Нежна завист

Тридесет и втора глава

— Че никой мъж не ще те пожелае? — повтори Том като ударен от гръм. — Не ставай смешна.

Леко се усмихнах. Не исках да изпитва съжаление към мен.

— Как върви съвместният ви живот с Гейл? — попитах.

Нервно се раздвижи. Може би се боеше, че тя ще го изкорми само защото си е поговорил с мен.

— Добре. Бях… малко изненадан, когато се появи така внезапно.

— Много е красива — насърчих го да продължи.

— Така е — потвърди той. — Изключително привлекателна.

Е, за «изключително» не зная…

— Прекрасни коси — каза Том. — Невероятни очи, толкова големи. И е много нежна. Има изящни ръце.

«Добре, добре, разбрах».

— Когато излезем, всички мъже се заглеждат по нея.

— Не се и съмнявам — замислено отбелязах.

— Като че ли не харесва работата си. Иска да става писателка, а?

— Поне така твърди — отвърнах. О, по дяволите, този разговор ставаше все по-неприятен. Определено не желаех да говорим за мен, но нима бе по-добре да говорим за Гейл?

— Близки ли бяхте като по-малки?

— Почти колкото Маргарет Тачър и Артър Скар-джил.

Том се засмя и стомахът ми се сви. Обичах да слушам смеха му, който ми напомня за лъва от логото на «Метро Голдуин Майер». Едър и страховит мъжкар, но същевременно изключително добър.

— Ти го каза — изтъкна той. — Трябва да призная, че не долавям никаква прилика между вас. Имате толкова различни възгледи за живота. Толкова различно чувство за хумор. И на външен вид никак не си приличате.

Господи, бе по-жесток и от леля Мери, която някога казваше: «като две капки вода», но всеки път, когато застанеше срещу феята и гнома, думите й звучаха все по-неубедително, докато накрая се предаде и започна да твърди, че за сметка на това аз съм умна.

— Значи нещата между вас двамата са доста сериозни… живеете заедно?

— Не чак толкова — припряно каза Том. — Все още не съм готов за обвързване.

«Така говориш сега — помислих си, — но щом Гейл си е поставила цел, нямаш шанс».

— А ти?

— Папата има по-бурен интимен живот от моя — мрачно отвърнах.

Погледна ме учудено, докато ми подаваше парче шоколад.

— Мислех, че си луда по Гордън?

— Освен Гордън — промърморих аз. Извърнах глава, когато Том прехапа устни, за да сдържи смеха си.

— Винаги по петите ти са тичали доста мъже, Алекс — каза Том, когато се успокоих.

— Не, всички или са ме зарязвали, или са се оказвали обратни — възразих и изведнъж почувствах вълна на облекчение. Просто не можех повече да се преструвам. Вече бях загубила Том, така че какъв бе смисълът? Отново си говорехме приятелски, както, когато изглеждаше като чувал с баласт. Естествено, разликата бе, че сега бях влюбена в него, а той практически бе женен за сестра ми. Но по дяволите, човек не може да има всичко.

— Мисля, че имаш избирателна памет, малката — каза Том. — А Джак?

Ръката ми застина, преди да поднесе чашата към устните ми. Джак Съливан, меланхоличният зъболекар от Уитни?

— Бях го забравила — признах.

— А Куентин? — настойчиво попита той.

О, да, Куентин Дийн, младият асистент по средновековна исландска култура се опитваше да ме сваля. Дори имаше собствена кола и апартамент.

— Куентин беше твърде мекушав — троснато отвърнах.

— А Робърт? А Едуард? — продължи Том.

— Бяхме просто състуденти — възразих. — Не се броят.

— Е, явно ти не ги зачиташ. Но не всички бяха от колежа — продължи обвинителната си реч прокурор Том Дръмънд. — Когато се премести в онзи мизерен бордей, обитаван от марксисти…

— Не беше толкова зле — излъгах.

— Ти си падаше по онзи тип със сплъстените коси…

— Реге прическа.

— … и кучето.

— Имаш предвид Криспин — напомних му с насмешка. Криспин бе от средно заможно семейство, като мен. И също ме харесваше. Бях го изоставила, защото се срамувах да излизам с мъж, който носи това име. Звучеше по-ужасно дори от Дуейн. А и след известно време бях започнала да отдавам по-голямо значение на личната хигиена, макар и да не исках да го призная, защото не ми се струваше много бохемско.

— Да не забравяме и Малкълм — отново заговори Том. — И Филип, който те заведе в Париж, за да се разхождате по Шанз-Елизе, а когато го заряза, не забеляза ли, че Питър…

— Добре, не ми напомняй — изръмжах.

— Явно имаш нужда от напомняне — тактично изтъкна той. — Мислиш само за мъжете, които си харесвала, а са ти се изплъзнали. А другите, с които не желаеше да излизаш?

Не казах нищо. Онези момчета не бяха карали сърцето ми да замре и рядко се сещах за тях. Всъщност не бяха малко… навярно заслужавам да извиете ръцете ми.

— Доста мъже си падаха по теб, Алекс, трябва да престанеш да се подценяваш.

— Не го казваш за първи път.

— Ти не се вслушваш — изтъкна Том.

Искаше ми се да се хвърля на врата му и да му призная истината. «На кого му пука за онези други мъже? Желая само теб, теб, теб!»

Но вече бях проиграла шанса си.

— Трябва да се връщам при Гейл — въздъхна той с малко тъга. — Но се радвам, че отново сме приятели.

— Аз също… отвърнах, преглъщайки буцата в гърлото си.

— Ще дойда на онзи малък прием в неделя. Ще доведа и Гейл, какво ще кажеш?

— Добре — промърморих.

— Чудесно. — Вдигна ръка и моментално се появи сервитьор. Никой не би накарал Том Дръмънд да чака. — Трябва да прекарваме повече време заедно, не мислиш ли?

Докато вървях към дома, не знаех дали да се смея, или да плача. Част от мен тръпнеше от вълнение, че отново щях да видя Том толкова скоро, а друга част се ужасяваше при тази мисъл, защото той щеше да бъде с Гейл. Когато си ги представех заедно, имах чувството, че ще повърна всички сандвичи с краставица, които съм изяла.

Кийша бе въодушевена.

— О, трябва да го превърнем в събитието на годината. Ще доведа Джорди. И Дийн.

— Дийн, попзвездата? — недоверчиво попитах. Джорди бе вторият водещ на «Ранобудници», от онези телевизионни водещи, които изглеждат толкова чисти, сякаш ухаят на паста за зъби от екрана. А ако дойдеше и Дийн от «Ред Алърт», друго старо гадже на Кийша, в галерията щеше да пристигне цяла армия от «Смаш Хитс».

— Нужна е малко реклама — решително каза Кийша.

— Ще се обадя в «Дейли Мейл», вестниците ще пишат за галерията ви.

— Добре — плахо се съгласих.

— Ще доведа Давина Дарлинг! — предложи Бронуен. — Нали се сещаш, супермодела…

— Наркоманката — промърмори Кийша.

— Която страда от анорексия — добавих.

— Богатата млада ценителка на изкуството — каза Бронуен. — Познавам фотографа Ерик Форчън…

Името не ми говореше нищо.

— Много е нашумял, Алекс, не четеш ли «Фейс»?

— О, да — загря Кийша. — Ще бъде страхотно, Алекс, ще впечатлиш всички и «Сотби» ще ти предложат работа при тях.

— Трябва само да организираш едно фантастично парти — усмихна се Бронуен.

— Какво искаш? — ужасено попита Гордън.

— Специална почерпка. Хапки, малки пици, а… «Креп Сузет» — предложих. Бе пребледнял и стискаше портфейла си.

— Имаш ли представа колко струват тези неща? — гневно изтъкна той.

— Но тук ще дойдат всички звезди — силно преувеличих аз. — Обадих се на най-добрите ни клиенти. Бронуен ще разтръби за проявата.

— Коя е тази Бронуен? — промърмори Гордън. — Слушай, щом си решила да правиш нещо, направи го сама.

— Добре — сърдито отвърнах. — Стига да ми отпуснеш бюджет.

— Сто лири. Включително и за виното — заяви той тържествувайки.

Нямаше да се предам. Изтичах до «Маркс енд Спенсър». Там всичко бе твърде скъпо, така че реших да проверя в «Сейфуейс». Имах късмет. Хванах промоция на ягоди, банани, пушена сьомга, сирене и колбаси. Вината бяха съмнителни, но на доста добра цена и взех испанско, френско, италианско и австралийско, за всеки случай. Никой не би ме упрекнал.

— Не съм сигурна за това, Ал — колебливо каза Кийша, когато се прибрах.

— Какво лошо има?

Бях поруменяла от задоволство.

— Рулото ще се развали до утре. А бананите са леко презрели.

— А ягодите малко смачкани — добави Бронуен.

— Слушайте. Ще замразим всички нетрайни продукти — разпалено споделих намеренията си. — И плодовете ще се запазят, защото ще замразя и тях.

— Ще имат странен вкус — предупреди ме Бронуен.

— Не! Ще направя от специалната пияна плодова салата на мама. Размразяваш плодовете… — Е, не бях сигурна дали е така, но знаех, че ще се получи. — После ги накисваш в бренди за една нощ, за да не личи, ако са малко натъртени. Ще хареса на всички, само захар и алкохол.

Помогнаха ми да нарежа сиренето и деликатесния колбас. Е, изядохме голяма част от тях, но изглеждаха толкова апетитно, как да им устоим? Бях изумена колко хора бяха обещали да доведат момичетата. Може би щеше да бъде толкова претъпкано, че нямаше дори да се видя с Гейл.

— Да пробваме тоалетите си — настоя Кийша. — Какво ще кажете за белия ми кожен панталон и сребристата копринена риза «Джоузеф»?

Тъкмо се чудех какво да облека, когато Бронуен предложи:

— Можеш да вземеш назаем нещо от моя гардероб, Ал.

— Или от моя — каза Кийша с въздишка на неохота.

Но поклатих глава. Щеше да бъде моята вечер. Всичко трябваше да стане така, както аз исках. Бях го планирала. За съжаление, не можех да облека никой от тоалетите, които бях взела в «Карфор» — лоша поличба, — но Том щеше да ме хареса и с бялата ми рокля «Емпорио Армани», която ме правеше с около пет килограма по-слаба в ханша и навярно затова струваше по пет лири на сантиметър. Както и да е, с нея, неутрално червило, с руж и зелени сенки на клепачите за по-драматично…

На вратата се позвъни. Бронуен изтича да отвори, но не беше нейният герой Дан, а Гейл.

— О, здравей — каза Бронуен с тъга.

— Да вземеш забравените си вещи ли си дошла? — попита Кийша. — Оставила си масло за вана в банята.

— Не, не съм дошла да го взема — просъска Гейл. Метна русите си коси и скръсти кльощавите си ръце. — Търся Алекс.

— Е, тук съм — обадих се аз.

Кийша се засмя, но на Гейл никак не й бе смешно. Хвърляше ми убийствени погледи, както мама преди време, а повярвайте ми, в такива моменти не бихте искали да застанете срещу нея.

— Стой далеч от гаджето ми! — изкрещя тя. — Предупредих те!

Кийша и Бронуен настръхнаха. Изведнъж почувствах прилив на смелост.

— Бяхме приятели, преди ти да го познаваш — напомних й.

— Видяла си се с него вчера! — процеди Гейл през зъби. — И сте пили чай!

— Защо не ни каза, Ал? — укорително попита Кийша. Мрази, когато я лишавам от привилегията да узнава всички клюки от първа ръка.

— Прекарахме си страхотно и ще се видим отново в неделя — казах аз.

— За нищо на света! — заяви Гейл с пискливия си глас. — Няма да го пусна!

Скръстих ръце като нея. По дланите ми бе избила пот, но нямаше да допусна да види това.

— Защо не му забраниш да се среща с мен? Ще видим какво ще каже — предложих.

Гейл тревожно поглеждаше ту мен, ту Кийша и Бронуен.

— Не ме слуша! — изхленчи тя, обляна в сълзи от гняв. — Мразя ви и трите, проклети кучки!

— Искаш да кажеш, «глупави гъски»? — подигравателно подхвърли Кийша.

— Особено теб, Алекс! — яростно продължи да крещи Гейл. — Собствената ми сестра! Свали тези крадливи ръце от гаджето ми! Не иска да има нищо общо с теб, само се излагаш!

— Стига, Гейл — опита се да я вразуми Бронуен. — Алекс иска само да бъдат приятели.

— Никак не си пада по Том — засмя се Кийша.

Не казах нищо. Чувството за вина ме разяждаше отвътре. Макар и непоносима, тя бе моята малка сестричка! Ако с Том бяха щастливи…

— Забранявам ти да се виждаш с него! — изскимтя Гейл.

— Е, той ще дойде в неделя — казах аз с тъга.

— Зная. — Очите й бяха като ледени кристали. — Ще бъда с него, така че не се надявай да си позволяваш волности. И не ме излагай пред него, знаеш, че искам да се оженим.

— Не се безпокой — промълвих.

— Дано няма за какво — изръмжа Гейл, — защото казах на мама как постъпваш и тя също ще дойде! Може би заедно с татко! Ако се опиташ да ми отмъкнеш гаджето изпод носа, веднага ще разбере!

— Ще има плодова салата с алкохол — весело я осведоми Бронуен.

— И ще дойдат звезди — присъедини се Кийша.

— Не ми пука кой ще дойде, само стой настрана от моя Томи! — злобно извика Гейл. — Сега се прибирам при него за една приятна вечеря, със свещи и цветя на масата!

— Звучи отвратително. Сигурно всичкият восък ще полепне по зъбите ти.

Бронуен се закикоти зад гърба на Гейл, която гневно се втурна към вратата и я затръшна след себе си.

— Каква нелепост — засмя се Кийша. — Внимавай, Алекс, наистина си е втълпила, че преследваш гаджето й.