Седма глава

Посветих се на работата си. Или по-скоро, на досадните си задължения. Архивиране. Набиране на писма. Приготвяне на кафе. Изпращане на факсове. Копиране. Имаше огромно разнообразие от дейности, всичките еднакво скучни. От друга страна, рутината създаде у мен чувството, че зная накъде върви животът ми. (Наникъде.) В него вече имаше жалко подобие на ритъм. Събуждах се няколко секунди преди будилникът да звънне. Втурвах се под душа с пъргавината на командос, изпреварвайки всички останали. Бронуен все още тананикаше песни в спалнята си, Гейл трябваше да бъде на работното си място едва в десет без петнадесет, а Кийша, която бе получила работата в «Ранобудници», отиваше в Би Би Си към единадесет.

— Писмото ти се оказа сполучливо, уредих си интервю — бе казала Кийша преди седмица. После, в изблик на нетипична за нея работливост, се бе заловила да си съчинява трудова биография. Направо ги бе разбила.

Затанцувах заедно с нея и купих бутилка евтино шампанско, но се почувствах жалка.

Трудно е да се радваш на успехите на ближния, когато собственият ти живот се плъзга надолу по наклонената плоскост по-бързо от скиор по пистата по време на олимпийски игри.

Една сутрин започнах да си фантазирам как печеля от лотарията, влизам с маршова стъпка при Джени и изплювам голяма малина в лицето й или пристигам за последния си работен ден с лимузина и розов костюм «Шанел» и набирам писма с пръсти, отрупани с диаманти.

Тогава осъзнах, че водя същия живот, върша същата работа и мечтая за същите неща като милиарди други хора. Бях кръгла нула. Едно дебело нищожество. С лекота бих спечелила тиквен медал за обикновеност.

Понякога си спомнях за шестте месеца, които бях прекарала в бордея в Хакни, преди да се примиря и да приема предложението на родителите си да заживея по техните правила и под осигурен от тях покрив, което смятаха за изключително щедро. Но не се сещах често за онова време. Дори затъпяващата скука не би могла да ме накара да открия някаква романтика в мизерната дупка.

Затова насочвах мислите си към скулптурата. «Не бива да се отказваш — повтарях си. — Родена си, за да твориш. Може би ще впечатлиш някой японски търсач на талантливи авангардисти…»

Но дори в мечтите ми това не звучеше убедително. Трябва да призная, че за жалост не можех да престана да мисля и за Шеймъс.

Не биваше да хлътвам по шефа си, но какво можех да сторя, когато той бе там всяка сутрин — с красив костюм и вратовръзка, за които биха му завидели всички градски контета, грациозно минаваше покрай мен и ме омайваше с аромата на афтършейва и със загадъчните си зелени очи…

Джени се стараеше да го държи на разстояние от мен. О, намираше хитри начини. Често ме изпращаше в офиса му.

— Би ли занесла кафе на господин Мейън, Александра?

Или:

— Това трябва да бъде подписано от господин Мейън.

Или:

— Ето ваучерите на господин Мейън за Прага.

Все невинни номера, с които искаше да каже: «Хайде, можеш да видиш своя герой, момиченце».

Проблемът бе, че никога не ме изпращаше там, когато е сам. В офиса му винаги имаше някой млад анализатор, който ме оглеждаше от главата до петите, докато изпълнявах мисията си.

Казвах само:

— Заповядайте, господин Мейън.

Или:

— Подпишете се тук, ако обичате, господин Мейън.

Невероятно интересен диалог! Дори Оскар Уайлд не би могъл да измисли по-добър.

В Лондон наричаха финансовите анализатори «цифрояди». Бях започнала да свиквам с жаргона тук. Вече се смятах за ветеран. Веднъж подхвърлих шега по този повод и видях Джени да се усмихва. Все пак и тя бе човек, а не някакъв робот-демон.

Англичаните сме ненадминати по размяна на банални любезности. При ежеседмичното посещение в супермаркета за бутилка евтино вино, замразени сандвичи и пакет ягоди с намаление (което обикновено не бе никаква икономия, защото най-долните бяха развалени), провеждах следния разговор, щом сложех кошницата на касата:

— Благодаря.

— Благодаря — вяло отвръщаше касиерът Дуейн. — Шест лири и петдесет, благодаря.

— Благодаря — казвах аз и му подавах десетачка. Вземаше я и с леко раздразнение отново ми благодареше. Когато получех рестото, три и петдесет, за пореден път произнасях същата дума, прибирах парите и грабвах чантата си.

— Благодаря — казваше Дуейн.

Бог знае как ли е в Япония.

Разбира се, в случая на Кийша не се разменяха никакви реплики. Дори таксиметровите шофьори не се впускаха да разказват цялата си история. Никой не би се осмелил.

Но невинаги в офиса цареше еднообразие и скука. Понякога изживявах срам и раздразнение. Най-честата причина за това бе Кевин Харви от администрацията. Носеше титлата «административен чиновник», а всъщност бе най-старото пощальонче на света. Беше на тридесет и пет, с оредели пепеляворуси коси, които приглаждаше на мазни кичури върху плешивото си теме, и подпухнало тяло с толкова издути гърди, че би трябвало да носи сутиен. Винаги бе облечен с евтина прозрачна риза, цялата в петна от пот, въпреки че в сградата имаше климатици.

Кевин изпитваше симпатия към мен, както биха се изразили майка ми и Джени.

Застояваше се пред бюрото ми. Подаваше ми всяко от писмата за Шеймъс поотделно, съвсем бавно. Всеки ден изпробваше различни «мъжки ухания», сред които любими му бяха «Олд Спайс» и «Борова свежест», и се опитваше да ме впечатли с великите си замисли.

— Имам идея за «Федерал Експрес» — каза той един ден.

— Чудесно, Кев — отвърнах и забих нос в документите.

— Цветни пликове. Тези, които използват, са толкова еднообразни.

— Заета съм, Кев.

С тези думи попарих надеждите му и го накарах да се изчерви.

— Добре, добре. До утре. На същото място, по същото време, ха-ха-ха.

Джени ме изгледа намръщено, когато претоварената количка на Кев сви зад ъгъла.

— Горкият човечец! Не бива да бъдеш толкова жестока с едно невинно божие създание, Александра. — Говореше за Кевин, сякаш бе коте, чийто крак бях строшила.

— Не искам да го заблуждавам — засрамено отвърнах аз.

— Можеш просто да се опиташ да бъдеш по-любезна. Външността не е всичко.

Гласът й издаде укор. Никога не бе заговаряла на по-лична тема. Защо да ми пука какво мисли за мен някакъв стар нещастник? Все пак по обяд отскочих със смачкания си сандвич до пощенския отдел. Бог знай защо, Кев изглеждаше готов да заподскача от радост, когато ме видя. Това ме накара да се почувствам още по-виновна и така обядът с него се превърна в ежеседмична традиция.

— Така те харесвам — одобрително подхвърли Джени.

Трябва да призная, че тайно се почувствах поласкана, както при редките й похвали за печатането ми или уговарянето на срещи по телефона.

— Ставаш все по-… компетентна — казваше тя понякога.

Е, човек винаги се радва, когато го хвалят.

Една сутрин, докато работех на компютъра, ми се обадиха от «Личен състав», за да ми кажат, че Джени е в болнични. За миг се разтревожих за нея. Какво ставаше с мен? Явно полудявах.

— Просто грип — успокои ме служителката. — Но трябва да се лекува. Ще изпратим някого да ти помага. Джени настоява ти да поемеш нейните задължения.

— Добре — промърморих аз и се усмихнах самодоволно, докато чаках да пристигне някоя шестнадесетгодишна хлапачка с дъвка и пънк прическа. Щях да я нахокам заради външността й и да я изпратя да си придаде по-приличен вид, но за моя изненада влезе възпълна жена на средна възраст на име Рода Блек, бе облечена в зелен костюм и имаше такава скорост на набиране, че ми се зави свят.

— Бихте ли се заели с тези писма и този телефон? — смутено я помолих. Не вдъхвах никакъв авторитет.

— Само това ли? — недоверчиво попита Рода и огледа купчината, сякаш й се струваше микроскопична.

— Е, може и това — предизвикателно казах аз и й подадох няколко доклада и две извлечения, които биха ми отнели дни.

Рода изсумтя.

— Явно не те претоварват с работа тук.

Не й обърнах внимание. Какво ме интересуваше, щом можех да отскоча до дамската тоалетна и да сложа ново червило и фон дьо тен? Бях повишена в длъжност, макар и само за ден. Това означаваше да седя на безупречно подреденото бюро на Джени и да отговарям на телефонни обаждания само от влиятелни клиенти. По-важното бе, че щях да бъда близо до Шеймъс. Очаквах да пристигне около девет без пет. Имах време да оправя грима си, да се напръскам с парфюм и да приготвя еспресо, както го обича.

Появи се точно на секундата. Удивително. Беше неотразим, с вишневочервен костюм, тъмнокафяви обувки, аромат на портокал и старателно сресани и напръскани с лак коси, които ако не бяха укротени, мигновено биха се разпилели на немирни къдрици. Стискаше куфарчето си под мишница като корпоративен воин с осанка, от която коленете ми се подкосиха.

О, как ми се искаше да върна часовника с няколко часа назад. Достатъчно време, за да мога да открадна малко от грима на Бронуен и да измоля от Кийша някой марков тоалет, дори не на топдизайнер. Само да не бях с консервативния сив вълнен костюм, който бях облякла набързо.

Първото, което издаде погледът на зелените му очи, бе… раздразнение.

— Къде е Джени? — почти изръмжа той.

— А… болна е от грип — отвърнах.

— По дяволите! Тази жена все отсъства точно когато най-много се нуждая от нея — рязко каза Шеймъс.

Джени създаваше впечатлението, че е готова дори да спи в офиса, но…

— Това ли е кафето ми? — Взе чашата, пресуши я на един дъх и направи недоволна гримаса. — Господи! Не такова кафе! Не знаеш ли, че пия без кофеин?

«Какво е еспресото без кофеин?», изпитах желание да кажа, но се сдържах. Боях се, че гласът ми ще затрепери и ще се разплача. А и нима би търпял някой да се шегува с него, когато е в такова настроение? Можеше да ме уволни!

Горкият Шеймъс, навярно бе преживял ужасна сутрин.

— Съжалявам…

— Направи друго и ми го донеси — каза той, без да ме погледне и взе купчина факсове от бюрото на Джени.

След това влезе в офиса си и затръшна вратата.

Станах и машинално отидох до кафе машината. В гърлото ми напираха сълзи, но решително ги преглътнах. Нямаше да допусна дебелата Рода да ме види да хленча, та да се разчуе и онази невестулка на рецепцията да ми се подиграва.

Дискретно почуках, преди да вляза.

— Влизай, да не мислиш, че имам на разположени цял ден да те чакам — изкрещя Шеймъс. Припряно завъртях дръжката на вратата и влязох.

— Извинявайте — плахо казах аз, когато сложих подобрената версия на кафето пред него.

— Кой върши твоята работа, щом онази мързелана я няма? — сопна се той.

— Рода. Изпратиха я от «Личен състав» — отвърнах. — Много е добра.

Стана малко по-спокоен.

— Е, поне не е някоя кукла-стажантка. Все оплескват нещо. И бързат да си тръгнат.

Запитах се дали Кийша е работила за него в някой предишен живот.

— За да ходят на фризьор — добави той. Сякаш говореше за Кийша. Мислено си набелязах да я попитам някой ден.

— Мислиш ли, че ще се справиш с работата на Джени? Срещите ми и всичко останало?

— Да, Шеймъс — уверено отвърнах аз. Стрелна ме с поглед.

— Хей, в офиса ще ме наричаш «господин Мейън», всеки момент може да влезе някой.

— Хм… Да. Съжалявам.

Почувствах се като пълна глупачка и се изчервих. Сякаш ми бе ударил плесница. За миг дори изпитах гняв. Нямаше нужда да се държи така…

— Хей. — Шеймъс ме гледаше по-благосклонно. Погледът му се плъзна от подгъва на полата ми малко над коленете, надолу по прасците ми към ниските ми обувки. Беше се замислил за миг, но изведнъж се опомни. — Хубав костюм, Алекс.

— Благодаря — промълвих, преди да се втурна към вратата. Телефонът му звънеше и бързах да вдигна.

— И червилото ти ми се струва ново. Хубаво е.

Нямах време да се зарадвам на комплимента, преди да грабна слушалката и да изчуруликам с цялата любезност, на която бях способна:

— Добро утро, офисът на господин Мейън. С какво мога да ви помогна?

Защо мъжете винаги твърдят, че ние, жените, сме като ветропоказатели? Шеймъс менеше настроенията си толкова често, колкото Мадона имиджа си. Както и да е, първата му среща бе уговорена за след десет минути. Знаех, че до края на деня няма да има повече празни приказки.

В три следобед бях капнала. Не толкова от работа. Джени бе създала такава организация, че не бе оставила почти нищо за мен. Шеймъс бе влязъл в обичайната си роля на любезен, усмихнат изпълнителен директор още при пристигането на първите посетители от Германия, а аз треперех от притеснение да не сгафя — да не разваля грима си, да не разлея кафе или да сбъркам с предпочитания чай. Докато записвах съобщения, ме заболя лицето от учтиви усмивки. Дори успях да се справя с някакъв самонадеян търговец от Сингапур, който ме нахока по телефона и ме нарече «слабоумна пачавра». Изкуших се да отвърна: «Майната ти, шибан глупак», но не би било уместна реплика.

Цяло чудо бе, че не направих нито една сериозна грешка.

В пет следобед се осмелих да предложа на Шеймъс още чаша кафе без кофеин и шоколадови бонбони «Шарбонел и Уокър», които бях избрала от хладилника.

За свое удивление го заварих изтегнат на светлобежовия диван да рисува смешни човечета върху заглавната страница на вестника си «Уолстрийт Джърнъл».

— Милостив ангел идва да ми донесе кафе — ласкаво каза той. — Или може би добра фея. Фея ли си, Алекс Уайлд?

— Последния път, когато се огледах, не бях — смутено отвърнах аз, докато сервирах.

— Чудесно. И бонбони — одобрително отбеляза Шеймъс. — Знае как да внесе малко сладост в живота на един мъж. И други неща, обзалагам се. Но няма да говорим на тази тема сега.

Последва заразителен смях.

Бях поразена. Почти бях очаквала да се извини за по-рано, но той дори не спомена за това. Прикова поглед в лицето ми. Хрумна ми, че може би имам червило по зъбите.

— Страхотен фон дьо тен. Какъв е? — попита Шеймъс. Изчервих се от задоволство.

— Всъщност не съм сложила фон дьо тен.

— Наистина, имаш толкова гладка кожа. — Повдигна тъмните си вежди. — Като праскова. Сигурно ползваш ужасно скъпи овлажнители.

Най-обикновен хидратантен крем. Но бе приятно да го чуя. Усетих как напрежението ми се разсея и усмивката ми разцъфтя като лотосов цвят.

— Дано всичко е било наред днес.

— Да, ти свърши страхотна работа. Невероятна — каза Шеймъс с благодарност. Тревожно погледнах назад към бюрото си, където червената лампичка на телефона примигваше, но той нехайно махна с ръка. — Помощничката ти ще вдигне. Едва ли е нещо важно по това време. Пазарът вече е затворен.

— Добре.

Пристъпих от крак на крак и се запитах дали ми дава знак, че мога да му пожелая приятна вечер и да грабна сакото си.

— Алекс. Какво ще кажеш да хапнем някъде? — попита той. Бе толкова неочаквано, че за секунда онемях. После, пелтечейки, благодарих за поканата. Винаги съм се чувствала неловко в такъв момент. — В «Айви»? Ковънт Гардън? Да, там, направи резервацията — реши Шеймъс, без да попита за мнението ми, но нима имаше смисъл? Скъпите лондонски ресторанти бяха недостъпна зона за мен. Господи, дори евтините. — Ще вечеряме в осем. Устройва ли те?

— Разбира се.

Широко усмихната, скочих на крака, готова да го последвам. Първо щяхме да пийнем коктейли в някой дневен бар, а после да се повозим на лимузина до Уест Енд…

— Къде тръгна? — попита Шеймъс, леко раздразнен. Изведнъж се спрях.

— Няма ли да дойда с теб?

— А… не, най-добре е да се срещнем там по-късно. Не искам да ни виждат заедно тук. Би се отразило зле на кариерата ти, скъпа.

Бързо кимнах.

— Разбирам.

— Резервирай маса и ще си прекараме чудесно. Нямам търпение — прошепна Шеймъс и ми подаде зелен лист хартия.

— Какво е това?

— Бележката ми от химическото — спокойно отвърна. — Трябва да побързам, но ако ги донесеш в «Айви» ще ги натоваря в колата си. Не се тревожи — увери ме той, — няма да седиш на масата, затрупана с костюми.

Колебливо се засмях.

— Чао, хубавице. Ще те чакам с нетърпение — каза Шеймъс. Когато излезе от офиса, учтиво ме погледна, докато Рода минаваше покрай него с куп документи.

— Приятна вечер, господин Мейън — силно казах аз. Той кимна и продължи към асансьорите.

Беше вълнуващо.

Загрузка...