Двадесет и четвърта глава

Подсуших се възможно най-бързо. Бях готова на всичко, за да се отърва час по-скоро от непрестанното кудкудякане на Елън. Чарли, бебета, обзавеждане… Явно някои хора намират купуването на килими и завеси за нещо много вълнуващо.

— Попитах Том дали да изберем раирана дамаска за дивана, френски кретон или щампован плат «Уилям Морис». Знаеш ли какво ми отговори?

— «Женски работи»?

— Точно така! — засия Елън. — Как позна?

— Просто предположих. Слушай, Елън, ще сляза след десет минути. Нали нямаш нищо против?

— Разбира се. Голям чешит си, Алекс — каза Елън и милостиво се оттегли.

Облякох бельо и тесен пуловер «Джоузеф» и тръгнах по коридора към стаята на Гейл. Вратата бе затворена, така че силно я блъснах. Гейл стоеше до прозореца с леко наведена назад глава и разтворени устни и гледаше с обожание Том Дръмънд, който бе сложил ръце на раменете й.

Застинах. Не можех да повярвам на очите си. Въпреки това, което мислех, бях шокирана да ги видя така. Изпитах негодувание и осъзнах, че у мен заплашително се надига вълна на ревност. От собствената ми сестра.

— Извинявайте — едва промълвих.

Том бавно отмести ръце от раменете на Гейл.

— Почакай, Алекс. Трябва да поговорим.

Исках да подхвърля някаква суховата, но не злобна реплика. Остроумие в стила на Стивън Фрай. Но единственото, което излезе от устата ми, бе:

— О… нямам време, а…

Затворих вратата, сякаш затръшнах портите на ада пред тях. Господи, щом Том се канеше да целуне Гейл, съжалявам, не исках да бъда наблизо и да ги видя.

* * *

Долу Елън лакомо хапваше голяма порция бекон с яйца и пържени филийки. Хрумна ми да я снимам и да залепя снимката на хладилника си, за да убива апетита ми.

— Яж, скъпа, имаш нужда от сили — насърчаваше я госпожа Джоунс. Каквато майката, такава и дъщерята. Самата тя за нула време омете къмбърландските наденички в чинията си. — О, добро утро, Алекс. Готова ли си за ролята на почетна шаферка? Предполагам, че няма да ти бъде за първи път.

— Била съм шаферка най-малко три пъти — отвърнах аз и си спомних неприятните си преживявания като дете.

— О, боже мой. — Госпожа Дръмънд нацупи тънките си устни. — Тогава не бива да придружаваш Елън. Сигурно си чувала поверието: «Четири пъти шаферка — никога булка». Всъщност и без това няма изгледи скоро да бъдеш булка, нали?

— Хм — изсумтях. Кой й бе казал това? Или поддържаше непрекъсната телефонна връзка с майка ми, или Том се бе разбъбрил пред нея.

— Била си сгодена за Джъстин Уеб, доколкото разбрах. Но Том ми каза, че си го изоставила почти пред олтара.

Забих поглед в зърнената си закуска. Не исках да изпитвам благодарност към Том. Джъстин ме бе закопал на двадесет метра под земята като радиоактивен отпадък, но благодарих само на Бога, че «безмилостните омъжени» не знаеха това.

— Трябва да внимаваш, Александра — шеговито извика госпожа Джоунс. — Само изключителните красавици получават по няколко предложения. Другите жени, проиграят ли шанса си веднъж, остават забравени в някой ъгъл да събират прах.

— В момента събирам чекове — решително отвърнах.

Джилиън Лоумън се засмя.

— Като секретарка?

— Администратор в отдел «Човешки ресурси». Това е начало, означава, че съм независима. Не бих понесла да разчитам на някой мъж за прехраната и джобните си — предизвикателно се обърнах към «безмилостните омъжени».

— Не се безпокой — ехидно подхвърли Мелиса.

— Трябва да вземеш пример от Гейл. Тя иска час по-скоро да се омъжи. В края на краищата, на никое погребение не сме слушали трудова биография — каза госпожа Джоунс с назидателен тон.

— Да, дори на надгробните камъни четем: «съпруга на еди-кого си, дъщеря на еди-кого си, майка на…» — добави Пени Радклиф и съпругът й се усмихна с одобрение.

— Вече схванах — припряно отвърнах аз.

Господи, бях обсадена от армията на омъжените. Сетих се за жената-чудо, която сваля очилата си, завърта се и отклонява куршумите със специалните си гривни. Представих си себе си в тази роля. Щях да имам и предимството да бъда неузнаваема, макар и съвсем същата, само че с водолазен костюм. И да мога да излетя от тук.

— Искам да кажа, че бракът е единственото важно нещо. Бракът и семейството — заяви Пени, сякаш изнасяше лекция в женски институт по съвършенство.

— Не зная — възразих. — Уилям Шекспир не е останал в историята като баща на Джудит.

— Е — обади се Шеймъс с презрителна гримаса, — ти не си Уилям Шекспир, нали?

Госпожа Дръмънд застана на прага с кашмирен пуловер в кралско синьо и карирана пола, полускрита зад цяло море от цикламени къдрички.

— Алекс! Ела да пробваш роклята — каза тя.

— Много е оригинална — възкликна госпожа Джоунс.

— Определено е впечатляваща — съгласи се госпожа Дръмънд.

— Ярките цветове са на мода тази есен — обърна се Долорес Мейън към мен със съчувствие. Навярно бе разбрала, че ненавиждам Шеймъс почти колкото нея, но разликата помежду ни бе, че при мен това чувство не бе примесено с известна привързаност.

Както и да е, ако бе решила да си отмъсти, Бог й помагаше. Роклята се оказа по-грозна, отколкото я помнех. От крещящия цвят дори техноманиак би получил мигрена, а воланите и къдричките бяха достатъчни за целия сериал «Черното влечуго». Да не споменаваме огромната кадифена панделка, която със сигурност щеше да привлича вниманието на всички към задника ми. Не мога да не добавя и лошото съчетание с цвета на косите ми и това, че кожата ми изглеждаше мъртвешки бледа в контраст с този розов пожар, както и тесния корсаж, който така стягаше гърдите ми, че изглеждаха плоски като стъпалата на Елън, а тлъстините под мишниците ми се издуваха над него като възглавнички.

Може би не бе зле да я задържа и за някой карнавал да се маскирам като една от грозните сестри на Пепеляшка. Или да я облека на Хелоуин. Или да отида с нея на кастинг за шоу на ужасите. Или…

— Всички ще те забележат с този тоалет, Александра — любезно каза Мелиса. Личеше си, че няма търпение да остане насаме с приятелките си и да избухне в смях.

Застанах срещу отражението си. Приличах на възбуден пенис с набръчкана кожа.

Шеймъс Мейън надикна през вратата.

— Самата прелест — засмя се той и направи физиономия, сякаш му се гадеше. — Достойно за някое списание.

— Ще дойдат много фотографи — самодоволно каза госпожа Джоунс. — Но ти се разкарай, Шеймъс, никой от мъжете не бива да вижда булката.

— Шеймъс не влиза в това число — отбелязах аз и го изгледах с откровено презрение. Господи, лошо ми се пишеше, когато се върнех на работа. «Но всяко зло по реда си», както казваше татко след няколко чаши портвайн в неделя.

Мелиса затръшна вратата и възторжено посрещна Елън, която излезе от стаята.

Бе облечена с най-невероятната рокля. Бяла коприна, дантела със съвсем лек златист оттенък и колосани ръкави от брокат скриваха пълните й ръце. Навярно бе сложила старомоден корсет, който здраво се връзва на гърба. Роклята не можеше да превърне Елън в Амбър Валета, но с нея не изглеждаше дебела, а просто жена с пищни форми. Горната част на едрия й бюст съблазнително се подаваше над сърцевидното деколте, с малка роза в средата, която привличаше погледа към вдлъбнатината между двата заоблени хълма. Тлъстините на ханша и бедрата й бяха скрити под широк кринолин, украсен с толкова нежна бродерия, сякаш бе ушита от мишките-помощници от «Глостърския шивач».

— Изумително, скъпа — едновременно въздъхнаха госпожа Джоунс и госпожа Дръмънд.

Елън леко се изчерви и тромаво се завъртя пред огледалото. Имаше грацията на пиян хипопотам, но определено изглеждаше добре.

— Том нае гримьор и фризьор, които ще дойдат тук — каза тя. — О, Алекс, толкова си хубава. Като цвете.

— Като онези едри петнисти цветя, които миришат на мърша — прошепна Джилиън, но така силно, че всички да я чуят, и цялото сборище на вещици се закиска.

Двете с Елън се загледахме в отраженията си. Тя приличаше на римската едрогърда богиня Юнона, красавица от картините на Тициан, а аз — на развълнувана локва розов бълвоч. Нейната талия изглеждаше ясно изразена и внушителна, а моята напълно се губеше, всичко бе огромно. Задникът на Елън бе изчезнал под широката пола с обръчи, а на моя имаше огромна панделка, която акцентираше върху него.

Не можех да отрека, че изглеждам по-зле от Елън Джоунс. Доста по-зле.

* * *

— Мога ли да отвлека шаферката за малко? — изчурулика Гейл и влезе в стаята, подскачайки като момиченце, докарана с един от ужасните си плетени пуловери. — Закуската беше чудесна, госпожо Дръмънд, хареса ми натуралното неподсладено мюсли. Доста по-добро е от комерсиалните отрови, които ядат съквартирантките ми.

Едва се сдържах да не издам силен звук на отвращение, но реших, че би било твърде незряло.

— Какво мюсли, скъпа? — попита госпожа Дръмънд с недоумение. — В килера има само «Алпен».

— Не. — Гейл я изгледа ужасено, щом чу за рафинирана захар. — Имах предвид онова чудесно нещо в сивата кутия.

Джилиън Лоумън подигравателно се засмя.

— За бога, скъпа — промълви госпожа Дръмънд, — да не би да си изяла храната на козите?

Гейл изглеждаше готова да повърне. Обикновено подобна новина би ме изпълнила със злорадство, но видях Мелиса и приятелките й да се подхилват и издърпах сестра си навън. Аз съм единствената, която има право да се присмива на Гейл заради глупавата й диета. Те просто се подиграваха с обикновените момичета от семейство Уайлд и не можех да търпя това. Бих предпочела да слушам отегчителните твърдения на Гейл, че е жизненоважно да палим свещи за ароматерапия в тоалетната всеки месец.

— Козя храна? — запелтечи тя.

— Стига с тези глупости, какво искаше да ми кажеш? — попитах. Всичко, което можеше да отклони мислите ми от грозната рокля, бе добре дошло.

— Мисля… о, Алекс, мисля, че трябва да кажем на Снежанка да си тръгне — заяви Гейл с пискливия си глас.

— Том е говорил с теб.

— Да, и беше доста настойчив — самодоволно каза тя. Не можеше да скрие задоволството си от вниманието, което той й посвещаваше. Винаги бе мечтала за това.

— Гейл! За нищо на света. Как можеш да говориш така? Тя е твоя приятелка. Том се държи като непоправим сноб.

— Е, тази къща е негова — напомни ми Гейл. — Мисля, че трябва да се съобразяваме с желанията му.

— Няма да помогна на Том Дръмънд да изгони Снежанка — решително казах аз и тропнах с крак. Иронията бе, че не можех да понасям онази кучка, но напук на Том държах тя да остане. — Изтъкна ли основателна причина?

— Е, каза, че има доста основателна — отвърна Гейл със сериозен тон.

— И каква е тя?

— Не може да ми каже защо, но смята, че присъствието й в тази къща е опасно.

— Ако Чарли Дръмънд страда от романтична амнезия, това е негов проблем — сопнах се аз.

— Мисля, че трябва да послушаме Том.

— Само защото си падаш по него — промълвих с огорчение.

— Какво лошо има в това? Той е мъж-мечта. Толкова чаровен. И истински джентълмен — въздъхна Гейл.

— Толкова богат.

— Какво? Знаеш, че материалните неща не ме интересуват. Както и да е, Томи казва, че не одобрява приятелството ни с жена като Снежанка и че трябва веднага да я разкараме.

— Така ли? — Гласът ми прозвуча хладно, въпреки че в мен напираше огнен гняв. — Защо? Защото брат му не може да й устои? Защото е флиртаджийка? Разбира се, в правилника на Том Дръмънд подобно поведение се заклеймява. Нима наистина мисли, че може да нарежда кои да бъдат приятелките ми?

— Е… — Гейл се нацупи и скръсти кльощавите си ръце. — Аз ще се вслушам в съвета му. Ще се върна с вашата кола. Трябва да кажа на Снежанка, че повече не желая да я виждам.

Зяпнах от изумление. Това бе прекалено, дори за Гейл. Когато онази гъска се бе нанесла в апартамента срещу нас, сестра ми не преставаше да говори за нея: «Снежанка това, Снежанка онова». Тя подкупваше приятелките ми с маркова козметика и билети за концерти, а Гейл първа я превъзнасяше, когато уреждаше покани за светски приеми. Снежанка бе новата й най-добра приятелка, а сега бе готова да се откаже от нея само защото един нагъл тип настоява!

— Гейл, не можеш. Дори не е назовал причината.

— Томи… — «Томи? Кой беше той, герой от рокопера?» — Томи твърди, че е основателна, но не е уместно да ни я казва. Просто иска да я отпратим и да не дружим повече с нея, ясно ли е? Аз му имам доверие, мисля, че е чудесен — предизвикателно завърши Гейл.

— Не било уместно да ни я казва, колко удобно. — Вратата проскърца и отново се отвори. Елън ми махна да вляза. Том се качваше по стълбите към нас. — Извинявай, викат ме.

Втурнах се вътре, за да изслушам указанията на Елън как трябва да вървя след нея по пътеката между гостите.

С тази рокля походката ми щеше да бъде страхотна. В съвършена хармония с изражението ми.

— Малко по-назад от Елън, скъпа. Поне три крачки — настоя госпожа Джоунс. — Мястото на шаферката е винаги зад булката. Не бива да я засенчваш.

— Няма такава опасност — отново подхвърли Мелиса и ехидно се засмя.

Направих крачка назад и се намръщих на всички. Елън ми хвърли укорителен поглед, но не й обърнах внимание.

— Наистина се съчетава чудесно с цветята — изчурулика тя. — Гримьорът ще ти сложи сини сенки и ще изглеждаш просто великолепно.

— Да, добре. Ще видим — дръзко казах аз.

* * *

«Кийша, Бронуен, спасете ме!» Не ми позволиха да сваля ужасната рокля, преди да отрепетирам участието си в шествието по тревата. «По дяволите, какъв проблем има тази дебела глупачка? — помислих си, обзета от ярост. — Нали всеки само повтаря реплики? Дори не е нужно да поиска пръстена». Освен това трябваше да преминем по пътеката зад Елън, придружавана до олтара от Том, защото баща й бе хвърлил топа. Като на модно ревю. Защо някои хора мислят, че е вълнуващо да изглеждаш, сякаш страдаш от анорексия, и да вървиш по подиум? Струва ми се много лесно. Дори пощальончето Кевин би се справил с тази работа. И аз бих могла да стана модел, ако закусвах хероин, обядвах кокаин и вечерях екстази. След пластична операция, разбира се. Видяхте ли какво направи онази бездарна, алчна професионална вдовица Къртни Лав? Десет кила наднормено тегло и грозно лице, а сега се появява по кориците на «Харпър» с нос като на Мадона.

Не се ли дразните, когато видите рекламна снимка на кльощави хубавици, които ядат хамбургери? Би трябвало да показват как след пет минути ги повръщат в тоалетната. Какво искат да кажат? «Хей, аз съм метър и осемдесет и тежа четиридесет кила, а ям нормално?»

Извинявайте. За секунда се увлякох.

Както и да е. Не можех да проумея как Гейл може да се подчинява толкова безропотно. Бе идеалната жена за всеки, щом всяка дума на мъжа, чиято съпруга се надяваше да стане, бе закон за нея. «Томи това, Томи онова», а дори не споменаваше за страхотните му овощни градини без пестициди и отглежданите с напълно естествена храна крави. Снежанка бе нейна приятелка, но сега шансовете й да остане за сватбата бяха същите, като да открие електрическа четка за зъби в манастир.

Арогантността на Том Дръмънд бе невероятна. Въобразяваше си, че заповедта му ще бъде безропотно изпълнена. Очакваха го една-две неприятни изненади.

Загрузка...