.

— Казах ти, няма нищо подходящо за теб — напомних му.

— Е, все пак ще намина да поразгледам. Хайде, Алекс, не бива да лишаваш гаджето си от възможност за продажба — настоя Том.

— Не можеш ли да потърсиш другаде?

— Ако не те познавах, щях да си помисля, че си твърде неучтива с клиентите. Какво има, мислиш, че не съм подходящ за сестра ти ли? — спокойно попита Том.

— Мисля, че двамата с Гейл сте идеалната двойка — суховато отвърнах. — Можеш да наминеш, когато поискаш.

Щом затворих, изгризах старателно оформените си нокти до кръв.

Милион пъти оправих грима си, навих ръкави над лактите си и изтичах до магазина зад ъгъла да купя двадесет червени рози, които натопих в голяма кутия от мляко и ги сложих на бюрото си. Бяха малко клюмнали, но нямах време да намеря по-хубави. Обедната почивка отмина, но той не се появи. Тъкмо бях започнала да губя надежда, когато камбанката на вратата звънна и сърцето ми подскочи.

Затаила дъх, надникнах иззад розите.

— Здравей, скъпа — каза майка ми. Примигнах, не вярвайки на очите си, но или Гордън бе сипал наркотик в ментовия ми чай, или пред мен стоеше мама, с ярко розово вълнено палто, рокля и чорапогащи в същия цвят, с черни обувки с дебели подметки и черна шапка, окичена с пера.

Чул звъна, Гордън се втурна като пираня, надушила кръв.

— Мамо, това е Гордън Фаръл. Шефът ми. Гордън, това е Ема Уайлд.

— Госпожа Уайлд — припряно каза мама, в случай че му хрумнеше да се обърне към нея с малкото й име. — Майката на Алекс. Имах работа в града днес и реших да навестя дъщеричката си. Какво си облякла, Алекс, с тези дрехи приличаш на строителен работник.

— За сметка на това вие изглеждате зашеметяващо — каза Гордън с галантен поклон. — Очевидно гаргите не са умрели напразно.

Мама кокетно наклони глава.

— Прекрасна шапка, нали? Надявам се, че вие ще успеете да убедите Алекс да се облича по-женствено.

— Опитвам се — отвърна долният предател Гордън, но не успя да спечели симпатиите на майка ми с подмазването си.

— Въпреки че не зная как би могла да си го позволи с мизерната си заплата.

— Мамо…

— Нямаш глава за бизнес, Александра. Крайно време е да го проумееш. Трябва да се върнеш при нас и да се срещаш със свестни млади мъже.

— Парите не са всичко, госпожо Уайлд — учтиво изтъкна Гордън. — Работата при нас носи удовлетворение на Алекс, което е важно.

— Истинското удовлетворение за жената идва единствено от семейството — заяви майка ми. — Какво е това? — Взе последното ми творение, дебнеща пантера. — Змия? Змиите нямат крака.

— Въплъщава концепцията й за пантера — каза Гордън в моя защита.

— По-скоро моята концепция за пълен боклук.

— Мамо, наистина трябва да те помоля да… — осмелих се да кажа аз, готова да изтърпя тирадата, която неизбежно щеше да последва, но за мой късмет камбанката отново звънна.

Или може би за мой ужас, защото влезе Том, облечен с тъмносив официален костюм и риза на тънки сини райета.

— Господи! — просъска Гордън под носа си. — Сигурна ли си, че не е гей?

— Млъквай! — просъсках аз в отговор. — Ти си гаджето ми, по дяволите!

— Аа — извика майка ми, ухилена до уши. Перата на шапката й затрептяха. — Томи Дръмънд, нали? Ухажорът на моята малка Гейл.

— Госпожо Уайлд, толкова се радвам да ви видя отново — каза Том, съвършено спокойно. Не зная как го прави, дори за миг лицето му не издаде смущение. Струваше ми се, че ще умра, чувствах се по-неловко, отколкото, когато влязохме в «Джон Луис», за да купим ученически униформи. Мама купуваше по две от всичко и когато чу каква сума трябва да плати, буквално се разпищя. После продавачката направи грешката да й каже, че всъщност цената е разумна. (Нямаше кой да я предупреди какво ще последва.) Майка ми продължи да пищи и се обърна към всички други клиентки с въпроса:

— На вас разумно ли ви се струва? Нима сте съгласни?

Двете с Гейл се отдалечихме и се престорихме, че пробваме шапки. Господи, този спомен все още ме разтреперваше.

— Отдавна забелязах, че си падаш по Гейл — сподели майка ми и думите й ме разтърсиха. — Когато идвахме да видим Алекс в «Оксфорд», все търсеше начин да я заговориш.

— Мамо — задъхано промълвих, треперейки от срам, — едва ли Том иска да слуша това.

— Е, дано намеренията ти са почтени, младежо. Ще трябва да положиш доста усилия. Всички момчета тичат след нея. Страхотно парче е.

— Така е — съгласи се Том.

— Що се отнася до Алекс, направо съм се отчаяла. С тази ужасна прическа и невзрачни дрехи. Не мислиш ли, че младите дами трябва да бъдат женствени, Том? Никога не би нарекъл момиче като Алекс привлекателно, нали?

— А… — запъна се Том.

— Разбира се. Виждаш ли, Алекс, щом не желаеш да слушаш моето поколение, послушай своето. — Погледна часовника си. — Господи, трябва да тръгвам, ще изпусна влака.

— Радвам се, че се запознахме — нагло каза Гордън.

— Ще спра такси — предложи Том, отвори вратата и кавалерски я придружи до тротоара. Гледах го, докато махна на една кола и помогна на майка ми да се настани на седалката. После даде на шофьора двадесетачка. Господи, безспорно бе истински джентълмен.

Потръпнах. По-лошо би било единствено майка ми да пристигне с чанти, пълни с дрехи, купени от «Кънтри Кежуълс», и да ме накара да пробвам тоалетите един по един. Почти съчувствах на Гейл. Том определено не би искал да бъде свързан с това.

Върна се, преди да успея да предупредя Гордън, че трябва да се преструва, че сме гаджета, и да престане да го зяпа като изгладнял лабрадор пържола.

— Майка ти изглежда добре за годините си — учтиво отбеляза Том.

— Хм — промърморих аз, все още пламнала от срам. — Да ти покажа ли няколко статуетки?

— Разбира се.

Том изгледа Гордън с презрение и дръзко целунах мнимия си приятел по бузата.

— Алекс е безценно съкровище — въздъхна Гордън — за галерията, господин Дръмънд.

— Радвам се, че се занимавате с нещо, което ви доставя удоволствие — каза Том. — Слушайте, тук има доста неща, които ми се струват подходящи, така че ще бъде нужно време, за да може Алекс да ми покаже всичко.

— Елате на следващото представяне на творби в тесен кръг — разпалено заговори Гордън. — Този път Алекс ще бъде домакинята. В неделя!

Това бе новина за мен.

— Чудесно, с удоволствие — равнодушно отвърна Том.

— Доведете и приятелката си — добави Гордън. — Ще бъде нещо като двойна среща.